Странник в странна страна

Тридесет и четвърта глава

Фостър вдигна поглед от текущото си Дело.

— Младши!

— Да, сър?

— Нали искаше онзи младок да ти падне… вече не е защитен. Марсианците се отказаха от него.

Дигби го погледна недоумяващо.

— Съжалявам. Значи не съм изпълнил задължение към някое младо създание?

Фостър се усмихна ангелски. Никога не се стигаше до чудеса. Всъщност празното понятие „чудо“ противоречеше на самото себе си. Но всички тези незрели юноши трябваше да научат Истината от собствен опит.

— Няма значение — отвърна той кротко. — Макар и незначителен случай, това е мъченичество и аз сам ще бдя над него… Младши!

— Сър?

— Викай ми Фос, моля те. Като сме по задачи, нямам нищо против официалните любезности, но в работилницата не е нужно. И ми напомняй да не ти казвам Младши — ти се справи отлично с онова временно назначение. Кое име предпочиташ?

Помощникът му примигна.

— И друго ли имам?

— Хиляди. Е, кое ще си харесаш?

— Точно в тази епоха не мога да се сетя.

— Добре… имаш ли нещо против да те наричам „Дигби“?

— О, да. Много приятно име. Благодаря.

— Няма за какво. Заслужи си го.

Архангел Фостър се върна към работата си, без да забравя и дребното задължение, което пое. За кратко се замисли дали тази горчива чаша не може да бъде спестена на Патриша… и се укори за непрофесионалната, почти човешка мисъл. Милосърдието беше недопустимо у един ангел. Състраданието не оставяше място за него.

Старите на марсианците стигнаха до извънредно изящно решение на своя толкова важен естетически проблем и го оставиха настрани за няколко пъти по запълнени тройки години. Искаха да видят какви нови проблеми ще породи. Тогава, без да бързат и почти разсеяно, извлякоха от чуждия съгнездник каквото бе научил за хората от света, на който принадлежеше. Обгърнаха го и го съхраниха в себе си, после го изоставиха, защото вече нямаше нищо общо с целите им.

Заеха се със събраните от него данни и без да забравят за решението на проблема, което тепърва трябваше да се изпита в живота, потънаха в размисъл. Постепенно се доближаваха до всестранно проучване на естетическите страни във вероятната творческа неизбежност да унищожат Земята. Но предстоеше дълго очакване, докато грокнат в пълнота решението си.

Храмът Дайбуцу в Камакура отново бе връхлетян от гигантска морска вълна, дължаща се на трус с епицентър на 280 километра от остров Хоншу. Вълната взе тринадесет хиляди жертви и отнесе мъничко момченце чак във вътрешността на величествената статуя на Буда. Там го откриха и осиновиха оцелелите монаси. Това момче порасна, живя още деветдесет и седем земни години и не остави потомство, нито пък особени спомени след себе си, освен за навика да се уригва твърде продължително. Синтия Дъчес влезе в женски манастир, озарена от цялата известност, каквато можеха да й донесат електронните медии. Измъкна се тихомълком след три дни. Бившият генерален секретар Дъглас се възстановяваше от инсулт, който почти обездвижи лявата му ръка, но не засегна неговата способност да брани повереното му състояние. „Лунар Ентърпрайзис“ разпространи проспектите си за нова емисия облигации с цел финансиране на дъщерната корпорация „Арес Чандлър“. Изследователският кораб „Мери Джейн Смит“, съоръжен с двигатели „Лайл“, кацна на Плутон. В град Фрейзър, щат Колорадо, имаше незапомнени зимни студове.

Епископ Окстанг изнесе проповед в Новия храм на „Гренд9 Авеню“, опирайки се на библейския текст (Евангелие от Матея, ХХIV:24): „защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така щото да заблудят, ако е възможно, и избраните.“ Постара се да стане ясно, че не изобличава мормоните, „християнските учени“, римокатолиците или фостъритите — особено тях — нито които и да било спътници в правата вяра, чиито добри дела са далеч по-важни от дребните несъгласия във вероучението и ритуалите. Не, заклеймяваше само наскоро пръкналите се еретици, които отчуждаваха набожните дарители от църквите на техните бащи. В един субтропически курортен град на същата държава три лица дадоха показания под клетва относно публично непристойно държание на един пастор, три от помощничките му, както и техни неизвестни съучастници. Имаше съдебни искове и за смущаване спокойствието на съседите и развращаване на малолетни. Окръжният прокурор не прояви прекомерно желание да се заеме със случая, защото на главата му висяха поне още десет подобни. Стигнеше ли се до първото съдебно заседание, ищците и свидетелите все пропускаха да се явят.

Обясни опасенията си на тримата, но старшият сред тях каза:

— Този път ще ви подкрепим както е редно. Архиепископ Шорт е решил да прекърши този антихрист.

Темата за антихристите не събуди никакъв интерес у прокурора, но наближаваха избори.

— Добре, но не забравяйте, че нищо не мога да направя, ако не потвърдите показанията си.

— Не се съмнявайте в нас.

Доктор Джубал Харшо не знаеше нищо за случката, но му бяха известни твърде много други, за да намери спокойствие.

Бе се поддал на най-страшния си порок — жаждата да следи новините. Досега просто ползваше услугите на информационна служба, която му пращаше изрезки по рубрики „Човека от Марс“, „В. М. Смит“, „Църква на Всички светове“ и „Бен Какстън“. Но червейчето го гризеше неуморно — два пъти се пребори с изкушението и не поиска от Лари да включи „дрънкалото“.

Дявол ги взел онези хлапета, не можеха ли поне от време на време да му запишат някоя касета, вместо да го оставят да се вари в собствен сос?

— Дежурната!

Влезе Ан, но той продължи да зяпа снега и празния басейн.

— Ан — промълви след малко, — уреди да наемем някой тропически атол и обяви, че напускаме този мавзолей.

— Добре, шефе.

— Но първо се погрижи за атола, преди да върнем земята на индианците. Не искам да се мъча по хотели. Откога не съм написал някое комерсиално парче?

— От четиридесет и три дни.

— Това да ти е за урок. Започваме. „Предсмъртна песен на дивото конче“.

— Това е — каза сърдито. — Подпиши го „Луиза Олкът“ и го прати в списание „Заедно“.

— Шефе, така ли си представяш „комерсиалните парчета“?

— Че какво толкова? Все някой ще се изръси за това. Ако искаш, остави го в архива, а изпълнителят на завещанието ми ще уреди някой дълг с него. Най-хубавите творби придобиват ценност, едва когато вече е невъзможно да бъдат платени на автора. Ех, този живот на литератора!… Гнус! Всичко се свежда до почесването на котката, за да мърка.

— Горкичкият Джубал! Никой не го съжалява и той решил сам да се утеши.

— Охо, и подигравки! Нищо чудно, че не успявам да свърша малко работа.

— Не ти се подигравам, шефе. Всеки сам си знае къде му стяга обувката.

— Тогава приеми извиненията ми. Добре, да поработим за пари. Ето — „Глътка за из път“.

— Джубал — смръщи се Ан, — киселини ли имаш?

— Винаги.

— И това ли е за архива?

— Откъде ти хрумна? Прати го в „Ню Йоркър“.

— Ще го пуснат в кошчето.

— Ще го купят. Отвратително е. Ще го купят.

— Напоследък нещо ти куцат римите и стъпката.

— Естествено! Нали трябва да оставиш работа и на редактора, иначе се дразни. Като ти препикае текста, започва да харесва вонята… и го купува. Мила моя, отбягвах честния труд, още преди ти да си се родила. Не учи баба си да плете. Или предпочиташ аз да се занимавам с Аби, докато ти съчиняваш? Ей, време е да кърмиш Аби! Не си ти дежурна, а Доркас.

— Аби може да почака. Доркас си полегна. Сутрешно гадене.

— Глупости. Ан, надушвам бременността две седмици преди всеки тест. Вече се убеди, нали?

— Остави я на мира, Джубал! Толкова се бои, че нищо не е станало… и иска да се надява колкото може по-дълго. Ти изобщо ли не разбираш жените?

— Е… като ме попита… Не ви разбирам. Добре, няма да се заяждам с Доркас. Защо не донесеш тук нашето ангелче за кърменето?

— Радвам се, че не я взех. Можеше да разбере нещичко от приказките ти.

— Охо, вече развращавам и бебета, така ли?

— Твърде малка е да надуши миризмата на гнило под този лепкав сироп. Но ти не работиш, когато я донеса. Само си играеш с нея.

— Нима има по-добър начин да запълня тягостните часове?

— Джубал, много ми е приятно, че се прехласваш по дъщеря ми. И аз мисля, че е сладурче. Но от доста време или се занимаваш с Аби, или се мусиш. Ако не съчиняваш историите си, хваща те душевен запек. Стигна се дотам Доркас, аз и Лари да си хапем ноктите и щом викнеш „Дежурната!“, подскачаме от облекчение. И всеки път напразно.

— Имаме пари да си плащаме сметките.

— Шефе, какво те мъчи?

Джубал се замисли дали да сподели. За него отпаднаха всякакви съмнения кой е бащата на Аби, когато Ан започна да се колебае между имената Абигейл и Зинобия10, после записа бебето и с двете. Ан никога не спомена какво значение им придаваше… вероятно не подозираше, че Джубал разбра.

Тя продължи непреклонно:

— Никого няма да заблудиш. Доркас, Лари и аз знаем, че Майк е способен сам да се погрижи за себе си. Но ти направо се измъчи…

— Кой, аз ли?!

— …затова Лари включи стереото в своята стая и някой от нас винаги следи новините. Тревожим се, но за тебе. И щом споменат Майк — разбира се, случва се често — научаваме преди да получиш онези глупави изрезки. Защо не престанеш да ги четеш?

— Как научи за изрезките? Постарах се да остане в тайна.

— Шефе — уморено промълви Ан, — нали се налага да изхвърляме боклука. Лари да не е неграмотен?

— Да, нищо не е наред, откакто Дюк си тръгна.

— Само се обади на Майк и Дюк ще долети тутакси.

— Знаеш, че не бих постъпил така. — Подразни се, защото тя несъмнено казваше истината… веднага му хрумна и още по-горчиво подозрение. — Ан, всички вие сте още тук, защото Майк ви помоли, нали?

Тя отговори незабавно:

— Тук съм, защото искам.

— Хъм… не мисля, че зададох въпроса правилно.

— Джубал, понякога ми се иска да си хлапе, за да те напляскам. Може ли да продължа?

— Трибуната е твоя.

Дали изобщо би останал някой? Щеше ли Мариям да се омъжи за Смрадльо и да замине за Бейрут без одобрението на Майк? Името Фатима Мишел на детето може би показваше почит към новоприетата й вяра, заедно с уважението на Махмуд към най-добрия му приятел… или пък беше код, лесен за разгадаване като името на дъщерята на Ан. Ако е така, дали Смрадльо носи рогата си, без да подозира? Или с кротката гордост, приписвана на библейския Йосиф? Е, предполага се, че Смрадльо познава добре своята хурия. Водното братство не би му позволило да е толкова сляп. Стига това да имаше някакво значение, но като лекар и агностик Джубал беше равнодушен към тези неща. Но дали е важно за тях…

— Не ме слушаш.

— Извинявай. Заплеснах се.

…престани най-после, противно старче! Ровичкаш за скрит смисъл в имената, които майките избират за децата си! Още малко и ще се увлечеш по номерологията… после по астрологията… накрая по спиритизма. Не след дълго слабоумието ти ще бъде толкова несъмнено, че ще се наложи да откарат в тиха лечебница останките, неспособни дори да се обезтелесят достойно. Я се отбий в клиниката, отвори чекмеджето в деветия шкаф, надписано „Забрава“, отсипи си четиридесет грама, макар двадесет да са напълно достатъчни…

— Нямаш никаква нужда от тези изрезки, защото ние слушаме новините за Майк… а Бен ни обеща като воден брат да съобщава незабавно, каквото трябва да знаем, дори да не се е разчуло. Джубал, разбери, че никой не може да навреди на Майк. Ако беше отишъл поне веднъж в Гнездото, като нас тримата, щеше да знаеш.

— Никога не съм бил канен.

— И нас не са ни канили. Защо трябва да те викат любезно в собствения ти дом? Търсиш си оправдания. Бен постоянно те моли, Доун и Дюк също ти напомнят.

— Но Майк не ме покани.

— Шефе, онова Гнездо е мое и твое, също както е на Майк. Той е пръв сред равни… както ти си тук. Я ми кажи — това не е ли дом и на Аби?

— Между другото — изтърси Джубал, — случи се така, че нотариалният акт вече е на нейно име… но с доживотно право да ползвам имота.

Харшо промени завещанието си. Знаеше, че Майк се е погрижил за всичките си водни братя. Но не беше съвсем сигурен какво е „водното“ положение на новата съгнездничка — освен че постоянно се подмокря — затова вписа клаузи в полза на Аби и на потомците на още някои лица.

— Нямах намерение да ти съобщавам, но защо пък да не научиш?

— Джубал… ето, разрева ме. И почти забравих какво щях да ти кажа. А трябва. Знаеш, че Майк никога няма да те подтикне към прибързани решения. Гроквам, че очаква пълнота. Гроквам, че и за тебе е същото.

— Хъм… Гроквам, че говориш вярно.

— Добре тогава. Мисля, че днес си особено вкиснат, защото пак арестуваха Майк. Но вече се е случвало…

— Арестували са го?! Не съм чул! По дяволите, момиче…

— Джубал! Бен не се обади, това е важното. Знаеш колко пъти са арестували Майк — в армията, докато беше в карнавала и къде ли не още. Откакто проповядва, вече е за шести път. Никому нищо не прави. Все не успяват да докажат обвиненията и той излиза от затвора, когато си поиска.

— Сега какво стана?

— О, обичайните глупости — публично непристойно държание, заподозрян в изнасилване, мошеничество, участие в развращаване на малолетни, умишлено отклоняване на малолетни от задължително образование…

— А?

— Отнеха им лиценза за частно училище, но хлапетата не тръгнаха в държавно. Няма значение, Джубал. Никой няма да докаже единственото нещо, за което формално са виновни пред закона. Ако беше отишъл поне веднъж в Гнездото, щеше да се увериш, че дори копоите от специалните служби не могат да пъхнат там „бръмбарчета“. Отпусни си нервите. Ще се вдигне много шум, после ще оттеглят обвиненията… а тълпите в храма ще бъдат още по-многолюдни.

— Брей… Ан, Майк съзнателно ли предизвиква тези гонения?

Тя го изгледа изумено.

— Никога не съм се замисляла за това. Нали знаеш, че Майк не е способен да лъже.

— Че нима е нужно? Да речем, че пуска съвсем верни слухове, но недоказуеми?

— Допускаш ли, че Майк би постъпил така?

— Не знам. Само ми е ясно, че най-изтънченият начин да заблудиш хората е да им пробутваш отмерени порции от истината, а после да си затваряш устата. Няма да е първия случай на съзнателно предизвикан тормоз заради гръмките заглавия. Добре, ще забравя всичко до момента, когато Майк не успее да се справи без помощ. Още ли си дежурна?

— Ако се въздържиш да гъделичкаш Аби, да й гукаш и да издаваш други некомерсиални звуци, ще я донеса. Иначе ще накарам Доркас да стане.

— Донеси Аби тук. Ще се постарая честно да издавам само звуци, за които ми плащат. Измислих извънредно оригинален сюжет — едно момче срещнало едно момиче.

— Шефе, страхотен си! Защо ли никой не се е сетил досега за такава история? Секунда само…

Ан излезе за малко.

Джубал наистина си наложи сдържаност. Само минутка отдели за непрофесионални занимания, колкото да види ангелската усмивка на Аби, после Ан настани бебето удобно, за да суче.

— Заглавие: „Момичетата са като момчетата, но още повече“ — започна Харшо. — Започваме. „Хенри М. Хевършъм Четвърти бе възпитан старателно. Изповядваше убеждението, че има само два вида момичета — които са около него и които не са. Несъмнено предпочиташе втория вид. Винаги и при всички обстоятелства.“ Нов ред. „И младата дама, която се стовари на неговите колене, не му беше представена официално, а той не смяташе, че подобен инцидент би могъл да замести…“ Ей, ти пък какво искаш?

— Шефе… — започна Лари.

— Разкарай се, затвори вратата и…

— Шефе! Изгорили са църквата на Майк!

Втурнаха се безредно към стаята на Лари, от когото Джубал не изоставаше нито крачка, а и Ан препускаше въпреки петте килограма жив товар в ръцете си.

— „…около полунощ. Виждате кадри от руините на главния вход, заснети веднага след взрива. За вас сутрешните новини обобщи вашият репортер от мрежата «Ню Уърлд». Останете на този канал, за да научите всяка пикантна сензация! Сега да отделим време и за нашия спонсор…“

Лицето на приятна домакиня смени потискащите кадри.

— Гадост! Лари, изключи това досадно нещо и го вкарай в хола. Ан… не, Доркас — обади се на Бен.

Ан възрази:

— Нали знаеш, че в Храма никога не е имало видеофон. Как ще се обади?

— Тогава накарайте някой да отскочи там и… но пък в Храма няма да намери жива душа. Ъ-ъ… обади се на местния полицейски началник. Не, на окръжния прокурор. Майк още ли е арестуван?

— Друго не сме чули.

— Дано да е на топло… заедно с другите.

— И аз се надявам. Доркас, вземи Аби. Аз ще се занимавам с това.

Когато се върнаха в кабинета, сигналната лампичка на видеофона настояваше за внимание, заедно с искане за заглушаване и кодиране на линията. Джубал изпсува и включи апарата, напушен да отвее досадника.

Беше Бен Какстън.

— Здрасти, Джубал.

— Бен, какво става, по дяволите?

— Ясно, чули сте новината. Затова се обаждам. Всичко е под контрол.

— Ами пожара? Някой пострада ли?

— Нищо страшно. Майк помоли да ти предам, че…

— Нищо страшно ли?! Ей сега гледах запис. Не е останала и…

— А, сградата ли. — Бен вдигна рамене. — Джубал, моля те да ме изслушаш. Трябва да се обадя и на други хора. Не само тебе искам да успокоя. Но Майк настоя да си пръв.

— Е… добре, слушам.

— Никой не пострада зле, няма дори обгорени. Вярно, щетите са за два-три милиона. Но мястото и без това вече се препълваше с преживявания, Майк искаше да го напуснем съвсем скоро. И беше напълно защитено от огън, само че всичко може да се запали с достатъчно бензин и взривни вещества.

— Умишлен палеж, а?

— Моля те, Джубал! Арестуваха осем от нас — когото хванаха от Деветия кръг, но без конкретни обвинения към някого. Майк ни измъкна под гаранция след два часа, само той остана зад решетките…

— Веднага идвам!

— По-полека. Майк каза да дойдеш, ако искаш, но не е наложително. Когато подпалиха Храма снощи, вътре нямаше никой — отложихме всичко заради арестите. Само в Гнездото беше пълно. Които бяхме в града, се събрахме в Срединния храм, извършихме Споделяне на водата в чест на Майк. Тогава гръмна и започна пожарът. Просто се преместихме в резервното Гнездо.

— Доколкото видях, имали сте адски късмет да излезете живи.

— Нямаше как да излезем, Джубал. Всички сме мъртви…

— Какво???

— Водят ни мъртви или безследно изчезнали. Нали разбираш, никой не е забелязан да напуска сградата след инцидента… поне през известните на хората изходи.

— Тунелче ли си бяхте прокопали?

— Джубал, Майк се е подготвил и за такива случаи… но няма да обсъждам методите му по видеофона.

— Нали каза, че е в затвора?

— И още е там.

— Но…

— Стига толкова засега. Ако решиш да дойдеш, не отивай в Храма. С мястото е свършено. Няма да ти кажа къде сме… и не се обаждам оттам. Не виждам смисъл да идваш, защото няма с какво да помогнеш, но някой ще те намери.

— Само исках да…

— Това е всичко. Довиждане. Ан, Доркас, Лари… и ти, Джубал, и ти, детенце — споделяме водата. Ти си Бог.

Екранът потъмня. Джубал отново изтърси сквернословие.

— Знаех си аз! Това става, като се бъзикаш с религията. Доркас, поръчай ми такси. Ан… не, ти нахрани Аби. Лари, събери ми някои неща в един сак. Ан, ще взема почти всички пари, нека утре Лари отиде да изтегли още.

— Шефе! — възмути се Лари. — Всички тръгваме.

— Никакви спорове — рязко добави Ан.

— Я по-тихо! Доркас, затвори си устата. В такъв момент жените нямат думата. Онзи град е като фронтова линия, всичко може да се случи. Лари, оставаш тук да защитаваш двете жени и бебето. Забрави за банката. Никакви пари, защото никъде няма да мърдате, докато се върна. Играта загрубя и лесно ще свържат този дом с църквата, може да довтасат и тук. Лари — прожекторите да светят цяла нощ, оградата под напрежение и стреляй без колебание. Не се туткайте, ако трябва да се скриете в подземното хранилище. Веднага преместете там леглото на Аби. А сега се омитайте, трябва да се преоблека.

Половин час по-късно Джубал беше в галерията. Лари му подвикна отвън:

— Шефе, таксито ще кацне ей сега.

— Веднага слизам — отвърна Харшо и пак се обърна към смазаната от камъка кариатида.

В очите му преливаха сълзи. Каза съвсем тихо:

— Поне се опита, младок. Но камъкът винаги е прекалено тежък, нали? Никой не може да нарами такова бреме.

Нежно докосна ръката на падналото момиче, извъртя се на пети и излезе.

Тридесет и пета глава

С таксито се случи това, което Джубал винаги очакваше от машинариите — насред полета нещо се повреди и аероколата се насочи в автоматичен режим към гаража. И Харшо се озова в Ню Йорк, още по-далеч от целта си. Оказа се, че по редовните маршрути ще стигне по-бързо, отколкото със свободните коли за наемане. Добра се до града много часове по-късно, отколкото възнамеряваше, наложи се да понася непознати в кабината и да гледа стерео заедно с тях.

Видя репортаж как Архиепископ Шорт обявява свещена война на антихриста, тоест на Майк. Видя и множество кадри на напълно съсипана сграда. Не успя да се досети как някой е могъл да се измъкне жив оттам. Прочутият коментатор Огастъс Грийвз изрази тревогата се от тези събития… и напомни, че дори в съседските свади винаги някой е разпалил пръв враждата. Хитричко насочи слушателите към впечатлението, че този път виновникът е така нареченият Човек от Марс.

Най-сетне Джубал стъпи на общинската площадка за кацане, не пропусна да отбележи, че палмите наоколо изглеждат по-зле от купчина проскубани пера, вторачи се навъсено в океана — мръсна и опасна маса вода, препълнена с портокалови кори и човешки изпражнения. Чудеше се какво да прави.

Доближи го мъж с фуражка.

— Желаете ли такси, сър?

— А, да.

Каза си, че може да отседне в хотел, да покани неколцина репортери — интервюто би разгласило къде се намира сега.

— Елате с мен, сър.

Мъжът го заведе при доста очукано аеротакси. Щом сложи сака му в багажника, промълви тихо:

— Поднасям ти вода.

— Ъ-ъ… дано не ожадняваш.

— Ти си Бог.

Пилотът затвори вратата и седна в своята кабина отпред.

Приземиха се върху едно от крилата на голям крайбрежен хотел. Всъщност беше частна площадка, побираща само четири въздушни коли. По-голямата — за гостите на хотела — се намираше в другия му край. Мъжът набра режим за автоматично връщане на таксито в гаража, взе сака на Джубал и го поведе надолу.

— Нямаше как да влезеш през фоайето — обясняваше в движение, — защото е пълно с кобри. Ако искаш да излезеш, помоли някой да те придружи до изхода. Мен или който и да е. Аз съм Тим.

— Аз съм Джубал Харшо.

— Знам, братко Джубал. Сега оттук. Да не се спънеш.

Влязоха в един от присъщите на подобни хотели апартаменти — просторен и прекомерно разкошен.

Тим обясни, че апартаментът е за Харшо, остави сака му в хола и излезе. На масичката имаше кана с вода, чаши, купа с лед и бутилка бренди — любимата марка на Джубал. Сипа си веднага два пръста, отпи, въздъхна и смъкна от раменете си зимното яке.

След малко влезе жена с поднос, на който бяха наредени сандвичи. Харшо не знаеше дали дрехата й е униформа на хотелска камериерка, но определено се отличаваше от шортите, банските и саронгите из курорта, предназначени по-скоро да изтъкнат, отколкото да скрият нещо от тялото.

Но жената му се усмихна и каза:

— Пий до дъно и не ожаднявай, братко наш.

Остави подноса на масичката, влезе в банята и пусна водата да пълни ваната. После огледа внимателно спалнята.

— Джубал, да ти донеса ли още нещо?

— О, не, всичко е наред. Бен Какстън някъде наблизо ли е?

— Да. Предположи, че първо ще искаш да се изкъпеш и да се отпуснеш. Ако имаш нужда от нещо, само кажи. На когото и да е. Или повикай мен. Аз съм Пати.

— Охо! „Животът на Архангел Фостър“!

Трапчинките от усмивката я направиха много по-младолика от привидните тридесет и няколко години, които й даде Джубал отначало.

— Да, същата.

— Много ми се иска да разгледам картините. Интересувам се от религиозно изкуство.

— Сега ли? Не, гроквам, че първо си искаш ваната. Или да ти помогна с къпането?

Джубал си спомни, че и неговата татуирана японска приятелка много пъти му бе предлагала същото. Но той просто жадуваше да се отърве от потта и да облече летни дрехи.

— Не, Пати, благодаря. Но се надявам да ги видя, когато ти е удобно.

— По всяко време. Не бързаме.

И тя излезе — не припряно, но със светкавични движения. Джубал не си позволи да кисне лениво във ваната. Скоро проверяваше какво е сложил Лари в сака и изръмжа недоволно, защото не намери лек дълъг панталон. Задоволи се със сандали, шорти и ярка риза. Убеди се, че прилича на опръскан с боя щраус — премяната особено подчертаваше кльощавите му космати крака. Но вече десетилетия не страдаше от самомнителност. И тези дрехи бяха поносими, докато се наложи да излезе из града… или да отиде в съда. Дали местното сдружение на адвокатите имаше спогодба за взаимно признаване с асоциацията в Пенсилвания?

Тръгна по коридора и попадна в голямо и безлично помещение, типично за хотел. Няколко души гледаха най-големия стереоизлъчвател, който Джубал бе виждал извън кино. Един вдигна глава, каза му „здрасти“ и стана.

— Здрасти, Бен. Как е положението? Още ли не са пуснали Майк?

— О, излезе малко след като говорих с тебе.

— За кога е насрочено предварителното заседание по делото?

— Не стана точно така — засмя се Бен. — Не го пуснаха, а избяга.

Джубал не скри недоволството си.

— Ама че глупост… Сега ще е десет пъти по-трудно да спечелим делото.

— Казах ти за нищо да не се тревожиш. Останалите ни смятат за мъртви, а Майк — за изчезнал. Все едно, приключихме с тоя град. Ще се преместим.

— Ще го върнат, за да го съдят тук.

— Не се бой. Не могат.

— Е, щом казваш… Той къде е? Трябва да говоря с него.

— През няколко врати от твоя апартамент. Само че се оттегли за размисъл. Помоли да ти предадем, че нищо не бива да предприемаш. Ако настояваш, можеш сам да обсъдиш всичко с него, Джил веднага ще го повика. Но не те съветвам. Не бързаме.

Харшо си призна, че вече го сърби езикът да сдъвче Майк за цялата бъркотия. Но да го изтръгне от транс беше по-зле, отколкото да прекъснат самия него, когато диктува разказ. Момчето само излизаше от автохипнозата, щом „грокне в пълнота“, каквото и да означаваше това. Иначе пак се отнасяше. Безсмислено като да будиш мечка посред зима.

— Добре. Но искам да се видя с него, щом се събуди.

— Ще се видите. Сега си почини от пътуването.

Бен пак се присъедини към групата пред стереото. Ан се обърна.

— Здрасти, шефе.

Направи му място и Джубал седна до нея.

— Позволено ли ми е да те попитам какво правиш тук?

— Същото, което и ти — нищо. Джубал, недей да се ядосваш. И нашето място е тук. Но ти беше твърде разстроен, за да се пререкаваме с тебе. Отпусни се, чуй какви ги дрънкат за нас. Шерифът заяви, че щял да прогони всички курви от града — засмя се Ан. — Никога не са ме „прогонвали“. Ще ме отнесат, вързана на прът, или ще трябва сама да вървя?

— Май няма строги правила. Всички ли дойдохте?

— Да, но няма страшно. Още преди година Лари и аз се разбрахме с момчетата на Маклинтък. За всеки случай. Те знаят кое къде е, как да включват и да проверяват.

— Хъм, защо ли вече си мисля, че съм беден роднина в своя дом?

— Нали очакваш от нас да уреждаме всичко, без да ти досаждаме? Но съжалявам, че не пътувахме заедно. Пристигнахме преди няколко часа, а ти явно си закъсал някъде.

— Случи се. Ан, прибера ли се вкъщи този път, носа няма да си подам зад оградата… ще откъсна кабелите на видеофона и ще поработя с чук върху стереото.

— Добре, шефе.

— Намерението ми е съвсем сериозно. — Пак стрелна с поглед гигантското „дрънкало“. — Тези реклами нямат ли край? И къде е кръщелничката ми? Само не ми казвай, че си я поверила на онези идиотчета Маклинтък!

— Естествено, че не съм. Тук е. Дори се намериха бавачки за нея… слава Богу.

— Искам да я видя.

— Пати ще те заведе. Аз малко ще си почина от дъщеря си. Измъчи ни по пътя. Пати, миличка! Джубал иска да види Аби.

Татуираната дама се спря насред спокойното си фучене из стаята.

— Веднага, Джубал. С нищо не съм заета. Оттук. Настаних дребосъците в моята стая и Медената кифличка ги пази.

Джубал леко се стъписа, щом видя какво означаваха думите на Патриша. Огромната боа се беше свила на пръстени, оформили кошарки със застлани в тях одеяла, където лежаха две бебета.

Влечугото-страж вдигна глава въпросително, когато влязоха. Пати я погали и каза:

— Всичко е наред, съкровище. Татко Джубал иска да ги види. Приласкай я и й позволи да те грокне, следващия път вече ще те познава.

Джубал загука на своята малка приятелка, а тя пискаше весело и се уригваше насреща му. После погали и змията. Най-дългата боа, която бе виждал в плен на хората. Шарките й се очертаваха отчетливо, ярките цветове по опашката проблясваха красиво. Завидя на Пати за любимката и съжали, че няма време да се сприятели с това симпатично животно.

Змията се отъркваше в ръката му като коте. Пати взе Аби на ръце.

— Мила Кифличке, защо не ми каза? Джубал, тя веднага ме предупреждава, когато някое бебе има нужда от помощ, защото може само да ги връща на местата им, ако започнат да пълзят. Но изобщо не гроква, че мокрото дупе трябва да бъде подсушено и преобуто. За Медената кифличка това не е неприятно. Май и за Аби.

— Знам. А коя е другата сладурана?

— Фатима Мишел. Мислех, че вече си я виждал.

— И те ли са тук? Струваше ми се, че сега трябва да са в Бейрут.

— Да, пристигнаха от чужбина. Мариям ми каза къде са били, но не ми стана ясно. Никога не съм пътувала по света. Гроквам, че навсякъде е едно и също — хора на тълпи. Ще подържиш ли Аби, докато преоблека Фатима?

Джубал увери кръщелничката си, че е най-хубавото момиченце във вселената, после каза същото на Фатима. И двата пъти беше искрен, бебетата му повярваха. И по времето на президента Рузвелт бе казвал тези думи, винаги от цялата си душа… и му вярваха.

Излезе неохотно от стаята, но първо погали пак Медената кифличка и й направи все същия комплимент. Срещнаха майката на Фатима.

— Шефе, скъпи! — Тя го целуна и го потупа по шкембенцето. — Виждам, че не са те държали гладен.

— Нещо такова. Досега се мляскахме с твоята дъщеричка. Тя е ангелче, Мириам.

— Хубаво детенце, нали? Ще я продадем на черния пазар в Рио.

— Децата не вървят ли по-скъпо в Йемен?

— Смрадльо не е съгласен. Трябва да се отървем от нея, ще има конкурент. — Притисна едната му длан към корема си. — Усещаш ли? Този път направихме момченце. Нямам време да се занимавам с пикли.

— Мариям! — сгълча я Пати. — Що за шегички!

— Извинявай, Пати. За твоето бебе няма да приказвам така. Кака ми Пати е дама и гроква, че аз не съм.

— И аз гроквам, че не си дама, малка фурия такава. Но щом Фатима се продава, ще удвоя и най-голямата сума при наддаването.

— Разбери се с Пати. На мен само ми е позволено да виждам дъщеря си от време на време.

— А и коремът ти май още не е пораснал, можеш да я задържиш засега. Я да ти видя очите… е, може и да си прихванала.

— Съм. Майк грокна най-старателно и каза на Смрадльо, че е направил момченце.

— Че как може Майк да грокне това? Аз дори не съм сигурен, че си бременна.

— Бременна е, Джубал — безпрекословно се намеси Пати.

Мириам го изгледа кротко.

— Джубал, още ли си такъв непоправим скептик? Майк грокна, още докато бяхме в Бейрут. И ни се обади, за да знаем. Смрадльо веднага си взе отпуск от университета. Сега сме тук.

— И с какво се занимавате?

— Пишат речник на марсианския — съобщи Патриша.

— А, няма такова нещо! — смаяно възрази Мириам. — Невъзможно е. Тълковен речник на марсианския език никога не е съществувал, защото самите марсианци не се нуждаят от него. Аз върша чиновническата работа. Пиша каквото съчинят. Смрадльо измисли с помощта на Майк фонетична транскрипция за марсианския — осемдесет и една букви. Преправихме един принтер. Миличък шефе, за нищо не ставам като секретарка. Вече пиша по десетопръстната система на марсиански. Това ще ти попречи ли да ме обичаш? Когато викнеш „Дежурната“, а аз нищо не мога да свърша? Все пак готвя добре… и от надеждни източници знам, че имам и други дарби.

— Ще ти диктувам на марсиански.

— И това ще правиш, когато Майк и Смрадльо те подхванат. Гроквам. Нали, Пати?

— Говориш вярно, братко.

Върнаха се в голямата дневна, Какстън дойде при тях и предложи да отидат на по-тихо място. Поведе Джубал към по-уютен хол.

— Вие май сте заели целия етаж.

— Целия — потвърди Бен. — Четирите най-разкошни апартамента, превърнати в един и недостъпни, освен откъм частната ни площадка за кацане. През фоайето не е много безопасно. Казаха ли ти за кобрите?

— Да.

— Засега не ни трябва много място… но през цялото време се прибира още някой.

— Бен, как ви хрумна идеята да се „криете“ пред очите на всички? Персоналът на хотела ще ви издаде.

— Персоналът не припарва тук. Ти май не знаеше, че хотелът е собственост на Майк?

— Бих казал, че така е още по-лошо.

— Не позна. Освен ако местният глупак начело на полицията има пряк достъп до Дъглас. Майк купи тази недвижимост през четири последователни подставени фирми, а Дъглас не си вре носа в подбудите му да реши нещо. Не че ме мрази, откакто Ос Килгален пое рубриката вместо мен, но не иска да предаде юздите в мои ръце. Формалният собственик е един от тайните членове на Деветия кръг. Сега зае това крило за целия сезон, а управителят дори не попита защо. И той си харесва работата. Чудесно скривалище, докато Майк грокне къде ще отидем.

— Изглежда е предвидил, че ще имате нужда от убежище.

— Убеден съм. Преди две седмици каза да преместим малките съгнездници, само Мариям остана с бебето си, защото имахме нужда от нея. Майк разпръсна и родителите с децата им по различни градове. Мисля, че иска да открие там храмове. И когато настъпи времето, бяхме само десетина. Не се затруднихме изобщо с преместването.

— Но нали едва сте отървали кожите и сте загубили всичките си лични вещи?

— А, не. Спасихме всичко важно — като езиковите записи на Смрадльо и хитроумния принтер на Мариям. Дори ужасяващия ти холопортрет. Майк грабна малко дрехи и пари.

— Майк ли? — учуди се Джубал. — Нали уж е бил арестуван в онзи момент?

— Да, тялото му беше в затвора, свито на кълбо и наглед мъртво. Самият той беше с нас. Разбираш ли?

— Не гроквам.

— Психовръзка. Общо взето, беше в главата на Джил, но всички бяхме в тясна близост през цялото време. Джубал, не мога да ти обясня. Когато бомбата гръмна, той ни прехвърли тук. После се върна да прибере дреболиите. — Джубал се мръщеше и Какстън продължи нетърпеливо: — С телепортация, естествено! Защо е толкова трудно да грокнеш? Ти ми каза да си отворя очите за чудесата. Послушах те и ги видях. Само че не са чудеса, поне не повече от радиото. Ти грокваш ли радиото? Стереовизията? Компютрите?

— Кой, аз? Не.

— И аз. Но бих могъл, ако отделя времето и положа усилията да науча езика на електрониката. Няма нищо странно. Само е сложно. А телепортацията е съвсем лесна, щом научиш езика. Трудното е в самия език.

— Бен, ти можеш ли да телепортираш предмети?

— О, не ни учат на такива неща в детската градина. Смятат ме за дякон само от вежливост, защото съм от „Първопризваните“. Но всъщност съм стигнал до Четвъртия кръг. Едва започвам да овладявам собственото си тяло. Единствена Пати си служи редовно с телепортацията… и не съм сигурен дали някога го прави без подкрепата на Майк. Той твърди, че е способна да се справи сама. Но Пати е прекалено наивна и смирена, за да разгърне вродения си гений, пък и се чувства зависима от Майк. Съвсем излишно. Джубал, ето какво гроквам — Майк не е незаменим. И ти можеше да си Човека от Марс. Или аз. С него е също като с първия човек, открил как да използва огъня. Щом показал на останалите, всеки можел да си служи с огън… или поне достатъчно разсъдливите, които не се изгаряли. Схващаш ли?

— Донякъде гроквам.

— Майк е нашият Прометей… и толкова. Винаги набляга на това. Ти си Бог, аз съм Бог, той е Бог — всичко, което гроква. Майк е човек като нас. Признавам, свръхчовек. Ако някой умствен дребосък бе научил каквото знаят марсианците, можеше наистина да се превърне в нищожно тиранично богче. Майк се е извисил над изкушението. Прометей. Нищо друго.

— Обаче Прометей — изрече провлачено Джубал, — си е платил жестоко за това, че дал огъня на хората.

— Да не мислиш, че на Майк му е леко! Плаща с двадесет и четири часа работа в денонощието, седем дни в седмицата, само за да ни научи как да си играем с кибрита, без да се опърлим. Още преди и аз да дойда, Джил и Пати го накарали да понамали темпото и поне една нощ в седмицата да си отдъхва. — Бен се засмя. — Само че нищо не може да възпре Майк. Този окаян градец е пълен с хазартни свърталища — повечето мошенически, защото са незаконни. И Майк прекарал първата си свободна нощ в обиколки из дупките на комарджиите. Печелил бясно. Опитали се да го оберат, дори да го убият — с гранати, след като биячите се провалили. А той просто си заслужил славата на най-големия късметлия в града. И привлякъл още хора в Храма. Тогава местните сенчести шефове се опитали да не го пускат в заведенията… груба грешка. Картите не се отлепяли една от друга, рулетките чегъртали, на зарове се падали само шестици. Накрая се примирили, но го помолили да отива на друго място, като прибере десетина хиляди. И Майк ги послушал, защото изведнъж станали много вежливи. — Бен помълча и добави по-сериозно: — Ето още една група, която ни мрази. Не са само фостъритите и останалите църкви. Срещу нас са и мафиотите, и приятелите им в градската управа. Мисля, че взрива в Храма беше професионално изпипан. Не ми се вярва, че яките момчета на фостъритите са чак толкова кадърни.

Те разговаряха, а наоколо минаваха хора, събираха се на групи, излизаха. Джубал долови твърде необичайното им състояние — безметежно спокойствие, съчетано с могъщо напрежение. Никой не се вълнуваше, не бързаше… но всеки техен жест издаваше устрем, дори обичайните докосвания и целувки при поздрав. Сякаш движенията им бяха отработени от опитен хореограф.

Тази кротост и това нарастващо напрежение — не, по-скоро предусещане, защото никой не се мусеше — напомниха на Джубал за нещо. За операционна зала? Когато великият хирург работи, няма нито шум, нито безсмислени движения.

Накрая си спомни. Преди много десетилетия, когато в най-ранните си опити да проникнат в космоса хората изстрелваха ракети с химическо гориво, той бе присъствал на един старт, управляван от командния център. Същите тихи гласове, най-разнообразните, но координирани действия… и ликуващото очакване. Да, не се съмняваше вече, че тези хора „очакват пълнота“. Но за какво? Защо бяха толкова щастливи? Храмът, всичко съградено от тях бе разрушено, а се държаха като хлапета на Бъдни вечер.

Когато пристигна, Джубал не забеляза голотата, смутила толкова Бен при първото му отиване в Гнездото. Въпреки пълното уединение от света, май никой не ходеше без дрехи. Но дори не забеляза кога дрехите започнаха да изчезват. Вече се бе влял в уникалната близост на това свое семейство и не го интересуваше кой е облечен, а кой не е.

Направи му впечатление не голо тяло, а най-гъстият, най-прекрасният водопад от черна коса, който бе виждал някога — увенчал млада жена. Тя влезе, каза нещо, прати въздушна целувка на Бен, изгледа съсредоточено Джубал и излезе. Той я проследи с поглед, наслаждавайки се на пищната коса. Чак след минута осъзна, че жената беше облечена само в царственото си величие… после се сети, че не беше първата от неговите братя, които минаха в този вид.

Бен забеляза погледа му.

— Това е Рут. Новата висша жрица. Тя и съпругът й бяха в другия край на страната. Май подготвят откриването на храм. Доволен съм, че се прибраха. Май ще се съберем цялото семейство.

— Великолепна коса. Защо ли не постоя при нас да й се порадвам…

— Защо не я повика?

— А?

— Не се съмнявам, че Рут влезе само за да те зърне. Току-що са пристигнали. Ти не забеляза ли, че всички внимават да не попречат на разговора ни?

— Ами… да.

Джубал се бе напрегнал да отблъсне ненужните прояви на близост. И установи, че вместо да стъпи на стълба, е пропаднал в празно пространство. Отнасяха се с него дружелюбно, но по котешки, а не като досадно куче.

— Ужасно им е любопитно и горят от нетърпение да те видят… и са обзети от страхопочитание.

— Към мен?!

— Нали ти казах миналото лято. Ти си мит, а не човек, по-велик си от самия живот. Майк им втълпи, че си единственият човек, когото той познава, способен „да грокне в пълнота“, без да е научил марсиански. Повечето тук подозират, че разчиташ мисли не по-зле от Майк.

— Божичко, що за щуротии! Надявам се, че ти поне ги разубеди?

— Че кой съм аз, та да се правя на иконоборец? Пък и да имаш тази способност, не би признал пред мен. Дори малко ги плашиш. Все едно, че хапваш дечица на закуска и земята трепери от гръмовния ти рев. Всеки би се стопил от удоволствие, ако го повикаш. Но няма да ти се натрапват. Знаят, че дори Майк се изпъва в стойка „мирно“, когато ти говориш.

Джубал изрази отношението си с една-единствена дума.

— Така си е — съгласи се Бен. — И Майк има недостатъци. Нали ти казах, че е човек. Но ти си светецът-покровител. Това е положението.

— Ох… Е, сега вече влезе някой, когото познавам. Джил! Джил! Погледни ме, мила!

Жената се обърна нерешително.

— Аз съм Доун… но ти благодаря.

Доближи се и Джубал помисли, че ще го целуне. Но тя опря коляно на пода и целуна ръката му. Той веднага се дръпна.

— Я стига, дете! Надигни се и седни при нас. Споделяме водата.

— Да, татко Джубал.

— Какво?! Наричай ме само Джубал и обясни на другите, че не обичам да ме отбягват като прокажен. Сега съм в лоното на семейството си… надявам се.

— Да… Джубал.

— Затова настоявам да ми казвате Джубал и да се отнасяте към мен като към воден брат. Първият, който ми покаже уважението си, ще остане в училище след часовете.

— Добре, Джубал. Вече им предадох.

— Ъ?

— Доун иска да каже — намеси се Бен, — че вероятно е съобщила на Пати, която е обяснила на всички чуващи с мисления си слух. Те пък ще предупредят глуховатите като мен.

— Така е — потвърди Доун, — само че казах на Джил, защото Пати излезе да свърши нещо, което Майкъл поиска. Джубал, видя ли какво показват по стереото? Много е вълнуващо.

— Нищо не видях.

— Доун, за бягството от затвора ли говориш?

— Да, Бен.

— Още не бяхме стигнали до това. Джубал, Майк не се измъкна тихомълком. Направи достатъчно чудеса, за да си глътнат онези езиците. На излизане премахна всяка решетка и врата в окръжния затвор, както и в щатския — наблизо е. Отне и оръжията на полицията. Отчасти да ги разсее, а отчасти защото презира самата идея хората да бъдат затваряни. Гроква голяма злина в това.

— Подхожда му — съгласи се Джубал. — Майк е чувствително момче. Не му е приятно да види някого заключен в килия.

Бен клатеше глава.

— Майк не е кротък като агънце. Изобщо не се притеснява, ако убие. Но той е абсолютен анархист, затова за него затворите са злина. Човек е напълно свободен… и носи цялата отговорност за свободата си. Ти си Бог.

— Е, виждаш ли някакво противоречие в това? Да убиеш човек понякога е неизбежно. Но затвориш ли го, оскърбяваш и неговото достойнство, и своето.

Бен се вторачи в Джубал.

— Майк е прав. Ти грокваш в пълнота… като него. Аз честичко, такова… още се уча. Доун, как реагираха в града?

Тя се кикотеше тихичко.

— Като ядосани оси. Кметът врещи с пяна на уста. Поиска помощ и от щата, и от Федерацията. Пратиха му много бойни коли. Но щом щурмоваците излязат, Майк сваля всичко от тях — не само оръжията, дори и обувките. Щом въздушните коли се опразнят, премахва и тях.

— Гроквам — каза Бен, — че ще остане в транс, докато онези се откажат. Трябва да се оправя с безброй подробности и може да остане откъснат от света незнайно докога.

— Не ми се вярва — замислено промълви Доун. — Аз не бих се справила и с една десета от това. Но гроквам, че Майкъл може да кара и колело по въже през това време.

— Е, не знам, аз още пипам слепешката. — Бен стана. — Сладкото ми дете, понякога вие чудотворците съвсем ме обърквате. Ще отида да хвърля едно око на стереото. — Наведе се да целуне Доун. — А ти забавлявай дъртото ни татенце Джубал. Той си пада по невръстни момиченца.

Какстън излезе, следван от понесла се във въздуха кутия цигари, която го настигна и се пъхна в един джоб.

— Ти ли го направи? — промърмори Джубал. — Или Бен?

— Той. Все си забравя цигарите и го гонят из цялото Гнездо.

— Брей… пипал слепешката, а?

— Бен напредва много по-бързо, отколкото е склонен да признае. Извънредно свят човек.

— Хе-хе. Доун, ти нали си онази Доун Ардънт, която срещнах в Молитвения дом „Фостър“?

— О, ти ме помниш!

Момичето го погледна, сякаш току-що й подари пакетче бонбони.

— Разбира се. Но сега си друга. Изглеждаш ми много по-красива.

— Защото е вярно — каза тя без превземки. — Сбърка ме с Джилиън, но тя е още по-хубава.

— А къде се запиля това дете? Надявах се да я видя веднага.

— Работи. — Доун се съсредоточи. — Но вече й казах и тя идва. Ще трябва да я заместя. Извинявай.

— Бягай, дете.

Тя тъкмо се изправи и доктор Махмуд седна на мястото й. Джубал го изгледа кисело.

— Би могъл да проявиш мъничко любезност и да ми съобщиш, че си се появил в тази страна. Защо трябваше да виждам кръщелничката си с милото съгласие на една змия?

— Ех, Джубал, толкова си припрян!

— Драги мой, когато човек е на моите…

Прекъснаха го две длани, закрили очите му.

— Познай кой е.

— Велзевул?

— Опитай пак.

— Лейди Макбет?

— Топло. Трети опит, после губиш.

— Джилиън, престани и седни до мен.

— Добре, татко — послушно отвърна тя.

— И не изпускай това „татко“ от устата си, освен когато сме вкъщи. Точно казвах, че когато човек е на моите години, неизбежно бърза в някои неща. Всеки изгрев е като скъпоценен камък… защото може и да не дочакаш залеза.

Махмуд се усмихна.

— Джубал, ти да не се заблуждаваш, че ако машинката ти престане да цъка, светът също ще спре?

— Несъмнено, господине — от моята гледна точка. — Мириам се появи безшумно и седна от другата му страна. Джубал я прегърна. — Макар и да не ме мъчи жажда да видя отново грозната ти физиономия… както и малко по-приемливото лице на бившата ми секретарка…

Мириам прошепна:

— Шефе, да не си просиш ритник в корема? Аз съм несравнимо прекрасна. Знам го от непререкаем авторитет.

— Тихо… новите ми кръщелнички са съвсем друга приказка. Понеже не си направихте труда да ми пратите една картичка, можех да се размина с Фатима Мишел. И тогава духът ми щеше да се върне на този свят да ви тормози.

— Да, заедно с Мики — прекъсна го Мириам, — която си размазва варените моркови по косата. Страшна гледка.

— Изразих се в преносен смисъл.

— Но аз не. Много е непохватна.

— Шефе, а защо в преносен смисъл? — тихо попита Джил.

— Моля? Ами защото „дух“ е безсмислена за мен дума. Служа си с нея само образно.

— Не е безсмислена — настоя тя.

— Е, възможно е. Но аз предпочитам да съм в тялото си, когато гледам бебета и им се радвам.

— Джубал, канех се да ти кажа нещо — подхвърли Махмуд. — Не ти предстои да умреш скоро. Майк те грокна. Казва, че имаш още много години пред себе си.

— Отдавна съм си поставил горна граница — трицифреното число.

— Точно кое, шефе? — невинно попита Мириам. — Като на Матусаил11 ли?

Той я разтърси за раменете.

— Без неприлични приказки!

— Смрадльо твърди, че жените задължително трябвало да говорят неприлични неща, но да не се чува.

— Твоят съпруг говори вярно. В деня, когато навъртя трите цифри, ще се обезтелеся — или по марсиански, или със собствените си груби похвати. Това не можете да ми отнемете. Да ритнеш камбаната е най-приятният момент в играта.

— Гроквам, че говориш вярно — замислено проточи Джил. — Най-доброто е. Но ти не разчитай да стане скоро. Още нямаш пълнота. Али ти състави хороскоп само преди седмица.

— Хороскоп? Господи! Коя е „Али“? И как е посмяла! Веднага ми я доведете! Да не съм аз, ако не я пратя в по-добрия свят.

— Боя се, че не може, Джубал — намеси се Махмуд. — Тя работи по нашия речник. Говорим за мадам Александра Везан.

Лицето на Джубал грейна доволно.

— Беки? И тя ли е в тази лудница?

— Да, Беки. Наричаме я Али, защото имаме и друга Беки. Не се присмивай на нейните хороскопи. Тя е от Зрящите.

— Дрън-дрън. Смрадльо, и на тебе ти е ясно каква глупост е астрологията.

— Няма спор. Дори Али го съзнава. И повечето астролози са окаяни измамници. Въпреки това Али работи още по-упорито от преди, но с помощта на марсианските астрономия и аритметика, много по-напреднали от нашите. Това е нейният начин да грокне. Може да е чаша вода, кристално кълбо, вътрешностите на пиле. Средствата са без значение. Майк я посъветва да си служи с привичните символи. Важното е, че тя е Зряща.

— По дяволите, Смрадльо, какво означава тази дума?

— Способността да грокнеш повече от вселената, а не само непосредствено заобикалящото те. Майк я има от годините, през които е бил обучаван от марсианците. Али, макар и неука, вече е била наполовина посветена. Няма никакво значение, че е използвала безсмислен символ като астрологията. И в броеницата не е скрит особен смисъл — говоря за мюсюлманската, не критикувам нашите конкуренти. — Махмуд бръкна в джоба си, извади броеница и започна да я премята между пръстите си. — Ако помогне да си върнеш късмета на покер, какво те интересува, че всъщност няма магическа сила?

Джубал погледна броеницата и си позволи един въпрос.

— Ти още ли си от правоверните? Мислех, че си се отдал напълно на църквата на Майк.

Махмуд прибра броеницата.

— И двете.

— Ха, че те са несъвместими!

— Само на пръв поглед. Може да се каже, че аз приех вярата на Мариям, а тя — моята. Любими братко мой Джубал, все още сам раб Божи, покорен на Неговата воля… и въпреки това съм способен да изрека: „Ти си Бог, аз съм Бог, всичко грокващо е Бог“. Пророкът никога не е заявявал, че е последен сред пророците, нито че е изчерпал каквото има да се каже. Да се подчиняваш на Божията воля не означава да си робот, лишен от избор в живота и следователно, неспособен да съгреши. Покорството не изключва — в никакъв случай! — върховната отговорност за начина, по който аз и всеки от нас оформяме вселената. Нам е отредено да я превърнем в райска градина… или да я унищожим. — Махмуд се усмихна. — „При Бог всичко е възможно“, ако ми е позволен този цитат. Има само една Невъзможност. Бог не може да се освободи от самия себе си, не може да се откаже от Своята абсолютна отговорност. Той остава вечно покорен на Своята воля. Не може да прехвърли отговорността — тя е Негова, моя, твоя, на Майк.

Джубал въздъхна.

— Смрадльо, от теология ме боли главата. Къде е Беки? През последните двайсет години съм я виждал само веднъж, а това не е хубаво.

— Ще я видиш. Но сега не може да прекъсне заниманията си. Диктува. Нека ти обясня. Досега прекарвах част от деня в мислена връзка с Майк — броени минути, макар за мен да изглеждат като осемчасов работен ден. После незабавно започвах да диктувам всичко, което изливаше в главата ми. Други хора, научили марсианската фонетика, пренасяха записите на листове. Накрая Мариям ги въвеждаше в компютъра, пускаше ги на специалния си принтер, след това аз или Майк — но времето му е запълнено прекомерно — поправяме грешките.

Сега той гроква, че ще прати мен и Мариям да довършим работата. По-точно, Майк грокна, че ние ще грокнем неизбежността. Затова се старае да имаме записи, траещи цели години, за да ги взема и да им направя фонетична транскрипция. Имаме и купчини негови уроци, които трябва да превърнем в текст, щом подготвим речника.

Принуден съм да предположа, че двамата с Мариям ще си тръгнем скоро, защото колкото и да е зает, Майк промени начина на работа. В осем спални има записващи устройства. Който може, се заема с това — Пати, Джил, аз, Мариям, приятелката ти Али и още някои. Редуваме се в тези стаи. Майк ни потапя в транс, налива езика в мозъците ни — определения, идиоми, идеи. И субективно за нас тези секунди са дълги часове. И веднага диктуваме, докато е още свежо в паметта ни. Но не всеки може да прави това. Произношението трябва да е съвсем точно, нужна е и способност да поддържаш мислената връзка по време на транс, както и да предадеш всичко, без да пропуснеш една дума. Например Сам се справя, но само Господ знае защо говори марсиански с типичен акцент от някой квартал на Бронкс! Не можем да го привлечем, ще се появят безброй грешки за изчистване. И сега Али диктува. Хипнотизирала се е сама, за да изцеди докрай паметта си и ако я прекъснеш, ще забрави, каквото още не е продиктувала.

— Гроквам — съгласи се Джубал, — макар че съм донякъде потресен от представата за Беки Вези, прегърнала марсианското учение. Но защо ли… та тя беше от най-добрите четци на мисли в шоубизнеса. Разгадаваше такива неща, че на баламите им настръхваше кожата. Смрадльо, щом ще се усамотявате на спокойствие, за да си свършите работата, защо не дойдете у дома? В новата пристройка има предостатъчно място.

— Може би. Още сме в очакване.

— Слънце мое — намеси се Мириам, — такова решение ми допада най-много, щом Майк ще ни избута от Гнездото, за да полетим.

— Искаш да кажеш, ако грокнем, че ще напуснем Гнездото.

— Все същото е.

— Говориш вярно, радост за душата ми. Но къде можем да хапнем? Изпитвам съвсем немарсианска припряност. В Гнездото обслужването беше по-добро.

— Нима искаш от Пати да се занимава с ужасния ти речник, да се грижи за удобството на всички, да изпълнява поръчки на Майк и пак да поднася храната, щом ти хрумне, че си гладен? Джубал, Смрадльо никога няма да бъде ръкоположен, защото е роб на стомаха си.

— Такъв съм си. Вие, момичетата, можете да вършите малко от работата на Пати — подхвърли Махмуд.

— Груб намек. Знаеш, че и така правим, каквото ни позволи. Само че Тони почти не пуска друг да припари в кухнята. — Мириам стана. — Джубал, ела да видим какво ще има за ядене. Тони ще се почувства поласкан, ако се отбиеш в кухнята му.

Тони се озъби, но само до мига, когато позна кой е дошъл с Мириам, след това засия от гордост. Похвали се с всички уреди и продукти, но не пропусна да оплюе разгорещено негодниците, унищожили кухнята в Гнездото. А една голяма лъжица продължаваше да разбърква сама сос за спагети.

Не след дълго Джубал вече отказваше да заеме почетното място до дългата маса. Побърза да седне другаде. Пати се настани в единия край, а мястото срещу нея остана свободно… обаче Джубал не можеше да се отърси от впечатлението, че Човека от Марс е там и всички останали го виждат.

Срещу него седеше доктор Нелсън.

Джубал си каза, че щеше да се учуди, ако не го завари тук. Кимна му.

— Здрасти, Свен.

— Здрасти, колега. Споделяме водата.

— Дано не ожадняваш. Какъв си тук? Домашния лекар?

Нелсън поклати глава.

— Тепърва уча медицина.

— Виж ти. И научи ли нещо ново?

— Научих, че медицината е излишна.

— Да беше попитал мен, щях да ти кажа отдавна. Виждал ли си Ван?

— Трябва да пристигне късно вечерта или утре сутринта. Корабът му кацна днес.

— И винаги ли се отбива тук? — разпитваше Джубал.

— Той е задочен студент. Не може да прекарва много време с нас.

— Ще се радвам да го видя. Не се е случвало от година.

Когато Нелсън се обърна към седналата до него Доркас, Джубал се заприказва с мъжа от дясната си страна. Усещаше все същото нарастващо очакване у хората около масата. Не успяваше да го определи точно, защото наглед само участваше в събиране на спокойно, сплотено семейство. Веднъж чаша вода мина през ръцете на всички. Джубал отпи, предаде я на момичето отляво — ококорено и твърде смутено, за да бъбри.

— Поднасям ти вода.

Тя едва успя да измънка:

— Благодаря ти за водата, та… Джубал.

Само това чу от нея. Щом всички вкусиха водата, чашата се върна пред незаетия стол. Бяха останали няколко капки. Чашата се надигна, наклони се, изпразни се и пак се отпусна леко върху покривката. Джубал реши, че е участвал в „Споделяне на водата“ в Срединния храм… вероятно в негова чест, макар и без веселите вакханалии, които трябваше да съпровождат церемонията. Дали защото тук не се чувстваха у дома?

Или са си наложили сдържаност заради него?

Предположението му се видя правдоподобно… и го дразнеше. Уверяваше се, че е доволен, защото нямаше нужда да отхвърля нежелани покани, които не биха му допаднали и преди десетилетия. Въпрос на вкус.

И все пак, дявол да го вземе…

„Да не сте посмели да приказвате за кънки пред бабка. Твърде стара е и няма да е вежливо. Хилда, ти ще предложиш да поиграем домино, защото бабка обожава доминото. Друг път ще отидем на пързалката. Разбрахме ли се, деца?“

Джубал се ядосваше на това снизхождение. По-скоро би се престрашил да отиде на пързалката, ако ще да си потроши костите. Отърва се от тези мисли с помощта на съседа си по маса. Научи, че името му е Сам.

— Само привидно изпаднахме в затруднение — увери го Сам. — Време беше яйцето да се разпука и ние да се разпръснем. Разбира се, винаги ще си имаме неприятности, защото никое общество не би търпяло посегателства срещу самите му основи. А ние застрашаваме устоите — от светостта на притежанието до светостта на брака.

— И със собствеността ли се захванахте?

— Поне каквато е днес. Досега Майк настъпи по мазолите само неколцина хазартни мошеници. Но какво ще стане, когато има хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди хора, за които и банковите хранилища не са недостъпни и единствено самодисциплината ще ги възпира да присвоят каквото пожелаят? Вярно, тя е много по-силна от страха пред закона, но никой банкер не може да грокне това, преди сам да извърви трънливия път на учението… после пък няма да е банкер. Какво ще стане, когато ясновидците знаят предварително движението в курса на всяка акция?

— А ти знаеш ли го?

— Не ме интересува. Но Саул — онзи грамаден евреин, мой братовчед — отдава грокване на това, заедно с Али. Майкъл им внушава да бъдат предпазливи. Никакви големи удари и действат само чрез подставени фирми. Но всеки, овладял учението, може да натрупа колкото си иска пари, от каквото и да било — недвижимост, ценни книжа, конни надбягвания, карти. Непробудените не могат да се мерят с него. Е, парите и собствеността няма да изчезнат. Майкъл казва, че и двете идеи са полезни. Но ще се преобърнат с главата надолу и хората или ще трябва да научат новите правила (по трудния начин, също като нас), или ще отпаднат от играта. Какво ще сполети „Лунар Ентърпрайзис“, ако обичайното транспортно средство между Земята и Луната стане телепортацията?

— Да купувам или да продавам?

— Попитай Саул. Може би ще извлече полза от корпорацията, или ще я докара до фалит. Или ще я остави непокътната още век-два. Но помисли за промените във всяка професия. Как учителката ще заслужи уважението на дете, което знае повече от нея? Какво ще стане с лекарите, ако всички хора са здрави? Неясна е и участта на модната индустрия, щом дрехите станат излишни, а жените позагубят интереса към премените (никога няма да се откажат напълно). Ще остане ли нещо от „проблема с изхранването“, ако просто казваш на плевелите да не растат и събираш реколтата без свръхскъпи комбайни? Всяка професия, за която се сетиш, ще се промени неузнаваемо. Помисли за една подробност, който ще разтърси основите и на брака, и на притежанието. Джубал, известно ли ти е колко се харчи годишно в тази страна за противозачатъчни?

— Имам представа, Сам. Почти милиард само за хапчета… и половината са за безполезни помии.

— А, да, ти си лекар.

— Само любител.

— Е, представяш ли си фармацевтиката, пък и истеричните писъци на моралистите, ако жената забременява по своя воля, неуязвима е за всякакви болести и търси одобрението само на себеподобните си? А отношението й към секса се е променило дотолкова, че го желае по-неудържимо от Клеопатра, но всеки посегнал към нея насилник умира на секундата, ако жената грокне, че е неизбежно? Жени, отърсили се от гузния срам и недостъпни за извратени типове? Дявол го взел, та фармацевтиката ще бъде сред най-дребните жертви. Още кои отрасли, закони, бюрократични вкаменелости, предразсъдъци и глупости ще потънат в забравата?

— Не гроквам в пълнота — призна си Джубал. — Темата не ме засяга лично.

— Само един обичай няма да пострада. Бракът.

— Нима?

— Именно. Но ще бъде пречистен и укрепен. Всъщност ще се превърне в блаженство! Виждаш ли мацето с дългата черна коса?

— Да, вече се порадвах на тази гледка.

— Тя съзнава, че е красиво и остави косата си да порасне с още половин метър, откакто влязохме в църквата. Това е жена ми. Само преди година живеехме като озлобени псета. Тя ме ревнуваше… а аз я пренебрегвах. Знаех, че няма да се разделим без ужасен скандал, нямах смелост и да се реша на нов брак на моите години. Затова кръшках по малко, когато можех. А Рут ме мразеше безмълвно. Понякога й омръзваше да си затваря устата. После приехме учението. — Сам се ухили щастливо. — И се влюбих в жена си. Сега ми е гадже номер едно!

Сам говореше само на Джубал и думите му се сливаха с общия шум. Рут седеше доста далеч, но вдигна глава и каза:

— Джубал, той преувеличава. Класирам се някъде около шесто място.

— Ей, хубавице, не ми бърникай в главата! Това е мъжки разговор. Обърни повече внимание на Лари.

Сам я замери с кифличка, която Рут спря насред полета и му я върна.

— Обръщам внимание на Лари колкото може да понесе… може би по-късно ще измислим още нещо. Джубал, този грубиян не ме остави да довърша. Прекрасно е да съм на шесто място! Защото преди да стъпим в църквата, изобщо не бях в класацията.

— Важното е — тихо подхвана Сам, — че сега сме пълноценни партньори и се научихме на това постепенно, чрез споделянето и сближаването с другите, които се учеха на същото. Накрая в групата се създават и твърди връзки, обикновено между досегашните съпрузи. Понякога не е така, но промяната в отношенията не е болезнена и връзката между „разведените“ си остава доброжелателна — и в леглото, и извън него. Никой нищо не губи, само печелим. Ха, изобщо не е задължително тази близост да е между мъж и жена. Виж ги Джил и Доун — разбират се като пилот и навигатор, фучали поне десет години по всяко рали в света.

— Хъм… представях си ги като съпруги на Майк.

— Или пък на всеки от нас. Същото, което е Майк за групата. Но той е твърде зает за друго освен да споделя духа си с нас. Ако някоя е съпруга на Майк, това е по-скоро Пати, но и тя е толкова затънала в работа, че връзката е почти само духовна. И Майк, и тя доста пропускат, стигне ли се до мачкането на дюшека.

Пати беше в другия край на масата. Усмихна се.

— Миличък, не мисля, че трябва да наваксвам нещо.

Сам обяви горчиво:

— Единственото сбъркано в тая църква е, че човек не може да се наприказва, без да го прекъсват!

Това му навлече сериозен обстрел от всички страни. Връщаше всичко, без да мръдне пръст… докато пълна чиния спагети се лепна на лицето му. Джубал забеляза, че Доркас отправи точния изстрел. За миг Сам приличаше на жертва в тежка катастрофа. В следващата секунда лицето му беше чисто, изчезнаха и петната от сос по ризата на Джубал.

— Тони, не й давай повече. Съсипа храната.

— В кухнята има предостатъчно — небрежно отвърна Тони. — Сам, добре ти стояха спагетите, а и сосът си го бива, нали?

— Да, чудесен е. Вкусих каквото ми влезе в устата. От какво е? Или по-добре да не питам?

— Кълцано ченге — увери го готвачът.

Никой не се разсмя. Джубал се усъмни дали това наистина беше шега. Осъзна, че неговите водни братя се усмихват постоянно, но твърде рядко се кикотят. Все пак сосът едва ли беше от полицай, защото щеше да мирише на свинско, а не на телешко.

Предпочете да смени темата.

— В тази религия най-много ми…

— Религия ли? — учуди се Сам.

— Добре де, нека е църква.

— Да, изпълнява всички функции на една църква, а подобието на теология съвпада с вярата на много религии. Допадна ми, защото бях непоклатим атеист, но сега съм висш свещеник и не ми е ясно какви са убежденията ми.

— Каза, че си евреин.

— При това от род на равини. Затова станах безбожник. А я ме виж сега! Но Саул и съпругата ми Рут са юдеи в религиозния смисъл. Поговори със Саул, той поне не намира никакво противоречие. А когато Рут се освободи от психическите си окови, започна да напредва по-бързо от мен. Стана жрица преди да ме ръкоположат. Но пък тя мисли с половите си жлези, а аз бъхтам с онова между ушите си.

— Учението — промълви Джубал. — Така ми харесва. Вярата, която се опитваха да ми втълпят като малък, не изискваше да се учим на нещо. Само се изповядай и ще намериш спасението в прегръдката на Исус. Някой тъпак, дето не можеше да си преброи овцете, се смяташе за Божи избраник, готов за вечното блаженство, защото е „праведен“. Дори не се налагаше да чете Библията. Но тази църква не приема идеята за „праведниците“…

— Грокваш вярно.

— Значи човек трябва да се учи с желание, при това дълго и упорито. Гроквам, че това заслужава възхищение.

— Всъщност няма друг път — съгласи се Сам. — Без да научиш езика, не можеш да разбереш понятията, нито да усвоиш цялото учение. А то е рог на изобилието — знаеш и как да живееш, без да тъпчеш останалите, и как да се погаждаш с жена си. Разбираш кой си, защо си тук, какво те тласка напред. И осъзнаваш кое е правилно. Но на английски тези думи звучат кухо. На марсиански те представляват цяла система от практични наставления. Споменах ли ти, че бях болен от рак?

— Не.

— И аз не подозирах. Майкъл грокна и ме накара да си направя рентгенови снимки и биопсия, за да се убедя. После се заехме с проблема. Лечение с „вяра“. Чудо. В болницата го нарекоха „спонтанен оздравителен процес“. За мен означава просто, че съм добре.

— Бива си ги по професионалните увъртания — кимна Джубал. — Някой път метастазите изчезват безследно, без да знаем как.

— Аз обаче знам как изчезнаха в моя случай. Вече се учех да владея тялото си. И с помощта на Майк отстраних всичко ненужно. Сега се справям и сам. Исках ли да усетиш как пулсът ми ще изчезне?

— Благодаря, но съм наблюдавал Майк. Нелсън, моят изтъкнат сподвижник в касапския занаят, нямаше сега да е сред нас, ако наистина този самоконтрол имаше нещо общо с вярата. Въпрос на разумна воля. Гроквам.

— Извинявай за обясненията. Всички знаем, че грокваш вярно.

— Е… няма да нарека Майк „лъжец“, защото му липсва дарбата. Но спрямо мен е предубеден.

Сам завъртя глава скептично.

— Говорим си с тебе, откакто седнахме да вечеряме. Исках да се убедя лично, независимо от твърденията на Майк. Ти грокваш. Чудя се до какви ли прозрения ще стигнеш, ако си направиш труда да научиш езика?

— Ще стигна до под кривата круша. Аз съм старец и не вярвам да допринеса с нещо.

— Ще запазя мнението си за себе си. Всички други Първопризвани трябваше да се преборят с езика, за да напреднат. Дори тримата, които останаха при тебе, също се подлагаха на интензивно обучение в транс, когато идваха за малко тук. Всички, но не и ти… а нямаш нужда. Освен ако искаш да избърсваш спагети от лицето си без кърпа, но гроквам, че не те интересува.

— Интересно беше само да гледам отстрани.

Повечето вече бяха излезли без никакви церемонии. Рут застана до двамата.

— Вие тук ли ще си седите цяла нощ? Или да ви изнесем с мръсните съдове?

— Ето какво е да си под чехъл. Ела, Джубал.

Сам поспря да целуне жена си. Отидоха в стаята със стереото.

— Нещо ново?

— Окръжният прокурор — отговори някой, — дръпна дълга реч. Ние сме били виновни за днешните произшествия, но пропусна да си признае, че не му е ясно как сме го направили.

— Горкичкият. Все едно да захапеш крак и да се окаже, че е дървен.

Седнаха в по-тиха стая и Сам продължи:

— Вече ти казах, че беше естествено да ни сполети нещо подобно. Ще става и по-зле, докато влиянието ни нарасне толкова, че поне да ни търпят. Но Майк не бърза. Закриваме Църквата на Всички светове. Това вече стана. После обявяваме Единната вяра. Пак получаваме някой ритник. Отказваме се и изскачаме отново като Храм на Великата пирамида — това ще привлече повечко затлъстели и ограничени жени, но накрая някои от тях няма да са нито дебели, нито глупави. После местните репортери, медицинското дружество, адвокатите и политиканите пак ще почнат да ни хапят по петите. Ами ще основем Братство на водното посвещение някъде. Всеки път ще събираме сплотено ядро от посветени, на които никой не може да навреди. Майк започна преди няма и две години, без да е уверен в себе си и с помощта на само три начинаещи жрици. Сега имаме едно здраво Гнездо… и напреднали поклонници, с които ще се свържем отново след време. Ще настъпи денят, когато ще бъдем твърде силни, за да ни тормозят.

— Възможно е — съгласи се Джубал. — И Исус вдигнал голям шум, пък имал само дванадесет апостоли.

Сам се ухили.

— Такива са еврейчетата. Благодаря, че Го спомена. Той е най-преуспелият от нашите хора. Всички признаваме факта, макар че мнозина сред нас не обичат да говорят за това. Но е бил еврейско момче, което правило добро и аз се гордея с Него. Моля те да обърнеш внимание на подхода му — не е припирал да свърши работата веднага. Първо създал организация и я оставил да се развива. Майк също е търпелив. Това свойство е толкова присъщо на учението, че всъщност не може да се нарече „търпение“. То е като рефлекс. Никога не се препотявай от бързане!

— Винаги е било признак на здрав разум.

— Сега е начинът, по който прилагаме учението. Джубал… гроквам, че си уморен. Би ли искал да се освободиш от умората? Или предпочиташ леглото? Ако не, нашите братя ще те поддържат буден цяла нощ и ще си говорим. Нали знаеш, че почти не спим.

Джубал се прозя.

— Избирам дългото киснене в гореща вана и осем часа почивка. Ще се виждам с братята си и утре, и още много дни.

— Да, още много дни — съгласи се Сам.

Джубал намери стаята си. Веднага влезе и Пати, която веднага пусна водата, оправи завивките, без да ги докосва, премести подноса с напитките до леглото, забърка му една чаша и я остави на нощното шкафче. Джубал й позволи да шета спокойно, защото бе дошла само по татуировки. Знаеше достатъчно за синдрома, събуждащ желанието за подобно разкрасяване и не се съмняваше, че Пати би се обидила, ако не започне да я разпитва.

Не се смущаваше като Бен при първото си идване в Гнездото. И той се съблече, за да установи с кисела гордост, че изобщо не му пукаше, макар че минаха много години, откакто някой го бе виждал гол. Изглежда и за Пати нямаше никакво значение. Тя просто провери температурата на водата във ваната, преди да го пусне вътре.

Остана и му обясни смисъла на всяка картина и в каква последователност да ги разглежда.

Джубал се показа уместно впечатлен, подбра подходящи похвали, оставайки си през цялото време обективен ценител на изкуството. Безмълвно си призна, че по-майсторска работа с игла и мастила не е виждал досега. Неговата японска приятелка би изглеждала до Пати като евтин синтетичен килим до персийски отпреди няколко века.

— Малко са се променили — каза му Пати. — Виж сцената с раждането на светеца — задната стена се е огънала, а леглото прилича повече на операционна маса. Сигурна съм, че на Джордж не му е неприятно. Откакто той се пренесе в небесата, не ме е докосвала игла… и ако има някакво чудо в промените, Джордж непременно се е намесил.

Джубал реши, че Пати е малко смахната, но извънредно симпатична. Предпочиташе хората, на които в нещо им хлопа дъската. Твърде разсъдливите бързо му ставаха скучни. После се поправи — странностите на Пати не засягаха ума й. Сети се да прибере дрехите му в гардероба, без да ги доближи. Тя беше явно доказателство, че всякакви чудаци могат да възприемат учението на Майк. Значи момчето можеше да научи когото и да било.

Усети кога тя е готова да си тръгне и сам й го подсказа, като я помоли да целуне кръщелничките му за лека нощ. Беше забравил.

— Уморих се. Ставам разсеян.

Тя кимна.

— А мен ме чакат за работа по речника. — Наведе се да го целуне — топло, но кратко. — Ще занеса целувката ти на нашите дечица.

— И погали от мен Медената кифличка.

— Разбира се. Тя те гроква, Джубал. Знае, че обичаш змиите.

— Това е добре. Споделяме водата, братко.

— Ти си бог, Джубал.

След миг Пати не беше в банята. Джубал се отпусна във ваната и откри с изненада, че не е изтощен, а костите изобщо не го болят. Да, Пати ободряваше… с преливащото си щастие. За малко му стана неприятно, че се съобразява с навиците си, но после си напомни, че иска да остане какъвто е — опак старец, свикнал да угажда на вкоравените си навици.

Накрая се сапуниса, изми се под душа, дори се избръсна, за да не губи време сутринта. След малко залости вратата и остави включен само лампиона до леглото.

Потърси из стаята нещо за четене и се подразни, че не намери нищо, защото най-много се бе пристрастил към този порок. Отпи две глътки от чашата и угаси осветлението.

Приятният разговор с Пати го освежи толкова, че не беше заспал, когато влезе Доун.

— Кой е там?

— Джубал, аз съм — Доун.

— Дяволите ме взели, забравил съм да заключа. Детенце, веднага излизай… Ей, стани от леглото ми! На тебе говоря!

— Добре, Джубал. Но първо искам да ти кажа нещо.

— Е, какво има?

— Отдавна те обичам, също като Джил.

— Ама че… Стига глупости, бързо си изнеси задничето през онази врата.

— Да, Джубал — смирено отвърна тя. — Все пак те моля да ме изслушаш. Трябва да научиш нещо за жените.

— Не сега. Ще ми обясняваш сутринта.

— Не, сега!

Той въздъхна.

— Говори, но не мърдай повече.

— Любими братко мой, мъжете много държат на женската външност. Затова се опитваме да бъдем красиви, това е добро. Знаеш, че бях стриптизьорка. Радвах се, че мъжете се наслаждават на красотата, която им показвах. Беше добро и за мен, защото знаех, че имат нужда от онова, което можех да им дам. Но жените са различни. Ние искаме да знаем какъв е мъжът. Най-глупавите се питат: „Дали е богат?“, по-нормалните: „Ще се грижи ли за децата ми, ще ги обича ли?“, понякога е само „Добър ли е той?“ Какъвто си ти, Джубал. Красотата, която виждаме у вас, не е онази, която вие виждате. Ти си прекрасен, Джубал.

— В името Божие!!!

— Мисля, че говориш вярно. Ти си Бог и аз съм Бог… и имам нужда от тебе. Поднасям ти вода. Ще искаш ли да я споделим и да се сближим?

— Виж какво, момиченце, ако разбирам правилно какво предлагаш…

— Ти грокваш. Да споделим всичко, което сме. Самите себе си.

— Знаех си. Миличка, ти имаш какво да споделиш, и то много… Но аз… Е, закъсняла си с много години. Повярвай ми, съжалявам до болка. Благодаря ти. От все сърце. Сега излез и остави стареца да се наспи.

— Ще заспиш, когато очакването е пълнота. Джубал… бих могла да ти дам още сили. Но гроквам ясно, че изобщо не е необходимо.

(Проклятие, наистина не беше необходимо!)

— Не, Доун. Още веднъж ти благодаря, скъпа моя.

Тя се наведе над него.

— Само още две-три думи. Джил ми каза да плача, ако започнеш да се инатиш. Искаш ли да те измокря целия? Поне така да споделим водата?

— Джил ще я напляскам!

— Добре, Джубал. Сега започвам да плача.

Доун не издаде нито звук, но топла, тежка капка тупна на гърдите му. После втора, трета… Момичето хълцаше почти безшумно.

Джубал изруга мислено и протегна ръце към нея… Примири се с неизбежното.

Тридесет и шеста глава

Джубал се събуди бодър, освежен и щастлив. От години не помнеше да е бил толкова добре преди закуска. Отдавна се бореше с мрачния промеждутък между сънищата и първата чаша кафе, като си внушаваше, че на следващия ден може да е малко по-леко.

А тази сутрин се усети, че си подсвирква. Забеляза, спря, сви рамене и продължи мелодията.

Застана пред огледалото, изкриви лице, но накрая се ухили.

— Непоправимо порочно старче! А ковчега вече са ти го приготвили.

Забеляза бял косъм на гърдите си, изскубна го, пренебрегна множеството още по-бели и се приготви да види какво става със света днес.

Когато излезе, Джил се оказа в коридора пред вратата. Съвпадение? Не вярваше в съвпадения, откакто попадна тук. Всичко беше организирано като в последен модел компютър. Тя веднага се стопи в прегръдката му.

— Джубал! Толкова те обичаме! Ти си Бог.

Той върна целувката със същата сърдечност, защото грокна, че е лицемерие да се въздържа. И откри, че има разлика от целувката с Доун — неуловима, но несъмнена.

По някое време Джубал се отдръпна леко.

— Ах, ти, малка Месалина… как ме насади само!

— Миличък Джубал, ти беше чудесен!

— Хъм… а откъде изобщо ти хрумна, че още ставам за нещо?

Погледът й светна от детска невинност.

— Джубал, сигурна бях, още преди Майк и аз да напуснем дома ни за пръв път. Разбираш ли, ако Майк беше изпаднал в транс — а той пак виждаше всичко наоколо — и искаше да ти зададе въпрос, проверяваше неусетно дали си заспал.

— Но аз винаги спях сам!

— Да, скъпи. Не това исках да ти кажа. Налагаше се да му обяснявам някои неща.

— Пфу! — Джубал реши да не разпитва повече. — Все едно, не биваше да ми залагаш такъв капан.

— Гроквам, че не говориш от сърце. Искахме да си с нас в Гнездото. Изцяло. Нужен си ни. Но понеже си свенлив и скромен в добротата си, направихме необходимото, за да те приемем, без да те засегнем. Както грокваш и ти, нищо страшно не е станало.

— Защо все повтаряш „ние“?

— Беше пълно Споделяне на водата за цялото Гнездо… и ти се присъедини към нас. Дори Майк се събуди, грокваше с тебе и поддържаше общата ни близост.

Джубал реши да се откаже и от тази тема.

— Значи е излязъл от този транс най-после. И затова ти светкат очичките.

— Само отчасти. Винаги се радваме, когато Майк не е в размисъл, за всички ни е хубаво. Но всъщност той никога не ни напуска. Джубал, явно не си грокнал в пълнота нашето Споделяне. Но очакването е пълнота. И Майк не грокваше отначало — мислеше си, че е само за зачеване на яйца, като на Марс.

— Е, това си е основното му предназначение — бебетата. Затова е глупаво да се държи така и един човек, тоест аз, на години, когато вече не желае да увеличава населението.

Тя поклати глава.

— Децата са плодът… но не са основния смисъл. Те придават значение на бъдещето и това е голямо добро. Но в живота си една жена зачева три-четири пъти, най-много десетина. А може да се споделя хиляди пъти — и това е смисълът. Да се сближаваме, завинаги. Майк грокна така, защото зачеването на яйцата и сближаването са напълно разделени на Марс, но нашият начин е най-добрият. Какво щастие е да не съм марсианка, а жена!

Той се взря внимателно в нея.

— Малката, бременна ли си?

— Да, Джубал. Грокнах, че очакването свърши и вече съм свободна да го направя. На повечето жени в Гнездото не им се наложи да чакат, но Доун и аз бяхме заети. А когато грокнахме наближаващото изпитание, знаехме, че ще последва очакване. И ти се досещаш. Майк няма да съгради наново Храма за една нощ, а едната висша жрица няма да бърза и ще си създаде детенце. Очакването винаги е пълнота.

Джубал извлече основния факт от този възвишен миш-маш… или поне представата на Джил какво е станало. Е, в случая вероятностите бяха доста разнообразни. Напомни си да поеме нещата в свои ръце и да я отведе у дома. Не се съмняваше в свръхчовешките способности на Майк, но не би навредило да имат подръка и съвременно оборудване. Нямаше да позволи никаква болест или злополука да сполети Джил, дори ако трябваше да се държи малко по-твърдо с хлапетата.

Замисли се за още една наскоро възникнала вероятност, но реши да не я споменава.

— Къде е Доун? И къде е Майк? Тук е станало ужасно тихо.

Не виждаше никой друг, не чуваше гласове… но чувството за щастливо очакване се засилваше. Би предположил, че след церемонията, в която участва и той — без да подозира — ще настъпи затишие, но напрежението бе още по-явно. Внезапно си припомни детството си — как чакаше първата си среща с пътуващ цирк… и как някой викна: „Ето ги слоновете!“

Струваше ми се и сега, че ако беше малко по-висок, би могъл да надзърне над главите на хората и да види слоновете. Но тук нямаше тълпи.

— Доун ме помоли да ти предам целувките й. Ще бъде заета около три часа. Майк също, отново се оттегли от света.

— Тъй ли…

— Не се разочаровай. Скоро ще се освободи. Полага особено старание да има време за тебе. И за да освободи всички нас. Дюк тършуваше цяла нощ из града, за да докопа всички високоскоростни диктофони. Използваме ги в работата по речника. Който може, сега се тъпче с марсиански символи и когато Майк приключи с това, ще дойде да те види. Доун тъкмо започна да диктува. Аз избълвах една порция, изскочих да ти кажа „добро утро“. Сега ще се върна за последния сеанс. Ето ти и целувката на Доун. Първата беше само от мен. — Тя обви врата му с ръце и жадно притисна устните си в неговите. След малко прошепна: — Олеле! Защо ли чакахме толкова дълго? До скоро!

Джубал завари няколко души в трапезарията. Дюк се обърна към него засмян, махна му и продължи да си пълни устата. Не приличаше на човек след безсънна нощ, а и не беше така — не спеше вече три нощи.

Беки Вези също вдигна глава и възкликна щастливо:

— Здрасти, дърт пръч такъв! — Хвана Джубал за ухото, придърпа го към себе си и прошепна: — Отдавна бях сигурна, но защо не дойде да ме утешиш, когато Професора се спомина? — Добави по-силно: — Седни да се погрижиш за коремчето си и ми кажи какви дяволии си измислил напоследък.

— Ей сега, Беки. — Джубал заобиколи масата. — Здрасти, капитане. Добре ли мина този полет?

— Никакви проблеми. Взе да става скучно. Мисля, че не съм те запознавал с госпожа Ван Тромп. Мила, това е виновникът за цялата шумотевица — единственият и неповторим Джубал Харшо. Двама като него щяха да приседнат на този свят.

Жената беше висока и се отличаваше с несломимото спокойствие на съпругата, която всеки момент може да научи страшната новина за своя мъж. Стана и целуна Джубал.

— Ти си Бог.

— Ъ-ъ… ти си Бог.

Май беше време да приема по-нормално този ритуал. По дяволите, започнеше ли да повтаря тези думи твърде често, щеше да се прости с остатъците от скептицизма си и да им повярва… а и беше приятно да усети ръцете на фру Ван Тромп около себе си. Тя можеше да научи и Джил на още нещо за целувките. Как го казваше Ан? Да се отдадеш изцяло на това, да знаеш, че не бързаш заникъде.

— Ван, сигурно не би трябвало да се учудвам, че те виждам тук.

— Щом летя редовно до Марс — отвърна космонавтът, — трябва и да си бъбря с местните, нали?

— Само заради пазарлъците ли учиш езика?

— Има и други предимства. — Ван Тромп се пресегна към печена филийка и тя пъргаво скочи в ръката му. — Добра храна, чудесна компания.

— Е, така е.

— Джубал — подвикна мадам Везан, — супата те чака!

Той седна на мястото си и завари пържени яйца с шунка, портокалов сок и още много вкуснотии. Беки го тупна по крака.

— Беше чудесен, жребецо.

— Жено, занимавай се с хороскопите си!

— Напомняш ми, приятелю, че трябва да знам точния час на раждането ти.

— Да, ама съм се раждал в три последователни дни. На части.

Беки изтърва доста груба дума.

— И сама мога да науча.

— Преди да ми пораснат всички зъбки, кметството изгоря. Не можеш да ровиш в архива.

— Имам си начини. Да се хванем ли на бас?

— Ако се ежиш още, ще разбереш, че не си достатъчно пораснала, за да не те натупам. Ти как си?

— А как ти изглеждам?

— Пращиш от здраве. Малко си поразширила задника. И си боядисваш косата.

— Няма такова нещо. Забравих що е къна преди незапомнени месеци. Захващай се да учиш, мой човек, ще те отървем от тая бяла козина. И ще се сгъсти като джунгла.

— Беки, отказвам да се подмладя. Стигнах до този упадък с цената на мъчителни усилия и смятам да му се насладя. Престани да дърдориш и ме остави да се наям.

— Слушам, сър. Какъв козел си само!…

Джубал се канеше да излезе, но Човека от Марс нахълта.

— Татко! Ох, Джубал!

— Синко, дръж се като голямо момче. Седни и си изяж закуската с удоволствие. Ще седя при тебе.

— Не дойдох да закусвам. Нека отидем някъде да поговорим.

— Добре.

Тръгнаха към една от празните дневни, а Майк дърпаше Джубал за ръката — същинско хлапе, дочакало любимия си дядо. Избра му широко кресло и се пльосна на един диван наблизо. Панорамните прозорци на стаята откриваха изглед към площадката за кацане. Джубал понечи да завърти креслото, за да не го дразни светлината, но то вече бе преместено — контролът от разстояние определено спестяваше усилия, а и пари (поне за пране, защото изцапаната само за секунда риза беше толкова свежа, че той я облече отново). А и беше за предпочитане пред сляпата тромавост на техниката. Все пак му се виждаше странно това да става без кабели или радиоуправление. Навремето и почтените коне се плашили от ужасните возила, движещи се без никой да ги тегли.

Дюк им донесе коняк.

— Благодаря, Канибалчо — каза Майк. — Ти ли си новият иконом?

— Все някой трябва да върши и това, Чудовище. Заробил си всеки мозък вкъщи да се поти пред микрофона.

— Е, ще привършат след два часа и ти пак ще се отдадеш на любимото си развратно безделие. Работата свърши, Канибалчо. Точка. Край.

— Целият проклет марсиански език на един залп? Чудовище, да не ти е прегорял някой кондензатор?!

— О, не е целият! Само колкото научих в забавачницата. Умници като Смрадльо ще се отбиват на Марс поне още век, за да попълнят оставените от мен празноти. Но аз наистина се изхвърлих мощно — шест седмици субективно време само за тази сутрин, когато споделянето най-после свърши. Сега нека трудолюбивите довършат започнатото, а аз ще мързелувам. — Майк се протегна с прозявка. — Хубаво е. Като свърша някоя работа, винаги ми е добре.

— Преди да се е стъмнило, ще се мъчиш с нещо друго. Шефе, това марсианско чудовище не може да миряса. За пръв път се отпуска от два месеца насам. Трябва да се запише в „Анонимни работохолици“. Или пък ти идвай по-често. Добре му влияеш.

— Опазил ме Господ.

— Канибалчо, разкарай се, за да не ти слушаме лъжите.

— Хайде де — лъжи! Ти ме пристрасти към истината, а това е все едно да си сакат по местенцата, където се отбивам.

Дюк излезе, а Майк вдигна чашата си.

— Споделяме водата, татко.

— Пий до насита, синко.

— Ти си бог.

— Майк, от другите го понасям. Но ти не ме божикай. Познавам те, откакто беше „само едно яйце“.

— Дадено, Джубал.

— И кога почна да пиеш от сутринта? Твърде млад си, ще си съсипеш стомаха. Няма да станеш весел стар пияница като мен.

Майк погледна чашата.

— Пия, когато споделяме. Изобщо не ми влияе, както и на повечето от нас. Освен ако сами поискаме. Веднъж се оставих на алкохола, докато паднах на пода. Странно преживяване. Не е добро, както гроквам. Начин да се обезтелесиш временно, но… всъщност не се обезтелесяваш. Постигам подобно състояние, но много по-приятно и без лоши последствия, когато изпадна в транс.

— Доста икономично.

— И това го има. Почти не харчим пари за пиене. Право да си кажа, поддържането на Храма не ни струваше дори колкото всекидневните разходи в нашия дом. След като се охарчихме в началото, после само подменяхме обзавеждане и купувахме дреболии. От толкова малко се нуждаехме, че не знаех какво да правя с даренията.

— Тогава защо ги събираше?

— Моля? Джубал, трябва да взимаш пари от хората. Ако шоуто е безплатно, баламите не искат да го гледат.

— Знам, но се питах дали и ти си разбрал.

— Да, Джубал, гроквам баламите. Отначало проповядвах безплатно. И не вървеше добре. На нас — хората, ни предстои още дълъг път, преди да оценим по достойнство щедрия дар. Чак до Шестия кръг не давах нищо без пари. Дотогава се научаваха да приемат… а това е много по-трудно, отколкото да даваш.

— Да-а… синко, не е зле да напишеш книга за психологията на човеците.

— Вече я написах, но на марсиански. Записите са у Смрадльо. — Майк вкуси малка глътка, но с голямо наслаждение. — Все пак пием. На някои от нас — Саул, аз, Свен, някои други — ни харесва. Научих се да се оставям съвсем леко на опиянението, после го задържам така и постигам сближаване, почти като транс, но без да се оттеглям от света. Това правя и сега — оставям се да ме сгрее, за да съм щастлив с тебе.

Джубал го наблюдаваше съсредоточено.

— Синко, нещо си намислил.

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа. Татко, винаги е голямо добро да съм с тебе, дори когато не ме мъчи нищо. Но ти си единственият човек, с когото мога да говоря и да грокнеш, без да се стъписаш. Джил… тя гроква винаги, но ако ме боли, тя страда още повече. Пати пък може да ме облекчи, само че поема тежестта върху себе си. Твърде лесно е да ги нараня, за да споделя с тях нещо, преди да грокна. — Пролича, че мислеше напрегнато. — А потребността от изповед не бива да се пренебрегва. Католиците знаят това и сред тях има мнозина силни духом, способни да понесат бремето на признанието. Фостъритите си правят групови изповеди, така страданието избледнява. Трябва да въведа този ритуал в началното пречистване. Е, случва се и спонтанно, но след като посветеният вече няма нужда от пречистване. Ние също ще трябва да привлечем силни духом хора. „Грехът“ рядко е свързан с голяма злина, но си остава грях, както грешникът го гроква. И когато грокваш с него, може да те заболи. Вече знам. — Той продължи почти тържествено: — Доброто никога не стига. Направих първите си грешки, защото при марсианците доброто и мъдростта винаги са едно цяло. Но ние сме други. Помисли за Джил. Когато я срещнах, нейното добро беше съвършено. И все пак беше много объркана. Едва не я погубих, себе си също, преди да разплетем кълбото. Безкрайното й търпение (рядко срещано на тази планета) единствено ни помогна, докато се учех да бъда човек, а тя учеше каквото аз знаех.

Но доброто само по себе си никога не е достатъчно. Необходима е твърда, хладна мъдрост, за да се осъществи доброто. Без намесата на разума доброто върши само зло. Затова имам нужда от тебе, татко. Не само защото те обичам. Искам твоята мъдрост и твоята сила… трябва да ти се изповядам.

Джубал се размърда, сякаш нещо го бодеше.

— Ох, за Бога, Майк, не го превръщай в церемония. Просто си излей душата. Все ще напипаме къде е изходът.

— Добре, татко.

Но Майк не продължи. След малко Джубал попита:

— Да не си потиснат заради разрушаването на Храма? Мога да те разбера. Но не си разорен, ще построиш друг.

— О, това няма никакво значение!

— Защо?

— Храмът беше дневник с вече изписани страници. Беше време да съградим нов, вместо да драскаме върху направеното. Огънят не може да погълне преживяното… а от практическата гледна точка на политиката, да те преследват по толкова зрелищен начин е предимство за бъдещето. Църквите процъфтяват от мъченичество и гонения. За тях това е най-добрата реклама. Джубал, всъщност последните два-три дни бяха много приятно откъсване от претовареното всекидневие. И нищо лошо не е станало. — Изражението на лицето му се промени рязко. — Татко, съвсем наскоро осъзнах, че съм шпионин.

— Синко, що за приказки?

— Шпионин на Старите. Те са ме пратили да разузная вместо тях.

Джубал се поколеба, но каза каквото мислеше:

— Майк, знам, че имаш блестящ ум. Нито мога да се меря с тебе по способности, нито ги бях срещал у друг човек. Но дори гениите са податливи на заблуди.

— Знам. Нека ти обясня, а ти прецени дали съм полудял. Знаеш как работят наблюдателните спътници на специалните служби…

— Не знам.

— Не си мислех за подробностите, които биха интересували Дюк, а за общия принцип. Движат се в орбита, събират данни и ги съхраняват. В определен момент центърът установява връзка с тях и извлича цялата събрана информация. Същото направиха с мен. Ясно ти е, че в Гнездото си служим с това, което се нарича „телепатия“.

— Принудихте ме да повярвам.

— Защото е така. Но този разговор е само между нас двамата, а и никой не би се опитал да разчете мислите ти. Не съм сигурен дали е възможно. Дори снощи връзката беше през съзнанието на Доун, а не през твоето.

— Е, поне имам някаква утеха.

— Аз съм „само едно яйце“ в това умение, но Старите са майстори. Те поддържаха връзка с мен, но ме оставяха да правя каквото реша, по-точно — не ми обръщаха внимание. После изцедиха от мен всичко, което видях, чух, направих, грокнах, за да го съхранят. Не че са го заличили от съзнанието ми. Така да се каже, пуснаха си касетата и си я презаписаха. Усетих кога започна, но свърши преди да прекъсна връзката. Те престанаха да ме слушат, не можах дори да възразя.

— Ами… май не са те използвали особено умело…

— Употребиха ме според собствените си възгледи. Нямаше да се възпротивя, с радост бих предложил да го върша доброволно, стига да знаех, преди да напусна Марс. Но те не са искали да знам. Трябвало е да грокна, без да се намесват.

— Тъкмо щях да добавя, че щом вече си свободен от това недостойно надничане в главата ти, няма нищо страшно. Както аз виждам положението, дори някой марсианец да вървеше по петите ти през тези две години и половина, само щеше да привлича любопитни погледи.

Майк не се отърси от мрачното си настроение.

— Джубал, нека ти разкажа нещо. Изслушай ме, после ще го обсъждаме. — Майк обясни за липсващата Пета планета, чиито останки образували астероидния пояс. — Е, какво мислиш?

— Напомня ми митовете за потопа.

— Не е същото. За потопа не си сигурен. Но убеден ли си, че Помпей и Херкулан са разрушени?

— Да, разбира се. Това е установен факт.

— Джубал, унищожаването на Петата планета от Старите е факт колкото и някогашното изригване на Везувий, но е съхранено много по-подробно. Не е мит, а факт.

— Ще трябва още да ми обясняваш. Да разбирам ли, че се боиш Старите да не подложат и нашата Земя на същото лечение? Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че ми е малко трудно да преглътна цялата история?

— Джубал, не само Старите са способни на това. Достатъчно е да разбираш физиката на процеса, устройството на материята — а ти виждаш как правя това непрекъснато. Първо грокваш онова, което искаш да насочиш. Мога да го направя още сега. Да речем, с кълбо плътно вещество с диаметър стотина километра, близо до земното ядро. Така става твърде голямо, но нали ще искаме да е бързо и безболезнено. Ако не друго, за да не натъжаваме Джил. Усещам мястото и размерите му, гроквам старателно какви са връзките на частиците…

Лицето му загуби всякакво изражение, зениците му се скриха под клепачите.

— Я престани! — скастри го Харшо. — Не знам дали ще можеш, но не искам дори да опитваш!

Човека от Марс си върна нормалния вид.

— Но аз никога няма да го помисля! За мен е злина… защото съм човек.

— Но не вярваш и те да са настроени така?

— Не вярвам. Биха могли да грокнат, че е красота. Не съм сигурен. Е, учението дава възможност и на мен да го направя… но подобно намерение е немислимо. Дори Джил ще се справи. По-точно, ще знае точно как. Но и тя не може, защото е човек. Та това е нейната планета! Ето ти същността на учението за нас — първо самоосъзнаване, после самоконтрол. Докато човек овладее способността да унищожи Земята без нескопосани устройства като термоядрените бомби, за него вече е невъзможно да го пожелае. Гроквам в пълнота, че ще се обезтелеси, ако опита. И това ще сложи край на заплахата, защото нашите Стари не остават да се навъртат наоколо като марсианските.

— Хъм… синко, щом решихме да проверим не са ли се завъдили прилепи в твоята камбанария, нека си изясним още нещо. Винаги говориш за тези „Стари“ толкова небрежно, сякаш аз споменавам кучето на съседите. Но ми е трудно да приема съществуването на духове. Как изглеждат „Старите“?

— Ами като всеки друг марсианец.

— И по какво ги различаваш от възрастните особи? През стените ли минават?

— Всеки марсианец може да го прави. И аз минавах през стени вчера.

— Виж ти… да не трептят или са прозрачни?

— Не. Виждаш ги, чуваш ги, усещаш ги — с всички сетива. Все едно са образ в стереоизлъчвателя, но съвършен и присъстващ пряко в съзнанието ти. Джубал, такива въпроси биха прозвучали неуместно на Марс. Но тук имат основание. Ако си присъствал при обезтелесяването на приятел… тоест, на смъртта му, ако си хапнал от тялото му, а после си видял неговия дух, говорил си с него и си го докосвал… би ли повярвал?

— Или ще повярвам, или ще си кажа, че съм безнадежден случай.

— Добре. Тук може и да е само видение, защото ако гроквам вярно, нашите духове не остават при хората, когато се обезтелесят. Но или целият Марс се управлява от една масова халюцинация, или е вярно по-простото обяснение… подсказано от целия ми опит там. Защото на Марс „духовете“ са най-могъщата и несъмнено най-многобройната част от населението. Онези, които още се намират в телата си, са слуги на Старите.

— Така да бъде — кимна Джубал. — Това може да противоречи изцяло на собствения ми опит, но понеже се отнася само до тази планета, може и да съм провинциалист. Синко, значи се страхуваш, че може да ни премахнат?

— Не това ме плаши — колебливо каза Майк. — Досещам се, че е вероятно да изберат между две възможности — или да ни унищожат, или да завладеят културата ни, за да ни пресътворят по свой образ и подобие.

— Значи не те плаши опасността да ни пръснат на парчета? Трудно ми е да се настроя толкова безстрастно.

— Разбираш ли, според техните представи за света, ние сме болни и сакати. Виж какво си правим един на друг, как не успяваме да се разберем, почти напълно се проваляме в опитите си да грокнем. Виж нашите войни, епидемии и глад. За тях това е лудост. Знам. И мисля, че ще предпочетат да ни изтребят от милосърдие. Само правя догадки, не съм някой от Старите. Но, Джубал, дори да решат, ще минат… — Майк млъкна задълго, — поне петстотин години, може би и пет хиляди, преди да предприемат решителното действие.

— Най-дългото заседание на съдебно жури, за което съм чувал.

— Основната разлика между двете раси е, че марсианците никога не бързат. Ще предпочетат да прекарат в размисъл още век или цели десет, за да са сигурни, че са грокнали в пълнота.

— Щом е така, синко, недей да се измъчваш. Ако след петстотин или хиляда години човечеството не може да поукроти съседите си, ние двамата няма с какво да помогнем. Но подозирам, че дотогава хората ще се научат.

— И аз гроквам, но непълно. Вече ти казах, че не това ме тревожи. За мен е по-страшно да се намесят, да решат, че е нужно да ни променят. Не могат. Опитат ли да ни превърнат в марсианци, ще ни убият още по-сигурно, но далеч не толкова безболезнено. Ще бъде голяма злина.

Джубал се позабави с въпроса си.

— Синко, а ти не се ли занимаваше точно с това?

Майк го погледна нещастно.

— Да, така започнах. Но вече се стремя към друго. Татко, аз знам, че в началото беше разочарован от мен.

— Беше си твоя работа, синко.

— Вярно. Всеки решава сам. Никой не може да грокне при изпитание вместо мен. Същото важи за тебе… за всеки друг. Ти си Бог.

— Не приемам да ме качваш на пиедестал.

— Не можеш да се откажеш от това. Ти си Бог, аз съм Бог и всичко, което гроква, е Бог. А аз съм онова, което виждам, чувствам, преживявам. Аз съм всичко, което гроквам. Татко, осъзнах ужасното състояние на тази планета и грокнах, макар и не в пълнота, че бих могъл да го променя. Това не се учи в класни стаи. По принуда го прикрих като религия — но не е. Подмамих баламите да захапят кукичката, като гъделичках любопитството им. Донякъде потръгна, както и очаквах. Учението е достъпно за хората, защото и аз успях да го схвана, докато бях в гнездото на Марс. Нашите братя се разбират — сам видя и сподели — живеят в мир и щастие, без вражди и ревност.

Дори да беше само това, постигнах победа. Дарът на мъжко-женското е най-ценният. Вероятно тази романтична телесна любов е присъща само за нашата планета. Жалко, ако е вярно, защото вселената се оказва по-бедна, отколкото може да стане. Гроквам смътно, че ние-които-сме-богове ще съхраним и разпространим този скъпоценен дар. Сливането на телата и душите в споделен екстаз, взаимната радост… на Марс нищо не може да се сравни с това. И гроквам в пълнота, че именно това е богатството и чудото на Земята. Джубал, докато човешкото същество не е вкусило съкровището на общото блаженство, в пълна близост на съзнанията, не само на телата, остава си девствено и самотно. Гроквам, че ти е ясно. Самото ти нежелание да рискуваш по-непълноценно преживяване го доказва. Ти винаги грокваш. Без да имаш нужда от езика. Доун ни каза, че си проникнал в съзнанието й още по-дълбоко, отколкото в тялото.

— Ъ-ъ… дамата малко преувеличава.

— Доун не е способна да говори невярно за това. Прости ми, но всички бяхме там. Чрез нея… а ти споделяше с нас.

Джубал се въздържа да каже, че само този път бе повярвал във възможността да разбира мислите на другите… не, по-скоро чувствата им. Само съжаляваше, но без горчивина, че не е с половин век по-млад, иначе Доун щеше да се лиши от добавката „госпожица“ към името си, а той дръзко би рискувал с още един брак, въпреки старите белези. И не би заменил тази нощ за всички години, които му остават. Всъщност Майк беше прав.

— Продължавай.

— Сексуалната връзка трябва да бъде такава. Но твърде бавно гроквах, че се случва съвсем рядко. Има само безразличие, чисто механични сношения, насилие, съблазняване — игра, не по-приятна от рулетката, но доста по-нечестна. Проституция, съзнателно или принудително въздържание, страх, угризения, омраза, грубост. Децата израстват с внушението, че сексът е „грешен“, „срамен“, „животински“, че трябва да го крият и да се боят от него. Прекрасното съвършенство между мъжа и жената се обръща с главата надолу и става изкривено и смазващо.

И цялата злина е свързана с ревността. Джубал, просто не можех да повярвам. Още не гроквам в пълнота думата „ревност“, защото за мен е невероятно безумие. Когато вкусих това блаженство за пръв път, веднага поисках да го споделя с всичките си водни братя — пряко с жените, непряко с мъжете. Самата идея да запазя за себе си този вечно непресъхващ извор на щастие би ме ужасила. Но аз дори не помислих за това. Естествено, нямах и следа от желание да преживея чудото с някого, когото още не съм съхранил в душата си. Джубал, физически съм неспособен да се любя с жена, която не е споделила водата с мен. Важи за цялото Гнездо. Духовна импотентност, ако съзнанията не се сливат като плътта.

Джубал си помисли печално, че подобни отношения са добри само за ангели, когато аерокола кацна на площадката зад прозореца. Обърна се да погледне и в този момент въздушната машина изчезна.

— Загазихме ли?

— Не — успокои го Майк. — Вече подозират, че сме тук. По-скоро търсят само мен. Смятат останалите за мъртви. Интересуваше ги само Срединният храм. Не закачат хората от другите кръгове… — Ухили се весело. — Бихме могли да натрупаме парички, ако пуснем клиенти в това крило. Градът гъмжи от биячите на архиепископ Шорт.

— Не е ли време семейството да се премести другаде?

— Не се безпокой. Тази кола дори не можа да съобщи нищо по радиото. Аз бдя. Вече е лесно, откакто Джил се отказа от заблудата си, че е „неправилно“ да се обезтелесят хората, носещи злина. Преди използвах твърде сложни начини, за да осигуря безопасност. Но сега Джил съзнава, че прибягвам до тази крайност, само ако грокна в пълнота. — Човека от Марс грейна в момчешка усмивка. — Снощи тя дори ми помогна за една малка чистка… и не за пръв път.

— Какво сте направили?

— А, някои дреболии около бягството ми от затвора. Не можех да пусна някои хора на свобода. Бяха с твърде уродлива психика. Отървах се от тях, преди да махна решетките и вратите. Гроквах този град бавно, месеци наред. Повечето от най-злите хора тук дори не бяха в затвора. Чаках и попълвах списъка, за всеки исках да се уверя безпогрешно. Е, ние ще напуснем този град, но и те вече не живеят тук. Обезтелесих ги и ги пратих да опитат пак. Когато Джил грокна в пълнота, че е невъзможно да убиеш някого, отказа се от задръжките си. Постъпихме като съдията, показал червен картон на играча за излишна грубост.

— Момче, не се ли боиш, че започваш да се правиш на Господ?

Във веселието на Майк нямаше и следа от срам.

— Аз съм си Бог. И ти си Бог. Всеки скапаняк, когото премахвам, също е Бог. Джубал, нали казват, че Бог виждал всяко паднало врабче. Така е. Но на английски най-точно може да се каже, че Бог неизбежно вижда птичката, защото и Врабчето е Бог. Когато котката го дебне, двамата с врабчето са Бог, с Божиите помисли в себе си.

Още една кола изчезна, преди да докосне площадката. Джубал си замълча.

— Колко души извади от играта снощи?

— Около четиристотин и петдесет. Не ги броих. Това е доста пренаселен град. И за малко ще бъде необичайно почтен. Разбира се, не съм изкоренил злото. Само учението може да постигне това. — Майк отново се намръщи. — Ето за какво трябва да се допитам до тебе, татко. Страхувам се, че подведох своите братя.

— В какво?

— Твърде оптимистично са настроени. Виждат колко сме щастливи, колко сме силни, здрави и свежи… и колко се обичаме. И сега мислят, че са грокнали близкото време, когато цялото човечество ще постигне тази красота. О, няма да е утре. Някои от нас грокват, че и две хилядолетия не са прекалено много за осъществяването на такава мисия. Но ще се случи някога. И аз си въобразявах, че е възможно, Джубал. Накарах и тях да повярват. Само че пропуснах най-същественото — хората не са марсианци. Допусках грешката отново и отново. Поправях се и пак бърках. Каквото е добро за марсианците, не е непременно добро и за хората. Да, логиката на идеите, изразима само на марсиански, важи и за двете раси. Тя е неизменна, но… фактите са други. Значи и резултатите.

Не разбирах защо при този глад някои хора не се предложат доброволно като храна за останалите. На Марс щеше да е очевидно решение, дори чест. Не разбирах защо толкова треперят над децата. Нашите две момиченца щяха да бъдат захвърлени навън на онази планета, за да живеят или да умрат. Девет от всеки десет нимфи там умират още в първия сезон. Следвах вярна логика, но не схващах фактите — тук не децата, а зрелите хора се конкурират. На Марс възрастните не е нужно да се състезават, подборът е извършен. Но и при двете раси има подбор, иначе ще западнат. Не знам доколко съм бъркал, когато опитвах да премахна боричкането, но напоследък грокнах, че човечеството просто няма да ми позволи това.

Дюк надникна в стаята.

— Майк, гледаш ли какво става навън? Пред хотела се събира тълпа.

— Знам. Кажи на другите, че очакването още не е пълнота. — Пак се обърна към Джубал. — „Ти си Бог“ не е послание на радостта и щастието. То е дръзко предизвикателство и пълно приемане на собствената отговорност. Но рядко успявах да обясня това. Ето, само нашите братя, които са тук, можаха да ме разберат, да преглътнат и горчилката заедно със сладостта. Те грокнаха. Стотици и хиляди или настояваха да има награда без усилия — само да „повярват“, или обръщаха гръб. Каквото и да казвах, те упорито настояваха, че Бог е нещо извън самите тях. Нещо, което жадува да приеме в лоното си всеки тъп безделник, да го утеши и приласкае. Струваше им се непоносима идеята, че трябва да се трудят, че сами са виновни за несполуките си. — Човека от Марс поклати глава. — Провалите ми са несравнимо повече от успехите и вече се питам дали грокването в пълнота ще покаже, че съм сбъркал посоката. Може би тази раса трябва да е разединена, да се мрази и сражава, да бъде вечно нещастна, а всеки да воюва дори със себе си… за да има подбор. Кажи ми, татко. Трябва да ми кажеш.

— По дяволите, Майк, а защо си втълпи, че съм непогрешим?

— Сигурно не си. Но когато и да изпитам нужда да разбера нещо, винаги си успявал да ми обясниш… и се е оказвало, че говориш вярно.

— Да пукна, ако се примиря с такова обожествяване! Но едно ми е ясно. Все повтаряш на другите да не прибързват, нали казваш, че „очакването е пълнота“.

— Да.

— Сега нарушаваш собственото си правило. Очаквал си твърде малко — нищожно кратък миг според марсианците. И вече си готов да излезеш от играта. Доказа, че подходът ти върши чудесна работа за малка група хора. Потвърждавам това с удоволствие. Никога не съм виждал по-щастливи, здрави и весели създания. Би трябвало да е достатъчно за тебе. Като станат още хиляда пъти по толкова, пак ще си приказваме. Съгласен ли си?

— Говориш вярно, татко.

— Не съм свършил. Притесняваш се, че не си хванал на въдицата деветдесет и девет от всеки сто, значи цялата раса не може да съществува без злините си, нуждае се от тях, за да има подбор. Проклет да съм, момче! Та нали ти точно с подбор се занимаваш! Да го кажа иначе — онези, които се провалят и не те разберат, сами се обричат. Мислил ли си да премахнеш собствеността и парите?

— О, не! В Гнездото нямаме нужда от тях, обаче…

— Никое здраво семейство няма нужда от тях. Но наложи ли се да си имаш работа с останалите хора, опираш до тези неща. От Сам научих, че нашите братя не се възнасят над земните грижи, напротив — боравят с пари по-ловко от всякога. Така ли е?

— Да. Щом грокнеш, не е сложно да завъртиш парите.

— Ето, току-що сътвори нова красота: „Блажени са богатите духом, защото ще натрупат тлъсти пачки“. А как се проявяват нашите хора във всичко друго? По-добре от средния човек или по-зле?

— Много по-добре, разбира се. Джубал, това не е вяра. Учението е метод за успешно решаване на всякакви проблеми.

— Сам си отговори, синко. Няма да отсъждам вярно ли е това, което казваш. Питам те, а ти ми казваш — конкуренцията е станала още по-безмилостна. Ако само една хилядна от хората са способни да чуят твоето послание, просто ще трябва да им го предадеш. И само след няколко поколения тъпанарите ще измрат, а приелите учението ще наследят Земята. Когато и да стане — след хиляда години, след десет хиляди, ще има време да се появи ново препятствие, което ще трябва да прескачат. Но не се поддавай на съмнения, само защото малцина са се превърнали в ангели за една нощ. Не съм очаквал дори един да успее. Мислех си, че се държиш страшно глупаво, като се правиш на проповедник.

Майк въздъхна и се усмихна.

— И аз вече се боях от същото. Страхувах се, че съм заблудил нашите братя.

— Е, бих предпочел да наречеш шоуто „Църква на космическия лош дъх“ или нещо такова. Но името няма значение. Щом имаш истината, можеш да я покажеш. Приказките нищо не доказват. Покажи на хората.

Майк не отговори. Клепачите му се притвориха, той застина неподвижно. Джубал се размърда неспокойно. Май прекали и накара момчето да изпадне в транс.

А Майк се ухили.

— Татко, ти ми вкара ума в главата. Вече съм готов да им покажа. Гроквам в пълнота. — Човека от Марс се изправи. — Очакването свърши.

Тридесет и седма глава

Джубал и Майк влязоха в големия хол със стереото. Цялото Гнездо се бе събрало да гледа. Полицаите едва удържаха многолюдното, разгорещено сборище долу. Човека от Марс наблюдаваше с кротко щастие в очите.

— Те идват. Сега е пълнота.

Радостното очакване сякаш избухна с нова сила, но никой не помръдна.

— Да, ще е страхотен номер, любими — съгласи се Джил.

— И вече са готови — добави Пати.

— Добре ще е да се облека по-изтупано — каза Майк. — Имам ли някакви дрехи в това леговище? Пати?

— Ей сега, Майкъл.

— Синко — обади се Джубал, — тази сган отвън се е настроила зле. Сигурен ли си, че точно сега е подходящият момент да се занимаваш с тях?

— О, сигурен съм. Дошли са да ме видят… и ще сляза да се срещна с тях. — Млъкна, защото го обличаха с главозамайваща бързина. Всяка дреха сякаш знаеше къде й е мястото. — В тази работа има и задължения, не само удоволствия. Звездата трябва да изнесе представление. Грокваш ли ме? Точно това очакват баламите.

— Шефе, Майк знае какво върши — подхвърли Дюк.

— Да… но нямам вяра на тълпите.

— Повечето са любопитковци. Има и фостърити, както и други недоволни. Майк ще се оправи. Ще видиш. Нали така, Майк?

— Уцели десетката, Канибалчо. Първо ги накарай да дойдат на шоуто, после им извърти коронния си номер. Къде ми е шапката? Не бива да ходя по такъв пек без шапка. — Скъпа панамена шапка с ярка многоцветна лента се настани меко на главата му. Той я накриви закачливо. — Ето ме! Добре ли изглеждам?

Вече беше облечен като на службите за непосветени — чудесно ушит бял костюм, белоснежна риза с пищно проблясващо шалче.

— Само тежкарското куфарче ти липсва — каза Бен.

— Грокваш, че имам нужда от куфарче? Пати, тук ще се намери ли някое?

Джил застана до него.

— Миличък, Бен си прави майтап с тебе. Идеален си. — Нагласи шалчето му и го целуна… а Джубал усети целувката. — Върви да им говориш.

— Аха. Време е за номера. Ан, Дюк, готови ли сте?

— Да, Майк.

Ан носеше тогата си на Свидетел, обвиваща я в непоклатимо достойнство. Дюк беше пълна нейна противоположност — раздърпан, с увиснала запалена цигара на долната устна, със стара бейзболна шапка, на която бе забол журналистическа карта. Бе окичен с камери.

Тръгнаха към фоайето пред четирите апартамента на последния етаж. Само Джубал ги последва. Другите трийсетина се скупчиха около стереото. Майк спря до вратата. Там имаше масичка с кана вода, чаши и купа с плодове.

— Най-добре не идвай по-нататък — каза на Джубал, — иначе Пати ще трябва да те води обратно покрай кобрите си. — Напълни една чаша и отпи. — От проповеди ожаднявам.

Подаде чашата на Ан, взе нож и си отряза парче ябълка. Дюк взе чашата и я предаде на Джубал, който изведнъж усети, че гърлото му е пресъхнало.

Майк стисна ръката му и се засмя.

— Стига си се притеснявал. Ще трае само няколко минути. Пак ще се видим, татко.

Тримата излязоха, а Джубал се върна в хола. Още държеше чашата. Някой я взе от ръката му, но той не забеляза, вперил поглед в стереоизображението.

Тълпата се сгъстяваше все повече, а рехавата редица полицаи имаше само палки. Чуваха се откъслечни крясъци.

— Пати, къде са сега? — попита някой.

— Слязоха току-що. Майкъл ги изпревари малко, защото Дюк хвана Ан да не падне. Минават край рецепцията. Вече забелязаха Майк, започнаха да го снимат.

Появи се огромната глава на жизнерадостен водещ.

— Подвижния новинарски екип на „Ню Уърлд“ е както винаги на най-горещото място. Вие гледате предаването „Щастлива ваканция“. Преди секунда научихме, че фалшивият месия, известен и като Човека от Марс, е изпълзял от скривалището си в една хотелска стая в този прекрасен град. Явно Смит е решил да се предаде на властите. Вчера той избяга, след като взриви затвора с мощни експлозиви, донесени му тайно от негови фанатични привърженици. Но непробиваемата полицейска блокада изглежда го е разколебала. Още нищо не е сигурно — повтарям, не се знае какво ще стане, затова останете с нас и ще бъдете най-осведомените хора в света… а сега няколко думи от вашия местен спонсор, който подпомага разкриването на вълнуващите тайни…

— Благодаря, „Щастлива ваканция“, благодаря и на всички, които гледат „Ню Уърлд“! Защо трябва да изберете „Райски цени“? Защото нашите цени са най-ниските! Елате да се убедите лично в „Елисейски полета“, новооткрития комплекс за избрани клиенти. Това е земя, отнета от залива, всеки парцел гарантирано остава един метър над водата и при най-високите вълни, а пък този нищожен наем… охо, ще се видим по-късно, приятели, обадете ни се на този номер!

— Аз ви благодаря, Джик Морис, също и на всички, участвали в изграждането на „Елисейски полета“! Приятели, май ще има нещо интересно! Да, започва се…

(— Излизат пред хотела — тихо каза Пати. — Хората още не забелязват Майк.)

— Ето… виждате главния вход на великолепния хотел „Сан Суси“, Перлата на Залива, чиято управа не носи никаква отговорност за този беглец от правосъдието, напротив — оказа пълно съдействие на властите, както четем в току-що полученото изявление на господин Дейвис, началника на местното полицейско управление. А докато чакаме предстоящите събития, няколко факта от странния живот на този получовек, израснал на Марс…

Кадрите се сменяха бързо — отдавнашния старт на „Посланик“, изящния полет на „Защитник“ в пространството, тласкан от двигателите „Лайл“, марсианците на своята планета, триумфалното завръщане на „Защитник“, секунда-две от първото интервю с фалшивия „Човек от Марс“, още по-кратка панорама на залата в Двореца на властта, шумното връчване на почетния докторат. Коментарът беше като откос на скорострелна картечница.

— Пати, виждаш ли ги?

— Майкъл стои на площадката над стъпалата, тълпата е на стотина метра от него. Полицията още ги удържа. Майк чака Дюк да смени някакъв обектив. Не бързат.

Камерата се завъртя да покаже човешкото гъмжило.

— Приятели, сигурно разбирате състоянието на тези порядъчни хора. Напоследък в града им се случиха неприятни неща и те не са в особено добро настроение. Виждаха как някои потъпкват всякакви норми, как позорят силите на реда. Имат право да се гневят. Фанатизираните поклонници на заклеймения като антихрист Смит не се спираха пред нищо, за да всяват хаос в напразен опит да измъкнат водача си от ръцете на правосъдието. Всичко може да се случи… всичко! — Гласът на водещия зазвуча по-настървено: — Да, той излиза… върви към хората! — Камерата се завъртя светкавично, Майк крачеше право към обектива. Ан и Дюк бяха изостанали. — Ето го! Ето го! Наближава решителният момент!

Майк вървеше спокойно, стереото вече го показваше в естествена големина, сякаш се бе върнал в стаята при водните си братя. Спря в края на полянката пред хотела, на броени метри от тълпата.

— Викахте ли ме?

Отвърнаха му с ръмжене.

По небето се носеха разпръснати облачета. Слънцето се показа и лъчите му огряха Човека от Марс.

Дрехите му изчезнаха. Стоеше пред множеството в златното сияние на красотата си. Болка прониза Джубал. Каза си, че и Микеланджело би слязъл от скелето в Сикстинската капела, за да увековечи това великолепие.

Майк промълви кротко:

— Вижте ме. Аз съм Син Човешки.

Прекъснаха предаването за десетсекунден кан-кан, танцьорките пееха за най-чудесния, най-еротичния сапун и подканяха дамите да запазят опаковките, за да участват в рекламната игра.

Когато белите мехурчета изчезнаха сред кръшен смях, чу се яростното:

— Ти си проклет от Бога!

Парче от тухла удари Майк по ребрата. Той се обърна към нападателя и му каза:

— Но ти също си Бог. Можеш да прокълнеш само себе си… и не можеш да избягаш от своето проклятие.

— Богохулник!

Камък разцепи кожата на челото му. Потече кръв. Майк говореше невъзмутимо:

— Когато се опълчвате срещу мен, всъщност се борите със себе си… защото вие сте Бог, аз съм Бог и всичко, което гроква, е Бог. Друг няма. — Камъните се сипеха върху него, вече кървеше на много места. — Чуйте Истината. Нямате нужда от омразата, от насилието, от страха. Поднасям ви водата на живота… — Изведнъж в ръката му се появи искряща кристална чаша. — …и можете да я споделите когато пожелаете, за да живеете заедно в мир, любов и щастие.

Камък пръсна чашата. Следващият го удари по устата.

А Майк се усмихваше с кървящите си устни, гледаше право в камерата с угрижена нежност. Може би някаква светлинна илюзия или особеност на обективите обкръжаваше главата му със златен ореол.

— О, братя мои, толкова ви обичам! Пийте до насита. Споделяйте и се сближавайте завинаги. Вие сте Бог.

— Ти си Бог — шепнешком му отговори Джубал.

Петсекундно прекъсване

— „Пещерата Кахуенга“! Нощният клуб с истински смог от Лос Анджилис, доставян всеки ден в резервоари. Шест екзотични танцьорки!

И веднага:

— Да го линчуваме! Да сложим на копелето вратовръзката за чернилки!

Едрокалибрена пушка гръмна от упор и откъсна дясната ръка на Майк в лакътя. Подканващо разтворената длан тупна меко в тревата.

— Айде, Дребосък, цели се по-убаво!

Тълпата дюдюкаше, чуваха се ръкопляскания и смях. Тухла смаза носа на Майк.

— Истината е проста, но Пътят човешки е труден. Първо трябва да се научите как да владеете себе си. Другото ще дойде само. Благословен е онзи, който се познава и си налага волята си, защото негов е светът, любов и щастие ще го съпровождат, накъдето и да тръгне.

Нов изстрел, после още два едновременно. Куршум четиридесет и пети калибър се заби над сърцето на Майк, пръсна шестото ребро и се отвори голяма разкъсана рана. От едрите сачми на ловната пушка едната му раменна кост щръкна през жълто-червената дупка.

Майк се олюля леко, продължи да говори ясно и бавно:

— Ти си Бог. Познай това и Пътят е открит пред тебе.

— Проклет да си! Стига е мърсил Името Божие!

— Хайде, хора! Да го довършим!

Тълпата се втурна напред, поведена от първия смелчага с бухалка в ръцете. Удряха Майк с камъни и юмруци, събориха го и започнаха да го тъпчат. Той говореше, а те чупеха ребрата му, смазваха прекрасното тяло, откъснаха му едното ухо. Накрая някой се разкрещя:

— Дръпнете се да му лисна бензин!

След предупреждението сред сганта се отвори кръг, камерата показа в едър план лицето и раменете на Майк. Човека от Марс се усмихна на своите братя и изрече ясно и тихо:

— Обичам ви.

Непредпазлив скакалец кацна на една педя от лицето му, Майк се обърна да го погледне.

— Ти си Бог — каза му щастливо и се обезтелеси.

Тридесет и осма глава

Пламъци и облаци дим запълниха стереокартината.

— Олеле! — почтително промълви Пати. — По-страхотен завършващ номер не е имало на света.

— Да — сериозно потвърди Беки, — и самият Професор не би се сетил.

Ван Тромп прошепна на себе си:

— Какъв стил само! Умно изпипано. Момчето си отиде достойно.

Джубал се вторачи в братята си. Нима беше единственият, който чувстваше нещо? Джил и Доун седяха прегърнати, но те винаги правеха така, когато бяха заедно. Не изглеждаха разстроени. Дори в спокойните очи на Доркас нямаше сълзи.

Адът се смени с усмихнатия водещ.

— А сега, приятели, да отделим време и на нашите спонсори от „Елисейски полета“, които вежливо ни отстъпиха, за да…

Пати изключи стереото и каза:

— Ан и Дюк вече се качват. Ще ги преведа през фоайето и ще обядваме.

Понечи да излезе, но Джубал я спря.

— Пати, ти знаеше ли какво се кани да направи Майк?

Тя го погледна озадачено.

— Не, разбира се. Необходимо беше да очакваме пълнота. Никой не знаеше.

— Джубал… — Джил го гледаше. — Любими татко наш… моля те да грокнеш в пълнота. Майк не е мъртъв. Как може да умре, щом е невъзможно да го убият? Нито ще ни напусне някога — вече сме го грокнали. Ти си Бог.

— Ти си Бог — повтори той зашеметено.

— Така е по-добре. Ела да седнеш между мен и Доун.

— Не искам. Оставете ме на мира.

Сляпо се затътри към стаята си, залости вратата и се опря тежко с двете си ръце върху облегалката на леглото. Синко, синко! Защо не умрях вместо тебе! Имаше за какво да живее… но един стар идиот, когото момчето уважаваше прекалено, трябваше непременно да се раздрънка, да го подтикне към никому ненужно, безсмислено мъченичество. Ако Майк беше дал на простаците нещо „страхотно“ — като бингото или стeреовизията… А той реши да им дари Истината. Или частица от нея. Че пука ли му на някой за Истината? Джубал се разсмя през сълзи.

След малко си избърса очите, стисна зъби и затършува из сака. Винаги носеше необходимото, откакто инсултът сполетя Дъглас и му напомни, че плътта е тленна.

Сега не можеше да понесе своя удар. Предписа си три таблети, за да стане по-бързо, глътна ги с вода и веднага се просна на леглото. Скоро вече не изпитваше болка.

Но един далечен глас проникна в съзнанието му.

— Джубал…

— Пошивам ши. Ражкарай ше.

— Джубал! Татко, моля те!

— А?… Майк, какво има?

— Събуди се! Още не е пълнота. Нека ти помогна.

— Добре, Майк — въздъхна Джубал.

Остави се да бъде пренесен в банята. Главата му се наведе над тоалетната чиния, той повърна, взе долетялата чаша вода и си изплакна устата.

— Сега добре ли си?

— Добре съм, синко. Благодаря ти.

— Тогава ще отида да си върша работата. Обичам те, татко. Ти си Бог.

— Обичам те, Майк. Ти си Бог.

Джубал се позабави, докато си придаде по-човешки вид. Преоблече се, глътна малко бренди, за да потисне киселините в стомаха си. Отиде при другите.

Пати беше сама в стаята с дрънкалото. Още беше изключено. Тя се извърна.

— Джубал, искаш ли да хапнеш?

— Да, благодаря.

Тя стана.

— Чудесно. За съжаление повечето се наядоха набързо и се разбягаха по задачи. Но всеки остави целувка за тебе. Ето ти ги накуп.

Успя да му предаде цялата поверена й обич, скрепена с нейната. Накрая Джубал се почувства изпълнен със сила. От тъгата не остана и помен.

— Ела в кухнята. Тони излезе и които сме тук засега, се събрахме в кухнята. Не че ръмженето му можеше да уплаши някого. — Тя се закова на място и се опита да погледне тила си. — Последната сцена не се ли е променила малко? Вижда ли се дим?

Джубал потвърди тържествено. Не виждаше промяна… но нямаше да се бори с чудатостите на Пати.

— Очаквах — кимна тя. — Мога да виждам всичко едновременно, освен себе си. Все още ми е нужно двойно огледало, за да си разгледам гърба. Майк казва, че скоро ще бъда Зряща без никакви ограничения. Но това не е важно.

Десетина от братята седяха около масата и покрай стените в кухнята. Дюк стоеше пред печката и разбъркваше нещо в малка тенджера.

— Здрасти, шефе. Поръчах аерокола с двайсет места. По-голяма не може да кацне тук… а пък трябва да настаним бебетата и любимците на Пати. Добре ли направих?

— Няма спор. Всички ли идват у дома?

Ако спалните не стигнат, момичетата ще се настанят по две в стая, ще сложат и походни легла в хола и още тук-там. Пък и нали ще спят по двама в легло… Като се замисли, едва ли и на него ще му позволят да спи сам… реши да не се съпротивлява. Толкова е уютно да има топло тяло до тебе, дори и да не ти минават други намерения през главата. За Бога, беше забравил колко е хубаво! Да се сближиш…

— Няма да дойдат всички. Тим ще ни закара, ще върне аеробуса и ще замине за Тексас. Капитана, Беатрис и Свен ще оставим в Ню Джърси.

Сам също се обърна.

— Рут и аз искаме да се върнем при децата. Саул ще дойде с нас.

— Не може ли първо да минете през дома за ден-два?

— Сигурно може. Ще питам Рут.

— Шефе — намеси се Дюк, — кога ще напълним басейна?

— Е, досега не сме пускали водата преди април, но с новите нагреватели е все едно. — Джубал помисли малко. — Само че времето не го бива много. Онзи ден пак валя сняг.

— Шефе, нека да те открехна. Тая банда може да гази в сняг до кръста, без да се усети, само за да поплува. Пък и нали знаеш, че може да стоплим водата по-евтино, без да горим нафта.

— Джубал!

— Кажи, Рут.

— Ще останем няколко дни. Не липсвам чак толкова на хлапетата, а и не напирам да поема ролята на майка, без Пати да е наоколо, за да ги укротява. А и ти още не си видял косата ми разпиляна във вода. Ще бъда същинска „Дай, за да получиш“.

— Значи си уредихме среща в басейна. Ей, къде се запиляха Касапина и Холандеца? Беатрис още не е идвала у дома, а и няма защо да бързат толкова.

— Ще им кажа, шефе.

— Пати, твоите змии ще изтърпят ли едно топло и чисто мазе, докато ги настаним по-удобно? Не говоря за Медената кифличка, тя си е като човек. Но май не е добре кобрите да пълзят из цялата къща.

— Разбира се, Джубал.

— Я да видим сега… — Той се обърна. — Доун, учила ли си стенография?

— Нужна й е като трети крак — обади се Ан. — Помни не по-зле от мен.

— Трябваше да се досетя. Бързо ли пишеш на клавиатура?

— Ще се науча, щом желаеш.

— Смятай се за секретарка, докато в някой храм се появи свободно място за висша жрица. Джил, забравихме ли някого?

— Не сме, шефе. Но всички останали могат да ти се изтърсят по всяко време. И ще го правят.

— Ясно ми е. Второ гнездо, когато и както има нужда от него. — Той надникна в тенджерката през рамото на Дюк. Имаше малко бульон. — Хъм… Майк ли е?

— Ъхъ. — Дюк вдигна лъжицата към устата си. — Има нужда от малко сол.

— Да, на Майк му трябваха повечко подправки. — И Джубал опита бульона. Наистина беше сладък и солта нямаше да е излишна. — Но да го грокнем какъвто е. Кой още не е споделил?

— Само ти. Тони ми даде строги наставления да разбърквам на ръка, да добавям по малко вода и да те чакам. За да не прегори.

— Я дай насам две чаши. Ще споделим и ще грокнем заедно.

— Веднага, шефе. — Чашите кацнаха лекичко до тенджерката. — Голяма шегичка ще си направим с Майк. Все се кълнеше, че ще ме надживее. Щял да ме поднесе вместо печена пуйка за Деня на благодарността. Пък може и аз да съм прецаканият, защото се хванахме на бас и няма как да си получа паричките.

— Значи печелиш поради неявяване на другия участник. Сипи по равно и за двамата.

Джубал вдигна чашата.

— Споделяме!

— И се сближаваме.

Бавно отпиха от бульона, за да усетят вкуса, да възхвалят, съхранят и грокнат своя брат. Джубал все пак се учуди, че въпреки прилива на чувства в очите му не бликнаха сълзи от спокойното щастие. Какво тромаво и слабичко хлапе беше неговият син, когато се срещнаха за пръв път… с такава жажда да го харесат, толкова наивен в дребните си грешки. И в каква горда сила се превърна, без да загуби нито за миг ангелската си невинност. Най-сетне те гроквам, синко — и не бих променил нито секунда от станалото!

Пати вече му бе сложила обяда на масата. Той усети, че го гложди глад, сякаш е минала седмица от закуската. Сам казваше:

— Убеждавам Саул, че не е нужно да променяме плановете. Продължаваме както досега. Щом имаш най-добрата стока, бизнесът се разраства, ако ще основателят да е напуснал този свят.

— Не споря — отвърна Саул. — Ти и Рут ще основете храм, ние също. Но сега трябва да изчакаме, докато натрупаме капитал. Това не ти е схлупена улична църквичка, дето ще я настаниш в опразнен магазин. Имаме нужда от помещения и оборудване — значи от пари. Да не споменавам, че трябва да отделим средства, за да отидат Смрадльо и Мариям на Марс за година-две… има и безброй дреболии.

— Добре де, кой ти възразява? Ще очакваме пълнота… и ще продължим по пътя.

Джубал се намеси неочаквано:

— Парите не са никакъв проблем.

— Защо?

— Като адвокат не би трябвало да ви казвам това… но като воден брат правя каквото грокна. Един момент… Ан!

— Да, шефе.

— Купи онова място, където пребиха Майк. В радиус трийсетина метра наоколо.

— Шефе, това е общински паркинг. Отхапем ли тридесет метра околовръст, ще закачим и улица, заедно с част от земята на хотела.

— Недей да спориш.

— Само ти съобщавам фактите.

— Извинявай. Ще продадат земята. И ще отклонят улицата. По дяволите, ако им извием ръчичките както трябва, направо ще ни подарят парцела. Стига работата да мине през Джо Дъглас. Накарай го да поиска от моргата каквото остана след изстъпленията на онези зомбита. Ще погребем тялото там… да речем, след година. Целият град ще оплаква Майк, а ченгетата, които не го защитиха, ще стоят мирно и ще отдават чест.

Какво ли да сложат на гроба? Смазаната кариатида? Не, Майк имаше сили да носи товара си. По-добре Малката русалка… но пък никой няма да разбере смисъла. Значи Майк, какъвто беше с думите: „Вижте ме. Аз съм Син Човешки.“ Ако Дюк не е хванал подходящ кадър, в „Ню Уърлд“ имат пълен запис. А може би сред бъдещите братя ще се намери някой с душа на Роден, който няма да украси момчето излишно.

— Ще го заровим там — продължи Джубал на глас, — нека червеите и топлият дъждец го грокват. Аз гроквам, че на Майк ще му хареса. Ан, искам да говоря с Джо Дъглас, щом се приберем у дома.

— Да, шефе. И ние грокваме с тебе.

— Сега за другото. — Обясни им какво съдържаше завещанието на Майк. — Значи ви е ясно, че всеки от вас е поне мултимилионер, може би и повече от това… скоро не съм поглеждал книжата. И няма никакви условия. Но гроквам, че ще харчите каквото е нужно за храмове и подобни неща. Нищо не ви пречи да си купувате и яхти, ако пожелаете. А, да! Джо Дъглас остава пълномощник на всеки, който иска да му повери управлението на капитала си, при същата заплата… но гроквам, че Джо няма да го бъде още дълго, след което задълженията му се прехвърлят на Бен Какстън. Ти какво ще кажеш, Бен?

Какстън вдигна рамене.

— Нека да е на мое име. Но май ще си наема добър бизнесмен. Казва се Саул.

— Всичко е уредено. Ще има очакване, но никой не би посмял да оспори такова завещание. Майк се е постарал. Ще видите. Е, кога ще се махнем оттук? Платихме ли си сметките?

— Джубал — кротко го възпря Бен, — този хотел е наш.

Скоро бяха в аеробуса, без полицията да им досажда — градът затихна бързо след изблика на насилие. Джубал седна отпред до Смрадльо Махмуд и се отпусна. Не усещаше умора, нито печал. Дори не бързаше да се прибере в убежището си. Обсъдиха плановете на Махмуд да останат с Мариям на Марс около година, за да научат езика по-задълбочено. За радост на Джубал, Смрадльо първо искаше да довърши своята работа по фонетичната транскрипция в речника.

Джубал промърмори недоволно:

— Май ще ме принудите да се захвана с тази мъчнотия, за да разбирам какво си дърдорите.

— Както грокнеш, братко.

— Но проклет да съм, ако залягам над учението всеки ден! Ще се занимавам, когато ми е приятно, както съм правил винаги.

Махмуд помълча.

— Редовните уроци в Храма бяха заради групите. Но на някои отделихме особено внимание.

— И аз ще имам нужда от това.

— Например, едва ли подозираш колко е напреднала Ан. С нейната съвършена памет научи марсиански за нула време, чрез мислена връзка с Майк.

— Да, обаче аз не се радвам на такава памет, а и Майк не е наблизо.

— Не, но Ан ще е до тебе. Макар да си голям инат, Доун може да те свърже с нея, стига да й позволиш. А за втория урок няма да имаш нужда от ничия помощ. Ан ще се справи. По календара ще минат броени дни и ти вече ще мислиш на марсиански… Ще бъде доста по-дълго по субективното време, но има ли значение? — Махмуд му се озъби нахално. — И много ще ти харесат упражненията за затвърждаване на материала.

Джубал се наежи мигновено.

— Ти си един долен и порочен арабин, който отмъкна най-добрата ми секретарка.

— За което съм ти вечно задължен. Но не си я загубил напълно. И тя ще те учи. Дори ще настоява.

— Я се премести. Искам да помисля.

По някое време Джубал подвикна:

— Дежурната!

Доркас седна до него, готова да записва. Той я огледа.

— Дете, по-щастлива си от всякога. Светиш!

Доркас отвърна замечтано:

— Реших да го нарека Денис.

— Уместно — кимна Джубал.

Дори малко да бъркаш за бащата, добави мислено.

— Работи ли ти се?

— О, да! Чувствам се чудесно!

— Започваме. Сценарий за стереопиеса. Първи вариант. Работно заглавие: „Марсианецът на име Смит“. Интродукция — варио към Марс от космоса. Да се използват документални кадри в плавен преход към мястото, където е кацнал „Посланик“. Среден план на кораба — компютърен макетаж. Кадри на марсианци — от готовите или да бъдат заснети допълнително. Нова сцена — вътрешността на космически кораб. Жена на операционна маса…

Тридесет и девета глава

Нямаше съмнение каква присъда ще бъде произнесена на третата планета от Слънчевата система. Старите от четвъртата планета не бяха всезнаещи, а и по своему бяха същите провинциалисти като хората. Гроквайки според собствените си ценности, дори с помощта на много по-всеобхватната си логика, след време непременно щяха да открият неизлечима „злина“ у трескавото и буйно същество на третата планета. Злина, която трябва да бъде изтръгната с корена, щом бъде грокната, съхранена и намразена.

Но докато стигнеха бавно до решението, щеше да бъде невероятно, почти невъзможно Старите да унищожат странната и непредвидима раса. Опасността беше толкова нищожна, че бдящите над третата планета не й отделиха дори частица от вечността.

Поне Фостър я пренебрегна напълно.

— Дигби!

Помощникът му го погледна.

— Да, Фостър?

— Ще отсъствам няколко епохи. Имам специална задача. Запознай се с новия си началник. — Фостър се обърна и каза: — Майк, това е Архангел Дигби, твоят помощник. Знае кое къде е в работилницата и ще се увериш, че на бригадир като него можеш да разчиташ.

— Не се съмнявам, че ще се разбираме — увери го Архангел Михаил и попита Дигби: — Не сме ли се срещали преди?

— Не си спомням. Но при тази безкрайност от времена и места…

Дигби сви рамене.

— Няма значение. Ти си Бог.

— Ти си Бог — отвърна Дигби.

— Стига формални любезности — сгълча ги Фостър. — Оставил съм ви купища работа и нямате цяла вечност на разположение, за да се размотавате. Вярно, „Ти си Бог“… но кой не е?

Той ги напусна, а Майк побутна назад нимба си и се зае с работата. Вече виждаше много желателни промени…