Страх от летене

18.КЪРВАВА СВАТБА, ИЛИ SIC

Събудих се по обяд, за да открия, че кръвта блика измежду краката ми. Ако се разкрачех дори съвсем малко, тя щеше да рукне и да изплеска дюшека. Макар да бях объркана и полузамаяна, знаех, че трябва да стискам бедра. Исках да стана и да потърся тампони, ала беше трудно да се измъкна от хлътналото легло, без да променя поне малко позата си. Изправих се изведнъж и тъмночервени вадички започнаха да се стичат надолу по плътта ми. Алено петно кръв блесна на пода. Притичах до куфара, оставяйки зад себе си искряща диря. Усещах познатото тежко придръпване в долната част на корема си.

— Да ти го начукам! — рекох си, докато тършувах за очилата, та да мога да изровя после и тампоните. Но така и не откривах шибаните си очила. Бясна, започнах да трупам дрехите на пода.

— Да пукнеш дано! — изкрещях. Подът взе да изглежда като след автомобилна катастрофа. Как изобщо щях да изчистя всичката тази кръв? Нямаше да я чистя! Щях да се чупя от Париж, преди управата да се усети.

И каква купчина непотребни боклуци имах само в куфара си! Можех например да използвам стихотворенията си като дамски превръзки, нали? Очарователна символика! Но за съжаление не особено абсорбираща.

А! Какво е това? Тишърт на Бенет. Нагънах го на нещо като пелена и му забучих една безопасна игла, та да мога някак си да го закрепя на себе си. Как щях да се махна от Париж с тази препаска? Трябваше да вървя с обърнати навътре колене. Всички щяха да мислят, че ми се пикае. О, Господи! Престъплението в крайна сметка не си струваше! Идиотска работа — в момента, в който се чудех дали моето наказание заради бягството ми с Ейдриън щеше да се заключи в това, да изкарам цяла една бременност, без да знам какъв цвят ще бъде бебето ми, и ето ме самата мен цялата омотана в пелени! Защо поне страданията ми нямаха достойнство? Когато другите автори страдат — техните мъки са епични, космични или авангардни, но когато страдам аз — излиза само шутовщина!

Изкуцуках навън в коридора по шлифер и със стиснати колене, за да крепя пелената си. Тогава се сетих изведнъж, че всичко, което ме делеше от нищетата, се намираше в чантата ми: паспорт, карта на Америкън Експрес, травелър-чекове. Закуцуках обратно към стаята. След това — пак в коридора, с обърнати навътре колене, боса и с чанта под мишница. Хванах топката на вратата на тоалетната и започнах да тропам.

— Un moment, s’il vous plait — долетя притеснен мъжки глас. Американски акцент. Бе август все пак и вероятно в Париж и околностите не бе останал жив французин.

— Добре де — рекох, като придържах пелената си с бедра.

— Pardon? — не ме беше чул. Опитваше се да извади някоя френска фраза, докато изсираше последното лайно.

— Всичко е наред! — извиках. — Аз съм американка.

— Je viens, je viens — изломоти оня.

— Je suis Americaine!

— Pardon?

Започваше да става неловко. Ако я карахме така, никой от нас нямаше да знае какво да прави, когато най-после оня изплуваше от клозета. Реших да се смъкна на долния етаж и да пробвам в другата тоалетна. Така че закуцуках пак по витата стълба. Тоалетната на долния етаж не беше заключена, но вътре пък нямаше тоалетна хартия, така че — още един етаж надолу. Всъщност започнах да свиквам и се справях доста добре. Каква адаптивност показваме само в моменти на стрес! По същия начин навремето, когато си бях счупила крака, бях изобретила всичките онези гениални пози за ебане с огромния гипс.

Ето! Хартия! Но каква ужасна хартия! Сещай се за историята на света през призмата на тоалетните! Тази приличаше на oubliette, а хартията, изглежда, имаше и вградени дървеници вътре в себе си. Заключих вратата,

[# Момент, моля. — Б. пр. Идвам. Идвам. — Б. пр. Аз съм американка. — Б. пр. Душегубка (фр.). — Б. пр.]

отворих миниатюрния прозорец и метнах окървавената фланелка на Бенет в двора (моментално се сетих за магиите и за племенните обичаи, упоменати в „Златният клон“… Щеше ли някой зъл магьосник да намери Тишърта на Бенет, просмукан с моята кръв, и да направи магия и на двама ни?). После седнах на цукалото и започнах да майсторя нещо като дамска превръзка с пластове тоалетна хартия.

До какви абсурди ни довеждат телата ни! Освен да се превиваш от диария в някой вонящ обществен клозет! не мога да се сетя за по-позорно унижение от това да ти дойде мензисът, когато нямаш тампони. Най-странното е, че не винаги съм изпитвала подобни чувства към менструацията. В действителност аз чаках първата си менструация, копнеех за нея, исках я, молех се да дойде. Имах навика да потъвам в размисъл над думи като „менструация“ в речника. Имах навика да казвам една малка молитва, която гласеше: Моля те, нека да ми дойде мензисът днес. И тъй като се страхувах някой да не ме чуе, казвах: М.Т.Н.Д.М.Д.М.Д., М.Т.Н.Д.М.Д.М.Д., М.Н.Д.М.Д.М.Д… Имах навика да пея тази молитва, седнала на тоалетната дъска. Бършех се и пак се бършех, и пак и се надявах, че най-после ще открия малка капчица кръв. Но не би! На Ренди й дойде мензисът (или „се почувства неразположена“, както еманципираните ми майка и баба ми казваха) заедно с този на всички други момичета от моя (седми) клас. И осми клас! Какви големи цици, какви сутиени размер „C“, какви къдрави филизи по пубиса! Какви вълнуващи дискусии за „Котекс“, „Модес“ и (за най-най-смелите) „Тампакс“! А аз не допринасях с нищо за обсъжданията. На тринадесет години имах само „тренировъчен сутиен“ (тренировки за какво?), който така и не изпълвах, няколко редки рижавокафеникави охлювчета (даже не и руси, макар да бях естествено руса) и информация за секса, добита от целонощни маратони с Ренди и нейната най-добра приятелка Рита. Така че молитвите върху цукалото продължаваха. М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д., М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д., М. Т. Н. Д. М. Д. М. Д.

И ето че когато станах на тринадесет и половина (стара в сравнение с десетте и половина на Ренди), най-накрая „ми дойде“, на борда на „He de France“, no средата на Атлантика, докато се прибирахме семейно от онова разоряващо (макар приспаднато от данъците) пътешествие из Европа.

Ние четирите си поделяхме една вътрешна кабинка близо до оглушителния грохот на моторите (докато каютата на родителите ни бе на палубата) и изведнъж аз достигнах женствеността на два и половина дни път от Хавър. Какво да се прави? Лала и Клое (които спяха една над друга върху койките, не трябваше да знаят — бидейки, както мислеше майка ми, прекалено малки, — така че двете с Ренди предприехме няколко конспиративни пътешествия до аптеката с цел снабдяване; после започнахме да лазим из каютата, за да намерим къде да скрием запасите. Разбира се, бях толкова доволна от новото си забавление и от необичайното усещане за издигане в света на възрастните, че сменях превръзките най-малко дванадесет пъти на ден; едва успявахме да закупим нови. А часът на истината удари, когато стюардът (един изтормозен французин с лице като на Фернандел и характер като на Ришельо) откри запушената тоалетна. До този момент не се бях почувствала особено потисната от менструацията. Чак когато стюардът (който със сигурност не е бил във възторг от обстоятелството, че ще оправя не каюта, а същинско женско общежитие) започна да ми крещи, аз се присъединих към редовете на потенциалните радикали.

— Какво си сложила в клозета? — пищеше той (или нещо такова). И тогава ме накара да гледам, докато вадеше полуразпаднали се котекси, парче по парче. Възможно ли беше наистина да не знаеше какво бе това? Или се опитваше да ме унижи? Или беше езиков проблем? (Comment dit-on kotex en francais ) Или просто изкарваше яда си на мензиса ми! Стоях там, червях се и мърморех „дръгстор“, „дръгстор“, което (сега вече го разбрах) е френска дума.

Междувременно Лала и Клое неистово се кикотеха. (Те знаеха, че е нещо мръсно дори да не разбираха подробностите. Със сигурност се досещаха, че нещо не е наред, иначе защо щях да тичам до банята по дванадесет пъти дневно или защо щеше да ми вика това плашило?) Порехме вълните към Ню Йорк, оставяйки диря от кървави котекси за рибите.

В тринадесетгодишното ми съзнание „Ил дьо Франс“ бе най-романтичният кораб на света, защото се

[# Как се казва котекс на френски. — Б. пр.]

появяваше като камея в „Тези лудички неща“ — мечтателно романтичната песен (изпълнявана на пиано от мечтателно романтичния ми баща):

Раздрънкано пиано от съседния апартамент.

Неуверени думи, които ти казаха онова,

което има предвид сърцето ми…

(Поезията, с която бях отгледана!) Някъде в песента, „Корабът Ил дьо Франс с всичките тези чайки около него…“ е мечтателно споменат. Въобще не съм предполагала, че чайките ще се стрелват към моите кървави котекси. И през ум не ми е минавало, че докато дойде време аз да пътувам с него, „Ил дьо Франс“ щеше да бъде определено най-лошият превозвач и щеше да се клатушка като стара вана, да кара почти всички пътници да хващат морска болест. Стюардите се побъркваха. Столовата оставаше на практика почти празна при всяко ядене, а звънците на рум-сървиса непрекъснато звъняха. Виждам топчестото си тринадесетгодишно „аз“, стиснало здраво чантата си, пълна с котекси, на люлеещата се ту нагоре, ту надолу палуба, да окървява целия си път обратно към къщи, в Манхатън.

Госпожи и Господа, мензисът ми!

Година и половина по-късно, аз гладувах до смърт и мензисът ми внезапно спря. Причината? Страх да бъда жена, както се изрази доктор Шрифт. Е, добре — защо не? O.K. Беше ме страх да бъда жена. Не ме плашеше кръвта (в действителност нали това очаквах — поне докато не ме бяха навикали по въпроса), но се страхувах от всичките глупости, които идваха заедно със събитието. Като например да ти казват, че щом имаш деца, няма да станеш никога човек на изкуството, като например огорчението на майка ми или досадното концентриране на баба ми върху яденето и срането, или това, че някое тъпоумно момче щеше да ме пита смятам ли да ставам секретарка. Секретарка! Решила бях никога да не се науча да пиша на машина. (И така и не се научих. В колежа Брайън ми пишеше материалите. По-късно чуках с два пръста или плащах, за да ми напечатат работите. О, неумението ми беше причинявало огромни неудобства и ми бе струвало безбожни суми — но какво са парите и неудобствата, когато става дума за принципи? А принципът тук гласеше: Аз не съм и никога няма да бъда машинописка! Дори заради самата себе си. Независимо колко машинописът щеше да улесни живота ми.)

Така че, ако да менструираш значеше, че трябва да пишеш на машина — то ще спра да менструирам! И ще спра да пиша на машина! Или и двете! И няма да имам бебета! Бих си отрязала носа, за да направя напук на лицето си! Буквално бих изхвърлила и бебето с мръсната вода. И това, разбира се, беше другата причина, поради която се намирах в Париж. Бях скъсала с всичко — семейство, приятели, съпруг — само за да си докажа, че съм свободна. Свободна като повреден спътник в отвъдното пространство. Свободна като въздушен пират, приземил се с парашут в Долината на смъртта…

… Свих остатъка от тоалетната хартия, пъхнах го в чантата и поех обратно към стаята си. Но на кой етаж беше тя? Нищо не си спомнях. Вратите ми изглеждаха еднакви. Изкачих се на бегом два етажа по-горе и сляпо се втурнах към ъгловата. Отворих я със замах. Дебел мъж на средна възраст седеше гол на стола и си режеше ноктите на краката. Вдигна поглед, леко изненадан.

— Извинете ме! — рекох и в бързината треснах вратата. Втурнах се към следващия етаж, слава Богу, намерих собствената си стая и заключих. Още не можех да проумея изражението на онзи долу. Забавляваше се, но не беше шокиран. Спокойна усмивка като на Буда. Въобще не бе притеснен.

Така значи — имаше хора, които ставаха по обяд, подрязваха си ноктите на краката и седяха голи в хотелските стаи, без да приемат всеки ден за апокалипсис! Забавно! Ако някой беше влетял в моята стая и ме беше заварил гола да си режа ноктите — сигурно щях да умра от шока! А щях ли наистина? Може би бях по-силна, отколкото си мислех.

Но също така бях и по-мръсна, отколкото си мислех. Независимо от сентенцията на Одън, че всички хора обичали миризмата на собствените си пръдни, моята смрад започваше да дразни ноздрите ми. Тъй като нямах тампакси, за къпане във вана не можеше да става дума; все пак трябваше да направя нещо за косата си — тя висеше на меки, мазни фитили и бе започнала да ме сърби, сякаш имах въшки. Ново начало. Щях да си измия косата поне, да се напръскам с парфюм като смрадливите версайски куртизанки и… да поема. Но накъде? Да търся Бенет? По следите на Ейдриьн? По следите на тампаксите? По следите на Айсидора?

— Просто млъкни и си измий косата! — заповядах си. — Всичко по реда си!

За късмет, бях фрашкана с шампоан и въпреки че мивката бе малка, а водата студена, фактът, че мия косата си, ми създаде чувството, че аз командвам положението.

Час по-късно бях си събрала багажа, облякла, гримирала и завързала едно шалче върху мократа коса. Сложих и слънчевите очила, за да продължа да се предпазвам от уроки. Импровизирах и поредната дамска превръзка от тоалетна хартия и я закарфичих за гащите си. Не беше най-удобното приспособление, ала все пак чувствах се готова да платя сметката си, да тътря куфара си и да се изправя лице в лице със света.

Благодаря ти, Господи, за слънчевата светлина — помислих, щом излязох на улицата. Бивш друид, какъвто си бях, знаех да благодаря на боговете и за малките благинки. Бях преживяла нощта! Дори бях спала! За момент си позволих лукса да мисля, че всичко ще бъде наред!

Не мисли! — заповядах си отново. — Не мисли, не анализирай и не се тревожи!… Просто се вземи в ръце и се концентрирай върху задачата да се добереш до Лондон. Просто гледай да изкараш някак си шибания ден.

Дотътрих куфара си до една аптека, купих тампакси и зашляпах отново към снощното кафене на Плас Сен Мишел. Просто оставих куфара до една маса и слязох долу в тоалетната, за да си сложа тампона. Само за миг се притесних, че оставям багажа, ала после реших да му тегля една майна. Щеше да бъде знамение. Ако, когато се върнех (подобаващо запушена с един тампакс), куфарът си седеше още там, значи всичко щеше да се оправи.

Седеше си.

Настаних се до него и поръчах капучино и кифла. Наближаваше един часът и аз се чувствах спокойна, почти еуфорична. От колко дребни неща зависеше щастието ни: една отворена аптека, един неоткраднат куфар, една чаша капучино! Изведнъж ясно осъзнах малките удоволствия от това да си жив. Превъзходният вкус на кафето, струящата слънчева светлина, хората, позиращи по уличните ъгли, за да им се възхищават. Изглежда, целият Латински квартал бе превзет от американци. Вдясно от мен, вляво от мен — чувах разговори за текущите изисквания на Мичиганския университет и за това колко опасно е да се спи по плажовете в Испания. Група негърки на средна възраст, с шапки, украсени с цветя, си пробиваше път през Плас Сен Мишел към Сена и Нотр Дам. Имаше и млади американски семейни двойки с бебета и с раници. „Пикасо със сигурност е имал фетиш към гърдите…“ — рече някакъв тънък, облечен в Тишърт Оскар-Уайлдов тип на своя спътник (той се беше издокарал с най-новите неща на Карден). Представих си, че инициали на Карден имаше и на бикините му. Каква сцена! Като Чосъровите кентърберийски поклонници: Батската невяста — като черна американска лейди на поклонение в Нотр Дам; Сквайерът — като добродушен колежанин с руса брада, носещ „Пророка“; Игуменката — като хубавка студентка по история на изкуствата, която току-що е излязла от интерната „Мис Хюит“ и от салона на Сара Лоурънс (разбира се, облечена в мръсни джинси, за да прикрие аристократичното си минало и биография); Похотливият калугер — като уличен проповедник за макробиотиката и естествените начини на живот; Монахът — като нов последовател на Кришна с вързан кичур коса върху бръснатата си глава; и Мелничарят — като бивш политически активист от Университета на Чикаго, който сега раздава литература за френското феминистко движение… („Защо си феминист?“ — попитах скоро едно момче, известно като много запален привърженик на движението. „Защото това е най-добрият начин да те начукат в днешно време!“ — рече той.) Чосър щеше да е като у дома си. Нямаше нещо, което можеше да му се опре!

Чувствах се спокойна и уравновесена в момента, значи можех да се позабавлявам, преди отново да ме обземе паниката. И така — не бях бременна все пак. В известен смисъл това беше тъжно — менструацията винаги носи малко тъга, — ала същевременно е и ново начало. И така, даваше ми се още един шанс.

Поръчах второ кафе и продължих да наблюдавам преминаващия парад. Ах, тези наивници в чужбина! Една двойка се целуваше на ъгъла на улицата, а аз ги фиксирах с мисълта за Ейдриън. Гледаха се в очите, сякаш там щяха да открият тайната на живота. Какво ли виждаха любовниците в очите си, докато се взираха един в друг? Един в друг? Мислех за шантавата си представа, че Ейдриън бе моят ментален двойник, и за това колко погрешна се беше оказала тя. Първоначално исках точно това. Мъж, който да ме допълва. Папагено за моята Папагена. Но може би тук се криеше и най-заблуждаващата от всичките ми заблуди. Хората не ни допълват. Ние се самодопълваме. Ако нямаме силата да се допълним сами, търсенето на любов става себеунищожение; и тогава се опитваме да се убедим, че себеунищожението е любов.

Знаех, че няма да се затичам след Ейдриън в Хампстид. Знаех, че нямаше да прееба живота си в името на великата себеразрушителна страст. Имаше някаква част от мен, която искаше да го направи, и друга, която презираше Айсидора, че тя е от тази порода жени, които дават всичко за любовта. Но нямаше нужда от преструвки. Не бях такава жена. Не ми допадаше идеята за пълното себеунищожение. Вярно, никога нямаше да бъда романтична героиня може би, но пък щях да остана жива. И само това имаше значение в момента. Щях да се прибера вкъщи и да пиша за Ейдриън. Щях да го запазя, пресъздавайки го.

Наистина понякога той ми липсваше до отчаяние. Гледах двойката да се целува и чувствах езика на Ейдриън в устата си. А проявявах и всички други сантиментални симптоми: продължавах да мисля, че виждам колата му отсреща, а по-късно и притичвах даже да проверя регистрационните номера. Стори ми се за миг, че разпознавам тила му в едно кафене; уви, оказах се вторачена в нечие чуждо лице. Продължавах да си спомням в най-странни мигове миризмата му, смеха му, шегите му…

Но с времето всичко щеше да мине. За съжаление винаги минава. Сърдечната рана, която първоначално усещаме невероятно чувствителна и при най-лекия допир, в края на краищата преминава през различните цветове на дъгата, докато престане да боли. Забравяме я. Забравяме дори, че имаме сърца — до следващия път. И тогава, когато се случи отново, се чудим как сме могли въобще да забравим. Казваме си: „Този път е по-силно, този път е по-хубаво…“, защото в действителност не можем да си спомним напълно отминалото.

„Защо не забравиш любовта и просто да опиташ да живееш живота си?“ — бе ме попитал Ейдриън. И аз бях спорила с него. Но може би той беше прав все пак. Какво ми бе дала любовта освен разочарования? А нищо чудно, ако търсех погрешните неща в нея. Исках да се изгубя в мъжа, да престана да бъда аз, щеше ми се да бъда пренесена в рая на взети на заем крила. Айсидора Икар — ето как трябваше да се нарека. А взетите на заем крила изчезваха винаги точно когато имах нужда от тях. Дали наистина не трябваше да ми пораснат собствени?

„Ти имаш работата си“ — беше казал Ейдриън. И за това беше прав. Оо, той се оказваше прав и за още какви ли не сбъркани дилеми. И наистина аз имах поне доживотен ангажимент, призвание, пътеводна страст. Със сигурност притежавах много повече, отколкото голяма част от хората.

Взех такси до Gare du Nord, предадох куфара си, обмених пари и проверих влаковете. Беше почти четири часът, а ферибот имаше през нощта в десет. Експресът не бе от най-бързите, онези с префърцунените имена, но се оказа единственият влак за Лондон, който можех да хвана. Купих си билет, макар че така и не ми бе ясно защо отивах в Лондон. Знаех само, че трябва да се махна от Париж. А в Лондон имах и работа. Там се намираше агентът, с когото ми се искаше да се видя, и разни други познати, разбира се, на които трябваше да се обадя. Освен Ейдриън в Лондон живееха и други хора.

Как убих следобеда — не съм съвсем сигурна. Прочетох вестника, разходих се, ядох. Щом се стъмни, се върнах на гарата; до влака оставаше още време и седнах да пиша в бележника си. Бях прекарала толкова часове в писане по гарите, когато живеех в Хайделберг, че почти веднага, след като се озовах отново в познатия ми свят, започнах да се чувствам направо като у дома си.

Докато влакът навлизаше в коловоза, малки съсиреци от хора започнаха да коагулират на перона. Имаха окаяния вид, присъщ на пътниците, които заминават на път в иначе обичайния за тях час за лягане. Старица плачеше и целуваше сина си. Две мърляви американски момичета дърпаха куфарите си на колелца. Една германка хранеше бебето си от шише и го наричаше Schweinchen. Всички изглеждаха като бежанци. Аз — също.

Домъкнах огромния си куфар до вагона и го затътрих по коридора; търсех някое празно купе. Най-накрая намерих едно, дето смърдеше на стари пръдни и разложени обелки от банани. Вонята на човечеството. И аз допринасях за нея. Какво ли не бих дала за една баня!

Повдигнах куфара си нагоре и само за бройка не успях да го плъзна на полицата за багаж. Заболяха ме

[# Прасенце (нем.). — Б. пр.]

подмишниците. Точно тогава се появи млад влаков служител в синя униформа и взе куфара от мен. С един замах го качи на мястото му.

— Благодаря ви — рекох и протегнах ръка към чантата си. Но човекът не обърна внимание на жеста ми.

— Сама ли ще бъдете? — попита двусмислено. Не беше ясно дали искаше да каже „сама ли желаете да бъдете?“, или „ще бъдете ли сама?“. След което започна да спуска всички щори. Колко мило от негова страна, помислих си. Иска да ми покаже как да се предпазя от досадата на останалите спътници, как да запазя купето само за себе си. Точно когато сте били на прага да се откажете от човечеството, се появява някой и ви прави някаква услуга. Служителят повдигаше облегалките за ръце, за да ми приготви легло. После прекара длан по седалките — знак, че това е мястото, на което трябваше да се изтегна.

— Наистина не знам дали е честно към другите — казах и се почувствах изведнъж виновна за лакомията си. Но мъжът не ме разбра, а аз не можех да му го обясня на френски.

— Вие сте seule? — отново попита той, като допря длан до корема ми и ме побутна към седалката. Изведнъж ръката му се озова между краката ми, а мъжът се опитваше вече насила да ме бутне долу.

— Какво правите? — изпищях, скочих като на пружина и го отблъснах. Знаех много добре какво правеше, ала осъзнаването ми бе отнело няколко секунди.

— Прасе такова! — избълвах. Онзи се усмихна извратено и повдигна рамене, сякаш казваше „от опит глава не боли“.

— Cochon! — извиках заради него и на френски. Той леко се захили. Какво толкова — не ме беше изнасилил и не разбираше възмущението ми. Все пак бях сама, нали?

В изблик на енергия се покатерих на седалката и грабнах куфара си, като почти го стоварих върху собствената си глава. Изфучах от купето, докато онзи просто си стоеше там, усмихваше се с развратната си усмивка и повдигаше рамене.

Бях бясна на себе си заради своето лековерие. Как можах да му благодаря за проявеното внимание, като

[# Сама (фр.) — Б. пр.]

всеки идиот би разбрал за намерението му да ми посегне веднага, щом пусне щорите? Каква глупачка се оказах въпреки всичките си светски претенции. Бях толкова светска, колкото едно осемгодишно дете. Айсидора в Страната на чудесата! Вечната наивница.

— Ама че си тъпа! — рекох си и закрачих надолу по коридора да търся друго купе. Този път желаех то да бъде нафрашкано. С монахини или с дванадесетчленно семейство, или и двете заедно. И същевременно се ядосвах, че не му бях фраснала един. Де да бях от онези умни жени, които носеха газови шпрейове или учеха карате! А може би се нуждаех от куче пазач? Някое огромно куче, тренирано за всякакъв вид услуги. Вероятно би вършило повече работа и от мъж.

Чак когато се настаних срещу хубавка малка семейна групичка — мама, татко и бебе, — ми хрумна колко смешен беше всъщност този епизод. Моето безцип-ебане! Моят непознат от влака! Ето че ми се поднасяше на тепсия собствената ми съкровена мечта. Фантазията, която ме беше приковавала върху вибриращата седалка на влака цели три години в Хайделберг, а сега — вместо да ме докара до възбуда — случилото се ме беше отвратило, отблъснало.

Учудващо беше, нали? Още един пример за загадъчността на човешката психика. Или може би моята психика беше започнала да се променя по неочакван за мен начин. Нямаше вече нищо романтично в историите за разни непознати по влаковете. Може би нямаше вече нищо романтично изобщо в мъжете?

Пътуването до Лондон се оказа чистилище. Като начало Да вземем спътниците ми в купето: старомоден американски професор, неговата жена повлекана и смешното им бебе. Съпругът се зае с разпита. Бях ли женена? Какво можех да му отговоря? Вече наистина не знаех. Ситуацията щеше да бъде много по-лека за някой мълчаливец, но аз съм от тия малоумници, дето изпитват непреодолимо влечение да излеят историята на своя живот на всеки случаен минувач, който ги попита. Беше ми необходимо сериозно усилие на волята, за да кажа едно просто „не“.

— Може ли такова хубаво момиче като вас да не е женено?

Усмихнах се. Айсидора Сфинкса. Дали да започна една малка тирада за брака и за потискането на жената? Дали да си спечеля симпатията им, като им кажа, че любовникът ми ме е зарязал? Дали да се направя на храбра и да им съобщя, че мъжът ми се е удавил в психотерапевтичен жаргон във Виена? Дали да намекна за лесбийски мистерии, неизвестни на тях самите?

— Не знам — отвърнах и се усмихнах толкова силно, че чак лицето ми можеше да се напука.

Смени бързо темата, помислих си, преди да си им казала. Ако има нещо, за което да не ме бива, това е да се себеприкривам.

— А вие закъде пътувате? — запитах на свой ред светски.

Бяха тръгнали за Лондон, на ваканция. Съпругът говореше, а жената хранеше бебето. Съпругът изричаше основни постановки, а жената държеше устата си затворена. „А защо ли е омъжено такова хубаво момиче като теб?“ — помислих си. Оо, млъкни, Айсидора, не си пъхай гагата… Колелата на влака сякаш казваха: млък-ни, млък-ни, млък-ниии…

Съпругът беше професор по химия. Преподаваше по линията на „Фулбрайт“ в Тулуза. Наистина харесваше френската система. „Дисциплина!“ — натърти той. Трябва ни повече дисциплина и в Америка — не бях ли съгласна?

— Не съвсем — отвърнах. Изглеждаше засегнат. Уведомих го, че самата аз всъщност съм преподавала в колеж.

— Нима? — Признанието ми даваше нов статут. Може да изглеждах като странна самотна женска, но поне не бях перачка като жена му.

— Не сте ли съгласна, че нашата, американската образователна система погрешно тълкува значението на демокрацията? — попита той, целият помпозност и жлъч.

— Не — отвърнах, — не съм съгласна.

Ох, Айсидора, ставаш нахална. Кога за последен път си казала: „Не съм съгласна…“, и си го казала толкова спокойно? Започвам да се харесвам доста — мислех си.

— Наистина нямаме пълна представа как да накараме демокрацията да заработи в училищата — продължих, — но това не е основателна причина да се върнем към една елитарна система като тази, която имат тук… (и направих бегъл жест към тъмния пейзаж зад прозореца) все пак Америка е първото общество в историята, което се сблъсква с проблемите на хетерогенното население. Не е като във Франция или в Швеция, или Япония…

— Но наистина ли мислите, че отговорът е във всепозволеността?

Ах, всепозволеност — пуританската ключова дума!

— Мисля, че имаме много малко истинска всепозволеност — казах — и прекалено много бюрократична дезорганизация, маскирана като всепозволеност. Реалната, конструктивната всепозволеност е съвсем друго нещо. (Благодаря ти, Д. Х. Лоурънс Уинг.)

Професорът изглеждаше учуден. Какво имах предвид? (Жената люлееше бебето и мълчеше. Навярно, съществуваше негласно споразумение между тях, че тя ще мълчи и ще го оставя той да блести като интелектуалец. Лесно е да бъдеш интелектуалец с няма жена.)

Какво имах предвид? Имах предвид себе си, разбира се. Имах предвид, че действителната всепозволеност поощрява независимостта. Исках да кажа, че съм решена да взема съдбата си в собствените си ръце. Исках да кажа още, че щях да престана да бъда ученичка. Но не изрекох нищо подобно. Вместо това претаках на тема образование и демокрация и всякакъв вид най-общи боклуци.

Този унищожително досаден разговор ни доведе на половината път до Кале. После загасихме лампите и заспахме.

Кондукторът ни събуди в някакъв безбожен час, за да хванем парахода. Когато слязохме от вагона, беше толкова мъгливо и бях толкова сънена, че ако някой ме беше подкарал към Ламанша, сигурно нямаше да мога да съобразя и да се съпротивлявам. След това си спомням, че тътрих куфара си по едни безкрайни коридори и че се опитвах да спя върху сгъваемо столче на люлеещата се палуба, че чаках на опашка в ранната утринна влага, докато служителите от имиграционните власти ни проверяваха документите. Зяпах белите дувърски скали с нищо невиждащи очи цели два часа, докато висяхме на опашка да ни подпечатат паспортите. После по някакъв циментиран пасаж, дълъг почти километър, затътрих куфара си отново надолу, към влака. Когато най-накрая британските железници се притекоха на помощ, тренът запълзя и спря, и пак запълзя и спря, и т.н. в продължение на четири часа, чак до гара Ватерлоо. Пейзажът беше пуст и почернял от мръсотия. Сетих се за Блейк и за неговите Черни сатанински мелници. Разбрах, че съм в Англия по миризмата.