Стоманените пещери

1. РАЗГОВОР С КОМИСАРЯ

Ли Бейли още не беше стигнал до бюрото си, когато усети, че Р. Сами го наблюдава с очакване. Суровите бръчки на удълженото му лице застинаха.

— Какво искаш?

— Шефът те вика, Ли. Каза да се явиш веднага, щом дойдеш.

— Добре.

Озадачен, Р. Сами продължаваше да стои. Бейли се обади:

— Добре, ще ида, нали чу. Върви си!

Р. Сами направи кръгом и тръгна да изпълнява задълженията си. Бейли с раздразнение се зачуди защо тъкмо тези задължения не можеха да се вършат от човек.

Спря да огледа съдържанието на торбичката си с тютюн и го пресметна наум. Ако пушеше по две лули на ден, щеше да изкара до следващото раздаване на дажбите.

После се показа иззад преградата си (преди две години му бе даден преграден ъгъл) и тръгна по продължението на общата стая. Като минаваше край Симпсън, той вдигна глава от папката с перфолентите и каза:

— Шефът те вика, Бейли.

— Зная, Р. Сами вече ми съобщи.

От търбуха на машината се източи ситно покрита с кодирани знаци лента, докато малкият апарат се ровеше в „паметта“ си и анализираше нужните сведения, струпани в леко потрепващите части на бляскавата живачна повърхност във вътрешността му.

— Иде ми да сритам Р. Сами, но се боя, че ще си счупя крака — каза Симпсън. — Оня ден видях Винс Барет.

— Така ли?

— Прави опити да се върне на работа тук. Или на някакво място в отдела. Момчето е отчаяно, но какво можех да му кажа аз? Че Р. Сами изпълнява задълженията му, само толкова. Винс сега работи в системата на снабдяването във фермите за дрожди. А беше толкова умно хлапе. И допадаше на всички.

Бейли сви рамене и отвърна доста по-сухо, отколкото възнамеряваше или искаше:

— Всички минаваме през това.

На шефа бе даден личен кабинет. Върху матовото стъкло пишеше „Джулиъс Ендърби“. Красиви букви, внимателно вдълбани направо в стъклото. Под тях стояха думите: „Полицейски комисар. Град Ню Йорк“.

Бейли влезе и каза:

— Искал си да ме видиш, комисарю.

Ендърби вдигна глава. Носеше очила, защото очите му се възпаляваха и не търпяха лещи, каквито си слагаха всички. Едва след като човек свикнеше с техния вид, можеше да възприема останалата част от лицето му, което изглеждаше съвсем обикновено. Бейли беше убеден, че комисарят цени очилата си заради тежестта, която му придават и подозираше, че очите му съвсем не са чак толкова чувствителни.

Комисарят определено изглеждаше нервен. Оправи маншетите си, облегна се назад и каза прекалено сърдечно:

— Сядай, Ли, сядай!

Бейли неловко седна и зачака. Ендърби попита:

— Как е Йези? Как е момчето ти?

— Добре — безизразно отвърна Бейли. — Много добре. А твоето семейство?

— Добре — като ехо повтори Ендърби. — Много добре.

Беше започнал с погрешна стъпка. Бейли си помисли: „В лицето му нещо не е наред“. А на глас каза:

— Комисарю, предпочитам да не изпращаш Р. Сами, когато ме викаш.

— Е, знаеш отношението ми към тези неща, Ли. Но след като са го сложили тук, трябва да го използувам за нещо.

— Притеснява ме, комисарю. Казва ми, че ме викаш, след което стои и чака. Нали разбираш. Налага се да го отпратя, иначе продължава да стои.

— О, вината е моя, Ли. Поръчах му да ти предаде съобщението, но забравих изрично да му наредя след това да се заеме с работата си.

Бейли въздъхна. Леките бръчки около тъмнокафявите му очи изпъкнаха.

— Както и да е. Искал си да ме видиш.

— Да, Ли — каза комисарят. — И то по сложен въпрос.

Стана, обърна се и отиде до стената зад бюрото си. Докосна някакво скрито копче и една част от стената стана прозрачна.

Неочаквано блесналата сива светлина накара Бейли да премигне. Комисарят се засмя:

— Специално поръчах да ми го направят миналата година, Ли. Мисля, че не съм ти го показвал досега. Ела да видиш. Едно време във всички стаи имаше такива неща. Наричаха ги „прозорци“. Знаеше ли го?

Всичко това бе известно на Бейли, понеже бе гледал много исторически романи.

— Чувал съм — отвърна той.

— Ела тук.

Бейли се смути, но направи каквото се искаше от него. Имаше нещо неприлично в това да се излага интимността на стаята на външния свят. Понякога комисарят стигаше до глупави крайности в привързаността си към Средновековието. „Както с очилата“, помисли си Бейли. Това беше! Заради тях изглеждаше особено! И Бейли каза:

— Извинявай, комисарю, но очилата ти са нови, нали?

Комисарят кимна леко учудено, свали очилата си и първо погледна тях, после — Бейли. Без очила кръглото му лице изглеждаше още по-кръгло, а брадичката — не толкова изпъкнала. Нямаше и толкова съсредоточен вид, защото очите му не можеха да фокусират.

— Да — отговори му той. После сложи отново очилата и добави ядосан не на шега: — Преди три дни счупих старите. Все имаше нещо за вършене и едва тази сутрин успях да ги подменя. Ли, тия дни бяха истински ад.

— Заради очилата ли?

— И заради други неща. След малко ще чуеш.

Обърна се към прозореца и Бейли го последва. С някакво изумление откри, че вали. За миг остана погълнат от гледката на падащата от небето вода, а видът на комисаря излъчваше едва ли не гордост, сякаш лично беше устроил това.

— За трети път този месец наблюдавам дъжд. Внушително е, нали?

Против волята си Бейли трябваше да си признае, че е впечатлен. За своите четиридесет и две години рядко беше виждал не само дъжд, но и други природни явления. Но отвърна:

— Винаги ми се е струвало прахосничество толкова вода да се изсипва върху града. Би трябвало да си стои в резервоарите.

— Ли, ти си модернист — каза инспекторът. — Там ти е грешката. В Средните векове хората са живели на открито. Нямам предвид само фермите, а и градовете. Дори Ню Йорк. Когато е валяло, не са го смятали за прахосничество. Ликували са. Живеели са близко до природата. По-здравословно е, по-добре е. Нещастието на съвременния живот се крие в това, че се е разделил с природата. Вземи прочети някой ден за Въглищния период.

Бейли беше чел. Беше и чувал, че много хора негодували срещу създаването на атомните реактори. Той също негодуваше, когато нещо се объркаше или когато му дойдеше до гуша. Подобно негодувание е съставна част на човешката природа. В миналото, през Въглищния период, хората са негодували срещу създаването на парната машина. В една от пиесите на Шекспир героят негодува срещу изобретяването на барута. След хиляда години, в бъдещето, ще негодуват срещу изобретяването на позитронния мозък.

По дяволите всичко това. Той каза мрачно:

— Виж какво, Джулиъс… — макар че не беше обичайно за него да фамилиарничи с комисаря в работно време, колкото и пъти да чуваше обръщението „Ли“, но в случая имаше нужда от нещо по-специално, — виж какво, говориш ми за всичко, освен за причината, поради която си ме повикал, и започвам да се безпокоя. За какво съм ти?

— Ще стигна и дотам, Ли — каза комисарят. — Остави ме да го направя както съм намислил. Случи се… беда.

— Разбира се. Случва ли се нещо друго на тази планета? Нова грижа с роботите ли?

— В известен смисъл да, Ли. Стоя тук и се чудя колко още беди би могъл да понесе старият свят. Когато сложих този прозорец, не беше за да пускам сегиз-тогиз вътре небето. Пускам през него да влезе Града. Гледам го и се чудя какво ли ще стане с него през следващите сто години.

Бейли усети, че тази сантименталност го отблъсква, но неудържимо се взираше навън като омагьосан. Макар и замъглен от дъжда, Града представляваше страхотна гледка. Полицейският отдел се намираше в най-горната част на Градския съвет, който достигаше голяма височина. Виждаха се покривите на съседните небостъргачи, които изглеждаха ниски от прозореца на комисаря. Приличаха на безброй пръсти, протегнати нагоре. Стените им бяха празни и безлични. Такъв вид имаха външните обвивки на човешките кошери.

— Отчасти — каза комисарят — съжалявам, че вали. Щяхме да видим Вселенското селище.

Бейли погледна на запад, но комисарят имаше право. Хоризонтът бе скрит. Нюйоркските небостъргачи избледняваха и се губеха в далечна бяла пустота.

— Зная как изглежда Вселенското селище — отвърна Бейли.

— Харесва ми изгледът оттук — продължи комисарят. — Едва се вижда между двата сектора на Брансуик. Ниски куполи на широка площ. Това е разликата между нас и вселенците: ние се стремим към височина и се скупчваме, а при тях всяко семейство има собствен кълбест покрив. Едно семейство — една къща. И земя между отделните куполи. Случвало ли ти се е да разговаряш с вселенци, Ли?

— Няколко пъти. Преди месец разговарях с един точно оттук, по твоя вътрешен телефон — отвърна спокойно Бейли.

— Да, спомням си. Е, просто ме обзе философско настроение. Ние и те… Различни начини на живот…

Бейли усети как стомахът му започна да се свива. Мислеше си, че колкото по-отдалече започваше комисарят, толкова по-страшно можеше да излезе заключението. Затова рече:

— Така е. Но какво чудно има в това? Не може осем милиарда души да се разпръснат по Земята в кълбовидни къщички. Те имат пространство на другите планети, затова нека живеят както са свикнали.

Комисарят отиде до стола си и седна. Погледна Бейли с немигащите си очи, леко смалени от вдлъбнатите лещи на очилата, и каза:

— Не всички приемат така великодушно различните култури. И сред нас, и сред вселенците.

— Така да е. Е, и?

— Е, и… преди три дни умря един вселенец.

Ето че започваше. Ъгълчетата на тънките устни на Бейли леко се повдигнаха, но изразът на удълженото му тъжно лице остана непроменен. Каза:

— Много лошо. Надявам се, от заразна болест. От някой вирус. Или е настинал.

Комисарят го погледна изненадано:

— За какво говориш?

Бейли не си направи труда да му обясни. Добре беше известно с каква настойчивост вселенците бяха очистили своята общност от болести. А още по-известно беше колко внимаваха да избягват всякакви контакти с податливите на зарази земни жители. Но язвителното му подмятане остана незабелязано от комисаря. И Бейли отвърна:

— Приказвам си. От какво е умрял? — и се загледа през прозореца.

— От липса на гръден кош — отвърна комисарят. — Някой го застрелял с бластер.

Бейли усети как мускулите на гърба му се сковаха. И каза, без да се обърне:

— Какво говориш?

— Говоря за убийство — тихо изрече комисарят. — Ти си детектив. Знаеш какво значи убийство.

Сега вече Бейли се обърна.

— Но това е вселенец! Преди три дни ли?

— Да.

— А кой го е направил? Как?

— Вселенците казват, че е земен жител.

— Не е възможно.

— Защо не? Ти не обичаш вселенците. И аз не ги обичам. И кой на Земята ги обича? Просто се е намерил някой, който ги мрази повече от останалите и толкова.

— Е добре, но…

— Не избухна ли пожар в заводите на Лос Анжелос? Не унищожиха ли роботи в Берлин? А бунтовете в Шанхай?

— Имаш право.

— Тези неща говорят за нарастващо недоволство. Или дори за някаква организация.

— Комисарю, не ми е ясно — каза Бейли. — Да не би да ме проверяваш по някакви причини?

— Какво?! — комисарят изглеждаше искрено озадачен.

Бейли го наблюдаваше.

— Преди три дни е бил убит вселенец и вселенците смятат, че убиецът е земен жител. Досега — и Бейли забарабани с пръсти по бюрото — нищо не е излязло наяве. Разбираш ли? Комисарю, това е невероятно. Велики Йосафате! Ако това наистина е станало, Ню Йорк ще бъде изтрит от лицето на планетата!

Комисарят поклати глава:

— Не е толкова просто. Виж какво, Ли, три дни ме нямаше. Бях на заседание с кмета. Ходих до Вселенското селище. Ходих и до Вашингтон на разговор в Планетното бюро за разследване.

— Така ли? И какво ти казаха там?

— Казаха, че случаят си е наш. Понеже е в границите на Града. Вселенското селище юридически спада към Ню Йорк.

— Но има извънтериториални права.

— Зная. Ще стигнем дотам — очите на комисаря избягваха твърдия като кремък поглед на Бейли, като че ли изведнъж го бяха свалили до положението на негов подчинен, а Бейли се държеше така, сякаш приемаше този факт.

— Вселенците могат да се заемат със случая — каза Бейли.

— Изслушай ме, Ли — помоли го комисарят. — Не ме притеснявай. Опитвам се да ти разкажа всичко като приятел на приятел. Искам да знаеш в какво положение се намирам. Бях там, когато съобщиха за случилото се. Имах среща с него — с Родж Немену Сартън.

— С жертвата?

— С жертвата — изпъшка комисарят. — Още пет минути, и аз щях да съм този, който е намерил трупа. Какъв ужас щеше да бъде! Зверска жестокост, зверска! Посрещнаха ме и ми го съобщиха. С това започна един тридневен кошмар, Ли. Отгоре на всичко нищо не виждах, защото дни наред нямах време да си сменя очилата. Това поне няма да се повтори. Поръчах си три чифта.

Бейли се замисли върху картината на събитието, която си представи. Видя високите, стройни фигури на вселенците да се приближават към комисаря с вестта, видя как му я съобщават по характерния за тях начин — без украса, без чувства. Джулиъс си е свалил очилата и ги е затъркал. Под впечатление от случилото се положително ги е изпуснал, после е загледал натрошените парчета, а меките му пълни устни са потреперили. Бейли беше дълбоко убеден, че поне пет минути комисарят е изпитвал много по-голямо притеснение заради очилата си, отколкото заради убийството. В този миг комисарят се обади:

— В дяволски трудно положение съм. Както сам каза, вселенците имат извънтериториални права. Могат да настояват сами да разследват случая и да изпратят каквито си искат доклади на своите правителства. Външните светове могат да използуват това като извинение да ни съдят за обезщетение. Знаеш как ще бъде прието такова нещо от населението

— Ако Белия дом се съгласи да плати, това би било равно на политическо самоубийство.

— А ако не плати, ще бъде друг вид самоубийство.

— Няма какво да ми описваш тази картина — каза Бейли.

Беше малко момче, когато за последен път от Вселената изпратиха свои войници с блестящи бойни кораби, за да си вземат от Ню Йорк, Вашингтон и Москва това, което твърдяха, че им принадлежи.

— Значи разбираш. И да плати, и да не плати, все е беда. Единственият изход е сами да открием убиеца и да го предадем на вселенците. От нас зависи.

— Защо да не дадем случая на ПБР? Дори ако от гледна точка на закона те са под наша юрисдикция, остава въпросът за междузвездните отношения…

— ПБР се пази от такива работи като от огън. А огънят гори и ще ни подпали. — За миг той повдигна очи и впери поглед в подчинения си. — Не е на добре, Ли. Всеки от нас е изложен на риска да остане без работа.

— Да ни подменят изцяло ли? — попита Бейли. — Изключено. Не съществуват специалисти, които да се справят.

— А роботите? — попита комисарят. — Те съществуват.

— Какво?!

— Р. Сами е само начало. Изпълнява поръчки. Други патрулират магистралите. По дяволите, човече, познавам вселенците по-добре от теб и зная какво правят. Има роботи, които могат да вършат моята и твоята работа. Могат да ни изхвърлят от играта. Не си въобразявай друго. А на наша възраст да влезем в списъците на безработните…

— Ясно — каза сърдито Бейли.

Комисарят се смути.

— Извинявай, Ли.

Бейли кимна и се опита да не мисли за баща си. Разбира се, комисарят знаеше случая.

— Откога е тази история с подменянето? — попита той.

— Виж какво, Ли, не бъди наивен. Открай време е така. Поне от двадесет и пет години, откак дойдоха вселенците. Това ти е известно. Просто сега се разраства, нищо повече. Ако потулим тая работа, ще направим голяма крачка напред към мига, когато ще ни бъдат връчени пенсионни книжки. От друга страна, Ли, ако се справим добре с въпроса, можем да отдалечим този миг далеч в бъдещето. Особено за тебе това ще представлява голяма възможност.

— За мене? — попита Бейли.

— Ти ще ръководиш операцията, Ли.

— Не разбирам, комисарю. Та аз съм гражданин едва от пета степен.

— Предпочиташ да си от шеста ли?

Предпочиташе ли? Бейли знаеше какви привилегии носеше шестата степен. Място за сядане по експресните линии в натоварените часове, а не само от десет до четири часа. Повече предпочитания в менюто по избор в районните кухни. Може би дори възможност за по-добро жилище и пропуск за Йези до терасите на Солариума.

— Предпочитам — каза той. — А как иначе? Но какво ще стане с мен, ако случаят ми се опре?

— Защо да ти се опре, Ли? — взе да го котка комисарят. — Ти си способен, един от най-добрите ни хора.

— Но в отдела има половин дузина мъже, които са категоризирани по-високо от мен. Защо си ги прескочил?

Бейли не каза това гласно, но тонът му явно намекваше, че комисарят си позволява да нарушава така установения ред само в извънредно спешни случаи.

Комисарят скръсти ръце.

— По две причини. За мен ти не си просто някакъв си детектив, Ли. Ние сме и приятели. Не забравям, че сме състуденти от колежа. Понякога може да ти се струва, че забравям, но вината е в категоризацията. Аз съм комисар, знаеш какво означава това. Но все още съм твой приятел, а сегашният случай е прекрасна възможност за един подходящ човек. Искам ти да го поемеш.

— Това е едната причина — хладно каза Бейли.

— Втората причина е, че те смятам за приятел. Имам нужда от услуга.

— От каква услуга?

— Искам в този случай да работиш съвместно с вселенец. Вселенците поставиха това условие. Приеха да не дават гласност на убийството; приеха да оставят разследването в наши ръце. Съответно обаче настояват един от служителите им да участвува в операцията от началото до края.

— Изглежда не ни се доверяват изцяло.

— Човек вижда, че имат основание. Ако случаят се разследва погрешно, доста от тях ще си навлекат неприятности от собствените си правителства. Бих им дал правото да се съмняват, Ли. Но от все сърце ми се иска да вярвам, че са добронамерени.

— Сигурен съм, че са, комисарю. Там им е грешката.

Тези думи изненадаха комисаря, но той продължи:

— Съгласен ли си да работиш с вселенец, Ли?

— Това ли е услугата, която искаш?

— Да. Моля те да поемеш задачата при всички условия, които поставят вселенците.

— Ще взема вселенец за съвместната работа, комисарю.

— Благодаря ти, Ли. Той ще трябва да живее при тебе.

— О, виж какво, почакай.

— Зная, зная. Но апартаментът ти е голям, Ли. Тристаен, а имате едно дете. Можеш да го подслониш. Няма да те притеснява. В никакъв случай. А пък е необходимо.

— На Йези ще й бъде неприятно. Зная това.

— Ще кажеш на Йези… — комисарят говореше сериозно, толкова сериозно, че очите му сякаш пробиваха дупки в стъклените кръгове, преградили пътя на погледа му, — че ако направиш това за мен, когато всичко свърши, ще направя каквото мога, за да прескочиш една степен. Ще получиш седма степен, Ли, седма!

— Добре, комисарю. Така става.

Бейли се надигна от стола, но улови погледа на Ендърби и отново седна.

— Още нещо ли има?

Комисарят бавно кимна.

— Още една подробност.

— Което е…?

— Името на партньора ти.

— Какво значение има то?

— Вселенците — започна комисарят — имат особен подход. Партньорът, който предлагат, не е… не е…

Бейли широко отвори очи.

— Почакай, да не би…

— Няма как, Ли. Няма как. Няма друг изход.

— И ще живее в апартамента ми? Такова нещо?

— Моля те като приятел.

— Не, не!

— Ли, в този случай не мога да се доверя на друг. Нужно ли е да ти го обяснявам? Налага се да работим с вселенците. Налага се да успеем, ако искаме корабите за обезщетението да останат далече от Земята. Но не можем да успеем по никой от известните ни начини. Ще работиш заедно с един от техните роботи. Ако той открие убиеца, ако доложи, че сме некадърни, и без друго ще ни съсипят. Нас и отдела като цяло. Ясно ти е, нали? Сложен въпрос имаш да разрешаваш. Ще трябва да работиш с него, но да гледаш ти да се справиш със случая, а не той. Разбираш, напи?

— Искаш да кажеш, да си сътрудничим сто процента, а после да му прережа гърлото, така ли? Да го потупам по гърба с нож в ръката?

— Какво друго можем да направим? Безизходно е.

Ли Бейли се изправи нерешително.

— Не зная как ще го приеме Йези.

— Ако искаш, аз ще говоря с нея.

— Не, комисарю. — И Бейли въздъхна дълбоко. — Как се казва партньорът ми?

— Р. Данийл Оливо.

Бейли каза тъжно:

— Не е време за благопристойни съкращения, комисарю. Съгласих се на задачата, затова да употребяваме пълното му име. Значи — Роботът Данийл Оливо.