Странник в странна страна

Тридесета глава

Първата смесена група от заселници стъпи на Марс. Шестима от седемнадесетте оцелели в първата група се завърнаха на Земята. Бъдещи заселници се подготвяха на надморска височина пет хиляди метра в перуанските Анди. Една нощ президентът на Аржентина се премести в Монтевидео, понесъл два куфара. Новият „Президенте“ заведе дело за екстрадирането му пред Върховния съд. Искаше поне да си върне съдържанието на куфарите. В Националната катедрала имаше закрита заупокойна служба за Агнес Дъглас, на която присъстваха само две хиляди души. Коментаторите отдадоха дължимото на твърдостта, с която генералният секретар понасяше тежката загуба. Тригодишна кобила на име Инфлация, понесла към финала петдесеткилограмово жокейче, спечели голямото дерби в Кентъки и познавачите прибраха петдесет и четири към едно от залозите си. Двама от гостите на „Колониалния въздушен хотел“ над Луизвил, щат Кентъки, се обезтелесиха — единият доброволно, другият от инфаркт.

Навсякъде из Щатите се появи нелегално издание на неодобрената биография „Дяволът и преподобният Фостър“. До свечеряване всеки екземпляр бе изгорен, печатните форми — унищожени, покрай което бяха причинени големи материални щети на недвижима собственост, заедно с безредиците, телесните повреди и обикновените въоръжени грабежи. Според плъзналите слухове, Британският музей притежаваше екземпляр от първото издание (лъжа), библиотеката на Ватикана — също (вярно, но достъп до него имаха само църковните изследователи).

В законодателното събрание на щата Тенеси бе внесен законопроект, съгласно който числото „пи“ се равняваше на кръгло три. Комисията по образованието и морала докладва пред конгресмените, долната камара прие с единодушие новия закон, но горната го закопа безшумно в архива. Група обединени фундаменталистки църкви свика събор във Ван Бърън, щат Арканзас, с цел набиране на средства за изпращане на мисионери сред марсианците. Доктор Джубал Харшо също прати дарение, но от името (и с точния адрес) на главния редактор на „Нов хуманист“ — заклет безбожник и негов близък приятел.

Иначе нямаше много поводи за веселие. Новините за Майк прииждаха като лавина. Радваше се всеки път, когато Майк и Джил се отбиваха у дома, следеше развитието на Човека от Марс с жив интерес, особено след като откри у него новороденото чувство за хумор. Но двамата вече се мяркаха рядко и Джубал изобщо не харесваше последните събития.

Не се обезпокои, когато Майк бе изхвърлен от Юнионистката семинария, преследван от глутница разярени теолози. Някои се гневяха, защото вярваха в Бог, други — по противоположната причина. Но бяха единодушни в омразата си срещу Човека от Марс. Всичко случило се с някой теолог, освен може би мъчителна смърт от изтезания, беше безразлично за Джубал. А и това произшествие щеше да бъде полезно за момчето. Следващият път ще внимава какво прави.

Не се разтревожи и когато Майк се записа във Федералните въоръжени сили под измислено име (и с помощта на Дъглас). Беше уверен, че никакъв сержант не може да смути спокойствието на момчето, а и не мислеше какво би могло да сполети някои военни. Като върл стар реакционер, Джубал бе изгорил тържествено почетното си освобождаване от военна служба поради напреднала възраст, още в деня, когато Съединените американски щати бяха разпуснали собствената си армия.

Само се учуди, че като „редник Джоунс“ Майк причини твърде малко вълнения, при това успя да се задържи на служба почти три седмици. Майк увенча военната си кариера, като се възползва от времето за въпроси след една лекция и започна да проповядва колко безполезно е насилието (заедно с коментар, че е желателно твърде многобройното население да се намалява чрез канибализъм). После се предложи като опитен обект за каквото и да било оръжие, за да докаже, че налагането чрез груба сила не само е ненужно, но и невъзможно срещу научения на самодисциплина човек.

Не приеха предложението му. Изритаха го от казармата.

Дъглас позволи на Джубал да прочете свръхсекретния доклад, съществуващ само в три екземпляра, като го предупреди, че дори началникът на генералния щаб не знае, че „редник Джоунс“ е бил Човека от Марс. Показанията на очевидците си противоречаха относно случилото се, когато „Джоунс“ бил „обучаван“ да борави с оръжия. Но най-изненадваща се оказа смелостта на неколцина от тях, заявили и под клетва, че са видели как оръжията изчезват.

Прочете с особено внимание последния абзац: „Заключение: Въпросният субект има вродена дарба да хипнотизира, но е неподходящ за действия в бойна обстановка. Ниският му коефициент на интелигентност (слабоумен) и параноичните тенденции в психиката му (мания за величие) правят нежелателно използването на ограничените му способности. Препоръка: Да бъде освободен поради некадърност, без право на пенсия, без компенсация.“

Майк успя и да се позабавлява. По време на парада в последния му казармен ден, неговият взвод мина пред трибуната и командващият бригадата генерал заедно с щаба си се озова сред грамадна купчина екологически чист краен продукт от храносмилането, твърде символичен в съзнанието на всеки войник, но отдавна останал само спомен по парадните плацове. Внушителното количество изчезна в миг, но не и миризмата, както и убеждението, че е имало случай на масова психоза. Джубал прецени, че Майк има склонност към твърде грубиянски шеги. Но след малко си припомни шумна случка в медицинския факултет, с участието на декана и един труп… добре че тогава самият той си сложи гумени ръкавици!

Зарадва се на безславно завършилото начинание, защото Джил прекара тези седмици у дома. Когато Майк се завърна, не изглеждаше разстроен от неуспеха. Похвали се на Джубал, че е спазил нарежданията на Джил да не премахва никого, просто отстранил от света няколко мъртви предмета… Но пък грокваше, че планетата щяла да стане по-удобна за живот, ако Джил не проявявала тази слабост. Джубал не се опита да спори. Мислено бе съставил твърде дълъг списък „По-добре да са мъртви“.

Нямаше нищо против чудатостите в израстването на момчето, защото то беше единствено по рода си. Но последното изпълнение… „Преподобният доктор Валънтайн М. Смит, бакалавър на хуманитарните науки, доктор по богословие, доктор по философия, основател и пастор на Обединената църква на всички светове.“ Гадост! Достатъчно зле беше, че реши да стане набожен досадник, вместо да остави на мира душите на другите хора, както подобаваше на един джентълмен. Но тези титли от конвейер…

А най-смущаващо беше, че според Майк именно Джубал посял семето на идеята у него с приказките си за църквите и техните възможности. Харшо си призна насаме, че може да е изтърсил нещо подобно. Не помнеше.

Майк свърши работата много потайно. Прекара няколко месеца в малкия и беден колеж на дребна секта, издържа изпитите за бакалавър, почувства „призвание“ и бе ръкоположен в същата празноглава църква. Съчини докторска дисертация по сравнителен анализ на религиите, в която наистина възхитително отбягваше всякакви категорични изводи. Получаването на „заслужения“ докторат съвпадна с анонимно дарение за изгладнялото учебно заведение. Вторият докторат (почетен) беше „за принос в развитието на междупланетните отношения“. И то от университет, чиито светила би трябвало да проявят повече разсъдливост, когато Майк им съобщи, че това е цената за появата му на конференция за Слънчевата система. Човека от Марс бе отказвал на всички — от Калифорнийския технически институт до института „Кайзер Вилхелм“. Харвард не можа да устои на изкушението.

Е, сега могат да се червят на воля, каза си Джубал цинично. Майк изтърпя няколко седмици като помощник на капелана в своята „алма матер“, после предизвика разкол в сектата и основа собствена църква. Съвсем според правилата, неуязвимо от гледна точка на закона, при това с позоваване на достоен предшественик като Мартин Лутер… и гнусно като престоял боклук.

От киселия унес го изтръгна Мириам.

— Шефе, имаме си компания!

Джубал се озърна към кацащата аерокола.

— Лари, донеси ми пушката. Заклех се да гръмна следващия нещастник, който смачка розовите ми храсти.

— Шефе, той каца на тревата.

— Кажи му да опита пак. Ще го свалим, ако сбърка.

— Прилича ми на Бен Какстън.

— Той е. Здрасти, Бен! Какво ще пиеш?

— Нищо, професионален покварителю. Трябва да говоря с тебе, Джубал.

— Точно това правиш в момента. Доркас, донеси му чаша топло мляко. Бен е болен.

— Не сипвай много вода — добави Бен. — И ми налей мляко от най-отлежалата бутилка. Джубал, разговорът е по личен въпрос.

— Добре, да се качим в кабинета… макар че успееш ли да запазиш нещо в тайна от тези хлапета, сподели с мен метода си.

Щом Бен свърши с поздравите към семейството (в разрез с правилата на хигиената в три случая), двамата с Джубал се качиха на втория етаж.

— Ама какво става? — възкликна Бен. — Да не съм се загубил или що?

— А, не си виждал още новото крило. Още две спални и една баня. Тук горе е моята галерия.

— Тия статуи стигат за цяло гробище!

— Моля те, Бен. „Статуи“ са мъртвите политици. Това са „скулптури“. И говори почтително, за да не ме подтикнеш към насилие. Тук имам копия на някои от най-великите творби, създадени някога на тази окаяна топка кал.

— Е, тази грозотия вече съм я виждал… но как се сдоби с останалите?

Джубал заговори на бронзовата фигура.

— Не го слушай, мила — той е варварин, простено му е. — Докосна с длан прекрасната сбръчкана буза, пръстите му се плъзнаха нежно по една увиснала, съсухрена гърда. — Знам какво чувстваш… няма да е още дълго. Търпение! — Извъртя се рязко към Какстън: — Бен, разговорът ще трябва да почака. Първо ще ти преподам урок как да гледаш скулптурите. Ти се отнесе грубо към една дама, а аз не търпя това.

— Аз ли? Я не се занасяй, Джубал. Ти се държиш грубо с дамите — и то живите — поне десетина пъти на ден.

Джубал кресна:

— Ан! Качи се веднага! И си облечи тогата!

— Знаеш — продължи Какстън, — че не бих се държал просташки със старата жена, която е позирала за това нещо. Но не мога да разбера как може някой да има наглостта да изобрази нечия баба съвсем гола… а ти проявяваш лошия вкус да я излагаш на показ.

Ан влезе и Джубал се обърна към нея:

— Ан, държал ли съм се грубо с тебе някога? Или с другите момичета?

— Ще се наложи да изкажа мнение.

— Да, моля те. Сега не свидетелстваш в съда.

— Джубал, ти никога не си се държал грубо с нас.

— А известен ли ти е случай да съм се държал грубо с дама?

— Виждала съм те да се държиш съзнателно грубо с жена. Никога с дама.

— Искам още едно мнение. Какво мислиш за това парче бронз?

Ан се взря в шедьовъра на Роден и изрече бавно:

— Когато го видях за пръв път, стори ми се ужасно. Но постепенно стигнах до извода, че може би е най-прекрасното нещо, което съм виждала през живота си.

— Благодаря. Това е всичко — Тя излезе. — Е, Бен, ще спориш ли още?

— Какво? В деня, когато реша да споря с Ан, ще се откажа от журналистиката. Обаче не гроквам.

— Тогава ме изслушай. Художникът може да гледа хубаво момиче и да види старицата, в която ще се превърне след време. По-талантливият художник гледа старицата и вижда колко хубава е била в младостта си. Великият художник вижда старата жена, изобразява я каквато е, но кара другите хора да виждат и хубавото момиче… и още нещо — внушава на всеки, малко по-чувствителен от глава лук, че момичето е още живо, затворено в това съсипано тяло. Принуждава те да преживееш тихата, безкрайна трагедия, състояща се в това, че нито едно момиче не е прехвърляло осемнадесет години в съзнанието си… каквото и да й причини безмилостното време. Вгледай се в нея, Бен. Старостта не е страшна за мен или за тебе… но не и за тях. Виж я!

Бен се вторачи в скулптурата. След малко Джубал му каза грубовато:

— Добре, сега си издухай носа. И ела да седнем тук.

— Не, искам да те попитам за тази. Ясно ми е, че е момиче. Но защо му е трябвало да я превръща в настъпена кифла?

Джубал се обърна към кариатидата, смазана от камъка.

— Не очаквам от тебе да се възхитиш на начина, по който е изваяна. Но поне би трябвало да разбереш какво ти е казал Роден. Какво изпитват хората, когато гледат разпятие?

— Знаеш, че не стъпвам в църква.

— И все пак сигурно знаеш, че изображенията на разпятието обикновено са ужасни. Онези в църквите са най-лоши… Кръв като кетчуп, а онзи дърводелец показан като някаква превзета кокона… а Той не е бил такъв. Пращял е от здраве и силен дух. Но и нескопосано направеното разпятие въздейства на повечето хора. Те не виждат недостатъците, а само символа, разтърсващ ги до дъното на душата. За тях то е Страданието и Саможертвата на Бог.

— Джубал, ти нали уж не беше християнин?

— Това прави ли ме сляп за човешките чувства? И най-пошлото гипсово разпятие може да пробуди в душата такава буря, че мнозина са умрели в защита на вярата си. Няма никакво значение дали е изобразено талантливо. Тук имаме съвсем друг символ, изваян с невероятно майсторство. Бен, вече три хиляди години архитектите създават сгради, в които колоните са женски фигури. И най-после Роден се сетил да покаже, че това е твърде тежка работа за едно момиче. Не е казал: „Слушайте бе, скапаняци, ако ще правите това, сложете там яки мъжаги“. Не, той го е показал. Горката малка кариатида е рухнала под тежестта на своя товар. Добро момиче — виж й лицето. Сериозна, нещастна от своя провал… и никого не обвинява, дори боговете. Още опитва да се надигне, макар да е смазана. Но това не е само протест на доброто изкуство срещу лошото. Тя е символ на всяка жена, поела върху себе си твърде тежко бреме. И не само на жените — въплъщава всеки мъж или жена, които с пот на челата са се борили с живота, твърдо, без да се жалят, докато рухнат. А това, Бен, е смелост. Победа.

— „Победа“ ли?

— Да, победа в поражението. Няма по-възвишена. Тя не се е предала. Още се мъчи да вдигне камъка, който я е повалил. Тя е бащата, който се бъхта, макар ракът да го разяжда отвътре, за да донесе вкъщи още една заплата. Тя е дванайсетгодишното хлапе, опитващо се да замести майката на братчетата и сестричетата си, защото Мама е отишла в рая. Тя е пожарникарят, опитал се да спаси още един човек, докато димът го задуши, а пламъците му отрежат пътя навън. Всички невъзпети герои, които не успели да победят, но не са се отказали докрай. Ела. Отдай чест и виж Малката русалка.

Бен изпълни заръката буквално, а Джубал си премълча.

— Ето тази не е от Майк. Не съм му казвал защо поръчах копието… защото е очевидно, че е едно от най-приказните творения, създадени от човешки ум и ръце.

— Е, не искам да ми я обясняваш — хубава е!

— Да, силен довод — като с котенцата и пеперудите. Но тази скулптура също съдържа повече от очевидното. Нито е напълно русалка — нали виждаш? — нито е съвсем човек. Седи на земята, където е избрала да остане… и завинаги се взира в морето, самотно копнее по онова, от което се е отказала. Чел ли си приказката?

— Да. Ханс Кристиян Андерсен.

— Вярно. Тя седи в пристанището на Копенхаген… и е всеки човек, правил някога мъчителен избор. Не съжалява, но трябва да си плати. Всеки избор си има цена. Не е само тъгата по дома. Никога няма да стане като другите хора. Когато ходи, на всяка крачка сякаш стъпва по остри ножове. Бен, мисля си и че Майк стъпва по ножове… но не му казвай това.

— Няма. Предпочитам да я гледам и да забравя за ножовете.

— Много е мила, нали? Е, би ли искал да я примамиш в леглото си? Ще е пъргава като тюленче и също толкова неуловима.

— Господи! Джубал, ти си един порочен старец.

— С всяка година става по-зле. Няма да разглеждаме останалите. Обикновено се ограничавам с една на ден.

— Съгласен. И без това се чувствам като след три чаши на екс. Джубал, защо не излагат такива неща там, където всеки може да ги види?

— Защото светът се е побъркал, а произведенията на изкуството винаги отразяват духа на своето време. Роден умрял горе-долу когато пружинките на света взели да се откачат. След него художниците забелязвали само изумителните му постижения в играта с формата, светлините и сенките, в композицията. Подражавали му. Но така и не разбрали, че майсторът разказвал истории, поразяващи човек право в сърцето. Настроили се презрително към живописта и скулптурата, които разказват. Лепнали им етикет „буквализъм“. И се впуснали да мацат абстракции. — Джубал вдигна рамене. — Нищо им няма на абстрактните шарки, добри са за тапети и мокет. Но изкуството е процес, събуждащ състрадание и ужас в душата. Съвременните художници се занимават с псевдоинтелектуална мастурбация. Творчеството е общуване, в което майсторът докосва чувствата на зрителя. А който не иска — или не може — губи публиката. Обикновеният човек не вади портфейла, защото такова „изкуство“ не го трогва. Ако все пак реши да го купи, то ще е за да се отърве от данъци или нещо подобно.

— Джубал, отдавна се чудя защо не ми пука за изкуството. Мислех си, че съм повреден.

— Ами… човек трябва да се научи на това. А от художника зависи да си служи с разбираем език. Повечето от онези шегаджии не искат да говорят на език, който ти и аз сме способни да научим. Предпочитат да ни се подиграват, защото не успяваме да видим каквото ни сочат. Ако изобщо нещо сочат. Загадките са убежище за некадърници. Бен, би ли нарекъл и мен творец?

— А? Доста добре се оправяш с писането.

— Благодаря. Отбягвам думата „творец“ по същата причина, която ме кара да мразя титлата „доктор“. И все пак съм творец. Повечето ми драсканици си струват да ги прочетеш само веднъж… дори не и толкова за онзи, който вече знае каквото имам да му кажа. Но поне съм честен. Пиша с намерението да стигна до съзнанието на клиента, да пробудя, ако е възможно, състраданието и ужаса в душата му… или поне да облекча скуката му. Никога не се крия от него в измислен за самия мен език, не търся похвалите на други писатели за „стила“ си. Искам похвали от клиента, изразени в налични пари, защото съм го трогнал… или не искам нищо. А подкрепата за изкуството е гнусотия! Издържаният от държавата творец е една тъпа курва! По дяволите, ти ме настъпи по болезнен мазол. Сипи си още и ми кажи какво те мъчи.

— Джубал, нещастен съм.

— Това да не е нещо ново?

— Имам си и съвсем пресни проблеми — намръщи се Бен. — И не съм много сигурен дали трябва да ги споделям.

— Тогава нека аз споделя моите неприятности.

— И ти ли си имаш главоболия? Джубал, мислех те за единствения човек на света, който не участва в тая игра.

— Хъм, някой път ще трябва да ти разкажа за семейния си живот. Да, имам си проблеми. Дюк напусна… или ти вече знаеш?

— Знам.

— Лари е добър градинар, но машинариите вече се разпадат. А добри техници рядко се намират. Онези пък, които биха паснали в домакинството ми, направо се броят на пръсти. И сега завися от милостта на разни сервизни фирми — всяко идване ме дразни, хората им до един си просят рушвети, а повечето не могат отвертка да хванат, без да се одраскат. И аз съм с две леви ръце, затова трябва да ги търпя.

— Много ми е мъчно за тебе.

— Остави подигравките. Техниците и градинарите са удобство, но секретарките са жизненоважни. Две от тях са бременни, а третата ще се омъжва. — Какстън явно се изуми и Джубал изръмжа: — Не ти пробутвам празни приказки. Сега ги е яд, защото веднага се качихме в кабинета и не успяха да ти се похвалят. Не забравяй да се престориш на изненадан после.

— Ъ-ъ… коя се омъжва?

— Не е ли очевидно? Щастливецът е онзи беглец от земите на пясъчните бури, нашият изтъкнат воден брат Смрадльо Махмуд. Вече му заявих, че когато са в тази страна, ще живеят тук. А негодникът се ухили и ми напомни, че отдавна съм го поканил. — Джубал подсмръкна. — Няма да е лошо. Току-виж, пак я накарам да поработи за мен.

— Вероятно ще успееш. Момичето е трудолюбиво. А другите две са бременни, така ли?

— Несъмнено. Опреснявам си знанията по акушерство, защото искали да родят вкъщи. Божичко, как ще вместя и бебета в навиците си! Но ти защо реши, че бъдещата булка не е с издут корем?

— Е, допускам, че Смрадльо се придържа по-строго към обичаите… или поне е предпазлив.

— Смрадльо няма думата по въпроса. Бен, откакто се захванах с медицина и с изучаване на загадъчната женска психика, научих само едно — ако момичето си науми нещо, това ще стане. На мъжа му остава само да се примири с неизбежното.

— Добре де, коя нито се омъжва, нито е бременна? Мириам? Или Ан?

— Задръж малко, не съм казвал, че булката е бременна… и ти май си се заблудил, че е Доркас. Само че Мириам се захвана да учи арабски.

— А? Тъп съм като маймуна!

— Очевидно.

— Но нали Мириам винаги се заяждаше със Смрадльо…

— И на такъв човек са доверили цяла рубрика… Ти наблюдавал ли си някога как се държат шестокласници?

— Разбирам, но… Доркас само дето не му се разкрачи публично.

— Това си е естественото й поведение. И се постарай да бъдеш учуден, когато Мириам ти покаже годежния си пръстен. Камъкът е колкото яйце на някоя митична пустинна птица и също толкова рядък. Да пукна, ако ми е ясно точно какво става. Просто помни, че самите те са много доволни… Предупредих те, за да не се държиш, сякаш са „загазили“. Не са. Каквото искат, имат го. — Джубал въздъхна. — Твърде стар съм, за да изпадам в умиление от тупуркането на малки крачета, но няма да загубя идеалните си секретарки заради каквото и да било, стига те да са съгласни да останат. Обичам тези момичета. Жалко само, че в дома ми настъпи пълен хаос, откакто Джил обърка ума на Майк. Не че я обвинявам за нещо… не вярвам и ти да й се сърдиш.

— Така е. Джубал, а ти защо си мислиш, че точно Джил първа отвори очите на момчето?

— Какво говориш? — подскочи старецът. — А коя е била?

— Да не си пъхаме гагите в чужди работи. Както и да е, тя ми вкара ума в главата, когато имах дързостта да й задам подобен въпрос. Разбрах, че е било въпрос на чиста случайност коя го е спипала в подходящо настроение.

— Хъм… да, склонен съм да повярвам.

— Джил смята, че Майк е имал късмет да съблазни… или да бъде съблазнен точно от тази, която е нямало да обърка всичко още отначало. Предостатъчен намек, ако познаваш мисленето на Джил.

— Ха, че аз не познавам дори своето. Що се отнася до Джил, не бих и предположил, че ще се захване с проповеди, дори да е хлътнала до ушите по Майк. Явно не я познавам добре.

— Тя почти не проповядва… но и за това ще поговорим след малко. Джубал, какво ти подсказва календарът?

— Що за въпрос?

— Явно си мислиш, че Майк е свършил работата, когато се е отбивал у дома за малко.

Джубал изрече сковано:

— Не съм казвал нищо подобно.

— Как пък не! Нали момичетата преливали от щастие. Знам как влияе на жените онзи проклет супермен.

— Чакай малко, синко. Говориш за наш воден брат.

Гласът на Бен също стана много сдържан:

— Знам… аз също го обичам. Точно затова разбирам самодоволството на момичетата.

Джубал не отделяше очи от чашата си.

— Бен, твоето име май е по-напред в списъка на заподозрените.

— Ти съвсем си превъртял!

— По-кротко. Кълна се в милиардите имена на Бог, че наистина не обичам да ровя в ничии дела, но все пак и зрението, и слухът ми още са наред. Ако през градината ми мине духов оркестър, случва се да го забележа. Десетки пъти си спал под този покрив, но оставал ли си някога сам в леглото?

— Ах, ти, дърт мошенико! Вярно… но първата нощ спах сам.

— Значи Доркас се е цупила за нещо. Не, онзи път те натъпках с успокоителни, не се брои. А някоя друга нощ?

— Твоят въпрос е абсолютно неуместен и е под достойнството ми да ти отговоря.

— Какъв чудесен отговор! Искам да ти обърна внимание, че новите спални са възможно най-далеч от моята. Звукоизолацията не я бива напоследък.

— Джубал, а твоето име не е ли първо в списъка?

— Какво?!

— Да не споменавам Лари и Дюк. Всеки си мисли, че твоят харем е най-хубавият, откакто няма султани в Турция. Не ме разбирай накриво — хората ти завиждат. И те смятат за развратен дърт пръч.

Пръстите на Джубал потропваха нервно по облегалката на креслото.

— Бен, не възразявам доста по-млади хора да се държат дръзко с мен. Но по този въпрос настоявам годините ми да бъдат зачитани.

— Извинявай — отрони Бен високомерно. — Мислех си, че щом няма нищо лошо да изкарваш на показ моя сексуален живот, нямаш нищо против да ти отвърна със същата откровеност.

— Не, не! Ти не ме разбра. Изисквам от момичетата да уважават преклонната ми възраст… само в това.

— Тъй ли…

— Както и ти беше любезен да изтъкнеш, аз съм старец. Между нас да си остане, но се радвам, че още ме спохождат развратни помисли. Само че не им се оставям. Предпочитам да запазя самоуважението си, отколкото да се занимавам с неща, които съм опитал открай докрай и не жадувам да ги повтарям. Мъж на моите години, който е не по-привлекателен от западнал бордей, пак може да легне с млада жена. Вероятно дори да се представи задоволително и да си заслужи похвалата… но само по три начина: с пари, с тяхното съответствие в завещания и прехвърлени имоти, и с… Да вметна един въпрос: представяш ли си някоя от четирите да легне с мъж заради подобни подбуди?

— Не. Невъзможно е.

— Благодаря ви, господине. Доволен съм, че поне това ти е ясно. Третата възможност е най-присъщата на жените. Случва се мило момиче да угоди на престарял нещастник, защото го обича, съжалява и иска да му даде малко щастие. Е, би ли могло да се случи и тук?

— Ами… да, би могло. С всяка от тях.

— Съгласен съм. Но дори причината да е достатъчна за някоя от младите дами, не е достатъчна за мен. Имам достойнство, драги ми Бен, затова ме отпиши.

— Добре, надут плешивецо — ухили се Какстън. — Дано на твоите години по-лесно се поддавам на съблазни.

И Джубал се засмя.

— По-добре да устоиш, отколкото да се разочароваш. Сега да се занимаем с Дюк и Лари. Нито знам, нито ми пука. Дойде ли някой да живее тук, давам му да разбере, че не е попаднал нито в манастир, нито в кучкарник. Това е дом, тоест съчетание на тирания и анархия, без нито помен от демокрация, като във всяко добро семейство. Всеки прави каквото иска, освен ако аз заповядам друго, а заповедите ми не подлежат на обсъждане. Но тиранията ми не важи за сексуалния им живот. А и хлапетата винаги са си затваряли устите. Докато… — той се усмихна печално, — …попаднаха под лошо марсианско влияние. Може Дюк и Лари всеки ден да са събаряли момичетата зад първия храст. Поне не съм чувал писъци.

— Значи все пак мислиш, че е Майк.

— Да! — озъби се Джубал. — Прав си. Вече ти обясних колко са доволни момичетата. Аз не съм разорен, а мога и да издоя каквато си искам сума от парите на Майк. Бебетата няма да израснат в бедност. Бен, тревожа се за самия Майк.

— И аз.

— И за Джил.

— Ъ-ъ… Джубал, проблемът не е в Джил.

— По дяволите, защо това момче не се върне у дома, вместо да плещи гнусотии от амвона?!

— Не се занимава точно с това. — Бен помълча и добави: — Направо оттам идвам.

— А? Защо не каза веднага?

— Първо говорихме за изкуство — въздъхна Какстън, — после ми изплака тегобите си, накрая реши да клюкарстваш.

— Добре де, трибуната е само твоя.

— Щом свърши конференцията в Кейптаун, отбих се при тях. И страшно се втресох от това, което видях. Минах за малко през моя офис, после дойдох направо при тебе. Джубал, не можеш ли да уредиш с Дъглас да закрият онова свърталище?

Харшо поклати глава.

— Майк сам решава как да си прахоса живота.

— И ти щеше да се настроиш като мен, ако беше видял какво става там.

— А, не! Втората причина е, че не мога. Дъглас също.

— Но Майк ще приеме всяко твое решение как да се разпоредиш с парите му. Вероятно дори няма да разбере какво си направил.

— Грешиш. Наскоро състави завещанието си и ми го изпрати да видя няма ли нещо пропуснато. Рядко съм чел по-коварно скроен документ. Майк съзнава, че има повече пари, отколкото неговите наследници биха могли да похарчат, затова е използвал част от състоянието си да защити останалото. Заложени са капани не само срещу възможни претенденти от страна на законните и истинските му родители… знае, че е копеле, но не ми е ясно как е научил. Освен това и други потомци на хората от „Посланик“ не могат да припарят до богатството му. Предвидил е извънсъдебни сделки с някой от истинските наследници, но е уредил всичко така, че едва ли не трябва да съборят правителството, за да оспорят неговото завещание. Документът показва недвусмислено, че Майк знае за всяка своя акция, за всяко парче земя. Не успях да открия и една неуместна дума… — „…включително и в онова, което оставя на тебе, братко мой!“ — …така че дори не помисляй да го изпързаляме!

Бен гледаше кисело.

— Жалко, че няма да стане.

— Аз пък не съжалявам. И нищо не бихме променили, дори да можехме. Майк не е теглил и един долар от текущите си сметки почти година. Дъглас се обади да ми се оплаче, че дори не отговарял на писмата му.

— Не е теглил ли? Но той харчи големи суми!

— Явно църковното обирджийство е доходен бизнес.

— Стигнахме до най-странното. Всъщност не е църква.

— А какво е тогава?

— Ами, преди всичко е езиково училище.

— Би ли повторил, моля?

— Учат хората на марсиански.

— Хубаво, но да не беше използвал названието „църква“.

— Може би е църква, поне според нормите на закона.

— Виж какво, Бен, и една ледена пързалка е църква, щом някоя секта твърди, че кънките са неотменна част от преклонението пред Бог. Щом можеш да пееш псалми в прослава на Бог, можеш и да се пързаляш със същата цел. В Малая има храмове, които за външния човек са обикновени змиярници… но Върховният съд ги е признал за църкви, със същите права като нашенските секти.

— Е, Майк си има и змии. Джубал, всичко ли е разрешено?

— Спорен въпрос. Обикновено не позволяват на църквите да събират пари за предсказване на бъдещето или викане на духове. Но могат да получават дарения, включително и в налични пари. Човешките жертвоприношения са незаконни, но все още се извършват на няколко места по планетата… може би и тук, в бившата земя на свободата. Начинът да ти се размине е да вършиш всичко в закритото светилище и да държиш непосветените настрани. Защо питаш, Бен? Майк да не прави нещо, заради което може да го тикнат на топло?

— Вероятно не е стигнал чак дотам.

— Е, ако внимава… Фостъритите вече показаха как можеш да вършиш безнаказано почти всичко.

— Майк е взимал назаем с широка ръка от техните щуротии. Отчасти се безпокоя и заради това.

— Няма ли да ми кажеш най-после?

— Ох… Джубал, това е „между водни братя“.

— Трябва ли да си сложа и отрова в някой зъб, за всеки случай?

— Ами нали всеки от вътрешния кръг уж може да се обезтелеси по своя воля. Нямаш нужда от отрова.

— Не съм напреднал чак дотам. Но знам как да направя последната стъпка. Хайде, изплюй камъчето.

— Джубал, видях как Майк отглежда змии. И в буквален, и в преносен смисъл. Онова място е истинско змийско гнездо. Храмът им е огромен. Имат зала за многолюдни сборища, по-малки за специално поканените, множество стаи и жилища. Джил ми обясни с радиограма къде да отида, затова таксито ме остави точно пред задния вход. Жилищата са над залата и осигуряват цялото уединение, възможно в голям град.

Джубал кимна.

— И да си престъпник, и да уважаваш закона, любопитните съседи са голяма напаст.

— В техния случай са постъпили особено благоразумно. Щом влязох през първата врата, сигурно бях сканиран, макар да не забелязах никакви уреди. Минах през още две автоматични врати и попаднах в „скоростна тръба“. Не беше от обичайните — не пътникът я контролира, а някой отвън. И усещането е доста различно.

— Никога не съм влизал в такова нещо и няма да ми се случи — решително заяви Джубал.

— Щеше да ти хареса там. Издигнах се леко като перце.

— Бен, нямам вяра на машините. Хапят. Все пак майката на Майк е била велик инженер, истинският му баща също. Ако е подобрил „скоростните тръби“ така, че да станат поносими, няма да се изненадам.

— Може да си прав. Стигнах горе и стъпих на пода, без да загубя равновесие, нямаше нужда и от осигурителна мрежа. Честно казано, дори не видях такава. Имаше още автоматични врати и накрая попаднах в грамаден хол. Чудновато обзаведен, направо спартански. А пък хората си мислят, че в твоята къща порядките са странни…

— Глупости! Всичко е заради удобството.

— Е, тук все едно е школа за благородни девици в сравнение с измишльотините при Майк. Тъкмо влизам и вече отказвам да повярвам на очите си. Някакво маце, изрисувано от главата до петите… и нямаше един конец по себе си! По дяволите, татуирана беше навсякъде. Фантастика!

— Градско момче си, Бен, но пак си оставаш провинциалист. Познавах една татуирана дама. Много приятна личност.

— Сигурно… — Какстън се подвоуми. — И това маце се оказа много приятно, щом човек свикне с картинките по нея. И със змията, която се е увила около тялото й.

— Тъкмо се чудех дали е същата жена. Изцяло татуираните хора са рядкост. Но онази, която познавах преди трийсетина години, страдаше от обичайния вулгарен страх от змии. Аз обаче обожавам змиите… С нетърпение очаквам да се запозная с твоята приятелка.

— Непременно, стига да гостуваш на Майк. Тя е нещо като домоуправителка. Казва се Патриша, но й викат Пат или Пати.

— О, да! Джил има много високо мнение за нея. Но никога не е споменавала за татуировките.

— Само че годинките й я правят подходяща по-скоро за твоя приятелка. Като споменах думата „маце“, мислех само за първото си впечатление. Няма да й дадеш повече от трийсет, но разправя, че най-голямото й дете било на толкова. Както и да е. Пристъпи към мен, облечена само в сияйна усмивка, прегърна ме и ми лепна сочна целувка. „Ти си Бен. Добре дошъл, братко! Поднасям ти вода!“ Джубал, от години съм във вестникарския занаят. Обиколил съм света, видял съм какво ли не. Но никога не ме е целувала гола татуирана непозната. Засрамих се!

— Горкичкият.

— Да пукна, ако и ти нямаше да се почувстваш неудобно.

— Не позна. Не забравяй, че вече съм срещал татуирана жена. Те се чувстват облечени в своите картини. Поне важеше за моята приятелка Садако. Но пък и японците не разбират свенливостта като нас.

— А, Пат изобщо не е свенлива, гордее се с татуировките. Като умре, иска да бъде препарирана и поставена като паметник на Джордж.

— Кой Джордж?

— Извинявай. Нейния съпруг. За мой късмет, отдавна е на небето… макар че тя говореше за него, сякаш е отскочил отсреща да пийне една бира. Но всъщност Пат е дама и не ме остави да се срамувам дълго…

Тридесет и първа глава

Патриша Пайвонски стовари върху Бен Какстън целувката на братството с пълна сила, преди той да усети какво го е връхлетяло. Усети притеснението му и се учуди. Майкъл й бе казал да го очаква и мислено й предаде образа му. Тя знаеше, че Бен е брат в цялата пълнота, от Вътрешното гнездо, а Джил се е сближила с него почти както с Майк.

Но естественият стремеж на Патриша да направи хората щастливи я накара да се възпре. Покани Бен да се отърве от дрехите си, но не настоя, само го помоли да си свали обувките — Гнездото беше меко и чисто, както само Майк можеше да го поддържа.

Показа му къде би могъл да си остави дрехите и побърза да му донесе нещо за пиене. Знаеше предпочитанията му от Джил и избра двойно мартини. Горкичкият, толкова уморен изглеждаше. Когато се върна с чашата, Бен си бе свалил обувките и сакото.

— Братко, дано никога не ожаднееш.

— Споделяме водата — съгласи се той и отпи. — Но в това няма много вода.

— Достатъчно е — отвърна Патриша. — Майк казва, че водата е в мислите, в споделянето. Гроквам, че говори вярно.

— И аз гроквам. Точно каквото ми беше нужно. Благодаря, Пати.

— Нашето е твое и ти си един от нас. Радваме се да те видим у дома. Другите водят служби или преподават. Няма защо да бързаме. Ще дойдат, когато свърши очакването. Искаш ли да огледаш своето Гнездо?

Бен се остави да го води. Грамадна кухня с бар в единия край. По-внушителна библиотека от онази в къщата на Джубал. Просторни и луксозни бани. Спални — Бен реши, че сигурно са спални, макар да липсваха дори подобия на легла, но подът беше още по-мек, отколкото в останалите стаи. Пати ги наричаше „малки гнезда“ и му показа къде най-често спи.

В единия край имаше място за нейните змии. Бен се пребори с неприязънта си, когато застанаха пред кобрите.

— Няма страшно — успокои го Пати. — Преди ги държахме зад стъкло, но Майкъл ги научи да не пресичат тази линия.

— Бих предпочел да са зад стъкло.

— Добре, Бен.

Тя спусна стъклената преграда. Той си отдъхна и се насили да погали Медената кифличка. После отидоха в друго помещение. Беше много голямо, кръгло, с особено мек под и с басейн в средата.

— Това е Срединният храм, където приемаме нови братя в Гнездото. — Тя опита водата с пръстите на краката си. — Искаш ли да споделим водата и да се сближим? Или просто да поплуваш?

— Е… не точно сега.

— Очакване — съгласи се Пати.

Върнаха се в огромния хол и тя отиде да му донесе още една чаша. Бен се отпусна на широк диван… и стана веднага. Тук беше топло, алкохолът го сгря отвътре, а нагаждащият се по тялото му диван направо го сгорещи. Каза си, че е глупаво да стои облечен, както би направил във Вашингтон, докато Пати се разхожда само с могъща змия на раменете си.

Предпочете компромиса — остана по боксьорски шорти, другото окачи в преддверието. Тогава забеляза надписа до изхода: „Не забрави ли да се облечеш?“

Прецени, че в дом като този предупреждението не е излишно. Видя и нещо, което пропусна на влизане — великанска бронзова купа, пълна с пари.

По-скоро препълнена — доста федерални банкноти бяха разпилени по пода наоколо. Зяпаше ги, когато Патриша влезе.

— Заповядай, братко Бен. Да се сближаваме в Щастие.

— Благодаря… — промърмори той, без да откъсва поглед от парите.

— Бен, не ме бива много да се грижа за домакинството. Майкъл толкова ми облекчава работата с почистването, че все забравям.

Тя се наведе да събере банкнотите, после ги пусна в не толкова пълна купа.

— Пати, що за чудо?…

— А, това ли. Държим ги до вратата към улицата, защото може да се нуждаем от пари, когато напускаме Гнездото. Аз излизам почти всеки ден на покупки. Така никой не забравя да си вземе.

— Просто сграбчва пълна шепа и излиза?

— Но, разбира се, мили. Да, да, схванах защо недоумяваш. Тук никога не влизат външни хора. Всички имаме приятели извън Гнездото, но долу е пълно с привични за тях стаи, където ги каним на гости. Не допускаме при нас слаби души, поддаващи се на изкушения.

— Брей! И аз не съм от много силните духом.

Тя се засмя.

— Че как ще се изкушиш, щом са твои?

— Ъ-ъ… ами обирджиите?

Опита се да пресметне приблизителната сума в купите. Повечето банкноти бяха едри — по дяволите, видя на пода една с три нули отзад. Пати бе я пропуснала.

— Един успя да се промъкне преди седмица.

— И колко успя да открадне?

— Нищо. Майкъл му попречи.

— Ченгетата ли повика?

— О, не! Майкъл никого не би предал на ченгетата! Просто… — Пати сви рамене, — го премахна. После Дюк смени счупеното стъкло в градината. Не ти ли я показах? Прекрасна е, с трева вместо под. Джил ми каза, че и ти имаш трева в дома си. Там Майкъл видял трева за пръв път. Навсякъде ли е?

— Само в хола.

— Ако дойда някой път във Вашингтон, може ли да походя по нея, да се излегна?

— Разбира се, Пати. Нали… онзи дом е твой.

— Знам, миличък. Но е по-добре да попитам. Ще полегна на тревата, ще я усетя и ще се отдам на Щастието, че съм в „малкото гнездо“ на своя брат.

— Винаги си желана там, Пати. — Надяваше се тя да не вземе и змиите си! — Кога ще дойдеш?

— Не знам. Когато очакването е пълнота. Може би Майкъл знае.

— Добре, но ако можеш, предупреди ме, за да си бъда вкъщи. Ако не съм, Джил знае кода за влизане. Пати, никой ли не брои тези пари?

— Но защо да ги броим?

— Хората обикновено така правят.

— Ние не. Просто си вземи, а когато се върнеш у дома, остави в купата каквото носиш, стига да не забравиш. Майк ме помоли да се грижа да не липсват пари. Ако намалеят, взимам още от него.

Бен се отказа да я разпитва, сразен от простотата на решението. Имаше някаква представа за безпаричния комунизъм на марсианската култура. Виждаше, че Майк е създал едно нейно ядро и тук. А купите бяха преходната точка от марсианското към земното. Чудеше се дали Пати знае, че парите са фалшиви… макар и подкрепени от богатството на Майк.

— Пати, колко хора са в гнездото?

За миг го смути сянка на безпокойство, но веднага прогони мисълта — че кой би искал да му изсмуче парите? Той поне нямаше гърнета със злато в килера.

— Я да сметна… почти двайсет, ако броим новите братя, които още не мислят на марсиански и не са ръкоположени.

— Ти ръкоположена ли си?

— Да. През повечето време преподавам марсиански на начинаещите, помагам на новаците. Доун и аз… знаеш ли, Доун и Джил са висши жрици… та Доун и аз сме доста известни фостъритки, затова се стремим заедно да внушим на останалите фостърити, че Църквата на всички светове не противоречи на Вярата, както нищо не пречи на баптист да влезе в масонска ложа.

Тя показа на Бен Целувката на Фостър, обясни му смисъла на този символ. Показа му и следата от чудото, извършено от Майк.

— Те всички знаят какво означава Целувката на Фостър и колко е трудно да я заслужиш… виждали са и някои от чудесата на Майк, затова лесно омекват и влизат в по-висш кръг.

— Това трудно ли е?

— Разбира се, Бен. Трудно е за тях. Ти и аз, също и Джил, както още неколцина, бяхме привлечени от Майк направо в братството. Но Майк първо учи останалите — не на вяра, а на начина да въплътиш вярата в дела. Значи трябва да научат марсиански. А това не е лесно. И аз съм далеч от съвършенството. Но е Щастие да се трудиш и да учиш. Попита ме за Гнездото. Значи Дюк, Джил и Майк… две фостъритки сме — Доун и аз… един обрязан евреин с жена си и четирите деца…

— И хлапета ли има в Гнездото?

— Много са. За тях има отделно гнездо наблизо. Как да потънеш в размисъл, ако ти пукат тъпанчетата с врявата си? Искаш ли да ти го покажа?

— По-късно.

— Двама католици с малкото си момче. За съжаление ги отлъчили, щом енорийският свещеник научил. Майк помагаше най-много на тях. Ударът беше гаден и съвсем ненужен. Ставаха рано всяка неделя, за да отидат на църква, но нали ги знаеш хлапетата, не пазят тайни. Едно мормонско семейство от новите разколници — значи още трима и децата им. Другите са протестанти, има и един атеист… тоест, мислеше се за такъв, преди Майкъл да му отвори очите. Дойде да ни наругае, остана да се учи… скоро ще бъде свещеник. Значи ставаме деветнадесет възрастни, но почти никога не се събираме всички в Гнездото, освен когато има служба в Срединния храм. Гнездото е предназначено за осемдесет и един, „запълнена тройка“, но Майкъл гроква дълго очакване, преди да имаме нужда от по-голямо гнездо, а дотогава ще изградим още много. Бен, искаш ли да те заведа на открита за всички служба, да видиш как Майкъл ги възвисява? В момента проповядва.

— О, да, стига да не ти губя времето.

— Добре. Минутка, скъпи, да се облека прилично.

— Джубал, върна се облечена в тога като на Ан, но ръкавите приличаха на ангелски криле, имаше висока яка, а над сърцето беше изобразен знакът на Майк — девет концентрични окръжности със стилизирано слънце в средата. Това са им церемониалните одежди. Джил и другите жрици носят същите, само че Пати добавила яката, за да си скрие рисунките. Беше обула чорапи и сандали. Промени се неузнаваемо. Страхотно величие й придаваше тая дреха. Убедих се, че наистина е по-възрастна, но пак за нищо на света не бих й дал истинските години. Има страхотна кожа, срамота е да я нашарят цялата.

Облякох се, тя ме помоли да си нося обувките в ръка, преведе ме през Гнездото до един коридор. Там се обухме и слязохме по спирална рампа два етажа надолу. Попаднахме в галерия над голямата зала. Майк беше на подиума. Нямаше никакъв амвон, повече приличаше на университетска аула, само с огромен символ на Всички светове по цялата стена отзад. До него стоеше жрица и отдалеч я помислих за Джил, но беше другата — Доун Ардънт.

— Коя, коя?

— Доун Ардънт. Истинската й фамилия е Хигинс, ако си падаш по подробностите.

— Май съм я срещал.

— Знам това, уж пенсиониран стар мръснико. Тя страшно си пада по тебе.

Джубал поклати глава.

— Доун Ардънт, която познавам, едва ме е виждала, и то преди две години. Не вярвам да ме помни.

— Помни те и още как! Купува си всяко твое сладникаво съчиненийце, независимо под какъв псевдоним си се скрил. Не заспива, без да си пусне поредната касета. Разправя, че така имала прекрасни сънища. Джубал, всички там те познават. В хола има едно-единствено украшение — твоя цветен стереопортрет в естествена големина. Все едно са ти отрязали главата, докато си се хилил ужасно. Дюк те е снимал скришом.

— Ама че копеле!

— Джил го помолила.

— Двойно по-лоша е от него!

— Но пък Майк й подхвърлил идеята. Стегни се за лошата новина, Джубал — ти си светецът-покровител на Църквата на всички светове.

Харшо впи уплашения си поглед в него.

— Не могат да ми направят това!

— Вече са ти го направили. Майк стоварва заслугата върху тебе за цялото шоу, защото си му обяснил нещата толкова добре, че проумял как да втълпи марсианската теология на хората. — Джубал изпъшка, но Бен продължи: — Отгоре на всичко Доун смята, че си прекрасен. Ако не броим тази мания, тя е умно момиче… и голяма чаровница. Обаче се отклоних от разказа си. Майк ни забеляза и извика: „Здрасти, Бен! После ще се видим…“, и продължи със словоблудството.

Джубал, трябва сам да чуеш какви ги дрънкат там. Не приличаше на пастор, не носеше и църковни одежди. Просто чудесно ушит бял костюм. Звучеше като дяволски способен търговец на коли. Пускаше шегички, вмяташе по някоя притча. По същество беше някакъв пантеизъм. Една от басните беше много изтъркана. За червея, дето ровил в земята, срещнал друг червей и му казал: „О, колко си хубав! Ще се ожениш ли за мен?“, а онзи отвърнал: „Стига глупости, аз съм другият ти край“. Нали си я чувал?

— Да съм я чувал ли?! Аз я написах!

— А, не знаех, че е чак толкова стара. Майк добре си послужи с нея. Идеята беше, че когато и да срещнеш друго грокващо същество — мъж, жена, бездомно коте… винаги заставаш срещу „другия си край“. Вселената е онова, с което сме се омотали, а после сме забравили, че сме си вързали ръцете и устата.

Джубал направи кисела гримаса.

— Солипсизъм и пантеизъм. Събрани накуп, могат да обяснят всичко. Изтриваш от дъската всеки неудобен факт, примиряваш някак различните теории, придърпваш за ушите всяка подходяща заблуда. Но е точно като захарния памук — сладко нищо. Все едно да завършиш разказа с думите: „…тогава момчето падна от леглото и се събуди“.

— Не се заяждай с мен. Отиди да го кажеш на Майк. Повярвай ми, беше убедителен. Веднъж млъкна и промърмори: „Сигурно ви изтощих с толкова приказки“. А онези се разкрещяха: „Не, не!“ Направо ги омагьосваше. Възрази, че и той вече си продрал гърлото, било време за малко чудеса. И започна да прави изумителни фокуси. Ти знаеше ли, че е бил сценичен магьосник в карнавал?

— За карнавала знам, но не и точно как се е позорил по онова време.

— Забележително представление беше. Дори мен успяваше да забълбука. Не бих му се сърдил, ако само омайваше публиката. Най-лоши бяха приказките му. Накрая спря и каза: „Човека от Марс би трябвало да прави вълшебства… затова правя по малко чудеса на всяка наша среща. Не зависи от мен да съм Човека от Марс, просто така се е случило. Но чудесата са достъпни и за вас, ако ги пожелаете. Обаче искате ли да постигнете нещо повече от тези дреболии, трябва да влезете в Кръга. По-късно ще се видя с онези, които искат да се научат. Попълнете картите, които вече ви раздават.“

Пати ми обясни: „Миличък, това са баламите — дошли са да позяпат или ги е привлякъл някой от посветените“. Джубал, Майк е подредил всичко в девет кръга, като ложи, всяка по-висша от предишната. Никой не научава, че има следващи кръгове, докато не узрее за знанието. Пати каза още: „Майкъл прави номера си със същата лекота, с която диша. През това време прониква в съзнанието им и решава кои са истинските кандидати. Затова проточва толкова — Дюк седи зад онази решетка и Майкъл му предава мислено кои може да се окажат достойни, къде седят и така нататък. Неподходящите ще бъдат отпратени. После идва ред на Доун, щом получи схемата от Дюк.“

— Как ли са нагласили този трик? — измънка Харшо.

— Не можах да видя добре, Джубал. Има какви ли начини да отделиш зърното от плявата, щом Майк си е уредил тайни сигнали с Дюк. Пати твърди, че бил ясновидец. Не отхвърлям тази възможност. После започна събирането на даренията. Изобщо не го правят като в църква — никаква нежна музика и достолепни дякони. Да пукна, ама просто пуснаха по редиците кошници, вече напълнени с пари, и Майк каза на хората, че това били даренията от предишната среща, така че който имал нужда, да си вземел, ако е гладен или закъсал. Но ако им се искало също да дадат — да го направят. Или да вземат, или да пуснат — това е. Казах си, че е измислил още един начин да се отърве от излишните пари.

— Ако се поднесе както трябва — замислено промълви Джубал, — вероятно даденото е повече от взетото… Малцина са бръкнали в кошниците. Може би се броят на пръсти.

— Не знам. Когато Майк отстъпи мястото си на Доун, Пати ме издърпа оттам. Заведе ме в малка зала, където започваше служба за седмия кръг — хората, които са посветени от месеци и са напреднали. Ако това може да се нарече напредък.

Трудно ми беше да се пренастроя. Първата среща беше наполовина лекция, наполовина представление, а изведнъж попаднах едва ли не на африканска черна магия. Майк вече носеше тога. Стори ми се по-висок, строг и напрегнат. Вътре беше сумрачно, звучеше някаква призрачна музика, но въпреки това ми се прииска да танцувам. Пати и аз се настанихме на диван, който по-скоро приличаше на легло. Не мога да ти повторя какво приказваха. Майк им пееше на марсиански, те му отвръщаха на марсиански. Само понякога изричаха: „Ти си Бог! Ти си Бог!“, после някаква марсианска дума, от която веднага би ме заболяло гърлото.

Джубал изграчи нещо.

— Тази ли?

— Май е същата. Джубал, и ти ли си захапал кукичката? Баламосваш ли ме?

— Не. Смрадльо ме научи да я произнасям, но според него била най-черна ерес. Тази дума Майк превежда като „Ти си бог“. Махмуд твърди, че това дори не бил приблизителният превод. Така вселената заявявала, че се е самоосъзнала… можело да има още десетки значения. Смрадльо си признава, че и на марсиански не я разбира добре, само знаел, че е особено лоша дума — по-скоро сатанинска дързост, отколкото Божия благословия. Продължавай. Това ли беше всичко? Сбирщина фанатици, които крещят на марсиански?

— Е… Джубал, нито крещяха, нито бяха фанатици. Понякога едва шепнеха, после ставаше по-силно. Правеха го в ритъм, като кантата… но не ми се стори, че е предварително заучено. Все едно се сливаха в един човек и си пееха каквото чувстват. Нали си виждал как фостъритите се разгорещяват?

— Да, за съжаление.

— У тези хора нямаше никакъв бяс. Всичко беше кротко и благо, като че заспиваха полека. Вярно, ставаше и все по-напрегнато, но… Джубал, опитвал ли си някога да викаш духове?

— Опитвал съм всичко възможно, Бен.

— Тогава знаеш как напрежението се засилва, без никой да помръдне, без да продума. Повече приличаше на това, отколкото на църковна служба. Но не беше бездушно, усещаше се страхотна тръпка.

— Подходящата дума е „аполоново свещенодействие“.

— Моля?!

— Като противоположно на „дионисиевото“. Хората опростяват разбирането на „аполоновото“, като го наричат „кротко“, „благо“, „достойно“. Само че аполоново и дионисиево са двете страни на една и съща монета. Монахиня, коленичила в манастирската килия, може да изпадне в по-вихрен екстаз от жрица на сатира Пан, празнуваща пролетното равноденствие. Екстазът е в съзнанието, а не в телесното буйство. — Джубал се смръщи. — Грешка е да се нарича аполоновото „добро“, просто защото ритуалите на заслужаващите уважение секти са аполонови по дух. Поредният предразсъдък.

— Да, но при тях не беше тихо като молитва на монахиня. Шляеха се из залата, седяха един до друг, имаше малко натискане… май нищо по-сериозно, но на онази слаба светлина не виждах добре. Някакво момиче се запъти към нас, но Пати й направи знак, затова само ни целуна и се отдалечи. — Бен се ухили. — Доста я биваше в целувките. Бях единственият там без тога и си мислех, че се набивам в очи. Но тя сякаш не забеляза. Всичко вървеше съвсем небрежно, но приличаше на добър балет. Майк ту стоеше отпред, ту се смесваше с хората. Веднъж ме тупна по рамото и целуна Пати — не припряно, но пък много бързо. Не говореше. Зад него имаше някаква джаджа като грамадно стерео. Използваше го за „чудесата“, но изобщо не изрече тази дума на английски. Джубал, всяка църква обещава чудеса, но както досега е било само празно бърборене, така ще си остане и занапред.

— Има изключения — прекъсна го Джубал. — Някои изпълняват обещанията си. Два примера измежду многото — „християнските учени“ и римокатолиците.

— Католиците? За Лурд7 ли се сети?

— Не, за чудото на хляба и виното, превърнати в плътта и кръвта Христова.

— Хъм, няма да изкажа мнение за толкова трудно забележимо чудо. А пък „християнските учени“… ако си счупя крак, предпочитам някой хирург-касапин.

— Ами тогава гледай си в краката — посъветва го Джубал. — Аз няма да се занимавам със строшените ти кости.

— Не бих ти позволил. Не искам да ме лекува състудент на Уилям Харви.

— Той поне е знаел как да намества счупено.

— Все едно. Може би те също правят чудеса, но Майк предлага бляскави номера. Или е невероятен илюзионист, или е могъщ хипнотизатор…

— Или и едното, и другото.

— Може би е успял да усъвършенства затворена стереосистема, за да не се различава от действителността.

— Бен, защо изключваш напълно възможността за истински чудеса?

— Такива теории не ми харесват. Каквото и да правеше, театъра си го биваше. Веднъж осветлението се включи както трябва и видях лъв с черна грива, величествен като скулптура пред библиотека, а до него подскачаха агънца. Лъвът само се прозяваше и мигаше. Вярно, в Холивуд правят и по-добри ефекти, но аз усетих миризмата на лъв! Разбира се, това също може да се нагласи някак.

— Защо все настояваш, че е било измама?

— По дяволите, опитвам се да бъда безпристрастен!

— Тогава не насилвай фактите. Старай се да подражаваш на Ан.

— Аз не съм Ан. И тогава изобщо не бях безпристрастен. Наслаждавах се на всичко, беше ми хубаво. Майк направи чудесни фокуси. Имаше левитация и какво ли не още. Към края Пати се измъкна навън за малко, но ми каза да си седя на дивана. „Майкъл току-що им обясни, че който не се чувства готов за следващия кръг, трябва да си тръгне.“ Аз й напомних, че ще е най-добре да изляза, тя пък се учуди. „О, не, миличък, ти си в Деветия кръг! Ей сега ще се върна.“ Не ме се вярва някой да подви опашка и да се махна. Всички тези хора от седмия кръг бяха се настроили да продължат нататък. Но не забелязах кога пак стана светло и… ето ти я Джил!

Джубал, изобщо не беше като по стереовизията. Тя ме видя и ми се усмихна. Да де, когато актьорът гледа в камерата, струва ти се, че се е вторачил право в тебе. Но ако Майк толкова е подобрил системата, трябва да я патентова. Джил носеше някакви чудновати дрехи. Майк започна да напява нещо, половината на английски… за Майката, за единството в многообразието, взе да нарича Джил с различни имена… и с всяко дрехите й се сменяха…

Бен Какстън веднага се оживи, когато видя Джил. Не се остави да го обърка нито разстоянието, нито светлината — това си беше Джил! Гледаше го и се усмихваше. Почти не чуваше думите, защото се чудеше какво го е заблудило, че пространството зад Човека от Марс е грамаден стереоизлъчвател. Сега беше готов да се закълне, че може да изкачи стъпалата и да ощипе Джил.

Блазнеше го мисълта да постъпи точно така, но не искаше да съсипва представлението на Майк. Ще почака Джил да си освободи малко време…

— Кибела!

И нови дрехи по Джил.

— Изида!

Отново този фокус.

— Фриге!… Гея!… Дяволица!… Ищар!… Мариям!… Майка Ева!… Mater Deum Magna8! Любяща и любима, Живот безсмъртен!…

Бен вече нищо не чуваше. Джил беше Майка Ева, облечена само в сияние. Видя, че тя стои насред градина, до дърво, около което се бе увила грамадна змия.

Джил се засмя, протегна ръка и погали влечугото по главата… после се обърна и разпери ръце.

Желаещите да влязат в Градината тръгнаха напред. Тогава се върна Пати и докосна Какстън по рамото.

— Бен, да вървим, миличък.

Много му се искаше да остане, да поглъща с очи чудното видение… да отиде заедно с посветените. Но стана и излезе. Озърна се веднъж, когато Майк прегърна първата жена от върволицата, после се обърна към Пати и пропусна гледката — тогата на жената изчезна в мига, когато Майк я целуна. Не видя и как първият целунат от Джил мъж остана без тога.

— Ще заобиколим — обясни Пати. — Ще им дадем време да влязат в Храма. Можехме и да минем направо, но нека не създаваме излишна работа на Майк да ги връща в подходящото настроение. Той и без това се раздава докрай.

— Къде отиваме?

— Да приберем Медената кифличка. После се връщаме в Гнездото, освен ако искаш да участваш в обряда по посвещаването. Но още не си научил марсиански и може да се объркаш.

— Да, но ми се ще да се видя с Джил.

— Тя щяла да отскочи горе, за да се видите. Оттук, Бен.

Пат отвори врата и Бен се озова в същата градина. Змията изви глава към тях.

— Ела, скъпата ми! Доброто момиче на мама! — Размота боата от дървото и я настани в кошница. — Дюк я донесе тук, но аз трябваше да я наглася на дървото и да й кажа да не скита наоколо. Имаш късмет, Бен. Твърдя рядко се случва някой да премине в Осмия кръг.

Какстън носеше Медената кифличка и установи, че змията никак не е лека. Кошницата бе укрепена със стоманени ленти. Когато се качиха горе, Патриша спря.

— Остави я, Бен. — Смъкна си тогата и уви змията около себе си. — Това е наградата й, че се държа добре. Тя иска да се гушка при мама. Почти веднага трябва да изнеса урок, затова ще я понося малко. Не е хубаво да разочароваш змия. Същински деца са, не грокват в пълнота.

Вървяха петдесетина метра до входа на същинското Гнездо. Бен си свали обувките, взе в ръка и нейните сандали. Влязоха и Бен се съблече, докато остана само по шорти. Протакаше и се колебаеше дали да не се отърве и от тях. Вече беше съвсем сигурен, че дрехите в Гнездото са толкова необичайни (вероятно и проява на грубост), колкото подковани ботуши по паркета на танцова зала. Предупреждението на изхода към улицата, пълната липса на прозорци, уютът тук, нежеланието на Патриша да носи каквото и да било по себе си и предложението й той да постъпи като нея — в този дом хората бяха свикнали с голотата.

Реши да не се уповава на държанието на Патриша. Татуираните жени може би имаха чудати схващания за дрехите, но на влизане в хола се разминаха с мъж, тръгнал към баните и „малките гнезда“, който нямаше нито змия на себе си, нито рисунки, значи беше доста по-гол от Патриша. Поздрави ги с „Ти си Бог“ и отмина. Натъкна се на ново доказателство в хола — излегнала се на диван жена.

Какстън знаеше, че много семейства са свикнали с домашната голота, а това тук беше „семейство“ — все негови водни братя. Но се двоумеше между вежливостта да махне символичното си смокиново листо… и увереността, че ако влезе някой облечен непознат, на мига ще се почувства пълен глупак! Проклет да е, но сигурно дори ще се изчерви!

— Джубал, а ти какво щеше да направиш?

Харшо вдигна вежди.

— Бен, нима очакваш да съм стъписан и възмутен? Човешкото тяло често е приятна гледка, друг път отблъскваща, но няма никакво значение само по себе си. Майк си е подредил нудистко домакинство. И какво? Да викам „Браво!“ или да се разрева?

— Лесно ти е да се правиш на олимпийски бог. Никога не съм те виждал да си смъкваш панталона пред хора.

— Няма и да ме видиш. Но гроквам, че не свенливостта те е объркала. Мъчил те е пошлият страх да не станеш смешен — това е невроза с дълго, псевдогръцко име.

— Глупости! Не знаех кое е проява на любезност в това положение.

— Глупостите ги говориш ти. Отлично си знаел кое е вежливо, но не си искал да се покажеш глупак… или си се боял да не реагираш по мъжки на някоя гола дама. Гроквам, че Майк е имал основания да въдеде този обичай. Винаги обмисля всяка своя постъпка.

— Да, така е. Джил ми обясни.

Какстън беше в преддверието, хванал ластика на шортите си и събиращ смелост за решителния момент… когато две гладки ръце се обвиха около кръста му.

— Любимият ми Бен! Колко е хубаво, че си тук!

След миг Джил беше в прегръдката му, топлите й устни се притиснаха жадно в неговите. И той се зарадва, че в последния миг шортите си останаха на мястото. Тя вече не беше в костюма на Майка Ева. Носеше тогата на жрица. Но Бен щастливо и остро усещаше, че държи в ръцете си жизнено, горещо и притискащо се в него момиче.

— Олеле! — изпъшка Джил и се дръпна леко. — Липсваше ми, звяр такъв. Ти си Бог!

— Ти си Бог — сговорчиво отвърна Бен. — Джил, по-красива си от всякога.

— Вярно е — съгласи се тя. — И това става покрай другото. Ако знаеш колко се развълнувах да усетя погледа ти при последния номер!

— Какъв „последен номер“?

— Джил говори — намеси се Патриша, — за края на службата, когато тя е Mater Deum Magna. Деца, трябва да бягам.

— Не бързай, миличка.

— Ще тичам, за да не се наложи да бързам. Бен, ще оставя Медената кифличка, после ще сляза долу да си водя урока. Ще ме целунеш ли за лека нощ?

Бен установи, че след секунда целува жена, увита в страховита змия. Опита се да забрави за Медената кифличка, за да се отнесе към Пати както подобаваше.

После Пат целуна и Джил.

— Лека нощ, милички.

Излезе, без да бърза.

— Бен, много е сладка, нали?

— Такава си е. Макар че отначало ме смая.

— Гроквам. Пати смайва всеки, защото и за миг не изпитва съмнение. Просто постъпва правилно, без да се замисля. Много си приличат с Майк. Най-напреднала е от всички ни и би трябвало да стане висша жрица. Но не иска, защото нейните татуировки биха й пречили в някои случаи — ще разсейват хората. А не иска да се лиши от картините си.

— Че как би могла? Ако някой опита да ги махне, направо ще я убие.

— Изобщо не е така, скъпи. Майк може да ги заличи, без да й остави дори мъничък белег, без да й навреди. Но тя смята, че татуировките не й принадлежат, само са й поверени. Ела да седнем. Доун ще донесе нещо за хапване. Трябва да се наям, докато съм тук, иначе няма да имам време до утре. Как ти се стори всичко тук? Доун ми каза, че си бил и на служба за непосветени.

— Бях.

— Е, какво мислиш?

— Майк би могъл да продаде и обувки на някоя кобра — проточи Бен.

— Гроквам, че нещо те безпокои.

— Не. Или поне не мога да му намеря име.

— Ще те попитам пак след седмица-две. Няма да бързаме.

— Няма да остана цяла седмица.

— Не си ли приготвил нещо резервно за рубриката?

— Три коментара. Но не бива да се заседявам тук.

— Мисля, че ще останеш… после ще продиктуваш нещо по телефона. Вероятно ще е материал за Църквата. Дотогава ще грокнеш, че ще бъдеш тук дълго.

— Не ми се вярва.

— Очакване до пълнота, Бен. Нали знаеш, че всъщност това не е църква?

— Пати ми подхвърли нещо подобно.

— Е, нека го кажа иначе — не е религия. Църква е от гледна точка на нравите и закона. Но не се опитваме да подчиним хората на Бог. Това е противоречие, което не може да се изрази на марсиански. Не искаме и да им спасяваме душите, защото душите не могат да бъдат погубени. Не внушаваме и вяра на хората — предлагаме им истина, която могат да проверят. Истина за тук и сега, обикновена като една ютия и нужна като хляба, толкова практична, че може да направи войните, глада и омразата ненужни като… като дрехите в Гнездото. Но трябва да научат марсиански. Това е трудното — да намерим хора, достатъчно честни да повярват на видяното, готови да работят упорито — защото никак не им е леко да научат езика, на който трябва да ги посвещаваме. Истината може да бъде казана на английски не по-добре, отколкото да изсвириш с уста Петата симфония на Бетовен. — Тя се засмя. — Но Майк никога не прибързва. Прониква в съзнанието на хиляди хора… намира малцина… и по някой от тях се влива в Гнездото, за да продължат да се учат. Някой ден ще подготви и нас така, че да създаваме нови гнезда, тогава всичко ще заприлича на падаща лавина. Не бързаме. Никой от нас още не е готов. Нали, мила?

Бен се озърна и се стресна — към него се навеждаше жената, в която разпозна другата висша жрица… да, казваше се Доун. Подаваше му пълна чиния. Никак не му помогна да запази спокойствие и нейното облекло — същото като на Патриша, без татуировките.

— Вечерята ти, братко Бен — усмихна се Доун. — Ти си Бог.

— Ъ-ъ… ти си Бог. Благодаря.

Тя го целуна, донесе чинии за себе си и Джил, настани се от другата му страна. Бен съжали, че не седна отсреща, където можеше да я огледа хубавичко — древните точно така са си представяли телесните въплъщения на богините.

— Не сме готови, Джил — съгласи се Доун. — Но очакването ще е пълнота.

— Например, Бен — продължи Джил, — аз не пропускам почивките, за да хапна нещо. Но Майк не е слагал залък в устата си от вчера и така ще бъде, докато не се освободи за малко. Тогава ще се наплюска зверски и храната ще му стигне, докогато е необходимо. Освен това аз и Доун се уморяваме. Нали, скъпа?

— Няма спор. Но сега не съм уморена, Джилиън. Нека аз поема службата, а ти остани с Бен. Дай ми тази тога.

— Любима, имаш много щура главица. Бен, тя не е сядала да си поеме дъх почти откакто Майк не е почивал. Можем да издържим доста дълго, но все пак огладняваме и понякога имаме нужда от сън. Като спомена тогите, Доун — тази е последната в Седмия кръг. Забравих да кажа на Пати да поръча стотина-двеста.

— Вече го е сторила.

— Трябваше да се сетя. Тази ми е тесничка. — Джил се изви така, че Бен пак настръхна. — Да не напълняваме?

— Малко.

— Не е лошо. Бяхме излишно кльощави. Бен, забеляза ли, че с Доун имаме еднакви фигури? Ръст, гърди, талия, ханш, тегло — всичко. Да не говорим за тена. Приличахме си и когато се запознахме, но с помощта на Майк станахме като близначки. Дори и в лицата, но защото мислим и вършим едно и също. Мила, застани пред Бен, за да ни сравни.

Доун остави чинията и се изправи пред Какстън, който се смути от стъписващата прилика… после се сети, че и Джил бе заемала същата поза на Майка Ева по-рано. Джил изфъфли с пълна уста:

— Видя ли? Това съм аз.

— Е, все има някаква разлика — засмя се другата жена.

— Жалко. Защо ли нямаме съвсем еднакви лица? Бен, много е удобно, защото висшите жрици трябва задължително да са две. И така едва удържаме на темпото на Майк. Освен това Доун може да си купи рокля, която да нося и аз. Спестява ми досадата да пазарувам.

— Съмнявах се — бавно каза Бен, — дали изобщо носите дрехи, освен тези жречески тоги.

Джил го изгледа учудено.

— Нима можем да ги носим, когато излезем да потанцуваме? Това ни е любимият начин да прогонваме дрямката. Доун, седни и се наяж, Бен вече си напълни очите. В групата на напредналите има един фантастичен танцьор, а в града е пълно с нощни клубове. Толкова нощи го държахме буден, че после трябваше да го крепим с внушение по време на уроците. Но нищо лошо няма да му стане. Стигнеш ли до Осмия кръг, почти не изпитваш нужда от сън. Миличък, защо си помисли, че никога не се обличаме?

— Ами…

Бен се престраши да избълва притесненията си. Джил се ококори, започна да се кикоти, но веднага се овладя.

— Ясно. Любими, сега съм с тогата, защото трябва да си плюя на петите, щом се нахраня. Ако бях грокнала, че това ще те смути, щях да я махна, преди да ти кажа „здрасти“. Толкова сме свикнали да се обличаме или събличаме според случая, че забравяме за вежливостта. Слънчице мое, носи си шортите или ги хвърли — както ти е удобно. Само не се нервирай. — По бузите й заиграха трапчинки. — Спомних си как Майк опита какво е обществен плаж. Доун, сещаш ли се?

— Никога няма да забравя!

— Бен, нали го знаеш Майк. На всичко трябваше да го уча. Не виждаше никакъв смисъл в дрехите, докато грокна с огромна изненада, че ние не сме неуязвими за капризите на климата. Марсианците не биха и могли да си представят предразсъдък като свенливостта. Майк грокна дрехите като украса, чак когато започнахме да си подбираме костюми за номера в карнавала.

Вярно е, че винаги правеше каквото му казвах, но… Бен, дори не можеш да си представиш с какви безбройни дребни условности сме свикнали. Само че ги учим двайсетина години, а Майк трябваше да навакса едва ли не за седмици. Още не знае някои неща. Когато греши, то е защото не подозира, че хората не се държат така. Всички му помагаме, с изключение на Пати. Според нея Майкъл винаги е съвършен. А той още се опитва да грокне дрехите. Смята ги за злина, която разделя хората и пречи на любовта да ги сближи. Напоследък все пак грокна, че имаме нужда и от такива прегради в общуването с непознати.

И веднъж забравих да му кажа какво да прави. Бяхме в Баха Калифорния. Тогава отново срещнахме Доун. Вечерта се настанихме в един крайбрежен хотел. Майк гореше от нетърпение да грокне океана и ме остави да се успя на другата сутрин. Слязъл сам за първата си среща с морето. Горкичкият! Стъпил на пясъка, захвърлил халата и заджапал навътре във водата… същински древногръцки бог и също толкова чужд на всякакви норми. Вдигна се голяма олелия, но аз се събудих навреме и изтърчах да го отървавам от ченгетата. — Изведнъж погледът на Джил се замъгли. — Той вече има нужда от мен. Целуни ме за лека нощ, Бен. Ще се видим сутринта.

— Цяла нощ ли ще будуваш?

— Вероятно. Групата за посвещаване е голяма.

Тя стана, издърпа го да се изправи и го прегърна. След малко промърмори:

— Скъпи ми Бен, вземал си частни уроци. Олеле, майчице!

— Кой, аз ли?! Бях ти верен… както аз си знам.

— Същото важи и за мен. Не се оплаквам. Само си казах, че Доркас доста ти е помогнала да усъвършенстваш целувките.

— Е, случваше се. Ама че си любопитна!

— Ще ме почакат. Искам да те целуна пак. Ще се опитам да бъда Доркас.

— Остани каквато си.

— И без това не мога да се престоря на нея. Майк казва, че Доркас целува най-отдадено — „гроква целувката в пълнота“.

— Стига си бъбрила…

Тя го послуша, но въздъхна.

— Посветени, идвам при вас светеща в тъмното. Доун, погрижи се за него.

— Непременно.

— Целуни го веднага и ще разбереш за какво говоря.

— Точно такова намерение имах.

— Бен, бъди добро момче и прави каквото Доун ти каже.

Джил се затича… без да бърза.

Доун протегна ръце към Бен и се притисна в него.

Едната вежда на Джубал се изви присмехулно.

— Само не ми казвай, че в този миг си се уплашил.

— А, нямах голям избор. Аз, такова… „примирих се с неизбежното“.

Джубал кимна мъдро.

— Хванали са те в капан. В такова положение мъжът може само да преговаря за по-благоприятно примирие.

Тридесет и втора глава

— Джубал — сериозно каза Какстън, — думичка не бих изтървал за Доун, нищо нямаше да ти кажа, ако не исках да ти обясня защо се тревожа за тях. За всички — за Дюк и Доун, за Джил, за останалите жертви на Майк. Той ги е омагьосал. В твърде силна личност се разви. Наперен, сладкодумен и страшно убедителен. Доун също е убедителна, по свой начин. До сутринта се омаях и си мислех, че всичко е наред. Странно, но весело…

Бен Какстън не знаеше къде се събуди. Беше тъмно. Лежеше на нещо меко, но не беше легло.

Миналата нощ нахлу в паметта му като поток. Последният му спомен беше как лежеше до Доун на пода в Срединния храм и си говореха тихо. Бе го отвела там, потопиха се, споделиха вода, сближиха се…

Трескаво заопипва наоколо. Нищо.

— Доун!

Замъждука слаба светлина.

— Тук съм, Бен.

— Ох, помислих, че си излязла някъде.

— Не исках да те будя. — Той изведнъж се разочарова, че я вижда с церемониалната тога. — Трябва да започна Изгревната служба за непосветени. Джилиън още не се е върнала. Както знаеш, имаше много хора за посвещаване в следващия кръг.

Сега си припомни и какво му бе казала през нощта… как се разстрои въпреки внимателните обяснения… а тя го утешаваше, докато се улови, че е напълно съгласен. И все още не грокваше всичко, но… Джил извършваше ритуали като висша жрица — щастливо задължение, в което Доун бе предложила да я отмени. Бен се питаше защо не съжалява, че Джил отказа.

— Доун, веднага ли трябва да тръгваш?

Надигна се и я обви с ръце.

— Трябва, Бен… миличък Бен.

Тя сякаш се стопи в прегръдката му.

— Незабавно ли?

— Никога — каза Доун тихо, — не бива да бързаме чак толкова.

Тогата вече не ги разделяше. Беше твърде слисан, за да се чуди къде е изчезнала дрехата.

Събуди се втори път и когато стана, „малкото гнездо“ се освети. Протегна се, установи, че се чувства превъзходно, после се огледа за шортите си. Не си спомняше кога ги свали. Несъмнено, не се пъхна с тях в басейна. Вероятно са там някъде… Излезе и намери баня.

След няколко минути беше избръснат, изкъпан и освежен. Надникна в Срединния храм, не намери шортите и реши, че някой ги е окачил в преддверието, където бяха всички дрехи за излизане. Каза си, че не му пука и се засмя сам на себе си, че толкова се чудеше какво да ги прави предната вечер. В Гнездото му трябваха колкото и втора глава на раменете.

Не усещаше и помен от махмурлук, макар да изпи доста с Доун. Тя като че изобщо не се поддаваше на алкохол, затова и той попрекали. Доун… какво съкровище! Дори не се разсърди, когато в по-разгорещен момент я нарече „Джил“. Май се зарадва.

Не завари никого в големия хол. Питаше се кое време е. Не го интересуваше особено, но изведнъж огладня. Тръгна към кухнята, за да потърси нещо.

Един мъж се обърна към него, когато влезе.

— Бен!

— Здрасти, Дюк!

Веднага попадна в мечешка прегръдка.

— Ех, че се радвам да те зърна. Ти си Бог! Как предпочиташ яйцата — бъркани или на очи?

— Ти си Бог. Тебе ли хванаха да готвиш?

— Само ако не успея да се измъкна. Повечето време Тони се занимава с това. Всички помагаме. Дори и Майк, стига Тони да не го спипа, защото е най-некадърният готвач на света.

Дюк продължи да чупи яйца, но Бен се намеси.

— Ти се погрижи за препечените филийки и кафето. Имате ли устърширски сос?

— Каквото се сетиш, Пати го има. Ето го. — Дюк извади шишето и добави: — Надникнах при тебе преди малко, но ти още хъркаше. Откакто дойде, или аз бях зает, или ти.

— Дюк, с какво се занимаваш сега?

— Дякон съм. Някой ден ще ме ръкоположат. Малко бавно загрявам, ама тука е все едно. Уча марсиански… заедно с всички. И се грижа техниката да работи нормално, както при Джубал.

— Сигурно ти помагат цяла тумба техници.

— Бен, изобщо не позна. Почни нищо не пипам. Само да видиш как Майк прочиства задръстен кенеф! Изобщо не се правя на каналджия. От останалите джаджи девет десети са в кухнята, дори не са толкова като при Джубал.

— Нямате ли разни сложни машинарии в храмовете?

— Само за осветлението. Право да ти кажа… — ухили се Дюк, — …най-важната ми работа е да мързелувам. Инспектор съм. По противопожарната охрана.

— А?

— Взех всичките изпити, както си е редно. Имам тапии и за санитарен надзорник, също и по техника на безопасността. Не пускаме външен човек да припари. Ако щат, да идват на службите за непосветени, ама не влизат, ако Майк не позволи.

Наредиха храната по чиниите и се настаниха до масата.

— Бен, ще останеш ли?

— Не мога, Дюк.

— Ами, не можеш. И аз само дойдох на гости… после цял месец се цупих при Джубал, преди да му кажа, че си тръгвам. Все тая. Ще се върнеш. Недей да решаваш преди Споделянето на водата довечера.

— Какво споделяне на водата?

— Доун не ти ли каза?

— Ъ-ъ… май пропусна.

— Май трябваше да оставя на Майк обясненията. Или не — хората ще приказват за това цял ден. Споделяш ли водата, ти грокваш. Ти си от Първопризваните.

— „Първопризвани“ ли? И Доун спомена нещо подобно.

— Онези, които станахме водни братя на Майк, преди да научим марсиански. Другите не се случва често да споделят вода и да се сближават, преди да влязат в Осмия кръг… а дотогава мозъците им вече работят на марсиански. Ами че някои от тях го знаят по-добре от мене! Нищо не е забранено — можеш да споделиш вода и с някой извън Осмия кръг. По дяволите, нищо не ми пречи да сваля някое маце в бара, да споделим вода, да я замъкна в леглото, а чак после да я заведа в Храма. Ама няма да го направя. Ей това е важното — не ми се иска. Бен, сега ще се престоря на пророк. Лягал си с някои страхотни парчета…

— Е, случвало се е.

— Остави тия преструвки. Знам те аз. Само че повече няма да ти хрумне да го правиш с някоя, ако не сте водни братя.

— Да бе…

— Хайде след година ти да ми кажеш. Случва се Майк да реши, че някой е готов, преди да стигне Седмия кръг. Предложи на една двойка вода, още като бяха в Третия кръг — той вече е проповедник, а тя жрица… Сам и Рут се казват.

— Не се запознахме.

— Ще се видите. Но само Майк познава безпогрешно. Рядко става Доун или Пати да набележат някой… но не преди Третия кръг, пък и винаги питат Майк. Е, не че са длъжни. Все едно, с Осмия кръг се започва споделянето на водата и сближаването. Щом минат в Деветия — в самото Гнездо — тогава е церемонията, на която викаме „Споделяне на водата“, макар да го правим по цял ден. Гнездото се събира и новият брат става завинаги част от нас. Ти вече си станал… но не сме ти правили церемонията, затова тая вечер отложихме всичко да те поздравим. И за мене го направиха. Бен, това си е най-хубавата тръпка на света.

— Дюк, пак не разбрах.

— Как да ти кажа… много неща са събрани в едно. Бил ли си някога на истинско хавайско „луау“, дето ченгетата все ги налитат и завършват с по някой развод?

— Ами… да, бил съм.

— Братко, бил си на пикник от неделното училище! Но това изобщо не е всичко. Женил ли си се?

— Не съм.

— Вече си женен. Утре сутринта няма да се съмняваш. — Дюк се замисли щастливо. — Бен, аз бях женен преди. Отначало тръгна чудесно, после стана ад. А сега ми харесва през цялото време. Направо съм се побъркал! Не ти разправям само колко е приятно да си лягаш с цял орляк страхотни мацки. Всички братя си ги обичам — и мъжете, и жените. Виж я Пати, като майчица ни е. Не ми се вярва някой мъж да няма нужда от такива грижи. Все се сещам за Джубал, щом я видя… а оня опак старец най-добре да идва бързичко тука! Исках да ти кажа, че не е само защото Пати е такава жена. О, не че ми липсват хормони, като я гледам…

— На кой му липсват хормони? — прекъсна го звучен контраалт.

— Не и на мене, кръшна еврейска развратнице! Бебчо, ела да целунеш своя брат Бен.

— Може да съм развратна, но и веднъж не съм взела пари за това — отвърна жената, която ги доближи с плавни стъпки. — Започнах да се раздавам, преди да ми обяснят, че се плащало. — Целуна Бен старателно и устремено. — Ти си Бог, братко.

— Ти си Бог. Споделяме водата.

— Дано не ожадняваш. И не слушай Дюк. Както се държи, трябва да е роден в колба, а не от майка.

Целуна Дюк още по-бавно и страстно, докато той я потупваше отзад. Жената беше ниска, закръглена, мургава и имаше синьо-черна грива, падаща до кръста й.

— Дюк, да си виждал онзи домашен журнал, откакто стана? — Отне му вилицата и започна да яде от неговата чиния. — Ох, че е вкусно! Не си ги пържил ти.

— Бен се постара. А защо ми е на мене някакъв домашен журнал?

— Бен, защо не забъркаш още трийсетина яйца, ще ги приготвя на почивки. Миличък, вътре имаше нещо, което исках да покажа на Пати.

— Добре, веднага започвам — съгласи се Бен.

— А, без никакви щури идеи да обзавеждате наново тая бърлога! — възмути се Дюк. — И ми остави малко от яйцата! Мъжете не могат да карат само на въздух!

— Стига, Дюки, укроти се. Споделената вода се умножава. Бен, неговото мрънкане нищо не означава — има ли жени колкото за двама и плюскане за трима, той е истинско агънце. — Започна да храни Дюк. — Стига си се мръщил, братко. Ще ти приготвя втора закуска. Или за тебе ще е третата?

— Още не съм си изял първата. Рут, тъкмо разправях на Бен как ти и Сам скочихте направо в Деветия кръг. Нещо го мъчи за Споделянето на водата довечера.

Тя обра последните остатъци в чинията и се зае да готви.

— Дюк, ще ти пратя нещо по-добро от въздух, но сега си изпий кафето и припкай по задачите. Бен, и аз се тревожех, но ти не бива за нищо да се безпокоиш. Майк не допуска грешки. Мястото ти е тук, иначе нямаше да си с нас сега. Ще останеш ли?

— Не мога… Готова ли си за първата порция?

— Сипвай ги в тигана. Ще се върнеш. И някой ден ще останеш. А за нас Дюк е прав — двамата със Сам направо хвръкнахме нагоре. Стана твърде бързо за една поостаряла, ограничена и порядъчна домакиня.

— Поостаряла ли?

— Бен, едно от предимствата на учението е, че щом ти прочисти душата, тялото също се стяга. Това го знаят и „християнските учени“. Забеляза ли някакви лекарства наоколо?

— Никакви.

— Защото ги няма. С колко хора се целуна тук?

— С няколко.

— Като жрица целувам повече от „няколко“. Досега не съм чула кихавица в Гнездото. А бях от ония скимтящи същества, които все не са добре и все се оплакват от „женските си болежки“. — Тя се засмя. — Едва сега съм истинска жена, но отслабнах с десет килограма, смъкнах незнайно колко години от себе си и от нищо не се оплаквам. Харесва ми да се чувствам жена. Да си послужа с комплимента на Дюк — „еврейска развратница“ и наистина съм по-кръшна. Когато обучавам, седя в поза „лотос“, а доскоро не знаех ще мога ли да взема нещо от пода.

Наистина стана бързо. Сам беше професор, специалист по източни езици. Започна да идва, защото само така можеше да научи марсиански. Съвсем делово се беше настроил, църквата не го интересуваше. И аз се влачех подир него да го наглеждам. Бях по-ревнива дори от средната жена навън. Стигнахме до Третия кръг, Сам учеше бързо, аз също напъвах упорито, защото не исках да изостана и да го изгубя от поглед. После „бум“ — чудото. Започнахме да мислим по малко на марсиански, Майкъл усети, една вечер ни помоли да останем след службата… споделихме вода с него и Джилиън. След това си повтарях, че в мен е събрано най-лошото, което винаги съм презирала в другите жени, презирах и съпруга си, че ми позволи, мразех го и за онова, което той направи. Гризях се на английски, а най-лошите части бяха на иврит. Плачех, стенех и досаждах ужасно на Сам… и изгарях от нетърпение пак да споделя водата и да се сближа.

Нататък потръгна по-лесно, но не беше съвсем безоблачно, защото минавахме през кръговете възможно най-бързо. Майкъл знаеше, че се нуждаем от помощ и искаше да ни прибере в безопасността на Гнездото. Когато настъпи времето за нашето Споделяне на водата, още не можех да се овладея, без да ми помогнат. Исках да вляза в Гнездото, но съвсем не бях уверена, че ще мога да се слея с още седем човека. Уплаших се до смърт. Когато идвахме насам, едва не се примолих на Сам да се откажем. — Гледаше го сериозно, но лъчезарно — пищен ангел с голяма лъжица в едната ръка. — Влязохме в Срединния храм и тогите ни изчезнаха… а другите бяха в басейна, викаха ни при себе си на марсиански, да споделим водата на живота. Препънах се, пльоснах с главата напред… и оттогава не съм излизала.

Нито ми се иска. Не се наежвай, Бен, ще научиш езика, ще схванеш учението, а през цялото време ще ти помагаме с обич. Ти само скочи в басейна довечера. Аз ще протегна ръце да те поема. И всички останали, за да те приветстваме у дома. Занеси това на Дюк, кажи му, че е прасе, но от най-чаровните. Вземи и тази чиния за себе си… о, разбира се, че можеш да изядеш всичко това! Целуни ме и бягай. Рут има доста работа.

Бен я целуна, предаде чинията и посланието. Откри наглед заспалата Джил на един диван. Седна наблизо да й се порадва. Съзнаваше, че Джил и Доун си приличат повече, отколкото бе готов да признае. Джил нямаше никакви разлики в тена по тялото, точно като Доун. Телата им наистина бяха еднакви, дори лицата им трудно се различаваха.

Преглътна, вдигна очи от чинията и видя усмивката й.

— Ти си Бог, любими… а как ухае това в ръцете ти!

— Чудесно изглеждаш. Не исках да те събудя. — Премести се до нея и пъхна пълна вилица в устата й. — Аз съм майсторът, но с помощта на Рут.

— Бива си ви. Не си ме събудил. Само се излежавах и те чаках. Не съм спала цяла нощ.

— Изобщо?

— Дори не мигнах. Но съм си добре. Само съм гладна. Това беше намек…

Бен започна да я храни, а Джил не помръдваше.

— Ти поспа ли? — попита го след време.

— Е, събра ми се малко сън.

— А на Доун колко й се събра? Два часа?

— О, повечко беше все пак.

— Значи и тя е добре. Два часа вече ни стигат, колкото осем преди. Знаех колко хубава нощ ви очаква, но се безпокоях дали Доун ще има време да си почине.

— Да, нощта беше хубава — призна Бен, — макар да се учудих малко, че… ми я натика в ръцете.

— Бил си направо потресен. Познавам те, Бен. Изкуших се аз да остана през нощта с тебе — толкова ми се искаше, скъпи! Но ти дойде целия ръбат и ъгловат от ревност. Мисля, че ти е минало. Познах ли?

— Така ми се струва.

— Ти си Бог. И аз имах чудна нощ. Не се притеснявах за тебе, защото знаех, че си в добри ръце. Най-добрите, не мога и да се меря с нея.

— Не е вярно, Джил!

— Тъй ли? Гроквам, че още има малко грапавинки в тебе, но ще те пречистим. — Тя се надигна да седне, погали го по бузата и каза сериозно: — И то преди вечерта. Защото най-много за тебе, от всичките ми любими братя, искам Споделянето на водата да е съвършено.

— Ами… — запъна се Бен и млъкна.

— Сега е очакване — каза Джил, протегна ръка към края на дивана и Какстън би се заклел, че кутия цигари скочи в ръката й.

С удоволствие смени темата.

— И ти си понаучила фокуси.

— Нищо особено — засмя се Джил. — „Аз съм само едно яйце“, както повтаряше моят учител.

— Как го направи?

— Подсвирнах им на марсиански. Първо грокваш нещо, после грокваш какво искаш от… Майк! — размаха ръка тя. — Тук сме, мили!

— Идвам. — Човека от Марс се запъти право към Бен, хвана го за раменете и го изправи. — Я да те погледна! Ей, че ти се радвам!

— И аз се радвам да те видя. И да съм тук.

— Какви приказки чувам? Щял си да останеш само три дни?!

— Майк, аз работя.

— Ще видим това. Всички момичета много се вълнуват за довечера. Защо ли не затворим портите днес… и без това нищо не могат да свършат.

— Пат промени графика — каза му Джил. — Доун, Рут и Сам ще поемат каквото трябва. Ти си свободен целия ден.

— Чудесна новина!

Майк седна, сложи главата на Джил в скута си, придърпа Бен към себе си, прегърна го и въздъхна. Още носеше изискания бял костюм, с който Какстън го видя вечерта.

— Бен, не се захващай с проповеди. Ден и нощ тичам от една работа към друга, а внушавам на хората да не бързат никога. Заедно с Джил и Джубал, ти си от хората, на които дължа най-много на тази планета, но чак сега мога да те поздравя. Как си? Изглеждаш ми бодър и жизнен. Доун казва, че нямало никакво съмнение.

Бен усети прилив на топлина в бузите си.

— Добре съм.

— Радвам се. Довечера хищници ще дебнат на воля. Ще гроквам отблизо и ще те подкрепям. Накрая ще си още по-свеж, нали, Малко братче?

— Да — потвърди Джил. — Бен, Майк може да ти даде и физически сили, не само да те подкрепи духом. И аз успявам по малко. Но Майк го прави както трябва.

— Джил има дарба — възрази Майк и я погали. — Малкото братче е опора за всички ни. За снощи това важеше особено. — Усмихна й се и запя:

— …не е ли вярно, Малко братче?

— Измислици! — възкликна явно доволната Джил и притисна ръката му към тялото си. — Доун е същата като мен и никак не й липсва желание.

— Но сега Доун е долу и отсява зърното от плявата. Заета е, а ти не си. Много важна разлика, нали, Бен?

— Може би…

Какстън се смущаваше от поведението им дори в това отличаващо се със свободомислие място. Би предпочел да престанат да се натискат или поне да му дадат повод да се махне.

Майк продължаваше да гали Джил, другата му ръка беше около кръста на Бен. Изрече почти тържествено:

— Нощ като тази — да помогнем на цяла група да премине в Осмия кръг — много ме възбужда. Нека ти кажа нещо от уроците за Шестия. Ние хората имаме онова, за което предишната ми раса дори не е мечтала. Длъжен съм да ти обясня колко ценно е то… защото аз знам какво е да го нямаш. Благословията да сме мъже и жени. И Той ги създаде Мъж и Жена — най-великото съкровище, сътворено от нас, Които-Сме-Бог. Джил?…

— Говориш вярно, Майк. Бен знае, че това е Истина. Скъпи, ще съчиниш ли песничка и за Доун?

— Добре.

Джил се кискаше.

— Тя чу ли те?

— Да, нададе мислен вой като футболен запалянко от Бронкс… заедно с целувка за Бен. Ей, никой ли няма в кухнята? Току-що се сетих, че от два дни не съм ял. Или от години.

— Май че Рут беше там — каза Бен и се опита да стане.

Ръката на Майк не го пусна.

— Дюк! Виж дали някой ще ми изпече стотина питки. Ще пийна и десетина литра кленов сироп.

— Ей сега — отвърна Дюк. — Аз ще ти ги направя.

— Не съм чак толкова гладен! Намери Тони или Рут. — Майк придърпа Бен по-наблизо. — Гроквам, че не си съвсем щастлив?

— А? Нищо ми няма.

Майк се взря в очите му.

— Бен, как ми се иска вече да беше научил езика. Усещам напрежението в тебе, но не разбирам мислите ти.

— Майк… — обади се Джил.

Човека от Марс я погледна и пак се обърна към Бен.

— Джил току-що сподели с мен тревогите ти — каза бавно. — Това никога не съм могъл да грокна в пълнота. — В очите му се мярна съмнение, замълча, както в първите дни, за да намери думи. — Гроквам, че не можем да извършим Споделянето на вода довечера. Ще има очакване. — Майк поклати глава. — Съжалявам. Но очакването ще е пълнота.

Джил седна рязко.

— Не, Майк! Не бива да оставим Бен да си тръгне така. Не и Бен!

— Не гроквам, Малко братче — неохотно промълви Човека от Марс. Дългото мълчание беше по-наситено с вълнение от всякакви думи. Накрая той колебливо попита Джил: — Вярно ли говориш?

— Ще видиш!

Джил стана, премести се от другата страна на Бен и го прегърна.

— Целуни ме и стига си се ял отвътре.

Не изчака да я послуша, а сама го целуна. Бен забрави всичко и се унесе в топлото сияние на възбудата. Ръката се пристегна около кръста му и Майк каза тихо:

— Ние грокваме близост. Сега ли, Джил?

— Сега! Тук, незабавно… Ох, да Споделим водата, любими мои!

Бен се извърна и стъписваща гледка го изтръгна от блаженството. Незнайно как Човека от Марс се бе освободил от всичките си дрехи.

Тридесет и трета глава

— Е? — нетърпеливо се обади Джубал. — Прие ли поканата им?

— Ами! Ометох се оттам светкавично! Сграбчих си дрехите, изобщо не погледнах табелата и скочих гол в тръбата, както ги държах в ръце.

— Сериозно?! Мисля, че ако бях на мястото на Джил, щях да се почувствам оскърбен.

Какстън почервеня целият.

— Джубал, трябваше да си тръгна.

— Хъм… После какво стана?

— Облякох се, видях, че съм си забравил чантата горе, но не се върнах. Всъщност, толкова припряно избягах, че едва не се пребих. Нали знаеш как в обикновените „скоростни тръби“…

— Не знам.

— Е, да. Ако не натиснеш бутона за изкачване, тя те спуска бавно, като че плуваш в желе. Но аз не потънах надолу, а паднах… от шестия етаж. И миг преди да се размажа, нещо ме спря. Не беше спасителна мрежа, а някакво поле. Отгоре на всичко едва не се побърках от страх.

— Не се доверявай на механични уловки. Аз си ходя по стълбите и само в краен случай влизам в обикновен асансьор.

— Вярно, не са го доизкусурили. Дюк уж следи за безопасността, но каквото му каже Майк, все едно е Светото писание. Хипнотизирал го е. По дяволите, той всички ги е хипнотизирал. И ще е нужно нещо по-лошо от повредена „скоростна тръба“, за да се опомнят. Джубал, какво можем да направим? Толкова съм загрижен, че ще се поболея.

Джубал изду устни пренебрежително.

— И какво всъщност смути душевния ти мир?

— Всичко!

— Нима? Доколкото разбрах, наслаждавал си се на престоя си там, чак до края, когато си заприличал на подплашен заек.

— Ъ-ъ… така си е. Майк успя да хипнотизира и мен. — Какстън гледаше озадачено. — Може би изобщо нямаше да се отърся от магията, ако не беше тази смахната история. Майк ме беше хванал през кръста — нямаше начин да си смъкне дрехите!

— Бил си зает — сви рамене Джубал. — Вероятно не би забелязал и земетресение.

— Стига де! Не си затварям очите като някоя ученичка. Как го е направил?

— Не виждам защо трябва да се занимаваме с тази загадка. Да не ми намекваш, че си изпаднал в шок, защото Майк е бил гол?

— Да, беше истински шок.

— Когато и ти си бил с гол задник? Не ми пробутвай врели-некипели!

— Не, не е това! Джубал, как да ти го втълпя? Изобщо не понасям групови оргии. Едва не си повърнах закуската. — Какстън се размърда неловко в креслото. — А ти как би се почувствал, ако хората започнат да се държат като стадо маймуни в твоя хол?

Харшо сплете пръсти.

— Именно в това е ключът към всичко, Бен. Те не са били в моя хол. Щом влизаш в нечий дом, приемаш правилата. Универсална основа на цивилизованото поведение.

— Значи тяхното държание нямаше да те отврати?

— О, подхвана съвсем друга тема. Смятам публичните прояви на нагона за безвкусица, което се дължи на нормите, втълпени ми в детството. Доста голяма част от човечеството не признава тези норми. Оргиите имат дълга история. Но чак пък да ме „отврати“? Драги ми господине, отвращава ме само онова, което засяга грубо нравствените ми убеждения.

— Значи всичко е въпрос на вкус, така ли?

— Нищо повече. А и моят вкус не е по-възвишен от твърде различните предпочитания на Нерон. По-скоро той е имал предимство, защото е бил бог. Аз не съм.

— Брей, проклет да съм!

— Не е изключено, стига да има такова нещо на света. Бен, грешиш — не е било публична оргия.

— Я виж ти…

— Сам ми каза, че това е групов брак. Или групова теогамия, ако се придържаме към точните понятия. Следователно, каквото и да става там… тоест, щяло е да стане, но ти си подвил опашка… е било лична работа на присъстващите, която не засяга никой друг. „Тук сме си само богове“, а? В такъв случай, как биха могли да нарушат обществените норми?

— Аз се почувствах оскърбен!

— Възвисяването ти още не е било завършено. Подвел си ги. Сам си ги подтикнал да се държат така.

— Нищо подобно!

— Стига глупости! Подходящият момент да се разкараш е бил малко след влизането ти там. Но ти си останал, приел си благосклонността на една богиня и си се държал като бог с нея. Знаел си какво вършиш и те са знаели, че ти си знаел. Сбъркали са в едно — приели са лицемерието ти за чиста монета. Не, драги, именно Майк и Джил са се държали прилично. Оскърбително е било твоето поведение.

— Мътните те взели, Джубал, само извърташ! Да, бях се забъркал вече, но трябваше да си тръгна накрая! Щях да се издрайфам!

— Значи сега се оправдаваш с рефлексите си? Всеки, навършил поне в емоционално отношение дванадесет години, щеше да стисне зъби, да се втурне към банята, после да се върне с някакво приемливо извинение, щом нещата се поизгладят. Не е било рефлекс, защото той може да ти опразни стомаха, но не да ти насочи краката, да ти прибере дрехите, да те преведе през вратите и да те вкара в някаква дупка вместо стълба. Паника, Бен. Е, защо изпадна в такъв ужас?

Какстън не отговори веднага. Въздишаше.

— Като си помисля, май остава само едно — че съм от най-превзетите моралисти.

Джубал поклати глава.

— Моралистът смята собствените си убеждения за природни закони. Това не важи за тебе. Приспособявал си се към всякакви обстоятелства, дразнещи чувството ти за приличие. А истинският досадник щеше да засипе с хули онази приятна татуирана дама, да се врътне на пети и да излезе разгневен. Я се порови още в душата си.

— Знам само, че съм много нещастен.

— Разбирам те, Бен. Наистина ти съчувствам. Да опитаме сега една хипотеза. Спомена за жена на име Рут. Да речем, че Джилиън не е била там. Нека предположим, че Рут и Майк ти предложат същата близост. Пак ли щеше да изпаднеш в шок?

— Ами да. Самото положение беше ужасно. Поне аз така си мисля, макар за тебе да е въпрос на вкус.

— И пак ли щеше да ти се гади? И да избягаш в паника?

Какстън се смути още повече.

— Голям хитрец си, Джубал. Добре де… щях да измисля нещо, за да отида до кухнята, банята или където и да е… после щях да си тръгна възможно най-скоро.

— Чудесен отговор, Бен. Сам откри истинския си проблем.

— Тъй ли?

— Какъв елемент липсваше?

Какстън гледаше тъжно.

— Прав си… Стана заради Джил. Защото я обичам.

— Топло, Бен. Но още не си напипал същината.

— А?

— Не е било любов чувството, принудило те да избягаш. И какво е „любов“?

— Стига си ме поднасял! От Шекспир до Фройд всеки бълва обяснения и още никой не е успял. Само знам, че боли.

— Аз пък ще ти дам съвсем точно определение. „Любов“ е състоянието на духа, в което щастието на друг човек е жизненоважно за собственото ти щастие.

— Ще се съглася засега… — проточи Бен, — …защото точно това изпитвам към Джил.

— Добре. Значи твърдиш, че стомахът ти се е сгърчил и си офейкал страхливо от желание да направиш Джил щастлива.

— Ей, я се спри малко! Не съм казвал…

— Да не е било някое друго чувство?

— Само исках да… — запъна се Какстън. — Вярно, ревнувах! Джубал, в онзи момент обаче бих се е заклел, че не е така. Знаех, че съм на второ място и отдавна се примирих. Да ме вземат дяволите, ако Майк ми е станал неприятен заради това. Ревността доникъде не води.

— Поне не където би ти харесало. Тя е болест, а любовта е признак на здрава психика. Незрелите умове често бъркат двете чувства или пък си въобразяват, че колкото по-силна е любовта, толкова по-силна е и ревността. А всъщност те са почти несъвместими. Съберат ли се в душата едновременно, причиняват непоносим хаос… и аз гроквам, че точно в това е коренът на твоите неприятности. Когато ревността ти е надигнала глава, не си имал сили да я погледнеш в очите… и си избягал.

— Джубал, беше заради всичко там! Онзи разпуснат харем ме разстрои ужасно. Не ме разбирай накриво — щях да обичам Джил и ако беше евтина проститутка. Но не е. Според собствените й възгледи, тя е напълно морална.

— Знам — кимна Джубал. — Джилиън се отличава с непоклатимата си невинност, която не й позволява безнравствени постъпки. — Намръщи се. — Бен, боя се, че и на тебе, а и на мен ни липсва именно ангелската невинност, за да живеем според съвършения морал на тези хора.

Бен го зяпаше слисано.

— Мислиш, че онова е морално? Признавам, Джил не знае, че бърка. Майк я е подмамил, а и той самият не разбира кое е добро и кое зло. Нали е Човека от Марс.

Джубал се мръщеше.

— Да, мисля, че всичко направено от хората в Гнездото — не само от нашите хлапета — е морално. Нямам представа за подробностите, но… да, всичко. Вакханалиите, смяната на партньорите без никакъв срам, общото домакинство, анархията — всичко!

— Джубал, ти ме изуми. Щом така си се настроил, защо не отидеш при тях? Те много искат да си там. Ще ти направят страхотно посрещане, Доун е готова да ти целува краката и да ти слугува. Не преувеличавам.

— Не мога — въздъхна Харшо. — Преди петдесет години… но не сега. Братко мой Бен, вече не съм способен да си върна тази невинност. Твърде дълго свиквах със собственото си зло и безнадеждност, за да се пречистя в тяхната вода на живота. Ако изобщо някога съм бил невинен…

— Майк мисли, че това ти е присъщо в пълнота. Доун ми предаде думите му.

— Е, значи няма да го разочаровам. Майк вижда в мен само своето отражение. Да бъда огледало ми е професия.

— Джубал, май и ти се уплаши.

— Именно, драги ми господине! Само че се страхувам не от морала им, а от надвисналите над тях външни заплахи.

— А, нищо лошо няма да им се случи.

— Вярваш ли си? Ако боядисаш една маймуна в розово и я тикнеш в клетката при кафявите, ще я разкъсат. Онези дечица си просят мъченичеството.

— Не те ли избива на мелодрами?

Погледът на Харшо го опари.

— И така да е, трябва ли да приемаш опасенията ми толкова лековато? Светците често са изгаряли на клада. Нима и техните мъки би нарекъл „мелодрама“?

— Не исках да те ядосам. Само ти напомних, че нищо не ги заплашва, защото сега не е средновековието.

— И разчиташ да ме убедиш? Сигурно не съм забелязал толкова важните разлики. Бен, този начин на живот е бил предлаган много пъти на нашия порочен свят. И светът винаги е смазвал опитите. Я си спомни за ранните християни — анархия, общо домакинство, групов брак, дори целувката на братството. Майк доста неща е взел от тях. Хъм… значи и мъжете целуват мъже, нали?

Бен сведе поглед смутено.

— Е, аз поне не съм налитал да те мляскам. Но не вярвам, че това е извратеност.

— Както и при ранните християни. Как мислиш, аз глупак ли съм?

— Ще се въздържа от мнение.

— Много благодаря. Не бих съветвал никого да целуне по братски пастора на някоя булевардна църквичка. Първичното християнство отдавна е изчезнало. Открай време се точи все същата тъжна история — стремеж към съвършената любов, величествени надежди и възвишени идеали… после гонения и провал. — Джубал въздъхна отново. — Досега се безпокоях за Майк, но май всички са в беда.

— А аз как се чувствам, според тебе? Не приемам твоите теории за „просветлението“ им. Това, което вършат, е грешно!

— Само защото случката накрая ти е като трън в петата.

— Е… не е само затова.

— Но това е главната причина. Бен, етиката на секса е тема, пълна с главоболия. Всеки от нас е принуден да търси решение, приемливо за околните. И трябва да се съобразява с нелеп, неприложим и гнусен сбор от така наречени „нравствени норми“. Почти всички знаем, че те са зло, и почти всички ги нарушаваме. Но си плащаме прескъпо с угризения и лицемерие. Щем не щем, тези норми ни потискат, мъртви и смрадливи като окачена на шията разлагаща се птица.

Важи и за тебе, Бен. Ласкаеш се със заблудата, че си свободна душа. Но щом се сблъска с необичайни за тебе сексуални правила, веднага ги съпостави с все същите юдео-християнски норми… и си въобразяваш, че вече си доказал собствената си правота. Щуротия! На твое място все пак бих предпочел да се убедя от собствен опит. А реакцията на твоя стомах се дължи на предразсъдък, набит в главата ти, преди да започнеш да мислиш с нея.

— Какво ще кажеш за своя стомах?

— Моят също е тъп, но не му позволявам да командва мозъка ми. Съзирам красотата в опита на Майк да наложи идеална етика и се възхищавам на прозрението му, че трябва да започне, като прати на боклука сегашните сексуални норми. Нужно е свежо начало. На повечето философи им липсва такава смелост. Те първо приемат основите на властващия морал — моногамия, традиционно семейство, наследяване, табу върху тялото, забрана на свободните връзки и така нататък. Чак тогава започват да човъркат в дреболиите… и стигат до абсурда да обсъждат дали голите женски гърди са неприлична гледка! Но главната им грижа е как да ни принудят да се подчиняваме на нормите. Слепи са за факта, че повечето всекидневни трагедии наоколо се дължат именно на тези норми, а не на нежеланието да бъдат спазвани.

И ето ти го Човека от Марс, взира се в неприкосновения морал с ясния си поглед… и го отхвърля. Не знам точно какви правила е въвел, но явно нарушава законите на всяка по-значителна държава и би вбесил „праведниците“ от всяка по-голяма религия, заедно с повечето агностици и атеисти. И все пак горкото момче…

— Джубал, не го наричай момче. Той е мъж.

— Нима? Нещастният полумарсианец ни казва, че сексът е начин да достигнем щастието. И така би трябвало да бъде. Бен, най-лошото в секса е, че го използваме да си причиняваме страдания. А не бива да е мъка. Ако не щастие, поне трябва да е източник на удоволствие.

Но моралът ни заявява: „Не пожелавай жената на ближния си“. Какъв е резултатът? Вярност насила, прелюбодеяния, ревност, омраза, побоища и чести убийства, разбити семейства и смазани деца. Само унижения и за мъжете, и за жените. Спазвана ли е когато и да било тази Божа заповед? Ако един мъж ми се закълне с ръка на Библията, че не е пожелавал жената на ближния си, защото е забранено, ще заподозра в него лицемера или импотентния психопат. Всеки мъж, достатъчно жизнен да има деца, е пожелавал множество жени, независимо предприел ли е нещо да задоволи желанието си.

А Майк идва и казва: „Няма нужда да пожелаваш моята жена… обичай я! Любовта й няма да се изчерпи, нищо няма да загубим, освен страха, вината, омразата и ревността.“ Но предложението му е немислимо. Доколкото си спомням, само ескимосите са били подобаващо наивни, и то преди сблъсъка си с цивилизацията. Толкова са били откъснати от света, че са приличали на Човека от Марс. Но ние им натрапихме своите „добродетели“, сега си имат и вярност, и прелюбодеяния. Бен, какво спечелиха тези хора?

— Не би ми харесало да живея като ескимос.

— И на мен. Гади ми се от вонясала риба.

— Аз пък си мислех за сапуна и топлата вода. Май съм капризен.

— Същият съм. Родих се в къща, където канализацията беше като в ескимоско иглу. Предпочитам сегашния си дом. Въпреки всичко ни описват някогашните ескимоси като най-щастливите хора в света. И да са били потиснати понякога, не е било заради ревност. Нямали са такава дума в езика си. Разменяли си жените за удобство и забавление, без да се сърдят. Е, кой тогава е побърканият? Огледай мрачния свят около нас и ми кажи дали последователите на Майк ти се сториха по-щастливи от останалите?

— Джубал, не успях да поговоря с всички. Но наистина са щастливи. Едва ли не смахнати. Има нещо нередно в цялата история.

— Май твоето присъствие е било най-нередно.

— Но защо?!

— Жалко, че убежденията ти са се вкоравили толкова отрано. Само три дни да живееш, както те са ти предложили, ще имаш скъпоценен спомен до последния си миг. А ти, идиотче недорасло, си позволил на ревността да те прогони оттам! Да бях на твоите години, щях да стана ескимос. Толкова ме ядоса, че се утешавам само с надеждата да съжаляваш вечно за глупостта си. Бен, с възрастта хората не помъдряват, но поне виждат нещата по-ясно… и най-тъжно е да си припомняш съблазните, от които си избягал. И аз имам за какво да съжалявам, но не може да се сравни с тежкото бреме, което ще те гнети.

— Стига си ми търкал сол по раните!

— За Бога, човече… или си мишка? Та аз се опитвам да те вбеся! Защо си дошъл да хленчиш пред един старец? Би трябвало да летиш към Гнездото с устрема на пощенски гълъб! Ах, защо не мога да смъкна поне двайсет години от гърба си, веднага отивах в църквата на Майк…

— Джубал, стига си се майтапил. Какво мислиш наистина за тази църква?

— Нали ти ми разправяше, че всъщност било учение.

— И да, и не. Поднасят го като „Истината“ с главна буква, както Майк я е научил от Старите на Марс.

— „Старите“, а? За мен това е бълнуване.

— Майк вярва в тях.

— Познавах един предприемач, който вярваше, че получава съвети за своя бизнес лично от духа на Александър Хамилтън. Обаче… да му се не види, защо ли пък точно аз ще се правя на „адвокат на дявола“ в тази история?

— Сега какво те прихвана?

— Бен, най-отвратителният грешник е онзи лицемер, който превръща религията в източник на облаги. Но нека допуснем, че и дяволът може да е прав. Майк вярва и проповядва истината, както я разбира. А за неговите „Стари“ не знам има ли ги или ги няма. Просто не мога да смеля тази идея. А вероучението „Ти си Бог“ не е нито по-правдоподобно, нито по-невероятно от останалите. Уредят ли ни някой път Съдния ден, току-виж научим, че точно конгоанският Мумбо-Юмбо е Големият шеф.

— Джубал, прекаляваш!

— Бен, всички листчета са в шапката, само не се знае на кое е написано късметчето. Човекът е така устроен, че не може да си представи собствената си смърт. Това изобщо не доказва, че безсмъртието е несъмнен факт, но породените от идеята въпроси са особено важни. Смисълът на живота, връзката между духа и тялото, проблемът за самото „аз“ и защо то ни изглежда център на вселената, накрая и смисълът в битието на цялата вселена… Това са основни въпроси, Бен, а не пошлости. Науката не намери отговорите и кой съм аз, че да се присмивам на религиите, защото още се опитват да ги търсят? Нищо, че не успяват да ме убедят. Не е изключено старият Мумбо-Юмбо да ме глътне накрая. Не го пренебрегвам, само защото не си е поискал засукани катедрали от вярващите. Не изключвам от играта и едно самонадеяно момче, станало водач на сексуален култ в уютно тапицирана мансарда. Може пък той да е Месията. Сигурен съм само в едно спрямо религията: самосъзнанието не е просто купчина аминокиселини, събрали се по чиста случайност!

— Олеле! Защо не си станал пастор?

— На косъм ми се размина. Ако Майк ни покаже по-добър начин да живеем на тази скапана планета, няма нужда да оправдава с нещо сексуалния си живот. Гениите имат право да презират условностите и винаги са погазвали обичаите на своето племе. Създават свои правила. А Майк е гений. Затова не обръща внимание на нацупените стари моми и живее, както му харесва.

Но от гледна точка на теологията, сексуалното му поведение е праведно като Дядо Коледа. Той проповядва, че всички живи същества в своето единство са Бог… значи Майк и последователите му се оказват единствените богове на тази планета, които съзнават какви са. Следователно има пълни права за членство в клуба на боговете. Тези правила винаги дават на боговете неограничена сексуална свобода, според собствените им наклонности.

Искаш ли примери? Леда и лебеда? Европа и бивола? А невероятните кръвосмешения на нордическите богове? Да не споменавам източните религии, защото техните богове вършат неща, от които би се засрамил и стопанин на свинеферма. По-добре да огледаме внимателно Триединството в най-уважаваната западна религия. Единственият начин да примирим основите на това уж единобожие е да стигнем до заключението, че божеството не се размножава като смъртните. Но повечето хора изобщо не се замислят за това. Само удрят печат „Свещено — не пипай!“

Значи трябва да дадем и на Майк свободата, позволена на останалите богове. И да е един-единствен, богът се разделя на две части, за да се размножи. Не е само Йехова — всички са такива. А цяла група богове се развъжда като зайците, със същото зачитане на човешкото приличие. Щом Майк влезе в занаята, оргиите са били неизбежни като изгрева. Забрави селяндурските нрави и ги съди според олимпийския морал. За да ги разбереш, първо трябва да приемеш, че са искрени.

— Но аз не се съмнявам в това! Само че…

— Наистина ли? Още в началото заявяваш, че те вършат зло, съдиш ги според същите норми, които отхвърляш лично. По-добре опитай с логиката. Бен, това „сближаване“ чрез секса, това единство-в-многообразието изобщо не оставя място за моногамията. Щом сексуалното сливане на всички е важно за тази вяра — а това стана кристално ясно от твоя разказ — защо очакваш да се крият? Хората прикриват срамните си постъпки, но Майк и другите при него не се срамуват от нищо, те се възвисяват. Почнат ли да се натискат по тъмните ъгълчета, значи се подчиняват на отречения от тях морал… или пък все едно ти крещят в ухото, че си чужд и изобщо не е трябвало да припарваш там.

— Може би е вярно.

— Очевидно не е трябвало да отиваш. Майк е започнал да се колебае за тебе. Но Джилиън е настояла. Нали?

— Така само стана още по-зле!

— Не те разбирам. Искала е да си един от тях в „цялата пълнота“, както би казал Майк. Тя те обича и не те ревнува. Но ти си се изял от ревност. Колкото и да ме убеждаваш, че я обичаш, поведението ти с нищо не го доказва.

— По дяволите, истина е!

— Може би, но явно не си проумял олимпийската чест, която са ти оказали.

— Така излиза — мрачно измънка Бен.

— Ще ти предложа изход. Питаш как Майк се е отървал от дрехите си. Аз ще ти кажа.

— Как.

— С чудо.

— Стига, за Бога!

— Може и в това да си прав. Хиляда долара, че това е чудо. Отиди и попитай Майк. Накарай го да ти покаже. После ми прати парите.

— Не искам да те грабя.

— Нямаш никакъв шанс. Хващаме ли се на бас?

— Джубал, ти отиди да провериш. Аз не мога да се върна там.

— Ще те приемат с отворени обятия и няма да попитат защо си офейкал. Още хиляда долара и за това? Бен, останал си при тях по-малко от денонощие. Разучи ли всичко подробно, както правиш с всяка съмнителна история във властта, преди да гръмнеш поредната сензация?

— Но…

— Е, провери ли както трябва?

— Не…

— Ох, ще се пръсна, Бен! Твърдиш, че обичаш Джил… но дори не си се отнесъл с нея честно, както с всеки подкупен политик. Не положи и една десета от нейните усилия да те отърве, когато беше загазил. Къде щеше да си сега, ако тя се отказваше толкова лесно? Най-вероятно щеше да се пържиш в ада. Ежиш се за невинни приятелски забавления, но знаеш ли какво мъчи мен?

— Какво?

— Това, че и Христос е бил разпнат, защото не си е извадил разрешително да проповядва. Поблъскай си и ти главата над същото, вместо да се притесняваш за глупости!

Какстън си хапеше ноктите и мълчеше. Изведнъж стана.

— Тръгвам.

— Остани за обяд.

— Тръгвам веднага.

След едно денонощие Бен изпрати на Джубал пощенски запис за две хиляди долара. Харшо изчака още седмица, не получи друга вест и прати факс в офиса на Какстън: „С какво се занимаваш, дяволите те взели?“

Отговорът се забави малко: „Уча марсиански. Твой воден брат Бен.“