Странник в странна страна

Първа глава

Имало едно време марсианец, който се казвал Валънтайн Майкъл Смит.

Участниците в първата експедиция до Марс бяха подбрани според теорията, че най-голямата опасност за човека е самият човек. По онова време, осем земни години след основаването на първата човешка колония на Луната, такова междупланетно пътешествие можеше да се осъществи само по инерционни орбити — от Земята до Марс за двеста петдесет и осем денонощия, същият срок за обратния полет и още четиристотин петдесет и пет денонощия на Марс в очакване планетите да припълзят отново до взаимно положение, позволяващо най-благоприятната орбита.

„Посланик“ можеше да достигне целта си, само като дозареди с гориво в космическа станция. Добереше ли се до Марс, би могъл и да се завърне — ако не се разбиеше при кацането, ако екипажът откриеше вода за зареждане на реактора и ако не се случеха хиляди нежелани неща.

Събрани заедно за почти три земни години, осемте човека трябваше да поддържат отношения, много по-добри, отколкото обикновено постигат хората. Веднага се отказаха от идеята за изцяло мъжки екипаж заради вероятната му неустойчивост и нездравословна атмосфера. Сметнаха, че четири семейни двойки са оптималната възможност, стига да съчетаят в тях всички необходими специалности.

Като главен изпълнител на поръчката, Единбургският университет нае за подбора на екипажа Института за социални изследвания. След отхвърлянето на доброволци, неподходящи поради възраст, здравословно състояние, психическа нагласа, квалификация или нрав, в списъка на института останаха девет хиляди приемливи кандидати. Имаха нужда от астронавигатор, лекар, готвач, механик, командир на кораба, семантик, химически инженер, електронен инженер, физик, геолог, биохимик, биолог, атомен инженер, фотограф, хидропоник и инженер на ракетни системи. Имаше стотици възможни комбинации на доброволци, притежаващи тези умения. Подбраха само три семейни двойки… но и в трите случая специалистите по психодинамика, които оценяваха факторите на съвместимостта, просто се хванаха за главите от ужас. Главният изпълнител предложи да намалят изискванията си за съвместимост. Институтът веднага заяви, че е готов да върне символичното си заплащане, равно на един долар.

Компютрите продължаваха да обработват базата данни, променяща се заради смърт или отказ на доброволците, или пък появата на нови. Капитан Майкъл Брант, магистър по природни науки, комодор от запаса във федералните въоръжени сили, пилот и на тридесет години вече ветеран в полетите до Луната, имаше връзки в института. Неговият човек състави за него списък на неомъжените жени, които (заедно с капитана) биха могли да допълнят екипажа, после съчета името на Брайънт с всяка от тях и ги пусна през компютъра, за да определят допустимата комбинация. Вследствие на това капитанът отлетя за Австралия и предложи брак на доктор Уинифрид Кобърн — стара мома, по-възрастна от него с девет години.

Сигналните лампички примигваха, личните досиета се пресяваха и накрая бе съставен подходящ екипаж:

капитан Майкъл Брайънт, командир на кораба — пилот, астронавигатор, втори готвач, втори фотограф, инженер по ракетните системи;

д-р Уинифрид Кобърн Брант, на четиридесет и една години — семантик, квалифицирана медицинска сестра, отговорник по припасите, историк;

г-н Франсис Кс. Сийни, на двадесет и осем години — старши офицер, втори пилот, астронавигатор, астрофизик, фотограф;

д-р Олга Ковалич Сийни, на двадесет и девет години — готвач, биохимик, хидропоник;

д-р Уорд Смит, на четиридесет и пет години — лекар и хирург, биолог;

д-р Мери Джейн Лайл Смит, на двадесет и шест години — атомен инженер, техник по поддръжката на електронните и силовите системи;

г-н Сергей Римски, на тридесет и пет години — електронен инженер, химически инженер, механик, техник по поддръжката на криологичните системи;

г-жа Елеанора Алварес Римски, на тридесет и две години — геолог и селенолог, хидропоник.

Така екипажът имаше всички необходими умения, част от тях придобити в процеса на интензивно обучение през седмиците преди излитането на кораба. Но по-важно беше, че членовете на екипажа отговаряха на изискванията за съвместимост.

„Посланик“ отлетя. През първите седмици и радиолюбителите можеха да приемат предаванията му. С отслабването на сигналите започнаха да ги препредават изстреляни от Земята радиорелейни спътници. Изглежда хората на кораба се чувстваха здрави и доволни от живота. Доктор Смит нямаше по-сериозни проблеми — явно екипажът се приспособяваше към безтегловността и повече не опря до лекарствата срещу повръщане след първата седмица. И да имаше затруднения с дисциплината, капитан Брант не докладваше за тях.

„Посланик“ навлезе в постоянна орбита около Марс, малко по-ниска от тази на Фобос и прекара следващите две седмици във фотографиране и проучване на планетата от разстояние. После капитан Брант изпрати радиограма: „Утре в 12 часа стандартно време по Гринуич ще кацнем южно от Лакус Соли“.

Не получиха други съобщения от кораба.

Втора глава

Мина четвърт земен век, преди Марс да бъде посетен от други хора. Шест години след последното известие от „Посланик“ безпилотната сонда „Зомби“, изстреляна от Международното дружество за астронавтика, прекоси космическата пустош, остана в орбита да подходящия момент и се върна. Снимките, направени от робота, разкриха непривлекателна за хората земя. А инструментите на сондата потвърдиха, че рядката марсианска атмосфера не може да поддържа роден на Земята живот.

Освен това снимките от „Зомби“ доказаха, че „каналите“ са изкуствени съоръжения, а други подробности бяха изтълкувани като руини на градове. Канеха се да изпратят нова експедиция, но Третата световна война им попречи.

И все пак забавянето даде възможност новата експедиция да е много по-добре съоръжена от първата. Федералният кораб „Защитник“, с изцяло мъжки екипаж от осемнадесет космонавти и двадесет и трима бъдещи заселници (също само мъже) на борда, достигна Марс за деветнадесет дни благодарение на двигателите си „Лайл“. „Защитник“ кацна южно от Лакус Соли, защото капитан Ван Тромп Имаше намерение да открие „Посланик“. Втората експедиция докладваше всеки ден. Три от съобщенията събудиха особен интерес. Първото гласеше:

„Открихме кораба «Посланик». Няма оцелели.“

А второто: „На Марс има живот“.

И третото: „Корекция на съобщение 23–105 — открихме един оцелял от «Посланик».“

Трета глава

Капитан Вилем ван Тромп се отличаваше с човечността си. Изпрати радиограма преди приземяването: „Пътникът ми не бива да бъде посрещан официално. Осигурете совалка с ниско притегляне, носилка и линейка. Също и въоръжена охрана.“

Нареди на корабния хирург да съпроводи Валънтайн Майкъл Смит, за да се увери, че ще бъде прехвърлен в Медицинския център „Бетесда“, настанен на водно легло и опазен от контакт с външния свят. А самият Ван Тромп отиде на извънредното заседание на Висшия съвет на Федерацията.

Когато слагаха Смит на леглото, първият министър на науката тъкмо казваше:

— Признавам, господин капитан, че вашите пълномощия като командир на една — забележете, научна — експедиция, ви дават правото да поискате медицинска помощ за лице, намиращо се временно под грижите ви. Но не разбирам какви основания имате да се намесвате в работата на моето министерство. Ами че Смит е истинска съкровищница на научни данни!

— Да, предполагам, че е така.

— Тогава защо?… — Министърът на науката се обърна към първия министър на мира и сигурността. — Дейвид? Ще дадеш ли съответните указания на твоите хора? В края на краищата, не можем да подлудяваме от чакане учените, да спомена само професор Тиргартен и доктор Окаджима, например.

Министърът на мира се озърна за миг към капитан Ван Тромп, който поклати глава.

— Но защо? — настоя министърът на науката. — Нали сам признахте, че той не е болен.

— Пиер, позволи на капитана да обясни — предложи министърът на мира. — Е, какво ще кажете?

— Сър, Смит не е болен — започна Ван Тромп, — но не се чувства добре. Никога досега не е бил подлаган на нормалното земно притегляне. Сега тежи два пъти и половина повече и мускулите му просто не могат да се справят с това. Не е свикнал и с атмосферното налягане на Земята. Всъщност не е свикнал с нищо тук и претоварването му идва в повечко. Дявол го взел, господа, но и аз съм направо скапан, а все пак съм роден на тази планета.

Министърът на науката не скри презрението си.

— Капитане, ако ви е трудно отново да свикнете с гравитацията, нека ви уверя, че очаквахме това. И аз съм го изпитвал след полет в космоса. Знам какво ви е в момента. Но онзи човек Смит трябва да…

Капитан Ван Тромп реши, че е време да прояви ината си. Винаги можеше да намери извинение в наистина прекомерната си умора. Струваше му се, че току-що е попаднал в гравитационното поле на Юпитер. Затова си позволи да прекъсне министъра.

— Ха! „Този човек Смит“! Човек! Нима не разбирате, че не е човек?

— Ъ?

— Смит… не… е… човек.

— Моля? Бихте ли обяснил, капитане?

— Смит е разумно същество с човешки произход, но е по-скоро марсианец. Преди ние да кацнем там, не бе зървал хора. Той мисли и чувства като марсианец. Отгледан е от раса, която няма нищо общо с нас — ами че те дори не знаят що е секс! И така — Смит е човек по произход, но марсианец по възпитание. Ако искате да го побъркате и да похабите такава „съкровищница“, пратете му вашите дебелоглави професори. Въобще не му давайте шанс да привикне с лудницата, която наричаме Земя. Не ми пука, аз си свърших работата!

Мълчанието бе прекъснато от генералния секретар Дъглас.

— При това я свършихте добре, капитане. Ако този човек… или човекомарсианец има нужда от няколко дни за приспособяване, уверен съм, че науката може и да почака малко. По-спокойно, Пит! Капитан Ван Тромп е достатъчно уморен.

— Но едно нещо не може да чака — намеси се министърът на общественото осведомяване.

— Кажи, Джок.

— Ако не покажем съвсем скоро Човека от Марс по стереото, ще си докараме бунтове на главите.

— Хъм… Джок, преувеличаваш. Разбира се, ще запълним новините с марсиански истории. Аз ще наградя капитана и неговия екипаж… да речем, утре. А капитан Ван Тромп ще може да сподели преживелиците си, след като си отдъхне тази нощ, разбира се.

Министърът поклати глава.

— Не е ли достатъчно, Джок?

— Хората очакваха експедицията да им докара истински, жив марсианец. Щом не разполагаме с такъв, имаме нужда от Смит, и то скоро.

— Живи марсианци значи? — Генералният секретар Дъглас се обърна към Ван Тромп. — Имате ли записи на марсианци?

— Хиляди метри лента.

— Ето ти го решението, Джок. Когато приказките на живо престанат да вършат работа, наблягайте на записите. А сега, капитане, да обсъдим въпроса за екстериториалността. Казвате, че марсианците нямали нищо против?

— Ами, не, сър… но и не дадоха съгласието си.

— Май не схващам мисълта ви.

Ван Тромп си подъвка устните, преди да продължи.

— Сър, да говориш с марсианец е все едно да си бъбриш с ехото. Изобщо не влизат в спорове, но и резултати също няма.

— Вероятно трябваше да доведете тук вашия… как му беше името… вашия семантик. Да не би да чака пред залата?

— Махмуд, сър. Доктор Махмуд. Но той се чувства зле. Ъ-ъ… леко нервно разстройство.

Капитан Ван Тромп си каза, че и това е начин да заместиш израза „къркан до смърт“.

— Трудности в следполетната адаптация?

— Да, донякъде.

„Проклети земни червеи!“

— Е, добре, доведете го, когато се оправи. Дано и онзи младеж Смит ни помогне с нещо.

Онзи младеж Смит беше зает с трудната работа да оцелее. Тялото му, непоносимо притиснато и отслабено от странно оформеното пространство в това немислимо място, най-после си отдъхна в мекото гнездо, където тези хора го настаниха. Прекрати усилието да поддържа непроменена формата си и съсредоточи третото си равнище в дишането и пулса.

Осъзна, че ако продължава така, ще се самопогълне. Белите му дробове пулсираха с честотата, с която бе свикнал у дома, сърцето му биеше трескаво, за да разпредели нахлуващия кислород. Всичко това се дължеше на опита му да се справи с теснотията, при това задушен от отровно плътната и опасно горещата атмосфера. Смит се погрижи за това.

Когато пулсът му спадна до двадесет удара в минута, а дишането му стана почти незабележимо, той отдели още малко време, за да е сигурен, че няма да се обезтелеси, докато вниманието му е насочено другаде. Когато се увери в това, остави малка от част от второто си равнище нащрек и оттегли съзнанието си. Беше необходимо да огледа отново подредбата на множеството нови събития, за да ги нагласи към себе си, а после да ги съхрани и възхвали.

Откъде да започне? С напускането на дома, когато обгърна тези, другите, превърнали се в новите му съгнездници? Или с идването си в това смазано пространство? Изведнъж пак го връхлетяха светлините и звуците от пристигането и усещането разтърси до болка неговото съзнание. Не, още не бе готов да приеме тази подредба… назад! Назад, към времето преди да срещне другите, които станаха свои. Дори още преди оздравяването, последвало първото грокване, че не е същият като братята си по гнездо… назад към самото гнездо.

Мислите му не съдържаха никакви земни символи. Съвсем отскоро се бе научил да използва най-прости изрази на английски, при това по-трудно, отколкото един индус в пазарлък с турчин. Смит си служеше с английския език като с кодова книга за трудно и несъвършено извличане на смисъла. А сега мисълта му, побрала трупани половин милион години абстракции от една изумително чужда култура, се бе отнесла толкова далеч от човешкия опит, че дори не подлежеше на превод.

В съседната стая доктор Тадеус играеше крибидж с Том Мичъм, прикрепения специално към Смит фелдшер. Тадеус хвърляше по едно око на екраните и датчиците. Когато на един от тях проблясващото число от деветдесет и два удара в минута спадна до по-малко от двадесет, лекарят нахлу при Смит, следван по петите от Мичъм.

Пациентът лежеше върху гъвкавата тъкан на водното легло. Наглед беше мъртъв. Тадеус избълва:

— Доведи ми доктор Нелсън!

Мичъм отвърна отсечено:

— Веднага, сър! — След секунда добави: — Докторе, а електрошок?

— Доведи доктор Нелсън!

Фелдшерът изхвърча през вратата. Ординаторът огледа пациента си, без да го докосва. След малко влезе по-възрастен лекар, с мъчителната неловкост на човек, прекарал доста време в космоса, далеч от силно притегляне.

— Е, колега?

— Сър, преди две минути дишането, температурата и пулсът на пациента спаднаха изведнъж.

— А вие какво предприехте?

— Нищо, сър. Съгласно вашите указания…

— Добре. — Нелсън също огледа Смит и се обърна към комплекта уреди зад леглото — точно копие на онези в съседната стая. — Уведомете ме, ако настъпи друга промяна.

Той понечи да излезе, а Тадеус го изгледа стъписано.

— Но, колега…

— Да? — подкани го по-възрастният мъж. — Каква е диагнозата според вас?

— Ами, сър, не искам да се бъркам в лечението на ваш пациент.

— Помолих ви да изразите мнението си.

— Да, сър. Шок… вероятно нетипичен — побърза да се подсигури ординаторът, — но все пак шок, водещ до летален изход.

— Логично — кимна Нелсън. — Само че в този случай няма нищо логично. Виждал съм пациента в подобно състояние поне десетина пъти. Гледайте!

Той вдигна ръката на Смит и я остави да виси във въздуха.

— Каталепсия? — предположи Тадеус.

— Наричайте я както щете. Просто се постарайте да не го безпокоят и ми съобщете за всяка промяна в състоянието му.

Нелсън върна ръката върху леглото и излезе. Тадеус се озърна към пациента, поклати глава и се върна в другата стая. Мичъм взе тестето.

— Още един криб?

— Не искам.

Мичъм кимна разбиращо.

— Докторе, мен ако питате, оня още преди съмване ще е клиент на гробарите.

— Да, ама никой не те е питал. Я върви да пушиш с пазачите! Искам да помисля.

Фелдшерът сви рамене и отиде при часовите, поставени в коридора. Те веднага се изопнаха, но щом видяха кой идва, пак се отпуснаха. По-високият морски пехотинец попита:

— За какво беше тая врява?

— От пациента се пръкнаха пет близначета и се карахме за имената. Ей, бичмета, някой ще ми кихне ли фас и огънче?

Другият часовой извади пакет цигари.

— Как си с духането?

— Горе-долу се оправям. — Фелдшерът пъхна цигара между устните си. — Господа, кълна се в Господ, ама нищо не ми е ясно за тоя пациент.

— А защо бяха тия заповеди "абсолютно никакви жени? Да не е сексуален маниак?

— Знам само, че го докараха от „Защитник“ и казаха да му осигурим пълно спокойствие.

— От „Защитник“ значи! — изсумтя първият морски пехотинец. — Светна ми.

— И какво ти светна?

— Връзва се. Не е имал жени, не е пипал жени, че дори не ги е виждал не знам си колко месеца. Отгоре на това е болен. Схвана ли? Страх ги е да не се оплези, ако вземе да докопа някоя. — Той намигна. — Аз поне така щях да направя.

Смит усети присъствието на лекарите, но грокна, че са добронамерени. Не се налагаше основната част от съзнанието му да се връща внезапно в света.

Реши да се завърне в ранния час, когато сестрите грубо трият лицата на пациентите си с мокри кърпи. Ускори ударите на сърцето си, усили дишането и безметежно огледа мястото, където се намираше. Отбеляза с възторг всички подробности на стаята. Виждаше я за пръв път, защото съзнанието му не можеше да я обгърне, когато го внесоха тук. За него тази стая беше необикновена — не бе виждал нищо подобно на Марс, нито в клиновидните метални отсеци на „Защитник“. След като преживя отново събитията, свързали неговото гнездо с това място, вече беше готов да го приеме, одобри и донякъде да го възхвали.

Осъзна присъствието на друго живо същество. Един големичък паяк се спускаше по все по-дългата си нишка от тавана. Смит го наблюдаваше с удоволствие и се чудеше дали това е още един съгнездник.

В този момент влезе доктор Арчър Фрейм — ординаторът, който смени Тадеус.

— Добро утро. Как се чувствате?

Смит се замисли над въпроса. Разпозна първото изречение като нищо незначещи звуци, които не изискваха отговор. Второто бе съхранил в съзнанието си заедно с няколко възможни превода. Когато доктор Нелсън го изричаше, то имаше смисъл, но от устата на капитан Ван Тромп звучеше само формално.

Отново го обзе объркването, както често се случваше при опитите му да общува с тези същества. Но Смит накара тялото си да остане спокойно и рискува да отговори.

— Чувствам се добре.

— Добре! — като ехо отвърна и съществото. — Доктор Нелсън ей сега ще дойде. Готов ли сте за закуска?

Смит вече бе попълнил речника си с всички тези символи, но му беше трудно да повярва, че е разбрал правилно. Знаеше, че може да послужи за храна, но не беше „готов“ за това. Нито пък нещо му подсказа досега, че е бил избран за такава почетна роля. Не бе и подозирал, че тук оскъдицата от храна налага да се намалява телесно съставът на групата. Изпълни го кротка печал, защото имаше нужда от време, за да грокне всички нови събития… но не и съжаление.

Влизането на доктор Нелсън го спаси от необходимостта да състави подходящ отговор. Корабният лекар прегледа Смит, после всички датчици и се обърна към пациента си.

— Червото проработи ли?

Смит разбра въпроса. Нелсън все за това го питаше.

— Не.

— Ще го раздвижим. Но първо трябва да се нахраниш. Санитар, я ми подайте онзи поднос.

Лекарят собственоръчно пъхна в устата му първите три глътки, после го накара да хване лъжицата и да се храни сам. Беше изтощително, но Смит изпита ликуващо веселие от първото си самостоятелно действие, откакто се озова в това странно разкривено пространство. Изпразни паницата и се сети да попита, за да възхвали своя благодетел:

— Кой е този?

— Трябва да кажеш „Какво е това?“ — поправи го Нелсън. — Това е изкуствено хранително желе, с което знанията ти май не се увеличават. Свърши ли? Чудесно. Тогава надигай се от леглото.

— Моля?

Смит си послужи със символа за изострено внимание, който често му помагаше при трудности в общуването.

— Казах да се надигнеш. Да станеш. Да се разтъпчеш. Вярно, слаб си като новородено коте, но няма да натрупаш мускули, ако само се излежаваш.

Нелсън завъртя регулатора и водата се оттече. Смит потисна чувството си за неувереност, защото знаеше, че лекарят го е съхранил в душата си. Скоро лежеше върху основата на леглото, а непромокаемата тъкан се бе нагънала около тялото му. Лекарят нареди:

— Фрейм, хванете го за другия лакът.

С помощта на двамата Смит пристъпи тромаво през ръба на леглото.

— Така. Сега се изправи. Няма страшно. Ще те хванем.

Той направи усилието да се задържи на краката си — кльощав младеж с недоразвити мускули и твърде широк гръден кош. Още в „Защитник“ му подкъсиха косата и подрязаха бакенбардите. Всъщност най-набиващата се в очи черта на Смит беше неговото гладко, бебешко лице, от което гледаха очи, по-подходящи за деветдесетгодишен старец.

Постоя така, леко разтреперан, после се опита да ходи. Затътри се три крачки и грейна в слънчева детска усмивка.

— Добро момче! — възкликна Нелсън и запляска с ръце.

Смит опита да направи още една крачка, разтрепера се и се свлече внезапно. Двамата лекари едва го хванаха.

— Да му се не види! — изфуча Нелсън. — Пак го прихвана. Помогни ми да го сложим на леглото. Не!… Първо го напълни.

Фрейм спря притока на вода, когато тъканта се вдигна петнайсетина сантиметра над основата. Настаниха неловко пациента, защото се бе сковал в зародишна поза.

— Подложи му мека лента под врата — заповяда по-възрастният лекар. — Ако се наложи, повикай ме. Пак ще го поразходим следобед. След три месеца ще скача по дърветата като маймуна. Нищо му няма.

— Щом казвате — измънка Фрейм недоверчиво.

— А, да — като се опомни, научи го да използва тоалетната. Накарай някой фелдшер или сестра да ти помогне. Не искам да падне и да се удари.

— Да, сър. Ъ-ъ, бихте ли препоръчал нещо конкретно… тоест, как да…

— Какво? Ами покажете му! Почти нищо няма да разбере от обяснения, но е дяволски схватлив.

Смит си изяде обяда без ничия помощ. По някое време влезе санитар да прибере подноса. Наведе се към пациента.

— Ей, чуй какво ще ти кажа — промълви тихо. — Имам една страхотна далаверка за тебе.

— Моля?

— А бе, сделка, от която ще смъкнеш лесни пари.

— „Пари“? Какво е „пари“?

— Остави ги тия философии. На всеки му трябват пари. Ще ти обясня набързо, защото не мога да се бавя. И без това с големи въртели ме пробутаха тук. Идвам от името на „Несравнимо шоу“. Ще ти платим шейсет хилядарки да си разкажеш историята, а ти изобщо няма да се напъваш — имаме много печени писачи. Само отговаряй на въпросите, те ще скалъпят останалото. — В ръката му мигновено се появи лист хартия. — Просто подпиши това.

Смит взе листа и го зяпна, обърнал текста надолу. Мъжът едва се сдържа да не изругае.

— Божичко! Ама ти и на английски ли не можеш да четеш?

Младежът го разбра, колкото да отговори:

— Не.

— Е… Добре де, аз ще ти го прочета, а ти си притисни палеца на ей това квадратче, пък аз подпиша за свидетел. „Аз, долуподписаният Валънтайн Майкъл Смит, също наричан и Човека от Марс, прехвърлям на «Несравнимо шоу», дружество с ограничена отговорност, всички и всякакви изключителни права върху моята, опираща се само на факти, история, която да бъде озаглавена «Аз бях пленник на Марс», срещу което…“

— Санитар!

Доктор Фрейм стоеше в рамката на вратата. Листът изчезна светкавично някъде в престилката на мъжа.

— Сегичка излизам, сър. Дойдох само да прибера подноса.

— Какво му четеше?

— Ами нищо.

— Видях те. Този пациент не бива да бъде безпокоен!

Двамата излязоха и Фрейм затвори вратата. Смит остана неподвижен още поне час, но колкото и да се стараеше, не успя да грокне всичко случило се.

Четвърта глава

Хоби на способната медицинска сестра Джилиън Бордмън бяха мъжете. Този ден застъпи на дежурство като старша сестра на етажа, където бе настанен Смит. Когато по „невидимия телефон“ до нея стигна новината, че пациентът в стая К-12 не е виждал жена през живота си, тя не повярва. Реши да навести особняка.

Знаеше за заповедта „Никакви посетители от женски пол“, но не се смяташе за посетителка. Все пак се промъкна, без да доближи охраняваната врата, защо морските пехотинци имаха досадния навик да изпълняват заповедите буквално. Реши да мине през съседната стая.

Доктор Тадеус вдигна глава към нея.

— Я, че това била Трапчинката! Здрасти, сладурче. Какво те води насам?

— Обикалям си етажа. Как е пациентът?

— Не се притеснявай излишно, мило дете. Той не е твоя грижа. Погледни в книгата за дежурствата.

— Вече й хвърлих един поглед. Но искам да го видя.

— С една дума — не!

— Ох, Тад, не ми се прави на много строг.

Той упорито се вторачи в ноктите си.

— Ако ти позволя да престъпиш прага, ще ме издухат чак при пингвините. Не ми се ще доктор Нелсън дори да те завари при мен.

Тя се изпъчи.

— А има ли вероятност доктор Нелсън да намине?

— Само ако го повикам. Наваксва със сън умората от притеглянето.

— Тогава защо ми се правиш на мухлясал чиновник?

— Стига толкова, сестра!

— Добре де, докторе! — отсече тя и добави: — Гадняр!

— Джил!

— При това и надут празноглавец!

Тадеус въздъхна.

— А уговорката за събота вечерта остава ли?

Тя вдигна рамене.

— Май ще трябва. Напоследък момичетата не могат да си позволят придирчивост.

Върна се в дежурната стая и взе един ключ. Загуби първия сблъсък, но не и сражението, защото към целта водеше още една врата — откъм другата съседна стая, където седяха сътрудниците на висши чиновници, понякога настанявани в К-12. В момента никой не използваше помещението и тя влезе най-спокойно. Часовите не й обърнаха внимание. Дори не подозираха, че току-що са станали жертва на обходна маневра.

Джилиън се поколеба пред вратата, свързваща двете стаи, обзета от вълнението, с което се изплъзваше навремето от стажантското общежитие. Отключи и надникна.

Пациент беше на леглото и завъртя глава към нея, щом вратата се открехна. Първото й впечатление беше, че този е прекалено безнадежден случай. Пълната липса на изписани по лицето му чувства сякаш показваше примирението на смъртника. После забеляза живия интерес в очите му. Дали пък лицето му не беше схванато?

Надяна маската на професионалната загриженост.

— Е, как сме днес? По-добре?

Смит си преведе въпросите. Съчетанието им беше смущаващо. Предположи, че сигурно е символ на желание за сближаване. А и второто изречение съвпадаше с речевите форми, присъщи за Нелсън.

— Да — отговори той.

— Чудесно! — С изключение на безизразното лице сестрата не откриваше нищо чудато в този младеж. И да не бе срещал жени, успяваше да прикрие този факт. — Мога ли да направя нещо за вас? — Забеляза, че на лавицата до леглото липсва чаша. — Да ви налея ли малко вода?

Смит веднага прозря, че това същество се различаваше от останалите. Сравни видяното със снимките, които Нелсън му показваше по време на полета от дома до това място, за да му обясни озадачаващите черти на човешката група. Значи пред него стоеше „жена“.

Почувства се странно развълнуван, но и разочарован. Потисна промените, за да грокне ставащото по-задълбочено, при това с такъв успех, че доктор Тадеус не забеляза нищо особено в показанията на уредите.

Но когато си преведе последния въпрос, у него се развихриха такива емоции, че едва не позволи на пулса си да се ускори. Спря се навреме и се укори, че е такъв непослушен съгнездник. И пак провери дали преводът е правилен.

Да, не бе допуснал грешка. Това женско същество му предлагаше вода. То искаше да се сближат.

Смит положи голямо усилие, за да подбере в бъркотията от значения подходящо тържествен отговор.

— Благодаря ви за водата. Дано винаги пиете до насита.

Сестра Бордмън като че се сепна.

— О, колко мило!

Тя намери чаша, напълни я с вода и му я подаде, но той каза:

— Отпийте вие.

„Дали пък не ме подозира, че искам да го отровя?“, учуди се Джилиън, но молбата му покоряваше сърцето. Тя отпи глътка, мъжът направи същото, после се отпусна доволно на леглото, сякаш бе постигнал нещо много важно. Джил си каза, че от това май няма да излезе приключение.

— Ами ако нямате нужда от още нещо, ще отида да си върша работата.

Обърна се към вратата, а той извика:

— Не!

— Какво има?

— Не си отивайте.

— Е… След малко ще трябва да изляза. Искате ли нещо?

Той я огледа от главата до петите.

— Вие… „жена“ ли сте?

Въпросът стъписа Джилиън Бордмън. Първото й хрумване бе да отговори с насмешка. Но сериозното лице и странно смущаващите очи я възпряха. Поне с чувствата си долови, че невероятният слух за този пациент си е чистата истина. Той не знаеше какво е жена. Затова му отговори внимателно:

— Да, жена съм.

Смит продължаваше да я зяпа втренчено. Джил вече се притесняваше. Не се учудваше, когато мъжкарите я оглеждаха, но това приличаше по-скоро на изследване под микроскоп. Накрая се отърси от вцепенението.

— Поне приличам на жена, нали?

— Не знам — бавно отвърна Смит. — Как изглеждат жените? Какво ви прави жена?

— Що за чудо! — По-шантав разговор с мъж не бе преживявала от дванадесетия си рожден ден. — Нима очаквате да се съблека, за да ви покажа!

Смит се забави с разнищването и превода на тези символи. Изобщо не можа да грокне първата група. Дали беше от формалните звуци, които хората издаваха… но бе изречена твърде натъртено, също като последно общуване преди оттеглянето. Вероятно се бе отклонил толкова далеч от правилното общуване с женско същество, че сега това пред него вече беше готово да се обезтелеси.

Но Смит не искаше жената да умре точно сега, макар че тя имаше това право, а защо не и задължение. Рязката промяна от връзката на водния ритуал към положение, когато новооткритият воден брат може би обмисляше оттегляне и дори обезтелесяване, сигурно щеше да го хвърли в паника, ако Смит не потискаше съзнателно реакциите си. Все пак реши, че ако съществото умре, той също трябва да постъпи така. Не виждаше по-мъдро решение, не и след споделянето на водата.

Втората група звуци съдържаше символи, с които вече се бе сблъсквал. Не се доближи много до истинското намерение, скрито в тях, но сякаш намери начин да избегне кризата… като се съгласи с изразеното желание. Ако тази жена си свали дрехите, току-виж и двамата се отърсят от необходимостта да се обезтелесят. Той се усмихна щастливо.

— Да, моля ви.

Джил отвори уста, пак я затвори. Едва тогава успя да промълви:

— Брей, проклета да съм!

Смит беше способен да грокне силните емоции и разбра, че не е сполучил с отговора. Зае се да настрои съзнанието си за обезтелесяването, вкусваше и се наслаждаваше на всичко, което е бил и е видял, като отдели особено внимание на женското същество. Но по едно време осъзна, че тя се е навела над него и някак усети, че не се кани да умира. Съществото се взря в лицето му.

— Поправете ме, ако греша, но наистина ли ме помолихте да се съблека?

Условността и неяснотата изискваха старание в превода, но Смит се справи с това.

— Да — отговори с надеждата, че няма да предизвика нова криза.

— Да, и на мен така ми се стори. Братко, ти изобщо не си болен.

Той обмисли първо думата „братко“ — жената му напомняше, че вече са свързани от водата. Смит се помоли за помощта на съгнездниците си, за да отвърне достойно на желанието на новия си брат.

— Аз не съм болен — съгласи се той.

— Проклета да съм, ако разбирам какво не ти е наред. Но няма да ти правя стриптийз. И трябва да тръгвам. — Съществото се изправи и се запъти към страничната врата… но пак спря и се озърна със загадъчна усмивка. — Би могъл да ме помолиш отново, ама много мило и в друга обстановка. Любопитна съм какво ли ще реша тогава.

Жената си отиде. Смит се отпусна и остави стаята да избледнее в сетивата му. Отдаде се на тържественото ликуване, че някак бе успял да се приспособи, защото и на двама им не се наложи да умрат… но още много му предстоеше да грокне. Последните думи на жената носеха нови за него символи, а вече познатите бяха подредени странно и не му беше лесно да ги разбере. Все пак се радваше, че ароматът на общуването беше достоен за водни братя… макар и наситен с нещо обезпокояващо и страховито приятно. Когато мислеше за своя нов брат — женското същество, Смит усещаше чудати тръпки. Преживяването му напомни за първия път, когато му позволиха да присъства на церемония по обезтелесяване. Изпитваше щастие, без да разбира от какво.

Искаше му се неговият брат доктор Махмуд да е при него. Толкова много неща трябваше да грокне, а почти нямаше от какво да започне.

Остатъка на дежурството Джил прекара като в мъгла. Лицето на Човека от Марс сякаш още беше пред очите й и тя неспирно премисляше смахнатите му приказки. Не, не бяха „смахнати“ — стажът в психиатричните отделения й стигаше, за да разбере, че не бе разговаряла с психопат. Реши, че за него повече подхожда думата „невинен“, после се отказа и от нея. Лицето му беше невинно, но не и очите. Що за създание може да има подобно лице?

Някога бе работила в католическа болница. Изведнъж си представи лицето на Човека от Марс, обрамчено от покривалото за глава на монахиня. Хрумването я смути, защото в този чудак все пак нямаше нищо женствено.

Тъкмо се преобличаше за излизане, когато друга сестра надникна в гардеробната.

— Джил, обаждане за тебе.

Тя седна пред видеофона, но имаше само звук без изображение.

— Флорънс Найтингейл? — засмя се нечий баритон.

— Същата. Бен, ти ли си?

— Да, търси те лично непоколебимият защитник на свободата на словото. Малката, заета ли си?

— А ти какво си намислил?

— Намислил съм да те черпя една пържола, да те напоя и да ти задам един въпрос.

— Отговорът още сега е „не“.

— А, не този въпрос.

— Нима можеш да питаш за друго? Я кажи.

— По-късно. Ще ми се първо да поомекнеш.

— Истинска пържола? Не някоя синтетична измишльотина?

— Гарантирам. Щом я боднеш с вилицата, ще чуеш „му-у“.

— Бен, май някой ти поел разходите.

— Това е неуместна и лишена от благородство забележка. Е, как си настроена?

— Убеди ме.

— Значи на покрива на болницата. След десет минути.

Тя върна току-що облечения костюм на закачалката в шкафчето и се премени в рокля, която държеше тук за всеки случай. Беше измамно скромна и почти не прозираше, с толкова фини подплънки по ханша и бюста, че просто пресъздаваше впечатлението, което би направила Джил без дори парченце плат по себе си. Огледа се, одобри вида си и влезе в скоростния асансьор, който я изстреля на покрива.

Вече се озърташе, за да открие Бен Какстън, но разпоредителят на площадката за кацане леко докосна ръката й.

— Госпожице, очаква ви такси — онзи „Талбът“.

— Благодаря, Джек.

Качи се и тъкмо да изтърси отровен комплимент на Бен, но видя, че той не е във включеното на автопилот въздушно такси. Вратата се плъзна на мястото си, возилото се издигна и полетя над река Потомак. Кацна някъде в района на Александрия и Какстън влезе в кабината. Отново излетяха. Джил огледа мъжа присмехулно.

— Леле, колко сме важни! Откога пращаш робот да вземе дамите, които каниш на среща?

Той я потупа нежно по коляното.

— Имам си причини, малката. Не бива да ме виждат с тебе…

— Какво?!

— …а и не е добре за тебе да те виждат с мен. Така че успокой топката.

— Хъм… кой от нас двамата е пипнал проказа?

— И двамата. Джил, аз съм новинар.

— Аз пък вече си мислех, че си сменил занаята.

— А ти си сестра в болницата, където държат Човека от Марс.

— Това ли ме прави недостойна да се запозная с майка ти, например?

— Трябва ли да ти наливам ум в главата? Наоколо щъкат към хиляда репортери и още не знам колко издателски агенти, събирачи на сведения, операторчета и коментаторчета — цялата сган, която се събра още с кацането на „Защитник“. Всеки от тях напира да нахлуе за интервю при Човека от Марс, но досега никой не успя. Е, мислиш ли, че е много уместно да ни видят как тръгваме заедно от болницата?

— Не виждам какво ни пречи. Аз поне не съм от Марс.

Той я огледа красноречиво.

— Очевидно не си. Но ще ми помогнеш да се срещна с него и затова не дойдох да те взема от болницата.

— Ъ? Бен, дълго си ходил на слънце без шапка. Пазят го морски пехотинци.

— Значи ще трябва да си поприказваме.

— Не се сещам какво има да обсъждаме.

— Да го оставим за по-късно. Първо да хапнем.

— Вече говориш по-разумно. Ще ти осребрят ли сметка от „Новия Мейфлауър“? Наистина ти покриват разноските, нали?

Какстън се намръщи.

— Джил, не бих рискувал с ресторант, ако е някъде по-наблизо от Луизвил. Но тази бричка ще се тътри два часа дотам. Какво ще кажеш за една вечеря в моя апартамент?

— …„попита паякът мухата“. Бен, твърде съм уморена, за да се боричкам с тебе.

— За което никой не те е молил. Честен кръст и да пукна, ако лъжа.

— И това май не ми се нрави. Ако с тебе съм в безопасност, значи съвсем съм изветряла. Добре де, ще ти повярвам.

Какстън натисна няколко бутона. Таксито, което описваше кръгове из небето в режим „изчакване“, веднага се насочи към блока с апартаменти под наем, където живееше Бен. Той набра някакъв номер и се обърна към Джил:

— Захарче, колко време ти трябва да подгизнеш от пиене? Ще трябва да настроя кухнята за пържолите.

Джил помисли.

— Имаш собствена кухня в твоя луксозен капан.

— Нещо такова. Колкото за едни пържоли.

— Аз ще ги приготвя. Подай ми слушалката.

Тя поръча необходимото, след като го попита дали обича цикория.

Таксито ги остави на покрива и слязоха с асансьора до апартамента. Беше старомоден, но единственият белег за разкош се набиваше в очи — жива ливадка в хола. Джил спря пред нея, свали си обувките и зашава с пръсти по хладните зелени стръкове. Въздъхна.

— Ох, че ми е хубаво! Болят ме петите, откакто постъпих като стажант-сестра.

— Ами седни.

— Не, искам краката ми да помнят това усещане и утре.

— Както желаеш.

Той влезе в нишата да сипе нещо за пиене. След малко и Джил отиде при него и започна да домакинства. Намери в асансьорчето за доставки пакета с пържолите и предварително изпържените картофи. Забърка салатата, пъхна я в хладилника, избра комбинацията за пържолите и подгряването на картофите, но не включи цикъла.

— Бен, твоята фурничка няма ли дистанционно?

Той огледа контролното табло и натисна превключвател.

— Джил, ами как щеше да се оправиш, ако трябваше да готвиш на лагерен огън?

— Без да ми мигне окото. Била съм в скаутски отряд. Ами ти, многознайко?

Върнаха се в хола. Джил седна на ливадката и двата се заеха да опитват мартинито. Срещу креслото на Бен имаше стерео, маскирано в момента като аквариум. Той натисна бутона и гупите изчезнаха, за да заеме мястото им лицето на всеизвестния коментатор Огастъс Грийвз.

— …Можем да предположим достатъчно обосновано, че Човека от Марс е упоен, за да не разкрие тези факти. Защото за администрацията би било извънредно…

Какстън го изключи.

— Гъси, приятелче — промълви мило, — не знаеш нищичко, което и аз да не съм надушил. — После сбърчи вежди замислено. — Но може и да си прав, че правителството се е погрижило да бъде дрогиран.

— Няма такова нещо — неочаквано заяви Джил.

— Тъй ли? А ти откъде знаеш, малката?

— Човека от Марс изобщо не е упоен! — Усети се, че избълва повече, отколкото й се искаше, но добави: — Намира се под постоянно лекарско наблюдение, но не го тъпчат с хапчета за щастие.

— Сигурна ли си? Да не си една от сестрите, прикрепени към него?

— Не съм. Аз, такова… Всъщност има заповед да не го доближават жени и яките моряци се грижат за това.

Какстън кимна.

— И аз дочух нещо подобно. Значи изобщо не знаеш дали е на лекарства.

Джил си прехапа устните. Сега беше принудена да изплюе камъчето, за да потвърди вече изтърваното.

— Бен, нали няма да ме издадеш?

— За какво?

— За каквото ще да е.

— Хъм… искаш сериозно обещание, но така да бъде.

— Добре. Сипи ми още малко. — С пълна чаша в ръка, Джил продължи: — Знам, че не дрогират Човека от Марс… защото говорих с него.

Той подсвирна.

— Знаех си аз! Щом се събудих сутринта, казах си: „Виж се с Джил. Тя ти е скрития коз.“ Сладко мое агънце, пийни си още едно мартини. Или още пет. Ето, ако искаш, вземи цялата кана.

— Ей, по-кротко!

— Както предпочиташ. Да ти разтрия ли уморените малки петички? Госпожице, предстои ви интервю. Как…

— Не, Бен! Ти ми обеща. Само да ме споменеш и ще ме изритат от болницата.

— А какво ще кажеш за израза „от проверен и надежден източник“?

— Пак ще ме е страх.

— Нима ще ме оставиш да умра от любопитство, за да изплюскаш сама пържолите?

— О, ще ти кажа каквото знам. Но ти няма да го използваш.

Бен си замълча и тя му описа как е надхитрила часовите. Той я прекъсна, преди да свърши:

— Ей, а можеш ли пак да извъртиш тоя номер?

— Сигурно, но няма да го направя. Рисковано е.

— Добре де, а можеш ли да ме вмъкнеш там? Ще се преоблека като електротехник — работни дрехи, профсъюзна значка, куфарче с инструменти. Само ще ми дадеш ключа и…

— Не!

— Как така? Виж какво, бебчо, нека поговорим разумно. Ами че това е най-горещата история, откакто Коломбо подмамил Изабела да си заложи накитите заради него! Тревожа се само да не налетя на истински техник…

— Аз пък се тревожа само за себе си — натърти Джил. — За тебе е история, а на мен това ми е работата. Ще ми съдерат престилката и ще ме изнесат от града, вързана за прът.

— Хъм… може и това да стане.

— Няма спор!

— Госпожице, сега ви предстои предложение за подкуп.

— Какъв ще е рушветът? Доста тлъста пачка ще ми трябва, за да прекарам охолно остатъка от живота си в Рио.

— Е… не очаквай от мен да се изхвърля повече от „Асошиейтид Прес“ или „Ройтер“. Какво ще кажеш за стотачка?

— Ти за каква ме смяташ?

— Това вече го изяснихме, сега се пазарим само за цената. Сто и петдесет?

— Бъди така добър да ми кажеш номера на „Асошиейтид Прес“.

— 10–9000. Джил, ще се омъжиш ли за мен? Това ми е тавана в наддаването.

Тя го изгледа стъписано.

— Какво каза?

— Попитах — ще се омъжиш ли за мен? И когато те изнесат от града, провесена на оня прът, аз ще те чакам и ще те измъкна от нерадостното ти живуркане. Ще се върнеш тук и ще си разхлаждаш пръстчетата в моята трева… не, в нашата трева, за да забравиш по-бързо унижението. Но първо трябва непременно да ме вкараш в оная стая.

— Бен, май говориш почти сериозно. Ако повикам Честен свидетел, ще повториш ли това пред него?

Какстън въздъхна.

— Повикай Свидетел.

Тя стана.

— Бен — изрече тихичко и го целуна, — няма да те проверявам. Но не си прави такива майтапи с една стара мома.

— Не се шегувах.

— Де да те знам. Изтрий си червилото от бузата и ще ти разкажа всичко, което знам, после ще помислим как да ти свърши работа, без да загазя. Така добре ли е?

— Добре е.

Тя си припомни всичко до последната подробност.

— И съм сигурна, че не беше упоен. Знам и че си беше с всичкия в главата… макар да говори особено и да задава идиотски въпроси.

— Щеше да е много чудно, ако не говореше особено.

— Че защо?

— Джил, не знаем почти нищо за Марс, но е ясно, че марсианците не са хора. Представи си, че си израсла при племе в най-затънтената джунгла, където дори не подозират, че на тоя свят има обувки. Щеше ли да владееш учтивите празнословия, които се попиват заедно с културата? А това сравнение едва ли е достатъчно силно за неговия случай.

— И аз се сетих — кимна Джил. — Затова не обръщах внимание на странните приказки. Не съм тъпа.

— О, ти си много умничка за жена.

— Искаш ли това мартини да потече в косата ти?

— Моля за прошка. Жените са по-умни от мъжете. Цялата бъркотия наоколо го доказва. Дай си чашата да я напълня.

Тя продължи:

— Бен, тази заповед да не пускат жени при него е пълна глупост. Той не е някакъв озверял изрод.

— Не се съмнявам, че не искат да му стоварят прекалено много силни впечатления наведнъж.

— Но той не го прие като шок. Просто му беше… интересно. Не ме гледаше като другите мъже.

— Ако беше изпълнила молбата му да те разгледа в натурален вид, можеше и да стане напечено.

— Не ми се вярва. Сигурно вече са му обяснили за мъжете и жените. Само е искал да види с какво се различават жените.

— Да живее тази разлика! — въодушевено отвърна Какстън.

— Не ставай вулгарен.

— Аз? Напротив, изпълнен съм с преклонение. Изразих благодарността си, че съм се родил мъж, а не марсианец.

— Дръж се сериозно.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Тогава млъкни. Той изобщо нямаше да ми създава проблеми. Не си му виждал лицето.

— Че какво му има на лицето?

Джил сякаш се затрудняваше да намери точните думи.

— Бен, виждал ли си ангел?

— Само тебе, херувимче.

— Ами и аз не съм виждала… но той на такъв ми приличаше. Има старчески, мъдри очи на такова кротко лице, че е направо неземно с невинността си.

— „Неземно“ е на място казано — бавно изрече Бен. — Много ми се иска да го видя.

— А защо го държат под ключ? Той и на една муха не би сторил зло.

Какстън сплете пръстите на ръцете си.

— Е, явно искат да му съхранят живота. Израснал е в притеглянето на Марс, а тук сигурно е слаб като бебе.

— Но мускулната слабост не е някаква опасност. Справяме се дори със случаи на мускулна атрофия, а те са къде по-тежки!

— И освен това искат да не се зарази от нещо. Прилича на ония експериментални животни в университета „Нотр Дам“. Никога не е бил изложен на зарази.

— Вярно, има проблем с антителата. Но от приказките в стола разбрах, че доктор Нелсън — лекарят в „Защитник“, се е погрижил за това по време на обратния полет. Преливал му е кръв от всички подходящи в екипажа, докато заменил наполовина кръвните му клетки.

— Джил, може ли да цитирам това? За мен е новина.

— Само не ме споменавай. И май са го имунизирали против всичко, ако не броим ревматизма. Само че, Бен, не е нужна въоръжена охрана, за да го опазят от инфекции.

— Джил, аз пък надуших нещичко, което едва ли ти е известно. И това не мога да използвам, защото трябва да пазя осведомителите си. Но на тебе ще ти го кажа, стига да не се раздрънкаш.

— Няма.

— Историята е дългичка. Да ти сипя ли още?

— Не. Нека се погрижим за пържолите. Къде е онова копче?

— Тук, точно пред тебе.

— Добре де, натисни го.

— Аз ли? Нали обеща да приготвиш вечерята?

— Бен Какстън, по-скоро ще лежа тук, докато умра от глад, отколкото да натисна нещо, което е на десет сантиметра от показалеца ти.

— Щом те хвана ината… Но не забравяй кой сготви. Сега да минем на Валънтайн Майкъл Смит. Има сериозни съмнения дали е редно да носи фамилията Смит.

— Ъ?

— Сладурче, твоето другарче май е първото регистрирано междупланетно копеле.

— Дрън-дрън!

— Дръж се подобаващо за една дама. Помниш ли някакви подробности за „Посланик“? Четири семейни двойки. Две от тях са били капитан и госпожа Брант и доктор и госпожа Смит. А онзи приятел с ангелското личице е синчето на госпожа Смит от капитан Брант.

— Откъде знаят? И на кой му пука? Страшно лицемерие е да ровят за скандали след толкова години!

— Първо да ти кажа откъде знаят — едва ли досега е имало други осем човека, толкова щателно изучавани. Кръвна група, резус фактор, цвят на косата и очите, генетични особености. Ти знаеш повече за тия неща. Няма съмнение, че майка му е Мери Джейн Лайл Смит, а баща му — Майкъл Брант. Смит има чудесна наследственост. Коефициентът за интелигентност на бащата е бил 163, а на майката 170. И двамата са били сред каймака на специалистите в своята област. А сега за това на кой му пука — на твърде много хора. И още ще се съберат, щом вонята се разнесе наоколо. Чувала ли си за двигателите „Лайл“?

— Разбира се. Нали и „Защитник“ летя с тях.

— Както всеки друг космически кораб напоследък. А кой ги е изобретил?

— Ами не… Чакай малко! Тя ли е?…

— Събуди ли се най-после? Именно доктор Мери Джейн Лайл Смит. Разработила е принципите, преди да се включи в експедицията, макар че оставало още за доизпипване. Така че подала заявки за патенти и ги завещала под попечителство. Забележи, че не ги е оставила на организация с идеална цел. Управлението на текущите доходи поверила на Научната фондация. Така след време контролът попаднал в ръцете на правителството… но собственик е твоето приятелче. Това са милиони, може би и стотици милиони. Не знам.

Донесоха вечерята от кухнята. За да опази ливадката си, Бен спусна маси от тавана — едната разположи пред креслото си, другата постави по-ниско и Джил седна по японски на тревата.

— Крехко ли е месото?

— Ще си изям и езика!

— Благодаря за похвалата. Не забравяй, че аз сготвих.

— Бен — изфъфли Джил, след като преглътна огромната хапка, — какво ще стане, щом Смит е… незаконороден? Може ли да си получи наследството?

— Изобщо не е незаконороден. Доктор Мери Джейн е живяла в Бъркли, а калифорнийските закони не признават подобно понятие. Същото важи и за капитан Брант, защото в Нова Зеландия законите са много цивилизовани. А в родния щат на доктор Уорд Смит, съпруг на Мери Джейн, роденото в брак дете е законно, ако ще огън и жупел да падат от небето.

— Я почакай. Това не може да го бъде. Не разбирам от право, но…

— Ясно е, че не разбираш. Адвокатите изобщо не се притесняват от такива измишльотини. Смит е дете от законен брак, макар и според различни закони в различни юрисдикции, въпреки че на практика е копеле. Така че ще наследи всичко. Отгоре на всичко, не само майка му е била богата, но и бащите му е нямало от какво да се оплакват. Брант влагал почти цялата си скандално висока заплата на лунен пилот в „Лунар Ентърпрайзис“. Знаеш как им скочиха акциите, нали току-що обявиха поредните дивиденти. Брант е имал и един порок — бил е комарджия. Печелел редовно и отново купувал акции. А пък Уорд Смит имал семейно състояние. Смит наследява и двамата.

— Ауу!

— Миличка, още не си чула всичко. Смит е наследник на целия екипаж.

— А?

— Осмината подписали договор от типа „джентълмени на късмета“, според който се наследяват взаимно. Същото се отнася и за децата им. Съставили са договора много внимателно, по образци от шестнадесети и седемнадесети век, които са устояли на всякакви напъни да бъдат оспорени. До един са били влиятелни хора и събрани накуп, парите им стават доста внушителна сума. Оказва се, че и останалите имали акции от „Лунар Ентърпрайзис“. Смит сега държи ако не контролния пакет, то поне сигурен блокиращ глас.

Джил се замисли за особняка, който превърна споделянето на чаша вода в такава трогателна церемония. Съжали го.

— Ще ми се да докопам за малко бордовия дневник на „Посланик“ — продължи Какстън. — Намерен е, но не вярвам някога да бъде огласен.

— А защо?

— Твърде гадно е. Поне това изкопчих, преди моят източник да изтрезнее. Доктор Уорд Смит помогнал на жена си да роди с кесарево сечение, но тя умряла на операционната маса. Следващата му постъпка показва, че е бил наясно с положението. Със същия скалпел прерязал гърлото на капитан Брант и накрая се заклал сам. Извинявай, сладурче.

Джил потръпна, но каза:

— Аз съм медицинска сестра. Обръгнала съм на подобни случки.

— Ти си лъжкиня и затова те обичам. Три години бях полицейски репортер, но така и не свикнах.

— А какво е станало с другите?

— Ако не изритаме бюрократите по-надалеч от дневника, никога няма да узнаем, а аз съм едно журналистче-идеалистче, което си мисли, че точно това трябва да направим. Тайните раждат тиранията.

— Бен, за Смит май ще е по-добре, ако го оскубят до шушка и не му оставят нищо от наследството. Той… той не е от този свят.

— Сигурен съм, че отново се изрази съвсем точно. А и няма нужда от пари — Човека от Марс никога няма да проси, за да се нахрани. Всяко правителство и поне хиляда университета и института с удоволствие ще го приемат до края на живота му.

— Значи няма да сбърка, ако подпише, че се отказва и забрави за парите.

— Не е толкова лесно. Джил, нали си чувала за прочутото дело на „Дженеръл Атомикс“ срещу „Ларкин и съдружие“?

— Аха, говориш за „клаузата Ларкин“. Учихме за нея в училище. Тя какво общо има със Смит?

— Помисли добре. Руснаците изпратиха първия кораб за овладяване на Луната, но той се разби. Щатите и Канада се обединиха, за да изпратят свой. Върна се успешно, но без да остави експедиция на Луната. И докато Щатите и останалите се готвеха пак да пратят кораб под егидата на Федерацията, а руснаците бързаха да ги изпреварят, „Дженеръл Атомикс“ показа на всички среден пръст, като изстреля своя кораб от остров, взет под наем от Еквадор. Техните хора седяха и се хилеха самодоволно, когато федералната експедиция се стовари на Луната, следвана по петите от руската. Така че „Дженеръл Атомикс“, швейцарска корпорация под американски контрол, заяви правата си над нашия спътник. Федерацията не можеше да ги отреже просто така, защото и руснаците нямаше да стоят със скръстени ръце. Затова Върховният съд постанови, че юридическо лице, което си е чиста правна измислица, не може да притежава планета. Истинските собственици са онези, които първи са започнали овладяването й. В случая — Ларкин и съдружниците му. Съдът ги призна за суверенна нация, после бяха приети във Федерацията. За да няма сърдити, дадоха по един дебел комат от концесиите на „Дженеръл Атомикс“ и дъщерната й фирма „Лунар Ентърпрайзис“. Въпреки това някои останаха недоволни, а по онова време Върховният съд на Федерацията още не беше всемогъщ. Но поне компромисът беше задоволителен. Въз основа на „клаузата Ларкин“ създадоха правилата за колонизация на планетите, за да се размине без кръвопускане. Имаше полза. Поне Третата световна война не започна заради конфликти в космоса. „Клаузата Ларкин“ има силата на закон и важи за Смит.

Джил поклати глава.

— Не виждам никаква връзка.

— Помисли! Според нашите закони Смит е суверенна нация… и единствен собственик на планетата Марс.

Пета глава

Джил се ококори.

— Май прекалих с пиенето. Ти не каза ли току-що, че нашият пациент е собственик на Марс?

— Вярно е. Живял е там достатъчно дълго, за да отговаря на условията. Смит представлява планетата Марс — крал, президент, единствен законодател и каквото още се сетиш. Ако „Защитник“ не бе оставил там заселници, претенциите на Смит можеше и да загубят сила. Но сега планетата пак е заселена с хора, макар самият той да се върна на Земята. Само че няма да му се наложи да дели с тях, защото ще имат статут на обикновени имигранти, докато той им даде гражданство.

— Фантастично!

— Но пък законно. Миличка, сега разбра ли защо някои толкова се интересуват от Смит? И защо властите го прикътаха на спокойствие? Само че действията им противоречат на законите. Освен другото, Смит е гражданин на Федерацията и на Съединените щати. Дори да е осъден престъпник, пак не могат да го лишават от връзка с външния свят. И в цялата история на човечеството се е смятало за крайно недружелюбен акт да държиш под ключ дошъл на посещение монарх — какъвто е Смит! — и да не пускаш гости при него, особено пресата, тоест мен. Още ли си против да ми помогнеш?

— А? Ох, Бен, ти ме уплаши до побъркване. Ако ме хванат, какво ще ми направят?

— Ами… няма да е нищо грубо. Ще те пъхнат в килия с меки стени, съгласно диагноза, подписана от трима лекари. Може и да ти позволят да пратиш по някое писъмце веднъж на всяка втора високосна година. Чудя се обаче какво ще направят на него.

— А какво могат да му направят?

— Да речем, ще се спомине от непоносимост към високата гравитация.

— Да не ми говориш за убийство?!

— Шът! Без такива гнусни думички. Не ми се вярва да посмеят. Първо, той е истинско находище на информация. Второ, той е връзката ни с единствената чужда цивилизация, която срещнахме досега. Как си с класиката? Някога да си прехвърляла „Война на световете“ от Хърбърт Уелс?

— Отдавна. Още бях ученичка.

— Да предположим, че марсианците се настроят враждебно. Изобщо нямаме представа каква тояга могат да размахат насреща ни. Възможно е Смит да стане посредникът, който ще предотврати Първата междупланетна война. Дори да изглежда невероятно, властите няма да пренебрегнат този шанс. Още не са измислили как да реагират политически на новооткрития живот на Марс.

— Значи мислиш, че той е в безопасност?

— Засега. Генералният секретар трябва да налучка най-правилното решение. Както знаеш, администрацията му няма твърда опора под краката си.

— Не обръщам внимание на политиката.

— А би трябвало. Едва ли е по-маловажна от собствения ти пулс.

— И на това не обръщам внимание.

— Не ме прекъсвай, когато си упражнявам красноречието. Скърпеното от Дъглас мнозинство може да се разпадне за една нощ. Току-виж Пакистан скочи, щом чуе някой да се закашля нервно. Ще последва вот на недоверие и господин Генералният секретар Дъглас отново ще се превърне в евтино адвокатче. Човека от Марс може да му укрепи властта или да го унищожи. Е, ще ме вкараш ли в стаята му?

— Ще вкарам себе си в манастир. Имаш ли още кафе?

— Ей сега ще погледна.

И двамата се изправиха. Джил се протегна.

— Ох, тия старешки кости! Забрави кафето, Бен. Утре ме чака тежък ден. Ще ме откараш ли до вкъщи? Или пък ми повикай такси за по-сигурно.

— Добре, макар че вечерта тепърва започва. — Бен отскочи до спалнята и се върна, стиснал в ръка предмет с размерите на запалка. — Значи няма да ме вмъкнеш там?

— За Бога, Бен, иска ми се, но…

— Както и да е. Опасно е, при това не само за работата ти. — Показа й предмета. — Поне ще му прикачиш ли ушенце?

— Но какво е това?

— Най-добрият помощник на шпионите, ако не броим алкохола. Миниатюрно записващо устройство. Касетата се върти от навита пружинка, така че няма да бъде засечена от електродетектор. Корпусът е от толкова здрава пластмаса, че можеш да го хвърлиш и от небостъргач. Източникът на енергия е радиоактивно зрънце колкото в светещ часовник, но е добре изолиран. Записва цяло денонощие. После вадиш касетата и слагаш нова, също с навита пружинка.

— Може ли да гръмне? — неспокойно попита Джил.

— Няма, дори да го пъхнеш във фурната.

— Бен, ти така ме наплаши, че не смея и да припаря до стаята му.

— Но не е трудно да влезеш в съседната стая, нали?

— Сигурно.

— Тази джунджурийка все едно има заешки уши. Залепи я с вдлъбнатата част за междинната стена и ще запише всичко, което казват оттатък.

— Ако често влизам и излизам от онази стая, все ще ме забележи някой. Бен, има и друга стая до неговата, влиза се от успореден коридор. Така бива ли?

— Идеално! Ще го направиш ли?

— Хъм… ще си помисля. Дай ми това нещо.

Какстън избърса устройството със салфетка.

— Сложи си ръкавиците, преди да го пипаш.

— Защо?

— Разберат ли, че имаш нещо общо, ще си осигуриш почивка на топло. Пипай го само с ръкавици и внимавай да не те хванат.

— Много приятни наставления, няма що!

— Отказваш ли се?

Джил въздъхна пресекливо.

— Не.

— Добро момиче! — Примигна лампичка и Бен се сепна. — Трябва да е твоето такси.

— Тъй ли. Намери ми обувките. И не идвай с мен до покрива. Наистина не е добре да ме виждат с тебе.

— Както искаш.

Когато той й сложи обувките и се изправи, тя стисна с длани лицето му и го целуна.

— Миличкия ми Бен! Нищо добро няма да излезе от това. Не съм и помисляла, че си криминален тип. Обаче си добър готвач, стига аз да подбера комбинацията… Може и да се омъжа за тебе, ако пак изтървеш някое предложение.

— Не увъртах.

— Нима гангстерите се женят за мацките си?

След тези думи побърза да излезе.

Лесно монтира устройството. Пациентката в стаята откъм съседния коридор не можеше да става от леглото и Джил често я навестяваше да си клюкарстват. Докато се възмущаваше, че санитарките изобщо не бършат шкафчетата, залепи „бръмбарчето“ над един празен рафт.

Лесно смени и касетата на следващия ден, защото възрастната жена спеше. Поотвори очи, когато сестрата слизаше от стола, но веднага се улиса в пресния пикантен слух.

Джил изпрати записа по пощата, защото така й се стори най-безобидно. Обаче се провали при опита да сложи третата касета. Провери дали пациентката е заспала, но тъкмо стъпи на стола и жената се стресна.

— О, здравейте, госпожице Бордмън.

Джил се смръзна и едва измънка:

— Здравейте, госпожо Фришли. Подремнахте ли си?

— Горе-долу — раздразнено отвърна пациентката. — Пак ме боли гърба.

— Ще ви разтрия.

— Няма да помогне. А защо все надничате в онова шкафче? Нещо не е наред ли?

Джил преглъщаше мъчително, за да върне стомаха си на мястото му.

— Проверявам за мишки — изтърси накрая.

— Мишки! Искам веднага да ме преместите!

Сестрата изтръгна устройството от шкафчето, пусна го в джоба на престилката си и скочи на пода.

— Хайде сега, госпожо Фришли, та аз само проверих да не са прогризали някоя дупка. Няма никакви мишки.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Сега да се погрижа за гърба ви. Обърнете се.

Джил реши да рискува с празната стая в К-12. Отново взе ключа. Само че вратата не беше заключена, а вътре седяха още двама морски пехотинци. Охраната бе подсилена. Единият вдигна глава, щом сестрата влезе.

— Търсите ли някого?

— Не. Не сядайте на леглото, момчета — строго каза тя. — Ако сте уморени, ще ви донесем столове.

Войниците се надигнаха неохотно и тя излезе, без да знае дали е прикрила треперенето на ръцете си.

Когато свърши нейното дежурство, „бръмбарчето“ беше в джоба на костюма й. Реши да го върне на Какстън. Олекна й, когато таксито полетя към блока на Бен. Обади му се.

— Какстън.

— Бен, аз съм — Джил. Искам да се видим.

Отговорът му се забави:

— Моментът не е особено подходящ.

— Бен, спешно е. Ей сега ще дойда.

— Добре, щом няма как.

— Много ми се зарадва!

— Виж какво, сладурче, не е защото аз…

— До скоро!

Джил прекъсна връзката, успокои се и реши да не си изкарва нервите на Бен. Просто и двамата не плуваха в свои води… е, поне тя. Не трябваше да се забърква в политиката.

Когато се озова в прегръдката му, почувства се по-добре. Бен беше такова съкровище. Може би наистина трябваше да се омъжи за него. Отвори уста, но той я закри с длан и прошепна:

— Не говори! Може да са ми монтирали нещо тук.

Тя кимна и му подаде устройството. Веждите на Какстън се свиха, но си замълча. Връчи й вечерния брой на „Поуст“.

— Погледна ли вестника? — подхвърли небрежно. — Защо не го прехвърлиш, докато се поизмия?

— Благодаря.

Той заби пръст в една от колоните на страницата и отнесе „бръмбарчето“. Коментарът бе подписан с неговото име.

Имаше още в същия дух. Джил разбра, че Бен предизвиква властите към някакви открити действия. Досещаше се колко рискува той, като дразни силните на деня, но нямаше и представа какви мащаби може да достигне опасността и как ще връхлети.

Прелисти вестника. Гъмжеше от истории за „Защитник“, снимки как генералният секретар Дъглас окичва с ордени капитан Ван Тромп и храбрия му екипаж, от интервюта с капитана и останалите, снимки на марсианците и техните градове. Но нямаше почти нищо за Смит, освен съобщението от болницата, че състоянието му се подобрява бавно.

Бен се появи и пусна в скута й няколко листа тънка хартия.

— Ето ти и друг вестник — промърмори и пак излезе.

Джил видя, че това е стенограма от първата касета. По празното поле имаше бележки — „първи глас“, „втори глас“, но Бен бе добавил и имена тук-там. Най-отгоре имаше пояснение: „Всички гласове са мъжки“.

Повечето разговори показваха, че Смит е бил редовно хранен, измиван, масажиран и че се е упражнявал в ходене под надзора на доктор Нелсън и още някой, скрит зад думите „втори лекар“.

Но няколко страници нямаха нищо общо с грижите за пациента. Джил ги прочете отново.

Гласът на генералния секретар повече не се появяваше в стенограмата, нито пък се споменаваше доктор Нелсън. Джил бе чула достатъчно слухове, за да се досети, че Смит е изпаднал в едно от подобните на каталепсия състояния. Имаше още две изречения. Първото:

И второто:

Джил препрочиташе всичко, когато Бен се върна в стаята. Държеше още листове, но не й ги даде. Вместо това попита:

— Гладна ли си?

— До прималяване.

— Я да си гръмнем някоя крава навън.

Той не продума повече, докато се изкачваха към покрива, нито в таксито до площадката за кацане в Александрия, където се прехвърлиха в друга аерокола. Бен я избра да бъде с номер от Балтимор. Щом се издигнаха във въздуха, Какстън посочи адрес в Хагърстаун, щат Мериленд. И си отдъхна.

— Сега можем да поговорим.

— За какво бяха тия тайни и загадки?

— Извинявай, хубаво краченце. Не знам дали апартаментът ми се подслушва. Но щом аз мога да им извъртя тоя номер, могат и те да ми го върнат. Едва ли и в повиканото от апартамента ми такси вече имаше „бръмбар“, но все пак е възможно. Юнаците от специалните служби си изпипват работата. Но това… — той потупа възглавниците на седалката. — Едва ли са способни да бърникат по хиляди таксита. Случайно избраното би трябвало да е безопасно.

Джил изтръпна.

— Бен, значи мислиш, че могат… — започна тя, но се запъна.

— Ха, мисля ли! Нали видя какво надрасках. Пуснах го преди девет часа. Вярваш ли, че властите ще ме търпят да ги ритам в корема, без да ме праснат в отговор?

— Но нали винаги си бил против сегашната администрация.

— Това не им пречеше. Сега е друго. Обвиних ги, че държат политически затворник. Джил, правителството е жив организъм. И като на всяко същество основното му свойство е борбата за оцеляване. Удряш го и то ти отвръща. А този път се престарах… Май не биваше да забърквам и тебе.

— Не ме е страх. Вече ти върнах джунджурийката.

— Но се познаваме. Ако играта загрубее, може и да е достатъчно.

Джил млъкна. Трудно й беше дори да си представи, че нещо заплашва нея, която не помнеше по-страшно преживяване от някой и друг шамар в детството си или рядка груба дума по-късно. Като сестра виждаше всеки ден последиците от човешката жестокост… но нея това не можеше да сполети.

Таксито вече кръжеше преди кацане, преди да прекъсне мрачното мълчание.

— Бен, ами ако пациентът умре, какво ще стане?

— Какво? — Той се намръщи. — Чудесен въпрос. Ако няма други, класът е свободен.

— Не си прави шегички с мен.

— Хъм… Будувал съм по цели нощи, докато се опитвах да измисля отговор на този въпрос. Ето най-добрите ми предположения — ако Смит умре, правата му върху Марс се изпаряват. Вероятно е заселниците, оставени от „Защитник“, да предявят претенции, но пък е почти сигурно, че администрацията е сключила подходяща сделка с тях, преди да потеглят. „Защитник“ е кораб на Федерацията, но все пак е възможно тази сделка да предава юздите в ръцете на генералния секретар Дъглас. Така може дълго да се задържи на върха. А от друга страна, може и нищо да не стане.

— Как така?

— „Клаузата Ларкин“ може да се окаже неприложима. Луната беше необитаема, но Марс си има жители — марсианците. В момента те са пълна нула от гледна точка на закона. Но току-виж, Върховният съд огледа политическата ситуация и реши, че заселването на хора не означава нищо на планета, обитавана от друга разумна раса. Значи за каквито и да е права върху Марс ще трябва да бъдат молени самите марсианци.

— Но, Бен, накрая пак това ще стане. Самата идея един-единствен човек да владее планета… невероятно е!

— Не споменавай тази дума пред юрист. Стрелбата по комари и прекарването на камили през иглено ухо им ги преподават още в първи курс. Освен това имаме прецедент. В петнадесети век папата дал във владение западното полукълбо на Испания и Португалия и никой не се замислил, че тази недвижима собственост вече била заета от индианците с всичките им закони, обичаи и права. И въвеждането във владение се състояло наистина. Я погледни на картата къде говорят испански и португалски в момента.

— Да, но… Бен, сега не е петнадесети век.

— За юристите е. Джил, ако Върховният съд реши, че „клаузата Ларкин“ важи в случая, Смит ще може да раздава концесии, струващи милиони или по-скоро милиарди. Ако прехвърли правата си на администрацията, тогава Дъглас ще държи и ножа, и хляба.

— Но за какво му е толкова власт?

— Защо мушиците летят към светлината? А акциите на Смит се може би не по-маловажни от положението му на марсиански крал или император. Върховният съд може да го разпердушини като пръв заселник, но не допускам нещо да застраши собствеността му върху двигателя „Лайл“ и контролния пакет в „Лунар Ентърпрайзис“. И какво ще стане, ако умре? Естествено, ще изскочат на бял свят хиляда новоизлюпени братовчеди, но Научната фондация от години отпъжда успешно подобна сган. Струва ми се доста вероятно след смъртта на Смит, ако не остави завещание, богатството му да попадне в ръцете на държавата.

— За Федерацията ли говориш или за Щатите?

— И на този въпрос нямам отговор. Родителите му са били граждани на две страни, членуващи във Федерацията, но той е роден извън териториите им… което е жизненоважно за някои хора, гласуващи в момента с тези акции и взели лицензии за използване на тези патенти. Самият Смит не може да отличи пълномощно от квитанция за паркинг. Значи важно е кой ще го докопа и ще му изсмуче кръвчицата. Не ми се вярва „Лойд“ да му застрахова живота. Като гледам, не е надежден клиент за тях.

— Горкото момче! Нещастното, горкичкото дете!

Шеста глава

Ресторантът в Хагърстаун се славеше със собствена „атмосфера“ — масите бяха пръснати по поляна, спускаща се полека към езеро, имаше и още маси сред клоните на три огромни дървета. Джил искаше да вечерят в клонаците, но Бен бутна бакшиш на разпоредителя, за да им отнесат маса до водата, а после пожела да поставят там и стерео.

Джил се нацупи.

— Бен, защо им позволяваш да ти съдерат кожата, ако не искаш да се качим на някое дърво, пък и трябва да понасяме това ужасно дрънкало?

— Търпение, малката. Край масите на клоните е пълно с микрофони и нямам как да е иначе — така по-бързо носят поръчките. Надявам се, че тази не е бърникана, защото видях сервитьора да я взема от купчината резервни. А стереото… не само противоречи на американския начин на живот да се храниш, без да зяпаш нещо, но и плямпането му ще затрудни всеки насочен микрофон… ако копоите на господин Дъглас вече се интересуват от нас.

— Бен, сериозно ли мислиш, че ни следват по петите? Животът на преследван бандит не ми е по вкуса.

— Брей, че капризи! Когато разнищвах скандала в „Дженеръл Синтетикс“, не оставах втора нощ на същото място и ядох само готови храни. Накрая взе, че ми хареса — стимулираше ми обмяната на веществата.

— Моята няма нужда от стимули. От живота искам само да ме срещне с един богат, застаряващ пациент.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

— Да, но след като бъдещият ми съпруг ритне камбаната. Ще бъда толкова богата, че ще те прибера за домашен любимец.

— А защо не започнем още тази вечер?

— Казах — след като го наследя.

Вече се хранеха, когато оглушителното музикално шоу прекъсна. Главата на водещ запълни стереото. Той се усмихна и обяви:

— Телевизионна мрежа „Нов свят“ и нашият спонсор — производителите на „Малтусиански таблетки за умни момичета“, имат честта да предоставят програмно време за историческо предаване на федералното правителство. И помнете, приятелки мои — всяко умно момиче ползва таблетки „Умно момиче“. Не заемат място в чантичката, приятни са на вкус, гарантирани са стопроцентово и са одобрени за продажба съгласно постановление 1312. Защо да рискувате с остарели, грозни, вредни и несигурни начини? Защо е нужно да губите неговата любов и уважение? — Дивашки хубавият водещ хвърли поглед настрани и побърза да завърши: — Представям ви „Умно момиче“, които на свой ред ви представят господин генералния секретар!

Обемното изображение се смени — появи се толкова чувствена и съблазнителна млада жена, че всеки мъж би трябвало да пренебрегне тази до себе си заради нея. Протягаше се и се кършеше. Промълви с гласец, подходящ за заключена спалня:

— Аз винаги използвам „Умно момиче“.

Картината се разми, оркестър засвири „Нека вечно да е мир“, а Бен попита:

— А ти използваш ли „Умно момиче“?

— Не е твоя работа! — наежи се Джил и добави: — Тези хапчета са шарлатански пенкилер. И защо си мислиш, че имам нужда от нещо подобно?

Какстън не отговори. Стереото вече бе запълнено от бащинското лице на генералния секретар Дъглас.

— Приятели, съграждани от Федерацията, днес съм удостоен с рядка чест и щастие. След победоносното завръщане на „Защитник“…

Той продължи с многословни поздравления към земните жители за първия успешен контакт с чужд разум от друга планета. Успяваше да внуши, че това е едва ли не лично постижение на всеки гражданин и че всеки от тях би могъл да оглави експедицията, ако не е бил зает с важните си дела. И че той — секретарят Дъглас, е бил само скромен изпълнител на тяхната воля. Не налагаше грубо посланието си, но ставаше ясно, че обикновеният човек е равен на когото и да било, а дори и по-добър от повечето. Самият стар приятел Джо Дъглас пък трябваше да олицетворява точно този обикновен човек. Смачканата вратовръзка и оплешивяващото чело трябваше да му придадат вид на „народен човек“.

Бен Какстън се чудеше кой ли е написал речта. Може би Джим Санфърт — сред подчинените на Дъглас той най-добре подбираше прилагателни, които успокояват слушателя, но и гъделичкат самолюбието му. Бе писал предостатъчно рекламни текстове, преди да навлезе в политиката, затова нямаше никакви задръжки. Да, личеше по тази „грижовна ръка до люлката“. Джим би подарил сладкиш на момиченце, за да го съблазни.

— Изключи го! — настоя Джил.

— Тихо, хубавице. Трябва да чуя това.

— …И така, приятели, имам честта да ви представя вашия съгражданин Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Майк, знаем, че си уморен и доскоро не се чувстваше добре. Но ще кажеш ли няколко думи на тези добри хора?

Стереокамерите показаха среден план на мъж в инвалидна количка. От едната му страна стоеше Дъглас, от другата медицинска сестра — строга, с колосана престилка и много миловидна.

Джил ахна, но Бен й се скара:

— Не вдигай шум!

Гладките бебешки бузи на човека в количката се разтеглиха в свенлива усмивка, той се взря в камерата и каза:

— Здравейте, хора. Извинете ме, че седя пред вас, но още съм слаб.

Изглеждаше, че му е трудно да говори, сестрата дори опипа пулса на ръката му. В отговор на зададени от Дъглас въпроси той похвали капитан Ван Тромп и неговия екипаж, благодари на всички за спасението си и сподели, че на Марс всички били ужасно развълнувани от срещата със земяните. Надявал се да помогне в укрепването на дружеските връзки между двете планети. Сестрата понечи да се намеси, но Дъглас попита загрижено:

— Майк, имаш ли сили да отговориш на още един въпрос?

— Разбира се, господин Дъглас, стига да мога.

— Майк, а какво мислиш за земните момичета?

— Олеле, Божичко!

Бебешкото лице се изпълни с въодушевено страхопочитание и порозовя. Камерите се преместиха към Дъглас.

— Майк ме помоли да ви предам — изрече той, — че ще се срещне отново с вас веднага, щом се възстанови. Нали разбирате, сега трябва да трупа мускули. Вероятно ще стане следващата седмица, ако лекарите разрешат.

По стереото отново подхванаха таблетките „Умно момиче“ и от кратка сценка стана съвсем ясно, че ако някоя млада дама не ги използва, не само не й достига ум, ами е и луда за връзване. Мъжете ще минават на отсрещния тротоар, за да избягат от нея. Бен превключи на друг канал и каза намусено:

— Май ще скъсам коментара за утре. Дъглас вече е дресирал момчето.

— Бен!

— Какво?

— Това не беше Човека от Марс!

— Моля? Бебчо, да не бъркаш нещо?

— О, доста си приличат. Но не е онзи пациент, когото видях в охраняваната стая.

Бен веднага възрази, че десетки хора вече са виждали Смит — часовите, ординаторите, фелдшерите, капитанът и екипажът на „Защитник“, вероятно и други. Несъмнено някои от тях са гледали предаването и администрацията би трябвало да се досети, че ще забележат измамата. Не виждал никакъв смисъл, защото рисковете били прекалени.

Джил вирна брадичка, настояваше упорито, че мъжът в предаването не е пациентът, с когото е говорила. Накрая изсъска гневно:

— Защо ли се хабя? Всички мъже сте такива!

— Е, стига де, Джил…

— Моля те, закарай ме у дома.

Бен отиде да поръча такси — не от ресторанта, а от площадката пред хотела отсреща. По време на полета от Джил лъхаше леден студ. Бен извади стенограмите от джоба си и ги препрочете. Поумува и каза:

— Джил…

— Да, господин Какстън?

— Ще ти дам аз един „господин“! Моля те да ме извиниш. Не бях прав.

— И как стигна до този извод?

Той тупна листовете с длан.

— Това ми помогна. Невъзможно е Смит да се държи така вчера, а тази вечер да даде интервю. Просто щеше да си изтърве юздите… пак да изпадне в оня негов транс.

— Доволна съм, че най-после забеляза очевидното.

— Джил, просто ме ритни по глезена и да забравим разправията, бива ли? Знаеш ли какво означава това?

— Че използваха артист да се престори на него. Казах ти още преди час.

— Вярно. При това способен артист, грижливо гримиран и подготвен. Но има още нещо. Остават две възможности. Или Смит вече е мъртъв…

— Мъртъв ли!

Изведнъж Джил преживя отново чудноватата церемония по споделянето на водата и си припомни странното, топло излъчване на Смит. Налегна я непоносима мъка.

— Може би — продължи Какстън. — Тогава този двойник ще остане „жив“, докато имат нужда от него. После ще „умре“ и ще го натирят някъде далеч с толкова силна хипнотична забрана да говори за това, че ще пукне от задушаване, дори да посмее. А може и да му кръцнат нещо от мозъка, за всеки случай. Ако Смит наистина е мъртъв, можем да забравим за историята. Никога нищо няма да докажем. Затова нека допуснем, че е жив.

— Ох, толкова се надявам!

— „Каква ти е Хекуба и каква си ти за нея?“1 — изрече Бен. — Ако е жив, може и да няма никакъв пъклен заговор срещу него. Нали всички големи клечки използват двойници. Да речем, че след две-три седмици нашият приятел Смит се оправи достатъчно, за да понесе товара на общественото внимание. Тогава ще изкарат истинския на сцената. Но да пукна, ако повярвам в това!

— Защо?

— Напъни си малко мозъка. Дъглас вече оплеска първия опит да измъкне от Смит каквото иска. Но той не може да си позволи провали. Мисля си, че ще покрие Смит още по-дълбоко… и изобщо няма да видим истинския Човек от Марс.

— Значи ще го убият? — бавно промълви Джил.

— Защо толкова грубо? Ще го затворят в частна лудница и ще му пречат старателно да научи нещо за нашия свят.

— Господи! Бен, какво ще правим сега?

Той се озъби.

— В тях са и бухалката, и топката, отгоре на всичко те измислят правилата. Но аз ще нахълтам заедно с Честен свидетел и много корав адвокат, ще настоявам да се срещна със Смит. Може и да изкарам тия твари на светло.

— Ще те подкрепя!

— Ха, не се и съмнявах. Но ти сама каза, че така ще си съсипеш кариерата.

— Имаш нужда от мен, за да го разпозная.

— Застана ли лице в лице с него, все ще различа някой, отгледан от други същества, от един актьор. Но ако нещо се обърка, искам ти да си ми скритият коз — знаеш какви игрички въртят и си вътрешен човек в Бетесда. Сладурче, не се ли чуем скоро, сама ще се оправяш.

— Бен, нали нищо лошо няма да ти направят?

— Малката, твърде лекичък съм за боксов мач при свръхтежките.

— Не ми харесва това. Какво ще правиш, ако те пуснат при него?

— Ще го попитам иска ли да напусне болницата. Каже ли „да“, ще го поканя да дойде с мен. Не биха посмели да го възпрат в присъствието на Честен свидетел.

— Ъ-ъ… ами после? Бен, той все пак има нужда от медицински грижи. Още не може да се оправя самостоятелно.

Какстън пак се озъби.

— И за това помислих. Не ме бива за санитар. Но можем да го настаним в апартамента и…

— …И аз ще се грижа за него! Ще се справим, Бен!

— По-кротко. Дъглас ще измисли някакъв фокус и Смит ще се върне в килията. Вероятно и ние с него. — Смръщи се напрегнато. — Но познавам един човек, на който може да му се размине.

— Кой?

— Чувала ли си за Джубал Харшо?

— Че кой не го знае!

— Това е едно от предимствата му. Всички го познават и не е лесно да го смачкаш. А фактът, че е и лекар, и адвокат, го прави тройно по-корав. И най-важното — той е непоправим индивидуалист, би се хвърлил с джобно ножче срещу цялата Федерация, ако така му харесва. Което го прави осем пъти по-корав. Запознахме се, когато се опитваха да го съдят. На приятел като него мога да разчитам. Успея ли да отведа Смит от Бетесда, ще го закарам в Поконос, при Харшо… и тогава нека ония скапаняци се опитат да го пипнат! Ще им вгорчим живота — Харшо с неговия инат и аз с моите коментари.

Седма глава

Вечерта Джил смени дежурната сестра на етажа десет минути по-рано. Щеше да изпълни искането на Бен да стои настрана от опита му да се срещне с Човека от Марс, но щеше да е готова за всеки случай. Може би Бен щеше да се нуждае от подкрепления.

Не забеляза часови в коридора. Разпределянето на лекарствата и подготовката на двама пациенти за операции й отнеха следващите два часа. Само успя да провери вратата на К-12. Беше заключена, както и входа за съседната стая. Обмисли дали да не се вмъкне оттам, щом морските пехотинци се бяха махнали, но сега беше заета. Внимателно следеше кой се качва на нейния етаж.

Но Бен не се появи и предпазливо зададените въпроси към помощничката й на контролното табло за етажа я увериха, че нито Бен, нито някой друг е влизал в К-12, докато Джил се е занимавала с останалите пациенти. Не разбираше какво става. Какстън не бе определил часа, когато ще дойде, но поне каза, че ще нахлуе по-рано през деня.

Засега й оставаше само да дебне. В един от по-спокойните моменти тя почука на вратата на дежурната стая, надникна и се престори на учудена.

— Добър ден, докторе. Мислех си, че ще заваря доктор Фрейм тук.

Лекарят се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Не съм го виждал, сестра. Аз съм Бръш. Мога ли да ви помогна с нещо?

Джил се успокои от естествената му мъжка реакция при появата й.

— Нищо особено не се е случило. Как е Човека от Марс?

— Моля?

Тя се усмихна.

— Това не е тайна за персонала. Говоря за вашия пациент…

Тя посочи вътрешната врата.

— Как тъй? — сепна се лекарят. — Него ли държаха там?

— А сега не е ли в стаята?

— О, дори не знам да е наблизо. От сутринта вътре е настанена госпожа Роуз Банкърсън, пациентка на доктор Гарнър.

— Нима? А какво направиха с Човека от Марс?

— И представа си нямам. Кажете, аз наистина ли пропуснах шанса си да видя Валънтайн Смит?

— Беше тук до вчера.

— Някои хора просто си нямаме късмет. Погледнете с кого трябва да си губя времето. — Той включи наблюдателната камера. Крехка стара жена се бе проснала на водното легло.

— Какво й е?

— Хъм… Ако нямаше пари за пилеене, щях да кажа, че я мъчи старческо слабоумие. Официално е тук за множество изследвания.

Джил поприказва още малко с него, после се престори, има работа. Върна се при бюрото си и разтвори дневника за нощните дежурства. Ами да, ето: „В. М. Смит, преместен от К-12“. А отдолу бе записано: „Г-жа Роуз С. Банкърсън — ст. К-12 (диет. кухня — по инстр. на д-р Гарнър)“.

Но защо бяха преместили Смит през нощта? Сигурно за да си спестят неприятностите с потенциални натрапници. Къде ли са го отвели? В нормален случай щеше да се обади на регистратурата, но тревогите на Бен и фалшифицираното предаване я изпълниха с подозрителност. Реши да изчака и да се ослушва за пресни клюки.

Но първо отиде до телефонния автомат и се обади на Бен. От неговия офис й съобщиха, че той не е в града. Джил се стъписа до онемяване, но се стегна навреме и заръча Бен да я потърси, щом се върне.

Набра и домашния му номер. Никой не отговори.

А Бен Какстън не си бе губил времето. Осигури си присъствието на Джеймс Оливър Кавендиш. Всеки Честен свидетел би му свършил работа, но репутацията на Кавендиш почти го освобождаваше от необходимостта да води и адвокат със себе си. Достойният възрастен господин бе свидетелствал многократно пред Върховния съд и според мълвата в паметта му бяха съхранени надеждно завещания за милиарди. Кавендиш бе развил съвършената си памет при великия доктор Семюъл Реншо, а хипнотичната подготовка бе получил във Фондацията „Райн“. Дневната му такса надвишаваше доходите на Бен за цяла седмица, но журналистът се надяваше да прехвърли разходите на „Поуст“, към чийто синдикат се числеше. А и дори най-добрата подготовка можеше да се окаже недостатъчна в това разследване.

Мина да вземе младшия Фризби от кантората „Бидъл, Фризби, Фризби, Бидъл и Рийд“, после заедно се отправиха към мястото на срещата с Кавендиш. Кльощавият Свидетел, обвит в бялата тога на своята професия, напомняше на Бен за Статуята на свободата… пък и беше почти толкова известен. Какстън вече бе обяснил на Марк Фризби какво се кани да опита (на свой ред адвокатът му обясни, че намеренията му са съмнителни от гледна точка на закона). Щом Честният свидетел се присъедини към тях, двамата се придържаха строго към правилата и не обсъждаха какво му предстои да види и чуе.

Таксито ги остави пред медицинския център. Искаха да говорят с директора. Бен подаде визитната си картичка на секретарката в приемната и помоли за среща с началника й. Властната дама го попита дали му е записан час за среща. Какстън си призна, че нямал уговорка.

— В такъв случай едва ли ще можете да говорите с доктор Брьомер. Ще ми кажете ли по какъв въпрос го търсите?

— Уведомете го — гръмко изрече Бен, за да чуят всички наоколо, — че е дошъл Бен Какстън от „Гнездото на гарваните“, придружен от адвокат и Честен свидетел, с намерението да вземе интервю от Валънтайн Майкъл Смит, наричан още Човека от Марс.

Тя се смути за миг, но веднага се опомни.

— Ще го уведомя — промълви с леден глас. — Седнете, моля.

— Благодаря, ще почакам тук.

Фризби си запали пура, Кавендиш стоеше с непоклатимото спокойствие на човек, видял всички прояви на доброто и злото, а Какстън настръхна от нетърпение. Накрая Снежната кралица пак се появи.

— С вас ще говори господин Беркуист.

— Кой? Да не е Гил Беркуист?

— Да, мисля, че името му е Гилбърт Беркуист.

Какстън помисли малко — споменатият човек беше от сюрията подлизурковци край Дъглас, официално назовавани „административни помощници“.

— Не желая да говоря с него. Искам среща с директора.

Но Беркуист вече идваше към него с протегната ръка и заучената радушна усмивка на бюрократ.

— Виж ти — Бени Какстън! Как си, приятелче? Още ли влачиш същия хомот?

— Все същия. Ти какво правиш тук?

— Ако някога се измъкна от обществените служби, аз също ще си уредя някоя коментаторска рубрика — диктуваш хиляда думи по телефона и си караш кефа през целия ден. Завиждам ти.

— Гил, попитах те какво правиш тук. Искам да говоря с директора, после да се срещна с Човека от Марс. Не съм дошъл да слушам твоите хитри увъртания.

— Стига де, Бен, недей да се ежиш. Тук съм, защото доктор Брьомер вече не понася журналистите. Генералният секретар ме прати да смъкна този товар от плещите му.

— Добре. Значи искам среща със Смит.

— Бен, момчето ми, всеки репортер, специален кореспондент, коментатор, писач на свободна практика и кой ли не безделник иска същото. Поли Пийпърс намина насам само преди двайсетина минути. Искала да го разпита за сексуалния живот на Марс.

— И аз искам да се видя със Смит. Да или не?

— Бени, нека отидем да пийнем по нещо. Ще отговоря на всеки твой въпрос.

— Нищо не смятам да те питам. Искам интервю със Смит. Това е моят адвокат — господин Марк Фризби.

Съгласно правилата, Бен не представи Честния свидетел.

— Познаваме се. Как е бащата ти, Марк? Мъчи ли го синузитът?

— Както преди.

— От гадния климат е. Хайде, Бен, да отидем някъде. Нека и Марк дойде.

— Задръж! — сопна се Какстън. — Искам да говоря с Валънтайн Майкъл Смит. Представител съм на синдиката „Поуст“, значи косвено представлявам и двеста милиона читатели. Ще се срещна ли със Смит? Ако не, кажи направо и изясни на какво правно основание ми отказваш.

— Марк — въздъхна Беркуист, — би ли обяснил на този специалист по надничане през ключалките, че не може да нахълта в болнична стая? Смит се появи пред хората снощи, въпреки недоволството на лекарите. Той има право на спокойствие и тишина, за да укрепне.

— Плъзнаха слухове — натърти Какстън, — че снощната му поява е измама.

Усмивката на Беркуист се стопи.

— Фризби — изрече студено, — не бихте ли дал на клиента си консултация какво съдържат членовете за клевета?

— Бен, карай по-полека.

— Гил, знам какво пише за клеветата в законите. А ти би ли ми пояснил кого клеветя? Човека от Марс или някой друг? Назови конкретно име. Повтарям — каза той още по-силно, — до мен стигнаха твърдения, че мъжът, който снощи даде интервю по стереото, не е Човека от Марс. Искам да го попитам лично.

Множеството в приемната се смълча. Беркуист се озърна към Честния свидетел, постара се да изтрие изражението на лицето си и произнесе засмяно:

— Бен, може би току-що си уреди интервюто… както и иск за клевета. Изчакайте ме.

Върна се съвсем скоро.

— Готово, Бен — промълви уморено, — макар че с нищо не го заслужаваш. Ела с мен, но само ти. Съжалявам, Марк, не бива цяла тълпа да връхлита един болен.

— Не! — заяви Какстън.

— Моля?

— Или и тримата, или никой.

— Бен, дръж се разумно. И без това си изпроси особена привилегия. Добре… Нека Марк дойде, но ще остане отвън. Но нямаш нужда от него.

Беркуист кимна към Кавендиш, който сякаш не го чу.

— Може би. Но още тази вечер ще изтъкна в коментара си, че властите са отказали да допуснат Честен свидетел при Човека от Марс.

Беркуист сви рамене.

— Тогава елате и тримата. Бен, надявам се делото за клевета да те довърши.

От уважение към преклонната възраст на Кавендиш се качиха с асансьора, после по подвижната пътека подминаха лаборатории, манипулационни и стая след стая. Спря ги часовой, който първо се обади по вътрешния телефон. Най-после влязоха в апаратна, претъпкана с датчици за наблюдение на пациенти в критично състояние.

— Това е доктор Танър — съобщи Беркуист. — Докторе, да ви представя господин Какстън и господин Фризби.

Разбира се, не спомена изобщо Кавендиш. Танър се разтревожи.

— Господа, предупреждавам ви да не казвате или правите нищо, което би могло да обезпокои моя пациент. Нервната му система е претоварена и той често изпада в ненормално вцепенение… или ако предпочитате — в транс.

— Да не е епилепсия? — попита Бен.

— Някой лаик би могъл да сбърка симптомите. По-скоро прилича на каталепсия.

— Вие специалист по психиатрия ли сте?

— Да — призна Танър, след като погледна крадешком Беркуист.

— Къде сте специализирал?

— Бен, да влезем при пациента — намеси се чиновникът. — После ще разпитваш доктор Танър.

— Добре.

Лекарят провери още веднъж уредите, натисна превключвател и надникна през шпионка. Отключи вратата и ги въведе в съседната стая, притиснал показалец към устните си. Вътре беше полутъмно.

— Очите му още не понасят привичното за нас осветление — обясни Танър тихичко. Застана до водното легло в средата. — Майк, доведох няколко наши приятели да се срещнат с тебе.

Какстън също застана по-близо. Потънало до половината в гънките на еластичната тъкан и завито до раменете, тялото на младия мъж не се виждаше в подробности. Той погледна новодошлите, но не каза нищо. Гладкото закръглено лице не издаваше никакви чувства.

Доколкото можа да го разгледа, Бен се увери, че пред него е човекът, когото показаха снощи по стереото. Прилоша му от мисълта, че Джил все едно му е подхвърлила граната в ръцете — дело за клевета можеше да го разори.

— Вие ли сте Валънтайн Майкъл Смит?

— Да.

— И сте Човека от Марс?

— Да.

— Вас ли показаха снощи по стереовизията?

Мъжът не отговори и Танър се намеси:

— Не мисля, че той ви разбра. Майк, спомняш ли си какво прави снощи с господин Дъглас?

Лицето се навъси недоволно.

— Много светлини. Боляха ме очите.

— Да, боляха те очите. Господин Дъглас ти каза да поздравиш хората.

Пациентът се усмихна едва-едва.

— Возиха ме дълго в количка.

— Добре — съгласи се Какстън. — Ясно ми е. Майк, добре ли се отнасят с тебе тук?

— Да.

— Не си длъжен да останеш в болницата. Можеш ли да ходиш?

Танър побърза да каже:

— Вижте какво, господин Какстън…

Беркуист стисна ръката му.

— Мога да ходя… малко. Умора.

— Ще се погрижа да ти намерят инвалидна количка. Майк, ако не искаш да останеш тук, мога да те отведа където пожелаеш.

Танър освободи ядосано ръката си.

— Няма да допусна да се месите в лечението на пациента!

— Той е свободен човек, нали така? — упорстваше Бен. — Или е затворник?

Беркуист реши да отговори вместо лекаря:

— Разбира се, че е свободен! Вие си мълчете, докторе. Оставете този глупак сам да си надене примката на шията.

— Много съм ти благодарен, Гил. Майк, ти чу какво каза този човек. Можеш да отидеш където поискаш.

Пациентът се озърна уплашено към Танър.

— Не! Не, не, не!

— Добре де, добре.

Лекарят отсече:

— Господин Беркуист, това беше предостатъчно!

— Така е, докторе. Бен, стига ти толкова.

— Ъ-ъ… още едно въпросче.

Какстън мислеше трескаво, искаше да изстиска всичко възможно от този последен шанс. Джил е сбъркала… Не, не е сбъркала!… Или поне така му се стори снощи.

— Само още един въпрос — промърмори Беркуист.

— Благодаря. Ъ-ъ… Майк, господин Дъглас ти зададе няколко въпроса. — Пациентът си замълча. — Я да си припомня по-добре… попита те какво мислиш за земните момичета, нали?

Бузите на мъжа се разтеглиха в широка усмивка.

— Божичко!

— Да, да. Майк… кога и къде си виждал тези момичета?

Усмивката изчезна. Пациентът се взря в Танър и се вцепени. Очите му се подбелиха и той се сви в зародишна поза, скръстил ръце на гърдите си. Танър изръмжа:

— Махайте се оттук! — и побърза да опипа пулса на пациента.

Беркуист заяви непреклонно:

— Сега вече прекали! Какстън, ще се разкараш ли или да повикам охраната?

— О, разбира се, тръгваме си — съгласи се Бен.

Всички освен Танър излязоха и Беркуист затвори вратата.

— Само за минутка, Гил — спря го Какстън. — Затворили сте го на сигурно място… все пак, как е успял да види жени?

— Какво? Не дрънкай глупости. Виждал е много момичета. Сестри… лаборантки, нали се сещаш.

— Не, не се сещам. Доколкото разбирам, обслужвали са го само фелдшери мъже, а достъпът на жени до него е бил строго забранен.

— Моля? Това е нелепо — раздразнено отвърна Беркуист и изведнъж се ухили. — Нали видя, че снощи го придружаваше сестра.

— Аха, видях — измънка Какстън и млъкна.

Тримата посетители не си проговориха, преди аероколата да излети от площадката. Тогава Фризби отбеляза:

— Бен, не ми се вярва генералният секретар да те съди. Въпреки това, ако познаваш източника на тези слухове, добре ще е да запишем официално показанията му.

— Няма нужда, Марк. Защото няма да има и никакво дело. — Какстън заби поглед в краката си. — Защо трябва да вярваме, че това беше Човека от Марс?

— А? Бен, престараваш се.

— Какво ни увери в това? Видяхме мъж на подходяща възраст, настанен в болнична стая. Чухме и приказките на Беркуист… а той започна кариерата си в политиката със съчиняване на опровержения. Срещнахме и някакъв непознат, който се представя за психиатър, а когато попитах къде е учил, направиха се на глухи. Господин Кавендиш, вие видяхте ли нещо, което ви убеди, че онова типче беше Човека от Марс?

— В задълженията ми не влиза съставянето на собствено мнение. Гледам, слушам — това е всичко.

— Извинете ме.

— Необходим ли съм ви още в професионалната си роля?

— Моля? Да, разбрах. Благодаря ви за всичко, господин Кавендиш.

— Аз трябва да ви благодаря. Възложихте ми интересно поръчение.

Възрастният мъж свали тогата, отделяща го от простосмъртните. Отпусна се, дори лицето му се смекчи.

— Ако можех да доведа някой от екипажа на „Защитник“, щях да разплета кълбото веднага — заинати се Какстън.

— Трябва да призная — промълви Кавендиш, — че се учудих на нещо, което не направихте.

— Ъ? Какво пропуснах?

— Мазолите.

— Мазолите ли?

— Естествено. Житейската история на един човек може да бъде прочетена по мазолите му. Веднъж поместих и статия за тях в „Тримесечник на Свидетеля“. Този младеж от Марс никога не е носил обувки като нашите и е свикнал с три пъти по-слабо притегляне, значи и мазолите на краката му би трябвало да съответстват на жизнената му среда.

— Да му се не види! Господин Кавендиш, защо не ми подсказахте?

— Господине? — Мършавото тяло се изопна, ноздрите на стареца се издуха. — Аз съм Честен свидетел. Никога не се намесвам.

— Отново моля за извинение. — Какстън се смръщи. — Я да се върнем. Ще ни пуснат да му погледнем ходилата или ще пръсна на парчета цялата болница!

— Ще се наложи да ангажирате друг Свидетел… тъй като вече си позволих да обсъждам случая.

— Е, да, няма как.

— Успокой се, Бен — посъветва го Фризби. — И без това си затънал до ушите. Лично аз съм убеден, че видях Човека от Марс.

Какстън ги остави, където поискаха, после програмира возилото да се рее на автопилот, за да помисли. Веднъж вече влезе, с адвокат и Честен свидетел. Ако настоява да види Човека от Мас втори път за един предиобед, ще бъде нелогично и ще му откажат.

Но не бе се сдобил със собствена рубрика в цял издателски синдикат, защото се предаваше лесно. Реши, че трябва да проникне в болницата. Но как? Е, поне знаеше къде е настанен предполагаемият „Човек от Марс“. Да се предреши като електротехник? Дори до „доктор Танър“ нямаше да припари така.

А дали онзи „Танър“ беше лекар? Посветилите се на медицината хора имаха склонността да се гнусят от съмнителните хитрости, противоречащи на техния морал. Например Нелсън, корабния лекар на „Защитник“ — отказал се е от случая, просто защото…

Стой! Точно доктор Нелсън би могъл да каже дали младежът е Човека от Марс, без изобщо да му гледа мазолите. Какстън позвъни в офиса си да издирят номера на Нелсън, защото не го знаеше. Помощникът му Оскар Килгален също. Но от указателя на синдиката „Поуст“ за важните личности научиха, че Нелсън е отседнал в „Нов Мейфлауър“. След няколко минути Какстън вече говореше с него.

Доктор Нелсън не бил гледал предаването. Да, чул, че е имало нещо подобно. Нямал никакви основания да смята, че е било измама. А знае ли доктор Нелсън, че вече е имало опит да излъжат Смит, за да се откаже от правата си съгласно „клаузата Ларкин“? Не знаел и не го интересувало. Било абсурдно да се твърди, че някой можел да владее еднолично Марс. Планетата принадлежала на самите марсианци. Добре, докторе, но нека просто си представим, че някой се опитва да…

Нелсън затвори. Когато Какстън набра номера отново, чу записан глас: „Абонатът временно отказва връзка. Ако желаете да оставите съобщение…“

Бен изтърси глупава забележка за родителите на доктора. Но следващата му постъпка беше още по-тъпа. Обади се в Двореца на правителството и настоя да го свържат с генералния секретар.

От години се ровеше из разни тайни и знаеше, че често е възможно да разгадаеш истината, ако се добереш до самия връх и започнеш да се държиш отвратително. Знаеше и колко опасно е да дърпаш тигъра за опашката. Ненормалната психика на властниците му беше толкова ясна, колкото беше неразбираема за Джил Бордмън. Но разчиташе на това, че е представител на друга власт, почти повсеместно призната и тачена.

Обаче забрави, че се обажда от такси, а не пред свидетели.

Наложи му се да се разправя с половин дузина мижитурки и с всеки пореден ставаше по-агресивен. Толкова се увлече, че не забеляза момента, в който таксито престана да кръжи.

А когато забеляза, беше късно. Аероколата не изпълняваше командите му. Какстън си каза горчиво, че се е хванал в капан, в който не би паднал и най-тъпият бандит. Проследили са откъде са обажда, засекли са положението на таксито и роботизираното возило е получило заповеди от полицията, отменящи всички останали. Сега щяха да го приберат тихо и кротко.

Опита да се обади на своя адвокат.

Още не се бе отказал, когато аероколата кацна във вътрешен двор и високите стени спряха сигнала. Бен напъна вратата и установи, че не се отваря… и изобщо не се учуди, че започна да се унася…

Осма глава

Джил си внушаваше, че Бен просто е подгонил още някаква следа и е забравил да й каже. Но така и не успя да си повярва. Бен дължеше отчасти успеха си като журналист на вниманието към хората. Не забравяше ничий рожден ден и по-скоро би се забавил с изплащането на комарджийски дълг, отколкото да не остави бележка с няколко сърдечни думи. Независимо накъде е отпрашил и колко е бързал, пак щеше да отдели две минути да й се обади, та ако ще и от аероколата.

Трябваше да е оставил съобщение за нея! През обедната почивка Джил пак се обади в офиса му и отново поговори с неговия помощник и документатор Оскар Килгален, който настояваше, че няма нищо за нея и досега.

— А каза ли кога ще се върне?

— Не. Но той винаги оставя резервни коментари, за да пълним рубриката при такива изненади.

— Ами… добре де, откъде се обади все пак? Или вече си пъхам носа в чужди работи?

— В никакъв случай, госпожице Бордмън. Не ми се е обаждал. Получих факс, изпратен от „Паоли“ във Филаделфия.

Ще не ще, Джил трябваше да се задоволи с това. Почти не хапна, докато седеше в стола за сестрите. Повтаряше си, че едва ли се е случило нещо лошо… А и нали не беше влюбена в този глупчо…

— Ей, Бордмън! Стига си бълнувала наяве!

Джил се сепна. Гледаше я Моли Уилрайт, диетичката на тяхното крило от болницата.

— Извинявай, отнесох се.

— Попитах те: „Откога на вашия етаж приемате болни на държавна издръжка в луксозните стаи?“

— Не правим такива неща.

— А К-12 не е ли на вашия етаж?

— К-12 ли? Че жената там не е някоя просякиня. Толкова е богата, че си позволява да наема лекар, за да проверява дали диша.

— Ха! Доста неочаквано трябва да е сложила ръка на пачката. От седемнадесет месеца беше настанена при бедняците в старческото отделение.

— Сигурно бъркаш нещо.

— А, не, не допускам грешки в моята кухня. Голяма главоблъсканица е да й сложиш някакво ядене на подноса — без мазнини, като не забравяш и дългия списък от алергии, пък и трябва да й разтваряме лекарствата в храната, иначе не ги иска. Повярвай ми, миличка, личната диета понякога е като отпечатък от пръст — не можеш да я сбъркаш с друга. — Уилрайт стана. — До скоро, душичке, трябва да бягам.

— Какви ти ги плещеше Моли? — полюбопитства друга от сестрите.

— Нищо особено. Някакво недоразумение.

На Джил й хрумна, че може да открие Човека от Марс по поръчките в диетичната кухня, но веднага заряза тази идея. Щяха да минат дни, докато се отбие във всяка кухня. Още като военна болница в някогашните времена на войни по моретата, „Бетесда“ е била огромна. А откакто я поело Министерството на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, разраснала се страховито. Сега беше под федерално управление и приличаше на малък град.

Само че имаше нещо необичайно в случката с госпожа Банкърсън. Болницата приемаше за лечение всякакви пациенти — богати частни лица, високопоставени чиновници или пък пълни несретници. На етажа на Джил обикновено настаняваха държавниците и луксозните стаи бяха запазени за големци с не по-нисък ранг от федерален сенатор. Твърде рядко се случваше частно лице да попадне тук.

Но може би в другите отделения е препълнено и затова не са намерили стая за госпожа Банкърсън. Да, това трябва да е.

След обяда Джил нямаше време да умува над случая, защото не й остана време от грижи с новопостъпили пациенти. И не след дълго се наложи да намери подвижно легло за тежък случай. Според правилата трябваше да се обади в склада… само че той бе разположен в подземие но почти половин километър оттук, а Джил нямаше време. Спомни си, че е виждала едно в чакалнята за сътрудници на големите клечки, прилепена към К-12. Нали каза на онези морски пехотинци да не сядат на леглото? Явно е била забутано там, когато са докарали водното легло за Смит.

И вероятно още беше там… значи можеше да го вземе веднага.

Вратата се оказа заключена и резервният ключ изобщо не помогна. Тя си напомни да извика някой от техниците и мина откъм стаята за наблюдение на пациента, за да попита лекаря при госпожа Банкърсън дали й разрешава да използва забравеното легло.

Все същия — доктор Бръш. Не беше от местните стажанти или ординатори. Повикал го доктор Гарнър, който лекувал старицата. Бръш се обърна към нея.

— Госпожице Бордмън! Точно вие ми трябвате!

— Но защо не ми позвънихте? Как е вашата пациентка?

— Тя си е добре — увери я мъжът, но все пак се озърна към екрана, — обаче аз не съм.

— Лошо ли ви е?

— Не, трябват ми пет минутки да се облекча. Сестра, можете ли да ми отделите толкова? И да не се разприказвате?

— Защо не. Позволявате ли да се обадя оттук на помощничката си?

— Не! — припряно отказа Бръш. — Щом изляза, заключете вратата и не отваряйте, докато не почукам ето така: „Та-та, та-та-та!“. Нали ще ми услужите?

— Добре, докторе — колебливо отвърна Джил. — Искате ли да направя нещо за вашата пациентка?

— Не, не, само ще си седите и ще я наблюдавате на екрана. Не я безпокойте.

— Добре, но къде ще бъдете, ако нещо се случи? В почивната стая за лекари?

— Отивам до мъжката тоалетна в другия край на коридора. И стига толкова въпроси, че едва се стискам!

Той побърза да излезе и Джил заключи вратата. Взря се внимателно в екрана, показващ жената, после погледът й пробяга по датчиците на различните уреди. Старицата спеше, пулсът й беше силен, дишането — нормално и равномерно. Сестрата се чудеше защо ли наблюдават пациентката, сякаш е на смъртния си одър.

Реши да провери дали подвижното легло още си е на мястото. Е, нямаше да спази заповедта на доктор Бръш, но пък и изобщо нямаше да безпокои поверената му дама. Все можеше да мине през стая, без да събуди пациент! Освен това още преди години бе установила, че лекарите не ги боли от ставащото зад гърбовете им. Отвори вратата тихо и влезе.

Увери се, че госпожа Банкърсън се е унесла в типичния за слабоумните дълбок сън. Джил пристъпи безшумно към чакалнята. И тази врата беше заключена, но този път ключът й послужи.

Видя, че подвижното легло още е тук. И едва тогава забеляза, че стаята е заета — Човека от Марс се бе разположил в кресло и прелистваше илюстрована книжка.

Смит вдигна глава към нея и я дари с лъчезарната усмивка на зарадвано бебе. Джил едва се задържа на краката си. Валънтайн Смит — в тази стая? Не може да бъде! Нали са го преместили, имаше го и в дневника…

После грозните, неумолими факти сякаш се подредиха на опашка, за да се изнижат през ума й… фалшивият „Човек от Марс“ по стереото… старицата, беряща душа, но през това време прикриваща присъствието на още един пациент… и вратата, която не успя да отключи… Като в кошмар си представи как „месарската кола“ тихо напуска болницата някоя нощ и никой не знае, че под покривалото има два трупа вместо един.

Веднага се уплаши, защото съзнаваше какво заплашва всеки, натъкнал се на тайната. А Смит се надигна тромаво от креслото, протегна й ръце и промълви:

— Воден брат!

— Здрасти. Ъ-ъ… как си?

— Добре. Щастлив. — Добави нещо гърлено, сякаш се давеше, но се усети и изрече старателно: — Ти си тук, брат мой. Беше далеч. Сега си тук. Пия до насита от тебе.

Джил беше безпомощна в бъркотията на разкъсващите я чувства — душата й се сгря, но в същото време се уплаши до вцепенение, че ще я заварят тук. Смит не забелязваше нищо.

— Виждаш ли? Ходя! — похвали се ликуващо. — Ставам силен.

Направи няколко крачки и спря, засмян и задъхан. Сестрата се усмихна насила.

— Напредваме значи? Точно така, трябва да станеш по-силен! Но аз ще си вървя… минах само за малко, да видя как си.

Лицето му се сгърчи страдалчески.

— Не си отивай!

— О, не мога да остана!

— Обидил съм те. Не знаех — с мъка промълви Смит.

— Да си ме обидил ли? Ами, няма такова нещо! Но трябва да си вървя и то веднага!

Всякакво изражение изчезна от лицето му и той по-скоро настоя, а не помоли:

— Вземи ме със себе си.

— Какво? Не, не мога. И е крайно време да изляза оттук. Чуй ме — не казвай никому, че съм идвала. Моля те!

— Да не казвам, че моят воден брат е идвал?

— Точно така. Никому нито дума. Аз, такова… пак ще дойда. А ти бъде добро момче, чакай и не ме издавай.

Смит се помъчи да разбере и я погледна кротко.

— Ще чакам. И няма да те издам.

— Чудесно!

Джил вече се питаше как ще успее да спази обещанието си. Чак сега в съзнанието й изплува очевидният факт, че „повредената“ ключалка е съвсем наред — просто вратата откъм коридора беше залостена. Но в болниците всички врати с резета, като на баните, бяха направени така, че да се отключват отвън — заради прищевките на неуравновесени пациенти. А тук заключената врата не позволяваше на Смит да излезе, резето пък, каквото не използваха в болницата, не допускаше никой да влезе отвън.

Джил махна резето.

— Ти само чакай, а аз ще дойда пак.

— Ще съм в очакване.

Когато се върна в наблюдателната стая, чу настойчиво ритмично почукване — сигнала на Бръш. Побърза да му отвори.

Той нахлу и се сопна грубо:

— Сестра, къде бяхте? Почуках три пъти!

Той впи подозрителен поглед в междинната врата.

— Видях, че пациентката ви се обърна настрани — излъга тя светкавично. — Наместих й възглавницата по-удобно.

— По дяволите, помолих ви само да я наблюдавате!

Джил внезапно долови страха на този мъж и се впусна в контраатака.

— Докторе — изсъска вледеняващо, — не нося отговорност за вашата пациентка. Но след като решихте да ми я поверите за малко, направих каквото ми изглеждаше необходимо. Щом се съмнявате в преценката ми, нека се допитаме до завеждащия отделението.

— Ъ? О, не, оставете това.

— Настоявам, господине. На такава преклонна възраст жената може да се задуши от позата си на водното легло. Някои медицински сестри понасят какви ли не приказки от лекарите, но аз не съм от тях. Да отидем при завеждащия!

— Какво говорите? Госпожице Бордмън, просто си изкарах яда на вас, без да помисля. Моля за извинение.

— Това е достатъчно, докторе — надменно изрече Джил. — Желаете ли още нещо от мен?

— Ами, не. Благодаря, че ме заместихте. Само че… Не споменавайте за това, бива ли?

— Нямам такова намерение.

„Можеш и живота си да заложиш на това! Но какво да правя сега? Ох, защо Бен не е в града?“

Тя се върна зад бюрото си и се престори, че преглежда разни книжа. Все пак се сети да се обади в склада за подвижно легло. Измисли някаква задача за помощничката си и я отпрати, за да помисли на спокойствие.

Къде ли беше Бен? Ако можеше да се свърже с него, би си взела десетминутна почивка, за да се обади от обществен автомат и да прехвърли грижите на неговите широки рамене. Но, мътните го взели, той се размотаваше незнайно къде и я оставяше да си блъска главата.

А дали?… Тревогата най-после се надигна от подсъзнанието й. Бен не би се втурнал по други следи, без да й каже как е минал опитът му да се срещне с Човека от Марс. Тя имаше поне това право като негова съучастничка — а Бен винаги играеше честно.

Сякаш чу думите му отново: „Ако нещо се обърка, искам ти да си ми скритият коз… Сладурче, не се ли чуем скоро, сама ще се оправяш…“

Тогава просто ги пусна покрай ушите си, защото не й се вярваше нещо лошо да сполети Бен. Но сега си спомни. За всеки човек настъпва миг, когато е изправен пред избора дали да рискува „своя живот, богатство и свещена чест“ за нещо с твърде съмнителен благополучен край. Джил Бордмън прие предизвикателството и взе своето решение в три часа и четиридесет и седем минути следобед.

Когато Джил излезе, Човека от Марс се върна в креслото. Не взе отново книжката, а просто остана да чака по начин, който можеше да бъде описан и като „търпелив“, само защото човешкият език няма как да обхване марсианските възгледи. Застина напълно неподвижен, отдал се на тихо щастие, защото неговият воден брат каза, че ще дойде пак. Беше готов да чака няколко години, без да прави нищо, без да помръдне.

Нямаше ясна представа колко време е минало, откакто сподели водата с новия си брат. Това място не само бе странно разкривено в пространството и времето, но и Смит още не успяваше да грокне поредиците от гледки и звуци. Освен това културата, която попи в своето гнездо, представяше времето коренно различно от човешките идеи. Разликата се дължеше не само на по-продължителния живот, измерен в земни години, но и на основите на мисълта. Израз като „По-късно е, отколкото си мислиш“ е невъзможен в марсианския. Както и „Който бърза, бавно стига“, но по съвсем друга причина. Първият, защото е немислим, вторият — защото марсианците нямат нужда да изричат нещо толкова просто. Все едно да подсетиш рибата, че трябва да се къпе. Но „Както е било в Началото, така е и сега, така ще е завинаги“ е толкова марсианско по същината си, че е по-лесно да се преведе като „Две плюс две прави четири“… обаче това на свой ред съвсем не е очевидна истина на Марс.

Смит чакаше.

Бръш надникна. Пациентът не помръдна и лекарят излезе.

Когато Смит чу стърженето на ключ във вратата към коридора, той си припомни, че бе чул същия звук малко преди идването на неговия воден брат, така че промени обмяната на веществата си, за да е готов. Изуми се, когато Джил се вмъкна в стаята, защото досега не подозираше наличието на врата. Но грокна това веднага и се отдаде на радостната пълнота, възможна само в присъствието на съгнездници, водни братя и (при определени обстоятелства) на Старите.

Но радостта му помръкна, когато разбра, че неговият воден брат не я споделя. Напротив, изглеждаше толкова разстроен, колкото е възможно само за същество, готово да се обезтелеси заради срамен недостатък или провал. Но Смит вече бе осъзнал, че хората успяват да понесат немислим товар от чувства, без да умрат. Неговият брат Махмуд се подлагаше на духовни терзания пет пъти дневно и не само не се откъсваше от живота, но подтикваше и него да изпитва същите мъки, защото били задължителни. А неговият брат капитан Ван Тромп страдаше от непредсказуеми ужасни гърчове, всеки от които, според понятията на Смит, трябваше да доведе да незабавно обезтелесяване, за да бъде прекратено противоречието… но доколкото му беше известно, неговият брат още пребиваваше в тялото си.

Затова престана да отделя внимание на пренапрегнатите нерви на Джил, която бутна в ръцете му един вързоп.

— Хайде, навличай това. По-бързо!

Смит пое вързопа и зачака. Джил го изгледа и каза:

— Ох, Господи, добре! Свали си дрехите и ще ти помогна.

Наложи се и да го съблече, и да го облече. Той носеше болнична нощница, халат и чехли, не защото искаше, а защото му казаха, че трябва да е така. Вече се справяше някак с дрехите, но твърде бавно според Джил. Затова тя набързо ги смъкна от тялото му. Беше медицинска сестра, а той си нямаше представа от забраните, наложени от свенливостта (и не би ги проумял). Не ги забавиха нелепи притеснения. Смит беше очарован от изкуствената кожа, която Джил нахлузи на краката му. Не му остана време да я одобри и съхрани в съзнанието си, защото Джил направо залепи чорапите за бедрата му, за да не губи време с глупости като жартиерите. Сестринската униформа, в която го облече, бе взела назаем от една доста едра колежка — обясни й, че нейна братовчедка щяла да се предрешава за маскарад. Наметна покривало около врата му и прецени, че е скрила повечето опасни белези… е, поне донякъде. С обувките имаха затруднения — не пасваха добре на краката му, а Смит се справяше трудно със земното притегляне дори бос.

Все пак маскировката беше донякъде успешна. Накрая Джил нагласи на главата му сестринска касинка.

— Косата ти не е много дълга — каза неспокойно, — но сега много момичета се подстригват късо. Дано номерът мине.

Смит не отвърна нищо, защото не разбра забележката й напълно. Опита се да помисли, че косата му пораства, но прецени, че ще му трябва още немалко време, за да успее.

— А сега ме слушай внимателно — настоя Джил. — Каквото и да стане, не продумвай! Разбра ли ме?

— Да не говоря. Аз няма да говоря.

— Само върви до мен, аз ще те водя за ръка. Ако знаеш някакви молитви — моли се с цялата си душа!

— Да се моля?

— Няма значение. Ела с мен и не си отваряй устата.

Тя отвори вратата, огледа коридора и изведе Смит.

Той се обърка от множеството странни форми. Препъваше се сляпо, а очите и останалите му сетива почти прекъснаха връзката си със съзнанието, за да го предпазят.

Стигнаха до края на коридора и Джил го дръпна към странична подвижна пътечка. Той се олюля и щеше да падне, ако тя не го беше хванала. Една санитарка се загледа след тях и сестрата изруга тихичко… после много внимателно му помогна да се махнат от пътечката. Качиха се с асансьор до покрива, защото Джил съвсем не беше сигурна, че Смит ще издържи на ускорението във „вихрения тунел“.

Горе имаше още една малка криза, за която Смит изобщо не научи. Преживяваше остро удоволствие от небето, което не бе виждал, откакто напусна Марс. Това небе беше ярко, разноцветно и весело. Иначе казано — типичен мрачен ден за Вашингтон. А Джил се оглеждаше за въздушно такси. На покрива беше пусто, както се надяваше, защото сестрите от предишната смяна вече пътуваха към домовете си, а и следобедните посетители си бяха отишли. Но нямаше и свободни аероколи. Не искаше да рискува с аеробус.

Тъкмо се престраши да повика такси, когато едно се насочи към площадката за кацане. Тя подвикна на разпоредителя:

— Джек, за кого е?

— Повиках го за доктор Фипс.

— Ох, да му се не види! Джек, ще ми намериш ли едно, ама по-бързичко? Това е братовчедка ми Медж, работи в южното крило. Има остър ларингит и не бива да стои на този вятър.

Разпоредителят се почеса по темето.

— Ами… щом е за вас, госпожице Бордмън, качете се в това, пък ще повикам друго за доктор Фипс.

— Джек, ти си истинско съкровище! Медж, не говори, аз ще му благодаря. Съвсем прегракна, горкичката, ще я загрея малко с горещ ром.

— Сигурно ще помогне. Майка ми разправяше, че нямало нищо по-добро от бабините лекове.

Той се пъхна в кабината и набра по памет адреса на Джил, после им помогна да се качат. Сестрата се постара да се изпречи между него и Смит, за да не забележи Джек колко невеж е Човека от Марс и за най-простите неща.

— Благодаря ти, Джек. Много ти благодаря! — Таксито излетя и тя си пое дъх. — Вече можеш да говориш.

— Какво трябва да кажа?

— А? Каквото искаш.

Смит се замисли над щедрата покана, изискваща достоен отговор, подходящ между братя. Сети се за няколко, но ги отхвърли, защото не можа да ги преведе и се спря на един, който дори в тази странно плоска реч би предал частица от топлото сближаване, на което се радваха братята.

— Дано нашите яйца споделят едно и също гнездо.

Джил изглеждаше стъписана.

— Моля? Какво каза?

Смит отново почувства унинието от неуспеха си да отговори уместно и реши, че грешката е негова. Каза си печално, че непрекъснато предизвиква превъзбуда у тези същества и то когато целта му е единението. Опита отново, като прерови оскъдния си запас от думи, за да обгърне в тях мисълта си по друг начин.

— Моето гнездо е твое, а твоето е мое.

Този път Джил се усмихна.

— Колко си мил! Скъпи, не съм сигурна дали те разбрах, но толкова учтиво предложение не съм чувала отдавна. — Помълча и добави: — Но в момента сме затънали до гушата в неприятности, затова нека оставим приятните моменти за по-нататък.

Смит едва ли я разбра по-добре, отколкото тя него, но долови по-светлото настроение на своя воден брат и схвана предложението да изчакат. А чакането му се отдаваше без усилие. Облегна се на седалката и преживя удоволствието, че вече всичко е добре в отношенията с водния му брат. Наслаждаваше се на гледката. За пръв път виждаше околността, богата на безброй неща, които му предстоеше да грокне. Хрумна му, че умереността, присъща за неговия дом, не допускаше такова радостно съзерцание на онова, което беше между две събития. Това почти го подтикна към сравнение между човешкия и марсианския светогледи, което не беше в полза на Старите, но съзнанието му не допусна подобна ерес.

Джил си мълчеше и размишляваше усилено. Внезапно забеляза, че таксито наближава дома й… и се сети, че за нищо на света не биваше да остават там, където би ги потърсил всеки, щом стане ясно кой е помогнал на Смит да избяга. Нищичко не знаеше за похватите на полицията, но предполагаше, че е оставила предостатъчно отпечатъци от пръстите си в стаята, а и мнозина ги видяха на тръгване. Не беше изключено (чувала бе хората да разправят) някой техник да провери записа в таксито и да установи откъде докъде са били последните му курсове.

Припряно натисна бутона за изтриване на командата. Аероколата напусна разрешения маршрут и се издигна в режим на очакване. Но къде можеха да отидат? Къде да скрие голям мъж, който прилича на полуидиот и не е в състояние да се облече самостоятелно… при това е най-търсеният човек по цялото земно кълбо? Ох, само Бен да беше тук? Бен… къде си?

Без никаква надежда набра номера на дома му. За миг се ободри, когато чу мъжки глас, но й отговори неговият помощник.

— Извинете, господин Килгален. Обажда се Джил Бордмън. Май се сбъркала номера.

— Не сте. Уредих да прехвърлят обажданията в офиса, когато господин Какстън отсъства повече от денонощие.

— Значи още не се е появил?

— Така е. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, с нищо. Господин Килгален, не е ли странно Бен да изчезне? Не се ли безпокоите?

— Моля? Не, не виждам нищо тревожно. В съобщението по факса пишеше, че не знаел колко ще се забави.

— Но това не е ли необичайно?

— В никакъв случай, като си припомним с какво се занимава господин Какстън.

— Е, аз поне си мисля, че има нещо твърде неприятно в отсъствието му! Струва ми се, че не е зле вече да уведомите когото трябва. Би трябвало да разтръбите това до всички новинарски агенции в страната… не, в целия свят!

Макар че в таксито нямаше екран, Джил усети как Оскар Килгален се намуси.

— Боя се, госпожице Бордмън, че се налага да следвам точно указанията на работодателя си. Ъ-ъ… простете ми за забележката, но винаги се намира по някоя „близка приятелка“, която го търси упорито при всяко негово отсъствие.

Поредната мацка, която се опитва да му надене доживотните окови, изтълкува си Джил ядосано… а тоя тиквеник си мисли, че и аз съм от тях. Отказа се от идеята да моли Килгален за помощ и прекъсна разговора.

Къде да отидат? Хрумна й едно решение на проблема. Щом Бен го няма (и може би властите имат пръст в изчезването му), едва ли биха се сетили да търсят Смит в апартамента му… освен ако вече знаят за връзката й с Какстън, но не й се вярваше.

Можеха да изровят нещо за хапване от кухничката, а и там щеше да намери дрехи, за да облече своето „дебилче“. Набра адреса на Бен и таксито се понесе по новия маршрут.

Пред вратата Джил почти напъха лицето си в заглушаващата зона и прошепна:

— Картаген трябва да бъде разрушен!

Нищо. „По дяволите!“, възкликна тя на ум. „Променил е кода!“ Коленете й омекнаха, стараеше се да не поглежда Смит. После отново заговори пред микрофона. Същата система отваряше вратата или известяваше за посетители. Тя се представи, за да използва дори нищожния шанс Бен да се е върнал.

— Бен, Джил е.

Вратата се прибра в стената.

Щом влязоха, върна се на мястото си. Джил за миг помисли, че ги е пуснал домакинът, но после се сети, че без да иска, е налучкала новата комбинация за ключалката… нещо като комплимент, но би си го спестила с удоволствие, за да не преживее моментната уплаха.

Смит стоеше кротко до ливадката и зяпаше. Мястото беше толкова непознато, че не би се надявал да го грокне бързо, но веднага изпита удоволствие. Не беше толкова вълнуващо като движещото се място, където бяха доскоро, но повече подхождаше някой да съхрани себе си в него. Взря се с интерес в панорамния прозорец, но не го разпозна, а прие, че е жива картина като онези у дома… в стаята му в „Бетесда“ липсваха прозорци, така че той нямаше и понятие какво е това.

Отбеляза с одобрение съвършеното подобие на перспектива и движение в „картината“ — сигурно я бе създал някой велик творец. Досега нищо не му подсказваше, че тези хора познават изкуството. Новото впечатление му позволи да ги грокне по-добре и душата му се сгря.

Някакво движение привлече погледа — неговият брат сваляше изкуствената кожа и „чехлите“ от краката си. Джил въздъхна и размърда пръсти в тревата.

— Божичко, как ме болят тия крака! — Забеляза, че Смит я зяпа със смущаващо бебешко изражение. — Направи и ти така. Ще ти хареса.

— Как да направя? — примигна той.

— Да, пак забравих. Ела тук, ще ти помогна. — Тя му свали обувките и смъкна чорапите. — Ето, по-добре ли си сега?

Смит зашава с пръсти по стръковете и попита объркано:

— Но това е живо?

— Ами да, живо си е, нали е истинска трева. Бен доста се изръси за ливадката. Това специално осветление му струваше повече от месечната ми заплата! Хайде, разтъпчи се да ти починат краката.

Смит не схвана почти нищо, но поне разбра, че тревата е живо същество и че е поканен да ходи по нея.

— Да тъпча живо? — попита с неописуем ужас.

— Че какво толкова? Няма да повредиш тревата. Създадена е точно за да замества килимите.

Смит бе принуден да си напомни, че един воден брат не би го подтикнал към злина. Вслуша се в поканата да се разтъпче… и откри, че е приятно, а живите същества не възразяват. Изостри чувствителността си до краен предел. Да, неговият воден брат беше прав — те бяха създадени за такова битие. Твърдо реши да ги съхрани в себе си и възхвали. Но това усилие приличаше на опита на човек да изтъкне достойнствата на канибализма… обичай, който за Смит беше напълно в реда на нещата.

Джил въздъхна.

— Стига забавления. Не знам докога ще бъдем в безопасност тук.

— Безопасност?

— Не бива да оставаме дълго. Може би вече проверяват всяка кола, напуснала болницата днес.

Тя се смръщи напрегнато. В нейното жилище не биваше да отиват, тук също не можеха да останат… а Бен каза, че искал да заведе Смит при Джубал Харшо. Но тя нито познаваше Харшо, нито имаше представа къде живее. Бил спомена, че е някъде в Поконос. Е, налагаше се да научи. Просто нямаше към кой друг да се обърне за помощ.

— Братко, защо имаш нещастие?

Джил се отърси от унеса и погледна Смит. Горкото детенце не подозираше колко са загазили! Опита се да погледне на нещата с неговите очи. Разбира се, не можа, но поне й стана ясно — той нямаше представа, че бягат от… от кого всъщност? От ченгетата? От болничната управа? Не беше съвсем сигурна какви закони вече е нарушила, но в едно не се съмняваше — опълчи се срещу Големите клечки, срещу Шефовете.

Как да обясни на Човека от Марс, че сама не знае какво им предстои? Имат ли полиция на Марс? През повечето време й се струваше, че като говори с него, все едно вика в кладенец.

Божичко, а кладенци имат ли си на Марс?

— Не се тревожи — помоли го сериозно. — Просто прави каквото ти казвам.

— Да.

Изречено с безгранично доверие — „да“ веднъж и завинаги. Внезапно Джил осъзна, че Смит би скочил и през прозореца, щом поиска това от него. Така беше. Щеше да скочи, да се наслаждава на всяка секунда от полета двайсетина етажа надолу и да приеме без огорчение или изненада обезтелесяването накрая. Нито пък би се замислил, че този скок ще го убие. Страхът от смъртта беше чужд за съзнанието му. Щом един воден брат е избрал за него този странен начин да се лиши от тяло, би го възхвалил и би се опитал да го грокне.

— Е, да не губим време. Трябва да намеря нещо за ядене, да те преоблека и да се махаме по-бързо. Сваляй тези парцали от себе си.

Тя отиде да огледа гардероба на Бен. Избра всекидневен костюм, барета, риза, бельо, обувки и се върна в хола. Смит се бе оплел като коте в прежда. Едната му ръка беше заклещена, а полата закриваше лицето му. Не се сети да свали покривалото за глава, преди да съблече останалото.

— Олеле! — изохка Джил и се втурна да помага.

Освободи го от сестринската униформа и я напъха в шахтата за боклук… по-късно щеше да плати на Ита Шиър, а засега не искаше ченгетата да открият издайническата следа.

— Добри ми момко, ще трябва да те изкъпем, преди да наденеш чистите дрехи на Бен. Съвсем са те занемарили ония типове. Ела с мен.

Опитът на медицинска сестра я бе направил равнодушна към неприятните миризми, но също така и фанатична привърженичка на водата и сапуна… а явно никой не се бе погрижил напоследък да изкъпе този пациент. Макар че Смит не смърдеше, напомняше й за кон след тежко състезание.

Той наблюдаваше с радост пълненето на ваната. И в банята на К-12 имаше вана, но Смит не знаеше предназначението й. Само понякога го изтъркваха с влажна гъба. Пречеше честото му оттегляне от света, подобно на вцепенение.

Джил пъхна пръст във водата.

— Добра е. Хайде, потапяй се — нареди му и си спечели недоумяващ поглед. — По-бързо! — добави тя рязко. — Влизай във водата.

Тези човешки думи вече се намираха в речника му и Смит направи каквото чу, разтърсван от чувства. Този брат искаше от него да потопи цялото си тяло във водата на живота! Досега не бе удостояван с такава чест. И доколкото знаеше, никой и никога не се е радвал на такава привилегия. Но вече започваше да разбира, че другите са по-близки с жизнетворящото вещество… не грокна този факт, но го прие.

Потопи несигурно единия си крак, после другия… и потъна изцяло.

— Ей! — кресна Джил и вдигна главата му над водата.

Втресе я, защото й се стори, че държи труп. Милостиви Боже! Нямаше как да се е удавил за броени секунди. Но все пак разтърси уплашено Смит.

— Събуди се! Хайде, да видя малко живот.

От много далеч Смит чу зова на своя брат и се върна. Изцъкленият блясък на очите му изчезна, пулсът му се ускори и той започна да диша.

— Добре ли си? — попита Джил.

— Аз съм много добре. Аз съм много щастлив… братко.

— Уплаши ме. Виж сега, не се потапяй пак целия. Просто седни удобно.

— Да, братко.

Смит изграчи някаква безсмислица, напълни шепа и поднесе водата към устните си, сякаш беше скъпоценност. Само докосна влагата и я поднесе на Джил.

— Ей, не се пие вода от ваната! И аз не искам!

— Да не пия?

Безпомощното му страдание достигна такава сила, че Джил се чудеше какво да направи. Наведе глава и едва опря устни в поднесения дар.

— Благодаря ти.

— Дано никога нямаш жажда!

— И аз се надявам никога да не ожаднееш. Но стига толкова. Ако искаш да пиеш, ще ти сипя в чаша. Не пий повече от тази вода.

Смит явно не възразяваше и се отпусна спокойно във ваната. Джил си напомни, че той никога не се е къпал така и не знаеше какво се очаква от него. Можеше да го научи… но пилееха ценно време.

Е, какво пък! Съвсем не беше неприятно като грижите за хигиената на психиатричните пациенти. Беше си намокрила ръкавите на блузата до раменете. Съблече я и я изтръска. Огледа удобната си къса пола. Не се мачкаше, но имаше ли смисъл да я мокри? Сви рамене и дръпна ципа. Остана по бикини и сутиен.

Смит я зяпаше с любопитството на невръстно дете. Джил с учудване усети как бузите й се сгряха. Смяташе, че не страда от глупава свенливост. Изведнъж си спомни, че отиде на първия гол купон край басейн още петнайсетгодишна. Но този бебешки поглед я притесняваше. Реши да се примири с подгизналото бельо, вместо да избере по-практичната възможност.

Прикри неудобството си зад сърдечността.

— Хайде сега да те изтъркаме хубавичко.

Коленичи до ваната и започна да го сапунисва. Почти веднага Смит се пресегна и докосна дясната й гърда. Джил се дръпна рязко.

— Ей, да ги нямаме такива!

Човека от Марс я погледна, сякаш го бе зашлевила през лицето.

— Не? — измънка трагично.

— Точно така — не! — потвърди тя непреклонно, но се смили и добави: — Нищо лошо не е станало. Само не ме разсейвай.

Изкъпа го по бързата процедура, извади запушалката на ваната и накара Смит да застане под душа. После пусна топлия въздух и използва паузата, за да се облече. Той се разтрепери и тя му каза, че няма от какво да се бои и да се хване за металната тръба на стената, за да не се подхлъзне. После му помогна да излезе от ваната.

— Ето, сега направо ухаеш и сигурно си по-добре.

— Хубаво е.

— Чудесно. Сега да се заемем с обличането.

Заведе го в спалнята на Бен. Но преди да му обясни, покаже или помогне в надяването на слипа, мъжки глас я уплаши до полуда:

— ОТВОРЕТЕ ВЕДНАГА!

Джил изтърва слипа. Дали знаеха кой е вътре? Да, сигурно — иначе изобщо нямаше да дойдат тук. Издала се е с онова проклето роботакси!

Да се обади ли или да поиграе на криеница?

Крясъкът отново отекна откъм разговорната уредба. Тя прошепна на Смит:

— Не мърдай оттук! — и отиде в хола. — Кой е? — попита, насилвайки се да говори нормално.

— В името на закона — отворете!

— В името на какъв закон? Я стига глупости! Кажете ми кои сте, иначе ще извикам полицията.

— От полицията сме. Вие ли сте Джилиън Бордмън?

— Аз?! Казвам се Филис О’Тул и чакам господин Какстън. Веднага ще се обадя в полицията, че се опитвате да нахлуете с взлом.

— Госпожице Бордмън, имаме заповед за задържането ви под стража. Отворете или ще пипаме грубо!

— Не съм „госпожица Бордмън“ и ей сега ще повикам полицията!

Гласът не й отговори. Джил преглъщаше тежко. Почти незабавно усети полъх от топлина по лицето си. Ключалката се нажежи до червено, после до бяло. Нещо изпука и вратата се прибра в стената. В коридора стояха двама мъже. Единият пристъпи в хола и се ухили:

— Ето я сладураната! Джонсън, огледай апартамента и намери нашия човек.

— Веднага, господин Беркуист.

Тя се мъчеше да си представи, че е непоклатима стена. Но мъжът на име Джонсън я побутна лекичко настрани и се запъти към спалнята. Джил извика пискливо:

— Къде ви е заповедта? Това е възмутително!

Беркуист каза сговорчиво:

— Миличка, не ни се пречкай. Дръж се добре и може да ти се размине по-леко.

Тя се опита да го ритне по коляното, но той ловко отскочи назад.

— Ах, че сме палави — сгълча я добродушно. — Джонсън! Намери ли го най-после?

— Тук си е, господин Беркуист. Чисто гол. Познайте до три пъти дали им развалихме кефа.

— Все ми е тая. Доведи го.

Джонсън изтика Смит в хола, извил едната му ръка зад гърба.

— Не искаше да дойде.

— Ще дойде и още как!

Джил се шмугна покрай Беркуист и връхлетя Джонсън, който я отхвърли с един шамар.

— Без тъпотии, кучко такава!

Не я удари толкова силно, колкото имаше навика да налага жена си, преди да го напусне. И дума не можеше да става за сравнение с побоя, който отнасяха по-мълчаливите арестанти. До този миг Смит не каза нито дума, изобщо не реагираше. Остави се да го принудят. Нищо не разбираше и затова нищо не направи.

Но когато видя как този човек удари водния му брат, изплъзна се с лекота от хватката му… пресегна се… и Джонсън вече го нямаше.

Само изправящите се стръкчета трева показваха къде са стъпвали допреди секунда големите му обувки. Джил впи поглед в това място и за малко да изпадне в несвяст. Беркуист стисна устни, после долната му челюст увисна и той едва изграчи дрезгаво:

— Какво му направи?

Гледаше Джил.

— Аз ли? Нищо!

— Не ме баламосвай. Какъв е тоя капан в тревата?

— А той къде изчезна?

Беркуист нервно си облизваше устните.

— Не знам. — Измъкна пистолет изпод сакото си и го насочи към Джил. — Не опитвай тия номера и с мен. Ти остани тук, а аз ще отведа Смит.

Човека от Марс отново изчакваше пасивно. Без да проумява ставащото, той се ограничи с минимално възможното въздействие. Само че вече бе виждал оръжие в ръцете на хората, които кацнаха на Марс и никак не му хареса изражението на Джил, когато тя видя зейналата срещу нея цев. Грокна, че за него е настъпил един от критичните мигове на изпитание в развитието, когато размисълът трябва да бъде последван от правилна постъпка, за да продължи по пътя си напред. И той се намеси.

Старите го бяха обучили добре. Пристъпи до Беркуист, който извъртя пистолета към него. Пресегна се… и Беркуист вече не беше в хола.

Джил запищя.

Дотогава лицето на Смит оставаше безизразно. Сега по него се изписа безнадеждно отчаяние, защото разбра, че е сгрешил в избора си. Погледна умолително Джил и се разтърси. Очите му се подбелиха и той се свлече бавно, сви се на кълбо и застина така.

В същия миг Джил се отърси от истеричния пристъп. Нямаше време за чудене къде са изчезнали двамата мъже. Пациентът имаше нужда от нея. Приклекна до него.

Не забелязваше нито дишане, нито пулс. Притисна ухо до ребрата му. Отначало помисли, че сърцето е спряло, но после чу лениво „туп-туп“, последвано от друго чак след четири-пет секунди.

Състоянието на Смит й напомняше за шизоидно вцепенение, но никога не бе виждала толкова дълбок транс, дори когато на семинарите им показваха хипнотично обезболяване. Чувала бе за подобно доближаване до смъртта при индийските факири, но отказваше да повярва, че е възможно.

При други обстоятелства не би се опитала да събуди пациент в такова състояние, а би повикала лекар. Само че обстоятелствата изобщо не бяха нормални. Последното произшествие не само не я разколеба, ами я настърви още повече да не допусне Смит отново да попадне в ръцете на властниците. Обаче и след десетминутни усилия, в които вложи всичките си умения, не постигна нищо.

В спалнята намери оръфан голям куфар, който почти доближаваше по размери сандък. Отвори го и намери вътре диктофон, тоалетен комплект, дрехи и всичко останало, от което би имал нужда един репортер при спешно отпътуване за друг град… дори и регистриран мобилен телефон. Джил си каза мрачно, че този куфар доказва колко се е заблудил Килгален — отсъствието на Бен нямаше нищо общо с обичайните му пътувания. Но не загуби време да умува. Изпразни куфара на пода и го извлече в хола.

Смит беше доста по-едър от нея, но нейните мускули се справяха с тежестта на къде по-месести пациенти. Успя да го напъха. Наложи се да го сгъне на две, за да затвори капака. Мускулите на Смит се съпротивляваха на груба сила, но при постепенен натиск имаха податливостта на маджун. Джил натика в свободните процепи някои дрехи на Бен, за да стане по-меко. Опита се да пробие отвори за проветряване, обаче куфарът бе ламиниран с фибростъкло. Реши, че Смит няма да се задуши при това минимално дишане и снижена обмяна на веществата.

Едва успя да помръдне куфара, а да го носи беше немислимо. Но видя, че имаше сгънати колелца. Нагласи ги и остави грозни белези по ливадката на Бен, преди да стигне до паркета на преддверието.

Въобще не й хрумна да се качи на покрива. До гуша й дойде от таксита. Слезе с товарния асансьор в подземието на блока. Срещна само едно момче, което си прибираше току-що доставена пратка с храна. То се дръпна настрани, за да я пропусне към изхода.

— Здрасти, маце. Какво влачиш в тоя контейнер?

— Труп — изръмжа Джил.

Момчето вдигна рамене.

— Тъп въпрос — тъп отговор. Така ми се пада.