Страх от летене

9.КУТИЯТА НА ПАНДОРА, ИЛИ МОИТЕ ДВЕ МАЙКИ

Разбира се, в началото бе майка ми. Майка ми: Джудит Столоф Уайт, позната също като Джуд. Няма нищо неясно в нея. И все пак е много трудно да се пресъздаде тя на хартия. Моята любов към нея, както и омразата ми са така загадъчно преплетени, че едва мога да различа самостойния й образ. Никога не знам кой кой е. Тя е аз и аз съм тя и ние всички сме заедно. Пъпната връв, която ни свързва, изобщо не е била прерязвана, тъй че е заболяла, загнила и почерняла. Болезнената нужда, която изпитвахме една от друга, ни караше взаимно да се отричаме. Искахме да се изядем. Искахме да се удушим с любов. Искахме да избягаме една от друга, крещейки от паника, преди да са се случили тези неща.

Когато мисля за майка си, аз завиждам на Александър Портной. Ах, защо нямах истинска еврейска майка — класифицирана и картотекирана, — същинска литературна собственост. (Винаги завиждам на писателите за роднините им: на Набоков и Лоуел, и Тучи за техните килери, пълни с елегантни аристократични скелети, на Рот и Белоу, и Фридман за техните попродители, лепкави като пасхално вино, мазни като мацхол-бол супа. )

Майка ми миришеше на Joy или на Diorissimo и изобщо не готвеше. Когато се опитам да сведа до основното онова, на което ме е научила за живота, се получава ето какво:

1. Преди всичко никога не бъди ординерна.

2. Светът е място на хищници: яж по-бързо! „Ординерен“ беше най-лошата обида, която тя можеше да намери за каквото и да било. Спомням си, когато понякога пазарувахме заедно, как смразяваше продавачките в „Сакс“ с презрителния си поглед, докато ни препоръчваха някоя рокля или чифт обувки с обяснението, че са „много популярни — вече сме продали петдесетина тази седмица“. Толкова й трябваше.

[# Мацхол-бол супа (евр.) — супа варена в квас — Б. пр.]

— Не! — отсичаше тя — Не ни интересува това. Не ви ли се намира нещо малко по-необичайно?

И тогава продавачката изнасяше всички смахнати цветове, които никой друг нямаше да купи и които биха отишли на разпродажбите, ако не беше майка ми. А по-късно двете щяхме жестоко да се караме, защото аз жадувах да бъда обикновена така страстно, както Джуд се стремеше да бъде необичайна.

— Не мога да понасям тази прическа (заключи тя, когато отидох на фризьор с Пиа и се върнах с прическа „а ла гарсон“, стопроцентово повторена от журнала „Севънтийн“), толкова обикновено е.

Не грозно. Не неподходящо. Но обикновено. Обикновеното беше чума, която трябваше да се парира по всякакви начини. Парираше се посредством честа редекорация. Всъщност майка ми мислеше, че всички дизайнери по обзавеждане (както и дизайнерите на дрехи и дизайнерите на аксесоари) в Америка заговорничеха, за да научат най-новите й идеи за вътрешно обзавеждане или за тоалети и неочаквано да ги популяризират. И беше вярно, че тя имаше почти свръхестествен усет за идната мода (или само така си въобразявах, подведена от нейния чар?). Джуд обзаведе къщата в „старо злато“ точно преди старото злато да стане най-популярният цвят за завеси, килими и тапицерии. Тогава тя се разкрещя, че всички са откраднали нейните идеи. Облицова с испански теракотени плочки фоайето, преди това да се разпространи „из всички yentas no Сентръл парк уест“ — от чиято компания тя внимателно се самоизключи. Донесе от Гърция бели козяци, преди магазините да ги внесат. Откри осветителни тела от ковано желязо за банята преди всички тези „педали декоратори“, както презрително ги наричаше.

Джуд имаше старинни месингови табли на кревата и сенници на прозорците, които се връзваха с тапетите на стените и с розовите и червени кърпи в баните й, когато още розовото и червеното се смятаха за авангардистка комбинация. Страхът й от обикновеното обаче се проявяваше най-силно в облеклото й. След като ние четирите пораснахме, двамата с баща ми пътуваха много по работа и отвсякъде тя мъкнеше странни аксесоари. Отидеше ли на театър, обличаше китайски копринени пижами, нанизваше халки от остров Бали на пръстите на краката си, обути в сандали, а на ушите си миниатюрни нефритени статуйки на Буда, приспособени във висящи обеци. Тътреше в дъжда чадър от намаслена оризова хартия и имаше тореадорски гащи от японска рисувана коприна. В един момент от моето юношество ми стана ясно, че тя желаеше по-скоро да изглежда смахната и грозна, отколкото обикновена и хубава. И често успяваше… Беше висока, плоска като дъска жена, с изтеглени скули и дълга червена коса, а странните й одежди и прекаленият й грим я правеха да изглежда като Чарлс Адамс. Естествено аз копнеех да имам изрусена и облечена във визон Мама, която да играе бридж, или поне да бъде някоя набита брюнетка, членка на Асоциацията на учителите и родителите, и, разбира се, да носи очила с формата на домино и обувки, препоръчани от Червения кръст.

— Не би ли могла, ако обичаш, да сложиш нещо друго? — умолявах я, когато се бе облякла за Деня на родителите в рисуваните си тореадорски панталони, в копринен розов пуловер „Пучи“ и с мексиканско наметало. (Паметта ми може би преувеличава, но ви дава ясна представа.) Тогава бях в седми клас и на върха на страстта си към обикновеното.

— Какво не му е наред на облеклото ми?

Какво ли му беше наред! Пъхнах се отново в дрешника й, търсейки напразно нещо обикновено. (Престилка! Пеньоар! Ангорско плетено комплектче! Нещо, което да наподобява майка от рекламите на Бети Крокър, майка с главно „М“.) Дрешникът смърдеше на Joy и на нафталин. Вътре имаше къси кадифени пелерини, боа от пера, велурени панталони, памучни кафтани от при Ацтеките, японски копринени кимона, ирландски къси голфове от туид, но абсолютно нищо, което да прилича на комплект от ангорска вълна.

— Просто бих желала да се облечеш по-обикновено — казах срамежливо, — така че хората да не се зазяпват.

Тя ме погледна кръвнишки и се изпъна с целия си ръст от метър и седемдесет и осем.

— Срамуваш се от собствената си майка? Защото, ако се срамуваш, Айсидора, то аз те съжалявам. Наистина те съжалявам. Няма нищо хубаво в това, да бъдеш обикновена. Хората просто не те уважават. Според последните проучвания хората тичат след тези, които са различни, след личностите, които вярват в собствения си вкус и които не следват стадото. Ще го разбереш. Човек не печели нищо, когато отстъпва под натиска на масовата вулгарност…

И потеглихме за училището в такси, изпълнено с лъх на Joy, и с развени от вятъра (фигуративно) мексикански ресни.

Само като си помисля за цялата тази енергия, за цялата тази зле насочена артистична агресия, които майка ми вложи в своята страст към чудати дрехи и нови декоративни схеми, то аз наистина започвам да съжалявам, че навремето тя не бе станала преуспяващ творец. Три генерации неуспели творци: дядо ми, който чукаше модели, проклинаше Пикасо и рисуваше упорито в стил Рембранд; майка ми, отказала се от поезията, която рисуваше артистични дрехи и налудничаво претапицирваше мебелите; сестра ми Ренди, която прегръщаше бременността, сякаш тя бе нова художествена форма, измислена от самата нея (както и Лала и Клое — верните й последователки).

Няма нищо по-свирепо от провалилия се творец. Енергията си остава, но като липсва отдушник, тя избухва в голяма черна яростна пръдня, дето опушва отвътре прозорците на душата. Колкото и да са ужасни понякога преуспяващите творци, няма нищо по-жестоко и по-нелепо от обратния им вариант. Дядо ми, както вече казах, с натрапчиво упорство рисуваше върху платната на майка ми, вместо да излезе и да си купи нови. Тя превключила на поезия за кратко време, за да се спаси от него, но тогава пък срещнала баща ми, който пишел текстове на песни и крадял нейни образи, които пробутвал в песните си. Творците са ужасни. „Никога, никога не се забърквай с мъж, който иска да твори“ — имаше навик да казва майка ми, а тя знаеше какво говори…

Друга интересна подробност беше, че и двамата — и майка ми, и дядо ми — намираха начин да омаловажат усилията на всекиго извън тях, който, изглежда, изпитваше удовлетворение да работи над нещо или постигаше умерен успех в някаква дейност. Имаше например един що-годе добър писател (чието име няма да спомена), който минаваше за приятел на родителите ми. Той бе написал четири романа, нито един от които не блестеше със стил, не стана бестселър, нито пък спечели награда, но все пак човекът изглеждаше доста доволен от себе си и като че ли се радваше на своя статус на местен мъдрец по коктейлите и на писател — постоянно присъствие в някакво средно училище в Ню Джърси, чието име ми убягва. Може би той всъщност обичаше да пише. Някои странни хора обичат.

— Не разбирам как все пак успява да ги произведе! — ще подхвърли майка ми, — той е толкова обикновен писател. Не е глупав, не е за подигравка… (Майка ми никога не нарича хората „интелигентни“; „не е глупав“ е най-многото, с което може да се ангажира.) Но книгите му са толкова обикновени… и никоя от тях все още не е направила касов удар…

Това е въпросът! Майка ми твърдеше, че уважава най-вече оригиналността, а тя уважаваше всъщност парите и наградите. Още повече че в нейните забележки по отношение на другите творци винаги се загатваше за безсмислието на тяхното постоянство, имайки предвид незначителната отплата, която получаваха. Виж, ако приятелят й романист бе спечелил „Пулицър“, наградата на NBA, или бе продал книга на киното — то това щеше да бъде нещо! Разбира се, тя би принизила и тези успехи, но уважението щеше да е изписано на цялата й физиономия. От друга страна, непретенциозното правене на нещата не значеше нищо за нея; вътрешните откровения, удоволствието от работата. Нищо. С такова отношение не е чудно, че беше стигнала до претапицирването.

Относно нейните интереси — по хронология. Мисля, че навремето си е започнала с нормалния за Провинциална-Лига-на-студентите-по-изящни-изкуства комунизъм, но постепенно, с превземащите я охолство и атеросклероза (едновременно, както често се случва), тя е приела нова, своя собствена марка религия, състояща се от две части Робърт Ардрей и една част Конрад Лоренц.

Мисля, че нито Ардрей, нито Лоренц са имали предвид това, което тя е извлякла от тяхно име: някакъв вид неохобсианизъм, доказващ, че животът е отвратителен, долен, животински и кратък; жаждата за положение, пари и власт е всеобща; завладяването на територия е инстинкт; и егоизмът следователно е най-важният закон на битието. („Не преиначавай думите ми, Айсидора; дори онова, което хората наричат алтруизъм е егоизъм под друго име.“) Мисля, че е напълно ясно — всичко това спъваше всяка моя възможност за творческа и бунтарска изява:

1. Не можех да стана хипи, защото майка ми вече се обличаше като хипи (докато вярваше в схващанията за териториалност и универсалност на войната).

2. Не можех да се разбунтувам против юдаизма, защото нямаше срещу какво да въстана.

3. Не можех да роптая против собствената си майка еврейка, защото проблемът беше много по-сложен от темата за еврейството или за майчинството.

4. Не можех да бъда художничка от страх, че ще рисуват и върху моите платна.

5. Не можех да бъда поетеса от страх, че ще ме зачеркнат.

6. Не можех да бъда нищо друго просто защото това беше обикновено.

7. Не можех да бъда и комунистка, защото майка ми вече бе минала и оттам.

8. Не можех да се разбунтувам (или поне да стана парий), омъжвайки се за Бенет, защото майка ми щеше да си помисли, че въпросното ми желание „поне не е обикновено“.

Какви възможности оставаха тогава пред мен? В кой сбутан ъгъл бих могла да изпълня ролята, която така претенциозно наричах „мой живот“? Чувствах се по-скоро като онези деца на родители наркомани, дето ставаха яростни пуритани. Като че ли можех да тръгна по Европа с Ейдриън Гудлъв и никога повече да не се прибера у дома в Ню Йорк.

И все пак… аз имах и друга майка. Тя беше висока и слаба, но с бузи, по-нежни от връхчета на върба, и когато завирах нос в коженото й палто на връщане вкъщи, чувствах, че въобще не може да ме постигне никакво зло. Тя ми казваше имената на цветята. Прегръщаше ме и ме целуваше, щом някой хулиган (син на психиатър) в градинката ми грабваше новото английско колело и го лашваше надолу по склона, в оградата на детската площадка. Тя седеше с мен по цели нощи да слуша съчиненията, които бях написала за училище, и мислеше, че съм най-великият писател на света, макар да бях само на осем години. Тя се смееше на моите шеги, сякаш бях Милтън Берл, Гручо Маркс и Ървин Корей, събрани в едно. Водеше ни, мен и Ренди, и Лала, и Клое, и още десет наши приятели, да караме кънки на езерото в Сентръл парк и докато другите майки си седяха вкъщи и играеха бридж и пращаха слугините да викат децата им, тя връзваше на всички ни кънките (с премръзнали пръсти), после слагаше и своите собствени и се пързаляше по езерото с нас, посочвайки ни опасностите (тънък лед), учеше ни да правим осморки, смееше се, говореше и порозовяваше от студ. Ах, колко се гордеех с нея!

Ренди и аз се хвалехме пред приятелите си, че майка ни (с развети коси и огромни кафяви очи) е толкова млада, че въобще не й трябва да слага грим. Тя не беше възрастна и старомодна като другите майки. Носеше поло и клин точно като нашите. Носеше дългата си коса прибрана с кадифена панделка точно като нас. И даже не й казвахме „майко“, защото беше толкова забавна. Тя просто беше различна от всички.

На моя рожден ден (26 март, зодия Овен, Ритуали на пролетта) аз се събуждах, за да открия, че стаята ми се е превърнала в оранжерия. Около леглото ми имаше вази, пълни с нарциси, с ириси и с анемонии. На пода — купища подаръци, опаковани в най-луксозна хартия и украсени с декоративни цветя. Имаше великденски яйца, собственоръчно изрисувани от майка ми, за да изглеждат като яйца на Фаберже. Имаше, разбира се, кутии с шоколадови бонбони, шоколадови яйца („за да ти е сладка годината“ — ми казваше тя, прегръщайки ме) и винаги — гигантска честитка, нарисувана с водни бои, която ме изобразяваше в цялото ми великолепие: най-красивото момиченце на света, с дълги руси коси, сини очи и с наръчи цветя в ръце. Майка ми ме ласкаеше, идеализираше ме — а може би пък наистина ме виждаше такава? Бях очарована и озадачена. За нея бях най-красивото момиче на света, нали? Или не бях? Ами сестрите ми? Ами тогава защо ми крещеше толкова силно, че можеше да продъни тавана?

Другата ми майка никога не крещеше и аз й бях длъжница за всичко, което представлявах. На тринадесет години обиколих с нея европейските музеи за изящни изкуства и през нейните очи видях бурите на Търнър, небесата на Тиеполо, купите сено на Моне, паметника на Балзак от Роден, „Примавера“ на Ботичели и „Мадоната на скалите“ на Да Винчи. На четиринадесет получих за рождения си ден „Събрани стихове“ на Една Сент Винсент Милей; на петнадесет — е. е. къмингс; на шестнадесет — Уилям Бътлър Ийтс, на седемнадесет — Емили Дикинсън; на осемнадесет и майка ми и аз вече не си говорехме. Тя ме запозна с Шоу, с Колет, с Оруел, със Симон дьо Бовоар. Тя яростно спореше с мен на тема марксизъм по време на вечерите. Тя ми осигуряваше уроци по балет и по пиано и всяка седмица — билети за Нюйоркската филхармония (където се отегчавах и прекарвах по-голямата част от времето в дамската тоалетна, мажейки тринадесетгодишните си устни с лъскавото червило „Powder Pink“ на Ревлон).

Ходех всяка събота в Лигата на студентите по изящни изкуства и майка ми старателно критикуваше рисунките ми. Грижеше се за моята кариера, сякаш ставаше дума за нейната собствена: първо трябваше да се науча да скицирам и да рисувам с въглен, след това — от натура, с пастели, и чак накрая — с маслени бои. Когато кандидатствах в училището по музика и изящни изкуства, тя трепереше над папката ми заедно с мен, водеше ме на изпити и ме успокояваше, докато й разказвах угрижено всички подробности от тях. А щом реших, че искам да стана и лекарка освен художничка, започна да ми купува книги по биология. После прописах стихове и тя изслушваше всяко стихотворение и го хвалеше, сякаш бях Ийтс. Младежките ми брътвежи й харесваха. Всичките ми рисунки, честитки, карикатури, постери, картини с маслени бои за нея предвещаваха велико бъдеще. Убедена съм, никое момиче не може да се похвали с по-предана и по-пристрастена към нейното развитие като цялостна личност майка, дори към каприза му да стане художничка. Защо тогава толкова много ме е яд на нея? И защо ме кара да се чувствам като нейно бледо индигово копие? Като човек, който никога не е имал нито една своя собствена мисъл? Нито свобода, нито независимост, нито изобщо самоличност?

[# Едуард Естлин Къмингс (1894 — 1962), известен също като е. е. къмингс. Американски поет, прочул се с новаторските си езикови похвати, особената пунктуация и липсата на главни букви в произведенията си. Настоявал името му да се изписва само с малки букви. — Б. пр.]

Може би сексът беше в основата на моя гняв? Може би сексът беше истинската кутия на Пандора? Майка ми вярваше в свободната любов, в свободата да танцуваш гола в Булонския лес или на гръцките острови, да изпълняваш свещените Обреди на Пролетта, И същевременно не вярваше в това, защо иначе щеше да ми казва, че момчетата няма да ме уважават, освен ако не бъда „трудна за сваляне“? Че момчетата няма да ме гонят, ако „не крия чувствата си“, че момчетата няма да ме търсят, ако сама „не си вдигам цената“…

Секс. Изпитвах ужас от огромната власт, която имаше той над мен. Енергията, възбудата, силата да ме кара да се чувствам напълно подлудяла. Какво ще кажете? Как да се изиграе номерът с трудното сваляне?

Никога не събрах смелост да попитам направо майка си. Усещах въпреки бохемските й приказки, че тя не одобрява секса, че практически той не биваше да бъде споменаван. Така че се обърнах към Д. Х. Лоурънс, към „Обичай без страх“ и към „Съзряване в Самоа“. Маргарет Мийд не ми помогна кой знае колко. Какво общо имах аз с всичките тези диваци? (Много, разбира се, но навремето не го съзнавах.) Юстъс Чесър, доктор по медицина, беше добър с всички свои главозамайващи подробности („Как да осъществим половия акт“, пенетрация, предварителна игра, след разгорещяването), но, изглежда, нямаше какво да каже относно моите морални дилеми: колко „далече“ да се стига? под сутиена или над сутиена? под гащите или над гащите? в устата или отвън? кога да се гълта, ако въобще трябва. Всичко беше толкова сложно. И изглеждаше още по-сложно за жените. В действителност мисля, че бях бясна на майка си за това, че не ме беше научила как да бъда жена, за това, че не ме беше научила как да помиря яростния глад в путката си и глада в главата си.

Така че научих за жените от мъжете. Видях ги през очите на писателите мъже. Разбира се, не мислех за тях като за мъже писатели. Мислех за тях като за писатели, като за авторитети, като за богове, които знаеха и на които трябваше напълно да се вярва.

Естествено вярвах във всичко, казано от тях, дори ако то излагаше на показ собствената ми непълноценност. Научих какво е оргазъм от Д. Х. Лоурънс, предрешен като Леди Чатърлей. Научих от него, че всички жени боготворят „фалоса“ — както старовремски го наричаше той. Научих от Шоу, че жените никога не могат да бъдат хора на изкуството; научих от Достоевски, че те нямат никакво религиозно чувство; научих от Суифт и от Поуп, че те са прекалено религиозни (и следователно никога не могат да бъдат рационални); научих от Фокнър, че те са майки на земята и са едно цяло с луната, с приливите и отливите, с посевите; научих от Фройд, че са с недостатъчно развито свръхего и са винаги „несъвършени“, защото им липсва единственото нещо, което си заслужава да притежаваш на този свят: пенис.

Но какво общо имаше всичко това с мен — с мен, която ходех на училище и получавах по-добри бележки от момчетата и рисувах, и пишех, и прекарвах съботите си, рисувайки натюрморти в Лигата на студентите по изящни изкуства, и делниците си в редактиране на училищния вестник. (Литературната рубрика; отговорният редактор или главният редактор никога не е бил момиче — макар че също така никога не ни е хрумвало тогава да поставим тази практика под въпрос?) Какво общо имаха луната и приливите, и отливите, и земното майчинство, и боготворенето на Лоурънсовия „фалос“ с мен или с моя живот?

Срещнах моя първи „фалос“ на тринадесет години и десет месеца върху авокадовозелената копринена кушетка в дневната на родителите си, в сянката на едно авокадовозелено авокадово дърво, отгледано от авокадовозеленопръстата ми майка от авокадова костилка. „Фалосът“ принадлежеше на Стийв Епълбаум — третокурсник по изящни изкуства, когато аз бях все още заек в същия колеж — и той имаше най-внушителния абстрактен дизайн от сини вени на долната си Кандински пурпурна страна. В ретроспекция това беше забележителен екземпляр: обрязан, разбира се, огромен (какво значи огромен, когато нямаш мярка за сравнение?) и с впечатляващ свой собствен живот. Веднага, щом започваше да се усеща хълмистото му присъствие под впитите дънки на притежателя му (ние се натискахме и се опипвахме „под кръста“, както се казваше тогава), Стийв бавно смъкваше ципа им (за да не заяде ли?) и с едната ръка (другата беше под полата ми и в путката ми) изваждаше огромното пурпурно нещо измежду пластовете гащи, пешовете на синята си, купена от „Брук-Брадърс“ риза и студения си, лъскав метален дюкян. Тогава аз потапях ръка във вазата с розите, която цветелюбивата ми майка винаги държеше на масичката за кафе и с дясната ръка, овлажнена от водата и слузта от стеблата, пристъпвах към ритмично биене на чекии на Стийв. Как точно го правех? С три пръста? Или с цялата длан? Предполагам, че трябва първоначално да съм била груба (макар по-сетне да станах експерт). Той отметваше глава назад в екстаз (но контролиран екстаз: баща ми гледаше телевизия в столовата) и се изпразваше в пешовете на Брук-Брадърсовата си риза или в бързо извадената за целта носна кърпа. Техниката съм забравила, но чувството оцеля. Отчасти то можеше да се нарече взаимност (око за око, зъб за зъб или клитор за…), но то беше също така и власт. Разбрах, че това, което му правех, ми даваше един специален вид власт над него — власт, която не можех да достигна нито с рисуване, нито с писане. И тогава аз също се изпразвах — може би не като Лейди Чатърлей, но все пак беше нещо.

Към края на нашата идилия Стийв (който беше тогава на седемнадесет години, а аз на четиринадесет) поиска от мене да „го“ поема в устата си.

— Хората наистина ли вършат това?

— Разбира се — отвърна той с цялото нехайство, което бе успял да събере.

После отиде до библиотеката на родителите ми, за да потърси Ван де Велде (старателно скрита зад „Съкровищата на Ренесансовото изкуство“). Но желанието му вече беше прекалено много за мен. Дори не можех да го произнеса. И щях ли да забременея, ако го направех? Или пък моят отказ имаше нещо общо с непрестанното социално възпитание, което майка ми капка по капка вливаше в мен заедно с Историята на изящните изкуства. Стийв живееше в Бронкс. Аз живеех в мезонет на Сентръл парк уест. И ако трябваше да боготворя нечий „фалос“, то той нямаше да бъде фалос от Бронкс. А може би някой от Сътън Плейс?

В крайна сметка казах „довиждане“ на Стийв и се отдадох на мастурбация, постене и поезия. Казвах си, че онанизмът поне ме съхраняваше непорочна.

Стийв продължи да ме ухажва с шишета „Шанел N5“

[# Непреводима игра на думи: „til for tat, or clit for tat“. — Б. пр.]

с плочи на Франк Синатра и с красиво преписани цитати от стиховете на Ийтс под формата на писма. Обаждаше ми се всеки път, когато се напиеше, и на всеки мой рожден ден през следващите пет години. (Само чекиите ли му бяха вдъхнали подобна преданост?)

Ала междувременно аз се разкаях за себезадоволяването си и претърпях някакъв религиозен обрат, който включваше гладуването (отказвах даже вода), изучаването на Сидхарта и загубата на десет килограма (а заедно с тях и на менструацията ми). Обринах се също като Йов с циреи и ме изпратиха при първия ми дерматолог — германка бежанка, която изрече незабравимото „Козата е огледалото на дузата“ и ме пренасочи към първия от многото ми психиатри — нисичък доктор на име Шрифт.

Доктор Шрифт (съвсем същият доктор Шрифт, дето прелетя с нас до Виена) беше последовател на Вилхелм Щекел и си набутваше връзките на обувките вътре в самите обувки. (Не съм сигурна все пак дали това беше или не част от метода на Щекел.) Сградата на Медисън авеню, в която живееше, имаше много тъмни и тесни коридори, чиито стени бяха покрити със златисти, изпъстрени с морски мидички тапети — такива, каквито можеха да се намерят в банята на някоя стара къща в Ларчмънт. Докато чаках асансьора, обикновено зяпах тапетите и се чудех дали наемодателят е извлякъл добра печалба от тази облицовка за баня. Защо иначе ще покрива фоайето със златни мидички и мънички розови рибки?

Доктор Шрифт имаше две репродукции на Утрило и една на Брак. (Беше моят първи психодоктор, така че тогава още не си давах сметка, че това са репродукции, одобрени от АРА. Имаше също и бюро в стил Датски модерн (също одобрено от АРА), възкафява гумирана кушетка със задължителния малък калъф от синтетична материя при краката и корава клинообразна възглавница, покрита в горната си част с хартиена салфетка.

Той настояваше, че конят, който сънувах, е баща ми. Аз бях на четиринадесет години и гладувах до смърт от покаяние, че ме бяха чукали с пръст на авокадовозелена

копринена кушетка на родителите ми. Пак д-р Шрифт настояваше, че ковчегът от сънищата ми беше майка ми. Каква ли можеше да бъде причината, че менструацията ми бе спряла? Мистерия!

— Защото не желая да бъда жена. Защото е прекалено сложно. Защото Шоу твърди, че не можеш да бъдеш жена и да си човек на изкуството. Раждането на деца те изхабява, казва той. А аз искам да бъда художничка. Това е всичко, което някога съм искала.

Тогава не знаех как да изрека всичко това, но пръстът на Стийв в путката ми беше такова сладостно усещане. Същевременно знаех, че въпросното меко и сълзливо чувство беше враг. Ако му се оставех, щях да се сбогувам с всички други неща, които, исках. „Трябва да избираш!“, казах си сурово на четиринадесет години. Да отида в манастир. И така, като всички добри монахини, аз ръкоблудствах. „Запазвам се свободна от властта на мъжете“, мислех си, ръгайки всяка нощ два пръста дълбоко навътре.

Доктор Шрифт не разбираше. „Приеми за бъдез зена!“, съскаше той иззад кушетката. Но на четиринадесет години виждах само неизгодата от това да бъдеш жена. Копнеех да имам оргазми като тези на Лейди Чатърлей. Защо луната не избледняваше, а приливът на вълните не връхлетеше земната повърхност? Къде беше моят пазач на дивеч? Всичко, което съзирах, беше измамата от това да бъдеш жена.

Бродех из музея „Метрополитен“ и търсех поне една жена художничка, която да ми покаже верния път. Мери Касат? Берт Моризо? Защо ставаше така, че толкова много жени художнички, които се бяха отказали да имат деца, не можеха да рисуват след това нищо друго освен майки и деца? Безнадеждно беше. Ако си жена и надарена с талант, животът ставаше такъв капан, че нямаше никакво значение кой път ще избереш. Или потъваш в домакинството (и фантазираш като Уолтър Мити за бягство), или копнееш за домакинство в цялото си изкуство. Не можеш никога да се откъснеш от своята женственост. Конфликтът ти е заложен в кръвта.

Нито добрата ми, нито дори лошата ми майка бяха в състояние да ми помогнат да преодолея тази дилема. Моята лоша майка ми казваше, че тя щяла да стане известна художничка, ако не съм била аз, а моята добра майка ме обожаваше и нямаше да ме даде за целия свят. Това, което научих от нея, го научих нагледно, а не чрез проповеди. Урокът беше ясен: да бъдеш жена значеше да бъдеш изтормозена, опустошена и винаги ядосана. Това значеше да бъдеш раздирана на две непримирими половинки.

— Може би ти ще успееш повече от мен — казваше добрата ми майка. — Може би ти ще постигнеш и двете неща, скъпа. Но що се отнася до мен, то аз така и не успях.