Стингър

30. Пирони в ковчега

След катастрофата на хеликоптера над Пъкъл се възцари тишина. Хората, които обикаляха по улиците, говореха за пирамидата и се питаха дали не е настъпил краят на света, се прибраха по домовете си, заключиха врати и прозорци и се притаиха във виолетовооцветения мрак. Други предпочетоха безопасността на Баптистката църква, където Хейл Дженингс и неколцина доброволци раздаваха сандвичи и студено кафе на светлината на свещите от олтара. Ренегатите бяха привлечени от светлините на своята Крепост на края на улица „Травис“. Боби Клей Клемънс раздаваше марихуана, но всички искаха най-вече да поседят и поговорят, да изпият някоя бира и обменят мисли относно произхода на пирамидата и работата й тук. В „Дамгосващо желязо“ дежуряха Сю Мълинакс и Сесил Торсби и правеха сандвичи от студено месо за някои от редовните си посетители, дошли от страх да останат сами в тъмното.

В клиниката Том Хамънд държеше фенерче над операционната маса, докато Ърли Макнийл и Джеси работеха върху разкъсаната ръка на някакъв испанец на име Руиз, ранен край реката няколко минути след падането на пирамидата. Ръката висеше на няколко червени мускулни влакна и на Ърли му беше ясно, че трябва да я отреже. Посегна към костния трион и каза зад хирургическата маска:

— Да видим дали още ме бива, деца.

Отвъд реката пожарникарите вече се бяха отказали. Развалините в гробището за коли на Кейд все още пушеха. В купчините отпадъци огньовете все още отваряха алените си очи. Мак Кейд псуваше и заплашваше, но без налягане на водата маркучите бяха само отпуснат брезент и никой от пожарникарите не искаше да се приближава до пирамидата повече от обичайното. Прибраха оборудването в пожарната кола и оставиха Кейд да беснее безсилен край мерцедеса си, подкрепян от яростния лай на двата добермана.

Въздухът беше напоен с дим, който беше надвиснал ниско над Змийска река и се стелеше като сива мъгла по улиците. Луната и звездите отгоре бяха изцяло скрити. Но времето продължаваше своя ход и стрелките на часовниците пълзяха бавно към полунощ.

Госпожа Сантос напусна клиниката. Доктор Макнийл й беше поръчал да намери доброволци-кръводарители. Вниманието й беше привлечено от големия жълт кадилак, паркиран на улица „Селесте“. Зад волана седеше побеляла жена втренчена в пирамидата като хипнотизирана. Госпожа Сантос приближи колата, защото знаеше на кого принадлежи и почука на прозореца и когато Селесте Престън свали стъклото, отвътре я лъхна прохладата от климатика.

— Нуждаем се от кръв в клиниката — безизразно каза госпожа Сантос. — Доктор Макнийл каза да не се връщам, докато не намеря шестима доброволци. Ще ни помогнете ли?

Селесте се поколеба. Съзнанието й все още беше заето от онова в двора на Мак Кейд, с небесната решетка и със съществото, което беше видяла да се разбива в сградата на банката. След като се раздели с Ванс, беше тръгнала да се прибира, но нещо я накара да намали, да завие надясно по „Кръгова“ и да покара през остатъците от мечтата на Уинт. Уинт вече се е обърнал в гроба си на Джошуа Хил, помисли си тя. Не стига, че Пъкъл умираше, скимтейки, като стотици други използвани докрай тексаски градчета. Не, Господ трябваше да забие още няколко пирона в ковчега му. А може би беше работа на Дявола? Въздухът наистина миришеше дяволски лошо.

— Какво? — неразбиращо попита тя медицинската сестра.

— Страшно се нуждаем от кръв. Каква е вашата кръв?

— Червена — отвърна Селесте. — Откъде, по дяволите, да знам?

— Бихте ли ни позволили да вземем около половинка?

Селесте изсумтя. В очите й се бе върнал стоманеният блясък.

— Половинка, литър или два… защо ви е? Кръвта ми и без това доста се е разредила вече.

— Достатъчно гъста е — каза госпожа Сантос и зачака.

— Добре — каза накрая Селесте. — И без това няма какво друго да правя. — Отвори вратата и излезе. — Ще боли ли?

— Само едно ужилване. После ще си починете и ще получите чиния сладолед. — Ако не се е стопил във фризера, помисли си тя. — Идете и кажете на госпожа Мърдок в приемната, че искате да дадете кръв. — Госпожа Сантос се изненада от себе си — една жителка на Бордъртаун да дава нареждания ма Селесте Престън. — Искам да кажа…

— Добре, няма значение. — Селесте изгледа продължително пирамидата и тръгна към клиниката.

Госпожа Сантос продължи в обратна посока.

В къщата на Сардж Денисън срещу Баптистката църква, където преподобният Дженингс провеждаше молитва, Дофин стоеше до стола, в който се беше проснал Сардж.

Това е наистина любопитно — мислеше си Дофин. Съществото поемаше безвкусната материя, наречена свинско с боб, от кръгъл метален съд посредством четиризъб инструмент, когато изведнъж произведе експлозивен шум в дъното на стомаха си, отпусна глава назад и затвори очи. „Ще си почина няколко минути — беше й казало то. — Не съм онова, което бях. Ти прави компания на Скутър, чуваш ли?“ И не след дълго от полуотворената уста на съществото започна да излиза някакъв бръмчащ звук, сякаш вътре беше мушната някаква машинка. Дофин се приближи и надникна, но не успя да види нищо друго освен странните костни уреди, наречени зъби. Това беше още една загадка.

Стомахът й тежеше. Съдът със свинско и боб, което Сардж беше отворил и предоставил на нея, беше празен и лежеше на масата до инструмента, който беше използвала. Храненето в този свят беше едно непрестанно насилие срещу разум, зрение и най-вече воля. Беше изненадана, че тези същества могат да тъпчат такъв лигав фураж в системите си. До стола на Сардж лежеше дълъг жълт плик от твърд лъскав материал, а на плика беше написана загадъчната дума „Пържени резенки“. Сардж беше споделил хрускавите хранителни заврънкулки с нея и за Дофин те бяха донякъде приятни, но сега вътрешността на устата й пресъхваше. Изглежда, винаги имаше по нещо, което да те безпокои на този свят. Може би безпокойството беше от първостепенно значение за мотивация при този биологичен вид.

— Ще се опи-там да на-меря изход сега — каза му тя. — Бла-годаря за ед-ливите про-дукти.

Сардж се размърда и сънено отвори очи. Видя Стиви Хамънд и се усмихна.

— Банята е отзад — каза и се нагласи за по-дълга дрямка.

Този чужд език беше истинска загадка. Бръмченето на съществото Сардж се поднови и Дофин излезе навън в топлия мрак.

Във въздуха се носеше нещо мътно, по-гъсто, отколкото когато дойдоха тук преди известно време. Тогава беше видяла двете летящи машини да фучат в небето и беше наблюдавала двубоя им. Не беше разбрала какво точно става, но реши, че е нещо обичайно. Имаше хора по улиците, които също стояха и наблюдаваха, а някои дори издаваха високи пискливи звуци, които тя бе възприела като признаци на тревога. После, когато битката свърши и оцелялата машина падна с горяща опашка, една мисъл загложди Дофин: СТИНГЪР.

Сардж прояви любезност към нея и беше приятен, но все пак необходимостта да намери изход я зовеше. Погледът й обходи небето и виолетовия капан, в който бяха хванати тя и човешките същества. Знаеше откъде идва захранването на силовото поле и кой го направлява. Усети напрежение, сякаш нещо в нея беше на границата на спукването, а мускулът-помпа в центъра на тялото й набра скорост. Безнадеждно — мислеше си тя, като оглеждаше решетката от хоризонт до хоризонт. Няма изход! Безнадеждно!

През мъглявата пелена, която висеше над улиците, забеляза проблясъка на някаква светлина. Беше разноцветна и подканяща. Ако светлината можеше да носи надежда, тази го правеше. Тръгна към Баптистката църква в Пъкъл, през чийто прозорец с цветно стъкло се процеждаше светлината. Вратата беше отворена. Дофин надникна вътре.

Малки бели пръчици с пламъчета на върха осветяваха интериора, а в срещуположния край имаше две метални структури, на всяка от които стояха по шест от тези пръчици. Дофин преброи, съгласно грубата земна математика, четиридесет и шест човешки същества, които седяха на дълги пейки и високи облегалки, с лице към издигнат подиум. Някои от тях бяха навели глави и сплели пръсти. Мъж с лъскава глава стоеше на подиума и, изглежда, разливаше нещо от един голям съд в по-малки, поставени на метален поднос.

На стената над подиума имаше нещо любопитно — отвесна линия, пресечена от по-къса хоризонтална, а в центъра фигура на човешко същество, увиснало с разперени ръце. На главата на съществото имаше някаква растителност, оплетена в окръжност, лицето му беше вдигнато към тавана. В нарисуваните очи се четеше молба. Те бяха отправени надалеч, отвъд пределите на тази постройка. Дофин чу болезнен шум сред седналите на пейките хора — май се наричаше „ридание“. Висящата фигура показваше, че това, изглежда, беше място за инквизиции, но проявяваните чувства бяха смесени. Имаше тъга и болка, но и нещо друго. Не можеше със сигурност да определи какво бе то. Може би беше надеждата, която тя смяташе за изгубена. Тук се долавяше определена сила, нещо като колективен ум, насочен само в една посока. Мястото създаваше чувство за сигурност, беше като надеждно убежище. Накрая, докато наблюдаваше как мъжът на подиума приготвя съдовете с тъмночервената течност, се досети, че това бе място за ритуали. Но коя беше фигурата, окачена в центъра на двете пресечени линии, и какво беше нейното предназначение? Дофин влезе в сградата, отиде до най-близката пейка и седна. Нито Хейл Дженингс, нито кметът Брет, който седеше на първата редица пейки с жена си Дорис, я видяха да влиза.

— Това е кръвта на Христос — напевно каза преподобният, докато привършваше с разливането на свещения гроздов сок. — С тази кръв сме единни и обновени. — Той отвори една кутия със солети и започна да ги чупи в един поднос. — А това е тялото на Христос, което е преминало от тази земя в Божието царство, за да бъде вечен животът на земята. — Той се обърна към паството. — Каня ви да участвате в Светото причастие. Да се помолим ли?

Дофин наблюдаваше как другите наведоха глави, а човекът на подиума затвори очи и започна да говори тихо и напевно.

— Господи, молим за твоята благословия на това причастие. Укрепи вярата ни в този час на изпитания. Не знаем какво ни носи утрешният ден, но се страхуваме и не знаем какво да правим. Непосилно е за нас да проумеем това, което става с нас и нашия град…

Докато молитвата продължаваше, Дофин слушаше внимателно гласа на мъжа и го сравняваше с тези на Том, Джеси, Роудс и Сардж. Разбра, че всеки глас беше уникален по свой собствен, прекрасен начин. Нейната накъсана реч бе далеч от правилното произнасяне. Този човек на подиума превръщаше говоренето в песен. Това, което отначало смяташе за груб гърлен език, сега я изненадваше с многообразието си. Разбира се, един език беше дотолкова добър, доколкото можеше да предаде някакво значение и тя все още срещаше голяма трудност с разбирането, но звучността му направо я очарова. И малко я натъжи. Имаше нещо неописуемо самотно в човешкия глас — като зов от тъмнина към тъмнина. Какво безкрайно разнообразие от гласове притежаваха човешките същества! Ако всеки глас на тази планета беше единствен по рода си, само това чудо беше достатъчно, за да я смае.

— … но пази ни, мили Боже, и бъди с нас и нека се изпълни волята ти. Амин — свърши Дженингс. Той взе подноса с малките пластмасови чашки със сок в едната ръка, а подноса с натрошените солети — в другата, и започна да минава от човек на човек и да предлага причастие. Кметът Брет и съпругата му бяха първи. Следваха Дон Рингуълд, собственик на дрогерията Рингуълд, съпругата му и двете му деца. След това бяха Айда Слатъри, Джил и Мейвис Локридж. Преподобният Дженингс продължи по пътеката между редовете и докато раздаваше причастието, тихо повтаряше: „С това приемаш кръвта и тялото на Христос.“

Една жена пред Дофин започна да плаче и съпругът й я прегърна и притисна към себе си. До тях седяха две малки момченца. Едното гледаше уплашено и с широко отворени очи, а другото се бе обърнало и втренчило в Дофин. Отвъд пътеката една възрастна жена затвори очи и вдигна трепереща ръка към фигурата над подиума.

— С това приемаш кръвта и… — Дженингс спря. Пред себе си виждаше прашното лице на момиченцето на Том и Джеси. Обхвана го ужас. Това беше извънземното същество, което полковник Роудс търсеше. — … тялото на Христос — продължи той, предлагайки гроздовия сок и трохите на хората от предния ред. После застана до нея и тихо каза: — Здравей.

— Здравей — отвърна тя, имитирайки мелодичния му глас.

Дженингс се приведе и коленете му изпукаха.

— Полковник Роудс те търси. — Очите на момиченцето грейнали на светлината от свещите, се насочиха напрегнато към него. — Знаеше ли това?

— Пред-по… — Тя се спря. Искаше да опита отново — по-плавно и с човешка интонация, а не сричкувано по Уебстър. — Предполагах.

Дженингс кимна. Пулсът му се учести. Фигурата пред него приличаше на Стиви Хамънд по всичко, освен по стойката. Седеше вдървено, несвикнала с начина, по който се свързваха костите, а десният й крак беше сгънат под нея. Ръцете й висяха отстрани на тялото. Гласът беше почти като на Стиви — само дето беше по-пронизителен, сякаш имаше флейта, заседнала в гърлото. — Мога ли да те заведа при него?

На лицето й се изписа уплаха, но бързо изчезна и чертите й отново замръзнаха.

— Трябва да намеря изход — каза тя.

— Искаш да кажеш врата?

— Врата. Изход. Бягство. Да.

„Изход — помисли си той. — Сигурно говори за силовото поле.“

— Може би полковник Роудс може да ти помогне.

— Не може. — Тя се поколеба, после опита отново. — Той не може да ми помогне да намеря изход. Ако не мога да напусна, ще има много болка.

— Болка? Кого ще наранят?

— Джеси. Том. Рей. Теб. Всички.

— Разбирам — каза той, макар че нищо не разбираше. — А кой ще причини тази болка?

— Онзи, който пристигна тук да ме търси. — Очите й не трепкаха. Дженингс си помисли, че нещо в тях изглеждаше много старо. Като че ли дребна старица седеше пред него в образа на малко момиченце. — Стингър — каза тя. Думата се — отрони от устата й с ужасно отвращение.

— Имаш предвид онова нещо там? Така ли се нарича?

— При-бли-зително — каза тя, борейки се с твърдото парче плът в устата си. — Стингър има много имена в много светове.

Преподобният се замисли върху това. Ако някой му беше казал някога, че ще говори на извънземно и то ще му каже, че има живот на „много светове“, щеше или да прасне глупака с кръста, или да извика психиатър.

— Бих искал да те заведа при полковник Роудс. Съгласна ли си?

— Той не може да ми помогне.

— Може би може. Той иска, както и всички ние. — Тя, изглежда, се замисли над думите му. — Хайде, нека те заведа при…

— ЕТО Я! — извика някой така, че подносите в ръцете на преподобния Дженингс подскочиха. Кметът Брет се бе изправил по средата на пътеката, а жена му стоеше зад него и го сбутваше да действа. Пръстът на Брет сочеше Дофин. — Ето я! Вижте я всички! — крещеше той. — Ето го нещото от космоса.

Двойката пред Дофин се отдръпна. Едно от малките момченца скочи от пейката и избяга, а онова, което я беше наблюдавало, само се ухили. Другите хора започнаха да стават, за да я видят по-добре. Вече никой не се молеше.

Дженингс се изправи.

— Успокой се, Джон! Не вдигай врява!

— Врява! Глупости! Ето я! Това е чудовището. — Той отстъпи една крачка и се блъсна в Дорис. Устата му беше във формата на буквата „О“ от ужас. — Мили Боже! В ЦЪРКВАТА!

— Не искаме да занимаваме всички — каза Дженингс, стараейки се гласът му да звучи успокоително. — Никой не бива да се притеснява.

— Заради НЕЯ сме на това дередже — изрева Брет. Жена му кимна в знак на съгласие. — Полковник Роудс каза, че това нещо е влязло в тялото на Стиви Хамънд и вижте го как си седи. Един Господ знае какви способности има!

Дофин местеше поглед от лице на лице и виждаше ужаса в очите им. Изправи се, а жената пред нея дръпна ухиленото момченце и отстъпи.

— Изкарайте я оттук! — продължи кметът. — Тя няма никакво право да бъде в Божия дом!

— Млъкни, Джон! — заповяда Дженингс. Хората вече се отправяха към вратата и излизаха колкото можеха по-бързо. — Тъкмо щях да я водя при полковник Роудс. Сега защо просто не седнеш и не спреш…

Подът потрепера. Дофин забеляза, че пръчиците светлини трепнаха. Един от металните стативи се обърна и горящите пръчици се търкулнаха по тъмночервения килим.

— Какво беше това? — изкрещя Дон Рингуълд. Зад очилата с телена рамка големите му като на бухал очи изглеждаха направо огромни.

Последва силно пращене. Циментът се пука — помисли Дженингс. През подметките си усети как подът трепери под краката му. Ани Гибсън изпищя. Двамата със съпруга й хукнаха към вратата, дърпайки двете си момчета. От другата страна на пътеката госпожа Еверет ломотеше нещо, вдигнала и двете си ръце към кръста. Дженингс погледна Дофин и видя как страхът се промъкна отново в очите й, но после изчезна. Отстъпи пред такъв силен гняв, какъвто той никога досега не бе виждал. Пръстите на Дофин стиснаха пейката пред нея. Чу я да казва:

— Това е Стингър.

Подът по продължение на пътеката се изду като пришка, която всеки момент щеше да се спука. Брет се олюля назад и удари Дорис с лакът в челюстта. Тя се просна на пода и не стана. Някой изпищя от другата страна на храма. Камъни и се триеха един в друг, гредите скърцаха, а редиците пейки се катурнаха последователно, сякаш беше минала голяма вълна. Дженингс имаше чувството, че под пода на храма се движи нещо огромно, което беше стигнало повърхността и вече щеше да я пръсне. Нагоре по стените плъзнаха пукнатини. Фигурата на Исус на кръста се откъсна и падна с трясък върху олтара сред облаци прах и мазилка.

Една част от лявата страна на църквата пропадна и редиците пейки се разделиха на две. Дофин крещеше „Излизайте! Излизайте!“ — и вълната от хора се втурна с писъци към изхода. Дженингс видя как килимът се раздра на две и покрай пътеката между редовете се отвори нащърбена пукнатина. Подът се надигна, потрепера и започна да се свлича в нея, а от вътрешността започна да се вдига прах. Айда Слатъри се търкулна, крещейки, и без малко да събори Дженингс на земята. Той видя как Дорис Брет падна долу, докато кметът се катереше като маймуна по гърчещите се редици пейки и се опитваше да се добере до вратата.

Джил Локридж пропадна долу. Само след секунда подът се разтвори под краката на съпругата му Мейвис. Най-голямото момче на семейство Рингуълд успя да се задържи на ръба и Дон се спусна да го дърпа. „Хвала на Ису-у-у-у-у-са!“ — крещеше обезумяла госпожа Еверет.

Подът се свличаше с бясна скорост, редиците пейки се цепеха с такава пукотевица, сякаш имаше стрелба, пукнатини тръгнаха нагоре по стените като змии. Дървените греди на покрива се чупеха и падаха тежко, а оцветените стъкла на прозорците дрънчаха. Стените се тресяха в основите си.

Някои от свещите бяха подпалили килима близо до олтара. Колебливите пламъци хвърляха гротескни сенки, докато хората се бореха да излязат през вратата или да се покатерят през прозорците. Дженингс грабна Дофин и я взе на ръце, както би направил с всяко друго дете. Усети как сърцето й препускаше лудо. Подът пропадна и под госпожа Еверет. Тя се задържа за остатъците от една разцепена пейка и Дженингс хвана ръката й, за да я издърпа.

Преди обаче да успее да направи нещо, госпожа Еверет се сгромоляса долу с такава сила, че почти измъкна ръката му и ябълката й. Чу сподавения й писък и си помисли: Нещо я дръпна.

— НЕ! НЕ! — крещеше Дофин и се мъчеше да се измъкне от човешката прегръдка. Вътрешностите й горяха от гняв и ужас — това, което ставаше тук, беше заради нея. Писъците я изпълваха с мъчителна болка. — ПРЕСТАНИ! — извика тя, но знаеше, че онова под пода няма да я чуе и че то няма милост.

Дженингс се обърна и тръгна към вратата.

Направи две крачки… и подът се разтвори пред него.

Падна и размаха ръце да се хване за нещо. Дофин беше увиснала на шията му. Докопа ръба на една счупена пейка. Треските се забиха в дланите му. Краката му търсеха опора, но такава нямаше. Една греда се сгромоляса толкова близо до него, че усети полъха от падането й по лицето си. Долови, че нещо огромно се надига с вълнообразни движения под него. И веднага след това го почувства — студена лепкава влага, която обгръща краката му до глезените. Само след секунди щеше да бъде дръпнат долу, както госпожа Еверет. Раменните му мускули направо се подуха от усилието да се надигне заедно с Дофин. Вакуумът около глезените го всмукваше с такава сила, че имаше опасност да го откъсне от кръста. Той зарита като обезумял, освободи единия си крак, после другия и със сетни напъни успя да се вдигне върху ръба на пропадащия под. Изправи се и хукна. Когато покривът започна да пропада, вече беше прекосил прага. Навън се спъна в някакво пълзящо тяло и се просна върху песъчливата поляна. Дясната му половина пое удара, а той пусна Дофин и се претърколи, за да не я смачка. Остана по гръб, зашеметен и задъхан. В това време стените на църквата не издържаха и част от покрива се срути. През пукнатините излезе прах — като последно издихание на умиращ. Църковната камбанария също се срути и останаха да стърчат само камъни. Стените се разтресоха още веднъж, дървените греди изпищяха като ранени ангели и накрая всичко утихна.

Свещеникът се изправи бавно. Очите го смъдяха от вихрушките прах, от които дробовете му едва процеждаха въздух. Погледна настрани и видя Дофин, седнала като парцалена кукла, с изкълчени под нея крака. Тялото й се тресеше сякаш нервите й бяха отказали да функционират.

Дофин знаеше колко близо до целта бе стигнал преследвачът. Вероятно бе усетил струпването на хора на това място и бе нападнал, за да демонстрира силата си. Не можеше да знае, че и тя се намира там. Размина се с него на косъм. А някои от хората не можаха. Огледа се и бързо преброи фигурите, забулени в прах. Излязоха трийсет и девет. Стингър беше взел седем. Възелът от мускули в центъра й не преставаше да блъска като чук. Усети, че лицето й ще се пръсне. Седем унищожени форми на живот само защото бе катастрофирала върху една малка планета, от която нямаше изход. Капанът бе щракнал и всякакви опити за бягство бяха безполезни…

— Ти направи това! — Нечия ръка я стисна за рамото и я дръпна така, че я изправи на крака. И в гласа, и в допира личеше гняв. Краката й все още се огъваха и човешката ръка я разтърси с безумна ярост.

— Ти направи това, ти, малка… извънземна кучко!

— Джон! — каза Дженингс. — Пусни я!

Брет я раздруса отново, още по-силно. Малкото момиченце сякаш беше направено от гума и това още повече го вбеси.

— Ти, проклето НЕЩО! — крещеше пронизително той. — Защо не се върнеш откъдето си дошло?

— Престани! — Свещеникът се опита да се надигне, но остра болка прониза рамото и гърба му. Той се вгледа вцепенен в краката си. Нямаше обувки, а целите му чорапи бяха в сива слуз.

— Мястото ти не е тук! — извика Брет и я блъсна грубо. Тя се препъна заднишком, загуби равновесие и падна. — О, Боже… о, Исусе — стенеше кметът с пожълтяло от прах лице. Огледа се и видя, че Дон и Джил Рингуълд и двамата им сина се бяха измъкнали, както и Айда Слатъри, Стан и Кармен Фрейзиър, Джо Пиърс, семейство Фанчър, Лий и Уанда Клеменс… — Дорис… къде е жена ми? — Обзе го нова паника. — Дорис! Скъпа, къде си?

Нямаше отговор.

Дофин се изправи. Нещо в центъра й я болеше, а в устата си усещаше киселия вкус на свинско с боб. Обезумялото от мъка човешко същество се обърна и тръгна, олюлявайки се, към разрушеното място за ритуали.

— Спрете го! — Гласът на Дофин отекна толкова силно, че накара Ал Фанчър да стисне Брет за рамото.

— Няма я, Джон. — Дженингс се опита отново да стане, но пак не успя. Краката му бяха леденостудени и сякаш до глезените бяха инжектирани с новокаин. — Видях я да пада долу.

— Не, не си! — освободи се Брет. — Тя е добре! Ще я открия!

— Стингър я взе — каза Дофин и Брет се сви като ударен. Тя разбра, че това човешко същество беше загубило друго, любимо същество. Отново я прониза болка. — Съжалявам. — Посегна към него.

Брет се наведе и взе един камък.

— Ти го направи! Ти уби моята Дорис! — Пристъпи напред, но Дофин разбра намерението му. — Някой трябва да те убие! — изсъска той. — Не ме интересува, че се криеш под образа на малко момиченце! За бога, сам ще те убия! — Запрати камъка, но Дофин беше по-бърза и ловко го избегна.

— Моля те — каза тя и заотстъпва назад по улицата, вдигнала ръце да се прикрие. — Моля те, недей…

Ръката му стисна по-голям камък.

— Не! — извика Дженингс, но Брет го хвърли.

Този път я удари по рамото. От болката очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да види, нито да разбере какво ставаше.

— Проклета да си! — извика Брет и започна да се приближава към нея.

Тя се запрепъва, но успя да се задържи да не падне. После се оттласна далеч от човешкото същество чрез сложното движение на мускули и кости, наречено бягане. Всяка крачка й причиняваше болка, но Дофин не спираше да бяга, въпреки страданието, което изпитваха и тя, и тялото на приемницата й.

— Почакай! — извика Дженингс, но Дофин изчезна в мъглата от дим и прах.

Брет направи няколко крачки след нея, но беше направо съсипан и краката му изневериха.

— Проклета да си! — пак извика той след нея. Постоя със стиснати юмруци, после се обърна към останките от църквата и започна да вика Дорис с ридаещ глас.

Дон Рингуълд и Джо Пиърс помогнаха на Дженингс да се изправи. Той усещаше краката си като безполезни чукани от плът и кости. Сякаш онова, което го бе сграбчило, бе изпило кръвта и бе разрушило нервите им. Налагаше се да отпусне тежестта си върху двамата мъже, за да не се строполи отново.

— С църквата е свършено — каза Дон. — Къде да идем сега?

Дженингс поклати глава. Каквото и да беше онова, дето се появи изпод църквата, едва ли щеше да се затрудни да направи същото, в която и да е къща в Пъкъл, както и на улицата. Той усети гъделичкане в стъпалата, очевидно нервите му се съживяваха. Забеляза светлини сред мъглата и се досети откъде идваха.

— Ей там! — каза и махна към блока с апартаменти в дъното на улица „Травис“. С армираните прозорци на първия етаж и основите, положени върху здрав скалист пласт, това място щеше да се окаже костелив орех за Стингър. Поне се надяваше да е така.

От къщите наоколо се стичаха разтревожени от шума и писъците хора и тръгваха след двамата, които подкрепяха Дженингс. Останалите богомолци също се запътиха към единственото здание, което все още излъчваше електрическа светлина.

След няколко минути кметът Брет избърса носа си в ръкава, обърна гръб на развалините и последва тълпата.