Стоманените пещери

17. КРАЯТ НА ЕДИН ПРОЕКТ

Бейли погледна часовника си почти несъзнателно. Беше 21:45. След два часа и петнадесет минути щеше да настъпи полунощ. Той бе станал преди шест сутринта и живееше под напрежение вече от два и половина дни. Усещаше, че всичко е пропито от някакво чувство за нереалност.

Посегна да вземе лулата си и торбичката, където бяха скъпоценните трошици тютюн, и като запази с мъка гласа си непроменен, каза:

— За какво става дума, Данийл?

— Нима не разбираш? — отвърна Р. Данийл. — Толкова е очевидно.

Бейли търпеливо каза:

— Не разбирам. Не е очевидно.

— Ние сме тук — каза роботът, — а под „ние“ аз имам предвид нашите хора във Вселенското селище, за да разрушим обвивката, покрила Земята, и да принудим жителите й отново да се преселят и да се заемат с колонизация.

— Това ми е известно. Моля те, не се задълбочавай в този въпрос.

— Нужно е, защото той е същественият. Ясно ти е, че се стремяхме да накажем убиеца на доктор Сартън не защото с това очаквахме да го съживим, а само защото ако не успеехме, това щеше да укрепи становището на нашите политици от Звездните светове, които са против самото съществуване на Вселенското селище.

— Но сега — изведнъж избухна Бейли, — казваш, че се готвите да си отидете у дома доброволно. Защо? Защо, за бога? Ключът към убийството на доктор Сартън е почти намерен. Трябва да е почти намерен, иначе нямаше толкова да се мъчат да ме изхвърлят от разследването. Имам чувството, че съм събрал всички данни, необходими, за да стигна до отговора. Той е някъде тук! — И Бейли заудря с юмрук главата си. — И може да изскочи навън от едно изречение, от една дума!

Той силно, до болка стисна очи, сякаш подвижното мътно желе на последните шестдесет часа наистина всеки миг щеше да се избистри и да стане прозрачно. Но не ставаше. Не ставаше!

Бейли пое шумно въздух и се почувствува засрамен. Демонстрираше своята слабост пред една хладнокръвна и безразлична машина, която в отговор само безмълвно го гледаше. Каза с дрезгав глас:

— Е, не ми обръщай внимание. Защо вселенците се измъкват?

— Замисълът ни е изпълнен. Доволни сме, че Земята ще предприеме колонизация — отвърна роботът.

— Значи сте превключили на оптимизъм? — Детективът пое първата глътка успокоителен тютюнев дим и усети, че хваща по-здраво собствените си чувства в ръцете си.

— Аз лично, да. От дълго време ние от Вселенското селище се опитвахме да променим Земята, като променяме икономиката й. Опитвахме се да внедрим собствената си C/Fe култура. Вашето планетно правителство и правителствата на различните Градове ни сътрудничиха, защото им беше изгодно. И въпреки това в продължение на двадесет и пет години претърпявахме неуспех. Колкото повече усилия правехме, толкова по-силна бе съпротивата на средновековниците.

— Всичко това ми е известно — каза Бейли. И си помисли: „Безполезно. Той трябва да си каже всичко по собствен начин, като запис от анализ на опит“. И наум изкрещя на Р. Данийл: „Машина!“

Р. Данийл продължи:

— Пръв доктор Сартън защити теорията, че трябва да сменим подхода си. Най-напред трябваше да намерим прослойка от населението, която има желания като нашите, или поне може да бъде убедена в това. Ако ги окуражавахме и им помагахме, можехме да превърнем тази тенденция в произлязла от тях, а не внесена отвън. Трудността се криеше в откриването на земна група, най-подходяща за нашата цел. Самият ти, Илия, представляваше любопитен експеримент.

— Аз ли? Аз?! Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Бейли.

— Радвахме се, че комисарят препоръча тебе. От психологичния ти профил съдехме, че си подходящ обект. Цереброанализата, на която те подложих веднага след срещата ни, потвърди предположението ни. Ти си практичен човек, Илия. Не изпадаш в романтични блянове по миналото на Земята, независимо че имаш нормален интерес към него, нито се вкопчваш упорито в Градската култура на Земята днес. Почувствувахме, че точно хора като тебе могат да поведат земните жители отново към звездите. Това бе една от причините, поради която доктор Фастълф настояваше да те види вчера сутринта. Без съмнение, практически насочената ти природа беше смущаващо силна. Ти отказваше да се съгласиш, че фанатичната вяра в един идеал — дори погрешен идеал — може да накара човек да извърши неща свръх обичайните си възможности — като например да прекоси голото поле през нощта, за да унищожи някого, когото смята за върховен враг на своята кауза. Затова не бяхме прекалено удивени, че прояви достатъчно упорство и храброст, за да се опиташ да докажеш, че убийството е скалъпено. В известен смисъл това потвърждаваше, че ти си човекът, нужен за нашия експеримент.

— За бога, какъв експеримент? — и Бейли удари с юмрук по масата.

— Експеримент, с който да те убедим, че колонизацията ще разреши земните въпроси.

— Е, мене убедихте. Не мога да не ви го призная.

— Да, но под влиянието на определен наркотик.

Силата, с която Бейли бе захапал лулата си, намаля. Той успя да я улови, когато падаше. И отново пред очите му изплува картината под куполата във Вселенското селище. Как съзнанието му бавно се завръщаше след като изпадна в шок, когато научи, в крайна сметка, че Р. Данийл е робот; как гладките пръсти на Р. Данийл щипеха ръката му; как капсулата тъмнееше под кожата му, докато изчезна. И изрече на пресекулки:

— Какво имаше в капсулата?

— Нищо, от което да се плашиш, Илия. Слаб наркотик, който трябваше да направи разума ти по-податлив.

— Затова съм повярвал на думите ви. Така ли?

— Не съвсем. Ти не би повярвал в нищо, което е чуждо на основната нагласа на мислите ти. В същност резултатът от експеримента ни разочарова. Доктор Фастълф предполагаше, че ще се привържеш фанатично и целенасочено към идеята. Вместо това, ти доста вяло я одобри и толкова. По-нататък не стигна поради практическата си природа. Това ни накара да проумеем, че единствената ни надежда са романтиците, а за съжаление всички романтици са фактически или потенциални средновековници.

Бейли усети някакво нелепо чувство на гордост — радваше се, че се бе съпротивлявал и ги бе разочаровал. Нека си правят експериментите с друг. Злобно се усмихна:

— След което сте се отказали и сега си заминавате?

— Не, не това е причината. Преди малко ти казах, че сме доволни, че земните жители ще започнат колонизацията. И точно от тебе получихме този отговор.

— От мене ли?! Как?

— Ти говори на Франсис Клусар за предимствата на колонизацията. По мое мнение говори твърде разпалено. Нашият експеримент с теб доведе поне до това. И цереброаналитичните данни на Клусар се промениха. Естествено, твърде неуловимо, но все пак се промениха.

— Според тебе съм го убедил, че съм прав? Не ми се вярва.

— Не, убеждаването не става толкова лесно. Но цереброаналитичните промени решително показваха, че мозъка на средновековника е податлив на подобно убеждаване. По-нататък аз експериментирах сам. Когато напуснахме Ферментационното градче, тези церебрални промени ме накараха да предположа какво се е случило между двама ви, затова споменах за емигрантското училище, което би осигурило бъдещето на децата на Клусар. Той се противопостави, но отново излъчванията му се промениха и ми стана съвсем ясно, че това е верният метод срещу съпротивлението. — Р. Данийл поспря, после продължи: — Явлението, наричано „средновековност“, се характеризира със силен стремеж към пионерска дейност. Естествено, посоката, в която се развива този стремеж, е самата Земя — тя е налице и има за прецедент голямо минало. Но образът на далечните светове е нещо подобно и един романтик може лесно да се обърне към него — по същия механизъм, по който Клусар бе привлечен от идеята само след една твоя лекция. Ето, виждаш — излезе, че ние от Вселенското селище сме успели, без да разберем. Не нещата, които се опитвахме да въведем, а най-вече самото ни присъствие се оказа вреден фактор. Заради нас кристализираха романтичните мечти да се върне Земята към Средновековността, заради нас е била създадена организация. В крайна сметка, именно средновековниците искат да счупят схемата на обичайното, а не управата на Града, която най-много би спечелила от това да се запази статуквото. Ако напуснем Вселенското селище сега, ако спрем да дразним средновековниците с непрестанното си присъствие, за да се посветят те на Земята и на нейното спасение, ако тайно оставим след себе си няколко души или роботи, като мене например, заедно със симпатизиращи ни като тебе земни жители, може да се сложи началото на емигрантските училища, за които говорих. Така средновековниците най-после ще отвърнат поглед от Земята. Ще им потрябват роботи, които или ще вземат от нас, или сами ще направят. И ще си създадат собствена, подходяща за тях C/Fe култура.

Тази реч бе твърде дълга за Р. Данийл. Сигурно и той самият го съзнаваше, защото след като помълча, добави:

— Казвам ти всичко това, за да ти обясня защо се налага да извърша нещо, с което мога да ти навредя.

Бейли горчиво си помисли: „Роботът не бива да наврежда на човешко същество, освен ако не може да измисли начин, по който да докаже, че в крайна сметка това е за доброто на човека.“ А на глас каза:

— Почакай. Нека да внеса практическа нотка. Вие ще се завърнете в световете си и ще разправяте, че един земен жител е убил вселенец и е останал ненаказан. Звездните светове ще поискат обезщетение от Земята, а аз те уверявам, че Земята вече не е склонна да търпи подобно отношение. Ще стане лошо.

— Сигурен съм, че това няма да се случи, Илия. Групировките от нашите планети, които имат най-голям интерес да оказват натиск за получаване на обезщетение, ще бъдат и най-заинтересувани да прекратят съществуването на Вселенското селище. Няма да ни е трудно да предложим последното като намек да се откажат от първото. Поне това се готвим да направим. Земята ще бъде оставена намира.

Бейли не издържа и се обади с глас, изпълнен с внезапно отчаяние:

— А къде е моето място във всичко това? Ако Вселенското селище поиска, комисарят веднага ще спре разследването, но случаят с Р. Сами ще продължи да се изяснява, тъй като говори за корупция в самия отдел. Всеки миг той може да се върне с куп доказателства против мене. Това ми е известно. Така са си наумили. Ще ме декласифицират Данийл. А трябва да мисля и за Йези. Ще й лепнат етикета „престъпница“. А Бентли…

Р. Данийл го прекъсна:

— Илия, не бива да смяташ, че не разбирам положението, в което си се озовал. Но в името на доброто на човечеството трябва да понасяме дребните злини. Доктор Сартън остави вдовица, две деца сираци, родители, сестра, много приятели. Всички те положително оплакват смъртта му и страдат от мисълта, че убиецът му не е бил открит и наказан.

— Тогава защо не останете, докато бъде открит?

— Вече не е необходимо.

В гласа на Бейли имаше горчивина:

— Защо не си признаете, че цялото разследване е било извинение, за да ни проучвате при естествени условия? Пет пари не давате кой е убил доктор Сартън.

— Бихме искали да знаем това — хладно отвърна Р. Данийл, — но никога не сме изпадали в заблуждение кое е по-важното — индивидът или човечеството. Да продължим сега разследването би означавало да се намесим в положение, което ни изглежда задоволително. Не сме в състояние да предвидим каква вреда бихме нанесли.

— Мисълта ти е, че убиецът може да се окаже някой известен средновековник, а точно сега вселенците не искат нищо да разваля отношенията им с новите приятели.

— Не бих го казал точно така, но в думите ти има нещо вярно.

— А къде остана схемата ти за справедливост, Данийл? Това справедливост ли е?

— Има различни степени на справедливост, Илия. Когато по-ниската степен е несравнима с по-високата, първата отстъпва на втората.

Бейли имаше чувството, че разумът му се лута и търси някаква пролука, някакво слабо място в непробиваемата логика на Данийловия позитронен мозък. Каза:

— А лично ти не си ли любопитен, Данийл? Наричаше се детектив. Знаеш ли какво включва това понятие? Ясно ли ти е, че едно разследване е нещо повече от служебно задължение? То е предизвикателство. Твоят ум се изправя срещу ума на престъпника. Получава се сблъсък на интелекти. Способен ли си да напуснеш битката и да се признаеш за победен?

— Ако по-нататъшното й продължаване няма да доведе до достоен край — разбира се!

— И няма да изпитваш чувството за загуба? Няма да ти е чудно? Ни най-малко ли няма да си недоволен? Нито да те мъчи любопитство?

Надеждите на Бейли, които поначало не бяха големи, отслабнаха, щом изрече това. Повторена, думата „любопитство“ му припомни собствените му забележки към Франсис Клусар преди четири часа. Тогава добре бе изтъкнал качествата, които различават човека от машината. Едно от тях непременно е любопитство. Шестседмичното коте също е любопитно, но може ли да бъде любопитна машината, дори да е толкова хуманоидна?

Данийл сякаш откликна на тези думи, като каза:

— Какво разбираш под „любопитство“?

Бейли го описа възможно най представително:

— Любопитство наричаме желанието на човек да увеличи познанията си.

— В мен има такова желание тогава, когато увеличаването на знанията е необходимо, за да се изпълни възложената задача.

— Да — язвително каза Бейли, — както например когато разпитваше за лещите на Бентли, за да научиш нещо повече за типичните земни обичаи.

— Точно така — отвърна Р. Данийл без какъвто и да е признак, че е усетил язвителността. — Безцелното увеличаване на знанията обаче, което според мене е именно това, което ти разбираш под „любопитство“, представлява просто неефективност. А аз съм конструиран така, че да избягвам неефективността.

Това бе начинът, по който „изречението“, което чакаше да чуе Илия Бейли, се яви, мътното желе се разклати и стана бистро и прозрачно.

Докато Р. Данийл говореше, Бейли зяпна и не си затвори устата.

Не беше възможно то изведнъж да се яви завършено в главата му. Такива работи не стават. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той беше изградил случая — внимателно и подробно, но го бе възпряло едно-единствено несъответствие. Несъответствие, което не можеше да бъде нито прескочено, нито да остане заровено под мислите му — далече извън обсега на съзнателните му догадки. Но изречението бе налице, несъответствието изчезна; решението бе намерено.

Прозрението, което озари Бейли, едновременно с това силно го въодушеви. Най-после той изведнъж проумя къде е слабото място на Р. Данийл — а значи, слабото място и на всяка мислеща машина. И обнадежден, прецени трескаво: „Те положително разсъждават буквално“. Тогава каза:

— При това положение, проектът на Вселенското селище е отменен днес, а с него и разследването на случая Сартън. Така ли е?

— Така решиха нашите във Вселенското селище — спокойно се съгласи Р. Данийл.

— Но днешният ден още не е приключил — каза Бейли и погледна часовника си. Беше 22:30 часът. — До полунощ има още час и половина.

Р. Данийл не отговори. Явно размишляваше. Бейли бързо продължи:

— Следователно проектът остава в сила до полунощ. Ти си моят партньор и разследването продължава. — В припряността си речта му бе станала почти телеграфическа. — Нека да продължим както преди. Нека аз поработя. Това няма да навреди на вашите. Ще им бъде от голяма полза. Кълна се. Ако по твоя преценка аз им навреждам, ще ме спреш. Моля само за този час и половина.

Р. Данийл отвърна:

— Имаш право. Днешният ден още не е свършил. Не бях помислил за това, колега Илия.

Бейли отново бе станал „колега“. Засмя се и каза:

— Когато бях във Вселенското селище, не спомена ли доктор Фастълф, че е направен филм на местопрестъплението?

— Спомена — отвърна Р. Данийл.

— Можеш ли да получиш копие от филма?

— Мога, колега Илия.

— Имам предвид, сега. Веднага!

— Ако мога да използувам предавателя в отдела, ще го имаме след десет минути.

На практика стана за по-кратко време. Бейли гледаше втренчено алуминиевото блокче, което държеше в треперещите си ръце. Хитроумните приспособления от Вселенското селище бяха запечатали здраво в него определен атомен модел. Точно в този миг на прага застана комисарят Джулиъс Ендърби. Съзря Бейли и вместо тревога, на лицето му се появи израз, вещаещ буря. Каза с несигурен глас:

— Виж какво, Ли, ужасно много време ти отне това ядене.

— Бях съсипан от умора, комисарю. Прощавай, че те забавих.

— Нямаше да имам нищо против, обаче… По-добре ела в кабинета ми.

Бейли стрелна с поглед Р. Данийл, но не срещна разбиране. И те заедно излязоха от бюфета.

Джулиъс Ендърби крачеше пред бюрото си — напред-назад, напред-назад. Бейли го наблюдаваше, но се чувствуваше неспокоен. От време на време поглеждаше часовника си. Комисарят вдигна очилата на челото си и разтърка очите с палеца и показалеца. Кожата наоколо стана на червени петна. После сложи очилата на мястото им и запримига зад тях, загледан в Бейли. Изведнъж каза:

— Ли, кога за последен път си бил в Уилиамсбъргската атомна централа?

— Вчера, след като излязох от службата — отвърна Бейли. — Според мен около осемнадесет часа или малко по-късно.

Комисарят поклати глава:

— А защо не ми каза направо?

— Канех се. Не съм дал все още официални показания.

— И какво правеше там?

— Просто минавах на път към временната ни квартира.

Комисарят се спря, застана пред Бейли и каза:

— Не е добре това, Ли. Никой не минава през атомна централа на път за другаде.

Бейли сви рамене. Нямаше смисъл да разказва историята как ги бяха преследвали средновековниците и как бяха хвърчали по лентите. Поне не сега. Каза:

— Ако намекваш, че съм имал възможност да дигна алфа-пръскачката, която е унищожила Р. Сами, ще ти припомня, че с мен беше Р. Данийл, а той ще потвърди, че без да спра минах през централата, и че когато излязохме, не носех алфа-пръскачка.

Комисарят бавно седна. Не погледна към Р. Данийл, нито му предложи да говори. Опря пухкавите си бели ръце на бюрото пред себе си и ги загледа, а лицето му доби дълбоко нещастен израз. Каза:

— Ли, не зная какво да ти говоря или какво да си мисля. При това не е от значение, че партньорът ти… е послужил като алиби. Той не може да дава показания.

— Все пак отричам да съм вземал алфа-пръскачка.

Комисарят чупеше и извиваше пръстите си. Каза:

— Ли, а защо Йези е идвала при теб следобеда?

— Вече ме попита, комисарю. Отговорът е същият. По семейни въпроси.

— Разполагам със сведения от Франсис Клусар, Ли.

— Какви сведения?

— Той твърди, че Йезавел Бейли членува в организация на средновековници, която си е поставила за цел да свали правителството със сила.

— Сигурен ли си, че говори за същото лице? Бейли е разпространена фамилия.

— Но Йезавел Бейли е една.

— Той каза името й, така ли?

— Каза „Йезавел“. Чух го с ушите си, Илия. Не ти говоря по чужди приказки.

— Е добре. Йези е членувала в безобидна налудничава организация. Не е правила друго, освен да посещава събрания, което много й е тежало.

— Това няма да изглежда така на съдебните следователи, Ли.

— Искаш да кажеш, че ще ме задържите по обвинението, че съм повредил държавна собственост в лицето на Р. Сами, така ли?

— Надявам се, че няма, Ли, но нещата изглеждат много зле. Всички знаят, че не обичаше Р. Сами. Видели са, че жена ти разговаря с него днес следобед. Плачела е, чули са отчасти и какво е казала. Думите й сами по себе си са били невинни, но две и две прави четири, Ли. Може да си решил, че е било опасно, ако дадеш възможност на Р. Сами да говори. А именно ти си можел да си набавиш оръжието.

Бейли го прекъсна:

— Ако се опитвах да сваля от Йези всякакви обвинения, щях ли да доведа Франсис Клусар? Той явно знае за нея много повече, отколкото Р. Сами. И още нещо. Минах през атомната централа осемнадесет часа преди Р. Сами да разговаря с Йези. Дали съм знаел толкова време предварително, че ще трябва да го унищожа, за да взема благодарение на ясновидството си алфа-пръскачката?

Комисарят каза:

— Доводите ти са убедителни. Ще направя всичко, което е по силите ми. Съжалявам за станалото, Ли.

— Така ли? Значи наистина вярваш, че не съм го направил комисарю?

Ендърби бавно каза:

— Не зная какво да мисля, Ли. Ще бъда откровен с тебе.

— Тогава нека аз ти кажа какво да мислиш, комисарю. Това е един старателно подготвен капан.

Комисарят се сепна.

— Е, почакай, Ли. Не действувай пипнешком. С такова поведение на защита няма да спечелиш никакво съчувствие. Прекалено много негодници са го използували.

— Не търся съчувствие. Казвам истината. Изваждат ме от обращение, за да ми попречат да науча подробностите около убийството на Сартън. Много жалко за замислите на противника ми, но е прекалено късно за това.

— Какво?

Бейли погледна часовника си. Беше точно 23 часът. Каза:

— Зная кой ми слага капан, зная как и от кого е бил убит доктор Сартън и имам цял час, в който да ти разкажа това, да заловя убиеца и да приключа разследването.