Стингър

37. Клубът на Боб Уайър

— Напълни ги отново, Джеки! — Кърт Локет удари с юмрук по бара. Барманът, набит мъж със сива брада на име Джек Блеър, го изгледа от другия край на бара, където говореше с Харлан Нъджънт и Пийт Грифин. Светлината от керосинените фенери се отразяваше в кръглите стъкла на очилата му, над които се виеха рошави като гъсеници вежди.

— Изпразни почти половин бутилка, Кърт — изръмжа като булдозер Джек. — Май е време да си вдигаш палатката.

— Де да можех! — отвърна Кърт. — Де да можех да я вдигна и да изчезна от тази дупка, хич нямаше да се обърна назад. — Той отново удари с юмрук по бара. — Хайде, Джеки! Не бързай да отрежеш стария си приятел!

Джек го изгледа гневно. Знаеше как се държи Кърт, след като изкърка повече от половин бутилка. На една от масите Чал Маккъчинс и Бърл Ний пушеха и говореха, а други бяха дошли, пили и заминали. Общото между всички в Клуба на Боб Уайър беше, че нямаха къде другаде да отидат, нямаха съпруги, които да ги чакат, нямаше какво да правят, освен да убият малко време, пиейки в един без петнайсет през нощта. Джек не се интересуваше особено от Кърт Локет, но онзи беше редовен клиент. Отиде в другия край на бара, отвори полупразната бутилка „Кентъки Джент“ — най-евтината марка в заведението — и му напълни още една чаша. Тъкмо когато Джек вдигаше бутилката, Кърт я стисна здраво за гърлото.

— Много съм жаден. Ама много, много съм жаден.

— Задръж я тогава — каза Джек и отстъпи пред неизбежното.

— Да бе, видях го — продължаваше разказа си Пийт Грифин. Той беше жилав каубой със сини очи, хлътнали в сбръчканото му загоряло лице. — Проклетото нещо е блокирало шосето на седем-осем километра северно оттук — каза и отпи от бутилката хладка бира. — Тъкмо смятах да натисна газта и да се опитам да прекарам Старата Бетси през него, когато видях и други неща.

Той поспря, за да отпие отново. Старата Бетси беше едни червен, прояден от ръжда пикап, паркиран отпред на песъчливия паркинг.

— Какво видя? — подкани го да продължи Джек.

— Умрели неща. Излязох и погледнах по-отблизо. Имаше изгорели зайци и две умрели кучета точно там, където онова нещо влиза в земята. Можеш да виждаш през него, не изглежда по-здраво от паяжина, но… ами и на другата страна видях нещо. Изглежда, било е камион. Още пушеше. Затова влязох в Старата Бетси и реших да духна насам.

— Аз пък казвам, че не е възможно таквоз нещо — препираше се Харлан. Речта му беше провлачена след четирите изпити коктейла от бира с уиски. — Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво.

— Така е, бога ми! Не съм си изгубил очите все още. Онова е здраво като стена и освен това е изгорило животните.

Кърт се изсмя дрезгаво.

— Грифин, ти си луд за връзване. Не може да се вижда през твърда стена. Аз съм тъп като галош, но дори и АЗ го знам.

— Тогава ти карай дотам и се опитай да минеш през нея. — Лицето на Пийт беше пламнало от негодувание. — Аз ще карам след теб и после ще ти смета тленните останки, макар че едва ли твойто момче ще ги поиска.

— Ъ-хъ — изкикоти се Харлан. — Шъ ти съберем прахта в шише от уиски, Кърт. Така шъ почиваш в мир.

— Да почива нафиркан е по-вероятно — каза Джек. — Кърт, защо не си отидеш у дома? Не те ли е грижа за момчето ти?

— Коди може и сам да се грижи за себе си. Винаги го е правил.

Той гаврътна от уискито. Вече беше добре. Нервите му се успокоиха, но се потеше прекалено много, за да се напие. Клубът на Боб Уайър беше ужасно задушен без ток, който да задвижва вентилаторите. Ризата беше залепнала на гърба му.

— Той няма нужда от мен и можеш да бъдеш сигурен, че и аз нямам нужда от него.

— Ако имах семейство, щях да бъда при него в момент като този. — Джек извади по навик един парцал и изчисти тезгяха. Живееше сам във фургон зад клуба и държеше заведението отворено след спирането на тока, защото и без това не би могъл да заспи. — Според мен е редно бащата да бъде с момчето си.

— Ъ-хъ, и съпругата трябва да си е при съпруга — озъби се Кърт. Беше се изпуснал несъзнателно. Другите се втренчиха в него, но той вдигна рамене и отпи от бутилката. — Оставете тая работа. Коди вече не е дете.

— И въпреки това не е редно — продължи Джек, без да престава да търка с парцала. — Не и в присъствието на онзи проклет негодник отвъд реката.

— Чух, че в града имало някакъв полковник от военновъздушните сили — каза Хал Маккъчинс. — Бил в сваления хеликоптер, но се отървал. Онова копеле изхвръкнало от пирамидата и ги свалило, сякаш били направени от хартия.

— Това нещо е космически кораб. — Бърл Кийн, чието шкембе се тресеше над ръба на масата, се пресегна да си вземе шепа фъстъци от една купичка. — Така се говори. Дошъл бил от Марс.

— На Марс няма никой — спря да чисти Джек. — Учените са го доказали. Не, това нещо е дошло отнякъде много-много далеч.

— Учените нищо не знаят — парира го Бърл, дъвчейки фъстъци. — Ами те дори не вярват, че е имало Райска градина.

— На Марс има само скали. Направили са снимки и само това се вижда на тях.

Кърт се намръщи и отново надигна бутилката. Все едно му беше дали черната пирамида беше довела нашественици от Марс или котешки хора от Плутон. Стига да го оставеха на мира, хич не го беше грижа. Той слушаше, докато Джек и Бърл продължаваха да спорят за Марс, но мислите му бяха заети с Коди. Може би трябваше да разбере дали момчето беше добре. Може би беше пълен глупак да седи тук и да смята, че Коди може да се оправи във всякакво положение. Не, реши той в следващата секунда, Коди бе по-добре сам. Понякога беше голям идиот, но беше кораво момче и се оправяше. Освен това сигурно беше горе в блока с бандата си. Те всички се мъкнеха заедно и се грижеха един за друг. Тогава за какво да се притеснява?

От друга страна, грубото отношение беше добро за Коди. То правеше от момчето мъж. Затова Кърт го беше отгледал с бой и терор. Така Коди щеше да е по-силен.

Да-а — мислеше си Кърт. Кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на бутилката. — Силен също като баща си.

Не си спомняше кога за последен път бе разговарял с Коди, без да побеснее. Вероятно защото не знам как да го направя — помисли си той. Но момчето беше толкова диво и твърдоглаво, че никой не можеше да му повлияе. Коди следваше свой собствен път, независимо дали правилен или не. Понякога на Кърт му се струваше, че вижда Трежър в негово лице и сърцето го заболяваше.

Нямаше смисъл да си мисли тези неща. Нищо хубаво не се получаваше и само го заболяваше главата. Погледна кехлибарената течност и се усмихна, сякаш виждаше стар приятел. Но в погледа му се четеше тъга, защото пълните бутилки винаги се изпразваха.

— Може би имат пещери — говореше Бърл Кийн. — Под Марс. Може просто да са били влезли в тях, когато са правили снимките.

Кърт тъкмо смяташе да му каже да престане да се препира за глупости, когато чу, че бутилките на рафтовете зад бара иззвънтяха една в друга. Не беше много силно и нито Джек, нито Бърл спряха да дърдорят. Но Кърт ги чу съвсем ясно, а след няколко секунди звънтенето се повтори. Сложи своята бутилка на бара и забеляза, че повърхността на питието трепти.

— Джек! — каза той, но Блеър не му обърна внимание. — Хей, Джек! — извика Кърт по-високо.

Джек го погледна отегчено. Беше му писнало от Кърт Локет.

— Какво има?

— Мисля, че има…

Подът на заведението изведнъж се издигна. Дъските изскърцаха и се счупиха. Двете маси за билярд подскочиха на една-две педи от земята и топките се разхвърчаха наоколо. Бутилките и чашите зад бара изпопадаха от рафтовете. Джек загуби равновесие и падна, а високата табуретка на Кърт се катурна и той се озова по гръб на пода. Усещаше под себе си как нещо подпираше и надигаше дъските, сякаш се намираше върху плешките на див кон.

Движението отдолу позатихна и накрая спря. Кърт замаяно седна и на светлината от фенера видя нещо ужасно — последните капки от уискито му се изливаха от обърнатата бутилка.

Харлан и Пийт също бяха на пода, а Бърл кашляше и от устата му изскачаха фъстъци. Харлан се изправи и извика:

— К’во ни връйлетя?

Последва силен шум като от удар на тежък ковашки чук в дърво. Кърт чу грозното скърцане на избитите пирони.

— Ей там! — посочи той и всички го видяха — на около три метра встрани една дъска стърчеше от пода. От следващия удар тя отхвръкна и се удари в тавана, а Кърт зърна някаква тънка човешка ръка да се подава от пролуката. Още една дъска беше избита, след което пръстите стиснаха края на трета дъска и я откъртиха надолу. Сега вече зейна достатъчно голяма дупка, през която да изпълзи човек, и след още три секунди от нея наистина започна да се подава някаква фигура.

— Господи и Света Богородице! — прошепна Джек, изправяйки се зад бара. Брадата му беше пълна със стърготини.

Фигурата провря глава и рамене, после постепенно се измъкна до хълбок. Накрая се показаха голи бедра и фигурата се изправи на крака.

Беше стройно и хубавко русо момиче, вероятно на около шестнайсет години, само по дантелен сутиен и розови бикини, на които беше избродирано „Петък“. Тя се изпъна в пълен ръст и ребрата се очертаха под тънката й кожа. Мократа и коса блестеше на светлината на лампата. Лицето й беше така спокойно, сякаш всяка вечер се появяваше в разни барове по този начин, а студеният й поглед внимателно се спираше от човек на човек.

— Аз съм мъртъв — изпъшка Бърл. — Трябва да съм умрял.

Кърт се опита да се изправи, но краката му не бяха готови. Познаваше я. Името й беше Лори Рейни и работеше следобед в книжарница „Книжният замък“. Понеже беше близо до фурната, понякога идваше да си вземе понички с желе от грозде. Беше симпатична и той обичаше да я гледа как дъвче. Опита се отново да се изправи и този път успя.

Тя проговори:

— Сички шъ ми кажете за малкото момиченце.

Имаше плътен глас с тексаски акцент и хъхрещи метални оттенъци. Кожата й блестеше, сякаш беше намазана с мас.

— Сички шъ ми кажете ВЕДНАГА.

Никой от мъжете не продума и никой не помръдна. Лори Рейни се огледа. Главата й се извиваше бавно, сякаш шията и гръбнакът й бяха свързани със зъбни колела.

— Малкото момиченце — слисано повтори Джек. — Какво малко момиченце?

— Онова, което е Приемникът. — Очите й го намериха и Джек имаше чувството, че е надникнал в гнездо на змии. Вътре се плъзгаха разни неща, които нямаше намерение да опознава. — Сички шъ ми кажете или шъ стана лоша.

— Лори… — Мозъкът на Кърт запъваше като развален двигател. — Кво правеше под ПОДА?

— Лори. — Главата на момичето се наклони към него. — Това ли е името на Приемника?

— Не. Това е ТВОЕТО име. Господи, нима не си знаеш името?

Момичето не отговори. То примижа бавно и обработи информацията, а после сърдито стисна устни.

— В този случай не може да се комуникира.

Обърна се наляво, направи около три крачки до най-близката маса за билярд и я подхвана за ръба. С бързо движение я тласна напред и масата се вдигна, сякаш беше лека като перце, излетя през витрината и падна на паркинга отпред, като обсипа със стъкло буика на Кърт и пикапа на Пийт Грифин.

Тя нарочно отиде до втората маса, сви юмрук и проби с удар зеления филц. После подхвана масата за единия край и я запрати през стаята върху две машини с електронни игри. Мъжете можеха само да зяпат глупаво с отворени усти, а Джек Блеър едва не припадна, защото знаеше, че бяха нужни поне трима мъже, за да се преместят тези маси за билярд.

Главата на момичето се завъртя бавно да огледа разрушението. Ръката й не беше наранена и тя дори не се задъхваше като се обърна към тях:

— Сега хубавичко шъ си поговорим.

Бърл Кийн изквича като ударено куче и се запрепъва на четири крака към вратата, но беше твърде бавен. Момичето скочи напред и го настигна тъкмо като посягаше към бравата. Хвана го за китката и рязко я завъртя. Костите изпукаха и нащърбените им краища пробиха плътта на лакътя му. Бърл изпищя, все още мятайки се да достигне вратата, но то дръпна силно счупената му ръка и му нанесе удар през лицето с ръба на свободната си длан. Носът на Бърл се пръсна и зъбите отидоха в гърлото му. Той се строполи на колене, а кръвта бликна по обезобразеното му лице.

Джек се пресегна до касата и извади двуцевката си. Докато момичето се обръщаше към него, той я зареди и я опря на рамо. Не знаеше какво чудовище има пред себе си, но нямаше намерение да го сполети участта на Бърл. Натисна спусъка.

Двуцевката изгърмя и ритна. Голяма колкото юмрук дупка се появи в корема на момичето, точно над линията на бикините. Откъм гърба му се разхвърчаха късчета плът и сива тъкан. То залитна и се простря върху стената. После се свлече надолу, оставяйки диря от сива слуз.

— Велики боже! — Кърт наруши тишината след гърмежа. — Ти я уби!

Хал Маккъчинс грабна една щека за билярд и побутна мърдащото в спазми тяло. Нещо като топка от преплетени червеи се гърчеше в раната на корема.

— Господи — задавено каза той. — Пръснал си…

Тя седна.

Преди Хал да успее да отскочи назад, момичето грабна щеката и я издърпа от ръцете му толкова светкавично, че дланите му пламнаха. Удари го с тежкия край през коленете и капачките му се раздробиха. Хал падна по лице.

Тя се изправи. От корема й се стичаше слуз. Устните й бяха разтеглени в злобна усмивка. Червената светлина на фенера се отразяваше в пълна с игли уста.

— Сички искате да поиграем, а? — попита хъхрещият глас. — Бива, бива.

Тя удари силно с тъпия край по главата на Хал Маккъчинс. Щеката се счупи на две, а черепът на Хал се пукна като пришка и мозъкът му лъсна на светлината. Краката му заритаха агонизиращо.

— Стреляй! — изкрещя Кърт, но пръстът на Джек вече натискаше спусъка. Улучено отстрани, съществото се завъртя и политна назад. Във въздуха тегнеше сива мъгла. Кърт изпищя пронизително, защото целите му ръце и риза бяха изпръскани с нещо лепкаво и влажно. Съществото падна на една маса, но се съвзе, преди да падне на пода. В раната му се виждаха ребра, направени от синкав метал, а от дупката стърчеше бодлива намотка от червени черва. Момичето се отправи към бара със счупеното парче щека в ръка.

Джек се мъчеше да сложи нови гилзи в затвора на пушката. Кърт изпълзя на четири крака и се скри под една маса, а Харлан и Пийт се бяха прилепили за стената като буболечки, размазани на предното автомобилно стъкло.

Джек зареди двуцевката и я вдигна да стреля. В това време съществото запрати щеката като копие. Острият й край проникна в гърлото на Джек и излезе от задната страна на шията му заедно с фонтан от кръв. Пръстът на Джек конвулсивно натисна спусъка. Изстрелът откъсна дясната страна от лицето на чудовището, обели сивата тъкан и червеното месо и оголи синята метална скула и челюст. Дясното й око се превъртя в орбитата си и остана с бялото навън. Джек се стисна за гърлото и задушавайки се, падна зад бара.

— Махай се! Махай се! — истерично крещеше Пийт, но Харлан грабна един стол и го запрати по съществото.

То не се впечатли особено, а се спусна към него и като стисна с две ръце шията му, го повдигна от пода. После изви главата му като на пиле и лицето на Харлан посиня още преди вратът му да изпука.

Пийт падна на колене и вдигна ръце за милост.

— Моля те… о, божичко, не ме убивай! — умоляваше той. — Моля те, не ме убивай!

Момичето хвърли Харлан Нъджънт настрана като торба с боклук и се втренчи в очите на Пийт. Усмихна се. От раната на лицето му течеше някаква течност. То стисна китките на Пийт, сложи крак на гърдите му и дръпна.

И двете ръце се откъснаха от ябълките. Тръпнещият труп се свлече, а устните на Пийт все още мърдаха, но се чу само шепот, изразяващ безкраен ужас.

Под масата Кърт усети вкус на кръв в устата си. Беше си прехапал езика, за да не изпищи, а сега чувстваше как някакъв мрак се спуска над него като дълбоко и примамливо течение. Гледаше как съществото вдигна откъснатите ръце на Пийт Грифин пред себе, сякаш изучаваше анатомията им. Пръстите на Пийт все още се свиваха и отпускаха, а кръвта шуртеше по дъските като пороен дъжд.

Аз съм следващият — помисли си Кърт. — Бог да ми е на помощ, аз съм следващият.

Можеше да избира между две неща — да остане тук или да се опита да избяга. Не беше кой знае какъв избор. Мушна ръка в джоба си и извади ключовете на колата. Те издрънчаха и главата на чудовището се завъртя на шията под невероятен ъгъл, така че лицето се озова на мястото, където би трябвало да бъде тилът. Единственото разлютено око го видя.

Кърт изскочи бързо изпод масата и хукна към счупената витрина. Чу две глухи тупвания. Онова беше пуснало ръцете на Пийт на пода. Последва трясък от преобръщане на маса. Съществото беше скочило да го преследва. Той плонжира през витрината, сякаш се хвърляше в обръч, падна на ръце и колене и започна трескаво да пълзи към буика си. Някаква ръка го хвана отзад за ризата и той разбра, че то бе до него.

Не се замисли. Просто го направи. Лявата му ръка стисна пясък, той се завъртя и го хвърли в свирепото обезобразено лице на Лори Рейни.

Със заслепено око тя съдра ризата от гърба му и замахна с другата си ръка. Той се сниши и избегна удара, но видя как проблеснаха малките триончета пред лицето му. Кърт я ритна в гърдите и дръпна крак, преди тя да успее да го сграбчи. После скочи на крака и хукна. Стигна колата и се шмугна зад волана, а пръстите му забиха ключа в стартера.

Моторът изхъхри, както винаги, когато не искаше да запали, но този път това прозвуча като удар с юмрук върху капака на ковчег. Кърт изрева: „Запали, дявол те взел!“ — и натисна педала докрай. Ауспухът изригна черен дим, мърморенето на мотора се превърна в ръмжене и буикът подскочи и тръгна назад. Уви, не беше достатъчно бърз — Кърт видя съществото да тича след него като олимпийски спринтьор и да пресича паркинга пред клуба. Щом гумите излязоха на шосе №67, той се зае с волана, за да обърне колата в посока към Пъкъл. Чудовището почти го бе настигнало и той включи на първа и даде газ, за да го прегази. То скочи точно преди буика да го удари, вкопчи се в ръбовете на покрива и се примъкна върху него по корем.

Кърт изви рязко, опитвайки се да го изхвърли оттам, но то се държеше здраво. Натисна педала на газта. Запали фаровете. На зеленикаво осветеното табло стрелката на спидометъра минаваше шейсет. Осъзна, че кара на север, а не на юг, но беше твърде изплашен, за да прави нещо друго, освен да натиска педала. При скорост от осемдесет километра в час вибрирането на изтърканите гуми беше толкова силно, че той едва удържаше волана, а при деветдесет всички уплътнения на стария двигател свистяха.

Нещо изтрещя над главата му и на покрива цъфна метална пришка. Юмрукът й — помисли си той. Опитваше се да пробие покрива. Още един удар и втора пришка се появи до първата. Ръката й се провря вътре и пръстите задърпаха покрива по сглобките. Винтовете изхвръкнаха. Чу се скърцане на ръждясал метал — тя прегъваше покрива назад като капак на рибна консерва. На предното стъкло се появи зигзагообразна пукнатина.

Стържейки и скърцайки на границата на възможностите си, колата понесе Кърт по шосе №67 със сто и пет километра в час.