Стоманените пещери

6. ШЕПОТ В СПАЛНЯТА

На най-високите равнища в някои от най-заможните квартали в Града имаше естествени солариуми, където кварцова преграда с подвижен метален щит спира въздуха, но пропуска слънчевите лъчи. Там жените и дъщерите на най-издигнатите градски управници и служители могат да правят слънчеви бани. И там всяка вечер се случва нещо неповторимо.

Настъпва нощ.

В останалата част на Града (включително и в обществените солариуми, където милиони хора в точно дозирано време понякога се излагат на лъчите на изкуствени слънца) съществуват само различни часови цикли.

Работата в Града може лесно да продължава на три осемчасови или четири шестчасови смени, които са еднакви „денем“ и „нощем“. Трудът и светлината лесно могат да се съчетават. Винаги се намират градски реформатори, които периодично предлагат подобни неща в интерес на икономиката и ефективността.

Никога не приемат такава идея.

Някои отдавнашни обичаи на земното общество бяха изоставени заради интересите на същите тези икономика и ефективност: пространството, личният живот, дори свободата на волята. Те са продукти на цивилизацията, но тя не е по-стара от десет хиляди години.

Приспособяването на човека към съня обаче е старо като света: то е на милион години. Не е лесно да се промени такъв навик. Макар да не се вижда кога настъпва вечер, светлината в апартаментите намалява, докато минат часовете на тъмнината и пулсът на Града замре. Макар никой да не различава пладне от полунощ по някакви космически явления в покритите градски улици, човечеството следва безпрекословното деление на часове.

Магистралите са празни, оживената суетня замира, движещата се тълпа по огромните пътища се стопява. Ню Йорк ляга в незабележимата сянка на нощта върху Земята и населението му заспива.

Илия Бейли не спеше. Лежеше в кревата, в апартамента не светеше, но само толкова. Редом с него беше Йези — неподвижна в тъмнината. Не я беше чул, нито бе усетил да помръдне.

От другата страна на стената стоеше или лежеше Р. Данийл Оливо (Бейли се чудеше какво точно прави).

Бейли прошепна:

— Йези! — И после, отново: — Йези!

Тъмният силует до него леко се раздвижи под завивката.

— Какво искаш?

— Йези, и без това ми е трудно.

— Можеше да ме предупредиш.

— Как? Имах такова намерение, но не можех да измисля по кой начин. Йосафате, Йези, аз…

— Ш-т!

Бейли отново зашепна.

— Как разбра? Няма ли да ми кажеш?

Йези се обърна към него. Усещаше как очите й го гледат през тъмнината.

— Ли — гласът й едва шумолеше във въздуха, — а това нещо дали не може да ни чуе?

— Ако шепнем, не може.

— Откъде си сигурен? Може да има специални органи да улавя слаби шумове. Вселенските роботи са способни на всичко.

Бейли знаеше това. Пророботската пропаганда винаги наблягаше на изумителните способности на вселенските роботи, на допълнителната им чувствителност и на способността да служат на човечеството по стотици нови начини. Лично той смяташе, че такъв подход е погрешен. Земните жители още повече намразваха роботите заради превъзходството им.

Той прошепна:

— Не и Данийл. Нарочно са го направили човекоподобен. Искат да бъде приеман като човешко същество, следователно трябва да има само човешки сетива.

— Откъде си сигурен?

— Ако имаше допълнителни сетива, щеше да съществува прекалено голям риск да се издаде при някое произшествие. Ще прави прекалено много, ще знае прекалено много.

— Може и да е така.

И отново настъпи тишина. Мина минута и Бейли направи втори опит:

— Йези, най-добре не обръщай внимание на нищо, докато… докато… Виж какво, мила, не е честно да се сърдиш.

— Да се сърдя ли? О, Ли, какъв глупак си. Не се сърдя. Страхувам се. Страхувам се до смърт.

Тя шумно преглътна и улови яката на пижамата му. За миг останаха притиснати един до друг и чувството на Бейли, че я е наранил, се изпари и отстъпи място на тревожна загриженост.

— Защо, Йези? Няма от какво да се притесняваш. Той е безопасен. Кълна ти се.

— Не можеш ли да се отървеш от него, Ли?

— Знаеш, че не мога. Служебна задача. Как бих могъл?

— Каква задача, Ли? Кажи ми.

— О, Йези, вече ме учудваш. — Той протегна ръка в тъмнината, за да я погали по лицето. Страните й бяха мокри. Внимателно избърса очите й с ръкава на пижамата си, и нежно каза: — Виж какво, не се дръж като дете.

— Нека отделът даде задачата на друг, Ли, каквато и да е. Моля те.

Гласът на Бейли стана малко по-твърд.

— Йези, достатъчно дълго време си жена на полицай, за да знаеш, че поръченията са си поръчения.

— Е добре, защо се спряха на тебе?

— Джулиъс Ендърби…

Тя застина в ръцете му.

— Трябваше да се досетя. Защо поне веднъж не кажеш на Джулиъс Ендърби да си намери друг за мръсната работа. Прекалено много търпиш, Ли, а това просто е…

— Добре, добре… — опита се да я успокои той.

Тя потрепери и млъкна. Бейли си помисли: „Никога няма да проумее“.

Още от времето на годежа им Джулиъс Ендърби стана ябълката на раздора. Беше две години по-напред от Бейли в Школата за управленчески кадри. Бяха в приятелски отношения. Когато Бейли взе изпитите по приспособяемост и невроанализа, и се озова пред започване на работа в полицията, завари Ендърби вече там, заел място в детективския отдел. Бейли последва пътя на Ендърби, но на значително разстояние. Не стана по нечия вина. Бейли беше достатъчно способен и изпълнителен, но му липсваха някои качества на Ендърби. Ендърби се превърна в съвършена част от административната машина. Беше един от хората, родени за йерархия, за които бюрокрацията е жизнена среда.

Комисарят не беше изключително умен и Бейли знаеше това. Имаше си и хлапашки особености — например детински слабости, като непрекъснатия му стремеж да демонстрира външно консерватизма си. Но с хората се държеше внимателно — не обиждаше никого, приемаше заповедите с достойнство, предаваше ги с необходимата доза мекота или твърдост. Дори се разбираше с вселенците. Вероятно им изглеждаше прекалено раболепен (самият Бейли не би могъл никога да се разправя с тях цял ден, без да стане агресивен — беше сигурен в това, макар никога да не бе разговарял с вселенец), но те му имаха доверие, а така той допринасяше полза на Града.

Затова в градската служба, където гладките и любезни отношения имат по-голямо значение, отколкото способностите на личността, Ендърби бързо се издигна по стълбицата и достигна поста комисар, докато Бейли беше само един К-5. Този контраст не му пречеше, но човешко беше да изпитва съжаление. Ендърби не забрави някогашното им приятелство и по свой особен начин се опита да компенсира успеха си, като правеше за Бейли каквото може.

Поръчението за сътрудничеството с Р. Данийл беше пример за това. Трудно и неприятно, то без съмнение криеше залог за безусловно издигане. Комисарят можеше да даде тази възможност на друг. По думите му тази сутрин, че има нужда да му бъде направена услуга, си личеше, че той прикрива, но не изключва този факт.

Йези никога не виждаше нещата така. При подобни случаи в миналото бе казвала: „То е заради глупавия ти коефициент на преданост. До гуша ми дойде да чувам как всички те хвалят, че си изпълнен от чувство за дълг. Поне веднъж помисли за себе си. Забелязвам, че тия горе не отварят дума за своя коефициент на преданост“. Бейли лежеше буден и сякаш вкаменен, като изчакваше Йези да се успокои. Трябваше да помисли. Трябваше да се увери в подозренията си. В главата му се гонеха дребни подробности и се събираха в едно цяло. Бавно от тях се изграждаше схема. Усети как дюшекът се огъна, когато Йези помръдна. Говореше на ухото му:

— Ли!

— Какво?

— Защо не си подадеш оставката?

— Що за глупост!

— Какво пък?! — Тя изведнъж се въодушеви. — Така ще се отървеш от този отвратителен робот. Просто отиваш и казваш на Ендърби, че си приключил.

Бейли отвърна хладно:

— Не мога да се откажа по средата на важен случай. Не мога да хвърля цялата работа на боклука в мига, когато ми се прииска. Подобен ход би означавал да дам основание за декласифицирането ми.

— Дори така да е. Можеш да започнеш всичко от начало. Ще успееш да го направиш, Ли. Има куп места, където ще те вземат на държавна служба.

— На държавна служба не вземат хора, декласифицирани с основание. Ще мога да се занимавам единствено с физически труд, ти — също. Бентли ще изгуби наследствените си привилегии. Господи, Йези, та ти не можеш да си представиш какво значи това!

— Чела съм какво е. Не се боя — измънка тя.

— Побъркала си се. Направо си се побъркала.

Бейли усети, че се е разтреперил. В ума му проблесна позната картина — баща му, който се съсипва по пътя към смъртта.

Йези тежко въздъхна.

Бейли грубо отклони мислите си от нея. Отчаяно се върна към модела, който следваше преди малко. Каза й рязко.

— Йези, трябва да ми обясниш. Как откри, че Данийл е робот? Кое те накара да бъдеш сигурна?

Тя започна:

— Ами… — И не можа да продължи. За трети път се опитваше да го изрази и не успяваше.

Той здраво стисна ръката й, за да я накара да говори.

— Моля те, Йези. От какво се плашиш?

— Просто усетих, че е робот, Ли — каза тя.

— Нямаше по какво да усетиш, Йези. Преди да излезеш, ти не смяташе, че е робот, нали?

— Не, но като размислих…

— Хайде, Йези. Кажи си…

— Ами… Виж какво, Ли, момичетата в кабините говореха… Знаеш какви са. Говореха разни работи.

„Тия жени!“ — помисли си Бейли.

— Както и да е — каза Йези. — Тоя слух се носи из целия град. Сигурно са прави.

— Из целия град ли? — За миг Бейли изпита чувство на силно доволство. Още едно нещо си идваше на мястото.

— Личеше си от приказките им. Казваха, че се чува за вселенски робот, който бил пуснат из Ню Йорк. По всичко приличал на човек и сътрудничел на полицията. И не ме попитаха зная ли нещо. Засмяха се и казаха: „А на твоя Ли, Йези, известно ли му е за това?“ Аз се усмихнах и отговорих: „Що за глупост!“ После отидохме до етеровизията и започнах да си мисля за новия ти колега. Спомняш ли си онези снимки, които Джулиъс Ендърби беше правил във Вселенското селище? Ти ги донесе у дома, за да видя как изглеждат вселенците. Е, започнах да си мисля, че на вид колегата ти е точно като тях. Просто ми хрумна, че изглежда като тях и си рекох „О, господи, сигурно някой го е познал в магазина за обувки, а сега той е с Ли“, затова казах, че имам главоболие и хукнах…

Бейли я прекъсна:

— Стига, Йези, стига. Съвземи се. От какво може да те е страх сега? Не те е страх от самия Данийл. Когато си дойде у дома, ти се осмели да застанеш срещу него. И го направи успешно. Така че…

Той спря да говори. Седна в леглото, а очите му напразно се взираха в тъмнината. Усети, че жена му се намести до него. Протегна ръка, намери устните й, и ги притисна с длан. Тя се опита да се измъкне, улови го за китката му и го задърпа, но той още повече увеличи натиска. После изведнъж я пусна. Тя се разхленчи.

— Извинявай, Йези, исках да чуя… — прозвуча пресипналият глас.

И стана от леглото, а топлият пластин плътно обви стъпалата му.

— Ли, къде отиваш? Не ме оставяй!

— Не се бой. Отивам само до вратата.

Докато заобикаляше леглото, чуваше се мекото приглушено шумолене на пластина. Бейли открехна вратата към гостната и доста дълго чака. Не се случи нищо. Беше толкова тихо, че чуваше откъм леглото дишането на Йези. В ушите му туптеше на тласъци собствената му кръв. Протегна ръка към пролуката между стаите и напипа мястото, което можеше да намери и на тъмно. Пръстите му застинаха върху копчето, което включваше осветлението на тавана. Натисна го съвсем лекичко и таванът засия слабо, толкова слабо, че долната половина на гостната остана в мрак. Но и това му стигаше. Външната врата бе затворена, стаята — тиха и празна. Той натисна копчето, за да се изключи, и се върна в леглото.

Не му беше нужно повече. Всичко си отиде на мястото. Построената от него схема бе завършена.

— Ли, какво има? — умолително го попита Йези.

— Нищо, Йези. Всичко е наред. Няма го.

— Роботът ли? Искаш да кажеш, че си е отишъл? Завинаги?

— Не, не. Ще се върне. А преди това, отговори ми на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— От какво се боиш?

Йези мълчеше. Бейли стана настойчив.

— Каза ми, че се боиш до смърт.

— От него се боя.

— Е, това вече го обсъдихме. Не се боеше от него; при това ти е известно, че роботите не могат да навреждат на човешките същества.

Тя с мъка му отговори:

— Мислех, че ако всички разберат, че той е робот, ще избухне бунт. И могат да ни убият.

— Защо да ни убиват?

— Знаеш какво значи един бунт.

— Но те дори не знаят къде е роботът, нали?

— Може да научат.

— И те е страх от бунт, така ли?

— Ами…

— Тихо! — И той натисна Йези към възглавницата. После зашепна в ухото й: — Върна се. Сега ме слушай и мълчи. Няма да има бунт, няма.

И като каза това, се почувствува спокоен, почти напълно спокоен. Усети, че може да заспи. И отново си помисли: „Нито бунт, нито декласификация — нищо, нищо“. А преди наистина да се унесе, си каза: „Няма да има дори разследване на убийство. Край на всички проблеми…“ И заспа.