Страх от летене

16.ПРЕЛЪСТЕНА И ИЗОСТАВЕНА

Отново Париж.

Пристигнахме покрити с прахоляк. Двама сезонни работници като от книга на Джон Стайнбек; двама прашни водевилни актьори като от произведение на Колет.

Да пикаеш край пътя е теоретически изпълнено с очарование а ла Русо, но на практика чаталът ви остава влажен. И един от недостатъците да си жена е, че пикаеш в обувките си. Или върху тях.

Така че пристигнахме в Париж лепкави, прашни и леко опикани. Отново бяхме влюбени един в друг — този втори любовен стадий, който се състои от носталгия по първия. Този втори любовен стадий, който идва, когато с отчаяние разбирате, че се разлюбвате и не можете да понесете мисълта за поредната загуба.

Ейдриън галеше коляното ми.

— Как си, любов моя?

— Добре, любов.

Вече не знаехме кое беше действителност и кое измислица. Бяхме се вживели в ролите си.

Чувствах се решена да намеря Бенет и да опитам отново с него, ако, разбира се, ме прибереше. Но нямах ни най-малка представа къде можеше да бъде Бенет. Реших да опитам да му телефонирам. Предполагах, че се е завърнал в Ню Йорк. Той мразеше да обикаля Европа почти колкото и аз.

Намерих телефон на Gare du Nord и се опитах да поръчам разговор. Но бях забравила всички френски думи, които някога съм знаела, а имаше и какво да се желае по отношение на английския език на телефонистката. След един абсурден диалог, много грешки, пукания и сбъркани номера най-накрая ме свързаха със собствения ми домашен телефон.

Телефонистката попита за „доктор Уинг“ и много отдалече, сякаш изпод целия Атлантически океан, дочух гласа на момичето, което бе пренаело апартамента ни за през лятото.

— Не е тук. Той е във Виена.

— Madame, le docteur est a Vienne — повтори като ехо телефонистката. —

— Се n’est pas possible! — извиках, но френският ми се простираше само дотук. Телефонистката започна да спори с мен и колкото повече спореше, толкова повече ми се връзваше езикът. Едно време, преди доста години, когато бях пътешествала тук като ученичка, говорех този език. А в момента бях забравила даже английския.

— Той трябва да е там! — изкрещях. — Къде би бил, ако не вкъщи? И какво, за Бога, щях да правя аз без него?

Бързо подадох нов разговор до Боб — най-добрия приятел на Бенет, у когото беше колата ни за през лятото. Бенет сигурно щеше да се обади първо на него. Учудващо, Боб си беше вкъщи.

— Боб, аз съм — Айсидора! В Париж съм, Бенет там ли е?

Гласът на Боб долетя слабо:

— Мислех, че е с теб.

И после — тишина! Бяха ни прекъснали. Само че тишината не бе пълна. Звука на океана ли чувах, или си въобразявах? Усетих малка струйка пот да се стича между гърдите ми. Неочаквано гласът на Боб изплува отново:

— Какво се е случило? Да не би…

Последва гъргореща пауза. После — тишина. Привидя ми се огромна риба, която глождеше атлантическия кабел. Всеки път, когато рибата щракваше с челюсти, гласът на Боб замираше.

— Боб!

— Чувам те. Казах: да не би да сте се скарали?

— Да. Прекалено сложно е да се обясни. Ужасно е. Беше изцяло моя…

— Какво? Не те чувам… Къде е Бенет?

— Точно за това ти се обаждам.

— Не схващам.

— По дяволите! И аз не те чувам… Слушай, ако ти се обади, кажи му, че го обичам.

[# Мадам, докторът е във Виена (фр.). — Б. пр.]

[# Не е възможно (фр.). — Б. пр.]

— Какво?

— Кажи му, че го търся.

— Какво? Не те чувам.

— Кажи му, че го искам.

— Какво? Не те чувам.

— Кажи му, че го искам!

— Какво, би ли повторила?

— Невъзможно.

— Не те чувам.

— Просто му кажи, че го обичам.

— Ох! Ужасна връз…

Прекъснаха ни за последен път. Гласът на телефонистката се намеси с новината, че дължа 129 нови франка и 34 сантима.

— Но не се чуваше нищо!

Тя настоя, че ги дължа, въпреки всичко. Отидох до телефонната каса, погледнах в портфейла си и открих, че въобще нямах франкове — нови или стари. Така че ми се наложи да се разправям с касиера, да обменям пари, пак да се карам с касиера, докато най-накрая платих. Не си заслужаваше да продължавам да протестирам.

Започнах да отброявам франкове, сякаш броях греховете си за изкупление. Бях готова да платя какво ли не само за да си бъда сега у дома, та да премисля цялата тази история на спокойствие. Всъщност от всяка авантюра най обичам ето тази, финалната част. Защо да се самозалъгвам? Не съм екзистенциалистка. Почти нищо не съществува за мен, докато не го напиша — преиначено и разкрасено, както си знам. Винаги чакам нещата да свършат, за да мога да си отида вкъщи и да ги поверя на хартията.

— Какво стана? — попита Ейдриън, щом излезе от мъжката тоалетна.

— Само знам със сигурност, че не е в Ню Йорк.

— Може да е в Лондон.

— Е, може и да е. — Сърцето ми се разтуптя при мисълта да го видя отново.

— Защо не тръгнем заедно към Лондон — предложих — и там да се разделим като добри приятели?

— Защото мисля, че с това трябва да се справиш сама — отвърна Ейдриън моралистът.

Не виждах нищо зловещо в предложението му. В известен смисъл беше прав. Сама се набутах в бъркотията — защо да разчитам на него да ме извади оттам.

— Нека да пийнем по нещо и да обмислим положението — предложих, а всъщност шикалкавех, за да печеля време.

— Добре.

И се понесохме с триумфа, с картата на Париж, разтворена на скута ми, със смъкнат гюрук и с огрялото над града слънце — като в някаква филмова версия на нашата история. .

Насочвах Ейдриън към Бул. Миш. и бях доволна да открия, че си спомнях авенютата, ориентирите и завоите. Постепенно френският ми се завръщаше.

„@ pleure dans mon coeur, comme il pleut sur la“ — извиках аз във възторг, че съм способна да си спомня два реда от единственото стихотворение, което бях успяла да запаметя за всичките тези години на уроци по френски. Изведнъж (и без никаква причина освен гледката на Париж) полетях по-високо и от хвърчило. „Родена е с една доза адреналин в повече“, имаше навик да казва майка ми. И беше права — щом не се чувствах страхотно депресирана, аз можех да се пръсна от енергия, кикот и остроумия.

— Какво искаш да кажеш с това „il pleut“? — рече Ейдриън. — Днес е най-слънчевият ден, по дяволите, който съм видял от седмици!

И заразени от моя кикот, преди още да стигнем до кафенето, и двамата изпаднахме в опиянение. Оставихме колата на Рю дез Екол (най-близкия паркинг, който можахме да намерим) заедно с всичките си вещи вътре. За момент се подвоумих — триумфът имаше само брезентов гюрук, — но в края на краищата какво ми пукаше за имуществото или за сигурността. Свободата е просто другото название за това, че няма какво повече да губите, нали?

Отидохме да пием кафе на Place St. Michel, гукахме си за това колко е велико, че сме пак в Париж и как Париж никога не се променя, как кафенетата са си винаги точно там, където сте ги оставили, и улиците — точно там, където сте ги оставили, и Париж — също.

[# Булевард „Сен Мишел“. — Б. пр.]

[## Сърцето ми плаче, както @иали пил града. — Б. пр.]

[### Площад Сен Мишел (фр.). — Б. пр.]

По две бири на всеки — и вече се целувахме, излагайки се на показ. (Всеки би си помислил, че сме най-великите любовници на света.)

— Свръхегото е разтворимо в алкохол — отбеляза Ейдриън, превръщайки се наново в самоуверения флиртаджия от Виена.

— Моето свръхего е разтворимо в Европа — допълних. И двамата се изсмяхме прекалено високо.

— Нека никога не се прибираме вкъщи — предложих аз. — Нека останем тук завинаги и в делириум всеки Божи ден.

— Лозата е единственият истински екзистенциалист — отвърна Ейдриън, като ме прегърна плътно.

— Или хмелът. Хмел, така ли се казва? Никога не съм сигурна.

— Хмел — отвърна той авторитетно, после гаврътна още една бира.

— Хмел — повторих и направих същото.

Пребродихме Париж със замъглено от бирата съзнание. Ядохме кускус на обяд и омари вечерта, а в промеждутъците пихме безчет бири и спирахме безброй пъти да пикаем; пребродихме Jardin des Plantes, квартала около Пантеона и тесните улички в близост до Сорбоната. Пребродихме Jardin du Luxembourg. Най-накрая спряхме да починем на една пейка, близо до Fontaine de Г Observatoire. Бяхме щастливи и мъртвопияни. Гледахме големите бронзови коне на шадравана, изправени на задните си крака. Изпитвах странното усещане на неуязвимост, което дава алкохолът, и същевременно чувствах, че живея в мъглявината на романтичен филм. Бях отпусната, освободена и замаяна. Ню Йорк бе много по-далече и от Луната.

— Нека си намерим хотел и да си лягаме — предложих. Не ме връхлиташе никаква силна вълна от страст, а просто приятелско желание да изконсумираш тази романтична омая. Защо да не опитаме още веднъж. Едно-единствено съвършено ебане, за да го запомня с него. Всичките ни опити досега бяха някак си разочароващи. Срамота, че бяхме толкова време заедно и рискувахме толкова много, а всъщност — за нищо. Или може би в това се състоеше целият номер!

— Не — поклати глава Ейдриън, — нямаме време.

— Какво искаш да кажеш с твоето „нямаме време“?

— Трябва да изчезвам тази вечер, ако искам да стигна в Шербург утре сутринта.

— Защо трябва да бъдеш в Шербург утре сутринта? — Нещо ужасно започваше да ми просветва през алкохолната еуфория.

— За да посрещна Естер и децата.

— Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам. — Ейдриън погледна часовника си. — Приблизително сега напускат Лондон. Трябва да прекараме кратка ваканция в Бретан.

Взрях се втренчено в него, човека, който спокойно гледаше часовника си. Чудовищното му предателство ме бе направило безсловесна. Ето ме — пияна, неумита, дори без да знам кой ден сме, а той не беше забравил нито за миг някаква среща, насрочена преди месец.

— Искаш да кажеш, че си знаел за това през цялото време?

Ейдриън кимна.

— И ме остави да се заблуждавам, че сме просто екзистенциалисти, докато си знаел, че трябва да посрещнеш Естер в точно определен ден?

— Добре де — приеми го, както искаш. Но не беше чак такъв пъклен план, както ти изглежда.

— Тогава какъв беше? Как можа да ме оставиш да си мисля, че и двамата просто се мотаме ей така, накъдето ни отвее вятърът, когато си имал насрочена среща с Естер?

— Ти искаше да се преустройваш, патенце, не аз. Никога не съм ти казвал, че ще променя моя живот, за да ти правя компания.

Чувствах се така, сякаш бях получила кроше в ченето. Беше все едно да си на шест години и предполагаемият ти най-добър приятел да ти строши колелото. Беше най-грозното предателство, за което можех да се сетя.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си седял тук и си ми говорил за свобода и за непредсказуемост, а си кроил планове да се срещнеш с Естер? Никога не съм виждала такъв лицемер!

Ейдриън започна да се смее.

— Какво, да ти го начукам, е толкова смешно?

— Гневът ти.

— Иска ми се да те убия! — изкрещях.

— Бас ловя, че би го направила.

Тогава започнах да го удрям и да го бъхтя с юмруци. Той ме сграбчи за китките и продължи да ме държи така. После се изсмя.

— Исках само да ти дам нещо, за което да пишеш!

— Копеле такова!

— Не е ли това съвършен финал за твоя разказ?

— Ти наистина си свиня.

— Е, хайде, любов моя, не го взимай толкова надълбоко. Моралната поука от тази история е същата все пак, нали?

— Твоят морал е като пътищата в Алпите. Завиват на сто и осемдесет градуса всеки път.

— Май съм чувал това някъде и преди — вметна той.

— Добре! Идвам с теб.

— Къде?

— В Шербург. Просто ще се повозим из Бретан, а Ще трябва да се ебем един друг и да не си измисляме никакви глупави морални извинения — както беше казал ти преди време във Виена.

— Глупости! Няма да тръгнеш.

— Ще тръгна!

— Не, няма! Няма да го допусна!

— Какво искаш да кажеш с твоето „няма да го допусна“! Какво е това говно? Ти парадираше с всичко под носа на Бенет. Ти ме насърчаваше да разтърся целия си живот и да замина с теб, а сега си загрижен единствено да съхраниш непокътнато твоето уютно малко домакинство! От какъв зор смяташ, че ще търпя всичко? Ти беше този, който ми пробутваше номерата си за почтеността, за отвореността и за това как да не живея в милион противоречия. Ще дойда с теб в Шербург, да те шибам! Искам да се срещна с Естер и децата и всичко ще мине по ноти!

— Категорично не! Няма да те взема. Физически ще те изхвърля от колата, ако се наложи.

Гледах го в почуда. Защо ми беше трудно да повярвам, че е толкова коравосърдечен? Ясно бе, че има предвид точно това, което казваше. Знаех, че щеше да ме изхвърли от колата, без да му трепне окото. И да потегли, може би със смях.

[# Петимата (фр.). — Б. пр.]

— Добре де, не ти ли пука, че си лицемер? — Тембърът на гласа ми звучеше обагрен с молба, сякаш вече знаех, че съм загубила.

— Отказвам да разстройвам децата по този начин — каза Ейдриън — и решението ми е дефинитивно!

— Очевидно не ти пука, че разстройваш мен.

— Ти си пораснала. В състояние си да го понесеш. А те — не.

Какво можех да отговоря на това? Можех да пищя и да викам, че и аз съм бебе, че ще откача, ако ме напусне, че ще пукна. Вероятно и така щеше да стане. Но аз не бях дете на Ейдриън и не бе негова работа да ме спасява. Аз бях вече ничие дете. Освободена. Във висша степен свободна. Това беше най-ужасяващото усещане, което съм изпитала някога в своя живот. Като да се кандилкаш на ръба на Големия каньон и да се надяваш, че ще се научиш да летиш, преди да удариш дъното.

Чак след като замина, аз успях да събера ужаса си в шепи и да го обуздая. Не се разделихме като неприятели. Щом проумях, че наистина съм сразена — престанах да го мразя. Започнах да се концентрирам върху въпроса, как да понеса самотата? Веднага след като престанах да се надявам на неговата помощ, открих, че съм в състояние даже да му вляза в положението. Не бях негово дете. Той имаше право да защитава децата си. Даже от мен — ако ме схващаше като заплаха за тях. Ейдриън ме бе предал, но аз бях усещала през цялото време, че това ще се случи, и по някакъв начин го бях използвала като предател точно толкова, колкото и той ме бе използвал за жертва. Ейдриън се оказа — по перверзен начин — инструментът за моето освобождение. Докато го наблюдавах да се отдалечава към колата, разбрах, че щях да се влюбя отново в него веднага, щом дистанцията между нас станеше достатъчно голяма.

Все пак не си замина, без да ми предложи помощта си. Проверихме заедно за самолетни билети до Лондон и се оказа, че няма места за следващите два дни. Трябваше да чакам до срядата или да проверя за ферибота за следващия ден. Или пък да отида на летището и да чакам да бъда повикана като резерва. Имах избор. Всичко, което трябваше да правя, беше да изтърпя лудото блъскане на сърцето си, докато отново намеря Бенет или някой друг. Може би себе си.

Дотътрих обратно куфара си до кафенето на Плас Сен Мишел. Изведнъж, като останах без мъж, си дадох сметка колко беше тежък. Не си бях приготвила багажа с мисълта, че ще пътувам сама. Куфарът ми бе пълен с пътеводители, малък магнетофон за статията, която така и не написах, бележници, сешоара за косата, десет екземпляра от първата ми стихосбирка. Някои от тях трябваше да бъдат предадени на литературния ми агент в Лондон. Други влачех за всеки случай — като легитимация за пред всеки, когото бих могла да срещна. Книгите бяха предназначени да докажат, че не съм просто една обикновена жена. Те бяха предназначени да докажат, че съм изключителна. Те бяха предназначени да докажат, че трябва да ми се даде почетен ескорт. Бях се вкопчила жалко в статута си на изключение, защото без него щях да бъда само още една самотна женска дебнеща плячка.

— Имам ли адреса ти? — бе попитал Ейдриън, преди да замине с триумфа.

— В книгата е, която ти дадох. На последния лист. Но се оказа, че е загубил и книгата ми. Екземплярът, който му бях надписала с отровнорозово мастило. Излишно е да се казва — не я беше прочел докрай.

— Ето, ще ти дам друга. — И започнах да отварям ципа на брезентовия си куфар по средата на улицата. Бурканчета с козметика се изтъркаляха навън. Отделни листа, бележки за стихотворения, върху които работех, магнетофонни касети, филми, червила, романи в меки корици, оръфания пътеводител „Мишлен“. Натъпках всичките тези боклуци обратно в мекия италиански куфар и изрових една от собствените си книги. Прегънах девствения й гръб.

На безгрижния Ейдриън (написах),

който губи книги.

С любов и много целувки,

твой дружелюбен социален работник

от Ню Йорк…

И пак написах нюйоркския си адрес и телефонния си номер на последната страница, при все че вероятно щеше да загуби и този екземпляр. Ето така се разделихме. Загуба след загуба се трупаха. Животът ми разпилян навън на улицата и нищо друго освен едно тънко томче стихове между мен и празното пространство.

В кафенето седнах до куфара си и поръчах още една бира. Бях замаяна и изтощена — почти прекалено изтощена, за да бъда толкова нещастна, колкото ми се полагаше. Щеше да се наложи да си търся хотел. Ставаше тъмно. Куфарът ми бе ужасно тежък и аз трябваше да се мотам по улиците, като го влачех след себе си, и да се катеря по разни спираловидни стълби в издирване на стаи; а те пък щяха да се оказват вече заети. Положих глава на масата. На ръба на пълното изтощение исках да заплача, ала знаех, че не биваше така да се излагам на показ. Вече усещах този вид опипващи погледи, които всяка сама жена привлича. А бях прекалено изморена и измъчена, за да реагирам с изтънченост. Ако сега някой се опиташе да ме сваля, вероятно щях да започна да пищя и да размахвам юмруци. Намирах се отвъд думите. Нямах сили да разсъждавам и да споря и да се опитвам да бъда умна. Първият мъж, който ме доближеше с циничен или свалячески наглед, щеше да си го отнесе: едно коляно в топките или кроше в ченето. Нямаше да седя тук и да треперя от страх, както правех на тринадесет години, когато ексхибиционистите започваха да свалят циповете на панталоните си пред мен в пустия вагон на метрото на път за училище. В действителност обикновено ме беше страх, че те ще се обидят и ще ми отмъстят жестоко, ако не останех като закована на седалката. Така че не мърдах, гледах настрани и се преструвах, че не забелязвам нищо, преструвах се, че чета, и се надявах, че книгата някак си ще ме предпази. Много по-късно, в Италия, когато мъжете вървяха след мен из развалините и ме преследваха с колите си надолу по улиците (отваряйки вратите и шепнейки „vieni“, „vieni“ ), винаги се чудех защо се чувствах толкова омърсена и оплюта, и разгневена. Предполагаше се, че поведението им трябваше да ме ласкае. Предполагаше се, че то доказваше моята женственост. Майка ми винаги ми бе повтаряла колко женствено се е чувствала в Италия. Защо тогава репликите ме караха да се чувствам като подгонено от ловци диво животно? Трябваше да има нещо сбъркано в мен, мислех си. Обикновено се опитвах да се усмихна и отмятах коса, за да покажа, че съм благодарна. А тогава се усещах като

[# Ела, ела (ит.). — Б. пр.]

мошеничка. Защо не бях благодарна, че са ме подгонили?

Сега обаче исках да бъда сама и ако някой интерпретираше поведението ми различно — щях да реагирам като диво животно! Дори Бенет с целия му предполагаем психологизъм и проникновение поддържаше, че мъжете се опитват да ме свалят непрекъснато, защото ги предразполагам с моята „достъпност“, както се изразяваше той. Защото се обличах прекалено секси. Или носех косите си прекалено буйно разпуснати. Или нещо друго. Накратко — заслужавах си да бъда нападана! Все същият стар жаргон от времето на войната между половете, същата мила терминология от петдесетте години, ала този път някак си дегизирана: Не съществува такова нещо като изнасилването; вие, госпожи, си го просите. Вие, госпожи!

Висях над бирата си. Щом вдигнах поглед, мъжът на съседната маса ми се наби в очи. Имаше същия надут вид, сякаш казваше: „Знам какво искаш, малката…“ Същия свалячески вид, по който си бях паднала у Ейдриън — само че сега ми се драйфаше от него. На този етап всичко, което виждах в непознатия, беше тормоз и садизъм. Изведнъж ми хрумна, че вероятно 90 на сто от мъжете, дето го демонстрират, всъщност прикриват импотентността си. Но дори не държах да проверя хипотезата си.

Сбърчих вежди и сведох поглед. Не виждаше ли, че никого не исках? Не виждаше ли, че бях уморена, мръсна и пребита? Не виждаше ли, че се бях вкопчила в бирената си чаша, сякаш тя бе Светият Граал? Защо, когато отказвате на някой мъж — отказвате му искрено и от все сърце, — той винаги упорства и вярва, че само кокетничите?

Върнах се мислено назад към времето, когато фантазирах за разни мъже по влакове. Вярно е, че никога не бях направила нищо за тези си фантазии, а и не бих посмяла. Много дълго дори нямах достатъчно смелост да пиша за тях. Ала да предположим, че се бях опитала да се сближа с някой от тези мъже, и да предположим, че той ме беше отблъснал, че бе отвърнал поглед с отвращение или погнуса. И тогава какво? Незабавно бих взела отказа присърце с убеждението, че аз съм крива; бих оплюла себе си, че съм такава долна жена, курва, пачавра, натрапница… Нещо повече — незабавно бих се самообвинила за собствената си непривлекателност, а не мъжа за неговата неохота, а после щях да се чувствам смазана дни наред от обстоятелството, че ме е отблъснал. Докато мъжът предполага, че женският отказ е просто част от играта. Или поне много мъже си мислят, че е така. Когато мъжът казва „не“, това значи „не“. Когато жената казва „не“, това значи „да“ или най-малкото — „може би“. Дори има виц по този повод. И малко по малко жените започват да вярват в изградената за тях представа. В крайна сметка след векове, прекарани в сянката на такива предположения, те вече не знаят какво искат и никога не могат да вземат самостоятелни решения. А мъжете, разбира се, усложняват проблема, като се подиграват на нерешителността им и търсят причините в биологията, хормоните и предменструалното напрежение.

Изведнъж — под циничния поглед на непознатия срещу ми — аз разбрах къде бях сбъркала с Ейдриън и защо ме бе зарязал той. Бях нарушила основното правило: да не преследвам мъжкаря. Години наред фантазирах за мъже, но никога не им бях посягала, а сега — за пръв път в моя живот — изживявах наяве една от фантазиите си. Преследвах мъж, когото безумно желаех, и какво се получи? Той стана мек като преварен макарон и ме отхвърли. Мъжете и жените, жените и мъжете. Като че ли никога не се получава. Много, много отдавна, когато мъжете били ловци и хвалипръцковци, а жените прекарвали целия си живот в грижи около бременността и често умирали при раждане, на тях им се случвало да бъдат обладавани против тяхната воля. Мъжете се оплаквали, че жените им били студени, неотзивчиви, фригидни… Те искали жените си разюздани. Искали ги диви, буйни. Сега жените най-накрая се бяха научили да бъдат буйни и разюздани и какво стана? Мъжете се спаружиха! Безнадеждна история! Бях желала Ейдриън, както никога никой друг преди това в живота си, и голямата сила на моето желание унищожи неговото. Колкото повече показвах страстта си, толкова по-студен ставаше той. Колкото повече рискувах, за да бъда с него, толкова по-малко желаеше да рискува Ейдриън, за да бъде с мен. Наистина ли изглеждаше толкова просто? Всичко ли се свеждаше до това, което ми бе казала майка ми преди години — да се правя на недостижима? Може би наистина беше вярно, че измежду мъжете най-много ме бяха обичали тези, към които съм се отнасяла с безразличие. Но какво забавно имаше в това? Какъв смисъл? Не бихте ли могли да съберете „филос“ и „ерос“ заедно поне за малко? Кому е нужно това непрестанно хоро от редуващи се загуби, този постоянен цикъл от желание и безразличие, безразличие и желание?

Трябваше да намеря хотел. Ставаше късно и тъмно и куфарът ми беше не само огромно бреме, но допълваше моя вид на достъпна жена. Забравила бях колко е страшно да си без кавалер — циничните погледи, подсвиркванията, предложенията за помощ, които не смееш да приемеш от страх да не задлъжнееш сексуално. Ужасното чувство за уязвимост. Нищо чудно, че ходех от мъж на мъж и в края на краищата се женех. Как можах да напусна Бенет? Как можах да забравя?

Дотътрих шибания си куфар зад ъгъла на Рю дьо ла Арп (сянката на гаджето на Чарли — Сали) и изненадващо намерих място в първия хотел, в който опитах. Цените се бяха покачили главоломно от последното ми идване в Париж, а ми дадоха и единствената останала свободна стая, на най-горния етаж (мъчително катерене с този куфар). Мястото беше клопка при пожар, отбелязах с мазохистично удоволствие, а на таванския етаж, където бях аз — изглеждаше най-правдоподобно да попадна в клопката. Всякакъв род картини нахлуха в съзнанието ми: Зелда Фидцжералд, която умира в пожара на запалилия се приют (точно бях прочела биографията й); мизерната хотелска стаичка от филма „Без дъх“; баща ми — той ме предупреждаваше със сериозен вид преди първото ми самостоятелно пътешествие до Европа, на деветнадесет години, че е гледал филма „Без дъх“ и знаел какво се случва на американските момичета в Европа; Бенет и аз, както горчиво се караме в Париж преди пет Коледи; двете с Пиа — отседнали в същия този хотел, когато и двете бяхме само двадесет и три годишни; първото ми идване в Париж на тринадесет години (в шикозния апартамент на хотела „Джордж V“ с родителите ми и сестрите ми; и всички си миехме зъбите с минерална вода „Перие“); историите на дядо ми за това как живеел в Париж само на банани, когато бил студент по изящни изкуства, без пукнат петак в джоба; майка ми — как танцува гола в Булонския лес (ако се вярваше на твърденията й)…

Бях се зарадвала на късмета си, че съм намерила стая, но щом я видях и осъзнах, че ще трябва да прекарам сама нощта в нея — сърцето ми изстина. Всъщност това беше само половин стая с преграда от шперплат по средата (един Бог знае какво имаше от другата страна), с хлътнало единично легло, покрито с много прашна крепонена кувертюра. Стените бяха облепени с хартиени тапети на райета, ужасно изпоцапани и избелели.

Издърпах куфара си вътре и тръшнах вратата. Почовърках малко ключалката, преди да успея да я затворя. На финала се срутих върху леглото и започнах да рева. Съзнавах, че искам да плача страстно и без задръжки, че искам да изплача цял океан от сълзи и да се удавя в него. Но дори сълзите ми не идваха. Някакъв особен възел се стягаше в стомаха ми и ме караше да мисля за Бенет. Като че ли пъпът ми бе свързан с неговия, така че дори не можех да се отдам на плача си, без да се чудя и да се тревожа за него. Къде беше той? Не ми ли се полагаше поне да се нарева, както трябва, преди да го намеря?

Най-странното нещо за плача (вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация — като говора — и да изискват слушател.

Ти трябва да спиш, казах си строго. Но вече усещах, че започвам да изпадам в паника; тя ми напомняше най-лошите нощи на ужас в детството ми. Усещах ядрото на своята същност да се плъзга назад във времето въпреки протеста на зрялото ми, рационално „аз“. Не си дете, казвах си на глас, но лудото бумтене на сърцето ми продължаваше. Бях обляна в студена пот. Лежах прикована към леглото. Знаех, че имам нужда да се окъпя, но от страх не можех да напусна стаята. Пикаеше ми се отчаяно, ала се боях да отида до тоалетната. Дори не смеех да си събуя обувките (от шубе, че мъжът под леглото ще ме сграбчи за крака). Не смеех да си измия лицето (кой знае какво дебнеше иззад завесата). Струваше ми се, че виждам някакъв силует да се движи по терасата. Коли фантоми от светлини прекосяваха тавана. Някой пусна водата в тоалетната отвън и аз подскочих. Нечии стъпки се отдалечиха надолу по коридора. Започнах да си припомням сцени от „Убийствата на улица Морг“. Спомних си някакъв безименен филм, който бях гледала по телевизията на петгодишна възраст. В него се показваше един вампир, дето можеше да преминава напред-назад през стените. Никакви ключалки не бяха в състояние да го спрат. Представих си го да влиза и да излиза през мръсните, накаляни тапети. Обърнах се отново за помощ към зрялата си същност. Опитах се да бъда критична и рационална. Знаех какво са в действителност вампирите. Знаех, че мъжът под леглото беше отчасти баща ми. Мислех за книгата на Гродек „Книга за нещото“. Страхът от неканения гост е желание за такъв гост. Спомних си и всичките сеанси с доктор Хаппе, през време на които бяхме говорили за нощните ми кошмари. Припомних си още, че през пубертета фантазирах, че съм наръгана или застреляна от някакъв непознат. Щях да седя на бюрото си и да пиша, а мъжът щеше да ме нападне в гръб. Кой беше той? Защо животът ми бе населен с мъже-фантоми?

„Няма ли начин да избягаме от собственото си съзнание?“ — питаше Силвия Плат в една от последните си отчаяни поеми. Ако бях попаднала в капан, то той беше капанът на собствените ми страхове. Ужасът от самотата можеше да мотивира всичко. Понякога, изглежда, бях готова да направя всякакъв компромис, да изтърпя всякакво падение, да остана с всеки мъж само за да не се озова лице в лице със самотата. Но защо? Защо беше толкова ужасно да си сама? Опитай се да мислиш за причините — казах си. — Опитай!

АЗ: Защо е толкова ужасно да си сама?

АЗ: Защото, ако никой мъж не ме обича, аз нямам самоличност.

АЗ: Но очевидно това не е вярно. Ти пишеш, хората четат творбите ти и те значат нещо за тях. Ти преподаваш и твоите студенти се нуждаят от теб и имат отношение към особата ти. Имаш приятели, които те обичат. Дори родителите ти и сестрите ти те обичат — по свой своеобразен начин.

АЗ: Нищо от всичко изброено не запълва моята самота. Нямам мъж. Нямам дете. @знаеш, че децата не са противоотрова на

АЗ: Но самотата.

АЗ: Знам.

АЗ: И знаеш още, че децата само временно принадлежат на родителите си.

АЗ: Знам.

АЗ: И знаеш, че мъжете и жените никога не могат напълно да се притежават един другиго.

АЗ: Знам.

АЗ: И знаеш, че би мразила мъжа, който ще те притежава изцяло и ще изхабява целия ти въздух…

АЗ: Знам — но отчайващо копнея за това.

АЗ: А ако го имаш, ще се чувстваш в клопка.

АЗ: Знам.

АЗ: Искаш взаимноизключващи се неща.

АЗ: Знам.

АЗ: Искаш свобода, а същевременно и близост.

АЗ: Знам.

АЗ: Малцина получават и двете.

АЗ: Знам.

АЗ: Защо очакваш да си щастлива, когато повечето хора не са?

АЗ: Не знам. Знам само, че ако престана да се надявам на любов, ако престана да я очаквам, ако престана да я търся, животът ми ще стане толкова плосък, колкото поразена от рак гърда след радикална хирургическа намеса. Подхранвам се от това очакване. Отглеждам го. То ме поддържа жива.

АЗ: Но какво става със свободата?

АЗ: По-точно?

АЗ: Нали вярваш в независимостта?

АЗ: Вярвам.

АЗ: И тогава?

АЗ: Подозирам, че мога да се откажа от всичко, да продам душата си, принципите си, вярата си само за един мъж, който наистина да ме обича…

АЗ: Лицемерка!

АЗ: Имаш право.

АЗ: Не си по-добра от Ейдриън!

АЗ: Права си.

АЗ: Не се ли притесняваш? Откриваш такова лицемерие в себе си.

АЗ: Притеснявам се.

АЗ: Тогава защо не се пребориш с него?

АЗ: Правя го сега. Боря се. Но не знам коя страна ще победи.

АЗ: Мисли за Симон дьо Бовоар!

АЗ: Харесва ми нейната издръжливост, при все че книгите й са преизпълнени със Сартър, Сартър, Сартър.

АЗ: Мисли за Дорис Лесинг!

АЗ: Анна Уулф не може да се изпразни, освен ако не е влюбена… какво повече да се каже?

АЗ: Мисли за Силвия Плат!

АЗ: Мъртва е. Кому са нужни живот или смърт като нейните дори и да ви канонизират?

АЗ: Би ли умряла за дадена кауза?

АЗ: На двадесет години — да, но не и на тридесет. Не вярвам в подобна смърт. Не вярвам в смъртта заради поезия. Едно време боготворях Кийтс за това, че е умрял млад. Сега мисля, че се изисква повече смелост да… умреш стар.

АЗ: Добре — спомни си тогава за Колет.

АЗ: Добър пример. Но тя е една от малцината.

АЗ: Добре, защо да не опиташ да бъдеш като нея?

АЗ: Опитвам.

АЗ: Първата стъпка е да научиш как да бъдеш сама…

АЗ: Да, и когато усвоиш това наистина добре, забравяш как да се отвориш към любовта, ако тя все пак се появи някога.

АЗ: Кой беше казал, че животът е лесен?

АЗ: Никой.

АЗ: Тогава защо толкова те е страх да бъдеш сама?

АЗ: Въртим се в кръг.

АЗ: Това е една от неприятните страни на самотата.

Безнадеждно. Не можех да се вразумя и да се измъкна от паниката. Дъхът ми излизаше тежко и насечено и се потях обилно. Опитай се да опишеш паниката, казах си. Преструвай се, че пишеш. Сложи се в трето лице. Невъзможно беше. Потъвах в центъра на паниката. Сякаш разчекната от диви коне, ръцете и краката ми отлитаха в различни посоки. Бяха ме обсебили фантазии за ужасяващи изтезания. Китайски военачалници одираха живи враговете си. Жана д’Арк гореше на кладата. Разкъсваха на колело френските протестанти. Избождаха очите на бойците от Съпротивата. Нацисти мъчеха евреите с електрошокове, с игли и с „операции“ без упойка. Южняци линчуваха черните. Американски войници режеха ушите на виетнамците. Индианци биваха изтезавани. Индианци изтезаваха. Цялата човешка история течеше сред кръв, нечистотии и писъците на жертвите. Стиснах очи, ала сцените се заредиха отново иззад парещите ми клепачи. Чувствах се, все едно че съм била жива одрана, все едно че всичките ми вътрешни органи са изложени на природните стихии, все едно че върхът на главата ми е отсечен и даже мозъкът ми се вижда. Всяко нервно окончание пренасяше болка. Болката е единствената действителност. Не е вярно, възроптах. Спомни си дните, когато изпитваше удоволствие, когато бе доволна, че си жива, когато си изпитвала такава огромна радост, граничеща с пръсване. Ала не можех да си спомня. Бях разпната на кръста на въображението си. А то е толкова ужасно, колкото историята на света.

Все пак извиках в съзнанието си първото си пътуване до Европа на тринадесетгодишна възраст. Прекарахме шест седмици в Лондон, на гости у нашите английски роднини. Обикаляхме забележителностите и трупахме огромни сметки в хотел „Клеридж“, които, както казваше баща ми, „плащаше Чичо Сам“… Какъв богат чичо. Но аз прекарах цялото пътуване под сянката на ужаса от всички уреди за мъчения, които стояха в Лондонския Тауър, и от всички онези восъчни страхотии, изложени в Музея на Мадам Тюсо. Дотогава не бях виждала инструмент за смазване на палците, нито диба. Никога не го бях съзнавала.

— Хората още ли използват тези неща? — попитах майка си.

— Не, скъпа. Използвали са ги само в отколешни времена, когато са били по варвари. Цивилизацията е прогресирала оттогава.

Беше цивилизованата 1955 година — само едно десетилетие от немския холокост; беше ерата на ядрените опити и атомната надпревара; беше две години след войната в Корея и твърде скоро след кулминацията на лова на комунистически вещици, с черните списъци, съдържащи имената на много от приятелите на моите родители. Ала майка ми, приглаждайки с ръка истинските ленени чаршафи, между които треперех, наблегна — през онази дъждовна нощ — върху цивилизацията. Опитваше се да ме пощади. Щом истината беше прекалено трудна, за да се понесе — то тогава тя трябваше да ме лъже.

— Добре! — бях казала, затваряйки очи.

А Чичо Сам, който приспадаше от данъците толкова много неща, само преди две години бе екзекутирал на електрическия стол семейство Розенберг в името на цивилизацията. Нима само преди две години бяха „отколешните времена“! Майка ми и аз се преструвахме на конспиратори, докато се прегръщахме, преди да загасим осветлението.

Но къде беше майка ми сега? Не ме бе спасила тогава, не би могла да ме спаси и сега, но ако се появеше — със сигурност щях да преживея поне нощта. Нощ подир нощ, ние преживяваме. Да можех само да съм като Скарлет О’Хара и да мисля за всичкото това утре.

[# Диба (ист.) — приспособление за изтезаване чрез разпъване. — Б. пр.]

[## Пълно изгаряне на жертвата — холокост — унищожението на евреите. — Б. пр.]