Страх от летене

2.ВСЯКА ЖЕНА ОБОЖАВА ФАШИСТА

В 6 часа сутринта се приземихме на франкфуртското Flughafen и се довлякохме до транзитния салон, който въпреки блясъка и излъскания си под ми навяваше мисли за лагери на смъртта и депортиране. Чакахме цял час, докато боингът презареди. Психоаналитиците седяха вдървено в излетите от плексиглас столове, подредени в непоклатими редици: сиво, жълто, сиво, жълто, сиво, жълто… Монотонните краски се връзваха единствено с безрадостния израз на лицата им.

Повечето мъкнеха скъпи камери и въпреки длъжките им коси, пробни бради, очила с телени рамки (и жени, облечени с приемлив за средната класа бохемски повей: сандали от телешка кожа, мексикански шалове, ковани сребърни бижута) от тях се излъчваше порядъчност. Мрачното излъчване на притворството. То, като се замисля, ме смущаваше най-вече при психоаналитиците. Обстоятелството, че приемаха безапелационно обществения ред. Че имаха полулеви политически убеждения, че подписваха петиции за мир и украсяваха кабинетите си с репродукции на Guernika и че в крайна сметка всичко това беше само камуфлаж. Иначе опреше ли работата до съдбоносни въпроси, като тези за семейството, положението на жените, притока на пари от пациент към доктор, — те мигом ставаха реакционери. Превръщаха се в същите безкомпромисни и себични използвачи, като някогашните социални дарвинисти от викторианската епоха.

„Но жените винаги държат властта зад трона“ — ми беше казал последният мой психоаналитик, докато се опитвах да му обясня колко непочтена се чувствах в моментите, когато трябваше да се правя на прелъстителка, за да получа от мъжката половина това, което исках.

[# Летище (нем.) — Б. пр.]

Ала окончателният скандал между нас избухна само няколко седмици преди пътуването до Виена. И без друго не изпитвах кой знае какво доверие към Колнър, продължавах да ходя при него с оправданието, че пред кого ще си разкривам душата, си е моя работа.

„Не виждате ли — крещях от кушетката, — че точно тук е белята!. Това, че за да манипулират мъжете, жените си служат със сексапил, а по този начин сподавят яростта си и никога не могат да бъдат открити и честни!“

Доктор Колнър схващаше като невротичен проблем всяко нещо, което макар и бегло му напомняше за Women’s Lib. Всеки протест срещу конвенционалното женско поведение беше задължително „фаличен“ и „агресивен“. Бяхме спорили дълго по тези въпроси, докато най-накрая неговите локуми за „властта зад трона“ ме накараха да проумея как всъщност ме работеше.

— Твърде далече съм от разбиранията ви — почти му виках аз — и не уважавам вашите съждения, както не уважавам вас самия за това, че ги поддържате. Ако вие убедено вярвате в тезата за властта зад трона, как бихте могли да проумеете каквото и да било за мен или за онова, с което се боричкам? Не, аз не искам да живея с нещата, с които вие живеете. Не искам този начин на живот и не виждам защо трябва да бъда оценявана с неговия аршин. Мисля си също така, че вие нищо не разбирате от жени.

— А може би вие не разбирате нищо от това какво значи да си жена? — контрираше ме той.

— О, Боже! Сега пък ми пробутвате последния си номер. Та повече от ясно е, че мъжете винаги и единствено са дефинирали женствеността като способ да държат противния пол в подчинение. Откъде-накъде ще се съобразявам с вашето разбиране за жената? Вие жена ли сте? И защо да не слушам поне веднъж само себе си? Защо да не слушам другите жени? Та аз разговарям с тях. Те споделят с мен и дяволски много са онези, които се чувстват по същия начин, макар да не носим етикет „Одобрен модел домакиня“ от американски психоаналитик.

Продължихме така още известно време, като и двамата се разхождахме назад-напред, крещейки. Мразех се за това, че звучах адски шаблонно, досущ като долнопробна брошура, както и поради обстоятелството, че бях принудена да заемам кретенски противостоящи позиции. Знаех, че загърбвам всякаква изтънченост. Знаех, че имаше и други психоаналитици — моят германски аналитик например, — които не достигаха до подобно рутинно женомразство. Но ненавиждах Колнър още и заради неговото тесногръдие, а и за това, че ми губеше времето и парите с претоплените си клишета за мястото на жените. Кому бе нужна тази идиотщина? Подобна щуротия можеше да ти се падне и от баница с късмети. Само че поне нямаше да струва 40 долара за всеки сеанс от петдесет минути.

[# Женско движение за получаване права на жените. — Б. пр.]

— Добре, щом изпитваш подобни чувства към мен, защо просто не се откажеш и не си тръгнеш на секундата? — избълва Колнър. — Защо продължаваш да висиш и да слушаш лайнените ми приказки?

Ето това беше Колнър. Почувстваше ли се атакуван, ставаше нагъл и сипеше мръсотии, за да покаже колко е съкрушен.

— Типичен „Наполеонов комплекс“ — измърморих.

— Това пък какво е?

— О, нищо.

— Хайде де! Искам да чуя. Мога да го понеса. (Ужасно храбър психоаналитик.)

— Само си мислех, доктор Колнър, че сте се сдобили с онова, което в психиатрията е описано като „Наполеонов комплекс“. Озверявате и започвате да сипете ругатни и мръсотии, щом някой ви покаже, че не сте Всемогъщият. Знам, сигурно ви е трудно да приемете, че сте само метър и шейсет, но нека предположим, че вас ви подложат на психоанализа, тогава сигурно ще го понесете по-лесно.

— Тояги и камъни могат да ми счупят костите, но думите никога не могат да ме наранят! — изръмжа Колнър.

Беше заел отбранителна позиция и си вярваше, изглежда, че звучи много остроумно.

— Вижте, защо мислите, че можете да ми завирате в носа изтърканите си клишета? А пък аз да съм ви благодарна за висшата ви проницателност и даже да ви плащам за това. А когато ви отвърна със същото — нещо, което със сигурност е мое право, имайки предвид комата, който ви осигурявам, — то тогава се разярявате и започвате да ми говорите като седемгодишен лигльо.

— Обясних само, че ако изпитваш подобни чувства към мен, трябва да се откажеш от сеансите. Напусни! Тръгни си! Тръшни вратата. Кажи ми да вървя по дяволите!

— И да приема, че тези две години и хилядите долари, които съм ви снесла, са пълна загуба? Така значи, просто махваш с ръка и зачеркваш всичко. Но аз самата, аз съм заложила прекалено много и имам интерес да продължа. Да продължа да се самозалъгвам, че тук се върши нещо позитивно!

— И този проблем можеш да обсъдиш с твоя следващ психоаналитик — рече Колнър. — Двамата можете да прецените какво не е било наред от твоя гледна точка…

— От моя гледна точка! Нима не виждате, че на толкова много хора вече им е писнало и им се повдига от вас, психоаналитиците? Вината е изцяло ваша, глупаци такива! Превръщате процеса в нещо като „Параграф 22“! Пациентът идва и идва, и идва, и продължава да ви плаща пари, копелета такива, дори когато сте пълни невежи и не разбирате нищо, дори и когато вие самите си давате сметка, че не можете да му помогнете. Тогава увеличавате броя на годините, през които той трябва да продължи да се лекува, или му казвате да отиде при друг психоаналитик и с него да обсъди какво не е било наред с предишния. Не сте ли потресен? Това е абсурдно!

— Абсурдно е, че седя тук и слушам тази тирада. Ето кое ме потриса! Така или иначе мога само да повторя: ако не ти харесва, защо просто не вървиш по дяволите?

Сякаш насън (никога не съм вярвала, че ще съм способна да го направя) станах от кушетката (колко ли години бях пролежала на нея?), взех си бележника и излязох (без да демонстрирам пълен непукизъм все пак, макар и да ми се искаше) през вратата. Затворих я внимателно. Не бе нужно да играя на „Нора блъска врати“, щеше да се развали ефектът. Довиждане, Колнър. Миг по-късно, в асансьора, ми се доплака.

Но само докато извървях две пресечки надолу по Медисън авеню, вече ликувах. Нямаше повече да ходя на консултации в осем сутринта! Нямаше да разсъждавам за смисъла на сеансите и дали те ми помагат, докато попълвах всеки месец тлъстите чекове, предназначени сякаш за Гаргантюа! Нямаше да споря с Колнър като партиен лидер! Бях свободна! И мислех за всичките онези пари, които щях да престана да му снасям! Влетях в един магазин за обувки и веднага похарчих 40 долара за чифт бели сандали със златни верижки. Те ме накараха да се почувствам по-добре, отколкото след петдесет минути, прекарани с Колнър. Е, хубаво, не бях истински освободена (след като се утешавах с пазаруване), но поне се бях отървала от Колнър. Все пак започваше се отнякъде.

Със същите тези сандали пътувах за Виена и често поглеждах надолу към тях, докато се тъпчехме обратно в самолета. Как беше, първо с десния или първо с левия крак трябваше да се кача, за да избегнем самолетната катастрофа? Как можех да помогна на самолета да не се разбие, щом даже не помнех ритуала? „Майко“ — измърморих. Винаги виках „майко“, когато се страхувах. Най-смешното беше, че иначе не се обръщах така към майка си. Тя ме беше кръстила Айзидора Зелда, но аз се постарах никога да не произнасям второто от имената. (Знаех, че беше мислила и за Олимпия заради Гърция, и за Жюстин по маркиз Дьо Сад.) За да не й остана задължена за цял живот, аз я наричах Джуд. Истинското й име беше Джудит. Никой освен най-малката ми сестра не й бе викал „мамо“.

Виена. Наистина звучеше като валс, но аз още отпреди не понасях това място. Изглеждаше ми мъртво. Балсамирано.

Пристигнахме в 9 часа сутринта точно когато отваряха летището. Казваха ни „Welkommen in Wien“. Проточихме се през митницата, влачейки куфарите си като упоени след безсънната нощ.

Летището беше излъскано до блясък. Сетих се за безпорядъка, мръсотията и хаоса, с които бяха свикнали нюйоркчани. Завръщането в Европа винаги действаше като шок. Улиците бяха неестествено чисти. Парковете изглеждаха неестествено пълни с пейки, чешми и розови храсти и никъде не личаха следи от вандалщина. Обществените цветни лехи изглеждаха неестествено спретнати. Дори уличните телефони работеха.

Митничарите провериха куфарите ни и за по-малко от двадесет минути се озовахме в автобуса, запазен специално за нас от Виенската академия по психиатрия. Качихме се в него с наивната надежда, че ще стигнем бързо до хотела и че там ще легнем да спим. Не подозирахме дори, че ще се влачим почти три часа из улиците на Виена, спирайки пред седем други хотела, преди да стигнем до нашия.

Беше като в страшен сън, в който трябваше да стигнеш някъде, преди да се е случило нещо ужасно. Необяснимо защо обаче колата ти или се повреждаше, или поемаше назад. Изобщо бях замаяна, ядосана и всичко ме дразнеше тази сутрин.

Изглежда, състоянието ми се дължеше отчасти на паниката, която изпитвах винаги, когато се завръщах в Германия. В Хайделберг съм живяла по-дълго, отколкото във всеки друг град, като изключим Ню Йорк, така че Германия (Австрия също) беше за мен нещо като втори дом. Говорех езика прилично — по-добре от другите езици, които изучавах някога в училище, — бях свикнала с храните, вината, марките, работното време на магазините, дрехите, музиката, жаргона, номерата на немците… Сякаш бях прекарала детството си в Германия или пък родителите ми бяха германци. Но годината на раждането ми е 1942 и ако родителите ми бяха немски — а не американски — евреи, то сигурно щях да бъда родена (и вероятно умряла) в концентрационен лагер независимо от русата ми коса, сини очи и чипия селски нос. Никога не можах да забравя това. Германия беше като мащеха: безкрайно близка и точно толкова презирана. Всъщност повече презирана, най-вече защото бе близка.

Гледах през прозореца на автобуса червенобузестите стари госпожи, с тромави тиролски шапки, обути в техните бежови обувки. Гледах скованите им крака и трътлестите им задници. Мразех ги. Обърнах очи към рекламното пано, на което беше изписано: Sei gut zu deinem magen (бъди добър към стомаха си), и изпитах омраза към германците за това, че винаги мислеха за проклетите си стомаси, за тяхното Gesundheit — сякаш те бяха изобретили здравето, хигиената и хипохондрията. Мразех фанатичната им мания за илюзорна чистота. Илюзорна, забележете, защото германците в действителност не са чисти. Белите дантелени пердета, юрганите, метнати на прозорците за проветряване, домакините, които търкат тротоарите пред къщите си, и продавачите с настървението им да лъскат своите витрини — всичко това е част от внимателно изградената фасада за сплашване на чужденци с агресивния германски здравословен начин на живот. Само влезте в някоя германска тоалетна, и ще видите съоръжение, каквото няма нийде другаде по света. То е снабдено с хубавка порцеланова платформичка, където пада лайното, така че да можеш да го разгледаш, преди да изчезне във водовъртежа на водната бездна, а вода всъщност няма, докато не я пуснеш. В резултат на което германските клозети излъчваха най-силната воня в света. (Казвам го като печен пътешественик, пребродил земното кълбо.) Над мивката виси мръсен парцал, който представлява някакъв общ пешкир. Кранът е само за студена вода. (Можете да пуснете тънка струйка върху дясната си ръка или оная, която използвате.)

[# Здраве (нем.). — Б. пр.]

Много съм размишлявала по въпроса за тоалетните, докато живеех в Европа. (До такава степен на лудост ме беше докарала Германия.) Веднъж дори се опитах да направя класификация на националностите въз основа на нужниците им.

„История на света през призмата на местата за облекчение“ — оптимистично написах най-отгоре на чиста страница в бележника си. „Епична поема“.

Британски:

Британска тоалетна хартия. Начин на живот. Гланцова. Отказва да попива, да омеква и да се мачка. (Непреклонна докрай.) Почти държавна собственост. В най-добрата й разновидност ще я срещнете с напечатани по нея пропагандни лозунги.

Британският клозет — последно убежище на колониализма. Водата те залива отгоре, цял Ниагарски водопад, а ти се чувстваш като велик пътешественик изследовател. Пръски в лицето ти. За кратък миг (докато дърпаш веригата) Великобритания отново господства над морета и океани. Веригата е елегантна. Същински кордон на звънец за прислугата в господарски замък (отворен за посещения срещу жълти стотинки в неделите).

Германски:

Германските клозети съблюдават класовото разделение. Във вагони трета класа: груба кафява хартия. В първа класа: бяла хартия. Наречена Spezial Krepp. (НЕ изисква превод.) Германският клозет е уникален с малката си платформичка (държи първо място в света), на която пада лайното. Тя ви дава възможност да го разглеждате внимателно, докато си мислите за кого ще гласувате на следващите избори или какво ще споделите с вашия психоаналитик. Много полезна е също така за копачи от диамантени мини, решили да изнесат скъпоценни камъни в червата си. Германските клозети представляват всъщност ключът към ужасите на Третия райх. Хора, които могат да създадат такива клозети, са способни на всичко.

Италиански:

Понякога можете да изчетете цели откъси от „Corriere della Sera“, преди да си обършете задника с новините. Но по принцип в Италия тоалетните функционират светкавично и лайното изчезва много преди да успеете да скочите, за да се обърнете и му се порадвате. Оттук и италианското изкуство. Германците имат собствените си лайна, по които да се прехласват. Поради липса на такива — италианците създават скулптури и картини.

Френски:

В старите парижки хотели — великански железни стъпенки, разположени от двете страни на смърдяща дупка. Във Версай — портокалови дръвчета, засадени, за да неутрализират миризмата на отходна яма. @II est defendu de faire pipi dans la chambre du Roi. Осветлението в парижките клозети — включва се само след щракване на ключалката отвътре.

Някак не мога да проумея френската философия @& литература vis a vis националния подход към лайното. Французите имат много абстрактно мислене, което не им попречи да родят самобитен поет от величината на Понж, написал епична поема за сапуна. Но каква е тук връзката с клозетите?

Японски:

Клеченето — основен факт от живота в Ориента. Тоалетната чиния — вкопана в пода. Отзад — икебана. В случая има някаква връзка със Зен. (Разбирай — със Сузуки.)

[# Забранено да се пишка в стаята на Краля (фр.). — Б. пр. На фр. език в текста — merde. — Б. пр.]

Минаваше 12, когато се добрахме най-накрая до хотела и разбрахме, че ни се предоставя мъничка стая на най-горния етаж, току под покрива. Исках да протестирам, но Бенет предпочиташе повече от всичко да се тръшне да почива. Пуснахме щорите, за да ни предпазват от слънчевата светлина, съблякохме се и се срутихме в леглата без даже да разопаковаме багажа си. Въпреки непознатата обстановка Бенет заспа веднага. Аз се мятах и се боричках още известно време с пухения юрган, докато накрая се унесох и заплувах сред сънища, изпълнени с нацисти и самолетни катастрофи. Стрясках се постоянно, скачах със сърцебиене и с тракащи зъби. Всъщност това бе обикновената паника на първия ден, прекаран далеч от дома, но този път се чувствах още по-зле, защото се намирах отново в Германия. Вече дълбоко съжалявах, че се бях завърнала тук.

Към три и половина се събудихме и доста лениво се любихме на едно от единичните легла. Все още с чувството, че сънувам, си представях, че Бенет е някой друг. Но кой? Нямах ясен отговор на този въпрос. А и никога не съм имала. Кой наистина беше мъжът-призрак, дето ме преследваше през целия ми живот? Баща ми? Немският ми психоаналитик? Безцип-ебачът? Защо неговото лице никога не идваше на фокус?

Около четири вече препускахме със Strassenbahn-a към Виенския университет, за да се регистрираме за участие в конгреса. Денят се оказа ясен, небето — синьо, с абсурдно пухкави бели облачета. Тропах по улиците с високите си токчета, мразех германците и ненавиждах Бенет за това, че не беше непознатият от влака, за това, че не се усмихваше, за това, че беше страшен чукач, но никога не ме целуваше, за това, че ми запазваше час при психоаналитика, снабдяваше ме с перилни препарати и скъпи електроуреди, ала не ми купуваше цветя. И никога не ми говореше мръсотийки. И не ме гепваше вече за задника. Нито пък ми правеше френска любов. Но какво толкова може да се очаква след пет години брак? Кикотене в тъмното? Щипане по задника? Лизане? Е, добре — поне само понякога. Изобщо какво всъщност искате вие жените? Фройд формулира този въпрос, но така и не успя да му отговори напълно. Как точно, госпожи, обичате да ви чукат? Предпочитате може би мъж, който би ви лизал, когато сте в мензис? Мъж, който, без да каже гък, би ви целувал сутрин, преди да сте си измили зъбите? Мъж, който би се кикотил с вас, щом загасите осветлението?

[# Strasscnbahn (нем.) — трамвай. — Б. пр.]

Твърд кур — отсякъл Фройд, вземайки тяхната мания за наша.

Фалоцентрик — нарекъл пък някой някога Фройд. Защото докторът считал, че слънцето се върти около пенис. А дъщерята — също.

И възможно ли е било да се протестира? Преди и жените да започнат да пишат книги, медалът имал само една страна. Векове наред книгите били писани само със сперма, не и с менструална кръв. До 21-вата си година аз например мерех оргазмите си с тези на леди Чатърлей и се чудех какво не ми беше наред. А изобщо не ми хрумваше, че Леди Чатърлей беше всъщност мъж. Че тя беше всъщност Д. Х. Лоурънс.

Фалоцентрик. Един и същ проблем и при мъжете, и при жените. Моя приятелка наскоро попадна на следното твърдение:

ПРОБЛЕМЪТ НА МЪЖЕТЕ СА МЪЖЕТЕ.

ПРОБЛЕМЪТ НА ЖЕНИТЕ — ПАК МЪЖЕТЕ.

Веднъж, за да впечатля Бенет, му разказах за церемонията по посвещаването на Ангелите на ада, в частта й, когато новопосветеният трябва да излиже жена си, която е в мензис, пред очите на всички присъстващи.

Бенет не отвърна нищо.

— Е, не е ли интересно? — ръчках аз. — Страхотно е!

Пак нищо.

Продължих да човъркам.

— Защо не си купиш кученце и не го обучиш? — рече накрая той.

— Заслужаваш да те опиша в „Нюйоркски психоаналитик“ — отвърнах му аз.

Медицинският факултет на Виенския университет представлява сграда с колони, студена като пещера. Едва издрапахме по безкрайните стълби. Горе, около бюрото за регистрация, се мотаеха тълпи от психодоктори.

Млада австрийска досадница, облечена в червено и с очила във формата на домино, побъркваше всички с регистрационните документи. Говореше измъчен английски, зазубрен от учебник. Бях сигурна, че е жена на някой от австрийските участници. Едва ли беше повече от 25-годишна, но се усмихваше с цялото самодоволство, полагащо се на една истинска фрау Доктор.

Показах й писмото си от списание „Voyeur“, но тя отказа да ме регистрира.

— Защо?

— Защото не зме оторизирани да допускаме вътре пресата — отвърна ехидно госпожата. — Зстрашно зъ-жалявам.

— Сигурно!

Чувствах, че гневът нахлува в главата ми като пара в тенджера под налягане. Нацистка кучка — мислех си, — проклета тъпанарка!

Бенет ме погледна, сякаш ми казваше с поглед: „Успокой се!“ Не понасяше да правя сцени на публично място. Опитът му да ме озапти обаче само ме разяри допълнително.

— Вижте, ако не ме допуснете на конгреса, ще напиша и за това!

Знаех, че след като започнат заседанията, можех да вляза директно в залата и без значка, така че разправията всъщност нямаше кой знае какво значение. А пък и не ми пукаше дали въобще ще публикувам въпросната статия. Аз бях шпионин, изпратен на разузнаване от външния свят. Шпионин в храма на психоанализата.

— Сигурна съм, че не искате да опиша как психоаналитиците се страхуват да допуснат журналисти на своите срещи, нали?

— Зстрашно зъжалявам — непрекъснато повтаряше австрийската кучка. — Но аз наизтина не зъм оторизирана да ви пусна…

— И само изпълнявате заповеди, предполагам!

— Замо имам нареждания, които зледвам — настояваше дамата.

— Вие и Айхман.

— Моля? — не ме чу тя.

Но беше някой друг. Обърнах се и го видях — рус, чорлав англичанин, с лула, стърчаща от устата му.

— Ако поне за малко престанете да демонстрирате параноя и използвате чара си вместо груба сила, сигурен съм, че никой не би могъл да ви устои — уточни той. Усмихваше ми се по начин, по който може да се усмихва само мъж, дето все още лежи върху теб след особено хубаво чукане.

— Трябва да сте психоаналитик — отбелязах. — Никой друг не би подхвърлял наоколо така свободно думата „параноя“.

Непознатият се ухили.

Носеше много тънка бяла памучна индийска риза; през нея прозираха къдравите, рижи косми на гърдите му.

— Нахална путка! — изтърси той. След което сграбчи с пълна шепа задника ми и го замачка продължително и игриво.

— Имаш хубав задник — каза ми. — Ела, аз ще се погрижа да влезеш в залата.

Разбира се, оказа се, че не притежава никакви пълномощия, но това разбрах едва по-късно. Щъкаше напред-назад толкова делово, че човек можеше да го вземе за най-главния на конгреса. Той наистина председателстваше едно от предварителните заседания, но по въпроса за пресата беше пълен аут. Всъщност кой ли го беше грижа за пресата? Единственото, което исках, беше да продължи да ме стиска по задника. Бих го последвала навсякъде. В Дахау, Аушвиц, където и да било. Погледнах отсреща към Бенет — говореше много сериозно със свой колега от Ню Йорк.

Англичанинът се беше промушил през тълпата и сега въртеше на шиш заради моя милост момичето от регистрацията. После се върна при мен.

— Вижте, тя каза, че трябва да почакате и да говорите с Родни Леман. Той е мой приятел от Лондон и ще дойде тук всеки момент, така че… защо междувременно не отидем до кафенето отсреща да изпием по една бира, а после да го потърсим?

— Все пак да се обадя на мъжа си — казах. Това щеше да бъде нещо като рефрен през следващите няколко дни.

Като че ли се зарадва на новината, че имам мъж. Поне не изглеждаше разочарован.

Попитах Бенет дали после ще дойде при нас в кафенето отсреща (като, разбира се, се надявах, че няма да го направи прекалено скоро), а той само махна с ръка, за да ме отпрати. Беше потънал в разговор за контратранференцията.

Аз пък последвах пушека от лулата на англичанина надолу по стълбите, а после през улицата. Димеше напред подобно на локомотив, а лулата пуфкаше като парен котел, който сякаш го задвижваше. Аз просто бях щастлива, че съм един от закачените за него товарни вагони.

Настанихме се в кафенето, моя милост — пред четвърт бяло вино, той — на бира. Носеше индийски джапанки и ноктите на краката му бяха мръсни. Изобщо не приличаше на психодоктор.

— Откъде сте?

— От Ню Йорк.

— Имам предвид предците ви?

— Защо искате да знаете?

— Защо отклонявате въпроса ми?

— Не съм длъжна да ви отговарям.

— Знам.

Дърпаше от лулата и гледаше в празното пространство. В ъглите на очите си имаше стотици малки бръчици, а устните му бяха извити сякаш в усмивка дори когато не се усмихваше. Знаех, че ще кажа „да“ на всичко, което би ми поискал. Единственото ми притеснение беше, че няма да го направи достатъчно скоро.

— Полски евреи, от една страна, руски, от друга…

— Така си и мислех. Приличате на еврейка.

— А вие приличате на английски антисемит.

— О, хайде! Обичам евреите…

— Някои от най-добрите ви приятели са…

— Не, просто някои еврейски момичета са дяволски добри в леглото.

Не можех да измисля нищо остроумно, с което да отговоря. Боже Господи, ето го! Истински Б. Ц. Е.! Безцип-ебач парекселанс. За Бога, какво чакаме? Сигурно не Родни Леман.

— Аз също обичам китайците — додаде той. — А вие имате хубав мъж.

— Бих могла да ви уредя с него… В края на краищата и двамата сте психоаналитици, колко му е да се изчукате под портрета на Фройд.

— Тъпа путка! — прекъсна ме той. — Всъщност харесвам китайките! Но ме възбуждат страшно и сприхави еврейки от Ню Йорк. Всяка жена, която може да извърти скандал като вашия на регистрацията, ми изглежда доста обещаваща.

— Благодаря. — Поне мога да оценя комплимент, когато го получа. А гащите ми вече бяха достатъчно мокри, за да се измият с тях улиците на Виена. — Вие сте единственият човек измежду познатите ми, който мисли, че приличам на еврейка — казах, опитвайки да върна разговора на по-неутрален терен. (Стига секс. Нека останем при фанатизма.) Това, че му приличах на еврейка, всъщност ме възбуждаше. Обаче само Господ знаеше защо.

— Вижте, аз не съм антисемит, но вие сте. Защо си въобразявате, че не приличате на еврейка?

— Защото хората винаги ме вземат за германка. И защото съм прекарала половината си живот, слушайки антисемитски вицове, разказвани от типове, които предполагаха, че не съм еврейка!

— Ето това мразя у евреите — въздъхна събеседникът ми. — Те са единствените, на които е разрешено да разправят антисемитски вицове! Крайно нечестно е. Защо аз ще трябва да бъда лишен от удоволствието на мазохистичния еврейски хумор? Само защото съм гой?

Думата гой звучеше в устата му толкова нееврейски!

— Не го произнасяте правилно.

— Кое? Гой?

— О, не. Това е добре, но става дума за мазохистичен. (Типът насреща ми произнасяше Първата сричка мейс точно като англичанин.) — Трябва да внимавате при изричането на идиш думи, като мазохистичен например — казах. — Ние, евреите, сме много обидчиви.

Поръчахме си нови питиета. Той продължаваше да се прави, че търси наоколо Родни Леман, а аз пък съвсем професионално пробутвах номера със статията, която уж щях да пиша. Почти бях убедила самата себе си. Това впрочем ми беше един от най-големите проблеми. Не винаги съумявах да убедя другите в нещо, но неизменно успявах да сторя това със самата себе си. Пълен провал съм, ако трябва да се злоупотребява с нечие доверие.

— Наистина имате американски акцент — отбеляза той, усмихвайки се със своята „току-що начукана“ усмивка.

— Аз нямам акцент — вие имате.

— Ак-сент — натърти той, подигравайки ме.

— Да ти го начукам!

[# Гой — неевреи. — Б. пр.]

— Не е съвсем лоша идея.

— Как казахте, че беше името ви? (Което, ако все още си спомняте, е репликата кулминация в „Мис Джули“ от Стриндберг.)

— Ейдриън Гудлъв — отвърна типът насреща. Като при това се извърна рязко и разля бирата си върху мен. — Страшно съжалявам! — впусна се да се извинява той, бършейки масата с мръсна носна кърпа, с ръка и даже с индийската си риза; беше я свалил и ми я подаваше, за да попия с нея роклята си.

Какво кавалерство! Но аз не помръдвах, втренчена в къдравите руси косми на гърдите му, и усещах как бирата се стича между краката ми.

— Оставете. Не ми пука въобще — казах. Всъщност не беше вярно, че не ми пукаше. Харесваше ми.

Гудлъв, Гудол, Гудбар, Гудбоди, Гулчайлд, Гудив, Гудфелоу, Гудфорд, Гудфлеш, Гудфренд, Гудгейм, Гудхарт, Гудхю, Гудинг, Гудлет, Гудсън, Гудбридж, Гудспид, Гудтрии, Гудвайн. Не може да те кръстят Айзидора Уайт Уйнг (родена съм Вайс, но баща ми го преиначил, избелвайки го до Уайт скоро след появата ми на бял свят, и да не прекараш доста голяма част от живота си в разсъждения на тема „имена“.

Ейдриън Гудлъв. Майка му го била нарекла Хейдриън, но баща му я принудил да го промени на „Ейдриън“, защото звучало „по-английски“. Баща му си падал по английското звучене.

— Типична задръстена английска средна класа — произнесе се Ейдриън за своите мама и татко. — Ти би ги намразила. Прекарали са целия си живот в борба със запека в името на Кралицата, но така и нищо не им помогнало. Губеща страна във всички битки. Запекът е перманентен.

[# Словосъчетания, които биха могли да бъдат фамилии имена: Гудлъв — добра любов, Гудол — всичко добро, Гудбоди — добро тяло, Гудчайлд — добро дете, Гудив — Нова година, Гудфелоу — добро момче… — Б. пр.]

[## Уайт и Вайс — бяло, съответно на английски и немски език. — Б. пр.]

После шумно пръдна, за да сложи точка по въпроса. Ухили се. Гледах го в захлас.

— Ти си истински примитив — казах му ехидно. — Дете на природата.

Ала Ейдриън продължаваше да се хили. И двамата знаехме, че най-накрая бях срещнала истинския безцип-ебач.

Добре. Признавам, че вкусът ми по отношение на мъжете е доста съмнителен. Тепърва следват премного доказателства за това. Но кой би могъл да оспорва вкус? И кой би могъл да изрази с думи любовното чувство? Все едно да се опиташ да опишеш вкуса на шоколадов крем или да разкажеш как изглежда залезът, или да обясниш защо можеш да седиш с часове, правейки гримаси на бебето си… Кой е този, който ще съумее да пресъздаде всичко това на хартия? Приемаме на доверие Ромео, Жюлиен Сорел и граф Вронски, та дори и горския пазач на дивеч Мелърс. Усмивката, чорлавата коса, миризмата на тютюн и пот, циничният език, разлятата бира и звучната пръдня пред всички… Мъжът ми има разкошна черна коса и дълги тънки пръсти. Той също ме сграбчи за задника още първата вечер, когато се запознахме (докато дискутираше новите тенденции в психотерапията). По принцип харесвам мъже, способни да осъществят бърз преход от дух към материя. Защо да се губи време, след като взаимното привличане е налице? Но ако за задника ме хване мъж, когото не харесвам, вероятно бих побесняла или дори бих се отвратила. Е, добре, кой се наема да обясни защо една и съща постъпка в единия случай те отвращава, а в другия те изпълва с трепет? Кой би могъл да обясни критерия за подбора? Побърканите астролози се опитват. Както и психоаналитиците. Но обикновено нещо не достига на техните обяснения. Сякаш им убягва същественото, ядрото.

Разсъждаваш едва след като отмине първоначалното влюбване. Преди доста години обожавах един диригент, който изобщо не се къпеше, имаше мазна коса и все не успяваше да си избърше задника, както трябва. Нещо повече: неизменно оставяше лайнени дири по чаршафите ми. Обикновено този род неща не ми харесват, а при него ги приемах за нормални. Все още не знам защо. Влюбих се в Бенет отчасти и заради обстоятелството, че той притежаваше най-чистите ташаци, които някога съм вкусвала. По тялото на Бенет няма дори косъм, а и никога не се поти. Бихте могли (при желание) да се храните върху ануса му (със същия успех, както и върху кухненския под на баба ми). Така че аз съм разнопосочна във фетишите си. Което пък прави любовните ми увлечения още по-малко обясними.

Виж, Бенет вкарваше всичко в схеми, откриваше само шаблони.

— Този англичанин, с когото говореше — рече той, когато се прибрахме в хотелската стая, — той беше направо луд по теб.

— Кое те кара да мислиш така?

Хвърли ми циничен поглед.

— Течаха му лигите, докато те гледаше.

— Аз пък мисля, че беше най-враждебно настроеният кучи син, когото някога съм срещала. — И твърдението ми отчасти беше вярно.

— Права си. Но враждебно настроените мъже винаги са те привличали.

— Искаш да кажеш, такива като теб?

Той ме притегли и започна да ме съблича. Изглежда, се беше възбудил от факта, че Ейдриън ме е свалял. Аз също. И двамата правихме любов с духа на Ейдриън. Късметлия Ейдриън! Начукан отпред от мен и отзад от Бенет!

Историята на света през призмата на чукането. Правене на любов. Старият танц. От това можеше да излезе още по-добра хроника, отколкото от Историята на света през призмата на клозетите. Тя би включвала всичко. Кое ли в края на краищата не опираше до чукането?

Преди нито Бенет, нито аз правехме любов с фантом. По онова време просто се любехме един другиго.

Когато го срещнах, бях на 23 години и вече разведена. Той навършваше тридесет и една и до този момент изобщо не се бе женил. Беше най-мълчаливият човек, когото познавах. И най-добрият. Или поне аз си мислех така. Всъщност какво ли зная толкова за мълчаливите хора? Произхождам от семейство, където нивото на децибелите около масата по време на хранене можеше да доведе до трайно увреждане на средното ухо. И като че ли бе го сторило.

Двамата с Бенет се запознахме на едно парти в Гринуич Вилидж, на което нито един от нас не познаваше домакинята. Бяхме поканени от други хора. Партито беше адски шик според представите на шестдесетте години. Домакинята беше черна (тогава все още се казваше „негърка“) и имаше някаква много търсена модна професия, като например рекламния бизнес. Цялата блестеше, издокарана в дрехи от известни моделиери, под очите й личаха сенки от златист туш. Апартаментът беше фрашкан с психодоктори, хора от рекламните агенции, социални работници и преподаватели от Нюйоркския университет, които също изглеждаха като психодоктори. Бе 1965: преди хипитата и преди негърските вълнения. Психоаналитиците, рекламните агенти и преподавателите все още носеха къси коси и очила с рогови рамки. Все още се бръснеха. Негрите-символ все още си изправяха косата. (О, спомени за отминали дни!)

Аз бях там с приятели, както и Бенет. Предвид обстоятелството, че първият ми съпруг беше психопат, изглеждаше съвсем нормално да искам да се оженя следващия път за психиатър. Като противоотрова, да речем. Нямаше да допусна да ми се случи същото втори път. Трябваше да намеря някой, който да притежава ключа към подсъзнанието. Така че се мотаех предимно в компанията на психодоктори. Те ме привличаха, защото предполагах, че знаеха всичко онова, което си заслужава да се знае. Аз пък ги очаровах, защото в техните очи минавах за „творческа личност“ (все пак бях се появявала по Канал 13 да чета мои стихове — какво по-голямо доказателство за творчески възможности може да иска един психодоктор?).

Щом погледнех назад към живота си, към моите още ненавършени тридесет и една години, виждах да седят един до друг любовниците си, подредени гръб до гръб сякаш като за участие в някаква детска игра. Всеки следващ — своеобразна противоотрова за предишния, реакция някаква, обърнат наопаки образ, рикошет.

Брайън Столерман (първият ми любовник и първият ми съпруг) беше нисък, космат, мургав и с наченки на шкембе. Наподобяваше живо гюлле и говореше нон-стоп. Намираше се вечно в движение и вечно бълваше думи поне от по пет срички. Беше медиевист и ако не дай си Боже поискахте да изречете например „Албигойски кръстоносен поход“, той щеше да ви е разказал вече цялата му история, и то с екстравагантно преувеличени детайли. Брайън оставяше впечатлението, че никога не замлъква. И все пак това не беше изцяло вярно, защото той наистина мълчеше, докато спеше. Но когато накрая превъртя (както учтиво се изразявахме в най-тесен семеен кръг) или показа признаците на шизофрения (според заключението на един от многото му психиатри), или се пробуди за истинския смисъл на своя живот (според собствените му думи), или получи нервна криза (както намекна научният ръководител на докторската му дисертация), или се изтощи-като-резултат-че-е-женен-за-тази-еврейска-принцеса-от-Ню Йорк (както повтаряха родителите му) — тогава той вече не млъкваше дори и нощем! В действителност престана да спи и ме държеше будна, за да ми разправя за второто пришествие и за Исус, който този път би могъл да дойде просто като един еврейски медиевист, живеещ на Ривърсайд Драйв.

[# Специалист по средновековието. — Б. пр.]

Разбира се, на Ривърсайд Драйв живеехме ние с него. Но докато Брайън говореше, ме омайваше дотолкова, че дъхът ми спираше. Потопена бях във фантазиите му, станах доброволен участник в тази Folie a deux3. И ми беше необходима цяла седмица будуване и слушане в захлас, докато проумея, че самият Брайън възнамеряваше да осъществи лично второто пришествие. Посочих му, че това можеше да се окаже пълна заблуда, и той не го прие особено добре. Нахвърли се и почти ме удуши до смърт заради моя принос към дискусията. След като се съвзех (предавам случилото се по-простичко, отколкото беше, за да мога да продължа разказа си), Брайън опита различни други неща, като например излитане през прозореца и ходене по вода в езерото на Сентръл парк, и най-накрая трябваше да бъде откаран все пак насила в психиатрията и укротен с торазин, компазин, стелазин и с каквото друго там се бяха сетили. На този етап аз колабирах от изтощение. Подложих се на лечение чрез пълна почивка в апартамента на моите родители (които бяха станали странно нормални на фона на крещящата лудост на Брайън) и там, в жилището им, плаках около месец. Докато един ден се събудих с облекчение

вече в тишината на изоставения ни апартамент на Ривърсайд Драйв и осъзнах, че не съм имала възможност да чуя собствените си мисли цели четири години. Пак тогава разбрах още и че никога повече няма да се върна да живея с Брайън независимо от това дали той щеше да престане или не да си мисли, че е Исус Христос.

Сцената напуска съпруг „нумеро уно“. Появява се странна процесия от напълно противоположни на него персонажи. Но сега поне вече съм наясно какво търся в „нумеро дуе“: добър, солиден баща — закрилник; психиатър като противоотрова на психопата; кадърен светски ебач като противоотрова за религиозната жар на Брайън, която, изглежда, изключваше чукането; мъж, който да мълчи, като противоотрова на този, който вечно генерира шум; здравомислещ благородник като противоотрова на лудия евреин.

Бенет Уинг се появи сякаш в съня ми. Би могло да се каже, че долетя на криле. Висок, красив, по ориенталски загадъчен. С дълги тънки пръсти, с ташаци без нито едно косъмче и с чудесно завъртане на ханша по време на чукане — за тази дейност, изглежда, бе абсолютно неуморим. Беше още и „ням“, но по онова време неговото мълчание звучеше като музика за моите уши. Можех ли да допусна, че само след няколко години щях да се чувствам така, сякаш чуках Хелън Келър?

Уинг. Харесвах фамилното име на Бенет. В него също звучеше нещо меркурианско. Нямаше крилца на петите, но имаше крилца на оная си работа. Той се възнасяше и летеше, докато чукаше. Правеше прекрасни, гмуркащи и въртеливи движения. Беше винаги готов и си остава единственият мъж в живота ми, на когото никога не се бе случвало да е импотентен — дори когато бе сърдит или в депресия. Но защо никога не ме целуваше? И не говореше? Аз свършвах и свършвах, и свършвах и всеки оргазъм беше сякаш от лед.

Различно ли бе в началото? Мисля, че да. Тогава мълчанието му ме заслепяваше по същия начин, както

[# Едно — в оригинала на италиански. — Б. пр.]

[## Две — в оригинала на италиански. — Б. пр.]

[### Уинг — крило (англ.). — Б. пр.]

[#### Хелън Келър — известна в САЩ глухоняма, преодоляла недъга си, завършила висше образование, писала книги. — Б. пр.]

някога ме заливаше зашеметяващият словесен поток на Брайън. На опашката преди Бенет бяха онзи диригент, който обичаше палката си (но никога не си бършеше задника), флорентинският донжуан (Алесандро де Гросо), арабският зет-кръвосмесител (за него по-късно, по-късно), професорът по философия (от Калифорнийския университет) и всякакви други среднощни ебачи. Следвах диригента из цяла Европа, присъствах на изявите му, тътрех партитурите му, а накрая той избяга и ме заряза заради старата си приятелка в Париж. Така че бях наранена от музика, от лудост и от безразборни връзки. Мълчаливият Бенет се оказа моят лечител. Доктор за съзнанието ми и психоаналитик за оная ми работа. Той ме ебеше и ебеше в оглушителна тишина. Но и умееше да слуша. И беше добър психоаналитик. Знаеше за всички симптоми на Брайън, преди да му ги бях описала. Знаеше какво съм преживяла. Най-учудващото беше, че дори и след като му бях разказала всичко за себе си, все още искаше да се оженим.

— По-добре си намери едно мило китайско момиче — казах му.

Не беше проява на расизъм, а на моите резерви към брака. Такова постоянство ме ужасяваше. И първия път, с Брайън, беше същото, но бях склонила да се оженя въпреки трезвата си преценка.

— Не искам мило китайско момиче — отвърна Бенет. — Искам теб.

(Оказа се, че през целия си досегашен живот Бенет не беше излизал с китайско момиче, камо ли пък да беше чукал китайка. Падал си най-вече по еврейки. Мъже като него, изглежда, бяха моята съдба.)

— Радвам се, че ме искаш — продължих. Всъщност наистина му бях благодарна.

В кой точно момент започнах да си представям, че Бенет е някой друг? Някъде към края на третата година от нашия брак. И защо? Никой не би бил в състояние да ми отговори.

Въпрос: „Скъпи доктор Ройбън, защо чукането се превръща винаги в нещо като топено сирене?“

Отговор: „Изглежда, имате храна фетиш или както се казва на психоаналитичен жаргон — орална фиксация. Мислили ли сте някога да се обърнете за помощ към специалист?“

Стиснах очи и си представих, че Бенет е Ейдриън. Промених Б-то в Е. Изпразнихме се — първо аз, после Бенет — и се отпуснахме потни на ужасното хотелско легло. Бенет се усмихна. Аз бях нещастна. Каква лъжкиня се оказах! Истинското прелюбодеяние не би могло да бъде по-лошо от тези еженощни измами. Да се чукаш с един мъж и да си мислиш за друг и да пазиш измамата в тайна — това беше много, много по-ужасно, отколкото да се изебеш с чужд мъж пред очите на съпруга си. Беше толкова лошо, колкото и всяко друго предателство, за което можех да се сетя. „Чисти фантазии“ — вероятно би казал Бенет. „Фантазията си е само фантазия, а всички имаме фантазии. Но само психопатите превръщат своите в действителност; нормалните хора не го правят.“

Самата аз имам повече уважение към фантазията. Вие сте това, което сънувате. Вие сте това, което бълнувате. Диаграмите и изчисленията на Мастърс и Джонсън, мигащите светлинки и пластмасовите членове казват едновременно и всичко, и нищо за секса. Защото целият секс е в главата. Честотата на пулса и секрециите нямат нищо общо с него. По тази причина касовите наръчници по секс са пълна измама. Те учат хората как да чукат с таза, а не с главата.

Какво значение имаше, че технически аз бях „вярна“ на Бенет? Какво значение имаше, че не се бях чукала с никой друг, откакто се бях запознала с него? Изневерявах му поне десет пъти седмично — и поне в пет от случаите го правех, докато той и аз се ебяхме.

Може би Бенет също се преструваше. Нищо чудно, ако аз също бях някоя друга. Е, и какво от това? Това си оставаше негов проблем. Без съмнение 99 % от хората по света чукат фантоми. Но те въобще не можеха да ми бъдат утеха. Презирах собственото си измамничество и самата себе си. Бях вече прелюбодейка и само от шубе отлагах истинското деяние. А това ме правеше и прелюбодейка, и шубелийка. Ако чуках Ейдриън, щях да бъда поне само прелюбодейка.