Стингър

43. В очакване на онези от космоса

В два часа и дванайсет минути Тайлър Лукас седеше на предната веранда на къщата си и чакаше, с пушка до себе си, да дойдат някакви същества от космоса.

Небето беше покрито с призрачна виолетова решетка. След изгасването на тока двамата с Бес бяха отишли с колата до Пъкъл, където видяха черната пирамида и научиха последните новини от Сю Мълинакс и Сесил в „Дамгосващо желязо“.

— Извънземните кацнаха, това е сто процента сигурно — беше казала Сю. — Никой не може да влиза или излиза, а и телефоните са прекъснати. Кълна се в Бога, че когато това нещо кацна, не само аз, ами целият квартал подскочи с една педя, така че си направете извод какъв удар беше.

После се беше изкикотила, както тя си знаеше — с онзи смях, който я беше направил известна още като стройна клакьорка от групата на Престънската гимназия, — и се беше разбързала да им направи по един студен хамбургер.

— Тай? А, ето те. — Бес го търсеше да му предложи чай с лед. Чаят беше от тази сутрин и добре че го имаше, защото кранчетата не пускаха и капка вода. — Това е последното кубче лед.

Всъщност беше нещо като полумесец. В тази ужасна жега всичко от хладилника се беше стопило вече.

— Благодаря ти, мила.

Той потърка чашата в потното си лице, отпи и щом Бес седна до него на края на верандата, я подаде на нея. Тя отпи. Някъде в пустинята се чуваше нестроен и нервен хор койоти. Тайлър наблюдаваше пътя.

Бяха решили, че когато дойдат извънземните, ще умрат тук, защитавайки своя дом. Преди да залезе слънцето, хората от военновъздушните сили бяха обърнали всичко наоколо, събирайки малки частици от някакъв синьо-зелен материал в странни торбички, които се нагъваха като мях на акордеон. Къде бяха тези военни сега?

Тайлър и Бес бяха тръгнали с пикапа си на запад по Коубър Роуд. Не бяха изминали и два километра според километража и стигнаха до виолетовата решетка, която се спускаше в земята и блокираше пътя им. На местата, къде то тя пробиваше шосето, асфалтът още правеше мехури. Бяха хвърлили шепа пясък към нея и песъчинките веднага се бяха превърнали в малки зрънца разтопено стъкло, които отскочиха обратно към тях.

— Е — провлечено каза Тайлър и сложи пушката на коленете си. — Не бях предполагал, че ще дойде време да не могат да се видят звездите оттук. Май прогресът ни е застигнал, а?

Бес понечи да отговори, но не можа. Беше корава жена и не беше плакала отдавна. Сега гърлото й се беше стегнало и в очите й имаше сълзи. Тайлър я прегърна през раменете.

— Светлината не е лоша. Ако човек обича виолетово.

— Аз го мразя — успя да продума Бес.

— И аз не бих казал, че го харесвам кой знае колко. — Гласът му беше тих и спокоен, но в ума му се въртяха трудни въпроси. Не знаеше как ще се появят, нито пък откъде, но нямаше намерение да се предава без бой. Щеше да очисти колкото може повече, но го гризеше най-тежкият въпрос: Да остави ли куршум за Бес или не?

Мислеше за тези неща, без да откъсва поглед от шосето, когато чу женски писък.

Обърна се към Бес. Двамата се изгледаха продължително. Женският писък се чу отново.

И двамата едновременно осъзнаха какво беше това. Не писък на жена, а острото изцвилване на Суийтпи отзад в обора.

— Вземи фенерче! Побързай!

Тя се втурна вътре, а той слезе от верандата и се затича на слабите си крака. Оборът беше на около трийсет метра зад къщата, до кактусовата градина на Бес. Чуваше се как Суийтпи бясно удряше копита в стените на преграденото си място. Тайлър стискаше пушката с потни длани. Нещо беше нападнало коня.

Той дръпна с рязко движение дървото, което залостваше като резе вратите, и ги отвори широко. Вътре беше тъмно като в рог. Едрият светлокафяв кон продължаваше да пищи и направо щеше да изкърти дъските.

— Прт, Суийтпи! Успокой се, момчето ми! — извика Тайлър, но конят продължаваше да беснее.

Първата мисъл на Тайлър беше, че змия-пясъчница или скорпион са влезли в обора, но изведнъж последва силно скърцане и подът се разтресе под краката му.

Суийтпи изпъшка, сякаш го бяха ритнали в корема. Нещо изтрещя страхотно и шумът се смеси с писъците на животното. Тайлър погледна през рамо и видя Бес да тича. Лъчът светлина пронизваше мрака. Тя му подаде фенерчето и той го насочи към мястото на коня.

Суийтпи беше потънал до хълбоци в песъчливата земя, а около него стърчаха натрошени дъски. Очите му бяха кръвясали от ужас, а от усилията от ноздрите му излизаше пяна. Задните му крака бяха изчезнали в дупката, а предните риеха напразно. Мускулите по цялото му тяло бяха изпъкнали, напрегнати до скъсване, и животното се мъчеше с всички сили да се освободи от онова, което го теглеше надолу.

Тайлър ахна от ужас и загуби ума и дума. Конят потъна с още половин метър. Оборът кънтеше от рева му.

— Въжето! — извика Бес и посегна към ласото, навито и оставено близо до вратата. На него имаше готова примка и тя само я разшири. Завъртя я високо два пъти и запрати ласото към главата на Суийтпи. Не я достигна с около педя и бързо дръпна ласото назад, за да опита отново. Конят беше потънал вече до плешките. Наоколо хвърчеше пясък.

При следващото хвърляне въжето се плъзна по черепа на Суийтпи и се затегна в основата на шията му. После то се изпъна и започна да се изплъзва така бързо от ръцете на Бес, че дланите й пламнаха. Тайлър пусна пушката, мушна фенерчето между две греди и сграбчи въжето, но и двамата с Бес бяха съборени на земята и онова започна да ги влачи по осеяния с трески под. От Суийтпи се виждаше вече само главата.

Тайлър се опита да се изправи. Въжето беше омотано около ръцете му и раменните му стави изпукаха. Той заби ботуши в земята и се помъчи да се противопостави на тази сила, но пръстите му посиняха, а онова продължаваше да го тегли към мястото на коня. Там стърчеше само муцуната на Суийтпи, но пясъкът вече започваше да се стича и върху нея.

— Не! — изкрещя Тайлър и така се напрегна да удържи въжето, че пръстите му се разпраха като разцепени и обилно полети с кръв наденички. Пясъкът се вихреше в кръг, конят изчезна във водовъртежа му.

Но онази страхотна сила продължаваше да тегли въжето надолу. Бес хвана мъжа си за кръста и двамата отново се строполиха на пода.

— Пусни го! — изпищя тя и Тайлър разтвори окървавените си пръсти, но въжето се беше замотало около китките му.

Бес не се пускаше от мъжа си. В краката и ръцете й се забиваха трески. Тайлър се опитваше да разхлаби въжето и тъкмо когато бяха стигнали дървената преграда около мястото на Суийтпи, той усети, че въжето се отпусна.

Остана да лежи по корем. По лицето му се стичаха сълзи от болка. Бес се претърколи на една страна, пъшкайки тихо.

Той седна и си наложи, въпреки ужасните болки, да стисне въжето и да започне да го издърпва от дълбините.

— Бес, донеси фенерчето — каза й той и тя мълчаливо отиде да го вземе.

Въжето излизаше педя след педя. Бес донесе фенерчето, но лъчът беше отслабнал. Явно се нуждаеше от нова батерия. Тя го насочи към празното място на коня.

Тайлър се приближи, без да спира да тегли въжето. То беше мокро и блестеше на слабата светлина. Всичко му се струваше сън. Това не можеше да е истина. След минута-две Бес щеше да извика, че закуската е на масата и той щеше да се събуди. Потъна до колене в пясъка до разбитите дъски, но продължаваше да тегли и да гледа как въжето излиза с леко плъзгане.

Най-сетне другият му край се появи. Тайлър го вдигна. По въжето се стече гъста сива слуз.

— Прилича на… сякаш е отрязано с трион — каза той.

Пясъкът светкавично се завихри и някаква сянка изскочи така бързо, че Тайлър не успя да реагира.

Срещу него се раззинаха някакви челюсти и сребристосини игли щракнаха върху гърлото му.

Плоската змийска глава започна да се мята злобно насам-натам. Иглените зъби разкъсваха тъкани и артерии. Устата на Тайлър се напълни с кръв. Осъзна, че въжето не беше отрязано, а прегризано.

Това беше последната му мисъл, защото със следващото свирепо замахване съществото му счупи врата. То продължи да се мята и главата на Тайлър, с изхвръкналите от орбитите и невиждащи очи, започна да се откъсва от гръбначния му стълб.

Бес изпищя и запуши с ръце устата си. Фенерчето падна на земята. Беше видяла какво бе онова нещо — доберман, излязъл сякаш от нечий кошмар. Вместо с козина, беше покрит с кожести люспи, под които мърдаха и се издуваха сивите му мускули.

Кехлибарените му очи я забелязаха. Чудовището тръсна силно и за последен път врата на Тайлър, разтегли невероятно широко, сякаш беше питон, челюстите си и захвърли мъртвия човек настрана.

Бес започна да отстъпва, спъна се и падна на опашната си кост. Онова издраска над дъсчената преграда, която отделяше мястото на Суийтпи, скочи на пода и се спусна към нея. Кръвта на Тайлър капеше от устата му и оставяше следи по пода.

Беше се спънала в уинчестъра, който сега лежеше под краката й. Тя грабна пушката и започна да стреля по приближаващата се сянка. Един куршум издълба бразда по черепа му, и втори се заби в плешката, трети в ребрата. Но в следващия миг то се хвърли върху нея и пълната с игли паст щракна върху лицето й.

Бес продължи да се бори. Пръстът й натискаше спусъка на уинчестъра и изпращаше куршуми в стените, докато другият й юмрук блъскаше върху люспестата кожа на чудовището. Беше тексаска и не се предаваше лесно.

Изходът от борбата настъпи след около пет секунди. Черепът на Бес изпука като счупена делва и зъбите-игли се забиха в мозъка й.

Сеното подгизна от кръв. Чудовището пусна пихтиестата маса и се нахвърли върху фенерчето. Направи го на парчета със зъбите и металните си нокти. После клекна на земята и започна жадно да се ослушва за други човешки звуци наблизо. Не долови никакви и изръмжа глухо, вероятно от разочарование. Отиде пак до мястото на Суийтпи и започна да дълбае в пясъка. Предните и задните крака се движеха светкавично бързо и синхронизирано. Само след миг се беше зарило в земята и пясъкът се плъзна отгоре му, тих като шепот.