Странник в странна страна

Двадесет и втора глава

В едно от разклоненията на спирална галактика, близо до светилото, наричано от някои „Слънце“, друга небесно тяло се превърна в нова звезда. Величието на нейния взрив щеше да бъде видяно на Марс след три изпълнени (729) години, тоест 1370 земни години. Старите за миг отбелязаха събитието като полезно за обучението на младежта, но без да се откъсват от вълнуващото обсъждане на естетическите проблеми за новия епос, изтъкан около гибелта на Петата планета.

Макар и да забелязаха все пак отпътуването на „Защитник“, не се занимаха с него. Само наглеждаха странния съгнездник, изпратен с кораба, защото предстоеше очакване, преди грокването на резултата да бъде плодоносно. Останалите на Марс човеци се бореха със смъртоносната за тях околна среда, която все пак не беше толкова трудна за овладяване като природата в Свободната държава Антарктида. Един се обезтелеси от болест, наричана понякога „носталгия“. Старите обгърнаха наранения дух, после го изпратиха където му беше мястото, за да бъде излекуван напълно. Иначе не се намесваха в делата на земяните.

На Земята избухналата звезда не бе забелязана, защото по онова време астрономите още бяха ограничени в изследванията си от скоростта на светлината. Човека от Марс не остана дълго на челно място в новините. Лидерът на малцинството във федералния Сенат призова за „новаторски подход“ към проблемите на населението и недохранването в югоизточна Азия, като се започне с увеличаване на помощите за семейства с повече от пет деца. Госпожа Б. С. Сучек заведе дело срещу града-окръг Лос Анджилис за смъртта на любимия й пудел Пидъл по време на петдневния му карантинен престой в общинския кучкарник. Синтия Дъчес обяви, че възнамерява да има Идеалното дете с помощта на научно подбран донор на сперма и не по-малко съвършена майка под наем, веднага щом специалистите изчислят подходящия миг на зачеване, за да бъде чедото й истински гений и в музиката, и в изящните изкуства, и в държавното управление. Освен това щяла (с помощта на хормонални препарати) сама да кърми детенцето си. Позволи (по-точно настоя) на фотографите и операторите да я снимат, за да докаже, че е подходящо надарена за целта.

Архиепископ Дигби я заклейми като „вавилонска блудница“ и забрани на фостъритите да приемат поръчката като донори или майки под наем. В новинарските емисии бе цитирано изявлението на Агнес Дъглас: „Макар да не познавам госпожица Дъчес, не мога да не й се възхищавам. Нейната смелост трябва да бъде пример за всички майки по света.“

Джубал Харшо видя една от снимките на бъдещата майка и я закачи на стената в кухнята, откъдето скоро изчезна и той си позволи доволен кикот.

Но през тази седмица нямаше много поводи да се разведри. Светът продължаваше да му досажда. Репортерите скоро оставиха Майк на мира, но не и хиляди други хора. Джубал се постара да му осигури спокойствие. Щурмоваци от специалните служби обикаляха отвън имението, а една от бойните им въздушни коли кръжеше горе и отпъждаше всеки натрапник. Но Харшо се дразнеше и от присъствието на пазачите.

Видеофонът бе свързан към посредническа фирма, на която бе даден и съвсем кратък списък на хората, чиито обаждания са желани.

Но пощата винаги си пробива път до целта.

Харшо каза на Джил, че е време Майк да порасне. Да започне, като сам пресява писмата, предназначени за него. Тя да му помага.

— Не занимавай и мен с това. Получавам предостатъчно боклуци.

Не можа да остане настрани. Лавината не беше по силите на Джил.

Самото отсяване на ненужното се оказа тежка грижа. Джубал се обади на началника на местната поща, но напразно. После потърси Брадли и му „подсказа“, че пратките за Човека от Марс е добре да бъдат сортирани предварително. Оттогава пристигаха в чували — първа, втора, трета, четвърта класа, а каквото беше за другите в имението, се побираше в отделна торба. С пратките втора и трета класа първо подобриха топлоизолацията на една от избите, после Джубал нареди на Дюк да запълва околните дълбоки дерета.

Четвъртата класа им причини малко главоболия. Един от колетите избухна в местната поща и потроши табелата „За записи — на съседното гише“. За късмет началникът бе излязъл да пийне кафе, а помощничката му — възрастна дама с болни бъбреци — тъкмо се бе отбила в тоалетната. Джубал се замисли дали да не наеме специалисти по обезвреждането на бомби.

Не се наложи. Майк забелязваше „злината“ в пакетите, без да ги отваря. Вече им оставяха чувалите с четвърта класа пред портата. Майк ги преглеждаше от разстояние и махаше в небитието всичко опасно. Лари докарваше останалото в къщата.

Човека от Марс отваряше с удоволствие пакетите, макар че съдържанието им почти никога не будеше интерес у него. Всичко, което никой не си подбираше, попадаше пак в деретата. Например храната. Джубал не беше сигурен дали усетът на момчето за „злина“ важи и за отровите. Майк бе изпил смъртоносен фотографски разтвор, оставен от Дюк в хладилника, после отбеляза, че май не харесал вкуса на този „студен чай“.

Джубал обясни на Джил, че няма нищо против избрани неща да бъдат запазени, стига: а/ да не се плаща за тях; б/ да не се благодари на подателите; в/ да не се връщат, независимо от молбите в съпровождащите писма. Той изтъкна, че нежеланите подаръци и без това са опит да бъде използван Човека от Марс за търговска изгода, така че не заслужават никаква признателност.

Направи изключение за животинките, но все пак посъветва Джил да ги връща, освен ако гарантира, че някой ще се грижи за тях и няма да падат в басейна.

Но най-голямо главоболие беше пощата първа класа. След като прегледа петдесетина килограма, Джубал я разпредели на категории:

А. Молби — в дерето.

Б. Заплахи — към дело, без отговор. При второ писмо от същия подател — да се предават на специалните служби.

В. „Делови“ предложения — да се препращат на Дъглас.

Г. Щуротии — по-пикантното остава за общо забавление; останалото — в дерето.

Д. Приятелски писма — за отговор в случай, че има приложен плик с марки и адрес. Но текстът да е стандартен, а подписът — на Джил. (Джубал напомни, че всичко, написано от Майк, е вече ценност за колекционери, при това би предизвикало нов потоп от никому ненужни хартии.)

Е. Мръснишки писма — да се предават на Джубал. (Той се обзаложи със самия себе си, че няма да открие и следа от оригиналност.) После — в дерето.

Ж. Предложения за брак или нещо не толкова обвързващо — към дело.

З. Писма от научни и образователни институции — като Д. Последва ли второ, Джил да обясни, че Човека от Марс няма излишно време. Ако грубият отговор не е особено подходящ, да прехвърли случая на Джубал.

И. Писма от хора, които познават Майк — например екипажа на „Защитник“, президента на Щатите и така нататък. Майк да отговаря както намери за добре. Добре ще е да се упражнява в съчинителство и още по-добре — да усвоява тънкостите в човешките отношения. (Ако има нужда от съвет, нека пита.)

Вече се налагаше Джил да отговаря съвсем рядко, а Майк — по изключение. Тя установи, че успява да се справи с пощата, ако отделя по един час дневно. Първите четири категории още се получаваха в изобилие. Категория Ж беше извънредно внушителна веднага след прякото излъчване на конференцията в Двореца, но после започна да клони към нула. Джубал предупреди Джил, че макар Майк да отговаря само на познатите си, всичко отправено лично до него не засяга никой друг.

На третата сутрин след създаването на системата Джил отиде при Харшо с писмо от категория Ж. Дамите (а и някои раздвоени в наклонностите си господа), запълващи тази категория, почти винаги прилагаха и свои снимки. Някои не оставяха никаква храна за въображението.

Снимката в това писмо не изискваше от въображението обичайните усилия, а направо нови висоти.

— Шефе, погледни! Нали ти казах какво ще стане!

Джубал прочете ръкописния текст.

— Да, тя определено знае какво иска. А Майк какво каза?

— Не съм му давала писмото.

Джубал се взря и в снимката.

— В моята младост наричахме такива жени „маце-убиец“. Няма съмнение за половата й принадлежност, нито за акробатичните й способности. Но защо я показваш на мен? Виждал съм и по-хубави.

— А какво да правя? Писмото е достатъчно гадно… Но тази отвратителна снимка! Да я скъсам ли?

— Какво пишеше на плика?

— Само нашия и нейния адрес.

— И как е адресирано?

— „Господин Валънтайн Майкъл Смит, Човека от…“

— Охо! Значи не е за тебе.

— Естествено…

— Я да си изясним нещо. Нито си му майка, нито гувернантка. Ако Майк иска да чете всичко, негова си работа.

— Да, чете повечето реклами. Но не искам да гледа мръсотии! Той е толкова невинен.

— Тъй ли било? А колко човека уби досега?

Джил само го погледна нещастно и Джубал продължи:

— Щом искаш да му помогнеш, съсредоточи се в едно — внуши му, че на убийствата се гледа с крайно неодобрение в нашето общество. Иначе доста ще се набива в очи, като тръгне по широкия свят.

— Ами, май не е проявил желание да „тръгва по широкия свят“.

— Ще го изхвърля от гнездото, още щом се научи да лети. Няма да му дам възможност да си остане слабоумно детенце. Първо, защото не мога… Той ще ме надживее с незнайно колко години. Но ти си права — Майк е невинен. Сестра Бордмън, ти чувала ли си за онази стерилна лаборатория в университета „Нотр Дам“?

— Доста неща четох за нея.

— Най-здравите животни в целия свят… но не могат да напуснат лабораторията. Дете мое, Майк трябва да свикне с „мръсотиите“ и да придобие устойчивост срещу тях. Някой ден ще срещне духовните сестри на мацето, пратило това писмо, при това стотици от тях. Дявол ме взел, та с неговата слава и външност може да прекара живота си в прескачане от легло на легло! Нито ти, нито аз можем да предотвратим това. Майк ще реши. А и не бих искал, колкото и глупав да е такъв живот — все същите упражнения отново и отново. Ти какво ще кажеш?

— Аз… — изчерви се Джил.

— Е, за тебе може и да не са толкова еднообразни. Все едно, не е моя работа. Но ако не искаш Майк да загуби ума и дума заради първите сто жени, които успеят да останат с него насаме, не рови в личната му поща. Подобни писма може и да му внушат малко предпазливост. Връщай ги в чувала, отговаряй на въпросите му и опитай да не се изчервяваш.

— Шефе, вбесяваш ме, когато говориш логично!

— Това не е най-изящният начин да ме обориш.

— След като Майк види тази снимка, ще я накъсам на парченца!

— А, недей!

— Какво? Ти ли я искаш?

— Да ме пази Господ! Но Дюк събира подобни снимки. Ако Майк не я запази, дай я на Дюк.

— Нима Дюк трупа такива боклуци? А наглед е толкова мил.

— Такъв си е.

— Но… нищо не разбирам.

— И цял ден да ти обяснявам — въздъхна Джубал, — пак няма да разбереш. Мила моя, в секса има някои особености, които единият пол няма как да изтълкува на другия. Понякога грокването по интуиция помага да прескочиш тази пропаст. Но думите са безполезни. Просто ми повярвай — Дюк е идеалният рицар… и ще хареса снимката.

— Няма лично да му я дам. Кой знае какво ще си помисли.

— Глезла. Има ли нещо зашеметяващо в пощата?

— Няма. Обичайния набор от молби Майк да вложи пари в едно или друго, или пък да разреши да използват името му. Някакъв тип иска монопол, без да плаща отчисления първите пет години. Отгоре на всичко Майк трябвало да го финансира.

— Възхищавам се на откровените кожодери. Пиши му, че Майк и без това трябва да има разходи, за да си смъкне данъците.

— Шефе, ти сериозно ли говориш?

— Не. Този крадец ще ни се изтърси с цялото си семейство. Но ти ми подсказа идея за разказ. Дежурната!

Майк прояви интерес към „отвратителната“ снимка. Грокваше (на теория) какво символизираха писмото и снимката, затова се запозна с тях, като изпитваше удоволствието, с което разглеждаше пеперуди. За него и пеперудите, и жените бяха особено любопитни. Всъщност целият свят на грокването беше вълшебен и Майк искаше да пие до дъно, за да стигне собственото му грокване до съвършенство.

Разбираше механичните и биологичните процеси, които му предлагаха в тези писма, но се чудеше защо ли непознатите искаха помощта му в оплождането на яйцата. Майк знаеше (без да гроква), че тези хора са превърнали необходимостта в ритуал, подобен на сближаването във водната церемония. Гореше от желание да грокне.

Но не бързаше, защото не грокваше „бързането“. Имаше верен усет за времето — според марсианското схващане. Времето е очакване. Забеляза, че човешките му братя не притежават тази способност и често са принудени да очакват доста по-бързо от марсианците. Не ги винеше за тази им непохватност. Научи се също да очаква по-бързо, за да се приспособи към недостатъка им. Понякога ускоряваше очакването толкова успешно, че погледнат отстрани, се движеше светкавично.

Прие наставлението от Джил, че не бива да отговаря на тези братски предложения, но само като очакване. Може би след век ще настъпи подходящият момент. Сега не беше време за това — неговият брат Джил говореше вярно.

Майк се съгласи да даде снимката на Дюк. Все едно, щеше да го направи — вече бе разгледал колекцията му и се опита да грокне защо Дюк възклицаваше: „Тая не е нищо особено в муцунката, но виж ги тия крака… ох, братко!“ Харесваше му да бъде наричан „братко“ от своите близки хора, но краката си бяха крака. Марсианците имаха три, а хората — два. Майк си напомни, че неговата човешка раса просто си е такава.

А лицата… Джубал имаше най-прекрасното лице, което Майк бе виждал някога — отличаваше го безпогрешно от другите… Жените в колекцията на Дюк почти нямаха свои лица. Всички млади жени бяха еднакви. И можеше ли да бъде иначе?

Никога не се затрудняваше да познае Джил. Тя беше първата жена, която срещна, а и първият му воден брат сред човеците от женски пол. Майк познаваше всяко пора на носа й, всяка зараждаща се бръчица по кожата й и ги възхваляваше в щастлив размисъл. Но макар сега да познаваше лицата на Ан, Доркас и Мириам, отначало не беше така. Майк ги различаваше по ръст и тен на кожата, също и по гласовете, защото нямаше двама човека с еднакви гласове. Когато се случваше (твърде рядко) и трите да са млъкнали едновременно, беше добре, че Ан е толкова по-едра, Доркас — дребничка, а Мириам, макар не толкова внушителна като Ан, но по-висока от Доркас, имаше „рижа“ коса — дума, която не се използваше за определяне цвета на нищо друго.

Майк вече знаеше, че всяка дума в английския език има повече от едно значение. Свикна с този факт, както прие, че лицата на момичетата са почти еднакви… а щом отмина подходящото очакване, вече не си приличаха толкова. Сега можеше да си представи лицето на Ан и да преброи порите му лесно, както беше с лицето на Джил. Всъщност дори едно яйце е единствено и неповторимо, различно от всички останали. Затова и всяко момиче можеше да има свое лице, дори ако се различаваше съвсем незначително от останалите.

Даде снимката на Дюк и се зарадва, че неговият воден брат изпита удоволствие от подаръка. Майк не лишаваше себе си от нищо. Можеше да види снимката в паметта си, когато пожелаеше — дори и лицето, защото то грееше в необичайно изражение на красива болка.

Изслуша благодарностите на Дюк и доволно се върна към заниманията с личната си поща.

Не споделяше раздразнението на Джубал от лавината писма и колети. Весело изучаваше дори рекламите на застраховки и предложенията за брак. Пътуването до Двореца му отвори очите за огромното разнообразие на този свят и той бе решен да го грокне докрай. Да, това щеше да му отнеме векове, трябваше да расте непрекъснато, но не бързаше — грокваше, че вечността и неспирно променящото се прекрасно „сега“ са едно и също.

Реши да не препрочита Британската енциклопедия. Пощата му даваше възможност да види по-ярко късчета от този свят. Четеше, грокваше каквото можеше, другото оставяше за спокоен размисъл в часовете, когато останалите в къщата спяха. Мислеше, че започва да гроква „бизнес“, „покупка“, „продажба“ и други подобни немарсиански занимания. Енциклопедията бе оставила празноти в знанията му, защото (както вече грокваше), предполагало се е, че той знае много неща, преди да я прочете.

Сред всичко друго получи и пратка от господин генералния секретар Джоузеф Еджертън Дъглас, съдържаща чекова книжка и други документи. Неговият брат Джубал се постара да му обясни какво е „пари“ и как да си служи с тях. Майк не успя да го разбере, макар че Джубал го накара да напише чек, даде му пари в замяна и го научи да ги брои.

И изведнъж… в толкова ослепителен миг на грокване, че потрепери, Майк проумя парите. Тези хубави картинки и ярки монети не бяха пари. Те бяха само символ на една представа, присъща за всички хора, в целия свят. Но нещата не можеха да бъдат пари, както и водата в церемонията не беше самото сближаване. Парите бяха идея, абстрактна като мислите на Старите — величествен, подреден символ за уравновесяването, оздравяването и сближаването.

Майк се слиса от великолепната красота на парите.

Движението, промяната и съвпадението на символите бяха чудесни и сами по себе си, напомняха му за игрите, на които се учеха съгнездниците, за да растат и размишляват. Но истински го стъписа цялостта, светът, въплътен в една подвижна структура от символи. Майк грокна, че Старите на този свят трябва да са наистина древни, за да създадат такава красота. И смирено си пожела да срещне някой от тях.

Джубал го поощряваше да харчи пари и Майк го послуша, също като свенлива младоженка, отведена за пръв път до брачното легло. Неговият воден брат му подсказа да „купи подаръци за приятелите си“, а и Джил му помогна, като първо определи граници — по един подарък на приятел и обща сума, която дори не можеше да се равнява по съответна степен на три с парите в текущата му сметка… защото Майк отначало искаше да похарчи всичко.

Започна да се учи колко е трудно да намериш приложение на парите си. Имаше безбройни неща, неразбираеми и изпълващи го с изумление. Отрупан с каталози, пристигнали от Лондон и Токио, Бомбай и Копенхаген, той сякаш затъна в богатства. Дори само каталогът на „Сиърс и Монтгомъри“ му дойде в повечко.

А Джил му помагаше.

— Не, Дюк няма нужда от трактор.

— Дюк харесва тракторите.

— Вече си има един… тоест, тракторът е на Джубал, но все едно. Може да му хареса някое от тези хубави белгийски моторчета. Ще си го разглобява и сглобява по цял ден. Само че и това е твърде скъпо. Миличък Майк, не е задължително един подарък да бъде скъп, освен ако ще молиш момиче да се омъжи за тебе или нещо подобно. Подаръкът показва, че се съобразяваш с вкуса и желанията на човека. Трябва да е това, което би му харесало, но едва ли би си купил.

— Как?…

— В това ни е проблемът. Чакай, спомних си една реклама от днешната поща. — Върна се скоро. — Намерих я! Ето: „Живата Афродита“ — луксозен албум на женската красота в пищен цвят и великолепно стерео, създаден от най-талантливите майстори на камерата. Забележка: не може да се купи по пощата. Не се приемат поръчки от следните щати… Хъм, включително и от Пенсилвания. Все ще измислим нещо, защото ако изобщо познавам вкуса на Дюк, това ще му допадне непременно.

Патрулна кола на специалните служби докара албума… а в следващата рекламна листовка вече се пъчеше текст: „Доставен и на Човека от Марс по специална лична поръчка“. Майк беше доволен. Джил побесня.

Объркаха се, когато трябваше да изберат подарък за Джубал. Какво да купиш на човек, който е задоволил желанията си, доколкото това е възможно с пари? Изпълнение на трите желания от приказките? Извора на безсмъртието? Вълшебно масло за старешките му кости или един прекрасен ден от младостта? Джубал отдавна се бе отказал от домашните любимци, защото или ги надживяваше, или (напоследък) се боеше, че те ще го надживеят и няма кой да се грижи за тях. Решиха да попитат останалите.

— Ха, че вие не знаете ли? — учуди се Дюк. — Шефът си пада по статуите.

— Сериозно? — усъмни се Джил. — Не виждам нито една наоколо.

— Ония, дето му харесват, май не се продават. А за сегашните разправя, че били като самолет, разбил се в автомобилно гробище. Всеки идиот с горелка в ръка и очила над десетина диоптъра се наричал скулптор.

— Дюк е прав — кимна и Ан. — Ще разберете, като прегледате книгите в библиотеката.

Тя сама отиде да донесе три книги, които според опитните й очи бяха отваряни най-често.

— Хъм… Шефът май е влюбен във всичко, създадено от Роден. Майк, ако можеше да ги купиш, коя би си избрал? Тази е чудесна — „Вечната пролет“.

Майк само погледна и обърна на друга страница.

— Тази.

— Какво?! — изтръпна Джил. — Та това е страшно! Дано умра, преди да се превърна в нещо подобно.

— Тази е красива — отсече Човека от Марс.

— Майк — възмути се Джил, — имаш извратен вкус. По-лош си и от Дюк.

Обикновено такъв укор, особено от устата на Джил, би накарал Майк да млъкне и да прекара следващата нощ в размисъл, за да грокне грешката си. Но този път не се усъмни в себе си. Фигурата на снимката сякаш принадлежеше на неговия първи дом. Макар да изобразяваше жена, Майк имаше чувството, че някой от Старите трябва да е наблизо и е сътворил този образ.

— Джил… — бавно каза Ан. — Той е прав.

— Как тъй? Ан, нима харесваш това?

— Плаши ме. Само че книгата е протъркана на три места. Тази страница е отваряна повече и от останалите две. Джубал гледа и „Кариатидата, смазана от камък“ почти толкова често. Но Майк избра любимата му скулптура.

— Купувам я — заяви непреклонно Човека от Марс.

Ан се обади в Музея на Роден и само галското кавалерство възпря французите да й се изсмеят. Да продадат една от творбите на Майстора? Уважаема госпожо, това не само е немислимо, забранено е дори да се правят копия от тях. Не, не и не! Що за хрумване!

Но за Човека от Марс се правеха и немислими изключения. Ан се обади на Брадли. След два дни той съобщи, че като израз на добра воля от страна на френското правителство Майк ще получи точно до микроскопичните подробности бронзово копие… но с молба да не го излага на публично място.

Джил помогна и в избора на подаръци за момичетата, но когато Майк я попита какво да купи за нея, тя се опита да го разубеди.

Майк вече съзнаваше, че макар водните братя винаги да говорят вярно, случва се някои да говорят по-вярно от други. Допита се до Ан.

— Редно е да ти откаже, скъпи, но ти й подари нещо въпреки това. Я да помисля…

Изборът на Ан го озадачи. Джил и без това вече миришеше така, както трябваше да мирише Джил.

Когато подаръкът бе доставен, размерите и привидната му незначителност само усилиха съмненията на Майк. Ан го накара да подуши и той съвсем се разколеба — твърде силен аромат и изобщо не напомняше за Джил.

Но тя се зарадва на парфюма и настоя да разцелува Майк веднага. След малко той грокна, че е искала точно такъв подарък и двамата са се сближили.

А по време на вечерята откри, че макар да не му бе ясно защо, Джил ухаеше по-възхитително от всякога. Имаше още по-странни последствия — Доркас го целуна и прошепна:

— Майк, сладурче… Тази прозрачна нощница е прелестна, но ще подариш ли парфюм и на мен някой ден?

Не грокна желанието й. Доркас не миришеше като Джил, значи този парфюм не би й подхождал… а и той не искаше Доркас да мирише като Джил. Искаше да си остане такава, каквато е.

Намеси се Джубал:

— Стига си натискала момчето, остави го да се нахрани. Доркас, ти и без това смърдиш като марсилско маце. Не врънкай Майк за още скъпа воня.

— Шефе, гледай си работата.

Не разбираше как е възможно Джил да мирише различно и все пак още по-присъщо за нея… и защо Доркас иска да има миризмата на Джил, когато мирише на себе си… и защо Джубал каза, че Доркас миришела като котка. В имението имаше един котарак (не галеник, а по-скоро съсобственик). Понякога наминаваше край къщата и приемаше по някоя порция. Двамата с Майк се грокваха. Човека от Марс много хареса хищните мисли в ума на животното — бяха съвсем марсиански. Откри, че Фридрих Вилхелм Ницше не е истинското име на котарака, но не сподели това с никого, защото не успяваше да произнесе името. Само го чуваше в съзнанието си.

И този котарак в никакъв случай не миришеше като Доркас.

Подаръците бяха добро и разкриха на Майк истинската стойност на парите. Но той не забравяше и другите неща, които се стремеше да грокне. Джубал отложи два пъти уговорката със сенатор Бун и Майк дори не забеляза. Усетът му за време не превръщаше „следващата неделя“ в някаква определена дата. Но следващата покана бе отправена лично към него. Архиепископ Дигби бе притиснал здраво сенатора.

Майк занесе писмото на Джубал.

— Е, искаш ли да отидеш? — изръмжа Харшо. — Не си длъжен. Да вървят по дяволите.

Следващата неделя едно такси с пилот (Джубал не се доверяваше на автоматиката) пристигна, за да отведе Майк, Джил и Джубал в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Църквата на новото откровение.

Двадесет и трета глава

През целия път до църквата Джубал се опитваше да го предупреди за нещо, но Майк така и не разбра за какво. Слушаше, но и минаващите под аероколата гледки отвличаха вниманието му. Само съхраняваше в паметта си думите на Джубал.

— Виж какво, момче, онези фостърити искат да ти отмъкнат паричките. И да им се носи славата, че са привлекли Човека от Марс в църквата си. Ще те обработват, но трябва да проявиш твърдост.

— Моля, не разбрах?

— Да му се не види, ти изобщо не ме чуваш.

— Извинявай, Джубал.

— Ами… нека ти го кажа с други думи. За мнозина религията е утеха, пък и не отхвърлям възможността някоя вяра да е стигнала до Висшата истина. Но набожността често е само едно прикритие за измамниците. Вярата, която се опитваха да ми набият в главата като малък, ни учеше, че сме по-добри от другите. Аз бях „спасен“, те бяха „прокълнати“. Ние следвахме Божия път, пък те бяха езичници. С думата „езичник“ те заклеймяваха хора като нашия брат Махмуд. Тъпи и невежи селяндури, които рядко се къпеха и засяваха нивите според фазите на луната, си позволяваха да твърдят, че знаят отговорите на всички въпроси за вселената. Това им даваше право да си вирят носовете пред останалите. Псалмите ни преливаха от наглост — сами себе си хвалехме, че сме се приютили в лоното Господне и колко се радвахме но злощастията, които очакваха другите в Съдния ден…

— Джубал — намеси се Джил, — той не гроква.

— Тъй ли? Жалко. Моите старци искаха да стана проповедник. Май още си личи.

— Няма спор.

— Не се заяждай, момиче. Щях да стана чудесно плямпало, ако не бях допуснал фаталната грешка да се увлека по книгите. А с малко самонадеяност и солидна доза невежество бих се превърнал в прочут евангелизатор. Ами че дори онова място, накъде сме тръгнали, сега щеше да се нарича Молитвен дом „Архангел Джубал“.

Джил потрепери.

— Моля те, Джубал! Току-що закусих.

— Сериозно ти говоря. Печеният хитрец знае, че лъже и това го ограничава. Но блестящият шаман вярва на думите си, а вярата е заразна болест. За него няма граници на възможностите. Само че на мен ми липсваше жизненоважната увереност в собствената непогрешимост. От мен нямаше да излезе пророк… само кисел критик. — Джубал се намръщи. — Джил, точно това ме безпокои у фостъритите. Мисля, че са искрени, а Майк много се заплесва по това човешко качество.

— Какво ли ще опитат?

— Да го обърнат в своята вяра и да докопат богатствата му.

— Нали уж всичко е уредено така, че подобно нещо е невъзможно?

— Не си разбрала. Просто никой не може да отнеме парите на Майк против волята му. Пък и не би могъл да ги раздаде докрай, без да се намеси правителството. Но ако една политически могъща църква влезе в играта, това е съвсем друго.

— Не ми е ясна разликата.

Джубал се озъби свирепо.

— Миличка, религията е непристъпна територия за правото. Църквата може да върши същото като всяка организация, но без да спазва ограниченията. Не плаща данъци, не публикува общодостъпни отчети, на практика е защитена срещу обиск, проверка или друг вид контрол. А „църква“ е всяко нещо, което се нарече така. Правени са много опити да се разграничат „истинските“ религии, имащи тези права, от „култовете“. Невъзможно е, без да въведеш държавна религия — лек, по-страшен и от самата болест. И още действащите остатъци от конституцията на Щатите, и Договорът за създаване на Федерацията дават еднакъв имунитет на всички вероизповедания… особено ако контролират достатъчен брой гласоподаватели. Ако Майк стане фостърит и състави завещание в полза на църквата… и ако някой ден „се пренесе в Небесата“, това ще бъде, прости ми за черния хумор, „праведно като неделна служба“.

— Олеле! Аз пък си въобразявах, че най-после го отървахме.

— Докато човек е жив, за него няма нищо сигурно… освен гроба.

— Аха… А какво ще правиш?

— Нищо. Само ще се тревожа.

Майк съхраняваше техния разговор, без да го гроква. Въпросът беше изумително лесен за разрешаване — на неговия език. Но на английски все му се изплъзваше. А Майк беше в очакване, откакто не успя да постигне общо грокване дори със своя брат Махмуд, заради неточния превод на всеобхватната марсианска идея: „Ти си Бог“. С времето това очакване трябваше да даде плодовете си. Неговият брат Джил учеше езика му, скоро щеше да й обясни. Щяха да грокнат заедно.

Сенатор Бун ги посрещна на площадката за кацане пред молитвения дом.

— Как сте днес, приятели? Дано Господ Бог ви благослови в този прекрасен ден. Господин Смит, щастлив съм да се срещнем отново. Приветствам и вас, доктор Харшо. — Извади пурата от устата си и се обърна към Джил. — И тази малка госпожица… не се ли видяхме вече в Двореца?

— Да, господин сенатор. Аз съм Джилиън Бордмън.

— Предполагах, мила. Спасена ли е душата ви?

— Ъ-ъ, май не е, господин сенатор.

— Никога не е късно. Ще се радваме да ви видим на службата за непосветени, във Външния храм. Ще повикам някой ангел-пазител да ви заведе. Господин Смит и докторът ще влязат в Светилището.

— Сенаторе…

— Да, докторе?

— Щом госпожица Бордмън не може да влезе в Светилището, по-добре и ние да отидем на службата за непосветени. Тя е негова медицинска сестра.

Бун го погледна притеснено.

— Болен ли е господин Смит?

Джубал сви рамене.

— Като негов личен лекар предпочитам да ни придружава сестра. Господин Смит още не е свикнал с нашата планета. Защо не попитате него? Майк, искаш ли Джил да дойде с нас?

— Да, Джубал.

— Но… Както желаете, господин Смит. — Бун пак извади пурата от устата си и свирна с пръсти. — Ей, херувим!

Някакъв юноша притича незабавно. Носеше къса бяла роба, впит бял панталон и сандали, а на гърба му бяха окачени крила като на гълъб. Имаше златисти къдрици и слънчева усмивка. Джил си каза, че такива сладки момчета често се появяват по рекламите на безалкохолни напитки.

— Отнеси се в офиса на Светилището — заповяда Бун, — и кажи на дежурния настоятел, че искам още една поклонническа значка, и то веднага! Паролата е „Марс“.

— „Марс“ — старателно повтори хлапето, отдаде чест на Бун като същински скаут и направи двайсетметров скок над тълпата.

Джил разбра защо робата му е изглеждала толкова издута — закриваше миниатюрен реактивен двигател.

— Трябва да внимаваме с тези значки — обясни Бун. — Не можете да си представите колко грешници искат да вкусят от Божия еликсир, без да се пречистят. Нека се разходим и разгледаме, докато донесат значката.

Влязоха в дълго преддверие с високи стени. Бун спря.

— Искам да ви обърна внимание — във всичко има и търговия, дори в богоугодните дела. Всеки турист, независимо дали ще участва в служба за непосветени — а те са денонощни — трябва да мине оттук. И какво вижда? Възможността да му се усмихне късметът. — Сенаторът посочи наредените край стените игрални автомати. — Барът и закусвалнята са в дъното, така че дори там не може да се отбие, без да мине през това изпитание. И да знаете — човек трябва да е от най-закоравелите грешници, за да не се отърве от малко дребни тук. Но ние не вземаме парите му срещу нищо. Погледнете… — Бун потупа по рамото една от играещите жени. — Моля те, дъще.

Тя се обърна и раздразнението й беше заличено от усмивка.

— Разбира се, преподобни.

— Бъди благословена. Ще забележите — продължи той, докато пускаше четвърт долар в процепа, — че няма значение дали грешникът получава светски блага. Винаги е възнаграден с благословия и поучителен текст за спомен.

Въртящите се дискове спряха и в трите прозорчета се нареди изречението „Бог — те — гледа“.

— Това е печалба три към едно — обясни Бун и извади жетоните от улея. — Ето и текста за вас. — Откъсна листчето и го подаде на Джил. — Запазете го, малка госпожице. И помислете над него!

Джил погледна за миг, преди да пъхне хартийката в дамската си чантичка: „А грешникът само тъпче търбуха си с кал. — Ново откровение, ХХIII, 17“

— Виждате, че печалбата е в жетони — неуморно бъбреше Бун, — а гишето на касиера също е в дъното, чак след бара. Тъй че има много възможности грешникът да пожертва сумата за добри дела. Най-вероятно е да върне печалбата на църквата… и всеки път ще получи благословия и поучение. Въздействието се натрупва и е впечатляващо! Някои от най-верните членове на нашето паство направиха първата си стъпка именно в тази зала.

— Не се съмнявам — отбеляза Джубал.

— Особено ако ударят джакпот. Нали се сещате вече — всяка комбинация е благословия. Но джакпотът е три Божии очи. Уверявам ви, наредят ли се тези очи и се вторачат в човека, а манната небесна се сипе в улея, замислят се грешниците и още как! Случва се някой да припадне. Заповядайте, господин Смит. — Сенаторът му връчи жетон. — Я опитайте как ви върви днес.

Майк се колебаеше и Джубал взе жетона. Проклет да е, ако позволи момчето да се лепне за някакъв „еднорък бандит“!

— Нека аз опитам, господин сенатор.

Майк вече бе разтегнал малко усета си за време и опипваше със сетивата си вътрешността на машината, за да открие какво става там. Твърде стеснителен беше, за да играе.

Но когато Джубал дръпна ръчката, Майк се загледа във въртящите се колела, забеляза нарисуваното око на всяко и се зачуди какво ли означава този „джакпот“. Досега бе научил три значения на думата, но никое не подхождаше в случая. Без никакво намерение да възбуди духовете, той забави и спря всяко колело така, че очите да се появят в прозорчетата.

Зазвъня камбана, записан хор запя „Осанна!“, цялата машина светна в лампички и започна да бълва жетони. Бун изглеждаше доволен.

— Бъдете благословен! Докторе, щастлив е денят за вас! Ето, върнете един жетон, за да приберете джакпота.

Майк не разбираше защо се случи това и пак нареди очите. Повтори се същото, но с едно изключение — вместо поток от жетони имаше само струйка. Бун зяпна слисано.

— Брей, да му… Бог да ме благослови! Май не биваше да става два пъти поред. Но ще се погрижа да ви изплатят всичко.

Той побърза да пъхне жетон в процепа.

Майк продължаваше да недоумява защо това е „джакпот“. Очите се появиха отново. Бун се вцепени, а Джил стисна ръката на Майк и прошепна:

— Веднага престани!

— Но, Джил, аз видях…

— Не приказвай. И не прави това повече. Почакай само да се приберем!

Бун изрече бавно:

— Не бих се решил да нарека това чудо. Май имаме нужда от техник по поддръжката. — И кресна: — Херувим! — Помълча и добави: — Все едно, да приберем и последния.

Пак пъхна жетон в автомата. Без намесата на Майк колелата забавиха постепенно въртенето си и обявиха: „Фостър — те — обича“. Притичалият херувим поздрави:

— Щастлив да е денят ви. Имате ли нужда от помощ?

— Три джакпота — каза му Бун.

— Три?

— Не чу ли музиката? Да не си оглушал? Ще отидем в бара. Донеси парите там. И накарай някого да провери машината.

— Добре, преподобни.

Бун ги поведе забързано към бара.

— Трябва да ви отведа — подхвърли весело, — докато не сте разорили Църквата. Докторе, винаги ли ви върви така?

— Винаги — сериозно го увери Харшо.

Напомни си, че още не знае дали момчето пак си е играло… но му се искаше това мъчение да свършва по-бързо. Сенаторът ги заведе до барплот с надпис „Запазено“ и попита:

— Тук добре ли е или малката госпожица иска да седне?

— Няма нужда.

„Наречи ме още веднъж «Малка госпожица» и ще насъскам Майк срещу тебе!“

Един барман се появи тутакси.

— Щастлив да е денят ви. За вас както винаги ли, преподобни?

— Двойно. Какво ви се пие, докторе? А на вас, господин Смит? Не се стеснявайте, вие сте гости на Архиепископа.

— Благодаря. Бренди, моля ви. И чаша вода.

— Бренди, моля ви — повтори Майк и добави: — За мен без вода.

Не във водата беше същността, но той не искаше да пие вода тук.

— Така ви искам! — сърдечно подвикна Бун. — Така се пие — без вода. — Сръга Джубал в ребрата. — Какво да бъде за малката госпожица? Кола? Или мляко за розовите й бузки? Или истинско питие като големите хора?

— Сенаторе — с грижливо сдържан глас промълви Джил, — гостоприемството ви простира ли се до едно мартини за мен?

— Че как иначе! Ние поднасяме най-доброто мартини в света — без вермут! Само с благословия! Двойно мартини за малката госпожица. Благословен да си, синко, побързай. Имаме време за по глътка, после ще се преклоним пред Архангел Фостър и ще влезем в Светилището да чуем Архиепископа.

Донесоха им питиетата едновременно с парите от трите джакпота. Бун вдигна чаша с благословия, после започна да настоява, че Джубал трябвало да задържи тристате долара. Харшо реши спора, като ги пусна в кутийка за дарове. Сенаторът кимна одобрително.

— Това е знак, че сте избраник, докторе. Ще спасим душата ви. Още по едно, приятели?

Джил се надяваше някой друг да приеме — джинът беше доста разреден, но поне я сгря, колкото да понася ставащото. Никой не се обади и Бун ги поведе нагоре по стълба, край табела с предупреждение — „НИКАКВИ ГРЕШНИЦИ И НЕПОСВЕТЕНИ — ТОВА СЕ ОТНАСЯ ЗА ТЕБЕ!“

Стигнаха до голяма врата. Бун каза:

— Епископ Бун и трима поклонници, гости на Архиепископа.

Отвориха им. Минаха по виещ се коридор и влязоха в зала. Пищният стил напомни на Джил за фоайе на погребално бюро, но го изпълваше жизнерадостна музика. Темата беше от „Весели камбанки“, но с буйни конгоански ритми. Тя усети, че й се искаше да танцува.

Далечната стена бе направена от някакво странно стъкло. Бун заговори отсечено:

— Ето, приятели — това е Присъствието. Не е задължително да коленичите, но послушайте сърцето си, ако така ще се почувствате по-добре. Повечето поклонници го правят. Това е той… точно какъвто беше, когато го призоваха Небесата. — Размахваше енергично пурата си. — Не е ли като жив? Съхранен нетленен, истинско чудо! На същото кресло седеше, когато твореше своите Послания… и в тази поза се пренесе в Небесата. Не сме го местили — построихме молитвения дом около него. Естествено, съхранихме светите камъни на предишната църква.

На пет-шест метра пред тях имаше старец, седнал в кресло, което по-скоро наподобяваше трон. Наистина, сякаш беше жив… и Джил веднага се сети за един стар пръч във фермата, където прекарваше летните ваканции — същата издута долна устна, брадичката, свирепите мрачни очички. Настръхна. Никак не й беше приятно да се озове срещу архангел Фостър.

Майк я попита на марсиански:

— Братко, това един от Старите ли е?

— Не знам, Майк. Така разправят.

— Не гроквам един от Старите.

— Казах ти вече — не знам.

— Гроквам злина.

— Майк! Не забравяй!

— Добре, Джил.

— Какво ви каза, малка госпожице? — намеси се Бун. — Какъв е въпросът ви, господин Смит?

Джил побърза да каже:

— Нищо особено, господин сенатор. Може ли вече да излезем? Май ми прилошава.

Пак се озърна към трупа. През кълбящите се облаци в небето проникна лъч и открои лицето му. То сякаш се промени, очите светнаха. А Бун я успокояваше:

— Случва се първия път. Да бяхте опитала в галерията за непосветени. Гледат нагоре, а музиката е друга. Доколкото знам, пускат им и инфразвук, да им напомня за греховете. Това е Залата за щастлив размисъл на висшите духовници. Докривее ли ми, отбивам се тук да изпуша една пура.

— Сенаторе, моля ви!

— О, да, забравих. Ако искате, изчакайте ни навън, миличка. Господин Смит, вие останете колкото желаете.

— Сенаторе, няма ли да закъснеем за богослужението? — напомни Джубал.

Излязоха. Джил вече се тресеше цялата. Уплаши се до полуда, че Майк ще направи нещо на страшния експонат в залата… и тримата ще бъдат линчувани.

Пред портала на Светилището двама стражи кръстосаха копията си пред тях. Бун ги укори:

— Стига де, това са лични гости на Архиепископа. И къде са значките им на поклонници?

Почтителен разпоредител скоро донесе значките и посочи:

— Оттук, моля.

Въведе ги в централна ложа срещу подиума. Бун се опита да пропусне Джил първа, защото искаше да седне до Майк, но Джубал спечели надхитрянето и настани момчето между себе си и Джил, а сенаторът седна отстрани.

Ложата беше луксозно обзаведена — нагласящи се по тялото кресла, високи пепелници на пода, масички за напитки. Бяха над богомолците и на не повече от тридесет метра от олтара. Там отпред млад свещеник разгряваше множеството, подскачаше в такт с музиката и размахваше грамадните си мускулести ръце със свити юмруци. Мощният му бас ту се сливаше с хора, ту се надигаше в призив:

— Я си вдигнете задните части! Нали не искате дяволът да ви свари как дремете?

По десния проход се виеше танц. Хората излязоха пред подиума, тръгнаха по централния проход, а краката им тропаха съгласувано с бесните жестове на проповедника и накъсания ритъм на хора. Троп-троп… „О-о-о!“ Троп-троп… „О-о-о!“ Джил усещаше ударите с цялото си тяло. Каза си смутено, че сигурно е страхотно забавление — все по-голяма част от паството подскачаше под неудържимите викове на могъщия свещеник.

— Ей, бива си го това момче — одобри Бун. — Проповядвал съм в екип с него и се заклевам, че накрая тълпата направо е нажежена. Това е отец „Бичмето“ Джакърман. Играл е ляв краен защитник. Може да сте го гледали.

— Боя се, че не съм — призна Джубал. — Не следя футболното първенство.

— Нима? О, по време на активния сезон повечето от посветените остават тук след службата, хапват и гледат мача. Стената зад олтара се плъзга встрани и виждате най-големия стереоекран, какъвто някога е правен. Все едно ти хвърлят топката право в скута. По-добра картина, отколкото по домашното стерео, пък и с хора наоколо е по-голям гъдел. — Той подсвирна. — Херувим! Ела насам!

— Да, преподобни?

— Синко, тичаш напред-назад толкова бързо, че не успях да ти кажа поръчката си.

— Извинете, преподобни.

— Извинението няма да ти отвори портите на Небесата. Бъди щастлив, синко. Стъпвай пъргаво. Същото ли да бъде, приятели? — каза поръчката и добави: — Донеси ми шепа пури от моите. Питай главния барман.

— Веднага, преподобни.

— Бъди благословен, синко. Задръж!… — Първите танцуващи тъкмо щяха да минат под ложата. Бун се наведе, сви длани около устата си и гласът му надви шума: — Доун! Ей, Доун! — Една жена вдигна глава и той й махна. Тя се засмя. — Добави един бърбън към останалото. Отлитай!

И жената, и напитките се появиха скоро. Бун й посочи едно от креслата в задната редица.

— Приятели, запознайте се с госпожица Доун Ардънт6. Мила, това е госпожица Бордмън, тук до мен е прочутият доктор Джубал Харшо…

— Сериозно?! Докторе, разказите ви са просто божествени!

— Благодаря.

— О, наистина го мисля! Почти всяка нощ си пускам касета с вашите неща и се приспивам.

— Едва ли един писател може да очаква по-възвишена похвала — отвърна Джубал, без мускулче да трепне на лицето му.

— Стига, Доун — намеси се сенаторът. — А младежът между тях е господин Валънтайн Майкъл Смит — Човека от Марс.

Тя се ококори.

— Божичко!

Бун се разсмя гръмогласно.

— Бъди благословена, дете мое! Хубавичко те изненадах!

— Вие наистина ли сте Човека от Марс?

— Да, госпожице Доун Ардънт.

— Казвайте ми Доун. Ох, Божичко!

Бун я потупа по ръката.

— Не знаеш ли, че е грешно да се съмняваш в словата на един епископ? Миличка, ще ти хареса ли да помогнеш на Човека от Марс да прозре светлината?

— О, бих ликувала!

„Естествено, кучко засукана!“, мислено изсъска Джил. Кипна още с появата на Доун Ардънт. Одеянието на жената беше с дълги ръкави, висока яка, при това от много плътен плат… и не скриваше нищо от тялото й. Имаше същия цвят като загорялата й кожа, а Джил не се съмняваше, че под роклята има само кожа. Разбира се, заедно с формите на госпожица на Ардънт, които не заслужаваха пренебрежение. Но пък в сравнение с дрехите на повечето жени от паството роклята беше твърде скромна.

Джил си каза, че тази Ардънт изглежда, сякаш току-що се е измъкнала от нечие легло и няма нищо против пак да си легне с някого. По-точно — с Майк. Стига си му се кършила, долна уличнице!

— Ще поговоря с Архиепископа — каза Бун. — Сега се върни да водиш веселбата. Бичмето има нужда от помощта ти.

— Да, преподобни. Радвам се, че се започнахме, доктор Харшо, госпожице Бордмън. Дано се видим скоро, господин Смит. Ще се моля за вас.

Тя се отдалечи със съблазнително полюшване.

— Чудесно момиче — доволно отбеляза Бун. — Докторе, виждал ли сте нейния номер?

— Не съм сигурен. С какво се занимава?

— Не знаете ли?

— Не.

— И не сте чувал името й? Та това е Доун Ардънт, най-добре платената стриптизьорка в цяла Баха Калифорния! Излиза под лъча на специален прожектор и докато остане по обувки, осветено е само лицето й, нищо друго не се вижда. Много ефектно. И вдъхновяващо. Бихте ли повярвал, като гледате това мило лице, че доскоро тя беше твърде безнравствена жена?

— Не, не бих повярвал.

— Така си е. Питайте я. Ще сподели с вас. Още по-добре да дойдете за някоя служба по пречистване на непосветените. Ще ви кажа кога ще участва. Когато се изповядва, дава смелост и на другите жени да признаят греховете си. Нищо не крие и се чувства добре, че помага на хората. Отдадена е на делото — пристига със самолет всяка събота вечер след представлението си и води Часа по щастие за младежи в неделното училище. Присъствието се утрои, откакто тя пое нещата в свои ръце.

— А, на това вече вярвам — каза Джубал. — И на каква възраст са тези „младежи“?

— Ех, че сте стар хитрец — засмя се Бун. — Но няма да ме заблудите. Някой вече ви е казал девиза на Доун за тези часове: „Никой не е толкова стар, че да не бъде млад“.

— Попитах ви съвсем честно.

— Не можете да присъствате, преди да прозрете светлината и да се пречистите. Това е единствената църква на Истината, поклоннико, а не някой от онези дяволски капани, онези смрадни ями на порока, които се наричат „църкви“, за да подтикнат непредпазливите към идолопоклонничество и други скверни занимания. Не можете да влезете тук, за да убиете два свободни часа или да се скриете от дъжда. Първо трябва да спасите душата си. Всъщност… Охо, ей сега ще включат камерите. — Навсякъде из голямата зала примигваха светлинки. — А Бичмето добре ги размърда. Сега ще видите истински плам!

Повечето хора участваха в танца, а останалите по скамейките пляскаха и подскачаха с музиката. Разпоредителите притичаха да вдигнат падналите — повечето жени, гърчещи се с пяна на уста. Носеха ги пред олтара и ги оставяха да се мятат като риби на сухо. Бун посочи с пурата към червенокоса жена на около четиридесет години, с доста зле разкъсана рокля.

— Повече от година няма служба, без в нея да се всели дух. Случва се и Архангел Фостър да ни говори с нейната уста… тогава и четирима дякони здравеняци едва я удържат. Може да се пренесе в Небесата всеки момент, готова е. Някой иска ли пълна чаша? Трудничко е да получим нещо от бара, като се включат камерите.

Майк пожела още едно питие. Не споделяше отвращението на Джубал от разиграващите се сцени. Смути се болезнено, когато откри, че „Старият“ е само развалена храна, но отложи размисъла и пиеше дълбоко от бясното вълнение долу. Беше толкова марсианско на вкус, че и почувства тъга по дома си, и сякаш се пренесе там. Разбира се, подробностите се различаваха коренно от привичното за него, но той грокна сближаване, истинско като при водна церемония, с напрежение, каквото не бе срещал, откакто напусна гнездото си. Жадуваше безнадеждно някой да го покани, за да слезе при подскачащите. Толкова му се искаше, че сякаш нещо го боцкаше в петите.

Забеляза госпожица Доун Ардънт… дали пък няма тя да го покани? Не беше нужно да я разпознава по ръст и пропорции, макар че беше висока почти колкото неговия брат Джил и с почти същите форми. Госпожица Доун Ардънт имаше свое лице, болките, мъките и растежът бяха изписани под топлата усмивка. Питаше се дали някой ден тя ще поиска да сподели вода с него. Сенатор епископ Бун го изпълваше с предпазливост и Майк се радваше, че Джубал се постара да не седят един до друг. Но се натъжи, когато госпожица Доун Ардънт бе отпратена.

Тя не вдигна поглед към него и веселото шествие я отнесе нататък.

Мъжът на подиума вдигна ръце. Грамадната зала утихна. Внезапно той трясна по амвона.

— Кой е щастлив?

— НИЕ СМЕ ЩАСТЛИВИ!

— Защо?

— Бог… НИ ОБИЧА!

— Как научихте това?

— ФОСТЪР НИ КАЗА!

Той се свлече на колене и размаха юмрук над главата си.

— Я да го чуем този лъвски РЕВ!

Зареваха, запищяха, закрещяха, а юмрукът ги водеше като диригентска палка — усилваше, намаляваше, потискаше до едва чуто ръмжене, после ги издигаше към вопъл, разтърсващ ложата. Майк сякаш се къпеше в звуците с толкова болезнен екстаз, че се уплаши да не се оттегли от света. Но Джил го предупреди да не прави това никъде, освен в своята стая. Овладя се и излезе от мощната вълна.

Мъжът се изправи.

— Спонсори на първия ни псалм — започна делово, — са пекарните „Манна небесна“, производители на „Ангелския хляб“ — залъка на любовта, със засмения лик на нашия Архиепископ на опаковката и с безценна премия — талон, който можете да използвате във всяка Църква на Новото откровение. Братя и сестри, от утре по случай наближаващото равноденствие „Манна небесна“ започват гигантска разпродажба на сладкиши със занижени цени. Пратете чедото си на училище с грамадна кутия сладки вкуснотии, осветени от Архангел Фостър, всяка опакована в поучителен текст! И се молете с всяка хапка някое дете на грешници да доближава светлината! А сега нека повдигнем духа си със светите слова: „Напред, чеда на Фостър!“ Всички заедно…

— „Напред, чеда на Фостър!

Громете враговете…

И с вяра вместо меч

в праха ги повалете!“

— Втори стих!

— „Срещу греха без миг покой

нас Бог ни е повел…“

Майк изпитваше такава радост, че не се опита да грокне думите. Но грокваше, че думите не са същността. Всичко беше в сближаването. Танцът отново се изви из залата.

След псалма имаше обяви, послания от Небесата, още една реклама и теглене на печеливши номера. Вторият псалм „Вдигни щастливия си лик“ беше спонсориран от супермаркети „Дателбаум“, където „спасените пазаруват спокойно“, защото няма стоки, конкуриращи се с осветените марки на спонсорите. И във всеки магазин има стая за децата, където бди някоя сестра.

Свещеникът излезе напред и сви длан до едното си ухо.

— Искаме… Дигби!

— Кого?

— Искаме… ДИГБИ!

— По-силно! Нека ви чуе!

— ИС-КА-МЕ ДИГ-БИ! — Пляс-пляс, троп-троп. — ИС-КА-МЕ ДИГ-БИ! — Пляс-пляс, троп-троп.

И все така, докато зданието започна да трепери. Джубал се наклони към ухото на Бун.

— Още малко и ще постигнете същото като Самсон.

— Не се бойте — изфъфли сенаторът, без да вади пурата от устата си. — Тази сграда се крепи на вярата. Проектирана е да се тресе.

Светлините станаха по-меки, завесите се дръпнаха. Ослепителен лъч открои архиепископ Дигби, размахал сплетените си над главата ръце и усмихнат сияйно.

Множеството му отвърна с лъвския рев, а той раздаваше въздушни целувки. По пътя към амвона се спря, вдигна една от още гърчещите се жени, целуна я, продължи… и коленичи до кльощавата червенокоса жена. Вдигна ръка и веднага му дадоха микрофон.

Обгърна с ръка раменете на жената и поднесе микрофона към устните й.

Майк не разбираше думите. Стори му се, че тя не говореше на английски. Архиепископът превеждаше при всяка пауза в запененото словоизлияние.

— Архангел Фостър е сред нас… Доволен е от вас… Целунете сестрата отляво… Архангел Фостър ви обича. Сега целунете сестрата отдясно… Той праща вест за един от вас…

Червенокосата измънка още нещо. Дигби сякаш се поколеба.

— Това пък какво беше? По-силно, умолявам те, сестро.

Тя замърмори, после изкрещя. Дигби се усмихна и погледна нагоре.

— Посланието е за един поклонник от друга планета — Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Къде си, Валънтайн Майкъл! Стани!

Джил се опита да го възпре, но Джубал изграчи:

— По-добре да не вдигаме врява. Нека стане. Помахай им с ръка, Майк. Сега седни.

Майк смаяно слушаше множеството — скандираха: „Човека от Марс! Човека от Марс!“

И проповедта като че беше предназначена лично за него, обаче той не успя да я разбере. Този път думите бяха английски, но подредбата им му се стори съвсем невярна и сред шума, ръкоплясканията, честите викове „Алилуя!“ и „Щастлив ден!“ той съвсем се обърка.

Накрая Дигби пак повери паството на младия свещеник и излезе от залата. Бун се изправи.

— Елате, приятели. Да се измъкнем преди стълпотворението на изходите.

Майк го последва, хванал Джил за ръка. След малко тръгнаха по тунел с извит свод.

— Към паркинга ли отиваме? — попита Джубал. — Таксито ще ни чака там.

— А? Първо ще се срещнем с Архиепископа.

— Не, не, време е да си тръгваме.

Бун впи поглед в него.

— Докторе, архиепископът ви чака. Трябва да го уважите. Негови гости сте.

Харшо се примири.

— Добре, но… нали няма да има цяла тълпа там? Това момче преживя прекалено много вълнения днес.

— Архиепископът ще бъде сам.

Влязоха в асансьор и секунди по-късно бяха пред покоите на Дигби, който излезе при тях след малко. Сега носеше свободно развяваща се роба до пода. Усмихваше се.

— Извинете, че се забавих, приятели. Щом свърша проповедта, веднага се пъхам под душа. Нямате представа как се поти човек, като се бъхти със сатаната. Значи това е Човека от Марс? Бог да те благослови, синко. Добре дошъл в Дома Господен. Архангел Фостър иска да се чувстваш щастлив тук. Той бди над тебе.

Майк не отговори. А Джубал установи с изненада колко нисък е Дигби. С високи обувки ли беше на подиума? Или е било някакъв трик с осветлението? С изключение на козята брадичка, която го оприличаваше на Фостър, имаше вид на опитен продавач на коли — същата усмивка и сърдечност. Напомняше на Джубал за някого… Ами да! „Професор“ Саймън Магьосника, отдавна покойния съпруг на Беки вези. Настрои се по-дружелюбно към свещеника. Саймън беше най-симпатичния мошеник на света…

Дигби насочи чара си към Джил.

— Недей да коленичиш, дъще. Тук сме само приятели. — И незабавно смути Джил с осведомеността си за живота й. — Уважавам искрено и дълбоко твоето призвание, дъще. Според светите слова на Архангел Фостър, Бог ни е заповядал да се грижим и за тялото, за да дадем на душата спокойствие в търсенето на светлина. Знам, че още не си една от нас… но служението ти е благословено от Господа наш. Ти си наша спътничка по пътя към Небесата. — Обърна се към Джубал. — Вие също, докторе. Архангел Фостър ни предаде желанието Божие да бъдем щастливи… и често съм оставял настрана пастирския си жезъл, уморен до смърт, за да прекарам радостен час с вашите истории. Винаги след това се чувствам ободрен за нова битка.

— Хъм… благодаря.

— Говоря от все сърце. Помолих да ми разчетат написаното за вас в Небесата… да, да, знам, че не сте от вярващите. Но дори сатаната има място във великия замисъл на Бог. Не е настъпил мигът да прегърнете вярата. Но от вашата печал, болка и страдание вие изтръгвате щастие за другите. Това е вписано на вашата страница във Великата книга. Моля, недейте! Не ви поканих тук, за да спорим за теология. Ние никого не убеждаваме, само чакаме да прозре светлината и тогава го приветстваме сред нас. Нека днес само се порадваме на компанията си.

Джубал призна, че негодникът имаше гъвкав език и беше добър домакин. Кафето, напитките и храната бяха превъзходни. Майк изглеждаше изнервен, особено когато Дигби го отведе в ъгъла да поприказват насаме… но, да му се не види, момчето трябваше да свикне с хората, каквито са.

Бун показваше на Джил съхранени реликви на Фостър в стъклена витрина отсреща. Харшо ги гледаше развеселено, докато мажеше дебело с гъши пастет една препечена филийка. Чу щракване на ключалка и се обърна. Дигби и Майк бяха излезли.

— Сенаторе, къде отидоха?

— А? Какво стана, докторе?

— Къде са архиепископ Дигби и господин Смит?

Бун като че едва сега забеляза затворената врата.

— Да, влезли са за малко. Там има приемна за частни аудиенции. Не влизахте ли и вие, когато Архиепископът ви показваше покоите си?

— Ъ-ъ, да.

Вътре имаше само кресло на поставка — „престол“, ухилено се поправи Джубал — и място, където да коленичи посетителят. Питаше се нехайно кой пред кого ще коленичи. Ако този кух свещеник се опиташе да говори за религия с момчето, чакаше го неприятна изненада.

— Дано не се забавят много.

— Съмнявам се. Вероятно господин Смит е искал да разменят две-три думи насаме. Ето какво ще направим — ще се погрижа таксито да ви чака пред най-близкия изход, който ползва Архиепископът. Ще си спестите десет минути обикаляне.

— Много любезно от ваша страна.

— И ако господин Смит иска да си облекчи душата в изповед, нека не го притесняваме. Ще изляза да се обадя.

— Джубал, това не ми харесва — каза Джил. — Нарочно ни забълбукаха, за да отиде Майк с Дигби.

— Очевидно.

— Не могат да правят такива неща! Влизам веднага, ще кажа на Майк, че трябва да си тръгваме.

— Както желаеш, но се държиш като угрижена майчица. Ако Дигби се опита да вкара Майк в правия път, накрая ще стане обратното. Убежденията на момчето май са непоклатими.

— И все пак не ми харесва.

— Отпусни се. Хапни нещо.

— Не съм гладна.

— Откажа ли някой път безплатна трапеза, ще ме изхвърлят от писателското сдружение.

Харшо плясна внушително парче вирджинска шунка върху намазана с масло филия, добави още вкуснотии и захапа неустойчивата пирамида.

След десет минути Бун още не се беше върнал. Джил натърти рязко:

— Джубал, ей сега измъквам Майк оттам.

— Ами давай.

Тя спря пред вратата и натисна дръжката.

— Заключена е!

— Предполагах.

— Какво да правим? Да я разбием ли?

Джубал се вгледа по-внимателно.

— Да-а… със здрав таран и двайсетина яки мъжаги може би щях да опитам. Джил, тази врата е чест за всяко банково хранилище.

— Но какво да правим?!

— Удряй с юмруци, ако искаш. Аз ще проверя защо се бави Бун.

Когато надникна в коридора, Джубал видя връщащия се сенатор.

— Моля да ме извините. Накарах херувимите да открият вашия пилот. Беше в една от Щастливите стаи и обядваше.

— Сенаторе, време е вече да си вървим. Ще бъдете ли така любезен да кажете на архиепископ Дигби?

Бун явно се смути.

— Мога да се обадя, щом искате. Не бива да нарушавам разговора им.

— Тогава обадете се.

Но не се наложи. Вратата се отвори и Майк излезе в приемната. Джил се взря в лицето му и изпищя:

— Майк, добре ли си?

— Да, Джил.

— Ще уведомя Архиепископа, че тръгвате — каза Бун и влезе в по-малката стая. Веднага се върна. — И той е излязъл. Другата врата води към кабинета му. — Усмихна се добродушно. — Също като котките и готвачите, Архиепископ Дигби влиза и излиза когато му скимне. Шегувам се. Казва, че едно „довиждане“ не прибавя нищо към щастието. Не се обиждайте.

— В никакъв случай. Благодарим ви за особено интересния ден. Моля ви, не ни изпращайте. Ще намерим пътя.

Двадесет и четвърта глава

Щом излетяха, Джубал попита Майк:

— Е, какво мислиш за това?

— Не гроквам — намръщи се Майк.

— Не само ти, синко. Какво толкова искаше да ти каже архиепископът?

Човека от Марс се колеба дълго.

— Братко мой Джубал, нужен е размисъл, докато грокна.

— Размишлявай, синко.

— Джубал — обади се Джил, — защо им се разминава безнаказано?

— Кое?

— Всичко. Това не е църква, а лудница.

— Грешка, Джил. Това си е църква… при това еклектична, каквото е нашето време.

— Ъ?

— Новото откровение е стара песен. Нито Фостър, нито Дигби са имали и едно оригинално хрумване през живота си. Събрали накуп похабени от времето трикове, пребоядисали ги и влезли в играта. С голям успех. Друго ме тревожи — току-виж, доживея до деня, когато техните глупости станат задължителни за всички.

— О, не!

— О, да. Хитлер е започнал доста по-скромно, при това пробутвал само омраза. Щастието е по-привлекателна стока. Знам, защото и аз съм в занаята. Както и Дигби ми напомни. — Лицето на Джубал се разкриви. — Трябваше да му прасна един в брадичката. Но той го каза така, че да ми стане приятно. Боя се от него, защото е хитрец. Знае какво е нужно на хората — щастие. Светът изстрада един дълъг век на страх и угризения. А сега Дигби внушава на хората, че няма от какво да се боят нито в този живот, нито в отвъдния, защото Господ иска от тях да са щастливи. И все това повтаря неуморно: стига страх, отдайте се на щастието.

— Е, няма нищо лошо — призна Джил. — При това работи упорито. Обаче…

— Дрън-дрън! Той се преструва упорито.

— Стори ми се, че е наистина отдаден на вярата си, че е пожертвал всичко друго, за да…

— Вече ти казах — дрън-дрън! Джил, от всички празни приказки, объркващи човешкия ум, „алтруизмът“ е най-лошата. Хората правят каквото им харесва. Ако се изправят пред болезнен избор, приличащ на „саможертва“, бъди сигурна, че решението им няма да е по-благородно от онова, което им подсказва алчността… необходимостта да избереш между две неща, защото не можеш да имаш и двете. Обикновеният човечец страда всеки път, когато избира дали да похарчи долар за една чашка или да го отдели настрана за децата, дали да стане рано сутрин или да си загуби работата. Но винаги предпочита по-малката неприятност или по-голямото удоволствие. И мошеникът, и светецът вземат същите решения, но в по-голям мащаб. Също като Дигби. Не знам дали е светец или мошеник, но изобщо не е измъчен.

— Джубал, а според тебе от кой тип хора е?

— Защо, има ли разлика?

— О, стига, твоят цинизъм е обикновено пъчене! Разбира се, че има разлика!

— Хъм… да де. Надявам се да е от мошениците, защото един светец може да направи десет пъти по-страшни поразии. Сигурно и това ще го причислиш към моите „цинизми“, обаче съм прав. Джил, точно какво те смути в тяхното представление?

— Ами… всичко. Не можеш да ме убедиш, че това е богослужение.

— Тоест, не го правят като в дребната протестантска секта, към която си принадлежала в детските си години. Подготви се за неприятна новина, Джил — и в катедралата „Свети Петър“ не го правят така. Нито в Мека.

— Вярно, но… никой не го прави така! Щури танци, игрални автомати, дори бар! Това е недостойно!

— Не мисля, че и храмовата проституция е била особено достойна.

— Какво?!

— Що се отнася до танците, едва ли си виждала някой ритуал на по-твърдите петдесятници. И аз не съм, защото църква, обявила се против половите сношения, издъхва бързо. Но танците в прослава на Бог имат дълга история. Изобщо не е задължително да постигат съвършенство — и петдесятниците нямаше да ги пуснат В Болшой театър — достатъчно е въодушевлението. Според тебе индианските танци за дъжд богохулство ли са?

— Това е друго.

— Винаги е друго… и колкото е по-различно, толкова е по-еднакво. Сега да се върнем към игралните автомати. Играла ли си бинго в църквата си?

— Е, да. Нашата енория така плащаше наема за сградата на църквата. Но го правехме само в петък вечер. Нямаше нищо подобно по време на църковни служби.

— Нима? Напомняш ми за съпругата, която много се гордеела с добродетелите си. Спяла с други мъже, само когато съпругът бил в командировка.

— Джубал, разликата е от земята до небето!

— Вероятно. Сравненията са по-измамни и от логиката. Но, „малка госпожице“…

— По-добре се усмихвай, като казваш това!

— „Шегувам се“, както би подхвърлил Бун. Джил, което е грешно в неделя, грешно е и в петък. Аз поне така гроквам, може би и Човека от Марс. Единствената разлика е, че фостъритите ти подаряват поучителен текст, дори да загубиш. Което не би могло да се каже за вашите игри на бинго.

— Лъжливи поучения! Цитати от Новото откровение. Шефе, ти чел ли си го?

— Да.

— Е, значи ти е ясно. Само се прикриват с библейския език. Отчасти е гадно-сладникаво, но повечето са безсмислици… а някои неща са направо непоносими.

Джубал млъкна задълго. Накрая попита:

— Джил, запозната ли си със свещените писания на индусите?

— Не, за жалост.

— А чела ли си Корана? Или друг по-важен религиозен текст? Бих могъл да потвърдя възгледите си и с цитати от Библията, но не искам да те засягам.

— Няма такава опасност.

— Е, добре, ще си послужа със Стария завет, защото ровичкането в него не разстройва хората чак толкова. Знаеш историята за Содом и Гомор, нали? Как Лот бил спасен, когато Господ поразил тези градове на порока?

— Естествено. А жена му се превърнала в солен стълб.

— Винаги съм си мислил, че наказанието е била прекалено. Но сега говорим за Лот. Петър ни го описва като справедлив и набожен човек, разгневен от падението на порочните. Свети Петър трябва да е авторитет по въпросите на морала, щом са му поверили ключовете от Царството небесно. Но не ми е лесно да разбера какво прави Лот такъв пример за подражание. Разделил едно пасбище по предложение на своя брат. Бил пленен в битка. Измъкнал се от града, за да отърве кожата. Приютил и нахранил двама непознати, но както поведението му подсказва, знаел е, че са важни особи… а според Корана, пък и според мен, гостоприемството му щеше да е по-достойно, ако наистина ги е смятал за просяци. Като оставим тези неща настрана, както и похвалите на Петър, в Библията ще намерим само една случка, по която да съдим за добродетелите на Лот — такива добродетели, че животът му бил съхранен чрез пряка Божия намеса.

— И какво е написано?

— Прочети го сама. Не искам да ми вярваш, без да си се убедила.

— Джубал, по-вбесяващ тип от тебе не познавам!

— А ти си много хубавичко момиче, затова нямам нищо против невежеството ти. Добре, но после все пак го прочети. Съседите на Лот блъскат по вратата и искат да се позанимават с двамата приятели, които той прибрал. Лот им предлага сделка. Имал две дъщери, девственици — както той твърди. Казва на тълпата, че ще им даде двете момичета, за да ги правят какво им скимне… с други думи, групова гавра. Дори ги умолява да правят каквото искат с дъщерите му… само да не блъскат по вратата.

— Джубал… наистина ли това е написано?

— Осъвременявам езика, но смисълът е ясен като намигването на проститутка. Лот предложил на цяла банда — „млади и стари“, както пише в Библията — да насилва тези две девици, стига да не потрошат вратата на дома му. Я, сетих се! — грейна Джубал. — Трябваше да опитам същото, когато щурмоваците нахлуха вкъщи. Кой знае, можеше и аз да си осигуря местенце в рая! — Сви вежди замислено. — Не, съгласно рецептата трябва да са „недокоснати девици“, не бих познал коя от вас да предложа на онези говеда.

— Тъй значи! Поне от мен няма да научиш!

— Е, и Лот може да се е заблудил. Но точно това предложил — дъщерите си, млади и уплашени… дори подтиквал бандата да ги изнасили, само той да си запази спокойствието. — Джубал изпръхтя. — А в Библията този боклук е наречен праведник.

Джил не избърза с отговора си.

— Май не ни го разказваха по същия начин в неделното училище.

— Проклет да съм, провери сама! И това не е единственият шок, очакващ всеки внимателен читател на Библията. Да вземем Елисей. Бил толкова пламенен във вярата си, че само докосването до костите му върнало един човек към живота. И бил плешив старец като мен. Веднъж деца се присмели на голата му глава, както вие правите непрекъснато с мен. И Бог пратил мечки да разкъсат четиридесет и две деца на кървави парченца. Точно така е, виж втора глава от Втора книга на Царете.

— Шефе, никога не съм ти се присмивала, че си плешив.

— А коя прати името ми на онези измамници, които уж възстановявали косата? Все едно, Бог знае… и виновницата трябва честичко да се озърта за мечки. Библията е препълнена с подобни страхотии. Престъпления, от които ти се обръщат червата — или са извършени по Божия заповед, или са опростени пак от Бог. Трябва да добавя, че всичко това е в ущърб на здравия разум и елементарните правила за поведение в обществото. Не се стремя да охуля Библията. Съвсем невинна е в сравнение с порнографските гадости, които минават за свещени писания сред индусите. Или в сравнение с още десетина религии. Но и тях не искам да заклеймя. Може да се допусне, че все някоя е Словото Божие… че Бог наистина е параноик, който ще насъска мечки срещу дечица, подиграли се на неговия проповедник. Не ме питай за това, защото отбягвам подобни въпроси. Опитвам се само да ти внуша, че поне както е написано, Новото откровение прелива от сладост. Небесният покровител на Дигби изглежда добряк. Иска хората да са щастливи и на Земята, и във вечното райско блаженство. Не настоява да бичуват плътта. Щом ти харесва да се напиваш, да пръскаш пари на комар, да танцуваш до припадък и да сваляш мацки — моля, ела в църквата и прави същото под осветените й сводове. И не обременявай съвестта си. Забавлявай се. По-весело! И бъди щастлив! — Само че по лицето на Джубал нямаше и следа от веселие. — Разбира се, всичко си има цена. И Богът на Дигби иска да бъде почитан. Който е достатъчно глупав, за да отхвърли щастието според неговите условия, е закоравял грешник и заслужава всичко лошо на този свят. Но това са условията на всички богове. Не обвинявай само Фостър и Дигби.

— Шефе, говориш като че си готов да влезеш в църквата им.

— А, не! Не ми харесват масовите тупурдии, мразя тълпите и не позволявам на разни простаци да ми казват как да си прекарвам неделите. Само съм против да ги обвиняваш не за каквото трябва. Като литература Новото откровение е над средното равнище… би трябвало да се очаква, щом е крадено от различни източници. А пък вътрешната логика… правилата на всекидневието не важат за светите писания. Но и в това Новото откровение превъзхожда конкурентите — почти липсват гафове. Я се опитай да съчетаеш някак Стария завет с Новия или будистката доктрина с будистките апокрифи. Като морал е все същият фройдизъм, подсладен за хора, които не понасят откровената психология. Съмнявам се дали дъртият развратник, който е написал това… извинявай, „бил осенен от вдъхновение“, е съзнавал точно какво прави. Не е бил особено образован. Но пък е действал в пълно съгласие с духа на времето — страх, чувство за вина, безверие… Нима би могъл да сбърка? Сега си затвори устицата и ме остави да подремна.

— Че кой ти говори?

— „Тази жена ме изкуши“ — внушително изрече Джубал и затвори очи.

Вкъщи завариха Какстън и Махмуд, дошли на гости за неделята. Бен бе разочарован, че Джил я нямаше, но успя някак да преглътне отсъствието й с помощта на Ан, Мириам и Доркас. А Махмуд винаги твърдеше, че идва заради Майк и доктор Харшо. Но и той се бе възползвал от храната, напитките, градината… и позволяваше на тукашните одалиски да го забавляват. В момента Мириам му масажираше гърба.

Джубал го погледна.

— Не си прави труда да ставаш.

— Не мога, така ме е яхнала. Здрасти, Майк.

— Здравей, братко мой Смрадльо доктор Махмуд.

След това Човека от Марс поздрави тържествено Бен и помоли да не му се сърдят, защото искал да остане сам.

— Не се притеснявай, синко — каза му Джубал.

— Майк, няма ли да обядваш? — попита Ан.

— Ан, не съм гладен — сериозно отвърна той. — Благодаря.

Обърна се и влезе в къщата.

Махмуд се извъртя и едва не събори Мириам.

— Джубал, от какво се измъчва нашето момче?

— Вярно, все едно го е налегнала морска болест — съгласи се Бен.

— Оставете го. Пое прекомерна доза религия.

Джубал описа набързо случките преди обяд. Махмуд се мръщеше.

— Нима е било нужно да го оставяте насаме с Дигби? Това ми се струва — моля за извинение, братко мой! — твърде неразумно.

— Трябва да обръгне на тези неща. Майк ми каза, че и ти си му проповядвал. Би ли ми посочил поне една причина да откажа тази възможност и на Дигби? Отговори ми като учен, а не като мюсюлманин.

— На всеки въпрос отговарям като мюсюлманин — тихо промълви доктор Махмуд.

— Съжалявам, ако те обидих. Разбирам, макар че не мога да се съглася.

— Джубал, употребих думата „мюсюлманин“ в нейния точен смисъл, а не в значението на сектант, който Мариям неправилно нарича „мохамеданин“.

— Ще те наричам така, докато се научиш да казваш „Мириам“! И стига си се гърчил!

— Добре, Мариям. Ох! Жените не бива да имат такива мускули. Джубал, като учен смятам Майк за най-ценното откритие в живота си. Като мюсюлманин откривам в душата му готовност да се подчинява на волята Божия… и се радвам за него, макар че още му е трудно да грокне смисъла на думата „Бог“. — Той сви рамене. — Както и арабската дума „Аллах“. Но като човек — и раб Божи във всеки миг от живота си — аз обичам това момче, нашия приемен син и воден брат. Не бих искал да се излага на вредни влияния. Да оставим настрана вярата, този Дигби ми изглежда негодник. Ти какво мислиш за него?

— Оле! — одобрително подвикна Бен и плясна с ръце. — Той е една слузеста гадина. Не успях да го разоблича в рубриката си, само защото синдикатът се уплаши. Смрадльо, ако говориш все така, ще започна да уча арабски и ще си купя молитвено килимче.

— Надявам се. Но килимчето не е задължително.

— Съгласен съм с вас — въздъхна Джубал. — Предпочитам Майк да пропуши марихуана, отколкото да повярва на Дигби. Но едва ли има опасност Майк да се увлече по такъв зле забъркан миш-маш. И нека се научи как да устоява на вредните влияния. Мисля, че ти му влияеш добре, но нямаш по-голям шанс да го привлечеш към вярата си. Момчето има изумително мощен ум. Упорстваш ли, току-виж се наложило Мохамед да отстъпи пред нов пророк.

— Ако такава е волята Божия — каза Махмуд.

— След такъв отговор не остава място за спор.

— Приказвахме си за религията, преди да се върнете — тихо се обади Доркас. — Шефе, ти знаеше ли, че жените имат души?

— Сериозно?

— Така казва Смрадльо.

— Мариям — обясни Махмуд, — ме попита защо според „мохамеданите“ само мъжете имали души.

— Мириам, това е пошла заблуда като приказките, че юдеите принасяли в жертва невръстни християнчета. В Корана е записано, че в рая влиза цялото семейство, мъжете и жените ръка в ръка. Нали, Смрадльо?

— „Влезте в Градината, вие и жените ви, за да познаете радостта“. Едва ли го преведох много добре.

— Е, аз пък съм чувала — упорстваше Мириам, — за прекрасните хурии, с които мохамеданите се забавлявали в рая. Май не остава много място за съпругите.

— Хуриите — отговори Джубал, — са съвсем други създания, подобни на джиновете и ангелите. Нямат нужда от души, защото поначало са си духове — вечни, нетленни и прекрасни. Има и мъжки хурии, поне техните съответствия. Те не влизат в рая по заслуги, а са част от персонала, така да се каже. Поднасят превъзходни ястия, наливат напитки, от които никой няма махмурлук, и предлагат всякакви други забавления. А на душите на съпругите не се налага да работят. Прав ли съм, Смрадльо?

— Достатъчно близо си до смисъла, ако пренебрегнем малко лекомислените ти изрази. Хуриите… — Той скочи толкова неочаквано, че събори Мириам. — Ей, момичета, а може би вие все пак нямате души!

— Неблагодарен неверник — озъби се Мириам. — Вземи си думите назад!

— Мир, Мариям. И да нямаш душа, пак си безсмъртна. Джубал… възможно ли е един мъж да умре, без да забележи?

— Не знам. Не съм опитвал.

— Дали не съм умрял на Марс и съм се върнал само насън у дома? Огледайте се! На тази градина и Пророкът би завидял. Четири красиви хурии поднасят превъзходни ястия и изтънчени напитки по всяко време на денонощието. Ако човек е придирчив, може да посочи и мъжките им съответствия. Тук не е ли раят?

— Уверявам те, че не е — натърти Джубал. — Скоро трябва да си плащам данъците.

— Но това не засяга мен.

— А и тези хурии… Да приемем за момент, че отговарят по хубост, защото красотата е само в погледа на онзи, който й се възхищава…

— Бива ги горе-долу.

— И ти ще си платиш, шефе — обеща Мириам.

— …все пак има още едно задължително условие — изтъкна Джубал.

— Хъм… да не задълбаваме в тази тема — предложи Махмуд. — В рая това не е временно телесно състояние, а неизменно състояние на духа. Нали?

— В такъв случай — отсече Джубал, — сигурен съм, че те не са хурии.

Махмуд въздъхна.

— Значи ще се наложи да посветя някоя във вярата.

— Само една? В някои страни би могъл да се заемеш с всичките.

— Не, братко мой. Съгласно мъдрите слова на Пророка, макар Шериата да позволява четири жени, не е възможно да отдадеш дължимото на повече от една.

— Какво облекчение. И коя да бъде?

— Да видим сега… Мириам, чувстваш ли се одухотворена?

— Върви да се пържиш в ада! „Хурии“, как пък не!

— Джил?

— Не се бъркай! — възмути се Бен. — Аз я свалям.

— Значи по-късно, Джил. Ан?

— Жалко, но имам среща.

— Доркас, ти си последният ми шанс.

— Колко одухотворена искаш да се почувствам? — кротко попита тя.

Майк се качи в стаята си, затвори вратата, просна се на леглото, сви се в зародишна поза, подбели очи, глътна си езика и забави ударите на сърцето си. Джил се сърдеше, когато той правеше това през деня, но не възразяваше, стига да няма други хора. Имаше толкова неща, които Майк не биваше да прави пред хората, но само това будеше гнева на Джил. А Майк беше в очакване, откакто излезе от онази зала на ужасна злина. Изпитваше остра нужда да се оттегли от света в опит да грокне.

Извърши нещо, което Джил му каза да не прави…

У него се пробуди човешкият подтик да си внуши, че е бил принуден, но марсианското не му позволи да се измъква с оправдания. Бе настъпил миг на изпитание, бе длъжен да избере вярното действие и изборът беше само негов. Грокваше, че е постъпил правилно. Но неговият воден брат му забрани да прави такъв избор…

Само че така не би му останал никакъв избор. Неразрешимо противоречие. Изборът е в самото изпитание. Чрез избора духът израства.

Ако бе направил нещо друго, без да хаби храна, дали Джил би го одобрила?

Не. Грокна, че изречените от Джил правила се простираха и върху този вариант.

В този момент съществото, развило се от човешки гени и оформено от марсианска мисъл, което никога нямаше да принадлежи напълно и към двете раси, завърши един стадий от растежа си и се откъсна от гнездото. Прие самотата, на която е обречен всеки със свободна воля, заедно с марсианската несмутима способност да обгърне, оцени и вкуси нейната горчилка и да приеме последствията. С трагична радост осъзна, че това изпитание е било само негово, не на Джил. Неговият воден брат можеше да го учи, кори и напътства… но изборът при изпитание не може да се сподели. Това беше „собственост“ далеч над продажбите, даренията и ипотеките. Притежателят и притежаваното грокваха неразделни. Той завинаги оставаше в действието, извършено при изпитание.

И знанието, че вече е самостоятелно „аз“ му даваше свободата да грокне още по-близки своите братя, да се слее с тях без остатък. Цялостта на „аз“ е била, е и ще бъде винаги. Майк отдели време да обхване в мислите си всички свои братя — много пъти по три на степен на Марс, телесни и обезтелесили се, скъпоценните малцина на Земята… и още незнайните, с които щеше да се слее, щом най-сетне грокна след дълго очакване и разбра самия себе си.

Остана в транс. Трябваше да грокне още много, да обмисли и свърже разпокъсаните парченца, да ги впише в цялостта на растежа си — всичко, което видя, чу и преживя в Молитвения дом „Архангел Фостър“ (а не само изпитанието, когато остана лице в лице с Дигби)… защо се чувстваше неспокойно предпазлив до сенатора епископ Бун, как госпожица Доун Ардънт излъчваше уханието на воден брат, без да е такава, вкуса на добро в подскачането и виковете, който не грокна в цялост…

И винаги се изправяше пред казаното от Джубал. Неговите думи го смущаваха най-силно. Изучаваше ги, сравняваше ги с наученото в гнездото, бореше се да укрепи моста между езика, на който мислеше, и другия, на който още се учеше да мисли. Думата „църква“, преобръщаща се всякак в словата на Джубал, толкова трудна и неуловима. Никоя марсианска идея не подхождаше за нея, освен ако събереше „църква“, „богослужение“, „Бог“, „паство“ и още много други, за да ги приравни към единствения свят, който познаваше през своето очакване-растеж… а после да ги върне с усилие в английската фраза, отхвърлена (по различен начин) и от Махмуд, и от Джубал, и от Дигби.

„Ти си Бог.“ Вече беше по-близо до разбирането й на английски, макар че не успя да й придаде неизбежността, съдържаща се в марсианската представа. Произнесе в мислите си едновременно английското изречение и марсианската дума. Грокването беше близо. Повтаряше си я като новопосветен в будизма, който се убеждава, че скъпоценността е в лотоса. И изпадна в нирвана.

Малко преди полунощ ускори пулса си, започна да диша нормално, провери тялото си, изпъна се и седна. Преди беше уморен, сега се чувстваше лек, весел и с прояснена глава, готов за многообразните действия, открили се пред него.

Жадуваше за компания като дружелюбно кутре, както доскоро беше непреодолима нуждата му да се усамотява. Излезе в коридора и се зарадва да срещне воден брат.

— Здрасти!

— О, здравей, Майк. Май си по-добре.

— Направо чудесно! Къде са другите?

— Спят. Бен и Смрадльо си тръгнаха преди час.

— О, така ли…

Майк се разочарова, искаше да обясни на Махмуд новото си грокване.

— Би трябвало и аз да поспя, но исках да хапна нещо. Ти гладен ли си?

— О, много!

— Ела да си вземем от пушеното пиле и каквото още намерим.

Напълниха изобилно цял поднос.

— Я да го изнесем навън. Доста е топло.

— Да, така е по-добре — съгласи се Майк.

— Може и да се плува на такова време. Истинско циганско лято. Ще включа лампите.

— Недей. Аз ще нося храната.

Майк виждаше в почти пълен мрак. Джубал каза, че сигурно се дължало на условията, в които се е развивало зрението му. Майк грокна, че това е вярно, но и наставниците му го бяха научили как да гледа. Не забелязваше дали нощта е топла. Щеше да се чувства добре и гол на връх Еверест, но водните му братя имаха лоша поносимост към промените в температурата и налягането. Съобразяваше се с тази слабост, откакто узна за нея. Все пак очакваше с нетърпение снега, за да види сам как всяко кристалче от водата на живота е единствено и неповторимо… И да ходи бос по снега, да се търкаля в него.

Но сега беше доволен, че нощта е топла и още повече се радваше на приятното присъствие на водния брат.

— Добре, вземи подноса. Ще включа подводните прожектори. Ще ни стигнат да виждаме яденето.

— Чудесно!

Майк обичаше да гледа играта на лъчите през водата. Беше добро, красота. Похапнаха до басейна, после се излегнаха в тревата и се загледаха в звездите.

— Ето го Марс. Или е Антарес?

— Това е Марс.

— Майк, какво правят на Марс?

Той се поколеба. Въпросът беше твърде обширен, за да вмести отговора в оскъдицата на английския език.

— В южното полукълбо е пролет, там учат растенията как да растат.

— Учат ги да растат ли?

Чудеше се как да обясни.

— И Лари ги учи. Помагал съм му. Но моите хора… тоест, марсианците… вече гроквам, че вие сте моите хора… учат растенията по друг начин. В другото полукълбо застудява и сега събират нимфите, които са оцелели през лятото, за да бъдат оплодени и да продължат растежа си. — Замисли се. — Един от хората, които останаха на екватора, се е обезтелесил и другите са опечалени.

— Да, чух по новините.

Майк не беше чул. Не знаеше за този факт, преди да отговори на въпроса.

— Не бива да скърбят. Господин Т. У. Букър, кулинарен техник първи клас, не е опечален. Старите са го обгърнали.

— Познаваше ли го?

— Да. Той имаше свое лице, тъмно и прекрасно. Но тъгуваше по дома си.

— О, колко лошо! Майк… а ти тъгуваш ли за Марс?

— Отначало ми беше мъчно за моя дом. Винаги бях самотен. — Обърна се към нея и протегна ръце. — Но сега не съм сам. Гроквам, че никога повече няма да бъда сам.

— Мили Майк…

Целунаха се. След време водният брат прошепна задъхано:

— Олеле! Беше почти като първия път.

— Добре ли си, братко?

— Да. О, да! Целуни ме пак.

След още много време, дори според космическия часовник, тя каза:

— Майк, ти… Всъщност, знаеш ли…

— Да. Това е сближаване. Ние се сближаваме.

— Да… Отдавна съм готова… Божичко, всички бяхме готови, но… все едно, миличък. Обърни се мъничко насам, ще ти помогна…

Сляха се, грокваха заедно, а Майк изрече тихо и ликуващо:

— Ти си Бог.

Отговорът не беше с думи. Грокването ги сближаваше все повече и Майк се почувства почти готов да се обезтелеси, но нейният глас го върна:

— Ох!… Да! Ти си Бог!

— Ние грокваме Бог.

Двадесет и пета глава

На Марс хората изграждаха херметизирани куполи със собствена атмосфера за смесената мъжко-женска група, която щеше да пристигне със следващия кораб. Работата изпреварваше графика, защото марсианците помагаха по малко. Част от спестеното време беше използвано за предварителна оценка на дългосрочния план по освобождаването на съдържащия се в пясъците кислород, за да стане планетата по-гостоприемна за следващите човешки поколения.

Старите нито одобриха замисъла, нито попречиха с нещо. Не бе настъпило времето за това. Размишленията им наближаваха потресаващо изпитание, което щеше да определи пътя на марсианското изкуство за хилядолетия напред. А на Земята бяха проведени поредните избори. Един извънредно изпреварил епохата си поет публикува в тираж за избраници поемите си, състоящи се само от препинателни знаци и интервали. В рецензията си списание „Тайм“ предложи и всекидневният бюлетин, издаван от Общото събрание на Федерацията, да излиза в същия вид.

Започна колосална по мащабите си кампания за развъждане на повече растения и госпожа Дъглас (същата „Сянката на величието“) изрече: „Не бих се хранила без цветя на масата, също както и без салфетки“. Един тибетски учител (роден в град Палермо, Сицилия) обяви в Бевърли Хилс, щат Калифорния, преоткрита форма на древната йога, състояща се от „трептящо“ дишане, увеличаващо както жизнената енергия, така и космическото привличане между половете. Неговите ученици трябваше да го слушат, заели асаната „матсиендра“ и покрити само с ръчно тъкани препаски, докато им четеше напевно от „Ригведа“, а в това време помощникът му оглеждаше портфейлите и чантичките им в съседната стая. Не открадна нищо. Планът предвиждаше по-дългосрочно и сигурно издояване.

Президентът на Съединените американски щати обяви първата неделя от ноември за „Ден на бабите“ и подкани Америка да изрази чувствата си с букети. Верига от погребални бюра бе осъдена за подбиване на цените. След тайно съвещание епископите на фостъритската църква обяви второто Велико Чудо — Архиепископ Дигби се пренесъл в Небесата в телесния си вид и незабавно бил въздигнат в Архангел, равен, но все пак подчинен на Архангел Фостър. Вълнуващата новина бе позадържана малко в очакване Небесата да одобрят избора на нов Архиепископ. Най-сетне и фракцията на Бун се съгласи с кандидатурата на Хюи Шорт след множество тайни гласувания.

„Унита“ и „Хой“ поместиха на страниците си почти еднакви хули по повод издигането на Шорт, „Осерваторе Романо“ и „Крисчън Сайънс Монитър“ пренебрегнаха събитието, „Таймс ъв Индия“ му се присмя, а издаваният в Манчестър „Гардиън“ просто съобщи факта — фостъритите в Англия бяха малко, но пък крайно войнствени.

Дигби не се зарадва на повишението си. Човека от Марс го принуди да остави делата си недовършени, а тъпият скапаняк Шорт щеше непременно да оплеска всичко. Фостър изчака с ангелско търпение края на тирадата му и каза:

— Слушай, младши, вече си ангел. Забрави тези грижи. Вечността не е време за закани. И ти беше тъп скапаняк преди да ме отровиш, но после се справяше доста добре. Щом вече стана архиепископ, Шорт ще запретне ръкави. Няма друг изход. Същото е било и с папите. Някои от тях са били истински циреи върху лицето на земята, преди да ги издигнат. Ако искаш, питай ги, тук няма професионална завист и ревност.

Дигби се поукроти малко, но отправи една молба. Фостър поклати нимба си.

— Не можеш да го докоснеш дори. Не биваше да му пробутваш номерата си. Е, ако желаеш да се покажеш глупак, подай официална молба за чудо. Трябва да те предупредя, че ще ти откажат. Още не разбираш как е устроена Системата. Марсианците си имат своя подредба, твърде различна от нашата, и докато имат нужда от момчето, за нас си остава неприкосновен. Правят си представленията по свои правила — Вселената е безкрайно разнообразна, има по нещо за всеки. Но вие, оперативните работници, понякога не разбирате този факт.

— Значи онова недорасло хулиганче може да ме махне от сцената и аз трябва да си мълча?

— И аз си мълчах, нали? Но сега ти помагам, нали? Виж какво, тук има доста работа да се върши. Големият шеф иска резултати, а не дрязги. Ако искаш почивен Ден да се успокоиш, отбий се до мюсюлманския Рай. Ако не — оправи си нимба, разпери криле и се заемай с нещо смислено. Колкото по-скоро започнеш да се държиш като ангел, толкова по-скоро ще се почувстваш такъв. Бъди Щастлив, младши!

Дигби изпусна дълбока безтелесна въздишка.

— Добре, вече съм Щастлив. С какво да започна?

Джубал не научи веднага за изчезването на Дигби, а по-късно потисна мимолетните си подозрения. Дори Майк да бе замесен, размина му се. А произшествията с разни архиепископи не засягаха Джубал, стига никой да не му досажда с въпроси.

В дома му се усещаха трусове. Лесно се досети какво е станало, но не знаеше точно с коя… и нямаше намерение да разпитва. Майк беше пълнолетен и се предполагаше, че може да се опази от неприятности. Крайно време беше да опознае живота.

Не можеше да възстанови първоначалната случка по поведението на момичетата, защото сблъсъците се променяха неспирно — АБВ срещу Г, после БВГ срещу А… или пък АБ срещу ВГ, АВ срещу БГ. Изобщо, опитаха всички комбинации.

Продължи почти цяла седмица след злощастното гостуване в църквата, а Майк почти не излизаше от стаята си и не поддържаше връзка със света. Джубал би го обявил за мъртвец, ако вече не знаеше какво става. Момичетата прекарваха половината време в стъпване на пръсти около вратата на стаята, „за да видят дали Майк е добре“, твърде заети, за да готвят или да бъдат послушни секретарки. Дори непоклатимата Ан… по дяволите, тя беше най-зле от всички! Разсеяна, необяснимо сълзлива… А доскоро Джубал бе готов да се закълне, че ако на Ан й се наложи да бъде Свидетел на Второто пришествие, ще запомни датата, часа, участниците, събитията и атмосферното налягане, без дори да примигне с ясните си сини очи.

Късно в четвъртък Майк се събуди и изведнъж АБВГ започнаха да пърхат около него, готови да бъдат „прах под колесницата му“. Сетиха се и за задълженията си към Джубал, така че той предпочете по-малкото зло и забрави смутното време. Позволи си само киселата мисъл, че ако реши да се перчи, Майк може да им вдигне заплатите петорно само с една картичка до Дъглас… но това нямаше значение за момичетата.

Домашното спокойствие се върна в имението и Джубал се примири, че друг е хванал юздите. Получаваше си гозбите навреме, по-вкусни от всякога. Викнеше ли „Дежурната!“, момичето се явяваше на секундата — със светнали очи, преливащи от щастие.

Най-интересна му беше промяната у самия Майк. Преди бурната седмица момчето беше ненормално послушно и сговорчиво. Сега пък се отличаваше с такава самоувереност, че Джубал би я нарекъл „празноглавство“, ако Майк не бе останал вежлив и добросърдечен.

Приемаше поклонението на момичетата като свое естествено право, вече изглеждаше по-възрастен от годините си, говореше напористо, а не срамежливо. Джубал реши, че Майк се е влял в редиците на човешката раса. Можеше да изпише пациента от болницата.

И веднага си напомни, че едно нещо липсва — Майк не се смееше. Усмихваше се на шегите и понякога не питаше в какво е солта на вица. Беше неизменно весел… но не се смееше на глас.

Джубал не искаше да преувеличава значението на този недостатък. Пациентът вече беше здрав физически и психически… и се превърна в човек. Само преди броени седмици не би заложил на благоприятния резултат. Скромността не му позволи да си припише заслугите, по-скоро оздравяването се дължеше на момичетата. Или само на една от тях?

Всеки ден повтаряше на Майк, че е желан в дома му… но че трябва и да се разшета по света, щом се почувства готов. Значи не биваше да се изненадва, когато веднъж на закуска Майк обяви, че си тръгва. Обаче се изненада. И с още по-силно учудване установи, че му е мъчно.

Прикри смущението си, като притисна ненужно салфетката към устните си.

— И кога?

— Тръгваме още днес.

— Хъм. Множествено число. Ние с Дюк и Лари сами ли ще трябва да си готвим?

— Обсъдихме това. Джубал, имам нужда от някой с мен. Още не знам как и какво правят хората… Допускам грешки. Трябва да е Джил, защото тя иска да продължи с марсианския език. Но може да е Лари или Дюк, ако не можеш да се лишиш от момичетата.

— О, все пак имам думата?

— Джубал, ти ще решиш.

(„Синко, ти май изрече първата лъжа в живота си. Съмнявам се, че бих успял да задържа дори Дюк, ако ти хрумне да го отмъкнеш.“)

— Е, и аз мисля, че най-добре Джил да дойде с тебе. Чуйте, хлапета… Този дом е ваш.

— Знаем. И ще се върнем. Пак ще споделим водата.

— Ще я споделим, синко.

— Да, татко.

— Какво?!

— Джубал, в марсианския липсва думата „баща“. Но наскоро грокнах, че ти си мой баща. И на Джил също.

Джубал стрелна Джил с поглед.

— Ъ-ъ… да, грокнах. Пазете се.

— Добре. Да вървим, Джил.

Когато Джубал се надигна иззад масата, двамата вече не бяха в имението.

Двадесет и шеста глава

Най-обикновен карнавал — въртележки, захарен памук, все същите втръснали примамки, измъкващи долари от баламите. Лекцията по сексология се съобразяваше с преобладаващото местно мнение за теорията на Дарвин, танцьорките се разсъбличаха, доколкото местните закони позволяваха, Безстрашният Фентън правеше своя смъртоносен скок в миниатюрния басейн от главозамайваща височина. Липсваше сценичен телепат, но затова пък имаха магьосник. Нямаха брадата дама, но разполагаха с полумъж-полужена. Вместо гълтач на саби имаше огнедишащ факир, а на мястото на татуирания от глава до пети бабаит беше жена, която освен това укротяваше змии и във върховния миг се появяваше „абсолютно гола!… покрита само с екзотични картини!“ И всеки балама, открил неизползван квадратен сантиметър от шията й надолу, щеше да получи за награда двадесет долара.

Никой не взе наградата. Госпожа Пайвонски позираше „абсолютно гола“… и увита в четириметрова боа-удушвач на име Медената кифличка — толкова майсторски, че нито един местен проповедник не намери за какво да се заяде. От предпазливост (пак заради боата) стоеше по средата на ограден с брезент квадрат, където пълзяха десетина кобри.

Пък и осветлението не го биваше много.

Но рекламите за госпожа Пайвонски бяха съвсем честни. До самата си смърт нейният съпруг работеше в своето студио за татуировки в Сан Педро. Когато настъпваше оскъдица от клиенти, занимаваха се един с друг. И след време просто нямаше къде да бъдат нанесени нови картини по тялото й. Тя се гордееше, че е най-украсената жена в света — произведение на най-великия художник (собственото й убеждение за нейния покоен съпруг).

Душата на Патриша Пайвонски не се опетняваше от всекидневното общуване с измамници и грешници. Тя и съпругът й бяха посветени във вярата лично от Фостър и където и да я отнасяше карнавалът, не пропускаше служба в най-близката църква на Новото откровение. Без притеснение би се отървала от всякакви уловки в представлението, защото се смяташе за творба на религиозното изкуство, по-възвишена от катедрала. Когато тя и Джордж прозряха светлината, на кожата й все още имаше недокоснат половин квадратен метър. Преди смъртта си съпругът й успя да изобрази живота на Фостър от люлката, над която се надвесваха ангели, до славния миг, когато духовният им наставник зае подобаващото си място в Небесата.

За жалост госпожа Пайвонски трябваше да покрива голяма част точно от тази величествена история. Но можеше да я показва на закрити Щастливи срещи, ако пастирът пожелаеше (почти винаги). Патриша нямаше проповедническа дарба, нито глас на певица… тя беше живо свидетелство на светлината.

Нейният номер беше предпоследен. Имаше време да се облече и да се шмугне в дъното на сцената, за да гледа магьосника.

Доктор Аполон раздаваше стоманени обръчи и подканваше публиката да се убеди, че са плътни и здрави. После караше неколцина зрители да наложат обръчите един върху друг, чукваше ги с магическата си пръчка и правеше верига. Оставяше пръчката да виси във въздуха, вземаше купа с яйца от асистентката си и започваше да жонглира с шест-седем от тях. Това изпълнение не привличаше много погледи, повечето мъже зяпаха асистентката. Беше по-облечена от младите дами в танцовото шоу. Но никой не се съмняваше, че едва ли има татуировки по себе си. Баламите почти не забелязваха как шестте яйца стават пет, после четири… три, две. Накрая доктор Аполон подхвърляше само едно яйце.

Той промърмори:

— Напоследък кокошките май не снасят много — и запрати последното яйце в публиката.

Обърна се, без публиката да забележи, че никой не бе изцапан. А доктор Аполон извика едно момче на сцената.

— Синко, знам аз какво си мислиш. Не вярваш, че съм истински магьосник. Ето ти един долар за това.

Подаде банкнота на хлапето, но тя изчезна.

— Я, какво стана! Имаш още един шанс. Хвана ли я? Добре, а сега да те няма. Отдавна трябваше да си заспал.

Хлапето избяга, стиснало банкнотата в ръчичка. Магьосникът се смръщи съсредоточено.

— Мадам Мерлин, сега какво да правим? — Асистентката му прошепна нещо и той заклати глава. — Нима? Пред толкова хора? — Тя пак му прошушна още нещо. Доктор Аполон въздъхна. — Приятели, мадам Мерлин иска да си легне. Някой от господата има ли желание да й помогне? — Примигна учудено. — О, твърде много сте! Кои са служили в армията?

Пак останаха доста доброволци. Магьосникът избра двама.

— Ей там има една армейска койка, вдигнете покривалото и я сложете по средата. Мадам Мерлин, обърнете се към мен, моля. — Той плавно размаха ръце във въздуха. — Спете… спете… вие вече спите. Господа, щом вече й оправихте леглото, защо не я сложите в него? Внимателно… — Вдървеното като труп момиче бе сложено на койката. — Благодаря ви, господа.

Доктор Аполон взе пръчката и я насочи към дъното на сцената. От купчината предмети се отдели чаршаф и се понесе към него.

— Завийте я с това. Лицето също, не бива да зяпаме една дама, докато спи. Благодаря. А сега бихте ли слезли… Чудесно! Мадам Мерлин, чувате ли ме?

— Да, доктор Аполон.

— Спеше ви се и тялото ви бе натежало. Сега се усещате по-лека. Лежите върху облаци. Реете се… — Покритото с чаршаф тяло се издигна трийсетина сантиметра над койката. — Опа! Не ставайте прекалено лека, ще отлетите.

Някакво момче обясняваше шепнешком:

— Като я завиха, тя се скри през таен люк. Онова там е от тел. Като дръпне чаршафа, ще се сгъне и няма да се вижда. Всеки може да го направи.

Магьосникът се престори, че не го чува.

— По-високо, мадам Мерлин. Още по-високо. Стига…

Сега тялото висеше два метра над сцената. Момчето упорстваше:

— Ей там, дето чаршафът виси, има железен прът.

Доктор Аполон помоли доброволците да преместят койката.

— Тя няма нужда от легло, защото спи в облаците. — Заслуша се. — По-силно, моля. Аха, тя не иска и чаршафа.

(— Ей сега ще сгъне телта.)

Магьосникът дръпна с рязко движение чаршафа и пак никой не забеляза, че белият правоъгълник просто изчезна. Зяпаха мадам Мерлин, заспала два метра над сцената. Едно приятелче попита познавача на фокусите:

— Къде е тоя железен прът, бе?

— Той те кара да не гледаш натам. Нарочно са насочили прожекторите да ни заслепяват.

— Достатъчно, прекрасна принцесо! — каза доктор Аполон. — Дайте ми ръка. Събудете се!

Изправи младата жена и й помогна да стъпи на сцената.

(— Видя ли къде стъпи, а? Там се прибира оня прът! — Хлапето добави доволно: — Евтин трик.)

А магьосникът продължаваше:

— Сега, приятели, бъдете любезни да изслушате нашия многоуважаван учен, професор Тимошенко…

Скоро хората от карнавала започнаха да си прибират нещата. На другата сутрин щяха да се качат на влака.

Конферансие-управител-собственикът се върна, след като изпроводи последните балами на изхода.

— Смити, постой за малко. — Връчи плик на магьосника. — Момче, жал ми е да се разделяме… но ти и жена ти няма да дойдете с нас в Падука.

— Зная.

— Виж сега, няма нищо лично… трябва да мисля за приходите. С нас ще дойдат телепат и помощничката му. Направо смайват публиката. Пък и ти знаеш, че мястото ти не беше сигурно за целия сезон.

— Зная — съгласи се магьосникът. — Не ти се сърдя, Тим.

— Това поне ме радва. — Собственикът се поколеба. — Смити, искаш ли да ти дам един съвет?

— Ще те изслушам — просто каза доктор Аполон.

— Добре. Твоите фокуси си ги бива. Но само с фокуси не можеш да блеснеш. Не влагаш душа в представлението. Държиш се както трябва — не си пъхаш гагата навсякъде, не разваляш номерата на колегите и все гледаш да помогнеш с нещо. Но не те бива за карнавала. Нямаш усет как да се наложиш в шоуто. Истинският фокусник кара баламите да ахнат и като извади четвъртак от въздуха. А твоя номер с левитацията… Не съм виждал друг да го прави, ама баламите не го харесват. Няма живинка. Ето виж ме мен. Не правя фокуси, изобщо нямам номер, само че познавам простия човечец. Дори той да не знае какво му трябва, аз знам. В това е майсторлъкът, синко, няма значение политик ли си, свещеник или фокусник. Откриеш ли какво има в душата на баламата, можеш да оставиш половината реквизит в сандъка.

— Сигурно си прав.

— Прав съм, разбира се. Човечецът иска кръв, секс и пари. Кръв няма да му покажем, ама той все се надява факирът с огъня да сбърка някой път. И пари не му даваме, напротив — разпалваме алчността у него, ама му опразваме джоба по малко. Секс също не показваме, но защо баламата зяпа така номера със змията? Да види нещо голичко. Нищо не вижда и пак си отива доволен вкъщи. И още какво му трябва на човечеца? Тайни иска! Представя си, че светът е пълен с романтика, пък такова нещо няма. Това ти е работата… само дето не си се научил да я вършиш. Синко, баламите знаят, че номерата ти са илюзии, ама искат да вярват, че всичко е наистина. Ти трябва да им помогнеш. Това ти липсва.

— Как да го постигна, Тим?

— Дявол да го вземе, сам трябва да се научиш! Но… Виж сега, ти нали искаше да се представяш като „Човека от Марс“? Не пробутвай на баламата каквото той не може да преглътне. Хорицата са виждали Човека от Марс по стереото или на снимки. Приличаш малко на него, ама дори да му беше близнак, баламите знаят, че няма да го видят в карнавала. Все едно гълтач на саби да разправя, че е президента на Щатите. Човечецът идва тука с желанието да повярва. Няма много мозък в главата, но ти все пак не го обиждай.

— Ще запомня.

— Ох, раздрънках се, нали съм си конферансие на шоуто. Деца, вие ще се оправите ли някак? Да му се не знае, не бива да правя такива неща… искате ли малко пари назаем?

— Благодаря ти, Тим, но не сме закъсали.

— Хубаво. Пазете се. Всичко добро, Джил.

Патриша Пайвонски ги доближи, загърнала се в халат.

— Хлапета, Тим ви отряза.

— Пат, и без това щяхме да си тръгнем.

— Толкова съм бясна, че май и аз ще се махна!

— Е, стига, Пат…

— Да го видя аз какво ще прави без моя номер!

— Пат, по-спокойно. Тим е прав — не ме бива за това.

— Да де… Ще ми липсвате. Ох, божичко! Няма да тръгнем до утре сутринта, я елате да поседнем в мойта палатка.

— Пати — намеси се Джил, — защо ти не дойдеш при нас? Какво ще кажеш да полежиш в голяма вана с гореща вода?

— Ами… Ще взема някоя бутилка.

— Не — възрази Майк. — Имаме от това, което харесваш.

— Е, щом казваш… В хотел „Империал“ сте, нали? Нека се погрижа за мойте мъничета и да кажа на Медената кифличка, че ще изляза за малко. После ще хвана такси. Чакайте ме след половин час.

Майк караше колата. В това градче нямаше централен компютър, управляващ движението. Майк спазваше точно ограниченията за скоростта, намираше пролуки в потоците коли, дори когато Джил не ги забелязваше. Правеше това без никакво напрежение. И Джил се учеше да постига същото. Майк разтягаше усета си за време, докато жонглирането с яйца или шофирането станеше бавно и лесно. Тя си каза, че е малко чудно за човек, който преди броени месеци не е знаел как да си върже обувките.

Мълчаха. Разговорът ставаше трудничък при разликите във възприятията. Джил предпочете да помисли за живота им, да го обгърне и възхвали и според марсианските представи, и на английски. През всички години преди да срещне Майк, тя живееше под неумолимата власт на часовника.

В карнавала беше съвсем друго. Не се налагаше да върши нищо по график, освен няколко пъти дневно да изглежда хубава пред публиката. Майк не обръщаше внимание дали ядат веднъж на ден или се тъпчат непрекъснато. Имаха своя палатка. В повечето градове не я напускаха от пристигането до отпътуването. Карнавалът беше гнездо, където тревогите на външния свят не проникваха.

Вярно, наоколо винаги щъкаха баламите, но тя бързо усвои професионалното отношение към тях — хорицата в карнавала не са човешки същества, а част от пейзажа, чието единствено предназначение е да кихат мангизи.

Карнавалът беше изпълнен с щастие дом за нея. Не така потръгнаха нещата отначало, когато Майк реши да научи повече за света. Често ги разпознаваха и се случваше да се измъкнат трудно от репортерите и неизброимите лепки, които бяха убедени, че имат право да искат от Майк това или онова.

Накрая той помисли по-зрели черти за лицето си, направи и някои промени. Започнаха да подбират места, където никой не би очаквал да види Човека от Марс. Джил се обади у дома веднъж и Джубал предложи да им осигури по-добро прикритие. След няколко дни тя прочете във вестниците, че Човека от Марс се оттеглил временно в тибетски манастир.

Всъщност бяха в малка закусвалня насред забутано в провинцията градче — Джил като сервитьорка, Майк пък миеше чиниите. Когато управителят не се навърташе край него, всички съдове лъсваха до блясък за секунда. Останаха там една седмица, после продължиха. Понякога се хващаха на работа, понякога не. Почти всеки ден влизаха в обществените библиотеки, откакто Майк научи за съществуването им. Дотогава си бе представял, че библиотеката на Джубал е съдържала екземпляр от всяка книга на Земята. Щом узна възхитителната истина, задържаха се в град Ейкрън почти месец. Джил се размотаваше по магазините, защото Майк затъна в книги.

Но „Пътуващ карнавал на Бакстър“ се оказа най-приятната част от скиталчествата им. Джил потисна кикота си, защото се сети за случая със забраната танцьорките да се разголват. Само не помнеше името на градчето. Не беше честно. Винаги уреждаха нещата предварително — със сутиени или без, червени прожектори или сини. Въпреки това шерифът ги арестува, а мировият съдия беше склонен да натика момичетата зад решетките. Карнавалът затвори врати за публиката и всички нахълтаха вкупом в съдебната зала, заедно с хорицата, които се натискаха да зърнат „безнравствените жени“. Майк и Джил останаха най-отзад.

Тя все му внушаваше, че не бива да прави нищо необичайно, ако има опасност да го хванат. Но Майк грокна изпитание…

Шерифът тъкмо даваше показания за „разголването на публично място“, при това се наслаждаваше на всяка дума. Изведнъж и той, и съдията останаха както майка ги е родила.

Джил и Майк се измъкнаха в настаналата суматоха. Както и всички обвиняеми. Карнавалът си събра багажа и се отправи към по-приличен град. Никой не свърза чудото с Майк.

Джил съхрани завинаги в паметта си лицето на шерифа в онзи миг. Заговори на Майк мислено, за да му напомни колко смешен е бил онзи простак шерифът. Но в марсианския липсваше понятието „смешно“. Все по-силната телепатична връзка между двамата беше само на марсиански.

„Да, Джил?“, отвърна съзнанието му.

„По-късно.“

Наближиха хотела и Джил долови как мислите на Майк се забавиха, докато паркираше колата. Джил предпочиташе палатката, но й липсваше горещата вана. И с един душ можеше да мине, но има ли нещо по-хубаво от водата, в която да се отпуснеш! Понякога се настаняваха в хотел и вземаха кола под наем — само заради това. Отначало Майк не споделяше отвращението й към мръсотията, но сега беше чист като нея, просто защото тя го превъзпита. Можеше да се поддържа в това състояние, без да припари до баня, както престана да се нуждае от бръснар, щом разбра какво иска Джил от косата му. Само че наслаждението от водата на живота не отслабваше.

„Империал“ беше стар и занемарен хотел, но поне ваната в „младоженския апартамент“ беше грамадна. Джил веднага се запъти към нея, пусна водата… и без изненада установи, че вече е съблечена. Миличкият Майк! Той знаеше, че й харесва да си купува разни неща и я принуждаваше да угажда на слабостта си, като запращаше в нищото всяка дреха, стига да усетеше, че Джил вече не я носи с удоволствие. Щеше да го прави постоянно, ако тя не го бе предупредила, че честата смяна на нови дрехи се набива в очи сред хората в карнавала.

— Благодаря ти, скъпи! — извика към спалнята. — Хайде, идвай.

Или се беше съблякъл, или също бе премахнал дрехите си. Джил предположи, че е вярно първото. Майк не изпитваше интерес към такива покупки. Виждаше смисъл в дрехите само като защита от лошо време, значи нямаше нужда от тях. Настаниха се един срещу друг. Джил взе вода в дланта си, докосна я с устни и му я поднесе. Ритуалът не беше необходимост, но тя се радваше да си припомнят нещо, което нямаше да забравят до края на вечността.

Чак тогава му каза:

— Сетих се колко смешен беше онзи надут шериф, като остана гол.

— Смешен ли беше?

— О, ужасно!

— Обясни ми защо беше смешен. Не разбирам шегата.

— Ами… май не мога. Не беше като анекдот. Такива шеги са трудни за разказване и обясняване.

— Тогава не грокнах, че е смешен — каза Майк. — И у двамата — съдията и пазителя на реда — грокнах злина. Ако не знаех, че ще ми се разсърдиш, щях да ги отстраня.

— Мили Майк… — тя го докосна по бузата. — Добрият ми Майк. Беше нужно да го направиш. Никога няма да преживеят срама. В онази дупка няма да има арест за публично разголване поне петдесетина години. Хайде да си поговорим за друго. Исках да ти кажа колко съжалявам, че нашето шоу се провали. Старах се, колкото можах, да съчиня приятни реплики… но и аз не ставам за карнавал.

— Грешката е моя, Джил. Тим говори вярно — аз не гроквам баламите. Но карнавалът ми помогна… Гроквах все по-близо баламите с всеки ден.

— Не ги наричай повече балами. Те са си хора. Вече не сме в карнавала.

— Гроквам, че са балами.

— Да, мили. Но не е вежливо.

— Ще запомня.

— Реши ли накъде да тръгнем?

— Не. Когато настъпи времето, ще зная.

Майк винаги знаеше къде трябва да отидат. След прехода от кротост към властност, силите и увереността му нарастваха с всеки ден. Момчето, което се умори да държи във въздуха един пепелник, вече с лекота издигаше Джил във въздуха и се занимаваше с какво ли не още. Можеше да прояви силата си по всякакъв начин. Тя си спомни как един камион затъна в калта. Двадесет мъже от карнавала се опитваха да го избутат. Майк също подложи рамо. Почти скритото в калта колело изскочи. Поучен от опита, Майк не се издаде.

И бе разбрал, че „злината“ е необходима при премахване само на живи, грокващи същества… за нейната рокля не го възпираше липсата на „злина“. Правилото важеше само за съгнездници. Възрастният правеше това, което грокваше вярно.

Питаше се каква ли ще бъде следващата промяна в него. Но не се тревожеше. Майк беше добър и мъдър.

— Майк, нали щеше да е хубаво Ан, Доркас и Мириам да са при нас във ваната? И татко Джубал с момчетата — цялото семейство!

— Ще имаме нужда от по-голяма вана.

— А кой е против да сме по-нагъсто? Кога отново ще си идем у дома, Майк?

— Гроквам, че ще бъде скоро.

— По марсиански? Или земното „скоро“? Все едно, любими. Когато се изпълни очакването. Обаче си спомних, че леля Пати ще бъде тук скоро — в земния смисъл. Ще ме измиеш ли?

Тя се изправи. Шампоанът се надигна от поставката, обля я и се разпени в бели мехурчета.

— Олеле, гъдел ме е!

— Да те изплакна вече?

— Ще се топна. — Изми се във ваната и стана. — Тъкмо навреме.

Някой почука на вратата.

— Тук съм, хлапета. Облечени ли сте?

— Идвам, Пат! — извика Джил и излезе от ваната. — Изсуши ме, моля те.

Водата веднага изчезна от тялото й, дори не оставяше мокри следи по пода.

— Мили, нали няма да забравиш за дрехите? Пати не е като мен. Тя е дама.

— Няма да забравя.

Двадесет и седма глава

Джил сграбчи лек халат, наметна се и влезе забързано в хола.

— Заповядай, миличка. Къпем се, Майк ей сега ще дойде. Ще ти сипя нещо, а с втората чаша можеш да си полегнеш във ваната. Тук поне не пестят топлата вода.

— Е, след като приспах Медената кифличка, минах набързо под душа, но… Да, обожавам горещата вана. Джил, детенце, не съм дошла да ви ползвам банята. Мъчно ми, че се разделяме.

— Няма да си загубим следите. — Джил се зае с бутилките и чашите. — Тим беше прав. Двамата с Майк трябва да си излъскаме малко номера.

— Няма какво толкова да оправяте. Само повечко шеги да вмъкнете и… Здрасти, Смити.

Протегна му ръка, покрита с ръкавица. Извън карнавала госпожа Пайвонски винаги носеше ръкавици, рокли със затворени яки и непрозрачни чорапогащници. Изглеждаше (и беше) достойна вдовица на средна възраст, която много старателно поддържа фигурата си.

— Тъкмо казвах на Джил, че номерът ви си е много хубав.

— Не ни поднасяй, Пат — усмихна се Майк. — Направо вони на скука.

— Не, миличък. Но трябва да правите всичко с повечко живот. Или да поорежете малко сценичния костюм на Джил. Сладурче, имаш потресаващо тяло.

— И това няма да помогне — поклати глава Джил.

— Е, аз пък познавах един фокусник, който обличаше асистентката си като в края на деветнадесети век. И от краката й нищичко не се виждаше. После започваше да сваля дреха след дреха от нея, все едно изчезваха. Баламите се захласваха. Не ме разбирай накриво, миличка — нямаше нищо пошло. Накрая имаше на себе си горе-долу същото, което ти носиш сега.

— Пати, бих излязла на сцената и чисто гола, за да не ни изхвърлят.

— Няма да стане, сладурче. Хорицата ще побеснеят. Но щом имаш хубава фигура, защо да не я използваш? Щях ли да имам успех с тези татуировки, ако не смъквах всичко, което ми позволят?

— Като заговорихме за дрехи — намеси се Майк, — май не се чувстваш много удобно толкова навлечена. Климатикът отдавна се е споминал и тук е поне трийсет и пет градуса.

Той носеше лек халат, според безгрижните навици в карнавала. Жегата почти не му влияеше, рядко се налагаше да приспособява обмяната на веществата си. Но тяхната приятелка бе свикнала да няма почти нищо по себе си и носеше дрехи само по принуда, за да скрие татуировките си.

— Защо не се разхвърляш? Тук сме свои хора.

— Точно така, Пати — подкрепи го Джил. — Ако не носиш нищо отдолу, да ти донеса някоя лека дрешка.

— Ами… по сценична премяна съм.

— Тогава не се дръж сковано сред приятели. Ще ти помогна с циповете.

— Чакай първо да махна обувките и чорапогащника.

Продължи да бъбри, докато се чудеше как да насочи разговора към религиозните въпроси. Благословени да са тези хлапета, смяташе ги поне за търсещи светлината… но до днес разчиташе, че ще има целия сезон на разположение, за да ги убеди.

— Смити, в шоубизнеса най-важно е да разбираш душата на баламата. Ако беше истински магьосник… не че ти липсва дарба… — Тя натъпка чорапогащника в чантичката си и остави Джил да дръпне циповете на роклята. — Бива си те, все едно ти помага сатаната. Но хорицата все пак знаят, че всичко е ловкост на ръцете. Затова трябва да се държиш по-небрежно, лековато. Виждал ли си някога огнедишащ факир с хубавичка асистентка? На него само ще му пречи. Баламите все се надяват той да се подпали.

Свали роклята през главата си, Джил я целуна по бузата.

— Така си по-естествена, Пати. Седни удобно и си пийни с удоволствие.

— Момент, миличка.

Госпожа Пайвонски се помоли да налучка верния подход. Но нали картините по нея говореха сами за себе си. Джордж ги създаде точно с тази цел.

— Аз това показвам на баламите. А вие някога вглеждали ли сте се наистина в картините ми?

— Не — призна Джил. — Не искахме да те зяпаме като простаци.

— Ами зяпайте ме сега, деца. Затова Джордж, да е благословена чистата му душа в Небесата, ме изрисува цялата. За да ме гледат хората и да се поучат. Ето, под брадичката ми е раждането на нашия пророк, свети Архангел Фостър… едно невинно бебче, което още не знае предопределението си. Но ангелите знаят, нали виждате как се тълпят над него? Следващата сцена е неговото първо чудо. Като млад грешник, още ученик, гръмнал една нещастна птичка… а щом я взел и я погалил, тя отлетяла жива и здрава. Сега ще трябва да ви покажа гърба си.

Обясни им, че Джордж вече не разполагал с непокътнато платно, когато започнал най-великата си творба. И затова вдъхновението му подсказало да превърне „Нападението над Пърл Харбър“ в „Армагедон“, а „Нюйоркски пейзаж“ — в „Светия град“.

— Но макар сега всеки сантиметър да е покрит със свещени картини — призна си тя, — Джордж трябваше доста подробности да пропусне. Отбеляза само най-важните мигове в земния живот на нашия пророк. Ето го как проповядва на стъпалата пред богохулната семинария, откъдето го прогонили… тогава го арестували за пръв път, така започнали Гоненията. А ей тук, до гръбнака ми, го виждате да събаря нечестиви идоли… после вече е в килията си и небесна светлина прониква през решетките. После Праведните нахлуват в затвора…

(Преподобният Фостър бе осъзнал отрано, че в защита на верската свобода боксовете, бухалките и жаждата да се счепкаш с ченгетата дават по-добър резултат от пасивната съпротива. Неговото изповедание беше от възможно най-войнствените. Но Фостър владееше и тактиката — битките започваха само когато несъмненото надмощие беше на негова страна.)

— …спасяват го и въргалят несправедливия съдия в катран и пера. Тук отпред… май не се вижда добре. Сутиенът го закрива. Жалко!

(„Майкъл, какво е желанието й?“

„Знаеш. Кажи й.“)

— Пати — меко подхвана Джил, — ти искаш да разгледаме всичките ти картини. Нали?

— Да де… Точно както Тим разправя на баламите, Джордж използва цялата ми кожа, за да довърши историята на пророка.

— Щом Джордж се е трудил толкова упорито, значи е искал картините да бъдат гледани. Свали този костюм. Казах ти, че не бих имала нищо против да излизам гола на сцената, а пък ние само забавляваме хората. Твоите картини служат на свято дело.

— Е, щом искате.

В мислите си госпожа Пайвонски пееше „Алилуя!“, защото знаеше, че самият Фостър я напътства в този миг. С неговата благословия и с творбата на Джордж щеше да поведе тези деца към светлината.

— Чакай да разкопчая това…

(„Джил…“

„Недей, Майкъл.“

„Виж.“)

Зашеметената от изумление госпожа Пайвонски установи, че нейните блестящи от пайети бикини и сутиен са изчезнали! Джил не се учуди, че изведнъж се лиши от прозрачното си неглиже, а Майк от халата си. Отбеляза му червена точка за обноски, превъзхождащи тези на вежлив котарак.

Госпожа Пайвонски ахна и Джил я прегърна.

— Хайде, миличка, успокой се! Всичко е наред. Майк, трябва да й обясниш.

— Да, Джил. Пат…

— Кажи ми, Смити.

— Ти мислиш, че фокусите ми са ловкост на ръцете. Канеше се да махнеш сценичния си костюм, но аз направих това вместо тебе.

— Но как? И къде са ми дрехите?

— Където моята и на Джил. Няма ги.

— Не се тревожи — подметна Джил. — Ще ти купим други. Майк, не биваше да правиш това.

— Съжалявам. Грокнах, че така е добре.

— Е, може и да си прав.

В края на краищата Пати май не се уплаши много, а и никога не би си признала — тя беше артистка.

Госпожа Пайвонски наистина не съжаляваше за двете парченца украсен плат, нито се притесняваше от голотата — своята или тяхната. Обаче я обзе дълбоко безпокойство за един проблем по-скоро от областта на теологията.

— Смити, това истинска магия ли е?

— Сигурно може и така да се нарече — внимателно отговори той.

— Бих предпочела думата „чудо“ — решително заяви госпожа Пайвонски.

— Както желаеш, но не беше обикновен фокус.

— Вече знам. — Патриша Пайвонски не се боеше от нищо, защото се уповаваше на вярата си. Само се разтревожи за своите приятели. — Смити, погледни ме в очите. Да не си сключил сделка с дявола?

— Не съм.

Тя се взираше в него напрегнато.

— Не ме лъжеш…

— Пати, той не умее да лъже.

— …значи е чудо. Смити… ти си свят човек!

— Това не знам.

— И Архангел Фостър не е знаел, докато се прости с юношеството и помъдрее, но пак е вършил чудеса. Ти си свят човек, чувствам го. Мисля, че се досетих още при първата ни среща.

— Може и да е — съгласи се Джил. — Но няма как самият той да знае. Майкъл, вече казахме твърде много, за да не разкрием всичко.

— Майкъл ли! — неочаквано възкликна Пати. — Архангел Михаил, изпратен при нас в човешки облик.

— Моля те! Той няма да те разбере…

— Не е необходимо. Бог сам избира начина да ни съобщи волята си.

— Пати, моля те, нека обясня!

Скоро госпожа Пайвонски се увери, че пред нея е Човека от Марс. Съгласи се да приеме, че е човек, но си запази правото на мнение относно същинската му природа и причините за присъствието му на Земята. И Фостър беше телесен човек по време на земното си битие, но в същото време и архангел. Щом Джил и Майк настояваха, че не са спасени, тя щеше да се отнася към тях според желанието им. Неизповедими са пътищата Господни.

— Можеш да ни смяташ за търсещи светлината — каза й Майк.

— Това ми стига, милички! Сигурна съм, че вече сте от спасените… та и самият Фостър отначало е търсел светлината. Ще ви помогна.

Случи й се още едно чудо. Седяха на килима. Джил се отпусна назад и мислено предаде на Майк желанието си. Без никакъв реквизит наоколо Майк я издигна във въздуха. Патриша гледаше в кротко блаженство.

— Пат, легни и ти по гръб.

Подчини се със същата готовност, както бе слушала Фостър. Джил я погледна.

— Майк, не е ли по-добре да ме оставиш на пода?

— Не, ще се справя.

Госпожа Пайвонски усети, че някаква сила я издига полека. Не се страхуваше. Изпадна в толкова завладяващ религиозен екстаз, че от очите й закапаха сълзи. Не бе срещала такава духовна мощ, откакто Свети Фостър я докосна за пръв път. Майк ги събра насред стаята и Джил я прегърна. Сълзите на Пат бликнаха изобилно.

Майк ги спусна внимателно на килима, без да усети умора. Всъщност вече не помнеше кога за последен път е изчерпвал силите си.

— Майк… нужна ни е вода.

(„???“

„Да“, потвърди съзнанието й.

„А после?“

„Според неизбежността. Не знаеш ли защо тя дойде тук?“

„Знаех. Не бях уверен, че и ти знаеш… и че ще одобриш. Братко мой.“

„Братко…“)

Майк прати чаша в банята, пусна чешмата да я напълни и я върна в стаята. Госпожа Пайвонски гледаше любопитно. Отдавна бе прекрачила границата на изумлението.

— Пати, това е все едно да се покръстиш… — започна Джил. — И да се събереш с някого за цял живот. Това е… марсианско. Означава, че ние ти вярваме и ти ни вярваш. Че можем да си казваме всичко и че сме близки завинаги. Но веднъж решиш ли, не бива да се отказваш. Ако прекъснеш връзката, ние ще умрем веднага, спасени или не. Ако ние я прекъснем… но няма да го направим никога. Не бива да споделяш водата с нас неохотно. Пак ще си останем приятели. И недей да престъпваш вярата си. Не сме от твоята църква. Може би ще си останем само „търсещи“. Майк?

— Ние грокваме — съгласи се той. — Пат, Джил говори вярно. Да можех да ти го кажа по-ясно, на марсиански. Но това е всичко, което хората влагат в един брак… и много повече. Ние ти предлагаме вода с цялата си душа… но ако религията или нещо друго те възпира да я приемеш — не пий!

Патриша Пайвонски си пое дълбоко дъх. Вече й се бе случвало да вземе подобно решение… а нейният съпруг присъстваше. Тогава не се показа недостойна. Нима би могла да откаже на свят човек? И на благословената му невяста?

— Ще приема водата — каза непреклонно.

Джил отпи глътка.

— Нека винаги се сближаваме.

Подаде чашата на Майк.

— Благодаря ти за водата, братко. — Докосна течността с устни. — Пат, давам ти водата на живота. Нека винаги пиеш до насита.

Патриша взе чашата.

— Благодаря ви, мили мои! Водата на живота… обичам ви и двамата!

Отпи жадно. Джил взе чашата и я изпразни до дъно.

— Сега ще се сближим, братя.

(„Джил?“

„Веднага!!!“)

Майк вдигна новия воден брат и нежно я пренесе на леглото.

Валънтайн Майкъл Смит грокваше, че човешката телесна любов — много човешка и много телесна — не е просто оплождане на яйца, нито е само ритуал за сближаване. Самият акт беше сближаване. Още се опитваше да грокне в пълнота при всяка възможност. Отдавна бе престанал да се стряска от сериозното си подозрение, че дори Старите не познават тази радост. Грокваше, че неговата нова раса има присъщи само за нея душевни дълбини. И щастливо се стараеше да проникне в тях, без насадени в детството задръжки и угризения.

Неговите мили и щедри учителки бяха му помогнали да се издигне над невинността, без да го наранят. И резултатът беше уникален… като самия Майк.

Джил не се учуди, когато Пати прие веднага и изцяло, че щом е споделила вода с Майк в древна марсианска церемония, ще сподели и себе си с него в древен човешки ритуал. И все пак се изненада, че Пати кротко очакваше чудесата, на които Майк се оказа способен и в това. Но не знаеше, че Патриша Пайвонски вече бе срещала свят човек. Джил се радваше безметежно, че избраха вярното действие при изпитание… после също се отдаде на щастливия екстаз на сближаването.

Когато се опомниха, тя накара Майк да изкъпе Пати с телекинеза, двете заедно пищяха и се кикотеха. Още първия път Майк й бе показал тази игра, оттогава стана семеен обичай и Джил знаеше, че Пати също ще го хареса. Наблюдаваше весело лицето на по-възрастната жена, докато я сапунисваха и миеха невидими ръце, а после изсъхна в миг без хавлия и потоци топъл въздух.

Патриша примигна.

— Имам нужда да пийна нещо.

— Непременно, скъпа.

— И все още искам да ви покажа моите картини.

Върнаха се в хола и тя застана по средата на килима.

— Първо погледнете самата мен. Какво виждате?

Майк мислено отдели татуировките от тялото й и погледна внимателно новия си воден брат. Харесваше тези картини. Те я отличаваха, придаваха й лек марсиански аромат. Питаше се дали не трябва и той да се татуира целия, щом грокне какво трябва да изобрази. Живота на своя баща и воден брат Джубал? Трябва да помисли. Може би и Джил ще поиска да бъде нарисувана. Какви картини ще я превърнат в още по-красива Джил?

Пат без картините си не беше толкова вълнуваща. Изглеждаше, както трябва да изглежда една жена. Майк още не грокваше колекцията на Дюк. Жените на снимките го научиха, че имат всякакъв ръст, форми и цвят, както и на известно разнообразие в любовната акробатика. Но освен това май нямаше какво да научи от толкова скъпоценната сбирка на Дюк. Първоначалното му обучение го бе превърнало в обективен наблюдател, но в същото време го лишаваше от изтънчените удоволствия на воайорството. Не защото не чувстваше жените (и сред тях несъмнено беше Патриша Пайвонски) сексуално привлекателни. За него уханието и докосването означаваха повече — получовешка-полумарсианска черта. Съответният рефлекс при марсианците (изтънчен като грипна кихавица) се пробуждаше именно от тези сетива, но само в определен сезон — „сексът“ в марсианския му смисъл съдържаше романтика колкото венозна инжекция.

Но без да обръща внимание на картините, Майк откри нещо ново — Патриша имаше свое лице, белязано с красота от живота й. Удивен забеляза, че за нея това важеше дори по-силно, отколкото за Джил. И преживя нов прилив на чувство към Пат, което още не наричаше любов.

Имаше и свой аромат, и свой глас. Харесваше му да слуша този плътен, леко дрезгав глас, дори когато не грокваше думите. А уханието на тялото й се смесваше с едва доловима горчива миризма от змиите. Майк можеше да се справи с нейните змии, дори с отровните, не само като разтегляше времето, за да избегне зъбите им. Вкусваше техните простички безмилостни мисли, напомняха му за дома. И Майк беше единственият човек освен Патриша, който можеше да докосва Медената кифличка, без да я разсърди. Боата-удушвач го приемаше като равен на стопанката си.

Майк позволи на картините отново да се появят пред очите му.

В това време Джил се питаше защо ли Пат се е оставила да я татуират от глава до пети? Щеше да е много хубава и без да прилича на жив комикс. Обичаше Пати заради самата нея, не заради външността й, която й даваше постоянен доход… докато остарее толкова, че баламите няма да плащат, ако ще картините да са нарисувани от Рембранд. Надяваше се Пати да отделя достатъчно за черни дни… после се сети, че вече е техен воден брат, значи богатството на Майк принадлежеше и на нея. Тази мисъл сгря душата й.

— Е, какво виждате? — повтори госпожа Пайвонски. — Майкъл, на колко години съм?

— Не знам.

— Опитай да познаеш.

— Не мога, Пат.

— Хайде, опитай!

— Пати — намеси се Джил, — той наистина не може. Не се е научил да отгатва възрастта. Твърде отскоро е на Земята. При това Майк мисли в марсиански години и аритметика. Аз пресмятам времето и парите вместо него.

— Добре, миличка, ти познай. И бъди откровена.

Джил я огледа преценяващо — стройна фигура, но какво показваха ръцете, шията и очите? Смъкна пет години въпреки че дължеше честност на воден брат.

— Ами, май си към средата на трийсетте, плюс-минус една година.

Госпожа Пайвонски прихна.

— Ето едно от предимствата на Праведната вяра, мили мои! Джил, сладката ми, та аз скоро ще чукна петдесетака!

— Изобщо не ти личи!

— Дар от Щастието, мила. След първото дете се изоставих и заприличах на гърне. Думата „дебелана“ май са я измислили специално за мен. Коремът си ми висеше, все едно бях в седмия месец. И гърдите ми увиснаха. Никога не съм ги вдигала с операция. Убеди се сама — добрите хирурзи не оставят белези… но на мен щеше да личи заради картините. После прозрях светлината! Никакви упражнения и диети, плюскам като свиня. Щастието, мила. Съвършеното щастие в Господ Бог, дарено ни чрез неговия Архангел Фостър.

— Изумително… — промълви Джил.

Вярно, откакто познаваше Пати, не бе я виждала да спортува или да се ограничава в храната. А като медицинска сестра знаеше на кои места режат кожата при повдигнато на гърдите. Тези татуировки не знаеха що е скалпел.

Майк предположи, че Пат се е научила как да мисли тялото си според своите желания. Нямаше значение дали приписва заслугата на Фостър. Учеше и Джил на това умение, но тя трябваше да се усъвършенства още в марсианския език, за да го овладее напълно. Нямаше защо да бързат. Такова беше очакването. Пат продължи:

— Исках да се убедите на какво е способна вярата. Но най-голямата промяна е в душата. В Щастието. Милостивият Бог знае, че нямам особен дар-слово, но ще опитам да ви обясня. Първо трябва да разберете, че всички останали така наречени църкви са дяволски капани. Исус е проповядвал Праведната вяра. Така казва Фостър. Но в средновековието учението му било изопачено. Затова Фостър бил пратен да обяви Новото откровение и да ни върне към Божието слово. — Патриша Пайвонски вдигна пръст нагоре и изведнъж се превърна в жрица, обгърната от свято достойнство и загадъчни символи. — Бог иска да сме щастливи. Светът е пълен с неща, водещи ни към Щастието. Нима Бог би позволил гроздето да се превръща във вино, ако не е искал да го пием и да се веселим? Иначе щеше да го превръща само в оцет. Нима не е вярно? Разбира се, той не очаква от мъжете да се напиват до вцепенение, да пребиват жените си и да оставят децата си гладни. Дал ни е всички добри неща не за да злоупотребяваме с тях. Ако ви се пие чашка или пет сред приятели, прозрели светлината, и ако от това ви танцува и ви се иска да възхвалите Бог за неговата милост — защо пък не? Той е сътворил алкохола и краката ни… за да бъдем Щастливи! — Тя поспря за малко. — Миличка, ще ми сипеш ли още малко? Човек ожаднява от проповеди. Не го разреждай, уискито е добро. Това не е всичко. Ако Бог не е искал жените да бъдат зяпани, щеше да ни направи грозни. Има логика, нали? Бог не е измамник, сам е определил правилата на играта. Не би я изкривил, та баламите вечно да губят, както в някое мръсно казино. Не би пратил никого в ада, защото не е спечелил в безнадеждна игра.

Е, добре тогава! Бог иска да сме Щастливи и ни е казал как. „Обичайте се!“ Обичайте змията, ако горкото същество има нужда от обич. Обичайте съседа си… а тежката ви ръка нека порази само онези слуги на злото, които искат да ви завлекат със себе си в геената огнена. Бог не ни говори за онази „обич“ на старите моми, дето се боят да вдигнат очи от псалмите, за да не изкушат плътта си. Ако Бог мрази плътта, защо ни я е дал в изобилие? Той не е стар мърморко. Сътворил е Големия каньон, кометите в небето, ураганите, жребците и земетресенията. Нима такъв Бог ще се стъписа, защото някакво момиче се навело да си оправи чорапа и един мъж й видял циците? Ясно ви е, милички… и на мен също! Когато Бог ни е казал да се обичаме, не го е изрекъл с половин уста. Обичайте бебетата, на които вечно трябва да сменяте пеленките, обичайте и силните мъже, за да има повече бебета. Обичайте, защото е хубаво!

Естествено не бива да прекаляваме. И пълната бутилка не означава, че аз ще се налюскам и ще издера очите на някое ченге. Не можеш да продаваш любов, не можеш да си купиш Щастие, те нямат етикети с цена… защото който мисли друго, постлал си е пътя към ада. Но ако давате от все сърце и вземате каквото Бог ни е дал щедро, дяволът не може да припари до вас. Пари? — Тя погледна Джил. — Сладката ми, ти би ли споделила вода с някого срещу милион долара? Нека да са десет милиона, свободни от данъци.

— Разбира се, че не.

(„Майкъл, грокваш ли?“

„Почти в пълнота, Джил. Сега е очакване.“)

— Виждаш ли? Знаех, че в тази вода има обич. Вие вече търсите, вече сте близо до светлината. И щом от любов „споделихме вода и се сближихме“, както казва Майк, ще ви кажа някои неща, което не говоря пред непосветени…

Преподобният Фостър, самопосветил се в сан — или пък посветен от Бог, зависи кого попитате, — имаше инстинктивен усет за духа на епохата, далеч надвишаващ дарбата на артистите в карнавала да вземат мярката на някой балама. Културата, известна под названието „Америка“, винаги е била шизофренична. Налаганите от нея норми са пуритански, но истината, не толкова очевидна, по-скоро напомня за „Гаргантюа и Пантагрюел“. Основните й религии са от аполонов тип, сектите почти без изключение са дионисиеви. В двадесети век (според летоброенето на земните християни) никъде другаде по тази планета сексът не е бил по-потискан… и не е бил обект на по-силен интерес.

Фостър имаше две общи черти с всеки велик религиозен водач — извънредно магнетична личност и сексуалност, дори несравнима със средната норма. На Земята великите духовни наставници или бяха пълни аскети, или точно обратното.

Фостър не беше от аскетите.

Нито неговите съпруги и жрици. Духовното прераждане според Новото откровение включваше ритуал, особено подходящ за сближаването.

В земната история множество секти си бяха служили със същите похвати, но не и толкова масово в Америка, преди да се появи Фостър. От не един град го прогонваха позорно, преди да достигне съвършенство в разширяване влиянието на своя култ. Заемаше по нещо от масонството, католицизма, комунистите и жълтата преса, както използваше по-ранните писания, за да съчини Новото откровение. Подслаждаше всичко, като го представяше за завръщане към първоначалните ценности на християнството. Създаде открита църква, където можеше да влезе всеки. После беше междинната църква, която привидно представляваше „същинската църква на Новото откровение“. Там спасените щастливци, плащащи дан на храма, се радваха на благата от все по-разнообразните връзки на църквата с деловия свят и буйстваха в неспирен карнавал на Щастието. Греховете им бяха опростени… а и почти нищо не можеше да бъде грешно, стига да подкрепяха църквата, да се отнасяха честно с другите фостърити и да заклеймяваха грешниците. Новото откровение не поощряваше разврата, но по въпросите на секса се изказваше с тайнствена неяснота.

Средната църква всъщност осигуряваше бойните отряди. Фостър се бе поучил от историята. Ако някоя общност се опиташе да смаже опитите за проникване в нея, Фостър я обсаждаше с тълпи от своето паство, докато затворите и полицията вече не можеха нищо да направят — ребрата на ченгетата също се чупят, а затворите се рушат.

Ако някой прокурор беше достатъчно глупав да предяви обвинение, не успяваше да се наложи в съда. След като се опари два-три пъти, Фостър се погрижи всички обвинения срещу него да изглеждат като несправедлив тормоз. Нито една присъда срещу фостърит заради принадлежността му към църквата не бе потвърдена от Върховния съд.

Зад тази фасада беше Вътрешната църква — твърдото ядро от непреклонно отдадените на делото. Измежду тях се подбираха пастирите и светските водачи, иначе казано — пазителите на ключовете и създателите на стратегията. Те бяха „преродени“ отвъд греха, сигурни в мястото си Небесата… и единствени участници в мистериите за най-посветените.

Фостър ги подбираше с изострено внимание — лично, докато църквата се разрасна прекалено. Търсеше мъже като себе си и жени като своите съпруги-жрици — жизнени, убедени, упорити и свободни (или поне способни да се освободят, щом бъдат очистени от угризенията и колебанията) от оковите на ревността в най-човешкия й смисъл. Всички те бяха същински сатири и нимфи, защото Вътрешната църква беше онзи дионисиев култ, който липсваше на Америка и затова за него имаше огромен неразработен пазар.

Не подценяваше предпазливостта. Ако кандидатите бяха семейна двойка, посвещаваха ги заедно. Необвързаните пък трябваше да са привлекателни и агресивни. Внушаваше неуморно на пастирите, че мъжете трябва да са повече от жените. Никъде не е отбелязано като факт, че Фостър е изучавал предишните подобни култове, но явно беше наясно с факта, че повечето са се провалили заради собственическите претенции на пастирите към жените. Никога не допусна тази грешка. Нито веднъж не пожела да задържи жена само за себе си, дори да беше от съпругите му.

Нито пък се стремеше да разширява основната група. Междинната църква задоволяваше предостатъчно по-скромните нужди на паството. Ако успееше да намери в някой от храмовете само две двойки, достойни за „небесен брак“, беше доволен. Ако ли не — оставяше семената да покълнат и пращаше обиграни пастир и жрица да ги наглеждат.

Доколкото можеше, проверяваше кандидатите лично, заедно с някоя от жриците. И понеже двойката вече беше „спасена“ според нормите на междинната църква, почти нямаше рискове, особено с жените. Преценяваше старателно мъжа, преди да го остави на жрицата.

Преди да намери спасението, Патриша Пайвонски беше млада, омъжена и „много щастлива“. Имаше дете, обожаваше доста по-възрастния си съпруг. Джордж Пайвонски беше щедър и обичлив мъж с единствен недостатък… който често го правеше твърде замаян, за да прояви някак обичта си. Въпреки това Пати се смяташе за късметлийка. Вярно, Джордж понякога ставаше любвеобилен и с някоя клиентка… особено в по-ранните часове на деня, преди да му натежи пиенето. Разбира се, татуирането изискваше уединение. Пати проявяваше търпение. Когато Джордж засмука бутилката още по-свирепо, случваше се и тя да си уреди среща с някой клиент.

Но долавяше празнота в живота си, която не можа да запълни и змията, подарена от благодарен клиент. Каза, че заминавал в друга страна и не можел повече да се грижи за животното. Тя не се боеше от змии. Настани любимката си във витрината, а Джордж добави чудесна картина в четири цвята с надпис: „Я гледай къде стъпваш!“ На хората им хареса новата витрина.

Патриша събра още змии. Намираше утеха в тях. Но като дъщеря на ирландски католик и ирландска протестантка бе плод на въоръженото примирие между родителите си. Не изповядваше никаква религия.

Когато Фостър дойде да проповядва в Сан Педро, тя вече беше от „търсещите светлината“. Бе успяла да заведе Джордж на няколко неделни служби, но той отказваше да прогледне.

Фостър изслуша съвместните им изповеди. Когато се върна след половин година, завари ги толкова отдадени на вярата, че се зае лично с тях.

— И една минутка в тревоги не съм преживяла, откакто Джордж прозря светлината — каза тя на Майк и Джил. — Пак пиеше… но само в църквата и по малко. Когато нашият свят Фостър се върна, Джордж вече бе започнал Великото дело. Естествено, искаше да го покаже на Фостър… — Госпожа Пайвонски се запъна. — Деца, май не бива да ви казвам това.

— Тогава недей — натърти Джил. — Мила Пати, не искаме да правиш нищо, за което ще съжаляваш после. От „споделянето на вода“ трябва да ти стане леко.

— Ох… толкова искам да ви разкажа! Помнете, че това са църковни тайни, не бива да ги издавате на никого… както аз не бих ви издала за нищо на света.

Майк кимна.

— Тук, на Земята, казваме: „Да си говорим като водни братя“. На Марс не би имало никакъв проблем… Но гроквам, че в този свят възникват и такива трудности. Казаното „между водни братя“ не се обсъжда с никой друг.

— Да… гроквам. Странна дума, но започвам да я разбирам. Добре, скъпи мои, това е между водни братя. Знаете ли, че всички фостърити са татуирани? Говоря за истински посветените, спасили душите си за вечността… като мен. Е, не по цялото тяло. Виждате ли това? Точно до сърцето ми? Това е святата целувка на Фостър. Джордж я нагласи така, че да изглежда част от картината и никой не може да се досети. Но това е целувка… и Фостър сам ми я направи!

Тя се опияни от гордост. Майк и Джил погледнаха отблизо.

— Наистина е целувка — учуди се Джил, — като от червило. Мислех, че е част от залеза.

— Ами да, така го измисли Джордж. Защото тази целувка се показва само пред други със същия знак. Вие сте първите непосветени, които я виждат. Но — побърза да добави тя, — някой ден и вие ще имате същата. Искам аз да ви татуирам знаците.

— Не разбирам — промълви Джил. — Как ще може да целуне и нас? Нали вече е… в Небесата.

— Да, миличка, там е. Нека ти обясня. Всеки от пастирите или жриците може да ти дари целувката на Фостър. Тя означава, че Бог е в сърцето ти, Бог е част от тебе… завинаги.

Майк се намеси тържествено:

— Ти си Бог!

— Какво, Майкъл? Е… не съм чувала да го казват с тези думи. Но е вярно… Бог е в тебе и с тебе, защитен си от дявола.

— Да — съгласи се Майк. — Ти грокваш Бог.

Помисли щастливо, че това е най-успешният му опит да обясни на още някой тази идея. Джил я разбираше, защото учеше марсиански. Беше неизбежно.

— Точно така си е, Майкъл. Бог… те гроква и ти се обвързваш в Свята Любов и Вечно Щастие с Неговата Църква. Пастирът или жрицата те целуват, после ти татуират знака, за да остане завинаги с тебе. Не е задължително да го правят голям като моя. Джордж повтори точно формата на устните на благословения Фостър. Може да се татуира навсякъде, за да не го виждат грешни очи. И го показваш, само когато отиваш на Щастлива сбирка за вечно спасените.

— Чувала съм за тези сбирки — подхвърли Джил, — но не знам никакви подробности.

— Е, не са еднакви за всички — разсъдливо каза госпожа Пайвонски. — Обикновените вярващи, които може пак да съгрешат някой ден, просто се забавляват — страхотни веселби с молитви, само колкото идват от сърце. Случва се и да се любят, но много внимават кой с кого е, да не започнат раздори между братята и сестрите. Църквата държи строго всичко да си е на мястото и с времето. Но Щастливите сбирки на вечно спасените — това вече е друго. Няма защо да внимаваш, защото там никой не може да съгреши. Станалото — станало, за добро е. Ако се напиваш до безсъзнание, значи Бог така е пожелал, иначе нямаше и ти да поискаш. Искаш ли да коленичиш в молитва или да запееш — не се притеснявай. Ако щеш, разкъсай си дрехите и танцувай гол. Такава е Божията воля.

— Сигурно е много забавно — каза Джил.

— О, да — винаги! И те изпълва небесно блаженство. Ако на сутринта се събудиш до някой от вечно спасените братя, значи е там, защото Бог е пожелал всички да са Щастливи. Всеки има целувката на Фостър, затова е твой. — Тя се смръщи замислено. — Малко напомня за „споделянето на вода“.

— Гроквам — съгласи се Майк.

(„Майк???“

„Чакай, Джил. Очаквай пълнота.“)

— Но не ми се вярва — сериозно продължи Патриша, — че някой може да се вмъкне на Щастлива сбирка във Вътрешния храм, като само покаже татуираната целувка. Някой гостуващ брат или сестра… Да вземем мен, например. Щом науча от Тим къде ще се мести карнавалът, пиша на местните църкви и им пращам отпечатъци от пръстите си, за да ги сверят със списъка на вечно спасените в Молитвен дом „Архангел Фостър“. И когато в неделя отида на Щастлива сбирка — не пропускам нито една, ако ще номерът ми да се провали, — вече ме познават. И ми се радват. Ставам поредното събитие с моите единствени по рода си свещени картини. Често прекарвам вечерта, като просто оставям хората да ме разглеждат… и всяка минута е блаженство. Понякога пастирът иска да донеса и Медената кифличка, за да изиграем Ева и Змията. Разбира се, тогава покривам картините с грим. Някой от братята играе Адам, изгонват ни от Райската градина, а пастирът обяснява истината, не порочните лъжи за тази история. Накрая си възвръщаме благословената невинност и с това започва веселбата. Голяма радост е! — Тя реши да добави: — Но всички се интересуват от моята Целувка на Фостър… защото откакто той се пренесе в Небесата преди двайсет години, малцина са останали да се похвалят със знак, получен лично от него. От Молитвения дом удостоверяват и знака. Разказвам им и за това. Аз…

Тя се поколеба, но сподели всичко в точни подробности… и Джил се попита къде ли е изчезнала и без това слабата й способност да се изчервява. После грокна, че Майк и Пати много си приличат — толкова невинни, че не можеха да съгрешат, каквото и да направеха. Заради Пати й се искаше Фостър наистина да е бил свят пророк, който я е спасил за вечното блаженство.

И все пак… Фостър! Ама че фарс!

Изведнъж много по-ясната напоследък памет я пренесе в онази зала със стъклената стена, отново се взираше в мъртвите очи на Фостър. Усети тръпка в слабините си. Чудеше се какво би направила, ако Фостър бе предложил на нея святата си целувка… и самия себе си?

Прогони мисълта от съзнанието си, но не преди Майк да я долови. Невинността в усмивката му бе доста многозначителна този път. Джил стана.

— Пати, миличка, кога трябва да се върнеш?

— Олеле! Вече трябваше да съм там!

— Защо? Нали тръгвате в девет и половина сутринта?

— Да, но… Медената кифличка тъгува за мен. Ревнува, ако излизам за по-дълго.

— Не можеш ли да й кажеш, че си била на Щастлива сбирка?

— Ъ-ъ… — По-възрастната жена прегърна Джил. — Така е! Наистина е така!

— Добре. Аз вече заспивам. Кога искаш да станеш?

— Е, върна ли се преди осем, Сам ще може да прибере моята палатка и да натоварим моите мъничета.

— А закуска?

— Ще хапна нещо във влака. Като се събудя, само пия кафе.

— Ще ти направя тук. Милички, вие будувайте колкото ви душа иска. Ще ви събудя навреме… ако изобщо заспиш. Майк не мигва.

— Изобщо ли?

— Никога. Изляга се да помисли, но дори не дреме.

Госпожа Пайвонски кимна тържествено.

— Още един знак. Знам… Майк, някой ден и ти ще разбереш истината. Ще бъдеш призован.

— Може би — съгласи се Джил. — Майк, затварят ми се очите. Моля те, сложи ме в леглото.

Пренесе се в спалнята, завивките се отметнаха… и тя заспа.

Събуди се към седем, измъкна се от леглото и надникна в хола. Лампите не светеха и завесите бяха дръпнати плътно, но двамата вътре не спяха. Чу кроткия уверен глас на Майк:

— Ти си Бог.

— Ти си Бог… — прошепна Патриша Пайвонски, сякаш упоена.

— Да. Джил е Бог.

— Джил… е Бог. Да, Майкъл.

— И ти си Бог.

— Ти… си Бог! Сега, Майкъл, сега!

Джил тихо притвори вратата и отиде да си измие зъбите. След малко съобщи на Майк, че е будна, но той вече знаеше. Когато се върна, холът беше ярко осветен от утринното слънце.

— Добро утро, любими мои!

Целуна ги.

— Ти си Бог — просто отвърна Пати.

— Да, Пати. И ти си Бог. Бог е във всички нас.

Огледа Пати в непрощаващата ярка светлина и не вида признаци на умора. И това й беше познато — ако Майк искаше да будува с него цяла нощ, Джил винаги оставаше бодра. Подозираше, че точно сънливостта й снощи е била хрумване на Майк… и чу мисленото му потвърждение.

— Кафето, милички. Оказа се, че имам и няколко кутийки портокалов сок.

Похапнаха, преливащи от щастие. Джил забеляза, че Пати се замисли.

— Какво има?

— А? Не ми е приятно да споменавам тези неща, но с какво ще се прехранвате? Старата Пати добре си е натъпкала кесийката и си помислих, че…

— Ох, милата ми! — разсмя се Джил. — Извинявай, не биваше да се държа така. Но Човека от Марс е богаташ! Не си ли чувала?

Госпожа Пайвонски се обърка.

— Вярно, знаех. Но не можеш да вярваш на всички празни приказки.

— Ти си най-голямата сладурана на света. Повярвай ми — щом вече сме водни братя, не бихме се колебали да те помолим за помощ. „Да споделиш гнездото“ не е само поетичен израз. Но положението е точно обратното. Ако ти някога имаш нужда от пари, просто ни кажи. Колкото и да са. По което и да е време. Пиши ни… не, по-добре ми се обади, защото Майк и представа си няма как да борави с пари. Че аз и в момента държа към двеста хиляди. Искаш ли пари?

Госпожа Пайвонски се отърси от вцепенението.

— Бог да ме благослови, не съм изпаднала в нужда.

— Ако закъсаш, само свирни. Може да ти се прииска яхта… Майк ще ти я подари с удоволствие.

— Непременно, Пат. Но още не съм виждал яхта.

Госпожа Пайвонски поклати глава.

— Скъпи мои, не ме изкушавайте. От вас двамата искам само обичта ви…

— Имаш я — увери я Джил.

— Не гроквам „любов“ и „обич“ — намеси се Майк. — Но Джил винаги говори вярно. Щом я имаме — твоя е.

— …и да знам, че сте спасени. Но вече не се тревожа за това. Майк ми обясни за очакването и защо е нужно. Джил, и ти разбираш, нали?

— Гроквам. Вече забравих какво е нетърпение.

— Имам нещо за вас. — Достойната татуирана дама отвори чантичката си и извади книга. — Милички… това е екземплярът на „Новото откровение“, подарен ми от благословения Фостър… след нощта, когато остави целувката си върху мен. Искам вие да го вземете.

Очите на Джил се наляха със сълзи.

— Но, Пати… братко наш! Не бива да ти я вземаме. Ще си купим.

— Не. Това е… това е „вода“, която споделям с вас. За да се сближим.

Джил скочи от стола.

— Да, ще я споделим. Вече е на всички ни.

Разцелува Пати, но Майк я тупна по рамото.

— Алчно малко братче, сега е мой ред.

— За това винаги ще съм алчна.

Човека от Марс целуна новия си воден брат първо по устните, после и там, където бе останала целувката на Фостър. Поумува (съвсем набързо според земните мерки за времето), избра съответното място от другата страна, където нямаше да наруши замисъла на Джордж, целуна я… и помисли в разтегнато време, в най-малките подробности. Важно беше да грокне капилярите…

Според възприятията на двете жени, той само притисна устни към кожата на Пати. Но Джил долови ехото от неговите усилия.

— Пати! Виж!

Госпожа Пайвонски сведе поглед. Като следа от нажежено желязо, в кървавочервено изпъкваше отпечатъкът на устните му. Усети как й омекнаха коленете… но прояви непоклатимата си вяра.

— Да. Да! Майкъл…

Скоро на мястото на татуираната дама пред тях стоеше скромна домакиня в рокля с дълги ръкави и висока яка. И с ръкавици.

— Няма да се разрева — каза тя сериозно, — а във вечността няма сбогуване. Ще очаквам.

Целуна ги и излезе, без да се озърне.

Двадесет и осма глава

— Богохулство!

Фостър вдигна глава.

— Младши, да не те ухапа нещо?

Това допълнение бе скалъпено набързо и понякога се промъкваха разни Неща… обикновено рояци почти невидими дяволчета. Бяха безвредни, но от ухапванията им душите получаваха сърбеж.

— Ами… ще трябва да видиш, за да повярваш. Ето, ще върна малко назад.

— Младши, много ще се учудиш, ако научиш в какво съм готов да повярвам.

И все пак наставникът на Дигби му отдели част от вниманието си. Да, трима преходни — видя, че бяха хора. Мъж и две жени. Разсъждаваха за вечното. Нищо странно.

— Е, и?

— Чу ли я какво каза? „Архангел Михаил“!

— Какво те притеснява?

— Какво ме притеснява ли? Ох, в името Божие!

— Може би е именно така.

Нимбът на Дигби потрепваше.

— Фостър, сигурно не си слушал внимателно! Тя говореше за онова недорасло бандитче, което ме запрати тук. Прегледай пак случая.

Фостър увеличи изображението, отбеляза, че ангелът-стажант е прав… забеляза и още нещо, на което се усмихна блажено.

— Младши, а откъде знаеш, че не е той?

— Ъ?

— Не съм виждал скоро Майк в клуба, а името му беше задраскано в списъка за Хилядолетния турнир по солипсизъм. Това е Знамение, че му е възложена оперативна задача. В този сектор Майк е един от най-запалените играчи на солипсизъм.

— Но тя изрече сквернословие!

— Едва ли можеш да предположиш колко от идеите на Големия шеф са били наричани „скверни“ в някои сектори. Всъщност не би трябвало да се учудваш, като си спомня какви задачи изпълняваше. Но „сквернословието“ е понятие без съдържание и няма нищо общо с теологията. „За чистите всичко е чисто.“

— Но…

— Все още Свидетелствам, младши. Към факта, че нашият брат Михаил отсъства в настоящия микромиг — пък и не знам какво прави, не сме в един списък за Надзор — трябва да добавя, че татуираната дама, изрекла това пророчество, едва ли е способна да сгреши. Самата тя е твърде свята сред преходните.

— Кой го казва?

— Аз, защото знам.

Фостър отново се усмихна с ангелска благост. Милата малка Патриша! Поовехтяла, но все още плътски съблазнителна. И пак грее с тази вътрешна светлина. Забеляза без преходна гордост, че Джордж е довършил делото си, откакто бе видял Патриша за последен път. Тази картина как призовават самия него в Небесата никак не е лоша, във Висшия смисъл. Дано не забрави да потърси Джордж и да го похвали, а и да му каже, че е видял Патриша… хъм, къде ли е сега? Да, художник в отдела за дизайн на вселената и доколкото си спомняше, работи под прякото ръководство на Твореца. Все едно, главната програма ще го издири за нищожна частица от вечността.

Ах, какво възхитително парче беше Патриша, каква трескава набожност! Да бе имала повечко властност, но по-мъничко смирение, щеше да направи истинска жрица от нея. Фостър помисли дали да не върне времето и да я огледа каквато беше преди, но си наложи ангелска сдържаност. Имаше толкова работа…

— Младши, не се занимавай с това. Имам нещо да ти кажа.

Дигби застина в очакване. Фостър чукна по нимба си — дразнещ навик, но така медитираше по-лесно.

— Младши, трудно ти се удава ангелската форма.

— Съжалявам.

— Съжаленията нямат място във вечността. Но Истината е, че мислите ти са заети с онзи младеж, който може да е, а може и да не е нашият брат Михаил. Не ме прекъсвай… Първо, не на тебе се пада да Съдиш инструмента, отзовал те от материалния свят. Второ, не те дразни той — едва си го познавал — а се тюхкаш за онази дребничка чернокоса секретарка. Заслужила е моята Целувка дълъг преходен период, преди да бъдеш призован тук. Нали?

— Все още проверявах вярата й.

— В такъв случай не се съмнявам, че изпитваш ангелско удоволствие от факта, че и Архиепископ Шорт, след като също провери вярата й (напълно и докрай, казах ти, че ще се справи), я намери за достойна и сега тя се радва на по-неограниченото Щастие, което заслужава. Да-а… един пастир трябва да се радва на плодовете от своя труд. Когато бъде призован, той също ще опознае тази радост. И така — има свободно място за Пазител-стажант в новооткрит сектор. Признавам, длъжността е под номиналния ти ранг, но пък ще придобиеш добър ангелски опит. Планетата… е, можеш да я смяташ и за планета… сам ще видиш как стоят нещата… е населена с триполова, а не с двуполова раса. От Висш източник знам, че дори дон Жуан не успял да пробуди у себе си земен интерес към някой от трите пола… не е предположение, изпратили го там като експериментатор. Разпищял се и умолявал да бъде върнат в малкия самотен ад, който сам си е сътворил.

— Пращаш ме в девета глуха, а? За да не се намеся!

— Стига, стига! Не можеш да се намесиш — това е единствената Невъзможност, позволяваща всичко друго да е възможно. Още щом пристигна, опитах се да ти внуша това. Но не се сърди, имаш вечно позволение да опитваш. Заповедта ти включва и обратен времеви преход, така че ще можеш да надзърташ в преходното „тук и сега“, без да пропуснеш нищо. Хайде, отлитай и започвай. И аз имам работа.

Фостър се върна към заниманията си. О, да, една нещастна душа, временно назначена като „Агнес Дъглас“… да служиш за остен на някой друг е тежка задача, но тя се справяше неуморно. Задачата й бе приключила и сега тя щеше да има нужда от почивка и възстановяване. Неизбежната умора след битката… Ще рита, ще врещи и ще бълва ектоплазма от всички отвърстия.

Да, след толкова труд непременно ще има нужда от екзорсизъм! Но всички задачи бяха трудни. А „Агнес Дъглас“ беше оперативен агент, на който можеше да се разчита. Можеше да изпълни и най-нежеланото от всички поръчение, стига по същество да не засяга девствеността й — дори да я изгорят на клада или да изгние в манастирска килия. Винаги се справяше.

Не че Фостър много си падаше по девствениците, просто отдаваше дължимото на всяка добре свършена работа. Още веднъж погледна към госпожа Пайвонски. Ето съратничка, на която можеше да се възхити искрено. Скъпоценната малка Патриша! Ах, какво благословено, пищно маце беше…

Двадесет и девета глава

Щом вратата се затвори зад Патриша, Джил попита:

— А сега какво, Майк?

— Тръгваме. Джил, ти си чела някои книги по психопатология.

— Да, но не колкото тебе.

— Разбираш ли символизма на татуировките? И на змиите?

— Естествено. Знаех това за Пати, още откакто се запознахме с нея. Надявах се да измислиш някакъв начин.

— Не можех, преди да станем водни братя. Сексът е добро и помага… но само като споделяне и сближаване. Гроквам, че ако го бях направил, без да се сближим… е, не знам.

— Гроквам, че не би могъл, Майк. И това е една от многото причини да те обичам.

— Още не гроквам „любов“. Джил, аз не гроквам и хората. Но не исках Пати да си отиде.

— Тогава я спри. Нека остане с нас.

(„Очакване, Джил.“

„Знам.“)

Той добави:

— Съмнявам се, че бихме й дали всичко, от което има нужда. Тя иска да се раздава непрекъснато, на всеки. Щастливите сбирки, змиите и баламите не са достатъчни за Пати. Тя иска да се отдаде върху олтар на всеки в света, през цялото време… за да направи хората щастливи. А Новото откровение… Гроквам, че за други е различно. Но за Пати е точно това.

— Да, Майк. Добрият ми Майк.

— Време е да тръгваме. Избери си рокля и си вземи чантичката. Ще махна боклуците.

Джил си каза малко тъжно, че би запазила една-две дреболии. Майк винаги тръгваше на път само с дрехите по себе си. Изглежда грокваше, че и тя предпочита да е така.

— Ще нося онази синята. Хубава е.

Роклята долетя плавно, спря над главата й и се намести по тялото й, когато Джил вдигна ръце. Ципът се дръпна нагоре. Обувките се плъзнаха към нея и тя стъпи в тях.

— Готова съм.

Майк бе доловил вкуса на мисълта й, но не смисъла. Твърде далеч беше от марсианските представи.

— Джил? Искаш ли да спрем някъде и да се оженим?

Тя помисли.

— Днес е неделя, не могат да ни издадат документ.

— Значи утре. Гроквам, че ще ти хареса.

— Не, Майк.

— Защо не?

— Няма да се сближим повече така, вече споделяме водата. Вярно е и на марсиански, и на английски.

— Така е.

— Има и причина, която мога да изразя само на английски. Не искам Доркас, Ан и Мириам… също и Пати, да си помислят, че се опитвам да ги избутам настрани.

— Джил, никоя от тях не би го помислила.

— Няма да рискувам, защото няма нужда. Ти се ожени за мен в една болнична стая преди цяла вечност. — Тя се поколеба. — Но можеш да направиш нещо друго за мен.

— Какво?

— Ами да ме наричаш с галени имена, както аз тебе.

— Добре, Джил? Какви да бъдат?

— Ох! — Тя го целуна набързо. — Майк, ти си най-милия мъж, когото съм срещала… и най-вбесяващото същество на двете планети накуп! Не се притеснявай. Просто ми казвай „малко братче“ понякога… тогава всичко ми трепка отвътре.

— Добре, малко братче.

— Олеле! Я да излизаме по-бързо, преди пак да сме се пъхнали в леглото. Ще те чакам долу, трябва да уредя сметката.

Качиха се в първия отпътуващ автобус. Седмица по-късно отидоха у дома, споделиха вода няколко дни и потеглиха без сбогуване. Майк отказваше да свикне с този човешки обичай. Казваше „довиждане“ само на случайни познати.

Скоро се озоваха в Лас Вегас. Майк започна да изучава различните игри, а Джил си запълваше времето, като се включи в едно шоу. Не можеше да пее или танцува. Но чувствените разходки по сцената само по висока шапка, усмивка и оскъдни парченца лъскав плат бяха точно като за нея в този нов Вавилон на Запада. Предпочиташе да се занимава с нещо, когато Майк беше зает, а той някак успяваше да й уреди работата, която Джил си избираше. Казината работеха почти денонощно и Майк беше много зает.

Внимаваше да не печели твърде много, придържаше се към границите, определени от Джил. След като издоеше всяко казино с по няколко хилядарки, връщаше парите полека чрез дребни загуби. Не искаше да се набива в очи като голям късметлия. После стана крупие, не се месеше във въртенето на малкото топче, а само наблюдаваше хората и се стараеше да грокне защо ги привличат хазартните игри. Грокваше нагон, напрегнато сексуален по същността си… но сякаш грокваше и злина в това.

Джил смяташе клиентите в грамадното кабаре-ресторант за обикновени балами и не им обръщаше внимание. Но установи с изненада, че й харесва да им се показва. С все по-силната си марсианска честност тя се зае да разнищи подбудите си. Винаги бе приемала с удоволствие одобрителните погледи на мъжете, които й бяха достатъчно симпатични. Дразнеше се, че видът на тялото й не означаваше нищо за Майк, макар че той бе привързан към същото това тяло така, както една жена може само да си мечтае… стига да не потъваше в мислите си. Но и тогава беше щедър. Позволяваше й да го изтръгне от унеса и се обръщаше към нея, без да се оплаква — усмихнат, възбуден и нежен.

Все пак това беше чудатост като неспособността му да се смее. След като свикна с ролята си в шоуто, Джил реши, че й допада възхищението на непознатите, защото Майк само това не можеше да й даде.

Но честността скоро прати тази теория на боклука. Мъжете в публиката най-често бяха твърде стари, дебели и плешиви, за да ги хареса Джил, а и тя се отнасяше с презрение към „развратните дъртаци“, макар и не към всички старци. Джубал можеше да я гледа нахално и да си служи с доста груб език, без у нея да остане чувството, че иска да я опипа насаме.

Сега откри, че все пак не скърца със зъби от погледите на „развратните дъртаци“. Когато усещаше възхищението или направо разпалената им похот, не отвръщаше с неприязън, а се изпълваше със самодоволство.

Досега „ексхибиционизъм“ беше за нея само абстрактно понятие — и слабост, към която се отнасяше с пренебрежение. Различи го у себе си, помисли и реши, че или тази форма на самолюбуване е нормална, или самата тя не е наред. Но не долавяше нищо болезнено, чувстваше се по-здрава от всякога. Винаги бе имала непоклатимо здраве (твърде полезно в нейната професия), но вече не помнеше откога не е кихнала… дори месечният цикъл не й дотягаше с нищо.

Добре, щом една здрава жена няма нищо против да я зяпат, от това следва, както нощта от деня, че и на здравите мъже им харесва да гледат, иначе няма никакъв проклет смисъл! Едва сега разбра, поне с ума си, Дюк и неговата колекция от снимки.

Реши да поговори за това с Майк, но той не разбра защо Джил изобщо се е дразнила някога от нежелани погледи. Споделяше неприязънта към излишен телесен допир. Дори отбягваше да се здрависва, искаше да го докосват само водни братя. (Джил не беше сигурна къде е границата. Когато Майк прочете за хомосексуалността и не я грокна, тя му обясни… заедно с правилата как да отбягва натрапниците. Знаеше, че хубав мъж като него ще привлича обратните. Той се вслуша в съвета й, дори помисли лицето си по-мъжествено. Но Джил не би могла да каже дали Майк би отблъснал, да речем, Дюк. За щастие, всичките му водни братя бяха или несъмнено мъже, или жени, та нямаше накъде повече. Тя подозираше, че Майк грокваше някаква „злина“ в горките объркани създания, стремящи се към своя пол… и никога не би им предложил вода.)

Майк не схващаше и защо сега на нея й харесва да я гледат. Настроенията им съвпаднаха горе-долу, само когато Джил стана безразлична към зяпачите в карнавала. Досещаше се, че още тогава е започнала промяната, защото равнодушието й не е било напълно искрено. В стремежа да свикне с Човека от Марс се бе отърсила отчасти от наложените й културни условности — фалшивата свенливост, от която може да страда дори една медицинска сестра.

Но не знаеше, че е превзета, докато не се освободи от предразсъдъците. Най-после беше способна да си признае, че у нея има весело безсрамие като у разгонена котка.

Опита се да обясни на Майк собствената си теория, че самодоволното показване и воайорството се допълват взаимно.

— Майк, истината е, че се кефя, когато мъжете ме оглеждат… е, важи за почти всички. И сега гроквам, че на Дюк му е приятно да гледа снимки — колкото по-секси, толкова по-добре. Това не означава, че съм готова да легна с всеки, както и Дюк не би помислил да натисне всяка жена от онези снимки. Но когато ме зяпат и ми казват с поглед, че съм желана, усещам как се сгрявам. — Веждите й се свиха. — Защо ли не си направя някоя неприлична снимка и да я пратя на Дюк… за да му покажа колко съжалявам, че съм намирала някакъв недостатък у него. Ако е слабост, имам я и аз, но в женския й вид. Гроквам, че не е нищо лошо.

— Добре. Ще намерим фотограф.

Тя поклати глава.

— Не, просто ще му се извиня. Дюк никога не се е опитвал да ме сваля и не искам тепърва да му хрумват идеи.

— Джил, не искаш Дюк, така ли?

В съзнанието й отекнаха думите „воден брат“.

— Хъм… не съм мислила. Май съм се опитвала да ти бъда „вярна“. Но гроквам, че си прав. Не бих отказала на Дюк и ще ми е много приятно! А ти какво би казал, мили?

— Гроквам добро — сериозно отвърна Майк.

— Ех, благородни мой марсианецо, случва се понякога една земна жена да се радва поне на показната ревност… но не вярвам някога да грокнеш що е „ревност“. Любими, какво би грокнал, ако някой от баламите ми се беше натиснал?

Усмивката му почти не пролича.

— Гроквам, че щеше да изчезне.

— И аз. Но, Майк… чуй ме, скъпи. Обеща да не правиш това освен в крайно напечено положение. Ако ме чуеш да пищя, проникнеш в съзнанието ми и разбереш, че съм в опасност — тогава да. Но съм се справяла с истински вълци и когато ти още беше на Марс. В девет случая от десет момичетата отчасти сами си просят изнасилването. Затова не прибързвай.

— Ще запомня. Иска ми се да пратиш неприлична снимка на Дюк.

— Какво? Ако ще се предложа на Дюк — и може би ще го направя, щом ми подхвърли тази идея — просто ще го раздрусам за раменете и ще го попитам: „Готов ли си, защото аз съм?“ Не искам да му пращам снимки, както онези неприятни жени пращаха на тебе. Но ако искаш, нямам нищо против.

Майк се намръщи.

— Ако имаш желание да му пратиш неприлична снимка, направи го. Иначе недей. Но аз се надявах да видя как ще ти направят неприлична снимка. И какво означава това?

Майк се озадачи от рязката промяна в настроенията на Джил, както не разбираше и смисъла в „художествената“ колекция на Дюк. Но бледото марсианско подобие на буйната човешка сексуалност не му даваше основа, за да грокне ексхибиционизма и воайорството, свенливостта и нарцисизма. Той добави:

— „Неприлично“ означава малка злина, но аз гроквам, че ти говореше за добро.

— Е, мисля си, че снимката може да бъде и едното, и другото. Зависи за кого е. Майк… просто трябва да ти покажа. Не мога да ти обясня. Ще дръпнеш ли завесите? Така е добре. Ето, тази поза е съвсем малко неприлична. Всяко момиче от шоуто я използва да повъзбуди духовете. Но тази е несъмнено неприлична… Тази пък е прекалено… А ето тази е толкова неприлична, че не бих го направила и с кърпа на лицето, освен ако ти поискаш.

— Ако ще си покриваш лицето, защото да поискам?

— Питай Дюк. От мен толкова.

— Не гроквам злина, не гроквам и добро. Това е…

Послужи си с марсианската дума за пълно отсъствие на чувства.

Майк се оплете в тези сложни и неясни понятия, говориха още дълго — на марсиански, когато беше възможно, заради изтънчените разграничения в емоциите и ценностите… и на английски, защото в него бяха отразени тези представи. За да разгадае тайната, Майк зае маса до самата сцена вечерта. Джил му подсказа как да бутне рушвет на разпоредителя. Тя излезе с другите момичета за първия номер, усмихваше се на всички, но на Майк намигна. С неговото присъствие сгряващото удоволствие се засили несравнимо. Помисли си, че ако угасят прожекторите, ще свети в тъмното.

Момичетата се подредиха в жива картина и Джил се оказа само на три метра от Майк — вече я пускаха в първата редица. Режисьорът я премести още на четвъртия ден и добави: „Хлапе, не знам какво излъчваш. Имаме двойно по-пищни гърли от тебе, но клиентите те зяпат с увиснали челюсти.“

Тя зае позата и заговори мислено на Майк.

(„Усещаш ли нещо?“

„Не гроквам в пълнота.“

„Виж накъде гледам аз, братко. Към онзи дребосък. Трепери. Копнее за мен.“

„Гроквам жаждата му.“

„Сега виждаш ли го?“)

Джил се вторачи в клиента, за да погледне и Майк през нейните очи. Усъвършенстваше се в грокването на марсианското мислене и със сближаването помежду им, започнаха да си служат с това простичко марсианско удобство. Джил още не успяваше да го овладее добре. Но Майк виждаше с очите й, щом я повикаше със съзнанието си.

(„Грокваме го заедно“, съгласи се Майк. „Силна жажда за малкото братче.“

„!!!“

„Да. Прекрасна мъка.“)

Новата мелодия подсказа на Джил да се включи в бавната обиколка на сцената. Ходеше с горда чувственост и усещаше как желанието й се разгаря в отговор на емоциите и от Майк, и от дребничкия мъж. Пренареждането я постави точно срещу разпаления клиент. Тя не отделяше поглед от очите му.

Случи се нещо съвсем неочаквано, защото Майк не бе споменал, че е възможно. Тъкмо се остави в нея да нахлуят преживяванията на непознатия, полюшваше тялото си дразнещо насреща му и предаваше на Майк какво изпитваше…

…когато изведнъж се видя през чуждите очи и я завладя първичният нагон, с който я гледаше дребосъкът.

Спъна и щеше да падне, но Майк я подхвана отдалеч и я закрепи, докато се овладя. „Второто зрение“ я напусна в миг.

Красавиците тръгнаха към дъното на сцената. Зад кулисите едно момиче я попита:

— Джил, какво ти стана?

— Токчето ми се закачи.

— Не съм виждала по-ловко отърваване от беля. Все едно беше кукла на конци.

„Точно така, миличка!“

— Ще помоля някой от сценичните работници да погледне онези дъски. Май са се разковали.

До края на шоуто Майк й позволяваше да се погледне през очите на различни непознати, но се постара да няма повече изненади. Джил се смая — толкова различна изглеждаше за всеки. Един забелязваше само краката й, друг се прехласваше по извивките на тялото й, трети се вторачваше в щръкналите й гърди. После Майк я насочи мислено към други момичета. Тя си отдъхна, когато усети, че Майк ги възприема, както и тя… но по-остро.

Изпита истинско изумление, когато разбра, че възбудата й нараства, ако гледа момичетата заедно с Майк.

Той излезе от кабарето преди края, за да не се блъска сред тълпата. Джил не очакваше да го види преди сутринта, защото бе казал, че ще отдели време само за нейния номер. Но когато се върна в хотела, долови присъствието му, преди да доближи стаята. Вратата се отвори.

— Здравей, любими! Много се радвам, че те заварих.

Той се усмихна нежно.

— Вече гроквам неприличните снимки. — Дрехите й изчезнаха. — Хайде, покажи ми неприлични пози.

— А? Но да, разбира се.

Започна да заема същите пози като преди. Майк я оставяше да се види с неговите очи. Тя гледаше и споделяше емоциите му… и нейните се разгаряха във все по-силен отговор. Накрая измисли най-похотливата поза, достъпна за въображението й.

— Неприличните пози са добро — сериозно каза Майк.

— Да! Сега и аз ги гроквам! Какво чакаш още?

Зарязаха работата и минаха през всяко весело местенце. Джил установи, че „гроква неприличните пози“ само през мъжките очи. Ако Майк гледаше, тя споделяше настроението му — от обикновеното удоволствие до яростния нагон… но щом вниманието му се отвлечеше, танцьорката или стриптизьорката се превръщаше в жена като всички други. Реши, че така е най-добре. Щеше да й дойде малко отгоре да открие и лесбийски наклонности у себе си.

Но беше забавно — „голямо добро“ — да вижда момичетата през очите му… и добро до възторг да знае, че най-после вижда така и нея.

Преместиха се в Пало Алто, където Майк се опита да погълне цялата библиотека „Хувър“. Но скенерите не бяха програмирани да показват текста с такава скорост, нито пък Майк успяваше да обръща страниците достатъчно бързо, за да прочете всичко. Накрая си призна, че събира информация по-бързо, отколкото успява да я грокне, дори да прекарва всички часове извън библиотеката в размисъл. Джил си отдъхна и реши да отидат в Сан Франциско, където Майк се зае със системно проучване на това, което го интересуваше.

Един ден тя се върна в апартамента и го завари сред купчина книги — Талмуда, Кама Сутра, Библията в няколко превода, Книга на мъртвите, Книгата на мормоните, скъпоценния екземпляр на Пати от Новото откровение, различни апокрифи, Корана, пълната версия на „Златната клонка“ и писанията на още десетина големи и малки религии.

— Нещо лошо ли е станало?

— Джил, не гроквам.

(„Очакване, Майкъл. Очакване на пълнота.“)

— Не мисля, че този път очакването ще ми донесе пълнота. Знам какво не е наред. Не съм човек, а марсианец в човешко тяло.

— Мили, за мен си човек без никакви уговорки. И много ми харесва тялото ти.

— О, грокваш за какво говоря. Не гроквам хората. Не разбирам това многообразие от религии. А при моята раса…

— Твоята ли, Майк?

— Извинявай. Трябваше да кажа „при марсианците“. Те имат само една религия — и не е вяра, а увереност. Ти грокваш. „Ти си Бог!“

— Да — съгласи се Джил. — Гроквам… но на марсиански. Миличък, английските думи не изразяват същото. Не знам защо.

— Ами… на Марс, ако искаме да научим нещо, питаме Старите и отговорът никога не е грешен. Джил, възможно ли е ние хората да нямаме „Стари“? Тоест, да нямаме души. Когато се обезтелесяваме, умираме ли… без нищо да остане? Нима тънем в невежество, защото и без това няма значение? Защото си отиваме за толкова кратко време, че не би стигнало на марсианец и за едно размишление? Кажи ми, Джил. Ти си човек.

В усмивката й личеше само сериозна благост.

— Ти сам ме научи. Показа ми вечността и вече не можеш да ми я отнемеш. Няма как да умреш, Майк — можеш само да се обезтелесиш. — Посочи себе си и с двете си ръце. — Това тяло, което ме научи да виждам през твоите очи… и което любиш толкова хубаво, ще изчезне някой ден. Но не и аз! Ти си Бог и аз съм Бог, ние сме Бог завинаги! Не знам къде ще бъда и дали ще помня, че някога съм била Джил Бордмън, която доволно е била инжекции и също толкова доволно се е поклащала почти гола под прожекторите. Харесвах си тялото…

С неприсъща проява на нетърпение Майк махна дрехите й.

— Благодаря ти, скъпи. Да, беше ми приятно в това тяло… беше приятно и за тебе, за двама ни. Но не очаквам да ми липсва, когато му мине времето. Надявам се да ядеш от него, когато се обезтелеся.

— О, да, стига аз да не се обезтелеся пръв.

— Не ми се вярва. Ти владееш много по-добре прекрасното си тяло и подозирам, че ще прекараш в него поне няколко века. Ако не решиш да го напуснеш по-рано.

— Може и това да стане. Но не сега. Джил, толкова упорито се опитвах. В колко църкви сме ходили?

— Във всички, каквито ги има в Сан Франциско. Дори не помня вече колко пъти отивахме на служби за търсещите светлината.

— Само за да зарадваме Пат. Не бих стъпил там повече, ако ти не беше сигурна, че тя ще е доволна да не се отказваме.

— Да, Пат има нужда от това. Не бива да я лъжем — ти не знаеш как, а аз не мога да постъпя така с нея.

— Всъщност — призна Майк, — фостъритите доста неща са налучкали. Разбира се, при тях всичко е изкривено. Напипват слепешката, както аз се опитвах в карнавала. Но никога няма да видят грешките си, защото това… — посочи книгата на Пати, — е пълен боклук!

— Вярно. Но Пати просто не вижда тази част. Защитена е чрез невинността си. Тя е Бог и се държи съответно… само че не го съзнава.

— Аха, такава си е нашата Пат — съгласи се Майк. — Вярва ми, само когато намеря правилните думи. Чуй ме, Джил — остана ми да търся само на три места. Науката… но още в гнездото научих повече за устройството на вселената, отколкото земните учени биха могли да преглътнат. Дори няма как да поговоря с тях за елементарно явление като левитацията. Не ги подценявам. Правят каквото трябва. Гроквам това в пълнота. Но те не търсят онова, което ми е нужно — няма да грокнеш пустинята, ако преброиш колко песъчинки има в нея. Философията уж била способна да обхване всичко. Нима? Накрая всеки философ остава със същото, с което е започнал, освен заблудените, които доказват предпоставките чрез заключенията си. Като Кант или другите любители да си гонят опашката. Значи отговорът трябва да е тук. — Той посочи купчината книги. — Но не е. Частички от грокване на истината, никога цялост. Или казват, че трябва да приемеш общото чрез вярата. Вярата ли! Ама че мръсна дума! Джил, защо не я спомена, когато ме учеше кои думи не бива да казвам пред хората?

— Ето че измисли шега — усмихна се тя.

— Не съм искал да се пошегувам… и не виждам нищо смешно. Джил, дори за тебе не направих нищо добро. Преди ти се смееше често. Аз не се научих на това, но ти престана. Вместо аз да стана човек, превръщам тебе в марсианец.

— Щастлива съм, мили. Може би просто не забелязваш кога се смея.

— Ако се засмееш в другия край на града, пак ще те чуя. Така гроквам. Щом престанах да се страхувам от смеха, забелязвам го винаги… особено твоя. Грокна ли го, ще грокна хората… надявам се. Тогава ще помогна на някой като Пат… ще я науча на онова, което знам, ще се поуча от нея. Ще се разберем един друг.

— Майк, за Пати е достатъчно да те вижда понякога. Защо не отидем при нея, скъпи? Да се махнем от тази ужасна мъгла. Сега тя си е у дома. Сезонът за карнавалите свърши. Нека отидем на юг при нея… а и винаги съм си мечтала да видя Баха Калифорния. Там е по-топло, ще се размотаваме заедно. Ще бъде забавно!

— Добре.

Джил стана.

— Да се обличам тогава. Искаш ли да запазиш тези книги? Мога да ги изпратя на Джубал.

Майк щракна с пръсти и остана само подаръкът от Патриша.

— Тази ще я вземем, иначе Пати ще се обиди. Джил, точно сега ми се иска да отидем в зоологическа градина.

— Хайде.

— Когато някоя камила се изплюе по мен, ще й отвърна със същото и ще я попитам защо е толкова намусена. Може пък камилите да са „Старите“ на тази планета… и затова всичко е толкова сбъркано.

— Майк, втора шега за един ден.

— Само че не се смея. Ти също. И камилата не се смее. Сигурно защото гроква. Тази рокля харесва ли ти? Искаш ли и нещо отдолу?

— Да, мили. Студено е.

— Лекичко нагоре… — Издигна я половин метър над пода. — Бикини. Чорапогащник. Обувки. Слизаш. Вдигни си ръцете. Сутиен? А, нямаш нужда от това. Сега роклята — и вече имаш приличен вид. И си хубава, каквото и да означава това. Изглеждаш добре. Може пък да стана прислужник, ако не ме бива за нищо друго. Къпане, шампоани, масажи, прически, грим, тоалети за всякакви случаи… Научих се и да ти правя маникюр. Доволна ли сте, мадам?

— Съвършен си, миличък.

— Да, гроквам. Изглеждаш толкова добре, че май ще запратя в нищото дрехите и ще ти направя масаж. От онзи за сближаване.

— Да, Майкъл!

— Мислех, че си научила очакването. Първо ще ме заведеш в зоологическата градина и ще ми купиш пакетче фъстъци.

В парка „Голдън Гейт“ вятърът беше вледеняващ, но Майк не забелязваше, а Джил вече се учеше как да не усеща студа. Все пак й стана приятно да отпусне самоконтрола при топлите клетки на маймуните. Иначе не й харесваше тук — тези същества твърде наподобяваха хората. Вече си мислеше, че се е отърсила от предразсъдъците, израсна до марсианското трезво приемане на всичко телесно. Откритото сношаване на маймуните не я дразнеше. Не беше тяхна вината, че нямаха уединение. Гледаше ги без погнуса. Но всичко при тях беше „човешко, твърде човешко“ — всяка гримаса, всеки озадачен поглед й напомняше за най-неприятните черти на собствената й раса.

Предпочиташе лъвовете — величествените мъжкари, надменни дори в плен, спокойните майчински грижи на женските. И царствената красота на бенгалските тигри, от чиито очи надзърташе джунглата. Малките, смъртно опасни леопарди, чиято миризма не можеше да премахне дори климатичната инсталация. Майк споделяше предпочитанията й. Често оставаха часове наред при хищниците или при птиците, или пък при змиите и крокодилите. Зяпаха тюлените — веднъж Майк й каза, че щяло да е голямо добро, ако се е родил тюлен на тази планета.

При първото си запознанство със зоологическата градина Майк се разстрои. Джил се принуди да настоява, че той първо трябва да грокне, а не веднага да освобождава животните. След време Майк разбра, че повечето от тях нямаше да оцелеят на свобода — тук имаха подобие на свое гнездо. Изпадна в транс задълго, а после никога не понечи да махне решетките и дебелите стъклени прегради. Обясни на Джил, че най-сетне грокнал — те служат не толкова Да задържат животните в клетките им, а да държат хората настрани. Майк вече не пропускаше възможност да се отбие в зоологическата градина.

Но днес дори мрачните муцуни на камилите не го изтръгнаха от лошото настроение. Не го развеселиха и маймуните. Двамата стояха пред клетка с капуцини, наблюдаваха ги как ядат, спят, ухажват се, пощят се и се мотаят безцелно, чакащи фъстъци от Джил.

Подхвърли още един на мъжкар, но много по-едър от него не само му взе фъстъка, но го и зашлеви по главата. Дребосъкът не се опита да отблъсне мъчителя си. Заудря с юмруци по пода и заврещя в безсилна ярост. Майк го гледаше сериозно.

Изведнъж обидената маймуна скочи през цялата клетка, сграбчи една по-малка и я наби още по-зле. Жертвата се сви в един ъгъл и заскимтя. Другите маймуни дори не се обърнаха.

Майк отметна глава назад и се разсмя, не можеше да укроти неудържимите пристъпи. Задъха се, затрепери и се свлече на пода, без да млъкне за секунда.

— Престани, Майк!

Той не се сви в зародишна поза, но кикотът все така се изтръгваше от гърлото му. Дотича един от служителите.

— Госпожо, имате ли нужда от помощ?

— Бихте ли ни повикал такси? Въздушно, наземно — все едно. Трябва да го измъкна оттук. Не е добре.

— Да ви повикам линейка? Май има истеричен пристъп.

— Все ми е едно!

След няколко минути натика Майк в автоматично такси, набра адреса и каза разтревожено:

— Моля те, чуй ме! Трябва да престанеш.

Той се успокои малко, но ту се подхилваше, ту се изсмиваше гръмко, а Джил му бършеше очите. Заведе го в апартамента, съблече го и го накара да легне.

— Отпусни се, миличък. Ако искаш, оттегли се от света за малко.

— Добре съм. Най-после съм добре.

— Надявам се — въздъхна Джил. — Уплаши ме.

— Извинявай, малко братче. И аз се уплаших първия път, когато чух смях.

— Майк, какво стана?

— Джил… Гроквам хората!

(„???“

„Говоря вярно, малко братче. Гроквам.“)

— Да, Джил, сега гроквам хората… Малкото ми братче… Скъпоценната ми любима… Дяволче с прекрасни крака и чудесно, похотливо, порочно, безгранично желание… с хубави гърди и стегнато задниче… с кротък глас и нежни ръце. Милата ми…

— Майкъл!

— О, да, знаех думите. Просто не знаех кога и как да ги кажа… нито защо ти искаше да ги чуеш от мен. Обичам те, слънчице мое. Вече гроквам и любовта.

— Винаги си я гроквал. И аз те обичам, обезкосмен орангутан такъв. Любими мой…

— Да, орангутан. Ела тук, маймунке, сложи си главата на рамото ми и кажи някой виц.

— Само ще си разказваме вицове ли?

— Просто ще се гушкаме. Кажи ми виц, който не съм чувал и ще видиш, че ще се засмея съвсем на място. Сигурен съм… и ще ти кажа защо е смешно. Джил… Гроквам хората!

— Но как, скъпи? Можеш ли да ми кажеш? Да говорим ли на марсиански?

— Не. Точно това е важното. И аз съм като другите хора… затова ще го кажа с човешка реч. Открих защо се смеят хората. Защото ги боли… защото само това заглушава болката.

Джил го изгледа озадачено.

— Май че аз не съм като хората. Не те разбирам.

— О, човек си и още как, малка маймунке! Грокваш по навик, затова не се замисляш. Израснала си сред хора. Но аз не съм. Все едно съм бил кутре, което не е виждало друго куче… не съм могъл да стана като господарите си, но не съм се научил да бъда куче. Трябваше да се науча все пак. Брат Махмуд ме учеше, Джубал ме учеше. И още мнозина… Ти ме научи най-добре. Днес си заслужих дипломата и се разсмях. Горкият малък капуцин!

— За кой от всички говориш? Големият беше гаден… същият се оказа и онзи, на когото хвърлих фъстък. Нищо смешно нямаше.

— Джил, милата ми Джил! Твърде голяма доза марсианско мислене си погълнала. Разбира се — не беше смешно. Беше истинска трагедия. Затова нямаше как да не се засмея. Взрях се в клетка с маймуни… и изведнъж видях накуп всички подли, жестоки и напълно неразбираеми неща, които виждах, чувах и за които четох, откакто съм сред своята раса… Толкова ме заболя, че не усетих кога се разсмях.

— Но… Майк, нали се смеем на нещо приятно, а не на най-ужасните неща в живота.

— Тъй ли? Спомни си Лас Вегас. Когато вие, момичетата, излизахте на сцената, някой смееше ли се?

— Ами… не.

— А бяхте най-приятните в цялото представление. Вече гроквам, че ако публиката започнеше да се киска, вие щяхте да се обидите. Но не — те се смееха, когато клоунът се препъваше и падаше… на всичко, което не е добро.

— Не всички хора се смеят на това.

— Нима? Вероятно не съм грокнал в пълнота. Любима, измисли нещо смешно… виц, шега, каквото и да е. После ще видим дали някъде не е скрита злина — и дали щеше да се смееш, ако липсваше. — Майк се запъна за миг. — Гроквам, че ако маймуните станат хора, ще се смеят.

— Може би.

Обзета от съмнения, Джил старателно порови в паметта си за неустоимо смешни шегички.

"…и всички в клуба казали „да“… „Да се поклоня ли трябваше?“… „Не едното или другото, идиот такъв — и двете!“… „…и тогава тъща му припаднала“… „Защо да ти преча? Хванах се на бас, че ще го направиш!“…

Отказа се от измислените истории и опита да си спомни някоя по-смешна случка. Майтапи, а? Всички само потвърждаваха думите на Майк. А като се сети какви представи за приятелска шега имаха лекарите… направо трябва да ги държат зад решетки! Какво още? Как бикините на Елза Мей паднаха на пода в столовата? За самата Елза не беше никак смешно. Или пък когато…

Джил промълви намусено:

— Явно плесниците между клоуните са върха на хумора. Майк, това изобщо не показва хората в добра светлина.

— Напротив!

— Как така?!

— Въобразявах си… беше ми казано, че „смешното“ е нещо добро. Не е. И не е смешно за човека, на когото се случва. Като онзи шериф, когато остана без гащи. Доброто е в смеха. Гроквам, че е смелост… споделяне срещу болката, тъгата и поражението.

— Майк, никак не е добре да се присмиваш на хората.

— Вярно. Но аз не се присмивах на маймунката. Смеех се на самите нас. На хората. Изведнъж разбрах, че съм човек и просто не можех да се спра. — Той помълча. — Трудно е да се обясни, защото ти никога не си живяла на Марс. Там никога няма на какво да се смееш. Всичко смешно за нас, хората, или не се случва на Марс, или не му се позволява да се случи… Любима, „свободата“, както ние я разбираме, не съществува там. Всичко е замисъл на Старите. А онова, на което щяхме да се смеем тук, на Марс не е смешно. Няма я злината. Например, в смъртта.

— Смъртта изобщо не буди смях.

— А защо има толкова шеги за нея? Джил, смъртта е толкова тъжна за нас, хората, че просто сме принудени да й се присмиваме. Всички религии си противоречат непрекъснато една на друга, но има и какво да ги обедини — измислят какви ли не начини да вдъхнат храброст на хората, за да се смеят, дори когато умират. — Майк се замисли и Джил усети, че почти е изпаднал в транс. — Джил? Възможно ли е да съм сбъркал от самото начало? Възможно ли е всяка религия да казва истината?

— Но как си го представяш? Майк, ако една е праведна, всички останали не са.

— И какво от това? Я ми посочи най-краткия път да обиколиш вселената. Накъдето и да покажеш, все този път сочиш… всъщност сочиш себе си.

— Доказа ли ми нещо с тези думи? Майк, ти ме научи на верния отговор — „Ти си Бог“.

— Да, Ти си Бог, красавице. Но този най-главен факт не зависи от вярата и може би означава, че всяка вяра е истинна.

— Е, щом е така… точно сега искам да се преклоня пред Шива.

Джил смени темата решително с недвусмислен жест.

— Малка езичница — тихо каза Майк. — Ще те изнесат от Сан Франциско, вързана за прът.

— Но нали отиваме в Лос Анджилис, тай никой няма и да забележи. Ох! Ти си Шива!

— Танцувай, Кали, танцувай!

Тя се събуди през нощта и го видя да стои до прозореца, загледан в града.

(„Тревожиш ли се, братко?“)

Майк се обърна към нея.

— Не е нужно всички да са толкова нещастни.

— Миличък, нека те заведа у дома! Градовете те потискат.

— Но и там ще знам същото. Болка, страдание, глад, насилие… изобщо не са необходими. Глупаво е, също като при маймуните.

— Да, любими. Не е твоя вината…

— Моя е!

— Ами… както го казваш, може би е вярно. Не е само този град. Има милиарди хора по света. Не можеш да им помогнеш.

— Чудя се… — Майк седна до нея. — Вече ги гроквам, мога да им говоря. Джил, сега бих направил нашия номер така, че баламите да се скъсат от кикот. Сигурен съм.

— А защо да не го направим? Пати ще се радва… аз също. Харесваше ми да съм с карнавала. Вече споделихме вода с Пати и все едно, че сме си у дома.

Той не отговори. Джил знаеше, че се опитва да грокне. Очакваше.

— Джил, как трябва да постъпя, за да ме посветят в сан?