Страх от летене

14.АРАБИ И ДРУГИ ЖИВОТНИ

От Флоренция взех rapido-то за Рим и след това — самолета на „Алиталия“ за Бейрут.

Бях доста паникьосана — доколкото си спомням — по отношение на всичко: за полета, разбира се, и дали щяха да са пристигнали вече писма от Чарли в дома на Ренди в Бейрут, или дали арабите ще открият, че съм еврейка (макар че думата „унитарианка“ беше внимателно написана с печатни букви във визата ми). Разбира се, дори и да знаеха какво значи това, не бях сигурна, че нямаше да имат много повече възражения, отколкото към еврейството; нали половината население на Ливан се състоеше от католици. В допълнение — бях ужасена, че ще ме уличат в измама, и въпреки пълното ми непознаване на юдаизма се презирах, че лъжех относно религията си. Бях сигурна, че ще си платя жестоко за протекцията, която Йехова обикновено ми е оказвал (неголяма — трябва да призная) заради обстоятелството, че макар и за кратко, се отричах от него.

Сигурна бях също така и че съм хванала трипер от онази глутница необрязани флорентинци. О, имах фобии по отношение на всичко, за което на практика можете да се сетите: самолетни катастрофи, трипер, глътване на стъкло, ботулизъм, араби, рак на гърдата, левкемия, нацисти, меланоза… Колкото до моята фобия за трипер — без значение беше, че се чувствах добре, или дори че в действителност нямах течения и ранички на путката си. Гледах и гледах, и пак гледах, и все едно какво намирах

— бях сигурна, че имам някаква скрита, асимптоматична форма на трипер. Дълбоко в себе си знаех, че вероятно тръбите ми са сраснали с мъртва тъкан, а яйчниците ми са изсъхнали като стари семенни шушулки. Представях си ги зрително в най-големи подробности. Всичките ми неродени бебета — съсухрени! Спаружени в зародиш! Най-лошото нещо на женствеността е скритостта на собственото ти тяло. Прекарваш цялото си юношество наведена назад към огледалото в банята, като се опитваш да видиш собствената си путка. И какво виждаш? Къдравия ореол на космите на пубиса, пурпурните срамни устни, розовото копче на клитора — но никога достатъчно! Най-важната част е невидима. Неизследван каньон, подземна пещера, от която надничат всякакви скрити опасности.

Както се оказа, полетът до Бейрут беше предназначен да разбуни всичките ми разнородни паранои. Прелетяхме в епична буря над Средиземно море, дъждът шибаше прозорците, храната се „шляеше“ напред-назад из самолета, а пилотът идваше всеки пет минути да ни успокоява, като аз не му вярвах нито за миг. (Не можеше да се вярва на нищо италианско — дори и на „Lasciate Ogni Speranza“ ). Бях напълно подготвена да умра заради обстоятелството, че бях написала „унитарианка“ на визата си. Фактически точно това беше прегрешението, за което Йехова можеше да те прибере при себе си — както и за шибаното езичество.

Всеки път, когато попадахме във въздушна яма и самолетът пропадаше по на 150 метра (качвайки стомаха ми в устата), аз се заклевах да зарежа завинаги секса, шунката и въздушните пътешествия само ако някога достигнех цяла-целеничка terra firma .

Останалите хора в салона също не отговаряха на представата ми за весела компания, с която можеш да умреш. Когато нещата наистина взеха лош обрат и бурята ни люшкаше насам-натам като листни въшки, прилепнали към книжен самолет, някакъв пиян идиот започна да вика „Оооп-си-Дейзи!“ всеки път, щом пропадахме, а няколко други глупаци се смееха истерично. Мисълта да умра с тези тъпанари и да пристигна на оня свят с виза, на която пише „унитарианка“, ме караше горещо да се моля през целия полет. Никой не е атеист по време на полет в буря.

Учудващо, но факт — бурята утихна (или ние я оставихме зад себе си), след като прелетяхме над Кипър. Един мазен египтянин (има ли други?) седеше до мен и веднага, щом разбра, че ще преживее и този път, започна

[# Надежда всяка оставете — стих от дантевия „Ад“. — Б. пр.]

[## Твърда земя (ит.) — Б. пр.]

да ме сваля. Разправи ми, че издавал списание в Кайро и че отивал по работа в Бейрут. Подчерта също така, че въобще не го е било страх, защото винаги носел това синьо манисто, та да го пази от уроки. Със или без синьо манисто — господинът ми се бе сторил бая изплашен. Продължаваше да ме убеждава, че и двамата имаме „носове на късметлии“, поради което самолетът не би могъл да се разбие, докато ние сме на борда. Пипна дори върха на носа ми, после пипна своя и каза: „Виж — късметлии.“

„Господи — нанизах се на носов чешит“, помислих си аз. И не бях особено поласкана от мисълта, че носовете ни си приличат. Съседът ми имаше огромен атрибут, като този на Насър (на мен всички египтяни ми приличат на Насър), докато моят нос, въпреки че не беше точно чип, изглеждаше поне малък и прав. Може и да не бе мечтата на хирурга, но пък и нямаше нищо общо с Насъровия. Единственият му кусур беше месестият връх, който издаваше генетичния принос на някой полски главорез със свинска зурла, изнасилил една от прапра-бабите ми по време на отдавна забравен погром в гетото.

Темите за разговор на моя египтянин обаче се простираха и отвъд носовете. Съседът ми сведе поглед към екземпляра от списание „Тайм“, останал отворен (и непрочетен) в полата ми по време на бурята, посочи снимката на (тогавашния) посланик в ООН Голдберг и исторически отбеляза: „Той е евреин.“ Не рече нищо повече, ала тонът и погледът му заключаваха, че това беше всичко, което негова милост имаше да каже.

Изгледах го страшно (над полския си нос) и за една бройка не рекох: „Аз също“; нямаше смисъл. Точно тогава италианският ни пилот обяви, че кацаме на летището в Бейрут.

Още треперех от тази малка престрелка, когато забелязах много бременната Ренди зад стъклената барикада на летището. Бях очаквала най-лошото да се случи, докато преминавам през митницата, но там изобщо нямаше проблеми. Изглежда, зет ми Пиер бе приятел с целия наземен персонал, та аз бях измъкната през ВИП-а. Годината беше 1965 и нещата в Близкия изток не бяха толкова драстични, колкото станаха след Шестдневната война. Щом не идвахте via Израел, можехте да пътувате в Ливан като в Маями Бийч, на който всъщност той някак си и приличаше, включително по изобилието от yentas.

Ренди и Пиер ме отведоха в черен кадилак с еркъндишън, същинска катафалка; бяха го докарали с параход от Щатите. По пътя за Бейрут минахме край бежански лагер, където хората живееха сред кашони, а около тях се разхождаха орляци мръсни полуголи деца и смучеха пръстите си. Ренди веднага и високопарно изкоментира каква отврат било всичко.

— Отврат? Само това ли? — попитах.

— Оо, не се прави на шибана либералка, падаща си по добри дела — сряза ме тя. — За кого се мислиш — за Елеонор Рузвелт ли?

— Мерси за комплимента.

— Просто ми се повръща и ми е писнало всеки да плаче с кървави сълзи за бедните палестинци. Защо не ти пука за нас например?

— Пука ми — отвърнах.

Сам по себе си Бейрут е хубав град, но не чак толкова величествен, колкото го изкарваше в приказките си Пиер. Почти всичко бе ново. Имаше стотици бели здания с формата на кутии и с мраморни тераси, а навсякъде улиците бяха разровени за нови строежи. През август е непоносимо горещо и влажно и където бе останала някаква трева, то тя изглеждаше покафеняла под слънцето. Средиземно море е синьо, но не по-синьо от Егейското, каквото и да казваше Пиер. В известен смисъл градът изглежда като Атина — естествено, без Акропола. Обширен ориенталски град с нови здания, поникнали редом с приличащите на руини стари. Това, което се запомня, са рекламите на „Кока-Кола“ до джамиите, бензиностанциите Шел с табели на арабски, арабки с фереджета, които се возят на задните седалки на шевролети и мерцедеси с перденца, провлачена арабска музика за фон, мухи навсякъде и жени в миниполи и с чорлави руси коси, плъзнали по улица „Хамра“, където всички киноафиши рекламират американски филми, а книжарниците са пълни с издания „Пенгуин“, френски книги джобен формат, американски с меки корици и последните порноромани от Копенхаген и Калифорния. Изглежда, Изтокът и Западът се бяха срещнали, но вместо да произведат някаква разкошна нова комбинация, и двете бяха отишли на кино.

Цялото семейство ме чакаше в апартамента на Ренди

— всичките с изключение на родителите ми, които бяха в Япония, но се очакваха да пристигнат всеки момент. Независимо от многобройните си бременности Ренди продължаваше да се държи, като че ли беше първата жена на този свят, която има матка. Клое, унила, чакаше писма, от Абел (ходеха сериозно, откакто тя навърши четиринадесет), Лала беше хванала дизентерия и искаше да бъде сигурна, че всеки е чул подробностите за поредния й пристъп — включително цвета и консистенцията на лайното. Децата, откачили от толкова гости и внимание, обикаляха в галоп терасите, псувайки на арабски слугинята (вследствие на думичките тя си опаковаше багажа и подаваше оставка поне веднъж дневно). И Пиер — който изглеждаше досущ като Кахлил Джибран на себеласкателните си автопортрети — се моташе наоколо из просторния, настлан с мрамор апартамент, по копринен халат и пускаше похотливи шеги за стария източен обичай; според него мъжът, оженил се за най-голямата сестра, има право и на всичките по-малки. Когато пък не ни угостяваше със стари източни обичаи, той ни четеше в превод свои стихове (изглежда, всички араби пишат стихове), които ми звучаха изпълнени със суета:

Моята любов е като сноп пшеница,

която избуява в цвете.

Очите й са топази в пространството…

— Проблемът е в това — рекох на Пиер, докато отпивах гъстото като сироп арабско кафе, — че обикновено пшеничените снопи не избуяват в цветя.

— Поетичен патент — заяви зет ми тържествено.

— Хайде да отидем на плажа — предложих, но на всеки му беше или много топло, или му се спеше, или беше уморен. Очевидно бе, че никога нямаше да ги закарам на Баалбек или дори на Сидърс. Дамаск, Кайро — забравете! Израел беше точно отсреща, през границата, но трябваше да се лети през Кипър и след последния ми полет — идеята ми изглеждаше немислима. А щеше да възникне и проблемът за връщането в Ливан. Единственото, което правех, беше да безделнича заедно с останалите в апартамента на Ренди и да чакам писма от Чарли, но те идваха рядко. Вместо тях пристигаха редовно писма от другите клоуни: женения флорентинец, който обичаше да му нашепвам мръсни думи, американския професор, дето претендираше, че съм променила живота му, единия от пощенските чиновници в Америкън Експрес, самонавил се кой знае защо, че съм богата наследница. А аз исках Чарли — или никой друг. А Чарли искаше Сали. Отчаяна бях. Прекарах половината си време в Бейрут да подхранвам триперната си фобия, да разглеждам путката си в огледалото и да се мия с душа в бялото мраморно биде на Ренди.

Когато родителите ми пристигнаха от предполагаемия мистериозен Изток, натоварени с подаръци, ситуацията се сговни още повече. През първите три дни Ренди беше доволна, че ги вижда, след което тя и Джуд подхванаха един от техните скандални маратони; и двете започваха да изкопват разни случки, станали преди двадесет или двадесет и пет години. Ренди упрекваше майка ми за всичко: като се започнеше от това, че не й е сменяла пелените достатъчно често, та се стигнеше до обстоятелството, че й ги е сменяла прекалено често; или пък че я е пратила на уроци по пиано прекалено рано, а не я е пуснала да кара кънки навреме. Счепкваха се като двама адвокати в съда, подлагайки на кръстосан разпит миналото. Седях и се чудех — защо, за Бога, бях дошла на почивка с тях? Нямах търпение да се махна отново. Чувствах се като човешко топче за пинг-понг. Непрекъснато търсех мъже, за да избягам от семейството си, а после се затичвах при близките си, за да избягам от мъжете. Когато бях вкъщи — исках да се махна далеч, а отидех ли далеч — исках да се прибера у дома. Как му викате на това? Екзистенциална дилема? Потискане на жените? Човешко битие? Беше непоносимо и така, и иначе; назад-напред — подскачах над мрежата на своята амбивалентност. Щом докоснех земята, исках да отскоча и да полетя отново нагоре. Всъщност какво да правя? Смеех се. А само болеше, докато се смеех — макар че никой освен мен не го знаеше.

Родителите ми се повъртяха така около седмица, след което заминаха за Италия, за да проверят нещо в някаква фабрика за производство на кофички за лед там. За щастие имаха този импорт-експортен бизнес; той им позволяваше да се вдигнат и да изчезнат, щом смъртоносните семейни междуособици ескалираха до взривоопасно ниво. Бяха долетели преизпълнени с добри чувства и подаръци и отлетяха, когато всичко се сговни до n-та степен. Цялата процедура отне около седмица. През останалото време от годината те въздишаха по отлитналите си деца и се чудеха защо повечето от тях живееха толкова далеч от родния дом. През годините, когато пребивавах в Германия, а Ренди в Бейрут, изпълнена с копнеж, майка ми се питаше по каква причина половината от нейната челяд е избрала да живее (както се изразяваше тя) „във вражеска територия“.

— Защото изглежда по-гостоприемна, отколкото у дома — рекох аз, спечелвайки си вечната й омраза. Беше гадна забележка — признавам го, — но какво друго имах освен думите, за да се защитя от майка си.

Даже след като си заминаха родителите ни, продължаваше да бъде пренаселено: четири сестри, Пиер, шест хлапета (бяха само шест през 1965), бавачката, слугинята.

И бе толкова горещо, че почти не напускахме климатизирания апартамент. Все още ми се разхождаше, но семейната летаргия ставаше заразителна. Утре, мислех си, ще замина за Кайро, но всъщност се страхувах да отида сама в Кайро, а Лала и Клое не искаха да дойдат с мен.

Още една седмица измина в потискаща празнота. Веднъж посетихме Кабана клуб на плажа, който беше толкова скалист, а Пиер така поетизираше за синьото Средиземно море, че ми идеше да се издрайфам. (И все ни поучаваше колко хубаво се живее в Бейрут и как се е отървал от „комерсиализма на Америка“.)

В клуба той ни представи на един свой приятел като „четирите ми съпруги“, а аз се почувствах толкова отвратително, че пожелах на часа да се прибера у дома. Но къде беше дома? Със семейството ми? С Пиа? При Чарли? При Брайън? Сама?

Семейната ни летаргия изглеждаше безцелна, но поне вече имаше някаква рутина. Ставахме в един часа, слушахме писъците на децата, играехме си малко с тях, изяждахме една огромна закуска-обяд, състоящ се от тропически плодове, кисело мляко, яйца, сирена и арабско кафе, прочитахме парижкия „Хералд трибюн“ около дупките, които беше изрязала цензурата. (Всякакво споменаване на Израел или евреите беше забранено, както и филмите на двамата известни израелети Сами Дейвис младши и Елизабет Тейлър.) След това започвахме да спорим как ще прекараме деня. По този въпрос бяхме почти толкова единни, колкото араби, планиращи нападение над Израел. Направо можехте да се басирате, че всеки от домакинството имаше различни предпочитания. Клое предлагаше плажа; Пиер — Библос; Лала — Баалбек; по-големите момчета — археологическия музей; по-малките деца — лунапарка; а Ренди слагаше вето на всичко. Докато привършим спора, така или иначе ставаше прекалено късно, за да идем където и да било. Вечеряхме и след това или гледахме „Бонанца“ по телевизията (субтитрите на арабски и на френски закриваха почти целия екран), или отивахме на някой тъп филм на Хамра стрийт.

По някой път следобедните ни разправии се прекъсваха от пристигането на майката и лелите на Пиер — три възрастни дами в черно (с гигантски цици и пухкави мустаци), които толкова си приличаха, че трудно се различаваха. Биха могли да сформират чудесна певческа група, само дето припяваха винаги една и съща песен: „Харесва ли ви Ливан? Ливан по-хубав ли е от Ню Йорк?“ И го повтаряха, повтаряха, повтаряха само и само да се уверят, че сте разбрали думите. О, иначе бяха готини, но не беше лесно да се разговаря с тях. Щом пристигнеха, Луиз (слугинята) се появяваше с кафето, Пиер изведнъж се сещаше за някакъв бизнесангажимент, а Ренди (позовавайки се на деликатното си положение) изчезваше в стаята си да си дремне. Лала, Клое и аз бивахме зарязвани да се справяме, както можем, повтаряйки до безкрай старата песен на нов глас: „Да, Ливан е по-хубав от Ню Йорк.“

Не знам дали беше от жегата, от влагата, от присъствието на семейството, от факта, че се намирах на „вражеска територия“ или от депресията ми заради Чарли, но, изглежда, нямах никакво желание да стана и да правя каквото и да било. Чувствах се, сякаш съм пренесена в страната на Ленивците и сякаш щях да умра в Бейрут от абсолютна инертност. Денят преливаше в следващия, времето беше потискащо и явно нямаше никакъв смисъл да се бориш с желанието да плуеш и да се дърлиш с близките си или да си мислиш, че имаш трипер, и да гледаш телевизия. Трябваше да настъпи някаква криза най-накрая, за да ни раздвижи всичките.

Беше малка криза, трябва да се признае — но всякаква можеше да свърши работа. Започна се съвсем елементарно. Един ден Роджър, шестгодишен, каза „Луиз ибн шармута“, което, грубо преведено, значеше „майка ти е курва“ (или в по-широк смисъл — „ти си копеле“), но както и да го преведете — това бе най-голямата псувня на Средния изток.

Луиз се опитваше да изкъпе Роджър, а той крещеше. Междувременно Пиер се караше с Ренди, като й казваше, че само американците са достатъчно луди да се къпят всеки ден, че това е противоестествено (негова любима дума) и че изсмуквало всичките ви чудесни кожни мазнини.

Ренди му крещеше в ответ, че тя не искала синът й да смърди до Бога като знаменития си баща и хич да не си въобразява, че е успял да я измами по отношение на мръсните си навици.

— Какви, по дяволите, мръсни навици имаш предвид?

— Имам предвид, че знам прекрасно, че когато ти кажа, че няма да спя с теб, докато не се изкъпеш, ти отиваш в банята и пускаш водата и само седиш там и пушиш цигара на шибаната тоалетна чиния! — рече му го много гадно, след което се завихри истински скандал.

Роджър, естествено, разбираше за какво се караха и не се даваше на Луиз да го сгащи в банята и да го изкъпе, докато делото не бъде решено и присъдата произнесена. Ала Луиз упорстваше и в яда си Роджър й метна в лицето мократа кесия за баня, крещейки „ибн шармута!“

Разбира се, Луиз ревна. После каза, че напуска, и отиде в стаята си да си събира нещата. Пиер надяна маниерите си на френска кинозвезда и се опита да я омае със сладки приказки, та да остане. Но безрезултатно. Този път тя беше желязна. Пиер набързо си го изкара на Роджър, което наистина не беше честно, като се има предвид, че Роджър постоянно чуваше Пиер да вика „ибн шармута“, докато шофираше. (В Бейрут не съществуват правила за движение по пътищата, но има много псувни.) На всичкото отгоре Пиер обикновено мислеше, че е много симпатично децата да псуват на арабски.

Естествено следобедът приключи с това, че всеки викаше, плачеше, навсякъде по пода течеше вода и за пореден път не отидохме нито на разходка, нито на плажа. От друга страна обаче, инцидентът ни снабди с мисия. Трябваше да закараме Луиз обратно в селото й, в планината (както Пиер го наричаше — „селото на дедите ми“), и да намерим някое още по-наивно планинско момиче за заместница.

На следващото утро заделихме задължителните няколко часа за надвикване, след което се натъпкахме в колата и потеглихме покрай Средиземно море, към възвишенията. Спряхме в Библос, за да се полюбуваме на замъка, устоял безстрастно на финикийци, египтяни, асирийци, гърци, римляни, араби, кръстоносци и турци; обядвахме в близкия ресторант за морски деликатеси и чак тогава продължихме към опърлените от слънцето планини по път, който изглеждаше и се възприемаше като поредната археологическа разкопка.

Каркаби — прехваленото „село на дедите“ на Пиер — беше такова малко градче, че можехме да го подминем, без дори да го забележим. Градът бе електрифициран едва през 1963 и всъщност над него доминираше единствено електрическата кула. (Тя беше забележителност, която селяните най-много жадуваха да ни покажат.)

Когато пристигнахме на главния площад (където мършаво магаре въртеше в кръг един камък, за да мели пшеница), практически всички обитатели се струпаха, за да пипнат колата. Изпочупиха си вратовете, за да ни видят и да се кривят угоднически. Явно, че поведението им допадаше на Пиер. Това беше неговата кола и сигурно е искал зяпачите да ни приемат нас, жените, като неговите четири съпруги (въпреки че те знаеха, разбира се, че не сме). Сцената ставаше още по-потискаща само при мисълта, че почти всеки в този град се явяваше поне братовчед на Пиер и че това бяха неграмотни хора, дето ходеха боси — и какво пък, по дяволите, му беше толкова трудното да ги впечатлиш?

Пиер намали още скоростта на смехотворната си кола, докато, навлизайки в махалата му, започнахме да пълзим така, че всички прелюбопитни да могат хубаво да ни видят. После спря пред „къщата на дедите си“ — малка варосана кирпичена постройка с лози, които растяха по покрива; нямаше нормални прозорци със стъкла, а само малки квадратни отвори в стените с решетки от ковано желязо (и мухи, които бръмчаха на воля навътре-навън — но задължително повече навътре, отколкото навън).

Пристигането ни изправи всички на нокти. Майката и лелите на Пиер настървено започнаха да приготвят „табули“ и „хумус“, а баща му — около осемдесетгодишен старик, който по цял ден пиеше арак — излезе да стреля птички за вечеря и едва не застреля самия себе си. Междувременно английският чичо на Пиер — чичо Гавин, — един изселник кокни, който се беше оженил за леля Франсоаз през 1923 година (и оттогава досега седеше в Каркаби и съжаляваше за стореното), извади един заек, който бе ударил сутринта, и започна да го чисти.

Вътре в къщата имаше само четири стаи с варосани стени и разпятие над всяко легло (роднините на Пиер бяха маронити католици); имаше и постоянно целувани изрезки от списания — картинки на различни светци, възнасящи се от мазната хартия направо към рая. Не липсваха и многобройни парцаливи фоторепродукции на английското кралско семейство и най-сетне — самият Исус Христос, облечен в тога, лицето му бе почти невидимо изпод пороя следи от целувки.

Докато се приготвяше вечерята, Пиер ни изведе навън, за да ни покаже „имението си“. Ренди настоя да остане в къщата с вдигнати нагоре крака, но останалите послушно препуснахме по скалите (следвани от свита босоноги братовчеди, които продължаваха да сочат ентусиазирано електрическата кула). Пиер ги наруга на арабски; той търсеше нещо по-пасторално. И го намери — точно зад съседния каменист хълм, където истински жив овчар пасеше истински живи овце под едно червиво ябълково дърво. Това беше всичко, което Пиер имаше нужда да види. Започна да бълва „стихове“, като че ли бе Кахлил Джибран и Едгар Гест, събрани в едно цяло. Оо, овчарю! Овце! Ябълково дърво! Беше очарователно. Беше пасторално. Беше едновременно Омир и Вергилий, и Библията. Приближихме се до овчаря — пъпчиво хлапе на около петнадесет — и го заварихме да слуша малък японски транзистор; от него се носеше гласът на Франк Синатра, а веднага след това — цял блок пеещи реклами на арабски. Тогава сафтиг седемнадесетгодишната Клое извади една от ментовите си цигари и му я

[# Cockney — кореняк лондончанин, обикновено от източните квартали. — Б. пр.]

[## На арабски в текста — балдъза. — Б. пр.]

предложи — момчето я прие, опитвайки се да изглежда колкото се може по-хладнокръвно и по-светски. След което този чаровен овчар бръкна в чаровния си джоб и извади една чаровна газова запалка. Когато запали цигарата на Клое, вече стана ясно, че е изкарал практически целия си живот по кината.

След вечеря всички роднини от града (т.е. на практика целият град) се изсипаха при нас. Много от тях идваха да гледат телевизия (тъй като лелята на Пиер бе един от малцината обитатели на Каркаби, които имаха телевизор), ала тази вечер те бяха дошли да гледат също така и нас. Повечето стояха прави наоколо, зяпаха ни някак притеснени, но понякога пипаха косата ми (или тази на Клое, на Лала) и издаваха звуци, за да покажат, че наистина са луди по русите. Или ни опипваха навсякъде, като че бяха слепи. Господи, с нищо не може да се сравни чувството да те опипват дузина стокилограмови мустакати ливанки! Паникьосах се. Дали можеха да разберат, опипвайки ни, че сме еврейки! Бях сигурна, че могат. Ала грешах. Когато дойде време да ни раздават подаръци, аз получих сребърна молитвена броеница, ръчно плетен розов ангорски пуловер, 46-а мярка (стигаше ми до коленете) и синьо манисто на верижка (против уроки). Бях стигнала дотам, че не отказвах; никакъв амулет, приемах с благодарност всякакви застъпничества от всякакви божества.

Когато раздаването на подаръците свърши, всички седнаха да гледат телевизия, най-често — повторения на стари американски програми. Люсил Бол мигаше с фалшивите си мигли, Реймънд Бър — в ролята на ПериП Мейсън. И целият екран — закрит като снеговалеж от субтитри. Едва се виждаха актьорите.

При вида на тези пасторални типове, които толкова обичат Люсил Бол и Реймънд Бър, наистина можеш да повярваш, че изкуството е универсално. Аз предвкусвах, деня, когато Америка щеше да разпростре славната си цивилизация към други слънчеви системи. И тогава всичките те — типовете от другите галактики — ще гледат Люсил Бол и Реймънд Бър, изпаднали в екстаз.

И роднините стояха ли, стояха. Пиеха кафе и вино, и арак, докато леля Франсоаз започна да кърши дундестите си ръце. Ние бяхме изтощени и искахме да лягаме, но вместо откровено да ги изритаме, чичо Гавин спокойно напусна стаята, покачи се на покрива и започна да бъзика телевизионната антена, докато картината стана цялата на зигзаги. След няколко минути посетителите си заминаха. Дадоха ми да разбера, че чичо Гавин доста често се катери по покрива.

Приготовленията за спане бяха сложни. Ренди, Пиер и децата трябваше да бъдат настанени в бащината къща на Пиер, долу, в подножието на хълма. Лала и Клое щяха да делят едно двойно легло в жилището на другата леля, в съседство. На мен се падна малката пристройка към къщата на леля Франсоаз. Наистина предпочитах да съм с Лала и Клое, отколкото да спя сама в тази зловеща стаичка, под разпятието и опърпаните снимки на неотразимата кралица. Но в леглото нямаше място за трите, така че се сгуших сама, забавлявайки се, преди да заспя, с мисли за пълзящи по стените скорпиони, фатални ухапвания от паяци и видения за това, как си счупвам врата през нощта, докато търся навън тоалетната без фенерче. О, имаше в изобилие храна и за най-вманиаченото съзнание, за да запълни дългите часове на безсъние.

Лежах там на върха на фобиите си вече около час и половина, когато вратата изскърца.

— Кой е? — извиках с разтуптяно сърце.

— Шшт. — Тъмна сянка се приближи към мен. Мъжът под леглото.

— Боже Господи! — Изпитах ужас.

— Шшт, аз съм, Пиер — обади се зет ми. И тогава приближи и седна на леглото.

— Господи! Помислих си, че е някой изнасилвач или нещо подобно.

Той се засмя:

— Господ не е бил изнасилвач.

— Сигурно не… какво има? — Неподходящ подбор на думи за дадените обстоятелства.

— Изглеждаш толкова депресирана — рече Пиер с престорена нежност.

— Предполагам, че съм. Всичките тези лудости с Брайън миналото лято, а сега и Чарли…

— Мразя да виждам моята малка сестричка потисната — продължи той, като галеше косата ми. И по някаква причина това „малка сестричка“ ме накара да настръхна. — Нали знаеш, че аз винаги мисля за теб като за моята малка сестричка?

— Всъщност не знаех, но мерси все пак. Ще се оправя. Не се притеснявай. Мисля да се прибирам вече вкъщи и да спра пак в Италия — пътьом — за няколко дни. Билетът ми разрешава да прекъсна в Рим колкото искам. Мисля, че вашият климат не ми понася. Лала и Клое също трябва да летят за Ню Йорк — другата седмица, — а и тук продължава да става все по-горещо и по-горещо… — ломотех аз от изнервеност. Междувременно Пиер се беше опънал до мен на леглото и ме беше прегърнал. Какво трябваше да направя? Вземех ли да го блъскам като някой обикновен изнасилвач, щях да го обидя, а ако поемех по пътя на най-лекото съпротивление и тръгнех с него — това беше кръвосмешение. Оставях настрани факта, че Ренди вероятно би ме убила. Но какво трябваше да кажа? Какво изискваше етикецията в ситуации като тази?

— Не мисля, че е много добра идея — рекох малодушно. Ръцете на Пиер се намираха под нощницата ми и галеха бедрата ми. Не бях толкова безразлична, на каквато исках да се преструвам.

— Кое не е добра идея? — запита той нехайно. — Все пак естествено е за един брат да обича малката си сестричка… — и продължи да прави това, което следваше в подобни случаи.

— Какво каза? — попитах и седнах в леглото.

— Само, че е абсолютно естествено за един брат да обича малката си сестричка… — Приличаше ми на Албърт Елис в момент, когато чете лекция.

— Пиер — рекох кротко, — не си ли чел никога „Лолита“?

— Не мога да понасям фалшивата му проза — отвърна Пиер, отегчен, че го разсейвам.

— Но това е кръвосмешение. — повторих натъртено аз.

— Шшт, ще събудиш всички… Не се тревожи, няма да забременееш. Ще го направим по турския начин, ако искаш…

— Не бременността ме тревожи, за Бога! А инцестът! — Моите разсъждения, изглежда, въобще не се отразяваха на решимостта на Пиер.

— Шшт — рече той и ме бутна надолу към възглавницата. Приличаше ми на онези момчета, които бях срещала в Италия. Ако им се опъвахте, защото наистина не ви интересуваха, те си мислеха, че е поради страх от забременяване, и продължаваха да ви предлагат други алтернативи — анално сношение, лизане, взаимна мастурбация — всичко друго освен „НЕ“. Пиер се измъкна нагоре в леглото и подаде щръкналия си пенис към устата ми… Ясно, картите на масата! В мен бушуваше битка. Толкова лесно би било да му услужа. Да го изсмуча и да приключим. Толкова просто беше наистина. Какво би променил поредният минет в моя живот?

— Не мога. — рекох.

— Хайде — настоя Пиер. — Аз ще те науча.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че не мога: в морално отношение — не мога…

— Лесно е — продължи той.

— Знам, че е лесно — отвърнах.

— Ето — каза той, — всичко, което трябва да правиш, е да…

— Пиер! — изкрещях.

Пиер вдигна долнището на пижамата си и изчезна.

Поседях така малко — писъкът ми отекваше из стаята — и почаках да видя какво ще стане. Нищо. Къщата беше спокойна. Тогава нахлузих халата и чехлите си и тръгнах да търся Лала и Клое. Бях решена да се махна от Ливан колкото може по-скоро. Да напусна Средния изток и никога повече да не стъпя тук.

Залазих надолу по хълма към къщата, в която бяха настанени сестрите ми, препъвайки се почти на всяка крачка в камъни и коренища. Постепенно очите ми привикнаха към тъмнината и можех да виждам покривите на Каркаби и извисяващата се над тях електрическа кула. Цивилизация! В половината обори или по пасищата на Каркаби вероятно точно в този миг момчетата шибаха овцете или сестрите си. И какво лошо имаше в това? Наистина нищо, предполагам, само дето аз не бих могла да го направя! На света вода ненапита ли се правех? Защо беше тази морална дилема за някакъв си незначителен минет? Защото, ако почнехте да правите минети на съпруга на сестра си, знайте, че следващата стъпка е да направите минети на съпруга на майка си, и — Боже Господи — това е Тати!

Но психиатърът ви настоява, че всъщност искате точно Тати. Така че какво му е толкова немислимото?

Може би е трябвало да направите на Тати един минет и да приключите? Може би това е единственият начин да се преодолее страхът?

Припълзях през предната стая на къщата на леля Симона (край нея и чичо Джордж, които хъркаха и двамата мелодично) и заварих Клое и Лала седнали в леглото, да четат заедно на глас порнокнига, озаглавена „Момичета за оргии“. По леглото бяха разхвърляни поне още десет книги със заглавия като: „Кръвосмешението в млада възраст“, „Трампата“, „Семеен стил“, „Сестра ми и аз“, „Дъщеря ми“, „Жена ми“, „Черешови склонности“, „Дълго и късо“, „Алеята на целомъдрието“, „Проникната на всички места“, „Пътешествие около света“ и „Писмата на сластта“.

Лала четеше на глас особено поетичен пасаж. И като че ли никой не забеляза пристигането ми.

Ханшът му започна да се движи все по-бързо (Лала четеше с поставен глас), тъй като приближаваше неотложният оргазъм. Чувствах тялото му да се удря в моето, коравият му хуй да изпълва всеки сантиметър от канала на моята женственост и можех да завия от удоволствие. Усетих началото на експлозиите вътре в мен и соковете на путката ми започнаха да се стичат надолу по любовния ми пасаж, смазваха горещия му прът и го караха да се плъзга по-лесно…

… Защо хората в порнороманите не се притесняваха никога и от никакви скрупули за разлика от мен? Нямаше нищо друго освен грамадни сексуални органи, които се блъскаха сляпо едни други в тъмата.

— Можете ли да престанете за малко и да ми обърнете внимание? — попитах аз.

— Не искаш ли много? — рече Лала, размахвайки книгата.

— Слушайте, дечица, оставете порноромана си настрана, защото нещо истинско ни дойде до главите, така че отваряйте си мръсните уши… — Лала погледна Клое, Клое погледна Лала и двете започнаха да се смеят, сякаш знаеха нещо, което аз не знаех.

— Добре де, какво има? Продължаваха да се смеят съучастнически.

— Хайде, идиотчета такива, кажете ми!

— Ще ни обясниш, че Пиер се е опитал да те съблазни… — рече Лала, все още хихикайки.

— Откъде, да ви го начукам, знаеш пък ти?

— Защото го опита и с мен — отвърна тя.

— И с мен — обади се Клое.

— Шегувате се!

— Не се шегуваме — настоя Лала. — Щяхме ли…

— Кажете, какво стана?

— Добре де, аз му се изсмях и го изхвърлих от леглото, а Клое твърди, че е направила същото… но не съм напълно убедена дали да й вярвам…

— Гаднярка! Кучка — извика Клое.

— Добре… Добре… Вярвам ти.

— И искате да кажете, че след това, което се е случило, просто продължавате да висите тук?

— Е, и — защо не? — отвърна Лала небрежно. — Той е безобиден… Малко е разгонен, защото Ренди прекарва целия си живот в напреднала бременност.

— Малко разгонен? Наричаш случилото се „малко разгонен“? Аз го наричам „инцест“!

— О, Боже, Айсидора — увличаш се! Пиер е само твой зет, да му го начукам… Това не е истинско кръвосмешение.

— Не е ли? — Мисля, че бях разочарована.

— Въобще не се брои! — допълни презрително Лала. — Но аз смятам, че ти ще намериш начин да го направиш да изглежда много по-трагично на хартията. (Лала мразеше писанията ми още оттогава.)

— Ще го изработя — рекох й.

На връщане от Каркаби (заедно с новата слугиня) Пиер изглеждаше във висша степен невъзмутим и спокоен. Сочеше ни забележителностите.

Араби — мислех си, — проклети араби! Какво несъразмерно чувство за вина изпитвах винаги аз за жалките си сексуални прегрешения! А имало хора по света, и то бая, които си правят каквото им се ще и никога, дори за миг, не изпитват чувство за вина — поне докато не ги хванат. Защо съм прокълната с такова хипертрофирало свръхего? Или просто това е да си евреин? Какво ли е направил чак толкова Мойсей за евреите, като ги е извел от Египет и им е дал понятието за един Бог, еврейската мацох-бол супа и вечната вина? Не можеше ли просто да ги остави на мира да си се кланят на котки, бикове и соколи и да си живеят като другите примати (с които — както сестра ми Ренди винаги ми припомня — са такива близки роднини)? Толкова ли е чудно, че всички мразят евреите, защото са дали на света чувството за вина? Можехме да минем прекрасно и без него. Просто да си джапаме в праисторическите локви, да си обожествяваме скарабеи и да си се ебем, когато ни дойде настроението? Помислете, да кажем, малко за египтяните, които са построили пирамидите. Дали и те са висели и са се кахърили например за това, дали като Работодатели са предоставяли Еднакви Възможности на всички? Дали някога им е хрумнало да се запитат, струват ли тленните им останки колкото животът на хилядите и хиляди, умрели в строежа на пирамидите им? Потискане, двузначност, двоичност, вина. „Кой — аз да се тревожа?“ — питат арабите. Нищо чудно, че искат да изтребят евреите. Кой ли не би искал?

След като се завърнахме в Бейрут, обсъдихме плана за прибирането у дома. Лала и Клое имаха чартърен полет до Ню Йорк, така че трябваше да си тръгнат заедно. Аз щях да летя със стария си билет „отиване-връщане“ на „Алиталиа“ от Бейрут през Рим до летище „Кенеди“.

Спрях в Рим, както бях решила, и прекарах още една седмица във Флоренция, преди да поема за вкъщи, готова за скандали с Чарли. Въпреки жегата и тълпите през август Флоренция си оставаше един от най-любимите ми градове на този свят. Видях се отново с Алесандро и този път имахме почти съвършена макар и без любов шестдневна връзка. По моя молба той се отказа от манията си за мръсни думи, намерихме във Фиезоле една очарователна стаичка под наем, където се чукахме всеки следобед от един до четири часа (много цивилизован следобеден навик). Може би заради яда ми към Чарли или защото Пиер наистина ми беше създал нагласа, но моят начин на правене на любов с Алесандро беше наистина вдъхновен. Това бе единственият път в живота ми, когато съм била способна да имам разкошен, нежен секс с някого, без да си самовнушавам, че съм влюбена в него. Нещо като шестдневно примирие между моите инстинктивни импулси и свръхегото ми.

Когато Алесандро се прибираше вечер при жена си, аз бях свободна. Ходех на концерти в Пити, виждах се с някои от другите теркове, познати ми от предишното посещение, и бях отново горещо преследвана от професор Микеланджело (Карлински) с огнената брада. Въпреки горещината и пъстроцветния асортимент от гаджета аз обичах Флоренция и на моменти не ми се искаше изобщо да си тръгна. Но депресиращата преподавателска работа и омразната ми докторска дисертация ме очакваха в Ню Йорк, а и аз бях все още прекалено много ученичка, ръководена от свръхегото си, за да не предпочета това, което мразех, пред другото, което обичах. Или може би беше заради Чарли: бях възмутена от предателството му, ала не можех да дочакам да го видя отново.

Чарли и аз скъсахме скоро след като се събрахме. Изглежда, никога не успях да му простя неговата амбивалентност, макар че фактически сега виждам, че тя е приличала много на моята и сигурно е трябвало да проявя повече разбиране. Алесандро продължаваше да пише от Флоренция приказки за divorzio, но аз бях гледала прекалено много италиански филми, за да му повярвам. Микеланджело се появи веднъж, но изглеждаше толкова зле в замърсената дневна светлина на Ню Йорк, че не ми даде сърце да продължа. Тъмните и кехлибарени сенки на Флоренция бяха правили чудеса за него — това всеки почитател на Е. М. Форстър лесно би разбрал. Септември и октомври бяха мрачни и неприветливи. Излизах с потискащ асортимент от разведени мамини синчета, неврастеници, психопати и психиатри. Можех само да си поддържам духа, като ги описвах с гадни подробности в писмата си до Пиа. И после, през ноември, Бенет Уинг влезе с валсова стъпка в живота ми и изглеждаше като решението на всичките ми проблеми. Мълчалив като сфинкс и много нежен. Спасител и психиатър — наведнъж. Хвърлих се в брака по начина, по който (в Европа) се бях хвърляла в леглото. Изглеждаше, че е меко легло; шиповете бяха отдолу.

[# Развод (ит.). — Б. пр.]