Стоманените пещери

13. ПРЕДПОЧИТАНИЯ КЪМ МАШИНАТА

— Не е така — каза тихо Данийл.

— Не е ли? Нека докторът реши. Доктор Геригъл?

— Да, господин Бейли?

Роботологът, който неспокойно местеше погледа си ту към детектива, ту към робота, докато те разговаряха, спря накрая очи върху човешкото същество.

— Поканих ви тук, за да направите достоверен анализ на този робот. Мога да осигуря на ваше разположение лабораториите на Градското бюро за стандарти. Ако ви потрябва апаратура, каквато те нямат, ще ви я доставя. Необходимо ми е бързо да получа категоричен отговор, независимо от разходите и труда.

Бейли се изправи. Беше изрекъл тези думи съвсем спокойно, но усещаше как зад тях се надига истерия. В този миг чувствуваше, че ако стисне доктор Геригъл за гърлото и насила го накара да изплюе нужните изявления, той би изпреварил всякаква наука.

— Е, доктор Геригъл?

Доктор Геригъл нервно се засмя и каза:

— Скъпи господин Бейли, няма да имам нужда от лаборатория.

— Защо? — с тревога в гласа попита Бейли. Стоеше прав и усещаше как напрегнатите му мускули потръпват.

— Не е трудно да се провери Първия закон. Досега не ми се е налагало, разбирате това, но е достатъчно просто.

Бейли пое въздух и бавно го издиша.

— Бихте ли обяснили какво имате предвид? Означават ли думите ви, че можете да го проверите тук?

— Да, разбира се. Вижте какво, господин Бейли, нека ви дам аналогичен пример. Ако бях хуманитарен лекар и трябваше да проверя кръвната захар на пациента, щях да имам нужда от химическа лаборатория. Ако трябваше да проследя обмяната на веществата му или функциите на мозъчната му кора, да проверя гените му, за да установя наследствена обремененост, щях да имам нужда от сложна апаратура. От друга страна, бих могъл да проверя дали е сляп просто като прекарам ръка пред очите му; а дали е мъртъв — като проверя има ли пулс. Мисълта ми е, че колкото по-важно и основно свойство се анализира, толкова по-проста е апаратурата, която е необходима. Същото е и при роботите. Първият закон е основен. Влияе на всичко. Ако отсъствува, роботът явно ще реагира погрешно на куп неща.

Докато говореше, доктор Геригъл извади плосък черен предмет, който разгъна, докато от него се получи малък прожектор за книги. В розетката пъхна една доста очукана тръба. После извади хронометър и множество пластмасови пластинки, които съедини в нещо като сметачна линия с три самостоятелно местещи се скали. Обозначенията се видяха съвсем непознати на Бейли. Доктор Геригъл потупа апаратчето си и леко се усмихна, сякаш перспективата за извънкабинетна работа го развеселяваше. Каза:

— Това е моето „Ръководство“ по роботика. Никъде не ходя без него. Станало е част от облеклото ми. — И стеснително се засмя. Доближи окуляра към очите си и внимателно започна да натиска с пръст бутоните. Визьорът жужеше и спираше, жужеше и спираше.

— С вградени индекси е — гордо каза роботологът, а гласът му бе леко приглушен, защото апаратът закриваше устата му. — Сам го направих. Спестява много време. Но в случая не това е важно, нали? Я да видим… Хъм… Бихте ли преместили стола си по-наблизо, Данийл?

Р. Данийл се подчини. Докато роботологът се беше приготвял, той го наблюдаваше непрекъснато, но безизразно.

Бейли премести бластера си.

Това, което последва, го обърка и разочарова. Доктор Геригъл продължи да задава въпроси и да извършва действия, които изглеждаха безсмислени, като същевременно си правеше справки с тройната линия, а понякога поглеждаше и през визьора. По едно време попита:

— Ако имам две деца, с пет години разлика помежду им, и по-малкото е момиче, от какъв пол е по-голямото?

Данийл отговори („А как иначе?“, помисли си Бейли):

— Дадената информация не позволява да се прецени.

Единственото, което стори доктор Геригъл в отговор на това, освен че хвърли поглед на хронометъра, бе да протегне дясната си ръка доколкото е възможно встрани и да каже:

— Бихте ли докоснали върха на средния ми пръст с върха на третия пръст на лявата си ръка?

Данийл го направи незабавно и с лекота.

След не повече от петнадесет минути доктор Геригъл бе приключил. Използува линийката си, за да пресметне тихо нещо накрая, а после я разглоби след поредица от щракания. Прибра хронометъра си, махна „Ръководството“ от апарата и го сгъна.

— Свършихте ли? — намръщено попита Бейли.

— Свърших.

— Но това е подигравка! Не му зададохте нито един въпрос, който да се отнася до Първия закон!

— О, скъпи господин Бейли, когато лекарят удари коляното ви с гумения край на чукчето си и кракът ви подскочи, не приемате ли това за доказателство, че имате или нямате някакво дегенеративно нервно заболяване? Когато гледа отблизо очите ви и проверява как реагират зениците ви на светлината, нима ви учудва, че по това той е в състояние да ви каже нещо за вероятното ви пристрастяване към някои алкалоиди?

Бейли каза:

— Е и какво? Какво е заключението ви?

— Данийл е направен изцяло в съответствие с Първия закон — отговори роботологът и кимна утвърдително и категорично.

— Положително грешите — с дрезгав глас каза Бейли.

Той не си представяше, че е възможно доктор Геригъл да се вцепени повече, отколкото обикновено. Но явно беше така. Доктор Геригъл присви очи и погледът му замръзна.

— Учите ме как да си върша работата ли?

— Не твърдя, че сте некомпетентен — каза Бейли и умолително махна с ръка. — Но не е ли възможно да бъркате? Вие самият казахте, че никой няма представа от теорията за неасенизаторните роботи. Слепецът би могъл да чете по системата на Брайл или посредством звуков трансформатор на текста. Но да речем, че не знаете за Брайл или за звуковия трансформатор. Не е ли възможно тогава съвсем почтено да направите заключението, че човекът вижда, след като знае съдържанието на даден книгофилм, и с това да сгрешите?

— Да — каза роботологът, който си възвърна любезността. — Разбирам гледната ви точка. Въпреки това, един слепец не може да чете, като използува очите си и аз тъкмо това проверявах, ако ми позволите да продължа сравняването. Повярвайте ми, независимо от това на какво е или не е способен един неасенизаторен робот, напълно сигурно е, че Р. Данийл е бил създаден според Първия закон.

— Не е ли възможно да е излъгал при отговорите? — на Бейли му стана ясно, че се е оплел.

— Не, разбира се. В това е разликата между робота и човека. Човешкият мозък, или мозъкът на всеки бозайник, не може да бъде изцяло анализиран с известните засега математически науки. Затова никаква реакция не бива да се преценява като сигурна. Мозъкът на робота може да се анализира напълно, иначе не би било възможно конструирането му. Знаем с точност какви отговори се получават при дадено дразнение. Роботът не е в състояние умишлено да подправи отговорите си. В обсега на мозъчната му дейност явлението „лъжа“ е непознато.

— Но нека се върнем към примерите. Р. Данийл наистина насочи бластера си към човешката тълпа. Видях това. Бях там. При положение, че не стреля, нима от подчинението на Първия закон не следва той да изпадне в невротично състояние? А това, както знаете, не стана. После той беше напълно нормален.

Роботологът замислено докосна с ръка брадичката си.

— Това наистина е ненормално.

— Нищо подобно — изведнъж се намеси Р. Данийл. — Колега Илия, би ли погледнал в дулото на бластера, който взе от мен?

Бейли погледна в дулото на бластера, който крепеше в лявата си ръка.

— Отвори камерата на заряда — настояваше Р. Данийл — и я провери.

Бейли прецени шансовете си и бавно сложи собствения си бластер на масата до себе си. С бързо движение той разглоби бластера на робота.

— Няма заряд — слисано каза той.

— Да, камерата е празна — потвърди Р. Данийл. — А ако погледнеш по-внимателно, ще видиш, че там никога не е имало заряд. Бластерът няма бутон за взривяване и не може да стреля.

Бейли каза:

— И ти насочи незареден бластер към тълпата?

— Трябваше да притежавам бластер, иначе нямаше да мога да изпълнявам ролята на детектив — отвърна Р. Данийл. — Но да нося зареден и истински бластер би означавало, че неволно бих могъл да нараня човешко същество — нещо немислимо, разбира се. Щях да ти го обясня още на времето, но ти беше ядосан и не искаше да ме изслушаш.

Бейли, който тъжно гледаше безполезния бластер в ръката си, каза тихо:

— Смятам, че приключихме, доктор Геригъл. Благодаря ви за помощта.

Бейли изпрати да му донесат обяд, но когато го получи (орехов сладкиш от дрожди и доста претенциозен резен печено пиле върху хрупкава бисквита), просто го загледа втренчено.

Потокът от мисли го заливаше. Бръчките на продълговатото му лице се вдълбаха, изражението му стана мрачно.

Живееше в един нереален свят, в жесток и противоречив свят.

Как се бе стигнало дотам? Близкото минало се простираше зад гърба му като мъгляв невероятен сън, който свършваше в мига, когато бе прекрачил в кабинета на Джулиъс Ендърби и изведнъж се бе озовал в кошмарния въртоп на убийството и роботиката.

Йосафате! Това бе започнало само преди петдесет часа.

Той настойчиво бе търсил решението във Вселенското селище. На два пъти бе обвинил Р. Данийл — веднъж като предрешено човешко същество и втори път като доказал същността си истински робот — но го обвиняваше все в убийство. И също на два пъти обвинението бе опровергано и отхвърлено.

Връщаше се на изходната точка. Против волята си бе принуден да обърне поглед към Града, но от снощи не смееше да го прави. Определени въпроси се бяха забили в измъчения му мозък, но той ги отминаваше — чувствуваше, че не са по силите му. Обърнеше ли им внимание, нямаше да се удържи и щеше да им отговори — но, господи, как би могъл да приеме отговорите!

— Ли, Ли! — една ръка грубо разтърсваше рамото му.

Бейли се сепна и попита:

— Какво има, Фил?

Филип Норис, детектив с К-5, седна, сложи ръце на колената си, наведе се напред и се вгледа в лицето на Бейли.

— Случило ли ти се е нещо? Да не вземаш напоследък капки за губене на съзнание? Седеше си с широко отворени очи и доколкото можех да преценя, беше направо мъртъв.

Фил приглади оредялата си светлоруса коса и близко поставените му до носа очи жадно се втренчиха в изстиващия обяд на Бейли.

— Пиле! — възкликна той. — Дотам се стигна, че човек може да го получи само по лекарско предписание.

— Вземи си — покани го равнодушно Бейли.

Доброто възпитание надделя и Норис каза:

— А, не, след малко ще обядвам. Пази си го. Хей, я ми кажи какво става с нашия комис?

— Какво да става?

Норис се правеше на безразличен, но неспокойно мърдаше ръце. Каза:

— Хайде. Знаеш какво те питам. Откак се върна, сте неразделни. Какво има? Да не би някакво повишение?

Бейли се намръщи и усети, че действителността донякъде се завърна при този допир със служебната политика. Норис заемаше същата длъжност като него и беше склонен да следи най-усърдно дали началството няма някакви предпочитания по отношение на Бейли.

Бейли каза:

— Не става дума за повишение. Повярвай ми. Нищо няма. Нищо. А ако ти трябва комисарят, щях направо да ти го дам, стига да можех. Йосафате! Вземай го!

— Не ме разбирай погрешно — каза Норис. — Все ми е едно дали ще те повишат. Просто ми хрумна, че ако си се сближил с комиса, можем да използуваме това за хлапето.

— За кое хлапе?

Но му стана ясно и без отговор. Винсънт Барет — младежът, чието уволнение освободи място за Р. Сами, се надигна от единия ъгъл на стаята, където се бе спотайвал досега. Неспокойно въртеше в ръце кепе, а кожата на изпъкналите му скули се мърдаше, докато се опитваше да се усмихне.

— Здравейте, господин Бейли.

— О, здравей, Винс. Как вървят работите?

— Не особено добре, господин Бейли.

Момчето се озърташе с жаден поглед. Бейли си помисли: „Изглежда съсипан, полумъртъв — декласифициран“. А после сурово добави, като едва не го изрече на глас поради обзелите го чувства: „Но какво иска от мене?“ И каза:

— Много съжалявам, момко.

Какво друго можеше да каже?

— Все си мислех, че може да е станало нещо.

Норис се доближи и зашепна в ухото на Бейли:

— Някой трябва да спре това. Сега се канят да махнат Ченлоу.

— Какво?

— Не си ли го чул?

— Не, не съм. По дяволите, та той е с К-3. Зад гърба си има десет години.

— Съгласен съм. Но една машина с крака може да върши работата му. А кой ли ще е следващият?

Младият Винсънт Барет сякаш не забелязваше, че си шепнат. И се обади от дълбините на собствените си мисли:

— Господин Бейли?

— Да, Винс?

— Знаете ли какво говорят? Говорят, че Лирейн Милейн, танцьорката от етеровизията, всъщност е робот.

— Глупости.

— Така ли? Говорят, че могат да произвеждат роботи съвсем подобни на хора, с кожа от някаква специална пластмаса.

Бейли гузно си помисли за Р. Данийл и не намери какво да отговори. Поклати глава. Момчето каза:

— Мислите ли, че някой би имал нещо против, ако се поразходя тук? Ще се почувствувам по-добре, ако си припомня старото място.

— Поразходи се, момко.

Младежът тръгна. Бейли и Норис гледаха как излиза от стаята. Норис се обади:

— По всичко си личи, че средновековниците имат право.

— Че трябва да се върнем към почвата ли? Това ли имаш предвид, Фил?

— Не. Мислех си за роботите. Да се върнем към почвата?! Хъм… Старата Земя има голямо бъдеще пред себе си. Просто нямаме нужда от роботи и толкова.

Бейли промърмори:

— Осем милиарда население, а запасите от уран се изчерпват! Какво му е голямото на това бъдеще?

— И какво, ако уранът се изчерпи? Ще направим внос. Или ще открием нови ядрени процеси. Няма начин да се спре човечеството, Ли. Трябва да гледаш оптимистично на нещата и да вярваш в стария човешки мозък. Най-големият ни запас е изобретателността, а тя никога няма да се изчерпи, Ли!

Норис вече се бе запалил. Продължи нататък:

— Например, бихме могли да използуваме слънчевата енергия — тя може да ни служи милиарди години. Можем да построим космически станции в орбитата на Меркурий, които да станат акумулатори на енергия. Ще я пренасяме на Земята с насочен лъч.

Този проект не беше нов за Бейли. Умозрителните наукообразни течения си подмятаха това понятие поне от сто и петдесет години. Единствената пречка беше невъзможността да се изпрати достатъчно силен лъч, който да пресече петдесет милиона мили разстояние, без да се разпадне изцяло. Точно това припомни Бейли на Норис, който отвърна:

— Когато стане необходимо, ще го направят. Защо да се тревожим предварително?

Бейли си представи картината на Земя, която да има неограничена енергия. Населението сигурно щеше все така да нараства. Ферментационните заводи щяха да се разширят, броят на хидропонно отглежданите растения — да се увеличи. Необработените минерали можеха да се докарват от населените скалисти места в Системата. Ако някога закъсаха за вода, можеха да използуват луните на Юпитер. По дяволите, можеха дори да замразят океаните и да ги завлекат в Космоса, където да заобиколят Земята с огърлица от ледени лунички. Щяха да си стоят там, винаги готови да бъдат използувани, а океанското дъно да се превърне в нови земи за обработване, в нови места за обитаване. Дори въглеродът и кислородът биха могли да се запазят и увеличат на Земята, ако се използува метанът от атмосферата на Титан и замръзналият кислород на Умбриел.

Земното население би могло да стигне хиляда — две хиляди милиарда. Защо не? Имало е време, когато население от осем милиарда се е смятало за невъзможно. Имало е време, когато и население от един милиард е изглеждало немислимо. Всяко поколение от Средновековността насам си е имало пророци на Малтусовата обреченост, но те винаги са били опровергавани.

А какво би казал на това Фастълф? Свят с хиляда милиарда жители… Би го одобрил. Но те ще зависят от докарвани отвън въздух и вода, от енергийни запаси, съхранявани в сложни складове на петдесет милиона мили оттук. Колко невероятно несигурно би било! Земята винаги ще се намира на косъм от окончателната си гибел при най-малката повреда в механизма, обхванал цялата Система.

Бейли каза:

— На мене лично ми се струва, че ще е по-лесно част от свръхнаселението да замине с космически кораби.

Това бе по-скоро отговор на картината, която си бе представил, отколкото на нещата, казани от Норис.

— И кой би ни приел? — подхвърли горчиво Норис.

— Необитаемите планети.

Норис стана и потупа Бейли по рамото.

— Изяж си пилето, Ли, и ще се оправиш. Положително вземаш замъгляващи съзнанието хапчета.

И си тръгна, като се хилеше.

Бейли, невесело изкривил уста, го наблюдаваше как си отива. Норис щеше да разпространи слуха и можеше да минат седмици, преди шегобийците в службата се откажат да го дразнят. Но поне това го отърваваше от темата за младия Винс, роботите и декласификацията. И въздъхна, като набоде на вилицата вече изстиналото и някак жилаво пиле. Едва когато той изяде и последната троха на ореховката от дрожди, Р. Данийл стана от бюрото си (бяха му го дали сутринта) и се приближи с думите:

— Комисарят е извън кабинета си и не е известно кога ще се върне. Казах на Р. Сами, че ще го използуваме и че не бива да пуска вътре никого, освен комисаря.

— За какво ще го използуваме?

— За да сме по-изолирани. Положително ще се съгласиш, че трябва да обмислим следващия си ход. В крайна сметка, не възнамеряваш да се откажеш от разследването, нали?

Най-силното желание на Бейли беше да се откаже, но явно не можеше да го направи. Стана и поведе Р. Данийл към кабинета. Щом влязоха, Бейли каза:

— Хайде, Данийл. Да чуя какво има.

— Колега Илия — отвърна роботът, — от снощи ти не си на себе си. Мозъчните ти импулси определено са променени.

В главата на Бейли светкавично се оформи една ужасна мисъл.

— Да не си телепат? — извика той.

Това бе възможност, на която не би се спрял в някой по-спокоен момент.

— Не. Разбира се, че не съм — каза Р. Данийл.

Бейли почувствува, че паниката започва да го напуска.

— Тогава защо по дяволите говориш за мозъчните ми импулси?

— Това е просто израз, който използувам, за да опиша усещане, което не споделяш с мене.

— Какво усещане?

— Трудно ми е да ти обясня, Илия. Не забравяй, че първоначално бях създаден от вселенците, за да изучавам човешката психология.

— Да, зная. И са те пригодили за детективска работа, като са ти включили верига за справедливост. — Бейли не направи усилие да прикрие язвителността в гласа си.

— Точно така, Илия. Но първоначалната ми конструкция остана непроменена. Бяха ме създали, за да правя церебрална анализа.

— Да анализираш мозъчните импулси?

— Ами да. Това не може да се върши с апаратура извън кабинетите, защото е необходим пряк контакт с електродите, ако е налице нужният приемател. Моят мозък е такъв приемател. Нима този принцип не се прилага на Земята?

Бейли не знаеше. Пренебрегна въпроса и каза:

— Щом като измерваш мозъчните импулси, какво научаваш от това?

— Не научавам мислите, Илия. Получавам бегла представа за емоционалното състояние, мога да анализирам темперамента, скритите подтици и отношения на човека. Например аз имах възможността да потвърдя, че комисарят Ендърби не е способен да убие човек при обстоятелствата, преобладаващи по време на убийството.

— И те свалиха подозрението от него само по думите ти?

— Да. Можеше да се разчита на тях. В това отношение съм особено чувствителна машина.

Нова мисъл споходи Бейли.

— Почакай! А комисарят Ендърби не е знаел, че му се прави цереброанализа, така ли?

— Нямаше нужда да нараняваме чувствата му.

— Значи ти просто си стоял и си го гледал. Не е имало апаратура, електроди, писци и разграфена хартия.

— Разбира се, че не. Аз съчетавам всичко в себе си.

От яд и досада Бейли прехапа долната си устна. Това бе единственото противоречие, което оставяше вратичка, за да се промъкне едно-едничко обвинение, с което да се помъчи да обвърже Вселенското селище с престъплението. Р. Данийл бе заявил, че комисарят е бил подложен на цереброанализа, а час по-късно самият комисар явно искрено отрече да му е известен този термин. Положително никой човек, заподозрян в убийство, нямаше да премине през разтърсващото преживяване да му бъде направена енцефалограма с електроди и записваща апаратура, без да получи безпогрешна представа какво означава цереброанализата.

Но сега това несъответствие се бе изпарило. Комисарят е бил подложен на цереброанализа, без изобщо да го разбере. Р. Данийл казваше истината; истината казваше и комисарят.

— Е — рязко попита Бейли, — а какво научи от цереброанализата за мен?

— Че си притеснен.

— Голямо откритие, няма що. Естествено, че съм притеснен.

— Особеното на притеснението ти е, че се дължи на сблъсък между мотивировките в съзнанието ти. От една страна, предаността ти към професионалните принципи те задължава да се вгледаш внимателно в заговора на земните жители, които ни обсадиха снощи. Друга, не по-малко силна мотивировка, те насилва да действуваш в противоположна насока. Поне това е изписано ясно в електрическото поле на мозъчните ти клетки.

— Мозъчните ми клетки… глупости! — разпалено каза Бейли. — Виж какво, ще ти обясня защо няма смисъл да разследваме твоя така наречен заговор. Той няма нищо общо с убийството. Мислех си, че може да има, признавам. Вчера в столовата смятах, че ни заплашва опасност. Но какво излезе? Последваха ни навън, бързо се изгубиха по лентите и толкова. Не така действуват добре организирани и отчаяни хора. Собственият ми син откри съвсем лесно къде сме отседнали. Само се обадил в отдела, без изобщо да има нужда да се представя. Милите ни заговорници са можели да направят същото, ако наистина са искали да ни навредят.

— Не са ли искали?

— Явно, че не са. Ако се стремяха към бунт, можеха да го организират в магазина за обувки, а те послушно се оттеглиха пред един човек с бластер. Пред един робот с бластер! Ами ако те бяха разпознали, щяха веднага да разберат, че няма да можеш да стреляш. Те са средновековници. Безобидни смахнати. Ти нямаше как да го знаеш, но аз трябваше да го разбера веднага. И щях да успея, ако цялата тази работа не ме принуди да потъна в глупави и мелодраматични мисли. Повярвай ми, зная какъв тип хора стават средновековници. Това са кротки, мечтателни личности, които смятат живота ни за прекалено тежък, затова се заравят в идеалния свят на едно минало, което никога не е съществувало. Ако ти беше в състояние да направиш цереброанализа на цяло движение, както на отделния индивид, щеше да установиш, че и те като Джулиъс Ендърби не са в състояние да извършат убийство.

Р. Данийл бавно изрече:

— Не мога да приема думите ти без доказателства.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено внезапно си промени мнението. При това с известни несъответствия. Беше уговорил срещата с доктор Геригъл часове преди вечерята. Тогава не знаеше, че имам торбичка за храна и не е било възможно да ме подозираш в убийство. Защо тогава го извика?

— Въпреки това вече те подозирах.

— А снощи говори насън.

Бейли го погледна с широко отворени очи.

— И какво казах?

— Повтори няколко пъти само една дума — „Йези“. Предполагам, че имаше предвид жена си.

Бейли се отпусна. И каза неуверено:

— Сънувах кошмар. Знаеш ли какво е това?

— Разбира се, но не от личен опит. Определението в речника е „лош сън“.

— А знаеш ли какво е да сънуваш?

— Също само по определението в речника. Това е илюзия за действителността, преживяна при временно подтискане на съзнателната мисъл, наричано от хората „сън“.

— Добре. Да речем. Значи — илюзия. Но понякога илюзията може да изглежда съвсем истинска. Аз сънувах, че жена ми е застрашена от опасност. Хората често сънуват подобни неща. Можеш да ми вярваш, че е така.

— С радост ще се съглася. Но ми хрумна нещо. Как Йези откри, че съм робот?

По челото на Бейли отново изби пот.

— Има ли нужда отново да го казваме? Слухът…

— Извинявай, че те прекъсвам, колега Илия, но няма такъв слух. Ако имаше, днес Града щеше да кипи от безпокойство. Проверих докладите, постъпили в отдела — няма такова нещо. Просто няма слух. Тогава как е разбрала жена ти?

— Йосафате! Какво се опитваш да ми кажеш? Да не смяташ, че жена ми членува в… в…

— Да, Илия.

Бейли стисна юмруци.

— Е, тя не членува там и няма какво повече да обсъждаме въпроса.

— Това не е типично за тебе, Илия. При изпълнение на служебния си дълг ти два пъти ме обвини в убийство.

— И по този начин ми го връщаш, така ли?

— Не съм сигурен, че разбирам какво означава тази фраза. Естествено, одобрявам готовността, с която ме обвини. Имаше си причини. Бяха погрешни, но не бе изключено да се окажат и верни. Не по-малко сериозни улики сочат към жена ти.

— Че е убийца? По дяволите, та Йези не би навредила и на най-злия си враг. Не е способна да излезе пеша извън Града. Не би могла… Ако ти беше човек от плът и кръв, щях направо да…

— Аз само казах, че тя участвува в заговор. И смятам, че трябва да бъде разпитана.

— Не, дори от това да зависи животът ти, или каквото там е за тебе животът. Чуй ме. Средновековниците не искат смъртта ни. Не е този начинът, по който обичайно действуват. Но те се опитват да те махнат от Града. Поне това е ясно. И се опитват да го постигнат чрез един вид психологическа атака. Мъчат се да ти създават затруднения, също и на мене, защото сме заедно. Не им е било трудно да открият, че Йези ми е жена, и естествено са направили ход, с който да й съобщят за тебе. А тя е като всички човешки същества. Не обича роботите. Не би искала да съм свързан с робот, особено ако това предполага опасност, а те положително са й го намекнали. Мога да ти кажа, че успехът беше налице. Тя цяла нощ ме моли да се откажа от случая и по някакъв начин да те отпратя от Града.

— Да допуснем — каза Р. Данийл, — че ти имаш много силен инстинкт да защитиш жена си от един разпит. За мене е очевидно, че строиш доказателства в тази насока, без в същност да им вярваш.

— За какъв по дяволите се мислиш? — избухна Бейли. — Не си детектив. Ти си цереброанализаторна машина като енцефалографите, каквито имаме в тази сграда. Имаш ръце, крака и глава, можеш да говориш, но не си нито йота повече от една машина. Добавянето на някаква проклета верига не те прави детектив, затова какво толкова умуваш? Дръж устата си затворена и ме остави аз да правя преценките.

Роботът тихо каза:

— Мисля, че ще е по-добре, ако не говориш така високо, Илия. Въпреки че не съм детектив в смисъла, в който си ти, бих искал да ти обърна внимание на една малка подробност.

— Не се интересувам да я чуя.

— Моля те. Ако греша, ще ми го кажеш, в това няма беда. Ето за какво става дума. Снощи ти излезе от стаята, за да се обадиш на Йези по етажния телефон. Аз предложих вместо тебе да отиде синът ти. Ти ми обясни, че не е прието сред земните жители един баща да излага сина си на опасност. Нима тогава е прието една майка да го прави?

— Не раз… — започна Бейли, но спря.

— Виждаш какво имам предвид — каза Р. Данийл. — При обикновени условия, ако Йези се боеше за твоята безопасност и искаше да те предупреди, щеше да рискува собствения си живот, а не да изпраща сина си. Фактът, че тя бе изпратила Бентли, би могъл само да означава, че тя е смятала, че той не е заплашван от опасност, за разлика от нея. Ако в заговора участвуваха непознати на Йези хора, нямаше да е така, или поне тя нямаше да има причина да си го мисли. От друга страна, ако е участничка в заговор, тя ще знае, наистина ще знае, Илия, че ще я следят и ще я разпознаят, докато Бентли може да се промъкне незабелязано.

— Почакай — прекъсна го Бейли, на който му причерня пред очите, — това са тънко обосновани доводи, но…

Не се наложи да чакат. Сигналната лампа на бюрото на комисаря започна наистина да припламва. Р. Данийл чакаше Бейли да се обади, но той само я гледаше безпомощно. Роботът натисна копчето.

— Какво има?

Чу се провлеченият глас на Р. Сами:

— Тук има една дама, която иска да види Ли. Предадох й, че е зает, но тя не си отива. Казва, че името й е Йези.

— Пусни я да влезе — спокойно нареди Р. Данийл и като вдигна безизразните си кафяви очи, срещна пълния с паника поглед на Бейли.