Стоманените пещери

3. ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ЩАНДА ЗА ОБУВКИ

В магазина нямаше толкова хора, колкото отвън. Със завиден усет управителят беше вкарал предпазната врата рано в играта, за да попречи да влязат евентуални смутители на реда. Така не позволяваше и на участниците в спора да напуснат, но това не бе от голямо значение.

Бейли мина през силовото поле, като използува полицейския си неутрализатор. С учудване забеляза, че Р. Данийл все така го следва. Роботът прибираше в джоба си собствения си неутрализатор — по-малък и по-удобен от стандартния полицейски модел.

Управителят веднага дотича при него, като говореше на висок глас:

— Господа полицаи, Града определи да получа тези продавачи. Напълно съм в правата си.

В дъното на магазина стояха забити като колци трима роботи. До предпазната врата стояха шестима купувачи, все жени.

— Успокойте се — каза само Бейли. — Какво се е случило? Каква е тази неразбория?

Една от жените отвърна с писклив глас:

— Дойдох за обувки. Защо да не бъда обслужена от истински продавач? Не съм ли почтена жена?

Дрехите й, особено шапката, бяха достатъчно крещящи, за да превърнат въпроса й в нещо повече от реторичен. Ярката червенина по страните й недостатъчно добре прикриваше изобилния грим.

Управителят каза:

— Ако трябва, сам ще я обслужа, господине, но не мога да обслужа всичките. Нищо им няма на хората ми. Те са законни продавачи. Получих спецификационните им схеми и гаранционните карти…

— Спецификационни схеми! — изпищя жената и като се засмя пронизително, се обърна към останалите: — Само го чуйте! И ги нарича „хора“! Какво те прихваща, я кажи?! Те не са хора. Те са ро-бо-ти! — изрече тя провлечено. — И ще ти обясня какво правят, щом не ти е ясно. Заемат човешките работни места. Затова правителството винаги ги закриля. Не им се заплаща, а заради тях семействата трябва да живеят вън в лагерите и да се хранят с каша от сурови дрожди. Почтени семейства на трудещи се. Ако имахме власт, щяхме да смачкаме всички роботи. Чуваш ли?

Другите жени говореха объркано, а от тълпата зад предпазната врата се чуваше нарастващ ропот. Бейли усещаше — твърде грубо и осезателно, че Р. Данийл Оливо стои до него. Погледна продавачите. Бяха направени по земни проекти, но дори при това положение цената им бе сравнително ниска. Обикновени роботи, научени да вършат някои прости работи. Сигурно знаеха номерата на моделите обувки, цените им и какви размери има налице. Щяха да проследяват търсенето на стоките може би по-добре, отколкото би го направил човек, тъй като бяха лишени от лични интереси. Можеха да изчисляват точно поръчките за седмица напред. И да вземат мярка на стъпалото на клиента.

Поотделно не представляваха заплаха. Но като цяло ставаха невероятно опасни.

Бейли се улови, че съчувствува на жената много по-дълбоко, отколкото би си представил преди ден. Не, преди два часа. Усети колко близо до него е Р. Данийл и се зачуди дали такъв робот не би могъл да замени един обикновен детектив от пета степен. Докато си мислеше това, представи си лагерите. И вкуса на кашата от дрожди. Спомни си своя баща.

Баща му беше атомен физик, с категория, която го поставяше сред най издигнатите в Града. В централата бе станало произшествие и баща му бе поел вината върху себе си. Декласифицираха го. Бейли не знаеше подробности — това се случи, когато бе на една година. Но си спомняше лагерите от своето детство; тягостното съжителство с други хора, което бе на ръба на поносимото. Майка си изобщо не помнеше — не бе издържала дълго. А за баща си имаше ярък спомен: съсипан човек, мрачен и подтиснат, който понякога говореше за миналото откъслечно, с дрезгав глас.

Баща му умря, все така декласифициран, когато Ли бе осемгодишен. Малкият Бейли и двете му по-големи сестри се преместиха в кварталния дом за сираци. Наричаха го „Детския етаж“. Чичо Борис — братът на майка му — беше прекалено беден, за да попречи на това.

И тежкият живот продължи. Тежко беше и докато се изучи, защото нямаше привилегии от баща си, които да облекчат пътя му.

А сега трябваше да стои сред разбунтувалата се тълпа и да се справя с мъже и жени, които в крайна сметка се бояха единствено да не бъдат декласифицирани те и любимите им хора — както се боеше самият той. С безизразен глас се обърна към жената, която беше говорила:

— Да си спестим неприятностите, госпожо. Продавачите не ви правят нищо.

— Ама разбира се, че не ми правят нищо — пропя жената. — И няма и да ми направят. Да не си мислиш, че ще позволя на студените им мазни пръсти да ме докоснат? Дойдох тук и мислех, че ще се отнесат към мене като към човек. Аз съм гражданка. Имам право да ме обслужват хора. Виж какво, имам две деца, които ме чакат за вечеря. Не могат да отидат в кварталната столова без мене, като че са сирачета. Трябва да изляза оттук.

— Е — каза Бейли, като усети, че му кипва, — ако беше позволила да те обслужат, досега да си се прибрала у дома. Вдигаш шум за нищо. Стига толкова!

— Така ли?! — жената показа изумлението си. — Сигурно си мислиш, че можеш да ми говориш като че съм парцал? А може да е дошло време правителството да разбере, че на Земята има не само роботи, а? Аз съм трудова жена и имам права.

И тя продължи все в този дух.

Бейли усети, че е попаднал в клопка. Положението не можеше да бъде овладяно. Дори ако жените се съгласяха да бъдат обслужени, тълпата отвън беше достатъчно разбунена, за да направи беля.

Сега вече зад витрината имаше струпани стотина души.Само няколко минути, откакто детективите бяха влезли в магазина, и тълпата се бе удвоила.

— Как постъпвате обикновено в подобни случаи? — изведнъж попита Р. Данийл Оливо.

Бейли едва не подскочи. Каза:

— Първо на първо, това не е обикновен случай.

— А какво гласи законът?

— Роботите са предназначени за тук. Те са специализирани продавачи. Няма нищо незаконно в това.

Разговаряха шепнешком. Бейли се мъчеше да изглежда солиден и заплашителен. Изразът на Оливо както винаги не означаваше нищо.

— В такъв случай — каза Р. Оливо — нареди на тази жена или да позволи да я обслужат, или да си отива.

Бейли леко сви устни.

— Трябва да се оправим не с жената, а със сганта отвън. Единственото, което можем да сторим, е да извикаме оперативна група.

— Не би трябвало да става нужда при гражданите да се изпраща повече от един служител на закона, за да ги насочи какво да правят — каза Данийл.

И обърна широкото си лице към управителя на магазина:

— Отворете предпазната врата, господине.

Бейли светкавично протегна ръка, за да улови Р. Данийл за рамото и да го дръпне към себе си. Но се спря. Ако в този миг представителите на властта се сдърпаха открито, това щеше да означава край на възможността за мирно споразумение.

Управителят се възпротиви, като вдигна очи към Бейли. Бейли избегна погледа му.

Р. Данийл каза безизразно:

— В името на закона ви наредих да отворите.

Управителят заекна:

— Ще държа Града отговорен за всички щети на стоките и магазина. Нека се отбележи, че правя това по заповед.

Бариерата изчезна, вътре се стълпиха мъже и жени. Нададоха щастливи викове. Предвкусваха победата си.

Бейли бе чувал за подобни бунтове. Дори бе присъствувал на един. Бе видял как дузина ръце сграбчват роботите, как тежките им неподатливи тела минават от опънатите мускули на една ръка върху опънатите мускули на друга. Хората се държаха уплашено при вида на металните си подобия. Използуваха чукове, механични ножове, иглени пистолети. И накрая превръщаха нещастните предмети в железни отломъци и накъсани жици. Скъпите позитронни мозъци, най-сложните постижения на човешкия ум, се прехвърляха от ръка на ръка като футболна топка и ставаха на ненужна пихтия за нула време.

А после, когато злият гений на унищожението весело започваше да се разхожда на свобода, тълпите се заемаха с всичко, което можеше да се направи на парчета.

Роботите-продавачи вероятно нямаха представа за всичко това, но щом потокът на тълпата ги заля, нададоха писък и вдигнаха ръце пред очите си, сякаш правеха древния жест, с който човек се прикрива. Жената, която бе започнала разправията, се уплаши като видя колко бързо всичко надмина очакванията й, и изумено завика: „Постойте, постойте!“

Шапката се бе свлякла върху очите, а гласът й продължаваше да е безсмислено писклив.

Управителят крещеше.

— Спрете ги, спрете ги!

Обади се Р. Данийл. Без да прави видимо усилие, гласът му изведнъж бе станал с няколко децибела по-висок, отколкото можете да бъде човешкият глас. „Естествено — за десети път си помисли Бейли, — та той не е…“

Р. Данийл каза:

— Следващият, който помръдне, ще бъде застрелян.

Някой далече назад в тълпата извика:

— Дръжте го!

Но последва миг, в който никой не помръдна.

Р. Данийл леко скочи на един стол, а от него — на шкаф с изложени предмети от транстекс. Разноцветната флуоресценция, която струеше през процепите на поляризираната молекулярна материя, придаваше на спокойното му, гладко лице нечовешки вид.

„Нечовешки“, помисли си Бейли.

Докато Р. Данийл — заплашително тиха личност — изчакваше, критичното положение също замря.

Р. Данийл каза отчетливо:

— Вие си мислите: „Този човек държи парализиращ камшик, или оглушител. Ако всички се втурнем, ще го съборим и най-много един двама от нас да пострадат, пък и те ще се оправят после. А в това време ние ще си разчистим сметките със закона и реда както си искаме“.

Без да бъде груб или сърдит, гласът му звучеше тежко, като уверена заповед. Той продължи:

— Грешите. Не държа в ръка нито парализиращ камшик, нито оглушител, а бластер, при това смъртоносен. Ще го използувам и то не като стрелям над главите ви. Ще убия много от вас, преди да ме хванете, може би ще убия повечето. Не се шегувам. Виждате, че не се шегувам, нали?

Тълпата се раздвижи в края, но спря да приижда. Ако новодошлите вън спираха от любопитство, други вече бързаха да си отидат. Тези, най-близо до Р. Данийл, стаиха дъх и правеха отчаяни усилия да не се люшнат напред като противодействие на телата, които ги притискаха.

Тишината бе нарушена от жената с шапката. Тя изведнъж избухна в ридания и завика:

— Той ще ни убие! Нищо не съм направила! Пуснете ме да си вървя!

И се обърна, но видя неподвижната стена от плътно прилепени един към друг мъже и жени. Падна на колене. Тълпата безшумно започна леко да отстъпва назад.

Р. Данийл скочи от шкафа и каза:

— Сега ще отида до вратата. Ще застрелям всеки мъж или жена, който ме докосне. Когато стигна до вратата, ще застрелям всеки мъж или жена, който направи някакво погрешно движение. Тази жена тук…

— Не, не! — запищя жената с шапката. — Казвам ви, нищо не съм направила. Нищо лошо не съм искала. Не ми трябват обувки. Искам да си отида в къщи.

— Тази жена тук — продължи Р. Данийл — ще остане. И ще бъде обслужена.

После пристъпи напред.

Тълпата вкаменена го гледаше. Бейли затвори очи. „Грешката не е моя — помисли си отчаяно той. — Ще бъде извършено убийство, ще се забърка най-голямата каша в света, но те ме насилиха да взема робот за партньор. Те му дадоха същите права“.

Нямаше да се отърве. Не си вярваше. Можеше да спре Р. Данийл още в началото. Можеше всеки миг да се свърже с оперативната група. Вместо това бе позволил на Р. Данийл да поеме отговорността, и бе изпитал подло облекчение. Когато се опита да си внуши, че личността на Р. Данийл просто се е наложила над положението, изведнъж усети отвращение към самия себе си. Робот да се налага…

Не се чу необикновен шум, нито викове и ругатни, нито писъци. Бейли отвори очи.

Хората се разпръсваха.

Управителят на магазина се бе поуспокоил, оправяше костюма си, приглаждаше косата си и под нос сипеше сърдити заплахи към изчезващата тълпа.

Плавната, виеща сирена на полицейската кола заглъхна точно пред вратата. „Естествено, когато всичко свърши“, помисли си Бейли.

Управителят го подръпна за ръкава и каза:

— Не искам повече неприятности, стигат ми.

— Няма да има повече — отвърна Бейли.

Лесно беше да се отърве от патрула. Бяха дошли, привлечени от тълпата по улицата. Не знаеха подробности и можеха сами да се уверят, че улицата вече е чиста. Роботът застана встрани и не прояви никакъв интерес, докато Бейли обясняваше случилото се на полицаите, като го омаловажи и напълно потули участието на Р. Данийл.

После го дръпна до една от стоманобетонните колони на сградата.

— Виж какво — каза му той. — Не се опитвам да обера каймака, нали ти е ясно?

— Да обереш каймака? Това да не е някой от земните ви идиоми?

— Не докладвах за участието ти.

— Не съм запознат с всичките ви обичаи. В моя свят правим пълен доклад, но може би в твоя свят не е така. Във всеки случай, беше предотвратено едно гражданско въстание. Това е важното, нали?

— Дали това е важното? Послушай — и Бейли се опита да придаде на гласа си колкото се може повече внушителност, макар че му се налагаше да шепне сърдито, — никога повече не го прави.

— Никога вече да не настоявам за спазването на закона ли? Ако не правя това, каква друга цел бих могъл да имам?

— Никога вече не заплашвай човешки същества с бластер.

— Нямаше да стрелям в никакъв случай, Илия, и ти го знаеш много добре. Не съм способен да навредя на човек. Но, както виждаш, не се наложи да стрелям. Не съм и очаквал обратното.

— Това, че не стреля, е въпрос на обстоятелства. Не си позволявай вече такъв риск. Можех да използувам фокуса, който направи…

— Фокус ли? Какво значи това?

— Няма значение. Опитай се да схванеш смисъла на думите ми. Можех самият аз да изпразня бластера си в тълпата. Имам бластер, с който да го направя. Но в такава лотария нито аз имам право да залагам, нито ти. По-безопасно щеше да е, ако бяхме извикали на сцената полицейските коли, отколкото да се правим на герои.

Р. Данийл се замисли и поклати глава.

— Мисля, че грешиш, колега. Когато ме инструктираха за човешките особености на хората на Земята, между другото се говореше, че за разлика от Звездните светове тук от рождение обучават жителите да се подчиняват на властта. Явно това е следствие от начина ви на живот. Аз доказах, че един твърд представител на властта е достатъчен. Собственото ти желание да се извика полицейска кола само замества почти инстинктивния ти подтик да свалиш отговорността от себе си. Признавам, че в моя свят постъпката ми щеше да бъде съвсем неоправдана.

Продълговатото лице на Бейли бе почервеняло от гняв.

— Ако бяха познали, че си робот…

— Сигурен бях, че не могат да познаят.

— Във всеки случай не забравяй за това. Ти си само робот, нищо повече. Само робот! Като продавачите в магазина за обувки.

— Разбира се, че е така.

— Не си човек — Бейли усети, че проявява жестокост против волята си.

Р. Данийл сякаш размишляваше върху думите му. Каза:

— Разграничението между хора и роботи може би не е толкова важно, колкото разграничението между разума и липсата му.

— Може би в твоя свят — каза Бейли, — но не и на Земята.

Погледна часовника си и едва тогава съобрази, че е закъснял с час и четвърт. Усети как гърлото му болезнено пресъхва при мисълта, че Р. Данийл спечели първия тур — спечели, докато той стоеше безпомощно отстрани.

Помисли си за младия Винс Барет — момчето, което Р. Сами замени. И за себе си, Илия Бейли, когото Р. Данийл можеше да замени. Йосафате, баща му поне бе изхвърлен поради произшествие, довело до повреди, до смъртта на хора. Може наистина да е било по негова вина. Бейли не знаеше. Ами ако го бяха изтикали, за да стори място на автоматизиран физик? Само по тази причина. А не заради друго. И не е можел да направи нищо…

Бейли каза сухо:

— Сега да вървим. Трябва да те заведа у дома.

Р. Данийл отговори:

— Нали разбираш, не е редно да се прави разграничение за нещо по-дребно, отколкото ра…

Бейли повиши глас.

— Добре. Въпросът е приключен. Йези ни чака.

И тръгна към най близкия квартален център за комунална връзка.

— Йези ли?

— Да, жена ми.

„Йосафате — помисли си Бейли, — в хубаво настроение ще се представя пред Йези“.