Странник в странна страна

Девета глава

Третата планета от Слънцето този ден приютяваше 230 000 човеци в повече от предишния. Но сред повече от пет милиарда земни жители такъв прираст оставаше незабележим. Кралство Южна Африка, асоцииран член на Федерацията, отново бе призовано пред Върховния съд по обвинение в потисничество на бялото малцинство в страната. Властителите на модата, събрали се в Рио, решиха да удължат полите и роклите, а пъповете да бъдат покрити през този сезон. Отбранителните орбитални станции на Федерацията се носеха в небето, готови да накажат със смърт всеки, който застраши мира на планетата. А пък частните комуникационни станции неспирно смущаваха покоя с безкрайни глупости за безбройни маркови стоки. По залива Хъдзън се бяха насъбрали половин милион коли-къщи в повече от същото време на миналата година. Общото събрание на Федерацията обяви „оризовия пояс“ на Китай за бедствена зона, заплашена от глад. Синтия Дъчес, известна като „най-богатата дама в света“, плати на шестия си пореден съпруг да й се махне от главата.

Преподобният доктор Дениъл Дигби, архиепископ на Църквата на новото откровение (фостърити), обяви, че е определил архангел Азраил да напътства федералния сенатор Томас Буун и че очаква потвърждение за това от Небесата по-късно същия ден. Новинарските агенции разпространиха изявлението му без коментари, защото вече се бе случвало фостърити да опустошават редакции. Господин и госпожа Харисън Кембъл VI се сдобиха със син и наследник чрез майка под наем в Детската болница на Синсинати. През това време щастливите родители бяха на почивка в Перу. Доктор Хоръс Куакънбуш, професор по свободни изкуства в теологическия факултет на Йейлския университет, призова за завръщане към вярата и внимание към духовните ценности. Половината професионалисти от футболния взвод във военната академия Уест Пойнт се оказаха замесени в скандал с „черно тото“. Трима специалисти по военна биохимия бяха отстранени от работа в Торонто поради психическа неуравновесеност. Те заявиха, че ще отнесат случая до Върховния съд. А Върховният съд отмени решението на висшата съдебна инстанция на Съединените щати по делото „Рейнсбърг срещу щата Мисури“, в което бяха замесени и федерални депутати.

Негово превъзходителство, достопочтеният Джоузеф Е. Дъглас, генерален секретар на Световната федерация на свободните държави, в момента чоплеше закуската си и се чудеше защо дори човек с неговото положение не може да получи поне веднъж чаша свястно кафе. Вестникът, подготвен от нощната смяна на информационния екип, се изнизваше пред очите му с оптимална бързина по екрана на четящото устройство, управлявано чрез обратна връзка от скенер. Редовете се сменяха, докато Дъглас гледаше към екрана. Сега правеше точно това, но само за да отбягва погледа на собствения си шеф откъм отсрещната страна на масата. Госпожа Дъглас не четеше вестници. Имаше си свои начини да научи какво става.

— Джоузеф…

Той вдигна глава и редовете застинаха на екрана.

— Да, скъпа?

— Нещо те мъчи.

— А? Защо мислиш така, скъпа?

— Джоузеф! Угаждам ти, кърпя ти чорапите и те отървавам от неприятности вече тридесет и пет години… Познавам кога нещо те мъчи.

Най-ужасното е, каза си Дъглас, че тя наистина познава. Загледа се в съпругата си и се зачуди как, за Бога, се бе оставил да го върже с договор без клаузи за прекратяване. В „доброто старо време“ тя беше негова секретарка, а той — щатски конгресмен. Първият им договор представляваше обикновено споразумение за съжителство в течение на деветдесет дни, за да спестят от хотелски сметки по време на предизборната кампания. Уточниха ясно помежду си, че „съжителството“ ще означава просто събирането им под един покрив… а и тогава тя изобщо не му кърпеше чорапите!

Опитваше се да си припомни как положението се промени. В биографията на госпожа Дъглас, озаглавена „В сянката на величието — историята на една жена“, се твърдеше, че той й направил предложение, още докато преброявали бюлетините в негова полза при първото му избиране. И бил настроен толкова романтично, че не го удовлетворявало нищо по-малко от старомодния брак в стил „докато смъртта ни раздели“.

Е, нямаше смисъл да оспорва официалната версия.

— Джоузеф! Отговори ми!

— Какво? А, нищо особено, скъпа. Прекарах неспокойна нощ.

— Знам. Нима е възможно да не разбера, когато те будят посред нощ?

Той се сети отново, че нейните покои в двореца са поне на петдесетина метра от неговите.

— И как разбра, скъпа?

— Моля? Женска интуиция. Що за известие ти донесе Брадли?

— После, скъпа… Трябва да се запозная с новините преди заседанието на Съвета.

— Джоузеф Еджертън Дъглас, не се опитвай да отбягваш въпросите ми.

Той въздъхна.

— Загубихме дирята на онзи нещастник Смит.

— Смит? Говориш за Човека от Марс? Как така сте му „загубили дирята“? Та това е смешно!

— Съгласен съм, скъпа, но въпреки това е изчезнал. Избягал вчера от болничната си стая.

— Пълен абсурд! Как е успял?

— Изглежда се е предрешил като медицинска сестра.

— Но… Все едно. Важното е, че го няма. И какъв нескопосан план вече си съчинил за издирването му?

— Ами някои хора вече го търсят. От най-доверените. Беркуист…

— Онзи тъпоглавец? Доверяваш се на Беркуист, и то когато трябва да пратиш по следите му всеки служител от федералната сигурност, до най-нищожното полицайче?!

— Но, скъпа моя, ти не разбираш в какво положение изпаднахме. Не можем. За пред хората той не е изчезвал. Нали знаеш, че имаме… ами, заради другия. Онзи, ъ-ъ, „официалния“ Човек от Марс.

— Аха… — Тя потропа с пръсти по масата. — Казвах ти аз, че тази история с подмяната ще ни докара беля на главата.

— Но нали ти я предложи, скъпа моя.

— Няма такова нещо. И не ми възразявай! Хъм… я накарай някой да повика Беркуист тук.

— Само че… Беркуист се занимава с издирването и още не е докладвал.

— А? Беркуист вече пътува към Занзибар. Предал ни е. Никога не съм му вярвала. Казах ти още когато го взе на работа…

— Аз ли го взех на работа?…

— Не ме прекъсвай! …та казах ти значи, че който суче мляко от две дойки, няма да се откаже и от трета. — Госпожа Дъглас се намръщи. — Джоузеф, в тази история има пръст Източната коалиция. Можеш да очакваш скоро предложение за вот на недоверие в Общото събрание.

— Какво? Не виждам никакво основание. Никой още не знае.

— Ох, за Бога! Всички ще научат. Онези от изток ще се погрижат за това. Сега млъкни и ме остави да помисля.

Дъглас си затвори устата и прочете, че местният съвет на града-окръг Лос Анджелис е подал молба до Федерацията за отпускане на помощ поради сериозните проблеми със смога, тъй като Министерството на здравеопазването не им осигурило еди-какво-си… ще трябва да им се подхвърли някоя мръвка, защото Чарли ще си има проблеми с преизбирането, нали и фостъритите издигат свой кандидат. При вчерашното затваряне на борсата акциите на „Лунар Ентърпрайзис“ отбелязали повишение с два пункта…

— Джоузеф!

— Да, скъпа?

— Нашият „Човек от Марс“ е единственият. А ако Източната коалиция представи свой, той е лъжливият. Така трябва да стане.

— Само че, скъпа моя, няма да ни се размине.

— Какви ми ги приказваш? Трябва да стане.

— Но не може. Учените веднага ще забележат подмяната. И без това едва измислям как да ги държа настрана.

— Ха, учените!

— Но ще забележат, да знаеш.

— Нищо такова не искам да знам! Учени! Половината им измишльотини са налучкване, другата половина — суеверия. Трябва до един да ги тикнат в затвора, да ги забранят със закон! Джоузеф, все не мога да ти набия в главата, че единствената истинска наука е астрологията.

— Е, за това не съм сигурен, скъпа. Не че подценявам астрологията…

— Не си и помисляй! След всичко, което направи за тебе!

— … но тези професори са твърде умни. Онзи ден един ми обясняваше за звезда, която тежала шест хиляди пъти повече от оловото. Или беше шестдесет хиляди?…

— Дрън-дрън! Че откъде е научил? Млъкни, Джоузеф! Нищо няма да признаваме. И техният човек не е истинският. А през това време ще впрегнем всички от сигурността и ще си го върнем, ако е възможно — преди Източната коалиция да вдигне шум. Наложи ли се употребата на сила и онзи Смит бъде застрелян при оказване на съпротива, толкова по-зле за него. И без това е голяма досада.

— Агнес! Ти чуваш ли се какво ми подсказваш?

— Нищо не ти подсказвам. Всеки ден загиват хора. Джоузеф, ще бъде от полза за всички, ако решим въпроса веднъж завинаги. Нали все ми повтаряш, че е важно благото за мнозинството.

— Не искам нищо лошо да се случи на момчето.

— Че кой е казал такова нещо? Но ти си длъжен да вземеш твърди мерки, Джоузеф. Историята ще те оправдае. Кое е по-важно — да се грижиш за доброто на пет-шест милиарда или да се лигавиш заради един човек, който май не е и гражданин според законите? — Дъглас не отговори и съпругата му се изправи. — Нямам време да споря с тебе за дреболии. Трябва да се свържа с мадам Везан, за да състави нов хороскоп. Не си погубих най-хубавите години да те поставя, където си сега, за да гледам как прахосваш всичко, защото не ти стига воля. И си изтрий жълтъка от брадичката.

С тези думи тя напусна трапезарията.

А главният администратор на планетата остана да изпие още две чаши кафе, преди да събере сили, за да се отправи към залата на Съвета. Горкичката Агнес! Да, сигурно се е оказал едно голямо разочарование за нея… а и с годините едва ли й ставаше по-леко. Е, поне беше вярна спътничка в живота, във всичко и докрай… пък и всички си имаме недостатъци. Вероятно й е писнало от него, колкото и… Стига, няма полза от такива глупости!

Той изопна гръб. Поне едно му е ясно! Няма да разреши да се държат грубо с онова момче Смит. Вярно, беше като трън в петата, но и доста трогателен с тази безпомощност на малоумник. Агнес би трябвало да го види как се плаши от нищо, тогава нямаше да си позволява подобни приказки. Смит би пробудил майчинското у нея…

Само че имаше ли нещо „майчинско“ у Агнес? Когато стискаше устни, трудно се забелязваха. А, край на празното умуване. Всички жени имат майчински чувства, нали и науката го доказа?

Проклета да е, обаче няма да й позволи да го мачка така! Все му натякваше, че тя го е издигнала на върха, но той си знаеше как беше… Пък и отговорността лежи само на неговите рамене. Дъглас стана, поизпъчи се и тръгна към залата на Съвета.

През целия ден очакваше някой да му стовари мълнията на главата. Но нищо не се случи. Наложи се да стигне до извода, че фактът за бягството на Смит е старателно прикрит от собствените му подчинени, колкото и да му се струваше невероятно. Генералният секретар жадуваше да затвори очи и да си представи, че тази ужасна бъркотия я няма, но събитията нямаше да го оставят на мира. Жена му също.

Агнес Дъглас не изчака нейният съпруг да предприеме решителни действия по въпроса с Човека от Марс. Служителите му изпълняваха и нейните заповеди със същото покорство… ако не и по-охотно. Нареди да повикат старшия помощник по осведомяването на обществеността (както наричаха този лъжец от името на господин Дъглас) и се зае с най-неотложното — новия хороскоп. Разполагаше с личен защитен канал за връзка със студиото на мадам Везан. Пълното лице на астроложката веднага се появи на екрана.

— Агнес? Какво се е случило, миличка? В момента имам клиент.

— Нали не може да чуе разговора ни?

— Разбира се.

— Отърви се веднага от него.

Мадам Александра Везан изобщо не прояви раздразнението си.

— Един момент.

Вместо лицето й на екрана се появи сигнал „Изчакайте“. В този миг един мъж застана до бюрото на госпожа Дъглас — Джеймс Санфорт, който оправяше нещата с журналистите.

— Чувал ли си се скоро с Беркуист? — рязко попита тя.

— Моля? Не се занимавам с това. Макреъри пое задачата.

Тя отхвърли възражението с небрежен жест.

— Трябва да го очерниш, преди да се е раздрънкал.

— Мислите, че Беркуист ни е предал?

— Не бъди наивен. Беше длъжен да се посъветваш с мен, преди да му възложиш работата.

— Не съм аз! Макреъри го прати.

— И от тебе се иска да знаеш какво става тук. Аз ще… — Лицето на мадам везан пак се появи. — Почакай отвън — нареди госпожа Дъглас на Санфорт и се обърна към екрана. — Мила Али, искам нови хороскопи за Джоузеф и за себе си, при това незабавно.

— Добре. — Астроложката се поколеба. — Скъпа моя, бих ти помогнала повече, ако познавам същността на непредвидения обрат в събитията.

Госпожа Дъглас потропваше с пръсти по бюрото си.

— Но не е задължително да го знаеш, нали?

— Разбира се, че не е. Всеки, който се е учил старателно, има математически способности и познава добре разположението на звездите, може да състави хороскоп само по часа и мястото на раждане на индивида. И ти би могла да се научиш… ако не беше толкова ужасно претоварена. Но помни — звездите насочват, а не задължават. Искаш ли от мен подробен анализ, който да ти бъде от полза по време на криза, трябва да знам към коя област от небето да насоча вниманието си. За влиянието на Венера ли сме най-загрижени в момента? Или е възможно да влияе Марс? Може би…

Госпожа Дъглас взе решение.

— Марс — прекъсна събеседничката си. — Али, искам и трети хороскоп.

— Чудесно. За кого?

— Ъ-ъ… Али, нали мога да ти се доверя?

Мадам Везан си позволи умерена проява на обида.

— Агнес, ако не се радвам на доверието ти, по-добре да си потърсиш друг съветник. И други са способни да помогнат, защото не съм единствената, изучавала древните знания. За професор Краузенмайер чувам само добри отзиви, макар че е има известна склонност да… — тя остави гласа си да затихне.

— Моля те! Не бих и помислила друг да прави изчисленията вместо тебе. А сега слушай внимателно. Нали никой друг не може да ни чуе?

— Разбира се, скъпа.

— Искам хороскоп за Валънтайн Майкъл Смит.

— Валънтайн Май… За Човека от Марс?

— Да, да. Али, отвлякоха го. Трябва да го намерим на всяка цена.

Два часа по-късно мадам Александра Везан вдигна поглед от бюрото си и въздъхна. Бе наредила на секретарката си да отмени всичките й срещи. Листовете, покрити с диаграми и числа, както и оръфаният морски алманах бяха свидетелство за положените усилия. За разлика от други астролози, Александра Везан наистина се стараеше да изчисли „влиянията“ на небесните тела с помощта на една книга с меки корици. Заглавието гласеше „Мистериозната наука на обективната астрология — ключ към загадката на Соломоновия печат“. Този впечатляващ труд бе принадлежал на нейния покоен съпруг — „Професора“ Саймън Магус, който на времето четеше мисли, провеждаше сеанси по хипноза и правеше фокуси на много сцени. Той също бе запален почитател на древните тайни.

Мадам Везан вярваше в книгата, както бе вярвала и в него. Никой не можеше да се сравни със Саймън в съставянето на хороскоп, когато беше трезвен. Повечето пъти той дори не поглеждаше в книгата. Тя съзнаваше, че никога няма да се изравни по майсторство с учителя си. Винаги й се налагаше да рови и в алманаха, и в наръчника. Случваше се да обърка изчисленията. Беки Вези (както я познаваха някога) така и не се научи да борави безгрешно с таблицата за умножение и честичко бъркаше седмиците с деветките.

Но пък нейните хороскопи неизменно удовлетворяваха важните клиенти, сред които госпожа Дъглас съвсем не беше единствена.

Когато чу, че от нея се иска хороскоп за Човека от Марс, усети лека тръпка на паника. Същата, както ако някой идиот от публиката по време на представление нагласеше отново превръзката на очите й, точно преди Професора да започне с въпросите си. Но още в младостта си мадам Везан установи, че просто има талант да налучква верния отговор. Справяше се с паниката и завършваше успешно представлението.

Затова настоя да научи от Агнес точната дата, час и място на раждане на Човека от Марс, с твърдата увереност, че никой не ги знае.

Само че съвсем скоро данните бяха извлечени от корабния дневник на „Посланик“. Дотогава астроложката се бе опомнила, невъзмутимо ги записа и обеща не след дълго да е готова с хороскопите.

И след два часа мъчителна борба с аритметиката приключи с господин и госпожа Дъглас. Но нямаше нищо за Смит. Препятствието бе лесно разбираемо… и непреодолимо. Младежът не бе роден на Земята.

Нейната астрологическа библия изобщо не допускаше подобна идея. Незнайният автор се бе споминал още преди първата ракета да излети към Луната. Мадам Везан се опита да напипа изход от затруднението, защото предполагаше, че принципите си остават все същите и само трябва да внесе поправки заради разстоянието. Обаче съвсем се оплете в хаос от непривични съотношения. Дори не беше сигурна дали от Марс знаците на Зодиака изглеждат същите… А какво можеше да постигне без тези знаци?

Нямаше да я затрудни повече извличането на кубичен корен — препъни-камъкът, принудил Беки Вези да зареже училището.

Извади ободряващото средство, което си пазеше за подобни положения. Пое набързо първата доза, сипа си още една и се опита да познае как би постъпил Саймън на нейно място. Лесно си представи, че чува уверения му глас: „Повечко самоувереност, хлапе! Бъди наперена и селяндурите ще те зяпат с отворени усти. Дължиш им го!“

Почувства се по-добре и започна да пише хороскопите на семейство Дъглас. Оказа се твърде лесно да продължи с хороскопа на Смит. Както винаги установи, че щом нанесе думите на хартия, те вече са достатъчно доказателство за собствената си истинност. Тъкмо привършваше и Агнес Дъглас я потърси отново.

— Али? Още ли не си готова?

— Току-що завърших работата си — не особено приветливо отвърна мадам Везан. — Не се съмнявам, че разбираш какъв необичаен и труден проблем представляваше хороскопът на младия Смит. Тъй като е роден на друга планета, трябваше да изчисля отначало всичко. Влиянието на Слънцето е по-слабо, а на Венера почти отсъства. Юпитер е в ново, бих казала уникално положение. Сигурна съм, че и това ти е ясно. Наложи се да изчисля…

— Али! Сега това не е важно. Имаш ли вече отговорите?

— Естествено.

— О, небеса, благодаря ви! Мислех си, че вече ми обясняваш защо не си се справила.

Мадам Везан не се постара да прикрие накърненото си достойнство.

— Мила, моята Наука е неизменна, променя се само взаимното положение на небесните тела. Със същите методи са предсказани раждането на Христос и смъртта на Юлий Цезар… как бих могла да се проваля? Истината е една.

— Да, разбира се.

— Готова ли си?

— Секунда само, да включа на запис.

— И така… Агнес, настъпва най-решителният период в твоя живот. Никога досега небесата не са се подреждали в конфигурации, влияещи толкова силно върху твоята съдба. Преди всичко трябва да запазиш спокойствие, да не прибързваш, да обмисляш грижливо всяка своя постъпка. Като цяло предзнаменованията са в твоя полза… стига да не сбъркаш поради припряност. И не позволявай съзнанието ти да бъде смутено от привидността…

Продължи със съветите във все същия дух. Беки Вези винаги даваше добри съвети, защото си вярваше. От Саймън бе научила, че и при най-мрачното разположение на звездите винаги има начин да смекчиш удара, да посочиш на клиента някакъв аспект на небесното влияние, от който да се възползва в търсене на щастието си…

Напрегнатото лице на екрана срещу нея полека се отпускаше и започваше да кима в съгласие.

— Както виждаш — мадам Везан стигна до заключението, — временното отсъствие на Смит е необходимост при взаимовлиянията на трите хороскопа. Не се тревожи — или ще се върне, или скоро ще получиш известия от него. Важното е да не стигаш до крайности. Спокойствие и пак спокойствие.

— Да, разбирам.

— Още нещо важно. Сега Венера е в най-благоприятно положение и доминира над Марс. Разбира се, Венера символизира самата тебе, но Марс е символ и на твоя съпруг, и на младежа Смит, поради уникалните обстоятелства в произхода му. Това ще бъде двойно бреме за тебе и трябва да се покажеш достойна за предизвикателството. Трябва да проявиш невъзмутимата мъдрост и сдържаност, присъщи единствено за жените. Трябва да възпираш съпруга си, да го напътстваш към изхода от кризата, да го укротяваш. Ще черпиш от бездънните кладенци на земята-майка. Това е изключително проявена дарба у тебе… използвай я.

Госпожа Дъглас въздъхна.

— Али, ти си чудесна! Просто не знам как да ти се отблагодаря.

— Благодари на древните учители, чиято смирена ученичка съм.

— Е, тяхното време е минало, затова благодаря на тебе. Тази поръчка не влизаше в хонорара по договора. Ще ти приготвя специален подарък.

— Не, Агнес! Моето призвание е да служа на хората.

— Моето пък е да отдавам дължимото на онези, които служат. Никакви възражения, Али!

Мадам Везан се поддаде на увещанията и след малко прекъсна връзката, сгрята душевно от новия успех — знаеше, че хороскопите са верни. Горкичката Агнес! Наистина бе призвана да й утъпква пътеките, да облекчава житейския й товар. Така се чувстваше по-добре.

И освен това й харесваше да се чувства почти равна на съпругата на генералния секретар, макар и да не си го казваше точно с тези думи, защото не страдаше от снобски увлечения. Но на младини Беки Вези беше толкова незначителна особа, че дори началникът на полицейския участък все не успяваше да й запомни името, но пък явно оценяваше бюста й. Беки нямаше нищо против, защото се отнасяше мило с хората. Харесваше и Агнес Дъглас.

Беки Вези харесваше всички.

Поседя така в лъчите на щастието, помогна си и с още мъничко от ободряващото питие, а през това време нейният остър като бръснач ум подреждаше късчетата на мозайката. След малко се обади на своя брокер да продаде бързо акциите й от „Лунар Ентърпрайзис“. Той прихна:

— Али, тая диета за отслабване те е ударила право в главата.

— Чуй ме, Ед. Смъкнат ли се с десет пункта, задръж, колкото ще да падат още. Когато се вдигнат пак с три пункта, купувай… и накрая пак продавай, щом стигнат днешното ниво.

Последва дълго мълчание.

— Али, ти нещо си надушила. Я кажи на чичко си Ед.

— Звездите ми подсказаха.

Ед изтърси предложение към звездите, което беше астрономически невъзможно.

— Като не щеш, твоя работа. Хъм… Все не ми идва акъла в главата, та да стоя настрана от далаверите. Имаш ли нещо против и аз да се включа?

— Нищо против нямам. Само че не прекалявай, за да не ни забележат. Равновесието на Сатурн между Дева и Лъв е твърде неустойчиво.

— Щом казваш…

А госпожа Дъглас се захвана с работа незабавно. Радваше се, че Али потвърди всичките й преценки. Заповяда да започне кампания за очернянето на изчезналия Беркуист, но първо се сети да поиска досието му. После извика Туичъл, командир на група в специалните служби. Той си тръгна с нещастен вид и се постара да направи живота непоносим за своя заместник. Госпожа Дъглас нареди на Санфорт да подготви и излъчи още едно предаване с „Човека от Марс“ и да пусне слуха, уж от „източник близък до администрацията“, че Смит най-вероятно или вече е заминал, или всеки момент ще се отправи към санаториум високо в Андите, където климатът повече се доближава към марсианските условия. После се замисли как да осигури гласовете на пакистанските депутати.

Скоро повика съпруга си и му внуши да подкрепи искането на Пакистан за по-голям дял от добива на торий в Кашмир. Той самият искаше да направи това и се остави да бъде убеден, но все пак се подразни от натякванията й, че е досега е възразявал. Щом уреди и този въпрос, госпожа Дъглас напусна двореца, за да произнесе посланието си „За майчинството в новия свят“ пред „Дъщерите на втората революция“.

Десета глава

Докато госпожа Дъглас витийстваше на воля по тема, за която имаше твърде приблизителна представа, Джубал Харшо — бакалавър по право, доктор по медицина и доктор на природните науки, също и веселяк, чревоугодник, любител на разкоша, извънредно популярен автор на масови четива и привърженик на неопесимизма във философията, — седеше до басейна на имението си в Поконос, почесваше гъстите сиви косми на гърдите си и гледаше как трите му секретарки палуват във водата. И трите бяха изумителни красавици, но освен това и изумително способни секретарки. Съгласно възгледите на Харшо принципът на най-малкото съпротивление изискваше да бъдат съчетани полезното с прекрасното.

Ан беше руса, Мириам — рижа, а Доркас — чернокоса. Съответно телосложението им се различаваше от приятна закръгленост до изящна стройност. И разликите във възрастта им достигаха петнайсетина години, но трудно се познаваше коя на колко е.

Харшо работеше усилено. По-голямата част от съзнанието му се любуваше на красотата, създадена от съчетанието на хубави момичета, вода и слънце. Но друга, пуснала кепенците и запушила ушите си, съчиняваше. Твърдеше, че творческият му метод се състои в успоредно усилие на половите жлези и таламуса, при бездействието на главния мозък. Привичките му поне наглед потвърждаваха теорията.

На масата до него имаше включен диктофон, но прибягваше до уреда само да си води бележки. Когато се чувстваше готов за писане, привикваше стенографка и наблюдаваше реакциите й. Сега беше готов.

— Дежурната! — кресна с цяло гърло.

— Ан е дежурна — отвърна Доркас, — но аз поемам. Онова бухване във водата беше от нея.

— Гмурни се и я домъкни.

Брюнетката се потопи и след секунди Ан излезе от басейна, наметна халат и се настани от другата страна на масата. Не каза нищо и не се приготви. Паметта й беше безупречна.

Харшо надигна грамадната чаша с лед, върху който бе плиснал бренди.

— Ан, скалъпих нещо, от което на хората ще им стане лошо. За котенце, което влязло в църква навръх Коледа, за да се стопли. Освен че е прегладняло и измръзнало, не знам как си е наранило едната лапичка. Добре, започваме: „Снегът валеше от…“

— Кой псевдоним? — прекъсна го секретарката.

— Ъ-ъ… сложи „Моли Уодсуърт“, защото историйката е сълзлива. Заглавието е „Другите коледни ясли“. Започваме отначало.

Той диктуваше и наблюдаваше Ан. Когато сълзите плъзнаха по бузите й, Харшо се усмихна лекичко и притвори клепачи. Преди да свърши, и двамата се обливаха в пречистващата влага на сладникавите лиготии.

— Трийсет точки — обяви той след последното изречение. — Издухай си носа. Изпрати разказа и за Бога, не искам да го виждам повече.

— Джубал, ти изобщо ли не се срамуваш?

— Никога.

— Някой ден ще те сритам в дебелия търбух за тези истории.

— Знам. Сега си отнеси задничето в къщата и се погрижи за разказа, преди да съм се разколебал.

— Да, шефе.

Тя целуна плешивото петънце на темето му, докато минаваше зад шезлонга, а Харшо кресна:

— Дежурната?

Мириам веднага го доближи, но в този момент се разнесе мъжки глас от високоговорителя на стената:

— Шефе!

Харшо изтърва думичка, която накара Мириам да цъкне с укор, после добави към микрофона:

— Казвай, Лари.

— Ами тука пред портата дойде една дама… и влачи труп със себе си.

Харшо помисли.

— Хубавичка ли е?

— Е… бива си я.

— Тогава какво се туткаш като пеленаче? Пусни я. — Харшо се отпусна в шезлонга. — Започваме. Градски пейзаж преминава в среден план на интериор. Ченге седи на стол с права облегалка, няма фуражка, яката му е раздърпана, лицето му е запотено. Виждаме на преден план гърба на друг мъж. Той вдига ръка, замахва и ръката му почти излиза от полето на стереото. Удря ченгето с тежък, месест плясък. — Вдигна глава и каза: — Ще продължим по-късно.

По хълма се изкачваше кола. Караше Джил, а до нея седеше младеж, който побърза да изскочи с облекчение, щом спряха.

— Ето я, Джубал.

— Виждам. Добро утро, момиченце. Лари, а къде е трупът?

— На задната седалка, покрит с одеяло.

— Но той не е труп — възрази Джил. — Само е… Бен ми каза, че вие… Тоест…

Сведе глава и захълца.

— Стига, миличка — нежно промълви Харшо. — Не са много труповете, за които си струва да пролееш сълза. Доркас, Мириам — погрижете се за нея. Дайте й да пийне нещо и да си избърше лицето.

Наведе се към задната седалка и смъкна одеялото. Джил се изтръгна от ръцете на Мириам и изпищя:

— Трябва да ме изслушате! Не е мъртъв. Поне се надявам. Той… ох, Божичко! — Пак се разплака. — Толкова съм мръсна и толкова съм уплашена!

— Поне прилича на труп — измънка Харшо замислено. — Телесната температура се е изравнила с тази на въздуха. Но липсва типичното вкочанясване. Откога е мъртъв?

— Не е! Не може ли да го измъкнем оттам? Страшно се измъчих, докато го докарам.

— Разбира се. Лари, я ми помогни и стига си позеленявал. Ако се издрайфаш, сам ще си почистиш.

Извадиха Валънтайн Майкъл Смит от колата и го положиха на тревата. Тялото остана вдървено и свито. Доркас донесе електронния стетоскоп на доктор Харшо, постави го на земята, включи го и увеличи напрежението.

Харшо нагласи слушалките на главата си и започна да търси признаци на сърцебиене.

— Боя се, че грешите — каза внимателно на Джил. — На този вече няма кой да му помогне. Кой беше?

Джил въздъхна. Лицето й стана безизразно и тя отговори с равен глас:

— Беше Човека от Марс. Толкова се старах…

— Не се съмнявам… Кой? Човека от Марс?

— Да. Бен… Бен Какстън ми каза, че трябва да го доведа при вас.

— Значи Бен Какстън, а? Ценя довери… тихо! — Харшо изглеждаше смаян. — Сърцето бие! Аз съм една тъпа маймуна. Доркас! Горе, в клиниката — третото чекмедже в заключената камера на фризера. Кодът е „сладки мечти“. Донеси ми чекмеджето и подкожна спринцовка за един кубик.

— Ей сега!

— Докторе, никакви стимуланти!

— Как така? — извъртя се той към Джил.

— Извинете ме, господине. Аз съм само медицинска сестра… но този случай е необичаен. Знам.

— Хъм… сестра, в момента това е мой пациент. Но още преди около четиридесет години установих, че не съм Бог, а десет години по-късно разбрах, че дори не съм Ескулап2. Какво предлагате да опитаме?

— Ще се опитам да го събудя. Каквото и да му направите, той само се отнася още по-надалеч.

— Брей… Добре. Само не стигайте до удари с брадва. После ще видим как действат и моите методи.

— Да, господине.

Джил се наведе и се помъчи да изправи крайниците на Смит. Веждите на Харшо подскочиха учудено, когато видя, че опитът беше успешен. Тя настани главата на Човека от Марс в скута си.

— Моля те, събуди се — каза му тихо. — Аз съм твоят воден брат.

Гръдният кош се надигна бавно. Смит изпусна дълга въздишка и очите му се отвориха. Погледна Джил и лицето му се озари от бебешка усмивка. Но щом се огледа, усмивката изчезна.

— Всичко е наред — припряно го успокои тя. — Това са приятели.

— Приятели?

— Всички те са твои приятели. Не се тревожи и не се отнасяй пак. Всичко ще бъде както трябва.

Той лежеше кротко и зяпаше всичко наоколо. Изглеждаше доволен като коте на припек.

След двадесет и пет минути и двамата пациенти бяха настанени в леглата си. Преди хапчето да й подейства, Джил успя да каже на Харшо достатъчно, за да разбере той в каква каша вече е затънал. Погледна колата, с която пристигна Джил. По каросерията имаше ярки надписи: „ГАРАЖ РЕДИНГ. Сигурни коли под наем. Само при Холандеца!“

— Лари, пусна ли тока по оградата?

— Не.

— Включи я веднага. И изтрий всякакви отпечатъци от тази таратайка. Когато се стъмни, заобиколи Рединг и я зарежи някъде в канавката… най-добре чак към Ланкастър. После отиди във Филаделфия, хвани аеробуса до Скрентън и се прибери оттам.

— Няма проблеми, Джубал. Я ми кажи — тоя наистина ли е Човека от Марс?

— Надявай се да не е той. Защото ако е и те спипат в тази бричка, и ако направят връзката, ще си послужат с плазмена горелка, за да те разприказват. Но мисля, че е същият човек.

— Светна ми. Да изтърбуша някоя банка, за да имам алиби, че не съм се забъркал с него?

— Може би така ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Добре, шефе. — Лари се подвоуми. — Възразяваш ли да прекарам една нощ във Филаделфия?

— Както ти харесва. Но за Бога, какво може да намери един мъж нощем във Филаделфия?! — Харшо му обърна гръб. — Дежурната!

Джил спа до вечеря, събуди се освежена и бодра. Подуши лъхащия от решетката на климатика въздух и прецени, че докторът е прекратил действието на сънотворното със стимулант. Някой бе отнесъл мръсните й оръфани дрехи, вместо тях намери вечерна рокля и сандали. Дрехата й беше почти по мярка и Джил реши, че трябва да е на момичето, което се казваше Мириам. Изкъпа се, гримира се, среса се и слезе в хола с чувството, че е нов човек.

Доркас се гушеше на кълбо в едно кресло и бродираше. Кимна на Джил, сякаш поздравяваше член на семейството и пак се зае със странното си занимание. Харшо бъркаше нещо в запотена от студ кана.

— Ще пийнеш ли? — обърна се към гостенката.

— Ами, да, благодаря.

Той напълни до ръбовете големи коктейлни чаши и й подаде едната.

— Какво е? — попита Джил.

— Собствена рецепта. Една трета водка, една трета солна киселина и една трета чешмяна вода… плюс две щипки сол и малко мариновани бръмбари.

— По-добре си налей нещо чисто — посъветва я Доркас.

— Гледай си работата — сопна се Харшо. — Солната киселина подпомага храносмилането, а в бръмбарите има витамини и белтъчини. — Вдигна чашата си и изрече тържествено: — Да пием за благородните си души! Дяволски малко сме вече.

И изпразни чашата на един дъх. Джил отпи предпазливо, после глътна повече. Каквито и да бяха съставките, точно от това имаше нужда. Благодатна топлина я сгря отвътре и плъзна по ръцете и краката й. Когато изпразни половината, домакинът веднага й доля.

— Надникна ли вече при нашия пациент?

— Не, господине. Не знаех къде сте го настанили.

— Аз проверих как е преди няколко минути. Спи като бебе… май ще го прекръстя на Лазар. Дали ще иска да слезе за вечеря?

Джил помисли малко.

— Просто не знам.

— Е, събуди ли се, веднага ще науча. Може да дойде при нас или да му занесем храна в стаята. Тук е Домът на свободата, мила моя. Всеки прави каквото пожелае… а ако на мен не ми харесва, изритвам го. Тъкмо се сетих — не ми харесва да ме наричат „докторе“.

— Тъй ли?

— О, не че се обиждам. Но когато започнаха да раздават докторати за сравнителни изследвания на народните танци и нововъведения в спортния риболов, гадната гордост ми забрани да използвам титлата. Не пия разредено уиски и нямам нужда от блудкави звания. Наричай ме Джубал.

— Да, но… това звание в медицината не си е загубило значението.

— Време е да ни измислят друго име, за да не ни бъркат с възпитателите от забавачницата. Момиченце, а ти защо се занимаваш с този пациент?

— Ъ? Вече ви казах, док… Джубал.

— Каза ми какво е станало, но не и защо. Джил, чух те как му говориш. Влюбена ли си в него?

Тя зяпна.

— Ама това е смешно!

— Напротив. Ти си момиче, той е момче. Чудесно съчетание.

— Само че… Не, Джубал, не е това. Аз… ами те го бяха затворили и си помислих… тоест Бен си помисли, че животът му е застрашен. Искахме да му възстановим правата.

— Хъм… скъпа моя, като те гледам, имаш съвсем нормален хормонален баланс, значи или е Бен, или това окаяно момче от Марс. Най-добре е да си обмислиш на спокойствие кого избираш. А сега — какво искаш от мен?

Въпросът беше толкова общ, че Джил трудно намираше отговор. Откакто се престраши, мислеше само как да избягат. Нямаше никакви планове за бъдещето.

— Не знам.

— И аз това очаквах да чуя. Предположих, че може би ще искаш да си запазиш разрешителното за работа, така че си позволих да уредя изпращането на съобщение от Монреал до твоя началник. Молиш за отпуск поради непредвидено заболяване в семейството. Така добре ли е?

Внезапно й олекна. Бе потиснала тревогите за собственото си благополучие, но стомахът й се свиваше за миг всеки път, щом се сетеше какво си е причинила.

— Ох, Джубал, благодаря ти! Още не съм се отклонила от дежурство. Днес ми е свободен ден.

— Добре. Какво искаш да направиш?

— Нямах време да помисля. Ами, трябва да се свържа с банката и да изтегля малко пари…

Тя се запъна, защото не можеше да пресметне какво е останало в сметката. Беше си разсеяна и понякога пропускаше да…

Джубал я откъсна от умуването.

— Ако свършиш тази глупост, ченгетата ще изскочат и от дамската ти чантичка. Не е ли по-разумно да останеш тук, докато всичко затихне малко?

— Ъ-ъ… Джубал, не исках да се натрапвам.

— Вече се натрапи. Не се притеснявай, дете, тук винаги се навъртат авантаджии. Но никой не може да ми се натрапи против волята ми, така че се успокой. Сега да се върнем на нашия пациент. Каза, че искаш той да си възвърне „правата“. Такава помощ ли очакваше от мен?

— Е, Бен каза… Той май си мислеше, че ще ни помогнете.

— Бен не говори от мое име. Не ми пука за така наречените права на това хлапе. Собствеността му върху Марс е адвокатска идиотщина. И аз съм юрист, затова не изпитвам никакво уважение към тези глупости. А за предполагаемото негово богатство — то е плод на чужди страсти и нашите чудати племенни обичаи. Нищо не е спечелил с труда си. Трябва да е щастлив, ако го оскубят до шушка. Но дори няма да хвърля поглед на някой вестник, за да науча така ли е. Ако Бен се е надявал аз да защитя „правата“ на Смит, сбъркала си адреса.

— Тъй значи… — унило измънка Джил. — Значи да се погрижа за тръгването.

— А, не! Освен ако много ти се иска.

— Но нали каза, че…

— Казах, че не ме интересуват правните измишльотини. Но приютеният под моя покрив гост е съвсем друго нещо. Може да остане, докогато желае. Само исках да си изясним, че няма да се забърквам в политиката, за да угодя на твоите или на Бен романтични фантазии. Мила, някога си представях, че служа на човечеството… и ми ставаше приятно от това. После открих, че човечеството няма никакво желание да му служа, напротив — съпротивлява се на всеки подобен опит. Затова сега върша каквото е добро за Джубал Харшо. — Той се обърна. — Доркас, не е ли време за вечеря? Някой приготвя ли нещо?

— Мириам.

Все пак тя стана и остави бродерията.

— Така и не разбрах как тези момичета си разпределят работата.

— Шефе, че как би могъл да научиш? Ти нищо не вършиш. — Доркас го потупа по корема. — Но поне не се отказваш от нито една гозба.

Звънна гонг за вечеря. Ако Мириам бе сготвила вечерята, доста време бе спестила с помощта на съвременните удобства — седеше в челото на масата и изглеждаше невъзмутима и прекрасна. Освен секретарките до масата се настани и един мъж, малко по-възрастен от Лари. Наричаха го Дюк, а той се отнасяше с Джил, сякаш цял живот е прекарала тук. Обслужваха ги управляеми машини, а не роботи. За тях се грижеше Мириам от своето място на масата. Храната беше превъзходна и доколкото Джил можа да познае, нямаше нищо синтетично.

Но Харшо не мирясваше. Оплакваше се, че ножът му е тъп, месото е жилаво, а накрая обвини Мириам, че е поднесла огризки. Джил вече се притесняваше, когато Ан остави вилицата на масата.

— Спомена как готвела майка му — заяви тя.

— Пак се мисли за големия шеф — добави Доркас.

— И откога е така?

— Май станаха десет дни.

— Твърде дълго търпяхме.

Ан призова само с поглед останалите две да станат. Дюк се занимаваше с чинията си. Харшо избърбори припряно:

— Момичета, не по време на вечеря! Чакайте малко…

Трите настъпваха към него и една машина се махна светкавично от пътя им. Ан го хвана за краката, Доркас и Мириам — за ръцете. Вратата към верандата се плъзна встрани. Изнесоха Харшо навън.

Писъците му секнаха с плясък. Жените се върнаха, без дори да дишат тежко. Мириам се настани и попита Джил:

— Искаш ли още салата?

Харшо се появи по пижама и халат вместо вечерния костюм. Машина вдигна капака на покритата му чиния и той продължи да се храни.

— Та както казвах, ако една жена не може да готви, за нищо не става. Не получа ли най-скоро качествено ядене, ще ви сменя с някое пършиво куче и ще го гръмна. Какъв е десертът?

— Ягодов сладкиш — осведоми го Мириам.

— Така е вече по-добре. Простено ви е до сряда.

След вечеря Джил се върна в хола. Изгаряше от нетърпение да види новините по стереото, за да провери дали ще споменат и нея. Не откри никакъв приемник. Май не беше виждала такова нещо в цялата къща. Нито вестници, макар да имаше изобилие от книги и списания.

Никой не се присъедини към нея. Чудеше се колко ли е часът. Бе си оставила часовника в стаята и сега се заоглежда. Нямаше никакво устройство за измерване на времето. Отново не можа да си спомни да е виждала часовник или календар в този дом. Реши, че нищо не й пречи да се пъхне в леглото. Едната стена бе заета от книги. Тя си намери касета с разкази на Киплинг и доволно я отнесе горе.

Леглото в стаята имаше всичко — автомасаж, кафемашина, миниклиматик, четец, но не и устройство за събуждане. Джил не вярваше да се успи. Излегна се, пъхна касетата в четеца, отпусна се и погледът й започна да пробягва по редовете на тавана. Скоро дистанционното се изплъзна от омекналите й пръсти, осветлението угасна и тя заспа.

Но сънят не идваше толкова леко за Джубал Харшо. Сърдеше се на самия себе си. Събуденият му интерес се поохлади и мястото му заеха съмненията. Преди половин век бе дал страховита клетва повече да не прибира бездомни котета… и ето, да му се не види, приюти две наведнъж… не, три, ако брои и Какстън.

Това, че бе нарушавал клетвата поне по веднъж в годината, изобщо не го смущаваше. Не позволяваше на логиката да му пречи. А и още две гърла за изхранване под неговия покрив с нищо нямаше да го затруднят. Не броеше всеки цент. За повече от век, прекаран в угаждане на самия себе си, той се бе разорявал неведнъж, а и често се случваше да е по-заможен, отколкото сега. И двете положения го тревожеха не повече от капризите на климата.

Само че се дразнеше от врявата, която щеше да настъпи, щом копоите надушат къде са тези две дечица. Не се и съмняваше, че това ще стане. Онова наивно хлапе Джилиън е оставило следи като бременна крава!

Значи тук щяха да връхлетят разни хора, да искат, да разпитват… А на него щеше да му се наложи да решава и да действа. Убеден, че всяка постъпка в края на краищата е безплодна, той се гневеше на неизбежното бъдеще.

Не очакваше от хората да се държат разумно. Повечето и без това плачеха за усмирителна ризница. Просто му се искаше да го оставят на мира — всички, освен малцината, които си избереше за другарчета по игра. Твърдо вярваше, че ако му позволят да намери спокойствието, отдавна щеше да е постигнал нирвана… да се е гмурнал мислено в пъпа си, за да изчезне като онези индийски шегобийци. Но защо все му досаждаха?

Към полунощ той смачка двадесет и седмата цигара в пепелника и седна в леглото. Лампите светнаха веднага.

— Дежурната! — кресна към микрофона.

Доркас влезе по халат и чехли. Прозя се и промърмори:

— Да, шефе?

— Доркас, през последните двайсет-трийсет години бях безполезен, нищожен паразит.

Тя пак си закри устата с ръка.

— Това всеки го знае.

— Остави сега ласкателствата. В живота на всеки човек идва мигът, когато трябва да зареже разсъдливостта… да се изправи гордо и да заеме мястото си… да се пребори за свободата… да порази слугите на злото…

— Ъ-ъмм…

— Така че край на прозявките. Мигът настъпи.

Тя се огледа.

— Дали не е по-добре да се облека?

— Да. Вдигни и другите момичета. Ще имаме много работа. Полей Дюк с кофа вода и му кажи да избърше праха от дрънкалото, после да го включи в хола. Искам да следя новините.

Доркас се вторачи стъписано в него.

— Искаш си стереото?

— Много добре ме чу. Кажи на Дюк, че ако е повредено, може да си избере посока и да тръгва към хоризонта. А сега се размърдай. Бурна нощ ни чака.

— Добре — проточи тя колебливо, — но нека първо ти измеря температурата.

— Укроти се, жено!

Дюк инсталира приемника навреме и Джубал успя да хване повторението на второто интервю с фалшивия „Човек от Марс“. В коментара се промъкна и слухът за отпътуването на Смит към Андите. Джубал лесно позна колко е две и две, затова до сутринта се обаждаше на разни хора. На зазоряване Доркас му донесе закуска — шест сурови яйца, разбити в бренди. Посръбваше, докато размишляваше, че едно от предимствата на дългия живот е да се запознаеш с почти всички важни клечки… и възможността да им се обадиш, ако си загазил.

Харшо приготви своята бомба, но нямаше намерение да я гръмне, преди да го принудят силните на деня. Съзнаваше, че правителството може пак да отмъкне Смит в някоя клетка на основанието, че не е вменяем. Сам той набързо прецени, че от юридическа гледна точка момчето е лудо, а от медицинска — психопат според стандартите за нормално. Иначе казано — жертва на могъща психоза с уникални и величествени измерения, щом първо е било отгледан от извънземна раса, а после е бил натикан в още по-чуждо за него общество.

Но той се отнасяше с пренебрежение и към правното понятие за вменяемост, и към медицинските идеи за психозите. Това човешко същество се бе приспособило напълно и явно успешно към една напълно чужда среда… само че още като податливо на промяна бебе. Дали сега, вече изцяло оформен, с утвърдени навици и канализирано мислене, можеше втори път да се промени изцяло, което е много по-трудно за порасналия човек? Доктор Харшо имаше намерение да узнае това. От десетилетия не бе изпитвал този искрен интерес към медицинската си практика.

А и самолюбието му изпитваше приятния гъдел от възможността да се опълчи на властите. У него беше особено силно проявена анархистичната жилка, сякаш вродена у всеки американец. Да се изправи срещу планетарното правителство за него беше най-свежото удоволствие от твърде много години насам.

Единадесета глава

Около малка звезда от клас G, към края на средна по размери галактика, се въртяха планети, както правеха от милиарди години, в съгласие със закономерностите, оформили пространството. Четири от тях бяха доста големички за планети, поне колкото да се забелязват. Другите представляваха камъчета, почти скрити в огнения ореол на светилото или залутани в черната пустош. Както е навсякъде, всички до една бяха заразени с чудновато изкривената ентропия, наричана и живот. На третата и четвъртата планети температурите при повърхността се колебаеха около точката на замръзване на водородния окис. Вследствие на това там се бяха развили форми на живот, достатъчно подобни помежду си, за да е възможен някакъв контакт.

На четвъртото камъче древните марсианци не бяха смутени от установената връзка със Земята. Нимфите подскачаха весело по повърхността и се учеха да живеят, като в този процес измираха осем от всеки девет. Зрелите марсианци, коренно различаващи се от нимфите по тяло и съзнание, се спотайваха в приказни, изящни градове и бяха толкова кротки, колкото нимфите палави… но още по-заети с богатия живот на духа.

Не че и те нямаха работа в човешкия смисъл на думата — трябваше да се грижат за цяла планета. Имаше нужда да се казва на растенията кога и къде да растат, а нимфите, издържали изпитанието чрез оцеляване, да бъдат събрани на определени места, съхранени и оплодени. Над появилите се по-късно яйца трябваше да се бди и размишлява, за да съзреят правилно, а изпълнилите предназначението си нимфи да бъдат убедени, че е време да изоставят детските лудории и да се преобразят във възрастни същества. Да, беше необходимо да се свърши всичко това — но то определяше „живота“ на Марс не повече, колкото всекидневната разходка на кучето направлява „живота“ на човек, който ръководи корпорация с планетарен мащаб. Макар че за някое създание от Арктур III тези разходки биха изглеждали най-важното занимание на финансовия магнат, робуващ на кучето си.

И марсианците, и човеците бяха самосъзнаващи се форми на живот, но поели в изцяло разминаващи се посоки. Човешките постъпки, подбуди, надежди и страхове бяха вдъхновени и направлявани от трагичния и странно прекрасен начин на възпроизводство на човечеството. Същото важеше и за Марс, но по-скоро като огледално отражение. И там съществуваше плодовитата биполярност, разпространена в цялата галактика, но толкова различна от земната й форма, че „половете“ там би признал само някой земен биолог, но земният психиатър не би открил и помен от „секс“. Марсианските нимфи бяха женски без изключение, а възрастните — мъжкари.

Но само по функциите си, не и в психиката. Мъжко-женското противопоставяне, определящо изцяло човешкия живот, не можеше да съществува на Марс. Нито имаше условия за някаква форма на „брак“. Възрастните бяха огромни и напомняха на първите видели ги хора за ледени лодки с издути от вятъра платна. Телесно бяха забележимо пасивни, за сметка на дейния си дух. Нимфите бяха дебелички, покрити с козина кълба, пълни с жизненост и неспирана от разума енергия. Нямаше никаква основа за сравнение между земната и марсианската психика. Човешката биполярност беше и препятствие, и стимул за цялото поведение на хората — от сонетите до уравненията в ядрената физика. Ако някое същество си въобрази, че човешките психолози преувеличават значението на това явление, нека се поровят в патентните ведомства, библиотеките и изложбените зали за творби, създадени от евнуси.

Марс, където животът протичаше толкова различно от земния, почти не отдели внимание и за „Посланик“, и за „Защитник“. Тези случки бяха твърде скорошни, за да имат някакво значение. Ако марсианците имаха вестници, един брой на земен век щеше да е предостатъчен. А и контактите с други разумни раси не бяха новост за тях. Случвало се бе и преди, щеше да се случва и в бъдеще. А когато грокнеха напълно новата друга раса (горе-долу след земно хилядолетие), щеше да настъпи и времето за действия, ако се налагаха.

В момента на Марс важно беше събитие от съвсем друго естество. Безтелесните Стари решиха почти разсеяно да изпратят човека от гнездото, за да грокне каквото може за третата планета, после отново насочиха вниманието си към сериозните дела. Неотдавна, горе-долу по времето на Цезар Август в Рим, един марсиански творец съчиняваше произведение. Можеше да бъде наречено поема, или музика, или пък философски трактат. Представляваше поредица от емоционални състояния, свързани от трагичната и логична необходимост. И тъй като човек би могъл да се приобщи към творбата, колкото и слепецът по рождение разбира обясненията що е залез, все едно е какво определение би трябвало да се избере за тази творба. Съществено в случая беше, че създателят й се обезтелеси случайно, преди да завърши своя шедьовър.

Подобни неочаквани произшествия бяха твърде редки на Марс. Нагласата на местната цивилизация изискваше животът да бъде завършен изцяло, а физическата смърт да настъпи в точно подбран момент. Но творецът така се увлече, че забрави да се прибере на топло през сезона на студовете. И когато забелязаха отсъствието му, тялото едва ли беше подходящо и за храна. Без да забележи обезтелесяването си, той продължаваше да съчинява.

Но марсианското изкуство се делеше на две категории — създаваното от живите възрастни, което беше жизнено и първично, и творенията на Старите, обикновено консервативни, извънредно сложни, а и се подразбираше, че трябва да отговарят на значително по-възвишени изисквания. Оценяваха двата вида по съвсем различен начин.

И тъй, как да приемат тази творба? Тя прокарваше мост от телесното към безтелесното битие и в окончателната си форма бе дело на един от Старите… и все пак творецът дори не бе осъзнал промяната в състоянието си и бе продължил като същински телесен възрастен. Дали това беше нов вид изкуство? Дали и други подобни постижения са възможни, ако творците бъдат сполетени от нечакано обезтелесяване? Векове наред Старите обсъждаха в съпреживян размисъл вълнуващите нови възможности и всички телесни марсианци ги чакаха трепетно да отсъдят.

Въпросът беше още по-важен, защото се занимаваха с творба на религиозното изкуство (поне според земните понятия), при това преливаща от чувства. Тя описваше контакта между марсианците и жителите на петата планета — отдавнашно събитие, но живо и съществено в смисъла, в който и смъртта на един разпънат на кръст има особено значение за хората и след две хилядолетия. След срещата си с расата от петата планета марсианците я грокнаха в пълнота и избраха съответното действие, след което остана само пояс от астероиди. Само че марсианците съхраняваха в себе си и възхваляваха представителите на унищожената цивилизация. Новата творба беше пореден опит да грокнат в цялост прекрасното преживяване. Но преди да я оценят, трябваше да грокнат самата нея.

Труден, възхитителен проблем.

На третата планета Валънтайн Майкъл Смит не се интересуваше от тези разгорещени дискусии. Изобщо не бе и чувал за тях. Неговият марсиански наставник и водните му братя не го претоварваха с неща, които дори не би могъл да си представи. Смит научи за унищожаването на петата планета по същия начин, както някое момче слуша в училище за съдбата на Троя. Но не стоварваха върху съзнанието му изкуство, недостъпно за него. Получи необичайно образование — несравнимо по-разностранно от съгнездниците си и несравнимо по-бедно от възрастните. Наставникът и неговите съветници измежду Старите изпитаха мимолетно любопитство какво и как може да научи това чуждо същество в гнездото. Резултатите им разкриха повече за човешката раса, отколкото същата тази раса знаеше за самата себе си, защото Смит грокна с лекота неща, оставащи непознати за всеки друг човек.

В момента той се радваше на живота. В Джубал намери нов воден брат и се сдоби с много нови приятели. Наслаждаваше се на впечатления, които го заливаха отвсякъде и нямаше време да ги грокне. Само ги подреждаше в паметта си, за да ги преживее отново в покой.

Неговият брат Джубал му каза, че ще грокне по-бързо това странно и прекрасно място, ако се научи да чете. Затова Смит отдели един ден за задачата, а Джил сочеше думите и ги произнасяше на глас. Само че това означаваше да не припари до басейна цял ден, което за Смит беше огромна жертва. Плуването (щом проумя, че е позволено) не само го даряваше с радост, а и го издигаше до почти непоносим религиозен екстаз. Ако Джил и Джубал не го подканяха, нямаше изобщо да излиза от водата.

И понеже не го пускаха да плува нощем, запълваше това време с четене. Минаваше устремно през томовете на Британската енциклопедия, а за десерт чоплеше медицинската и юридическата библиотеки на Джубал. Веднъж новият воден брат го завари да прелиства бързо една от тези книги, спря го и започна да задава въпроси за прочетеното. Смит отговаряше старателно, защото това му приличаше на изпитанията, на които го подлагаха Старите. Поне наглед Джубал остана недоволен и Смит реши, че трябва да се отдаде на усилен размисъл — не се съмняваше, че е повторил точно думите от книгата, макар и да не грокваше всички до една.

Обаче предпочиташе басейна пред книгите, особено когато Джил, Мириам, Лари и останалите се пръскаха там заедно с него. Не се научи веднага да плува, но откри, че може да направи нещо непосилно за другите. Отпусна се блажено на дъното и след малко приятелите му се заеха трескаво да го вадят от водата. Той едва не се откъсна от света, но разбра, че само се тревожат за него.

По-късно показа умението си пред Джубал и с удоволствие остана на дъното. Опита се да научи на същото и своя воден брат Джил, но безпокойството й го накара да се откаже. За пръв път осъзна, че може да прави неща, които бяха недостъпни за новите му приятели. Дълго размишлява над откритието си, стремеше се да го грокне в пълнота.

Смит беше щастлив, но не и Харшо. Все така се отдаваше на безделие и изучаваше покрай другото обекта, възбудил любопитството му. Не подлагаше Смит на някакъв режим, не го изследваше по програма, нито го преглеждаше редовно. Остави го да палува на воля като кутре в голямо ранчо. Ако някой надзираваше Смит, това беше Джилиън… и Харшо си мърмореше, че тя прекалява. Никак не обичаше мамините синчета.

Но Джилиън само се стараеше да го научи на правилата как да живее в обществото. Смит вече се хранеше с останалите, обличаше се сам (поне така си мислеше Джубал, но си напомни да попита момичето дали още му помага). Свикна със свободния живот в този дом и се справяше с непознатото, като се стараеше да подражава. При първата обща вечеря си служеше само с лъжица, а Джил му наряза месото. Но накрая вече се опитваше да прави същото като другите. Следващия път повтаряше поведението на Джил до последната подробност.

Дори установеният факт, че Смит се е научил да чете със скоростта на електронен скенер и всичко остава в паметта му, не поблазни Джубал Харшо да превърне момчето в „задача“, с контролни тестове, измервания и таблици за напредъка му. Харшо се отличаваше с доста напереното смирение на човек, узнал толкова много, че си е изяснил колко всъщност е невеж. Не виждаше смисъл в „измервания“, когато не е наясно какво точно мери.

И макар да наблюдаваше с удоволствие как това единствено по рода си същество се превръща във външно подобие на човек, изобщо не се чувстваше щастлив.

Също като генералния секретар Дъглас той кога земята ще се продъни под краката му.

Очакваше враждебни действия и бе принуден също да предприеме насрещни ходове. Сега се дразнеше, защото нищо особено не се случваше. По дяволите, нима федералните ченгета са толкова тъпи, та дори не могат да проследят едно наивно момиче, прекарало мъж в безсъзнание през половината страна? Или все пак са били по петите й… а сега са обсадили имението? Тази мисъл го вбесяваше. Самата представа, че правителството наблюдава крадешком дома му, беше гнусна като тайното отваряне на писма.

Сигурно и това правят! Правителство! Три четвърти са паразити, а останалите — безпомощни смотаняци… Разбира се, Харшо признаваше, че щом човекът е обществено животно, няма как да мине без управление, както не може да се отърве от опразването на червата си. Но не беше готов да нарече добро неизбежното зло. Щеше му се правителството да се разкара от главата му!

Струваше му се твърде вероятно властите да знаят къде е Човека от Марс и съзнателно да не предприемат нищо.

Но докога ще продължава това? И докога той ще успява да поддържа своята „бомба“ заредена и готова за взрив?

И къде ли беше онзи млад идиот Бен Какстън?

Джил Бордмън го изтръгна от това мислено кършене на пръсти.

— Джубал?

— А? Извинявай, бях се умислил. Седни. Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря. Джубал, тревожа се.

— Нормално е. Много хубаво се гмурна преди малко. Я ми покажи пак как го правиш.

Джил си прехапа устните като момиченце.

— Джубал, моля те да ме изслушаш! Ужасно се безпокоя!

— Щом е така — въздъхна Харшо, — подсуши се с хавлия. От този ветрец може да изстинеш.

— Много си ми е добре. Джубал… имаш ли нещо против да оставя Майк тук?

Харшо примигна.

— Момичетата ще се грижат за него, а и той не ни създава проблеми. Тръгваш ли си?

— Да — потвърди тя, без да го погледне в очите.

— Хъм… приятно ни е да си тук. Но ако искаш да си отидеш — твоя воля.

— Какво? Но, Джубал… аз не искам да си отида!

— Ами тогава недей.

— Трябва!

— Я повтори по-бавно, че нещо не те разбрах.

— Нима не ти е ясно? Харесва ми тук и ти се държиш чудесно с нас! Но не мога да остана. Бен изчезна. Длъжна съм да го потърся.

Харшо изръси неприлична дума и добави:

— И как смяташ да го търсиш?

— Не знам — смръщи се Джил. — Но не мога да се пека на слънце и да се плацикам в басейна, щом Бен е незнайно къде.

— Джилиън, той отдавна е пораснал. А ти нито си му майка, нито съпруга. Нямаш подбуди да го издирваш. Или имаш?

Джил човъркаше тревата с босите си крака.

— Нямам такива претенции към Бен. Само че знам… ако аз бях изчезнала, Бен щеше да ме търси, докато ме намери. Значи и аз съм длъжна да направя същото!

Джубал прокле всички богове, виновни за човешката глупост.

— Добре, сега да си помогнем с малко логика. Имаш ли намерение да наемеш частни детективи?

Тя го погледна нещастно.

— Ами май така се прави. Много ли пари искат?

— Доста.

Джил преглътна тежко.

— А ще се съгласят ли да им плащам, ъ-ъ… на месечни вноски?

— Първо парите, после работата — така са свикнали. Не се цупи, дете. Подхванах те на тази тема, за да не я чоплим повече. Вече наех най-добрите в занаята за издирването на Бен. Няма смисъл да затъваш в дългове, за да попаднеш на некадърници.

— Нищо не ми каза!

— Нямаше нужда.

— Но… Джубал, те какво научиха?

— Нищо — призна той. — Затова не исках да те вкисвам. — Устните му се изопнаха. — Отначало мислех, че се нервираш за глупости. Също като Килгален, помощника му, допусках, че се е втурнал по някоя следа и ще се обади, щом си свърши работата. Но вече не ми се вярва — добави с въздишка. — При онзи смотаняк Килгален има съобщение, според което Бен щял да отсъства неопределено време. Моят човек успял да го снима крадешком. Съобщението е изпратено по факс.

— А защо не е пратил и на мен? — озадачи се Джил. — Обикновено се сеща за тези неща.

Джубал едва се сдържа да не изръмжи.

— Джилиън, помисли най-сетне! Ако на кутията пише „цигари“, това съвсем не означава, че вътре наистина има цигари. Ти дойде тук в петък. Според номера на факса бил е изпратен от Филаделфия, от апарат за общо ползване в „Паоли“, в десет и половина сутринта в четвъртък. Получен е веднага в офиса на Бен. Хайде сега, кажи ми — защо му е на Бен да праща факс през работно време в собствения си офис, щом може просто да се обади по телефона?

— Не знам. Аз не бих го направила. По-лесно е по телефона…

— Но ти не си Бен. Мога да измисля десетина причини да избере този начин. За да избегне надвикването по телефона при лоша връзка. За да има регистриран часа на изпращане, ако се забърка в съдебен процес, или каквото и да било друго. Килгален не вижда нищо странно да получи факс от началника си. А и щом Бен има факс в офиса, значи го използва. Обаче съобщението би трябвало да показва, че в този момент е бил в „Паоли“. Но не е изпратено оттам.

— Нали каза, че…

— Един момент. Ако клиентът лично даде текста, може би иска да бъде получено със собствения му почерк и подпис. А ако го продиктува на служителката, първо ще бъде напечатано.

— Разбира се.

— Джил, това нищо ли не ти подсказва?

— Ами… Джубал, толкова съм разтревожена, че не мога да мисля.

— Няма защо да си посипваш главата с пепел. И на мен нищо нямаше да ми подскаже. Но печеният тип, когото наех, прелива от хитрини. Занесъл в „Паоли“ копие от факса и представил фалшиви документи, удостоверяващи, че той е Килгален — получателя. С бащинското си държание и честното си лице подмамил едно момиче да му каже неща, които би трябвало да разкрие само при съдебно разпореждане. Тъжна история. Тя едва ли би запомнила един факс сред стотици други, но е почитателка на Бен. Четяла всеки ден рубриката му… ужасен порок. — Джубал примигна сепнато. — Дежурната! — Ан изскочи от басейна сред фонтан от пръски. — Напомни ми да напиша статия за пристрастяването към новините. Основната теза е, че повечето неврози се коренят в порочния навик човек да вкусва от страданията на петте милиарда свои съседи по планета. Заглавието е „Слухове без граници“… не, нека бъде „Буйството на слуховете“.

— Шефе, вече ти идват нездрави мисли в главата.

— Не в моята, а в главите на всички останали. Погрижи се да я напиша следващата седмица. Сега изчезвай, зает съм. — Пак се обърна към Джилиън. — Момичето чуло името на Бен и душицата й затрепкала, че говори с един от своите герои… но пък й докривяло, че не се показал на екрана и не могла да му види лицето. И си спомнила, че изпращането на факса било платено от Вашингтон.

— Вашингтон? — учуди се Джил. — Защо му е на Бен?…

— Разбира се! — съгласи се Джубал ядосано. — Много по-бързо и евтино би се свързал направо с помощника си, вместо да праща съобщение обратно до Вашингтон през факс на стотици километри оттам. Това е безсмислено. Има само едно възможно обяснение. Хитрост. Бен е свикнал с тези номера, както младоженката с целувките. Не е станал най-добрия писач в занаята, като е играл с открити карти.

— Бен не е писач! Той е добър журналист!

— Извинявай, на мен ми е трудно да преценя. Може би е предполагал, че телефонът му се подслушва, но факсът е чист. Или е подозирал, че навсякъде са му прикачили „бръмбарчета“ и е искал да подлъже подслушващите, че няма да се прибере скоро. — Джубал се намръщи. — Ще му направим мечешка услуга с издирването, ако е така. Може би дори ще го изложим на голяма опасност.

— О, не!

— О, да! — отвърна той уморено. — Момчето обича да ходи по ръба. С това се прослави. Джил, разбери, че Бен никога не се е захващал с по-опасно нещо. Ако сам е решил да се покрие, нима искаш да разгласиш този факт пред всички? Килгален грижливо пълни рубриката му. Проверих дали коментарите излизат редовно.

— Писани са предварително!

— Естествено. Или пък Килгален ги пише вместо него. Все едно. Бен Какстън си е на мястото за пред хората. Мила, може би самият той е избрал този вариант, защото е било твърде опасно да се свърже дори с тебе. Е, какво ще кажеш?

Джил закри лицето си с длани.

— Не знам какво да правя!

— Престани! — каза той рязко. — Най-лошото, което може да му се случи, е смъртта, а всички това ни чака — след дни, седмици или години. Поговори с Майк. За него да го сгълчиш е по-страшно, отколкото да стане „безтелесен“. Кажа ли му, че ще го опечем за вечеря, той ще ми благодари за честта с глас, задавен от сълзи на признателност.

— Знам — тихо се съгласи Джил. — Не мога да се настроя философски като него.

— И аз — весело призна Харшо. — Но вече започвам да разбирам по нещичко, а това е особено утешително за човек в моята възраст. Способността да се радваш на неизбежното — ами че нали се опитвах да я развия у себе си през целия си живот!… А това хлапе, едва навършило пълнолетие и достатъчно неопитно да не се опази и от волска каруца, успя да ме убеди, че едва що съм тръгнал на детска градина. Джил, попита ме преди време имам ли нещо против Майк да остане тук. Искам той да остане, докато разбера какво още знае, за което не съм и подозирал! Да вземем това „обезтелесяване“… изобщо не е фройдисткия „стремеж към смъртта“, по-скоро е като стиховете на Стивънсън — „Живях си весело и с радост си отивам, охотно лягам в гроба аз!“ Е, подозирам, че Стивънсън просто се е опитвал да уталожи страха си или е бил доста подгизнал от пиене. Но Майк почти ме убеди, че не говори щуротии.

— Не знам — равнодушно отвърна Джил. — Страх ме е за Бен.

— И мен — пак си призна Джубал. — Изобщо не ми се вярва да се крие.

— Нали досега ми разправяше…

— Моля те да ме извиниш. Моите частни ченгета не са ходили само в офиса и в „Паоли“. Сутринта в четвъртък Бен отишъл в „Бетесда“, придружен от адвокат и Честен свидетел, при това избрал Джеймс Оливър Кавендиш, ако името ти говори нещо.

— За съжаление не съм го чувала.

— Все едно. Щом е Бен се е спрял на Кавендиш, бил е сериозно напушен. Никой не ходи на лов за зайци с пушка за слонове. Завели ги при „Човека от Марс“…

— Не може да бъде! — ахна Джил.

— Джил, оспорваш думите на Честен свидетел… и не кой да е. Казаното от Кавендиш е като библията.

— Не ми пука, ако ще да е един от дванайсетте апостоли! Не е бил на моя етаж в четвъртък сутринта!

— Не ме изслуша. Не съм казвал, че са се срещнали с Майк. Завели ги при фалшивия „Човек от Марс“, когото показваха и по стереото.

— Разбира се. И Бен ги е хванал натясно!

Джубал не скри огорчението си.

— Момиченце, Бен нищо не е могъл да докаже. Дори Кавендиш не се е усъмнил… или поне не е готов да го заяви. Нали знаеш какви са Честните свидетели.

— Е… като спомена, нищо не знам за тях. Не познавам такива хора.

— Тъй ли! Ан!

Секретарката му тъкмо бе стъпила на трамплина. Джубал й подвикна:

— Виждаш ли в какъв цвят е боядисана къщата на отсрещния хълм?

Ан погледна и отговори:

— Откъм нашата страна е бяла.

Джубал се обърна към Джил:

— Разбра ли сега? На Ан няма да й хрумне да твърди, че къщата може да е бяла отвсякъде. За нищо на света не би изрекла това… освен ако отиде да погледне. Но няма да е сигурна дали къщата е останала бяла и след като тя си е тръгнала.

— Значи Ан е Честен свидетел?

— С всички дипломи и неограничено разрешително. Може да свидетелства и пред Върховния съд. Някой път я попитай защо се е отказала от редовна практика. Но не си планирай нищо друго за този ден, защото Ан ще ти изрецитира цялата истина и нищо друго освен истината, а това отнема време. Да се върнем на господин Кавендиш — Бен го е наел за публично свидетелстване при пълно излагане на фактите, без задължение за дискретност. И когато моят човек му задал въпроси, Кавендиш му отговорил подробно до втръсване. Най-интересно е какво не казва. Изобщо не твърди, че мъжа, когото видели, не е Човека от Марс… но и с нито дума не показва, че е приел онзи екземпляр за истинския. Който познава Кавендиш, няма нужда от други доказателства. Ако бе видял Майк, щеше да го опише толкова точно, че аз и ти веднага бихме се досетили за кого говори. Например, Кавендиш е описал каква форма са имали ушите на видения от него младеж… и те ясно се различават от ушите на Майк. Няма нужда от повече доказателства. Завели са ги при фалшивия Човек от Марс. И Кавендиш знае това, макар че професионалният кодекс го възпира да изказва лични мнения.

— Нали ти казах, че изобщо не са припарили до моя етаж!

— Да, но можем да извлечем и други заключения. Станало е доста часове, преди ти да измъкнеш затворника. Според Кавендиш, тримата са застанали пред фалшивия Майк в 9 часа и 14 минути в четвъртък. Тогава правителството още е държало нашия Майк под ключ. И все пак са рискували да покажат другия на най-знаменития Честен свидетел в страната. Защо?

— Де да знам. Бен искаше да пита Майк дали желае да напусне болницата и да му помогне, ако чуе „да“.

— Точно това е опитал с фалшивия Майк.

— Е, и? Джубал, не са могли да предусетят какво ще направи Бен… а и Майк нямаше да тръгне с него.

— Но по-късно е тръгнал с тебе.

— Да… но аз съм му „воден брат“, какъвто си и ти сега. В главата му се върти смахнатата идея, че може да се довери всекиму, с когото е споделил вода. С „водните братя“ е кротушко… но с всеки друг е упорит като муле. Бен за нищо на света не би успял да го убеди… Поне така беше до миналата седмица. Майк се променя ужасно бързо.

— Така е. Може би дори прекалено бързо. Никога не съм виждал подобно светкавично натрупване на мускули. Както и да е, говорехме си за Бен… Кавендиш съобщил, че Какстън оставил него и адвоката Фризби в девет и тридесет и една минути, после отлетял нанякъде с аероколата. Час по-късно той или някой, представил се за него, продиктувал по телефона съобщението, което да бъде предадено от „Паоли“.

— И мислиш, че не е бил Бен?

— Позна. Кавендиш казал и номера на возилото, затова моите следотърсачи се постарали да надникнат в записите за маршрутите през онзи ден. Ако Бен е платил с кредитна карта, номерът й щеше да бъде отбелязан. Но даже да е пъхал монети, пак щеше да се знае откъде докъде е пътувало таксито.

— Какво са открили?

— Според дневника таксито било в ремонт през целия четвъртък. — Харшо сви рамене. — Така че или един Честен свидетел не е запомнил правилно номера, или някой е преправил записите. — Той помълча и добави: — Вероятно съдебните заседатели биха допуснали, че и Свидетел може да сбърка, особено ако не е помолен изрично да запомни номера… но не ми се вярва. Не и когато този Свидетел е Джеймс Оливър Кавендиш. Или е абсолютно сигурен, или нищо не споменава. — Джубал се озъби. — Джил, ти ме принуждаваш да ровя в тази история и тя никак не ми харесва! Вярно, възможно е самият Бен да е предал съобщението. Обаче е невероятно да си е играл със записите на таксито… и още по-трудно ми е да измисля разумна причина защо ще го прави. Бен е отишъл някъде и някой, който може да преправя електронни дневници, е положил големи усилия да не се знае къде е бил Какстън. Дори е изпратил лъжливо съобщение, за да прикрие изчезването на Бен.

— Не е изчезнал! Отвлекли са го!

— По-кротко, Джил. Това е мръсна дума.

— Единствената правилна! Джубал, как можеш да си седиш тук най-спокойно, когато трябва да вдигнеш шум до…

— Стига, Джил! Бен може да е мъртъв, а не отвлечен.

Раменете й увиснаха безсилно.

— Да — съгласи се унило.

— Но ще приемем, че е жив, докато не видим костите му. Каква е най-голямата опасност за отвлечения? Някой да вдигне врява. Подплашеният престъпник почти винаги убива жертвата. — Джилиън гледаше толкова скръбно, че Харшо заговори по-внимателно: — Принуден съм да допусна вероятността, че Бен е мъртъв. Но вече се споразумяхме да го смятаме за жив. И ти искаш да го търсиш. Джил, точно какво ще направиш? Без да застрашиш още повече живота му, който зависи от незнайните похитители?

— Ха, не са незнайни!

— Знаем ли кои са?

— Разбира се! Същите, които затвориха и Майк — властите!

Харшо поклати глава.

— Предположения. Рубриката на Бен му създаде много врагове и не всички имат нещо общо с правителството. И все пак… — Той сви вежди. — Твоята хипотеза е единствената, от която можем да имаме някаква полза. Но е твърде обща. „Властите“ обхващат няколко милиона човека. Нека се попитаме — кого е настъпил по мазолите?

— Джубал, вече ти обясних какво ми каза Бен. Лично генералния секретар!

— Не! — отсече Харшо. — Дори да има полза от прекомерно грубо или незаконно действие, генералният секретар няма да се замеси в такова нещо. Никой дори няма да докаже, че е знаел какво се готви. Най-вероятно е да не е знаел. Джил, трябва да научим кой от сбирщината подлизурковци около Дъглас е ръководил акцията. Мисля, че не е толкова безнадеждно, колкото изглежда. Когато завели Бен при фалшивия Майк, отначало един от помощниците на Дъглас се опитал да го разубеди, после го придружил. Доколкото разбрах, този високопоставен негодник също не се е мяркал никъде от четвъртък. Едва ли това е съвпадение, защото явно на него е бил поверен подставеният „Човек от Марс“. Открием ли онзи тип, може би ще намерим и Бен. Името му е Гилбърт Беркуист и имам основания да…

— Беркуист?!

— Да, така се казва. Затова си мисля, че… Джил, какво има? Я не ми припадай, че ще те бутна в басейна!

— Джубал, този Беркуист… Да няма още някой със същата фамилия?

— А? Изглежда е гадно копеле, каквито рядко се срещат. Има само един Беркуист сред старшите помощници на Дъглас. Познаваш ли го?

— Не съм сигурна. Но ако е същият… Май няма смисъл да го търсим.

— Хъм… Хайде, момиче, развържи си езика.

— Джубал, ужасно съжалявам, но не ти казах всичко досега.

— Хората рядко го правят. Добре, изплюй камъчето.

Със запъване и мънкане Джилиън му разказа за двамата изчезнали мъже.

— Това е — каза нещастно накрая. — Аз се разврещях и уплаших Майк… той изпадна в транс. После страшно се измъчих, докато го докарам тук. Но ти знаеш за останалото.

— Е, да. Само че да беше ми разказала всичко по-рано.

Тя се изчерви.

— Не си и помислях, че някой ще ми повярва. И много се бях уплашила. Джубал, какво ще ни направят?

— Ъ? — учуди се Харшо.

— В затвора ли ще ни тикнат?

— А, ясно за какво питаш. Мила, не е престъпление да присъстваш на чудо. Нито да го извършиш. Но тук се крият повече възможности, отколкото котката има косми по себе си. Остави ме да помисля.

Джубал не помръдна десетина минути. Накрая отвори очи и каза:

— Не виждам нашето палаво детенце. Вероятно се е проснал в басейна…

— Там си е.

— …затова гмурни се и го извади. Доведи го в кабинета ми. Искам да проверя можем ли да повторим фокуса… а нямаме нужда от публика. Не, по-скоро имаме. Кажи на Ан да си сложи тогата на Свидетел. Необходима ми е в професионалната си роля. Нека дойде и Дюк.

— Да, шефе.

— Нямаш привилегията да ме наричаш „шефе“. Не ти плащам и не мога да си отбивам данъци с твоя помощ.

— Добре, Джубал.

— Хъм… Как ми се иска да имахме някой, дето никому няма да липсва. Дали Майк ще успее да повтори номера с неодушевени предмети?

— Не знам.

— Ще разберем. Измъкни го. — Джубал примигна. — Ех че начин да се отървеш от… Стига, не бива да се поддавам на съблазън. Ще се видим в кабинета.

Дванадесета глава

След няколко минути Джил влезе в кабинета на Джубал. Ан вече беше там, облякла бялата тога на своята гилдия. Тя вдигна глава, но не произнесе нито дума. Джил също се настани в кресло и се постара да не вдига шум, защото Джубал диктуваше на Доркас.

— …под проснатото тяло се разпълзяваше тъмночервена локва, просмукваше края на килима и се стичаше в камината, където привлече вниманието на две безделничещи мухи. Госпожица Симпсън притисна длан към устата си. „Мили боже!“, изрече разстроено. „Любимият килим на татенцето е съсипан… а май и татенцето вече за нищо не става.“ Доркас, край на главата и на първа част. Изпрати го. Сега се изпарявай.

Доркас отнесе листовете и преди да излезе, се усмихна на Джил. Джубал попита:

— Къде е Майк?

— Облича се. Сега ще дойде.

— „Облича се“? — сърдито повтори Харшо. — Не съм казвал, че даваме официален прием.

— Но той трябваше да се облече.

— Защо? Мен не ме бърка дали вие, хлапетата, се разкарвате наоколо по кожа или с палта. Я го домъкни по-бързичко.

— Моля те, Джубал! Все някога трябва да се научи.

— Ха, натрапваш му своя тесногръд, провинциален морал на средната класа.

— Не е вярно! Уча го да спазва най-необходимите правила.

— Правила, нрави, морал — има ли разлика? Момиче, благодарение на Божията милост и на възпитанието си, Майк е личност, недокосната от побъркващите табута на нашето племе. А ти искаш да го превърнеш в поредния долнопробен приспособленец в тази земя на страха! Защо поне не си свършиш работата докрай? Купи му и дипломатическо куфарче.

— Нищо подобно не върша! Не искам да си има неприятности. За негово добро е.

— Същото казали и на котарака — изпръхтя Джубал, — преди да го скопят.

— Ох! — Джил преброи на ум до десет и каза безизразно: — Доктор Харшо, това е вашият дом и ние сме ви задължени. Веднага ще доведа Майкъл. — Тя се надигна от креслото.

— Задръж, Джил.

— Господине?

— Седни и не се опитвай да гаднееш като мен. Липсва ти дългогодишната ми практика. Хайде сега да си изясним нещо — не си ми задължена. Невъзможно е, защото никога не правя нещо, ако не искам. Същото е с всеки друг, но аз поне си го признавам. Така че не си измисляй, иначе току-виж опиташ да чувстваш и благодарност към мен, а това е коварната първа стъпка към окончателното нравствено падение. Грокна ли?

Джил си прехапа устните, но се ухили след секунда.

— Не съм сигурна какво означава да „грокна“ нещо.

— И аз. Имам намерение да взимам уроци от Майкъл, докато разбера. Но аз ти говорех съвсем сериозно. „Благодарност“ просто е по-приличната дума за неприязън. Нямам нищо против да съм неприятен на повечето хора, но не и на хубави момичета.

— Ама че го каза! Не си ми неприятен. Това е глупост.

— Дано е така… но ще ти стана неприятен, ако не си избиеш от главата заблудата, че ми дължиш нещо. Японците имат пет различни начина да кажат „благодаря“ и всеки един от тях се превежда като израз на неприязън с различна сила. Защо ли в английския липсва тази искреност! Вместо това нашият език описва чувства, които нервната система не е способна да изпита. Например — „благодарност“.

— Джубал, ти си един дърт циник. Благодарна съм ти и така ще бъде.

— А ти си едно сантиментално момиченце. Значи се допълваме. Я да отскочим до Атлантик Сити за два-три дни, да се отдадем на пороци само двамата.

— Джубал!

— Е, видя ли колко силна е твоята благодарност?

— О… Готова съм. Кога тръгваме?

— Хе-хе! Трябваше да тръгнем преди четиридесет години. И отгоре на всичко си права. Майк трябва да научи как да се погажда с хората — да си сваля обувките, преди да стъпи в джамия, да стои с шапка на главата в синагога и да прикрива голотата си, ако го изисква някое табу. Иначе нашите шамани ще го изгорят на кладата като еретик. Само че, дете мое, в името на безбройните въплъщения на Ариман3, не му промивай мозъка. Постарай се да го настроиш цинично към тези норми.

— Ами не знам дали ще мога. Цинизмът май е напълно чужд за Майк.

— Тъй ли? Добре, ще ти помогна. Той не трябваше ли вече да се е облякъл?

— Ще отида да видя.

— След малко. Джил, вече ти обясних защо не горя от желание да обвинявам когото и да било за отвличането на Бен. Ако го задържат незаконно — меко казано, — поне още не сме ги принудили да се отърват от уликите, като се отърват и от Бен. Стига да е още жив, има шанс да оцелее. Но аз предприех други мерки още първата вечер, след като дойдохте. Чела ли си Библията?

— Е, не много старателно.

— А има смисъл, защото съдържа полезни съвети за всякакви напечени положения. „…всеки, който върши зло, мрази светлината…“, както е казал Исус на Никодим. Ще го намериш в Евангелието от Йоан. Очаквах опити да приберат Майк оттук, защото не ми се видя вероятно да си прикрила следите си. Имението е доста усамотено и нямаме тежка артилерия. Ето какво може да ги отблъсне — светлината. Ярките прожектори на публичността. И аз уредих всяка бъркотия наоколо да се разнесе навсякъде по света. Подробностите не са важни, но ако тук започне да става горещо, всичко ще бъде видяно от три телевизионни мрежи и предварително изпратени съобщения ще попаднат в ръцете на множество влиятелни хора, а те до един жадуват да спипат достопочтения генерален секретар със смъкнати гащи. — Харшо направи гримаса. — Не мога да поддържам готовността безкрайно. Когато уредих всичко, основната ми грижа беше бързината, очаквах скорошни неприятности. Вече си мисля, че сам ще трябва да предизвикам раздвижване, докато прожекторите още са насочени към нас.

— Какво раздвижване, Джубал?

— Последните три дни точно над това си блъскам главата. И ти ми подсказа една неясна идея, докато описваше случката в апартамента на Бен.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано. Не допусках, че някой ще ми повярва… и много ми олекна, когато ти ми повярва.

— Не съм казвал такова нещо.

— Моля? Но нали…

— Джил, ти сподели истината с мен. Сънищата и хипнотичните видения също са истинско преживяване, поне донякъде. Но каквото и да се случи в тази стая през следващия час, ще бъде наблюдавано от Честен свидетел и от камери, които… — той натисна бутон, — …вече записват. Съмнявам се, че Ан може да бъде хипнотизирана, когато си върши работата, а се хващам на бас, че това важи и за камерите. Ще видим с кой вид истина се занимаваме, а после ще умуваме как да накараме властта да направи решителната крачка… току-виж измислим и как да помогнем на Бен. Хайде, доведи Майк.

В бавенето на Майк нямаше нищо загадъчно. Бе вързал дясната си обувка за лявата, после стана, препъна се, пльосна по лице и възелът се затегна почти безнадеждно. Останалото време прекара в размисъл над затруднението, в бавно разчепкване на възела и правилно връзване на обувките. Въобще не съзнаваше, че е минало много време, но се тревожеше от неуспеха да повтори правилно нещо, на което го е научила Джил. Когато тя влезе, веднага си призна грешката, макар да я бе поправил.

Тя го утеши, приглади му косата и го отведе в кабинета. Харшо се обърна към него.

— Здрасти, синко. Настанявай се.

— Здрасти, Джубал — сериозно отвърна Валънтайн Майкъл Смит, седна и зачака.

— Е, момче, какво научи днес?

Смит се усмихна щастливо и както винаги отговори след забележима пауза:

— Днес се научих да правя салто и половина напред. Това е скок, с който се влиза в нашата вода и…

— Знам, видях те. Изпъвай краката в пръстите и коленете и не се разкрачвай.

Смит веднага се опечали.

— Не съм го направил добре?

— Съвсем добре си беше като за първи опит. Гледай Доркас и се учи от нея.

Смит помисли.

— Водата гроква Доркас и го съхранява.

— Нея. Доркас е „тя“, а не „той“.

— Нея — старателно повтори младежът. — Значи съм говорил неистинно? Прочетох в „Нов международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание, издаден в Спрингфийлд, Масачузетс, че в разговорния език мъжкият род може да обхваща и женския. В „Договорно право“ на Хагуърт, пето издание, Чикаго, Илинойс, 1978 година, на страница 1012-та е написано, че…

— Задръж! — прекъсна го Харшо. — Формите за мъжки род могат да обхващат и женския род, но само при обобщения, а не спрямо отделен човек. Доркас винаги е „тя“ и никога „той“.

— Ще запомня.

— Постарай се, че иначе ще накараш Доркас да ти покаже доколко е жена. — Харшо примигна замислено. — Джил, момчето спи ли с тебе? Или изобщо с някоя от вас?

Тя се поколеба и отговори с равен глас:

— Доколкото знам, Майк не спи.

— Не отговори на въпроса ми.

— Нямах желание. Както и да е. Поне с мен не е спал.

— Хъм… по дяволите, интересът ми е чисто научен. Майк, какво друго научи?

— Научих два начина да си връзвам обувките. Единият е подходящ само за падане. Другият е подходящ за ходене. Научих и спреженията на глаголите — аз съм, ти си, той е, ние сме, вие сте, те са. Аз бях, ти беше…

— Достатъчно. Нещо друго?

Майк се усмихна лъчезарно.

— От вчера се уча да карам трактора, леко и с мерак.

— Ъ? — Джубал стрелна с поглед Джил. — Кога стана това?

— Следобед, когато ти си дремна. Няма страшно, Дюк внимава Майк да не се нарани.

— Е… явно е жив и здрав. Майк, чете ли?

— Да, Джубал.

— Какво?

— Прочетох още три тома от Енциклопедията — от „Мариб“ до „Планти“. Ти ми каза да не прекалявам с Енциклопедията, затова спрях след третия том за вчера. После прочетох „Трагедията на Ромео и Жулиета“, написана от маестро Уилям Шекспир от Лондон. После прочетох „Мемоарите на Жак Казанова дьо Сенгал“, преведени на английски език от Франсис Уелмън. После се опитвах да грокна прочетеното, тогава Джил ме повика да сляза за закуска.

— И грокна ли?

По лицето на Смит се изписа неловкост.

— Джубал, не знам това.

— Какво те мъчи?

— Не гроквам в пълнота каквото чета. В историята, написана от Уилям Шекспир, аз се изпълних с щастие от смъртта на Ромео. Но продължих да чета и научих, че той се обезтелесил твърде рано. Поне си мислех, че съм грокнал. Защо е така?

— Ами защото е бил лигаво недорасло кретенче.

— Извинявай, не разбрах.

— И аз не знам, Майк.

Смит се замисли, промърмори нещо на марсиански и добави:

— Аз съм само едно яйце.

— А? Майк, ти винаги казваш тези думи, преди да помолиш за услуга. Какво има?

Младежът се поколеба и избълва припряно:

— Братко Джубал, ще попиташ ли Ромео защо се е обезтелесил? Аз не мога, защото съм само едно яйце. Но ти можеш и след това ще ме научиш как да грокна това.

Джубал схвана, че Майк смята Ромео за наистина живял човек, освен това си изясни, че момчето очаква от него да призове духа на Ромео и да му поиска обяснения за глупостите, извършени приживе. Чудеше се как да му внуши, че родовете Монтеки и Капулети никога не са имали телесно битие. Идеята за художествена измислица надхвърляше представите на Майк. Нищо в неговия опит не би му помогнало да я разбере. Опитите на Джубал да му я изтълкува толкова развълнуваха момчето, че Джил очакваше той да се свие на кълбо всеки миг.

Но Майк усети колко е близо до тази неизбежност, а се бе научил да не използва това убежище в присъствието на приятели, защото (с изключение на неговия брат доктор Нелсън) им причиняваше емоционална нестабилност. Положи могъщо усилие, забави ударите на сърцето си, успокои се и се усмихна.

— Ще чакам грокването да дойде от само себе си.

— Така да бъде — съгласи се Джубал. — Отсега нататък, преди да прочетеш нещо, попитай мен, Джил или някой друг дали е белетристика. Не искам да се объркваш.

— Ще питам, Джубал.

Майк реши, че когато грокне тази странна идея, трябва да я предаде в пълнота на Старите… и осъзна, че се чуди дали и те знаеха що е „художествена измислица“. Невероятното хрумване, че нещо може да е тъй чуждо за Старите, както и за него, преобръщаше представите му много по-решително от чудатостите на литературата и той го остави да узрее за размисъл.

— …но не те повиках тук — продължаваше неговият брат Джубал, — да обсъждаме жанрове и стилове. Майк, помниш ли деня, когато Джил те отведе от болницата?

— „Болница“? — повтори Човека от Марс.

— Джубал — намеси се Джил, — изобщо не съм сигурна дали Майк знае, че беше в болница. Нека аз да опитам.

— Ами продължавай.

— Майк, ти помниш къде беше — живееше сам в една стая, преди да те облека и да си тръгнем оттам.

— Да, Джил.

— После отидохме на друго място, аз те съблякох и те изкъпах.

Смит се усмихна на спомена.

— Да. Беше велико щастие.

— След това те изсуших… но дойдоха двама мъже.

Усмивката му се стопи мигновено. Той се разтресе и започна да се свива на кълбо.

— Майк! Спри! Да не си посмял да се криеш в себе си!

Смит се овладя.

— Добре, Джил.

— Чуй какво искам от тебе — спомни си онзи момент, но не се разстройвай. Имаше двама мъже. Единият те доведе в хола.

— Стаята с веселата трева — реши да добави той.

— Правилно. Домъкна те в стаята с тревата и аз се опитах да го възпра. Той ме удари и изчезна някъде. Помниш ли?

— Не ми ли се сърдиш?

— Какво? А, изобщо не ти се сърдя. Единият го нямаше вече, тогава вторият насочи пистолет към мен… и също изчезна. Уплаших се, но не съм се ядосвала.

— И сега ли не ми се сърдиш?

— Майк, миличък… Никога не съм ти се сърдила. Джубал и аз само искаме да разберем какво се случи тогава. Двамата мъже бяха в стаята, после ти направи нещо… и вече ги нямаше. Какво направи? Можеш ли да ни обясниш?

— Ще ви обясня. Мъжът… големият мъж те удари и аз също имах страх. Затова… — Изграчи нещо на марсиански и ги погледна озадачено. — Не знам думите.

Джубал се намеси:

— Майк, опитай да ни обясниш по-простичко.

— Ще се опитам, Джубал. Нещо е пред мен. То е лошо и не трябва да бъде. Затова посягам… — Пак се обърка. — Лесно е. Много по-трудно е да си вържа обувките. Но ги няма думите. Аз много съжалявам. — Майк се подвоуми. — Може би ги има в другите томове на Енциклопедията. Ще ги прочета през нощта и ще ви обясня утре сутринта.

— Може би — скептично промърмори Джубал. — Я да проверим нещо. — Отиде в единия ъгъл на стаята и взе празен кашон от бренди. — Можеш ли да премахнеш това нещо?

— То лошо ли е?

— Е, нека смятаме, че е лошо.

— Но… Джубал, аз трябва да знам, че е лошо. Това е кутия. Не гроквам, че не бива да бъде.

— Хъм. Ами ако запратя кашона по Джил?

В усмивката на Смит имаше кротка печал.

— Ти няма да направиш това на Джил.

— Ъ-ъ… да бе, дявол ме взел. Джил, защо ти не хвърлиш кашона по мен? С все сила, поне да ме одраска, ако Майк не успее да ме предпази.

— Джубал, това никак не ми харесва.

— Хайде де! В името на науката… и заради Бен Какстън.

— Но…

Джил скочи, грабна кашона и го метна към главата на Харшо, който бе напрегнал воля да остане неподвижен, но инстинктът надделя и той в последния миг се наведе.

— Не можа да ме улучиш. Ама че неприятно. Нищо не видях. — Озърна се към Смит. — Майк, какво… Ей, момче, да не ти е зле?

Човека от Марс трепереше и гледаше нещастно. Джил го прегърна.

— Стига, миличък, всичко е наред! Чудесно се справи. Кашонът дори не докосна Джубал. Просто изчезна.

— Май така излиза — призна Харшо, който оглеждаше стаята, захапал нокътя на единия си палец. — Ан, ти наблюдаваше ли?

— Да.

— И какво видя?

— Кашонът не изчезна просто така. Процесът продължи частица от секундата. От моето място изглеждаше, че се смалява, сякаш отлита надалеч. Но не излезе от стаята. Виждах го до мига, в който изчезна.

— Но къде е?

— Само това мога да кажа.

— По-късно ще пуснем видеозаписите, но и без това повярвах. Майк…

— Да, Джубал?

— Къде е кашонът?

— Кашонът е… — Смит се запъна. — Отново ги няма думите. Съжалявам.

— Съвсем се оплетох. Синко, можеш ли да го върнеш?

— Извинявай, не разбирам.

— Запрати го нанякъде. Сега го измъкни оттам.

— Но как бих могъл? Кашонът го няма.

Джубал се замисли.

— Ако този метод се разпространи, напълно ще промени представите за веществени доказателства. „Съставих своя малък списък… на никой няма те да липсват.“ Майк, колко наблизо трябва да бъдеш?

— Моля?

— Ако стоиш в коридора, а аз съм до прозореца, да речем, на десетина метра, би ли попречил на кашона да ме удари?

Смит като че се учуди.

— Да.

— Хъм… застани до прозореца. Да предположим, че аз и Джил сме застанали оттатък басейна, а ти си тук. Би ли могъл да спреш кашона?

— Да, Джубал.

— Добре… Ами ако сме до портата, на половин километър оттук. Това твърде далеч ли е?

Младежът се поколеба.

— Джубал, не е важно разстоянието. Не е да виждаш, а да знаеш.

— Я да видим дали съм грокнал. Няма значение къде стоиш. Дори не е нужно да виждаш. Ако знаеш, че става нещо лошо, можеш да го предотвратиш. Прав ли съм?

Смит го погледна смутено.

— Почти си прав. Но аз скоро напуснах гнездото. За да знам, трябва да видя. Старите нямат нужда от очи, за да знаят. Те знаят. Те грокват. Те действат. Моля да ме извиниш.

— Не знам за какво се извиняваш — промърмори Харшо. — Първият министър на мира щеше да те обяви за „строго секретен“ още преди десет минути.

— Моля?

— Няма значение. — Джубал отиде при бюрото и взе тежък пепелник. — Джил, само не се цели в лицето ми. Хайде, Майк, застани в коридора.

— Джубал, братко… Моля те, недей!

— Сега пък какво има? Искам още една демонстрация и този път няма да гледам настрани.

— Джубал…

— Слушам те, Джил.

— Май грокнах какво притеснява Майк.

— Казвай тогава.

— В предишния опит аз се помъчих да те ударя с кашона. Но ние сме водни братя на Майк и той се огорчи дори от намерението ми. Мисля, че в такива занимания има нещо крайно чуждо на марсианското мислене.

Харшо се намръщи.

— Ами нека ни разследва Комисията по антимарсианска дейност.

— Джубал, не се шегувам.

— И аз. Добре, Джил, ще опитаме иначе. — Той подаде пепелника на Майк. — Синко, нали усещаш колко е тежък? Опипай тези остри ръбове.

Смит предпазливо завъртя предмета в ръцете си.

— Ще го подхвърля нагоре така, че да падне на главата ми.

Майк го зяпна.

— Братко, сега ли си решил да се обезтелесиш?

— Ъ? Не, не! Но пепелникът ще ме нарани, ако не го спреш. Хоп!

Пепелникът почти докосна тавана, достигна най-високата точка от траекторията си и спря. Харшо се вторачи в предмета, сякаш застинал в стоп-кадър на филм. Изрече дрезгаво:

— Ан, какво виждаш?

Тя каза без следа от вълнение:

— Пепелникът се намира на около десет сантиметра от тавана. Не виждам нищо, което да го задържа в това положение. — Тя помълча и добави: — Джубал, поне така ми се струва… но ако и камерите не са заснели същото, ще си скъсам дипломата.

— Да-а… Джил?

— Ами рее се…

Джубал се настани на стола зад бюрото, без да откъсва поглед от пепелника.

— Майк, това нещо защо не изчезна?

— Но ти каза да го спра — гузно се оправда Човека от Марс, — а не да го премахна. Когато накарах кашона да изчезне, ти поиска пак да бъде. Сега сгреших ли?

— Ох! Не, направи точно каквото трябваше. Все забравям, че разбираш всичко буквално.

Харшо си припомни какви обиди ръсеше като малък и се зарече никога да не ги произнася в присъствието на Майк. Каже ли му „пукни“ или „разкарай се“, не се и съмняваше, че ще последва точно изпълнение на пожеланието.

— Аз съм радостен — сериозно отвърна Смит. — Съжалявам, че не мога да върна кашона. Още повече съжалявам, че похабих храна. Но тогава беше неизбежност. Така грокнах.

— А? Каква храна?

Джил побърза да се намеси:

— Джубал, той говори за онези двама мъже. Беркуист и другия.

— Аха… — Джубал си напомни, че има твърде немарсиански представи за храната. — Майк, не се тревожи за онази „храна“. Не ми се вярва, че някой санитарен инспектор би я одобрил. Всъщност — добави, защото се сети за федералните забрани на канибализма, — щяха да ги отхвърлят като крайно неподходящи. Пък и наистина е било неизбежно. Грокнал си вярно и си постъпил правилно.

— Много съм успокоен — заяви Майк с видимо облекчение. — Само Старите са напълно уверени в действията си при изпитание… аз трябва още много да уча и да раста, преди да се присъединя към Старите. Джубал, може ли да го преместя? Уморявам се.

— Искаш да го махнеш ли? Няма проблем.

— Не мога.

— А? Че защо?

— Твоята глава вече не е под него. Не гроквам лошо пепелникът да е на това място.

— Ясно. Премести го.

Харшо се взря напрегнато. Очакваше пепелникът да се пренесе над главата му, за да стане отново „лош“. Вместо това се понесе косо към бюрото, залюля се над плота и го докосна лекичко.

— Благодаря ти, Джубал — каза Смит.

— Какво? Аз ти благодаря, синко. — Харшо опипа пепелника. Беше си все същият. — Да, благодаря ти, за най-изумителното преживяване, откакто онази платена хубавица ме вкара в таванската си стаичка. — Той се обърна. — Ан, обучавала си се в „Райн“.

— Така е.

— Виждала ли си левитация и преди?

Тя се подвоуми.

— Наблюдавала съм онова, което наричат телекинеза със зарове, но не съм наясно с теорията на вероятностите и не мога да потвърдя, че беше телекинеза.

— Бре, да му се не види, ти и за слънцето няма да твърдиш, че е изгряло, ако го закриват облаци.

— А как бих могла? Някой може да осветява изкуствено облаците отгоре. Един от съучениците ми като че владееше левитацията на предмети колкото кламерче… но първо трябваше да обърне поне три чаши. Не успях да се уверя достатъчно, за да свидетелствам, защото пих наравно с него.

— Значи никога не си виждала нещо подобно?

— Никога.

— Хъм… повече не си ми нужна като Свидетел. Ако искаш да останеш, свали тогата и се настани удобно.

— Благодаря, искам да остана. Но след твоето поучение за джамиите и синагогите, ще отида да се преоблека в стаята си.

— Както ти харесва. Събуди Дюк, искам да се погрижи за камерите.

— Добре, шефе. Не позволявай да стане нищо интересно, докато се върна.

— Не обещавам. Майк, седни до бюрото. Можеш ли да вдигнеш пепелника? Покажи ми.

— Да, Джубал — каза Смит, посегна и взе пепелника с ръка.

— Не, не така!

— Сбърках ли?

— Грешката е моя. Ще ми се да знам можеш ли да го вдигнеш, без да го пипаш.

— Да, Джубал.

— Е, какво става? Умори ли се вече?

— Не, Джубал.

— Ами тогава защо?… Трябва ли да е „лош“?

— Не, Джубал.

— Джубал — обади се Джил, — ти не му каза да го вдигне, а само го попита дали може да направи това.

— Да бе — смути се Харшо. — Майк, моля те, вдигни пепелника трийсетина сантиметра над бюрото, без да го пипаш.

— Добре, Джубал. — Пепелникът увисна във въздуха над бюрото. — Ще премериш ли? — неспокойно попита Майк. — Ако съм сбъркал, ще го преместя.

— Много си е добре! Можеш ли да го задържиш така? Ако се умориш, кажи ми.

— Ще ти кажа.

— Ще успееш ли да вдигнеш и още нещо? Ей този молив? Хайде, стига да можеш.

— Да, Джубал — и моливът се нареди до пепелника.

Щом бъдеше помолен, Майк прибавяше още предмети. Ан се върна, придърпа стол по-близо до бюрото и се загледа, без да продума. Дюк влезе, нарамил сгъваема стълба, озърна се небрежно през рамо, после се вторачи, но също не каза нищо, а разпъна стълбата. След малко Майк промърмори колебливо:

— Джубал, не се чувствам сигурен. Аз… — Пак затърси думата. — В тези неща съм пълен идиот.

— Не се преуморявай.

— Мога да помисля още нещо във въздуха, надявам се. — Едно преспапие се размърда… и десетината предмети се изръсиха на бюрото. Майк едва не заплака. — Джубал, безкрайно съжалявам.

Харшо го тупна по рамото.

— А би трябвало да си горд. Синко, ти направи нещо, което… — Джубал се опита да измисли сравнение, вече познато на Майк. — По-трудно е от връзването на обувки и доста по-добро от идеално салто и половина напред. Направи го, ами… „леко и с мерак“. Грокна ли?

Майк като че се изненада.

— Значи не трябва да се срамувам?

— Трябва да се гордееш.

— Да, Джубал — доволно каза Смит. — Гордея се.

— Хубаво. Майк, аз не мога да вдигна дори един пепелник, без да го хвана с ръка.

Смет се стъписа.

— Не можеш?

— Точно така. Ти дали ще можеш да ме научиш?

— Да, Джубал. Ти… — Майк се смути. — Отново нямам думите. Ще чета и пак ще чета, докато намеря тези думи. И тогава ще те науча, братко.

— Е, недей да се напъваш прекалено.

— Моля?

— Майк, да не останеш разочарован, ако не намериш тези думи. Може и да липсват в английския език.

Смит обмисли и реши.

— Значи ще науча своя брат на езика на моето гнездо.

— Май си закъснял с половин век.

— Сбърках ли?

— О, не, в никакъв случай. Но защо не започнеш да учиш Джил на своя език?

— От него ме боли гърлото — оплака се тя.

— Прави си гаргара с разтворен аспирин — посъветва я Джубал. — Сестра, това беше твърде жалко оправдание. Вече си назначена за научен сътрудник по марсианска лингвистика… което не изключва други задължения при необходимост. Ан, впиши я във ведомостта и не забравяй данъчните облекчения.

— Тя отдавна помага в кухнята. Да я назнача ли със задна дата?

— Не ми досаждай с подробности — сви рамене той.

— Но аз не вярвам, че ще мога да науча марсианския! — възпротиви се Джил.

— Можеш поне да се опиташ.

— Само че…

— А кой ми приказваше за „благодарност“? Е, приемаш ли работата?

Джил си прехапа устните.

— Приемам. Да… шефе.

Смит докосна стеснително ръката й.

— Джил… ще те науча.

Тя погали ръката му.

— Благодаря, Майк. — Вторачи се в Харшо. — Ще взема да го науча напук на тебе!

Джубал се ухили насреща й.

— Да, гроквам подбудите ти. Значи ще го научиш. Майк, а още на какво си способен, което не ни е по силите?

— Не знам — озадачено отвърна Смит.

— Че как да ти отговори — възмути се Джил, — като не е наясно ние какво можем?

— Хъм… вярно. Ан, промени длъжността й на „сътрудник по марсианска лингвистика, култура и умения“. Джил, докато изучаваш техния език, непременно ще се натъкваш на разлики, огромни разлики. Искам веднага да ми казваш какво си открила. Майк, ако и ти забележиш, че не можем да правим нещо, което ти можеш, кажи ми.

— Ще ти казвам, Джубал. Какви ще бъдат тези неща?

— Сега не знам. Като това, което направи току-що… и като оставането под вода неопределено време. Ха… Дюк!

— Шефе, зает съм с касетите.

— Но устата ти е свободна, нали? Забелязах, че водата в басейна е помътняла.

— Довечера ще сипя нещо за утаяване, а утре сутринта ще изсмуча какво падне на дъното.

— А пробите какво показват?

— Всичко е наред, можеш и да пиеш от тая вода. Само изглежда мръсна.

— Нека си остане така. Ще ти кажа кога искам да я почистиш.

— Ама, шефе, на никой не му е приятно да плува в мътилка.

— Капризните да не скачат в басейна. Стига приказки, Дюк. Готови ли са касетите?

— Ей сега.

— Добре. Майк, ти знаеш ли какво е пистолет?

— Пистолетът — старателно започна Смит, — е вид оръжие, изхвърлящо куршуми чрез разширяване на газовете от някакво взривно вещество, като например барут. Състои се от цев, отворена в единия край, а в другия има и…

— Ясно, ясно. Грокна ли това?

— Не съм сигурен.

— А виждал ли си пистолет?

— Не знам.

— Как да не си виждал! — обади се Джил. — Майк, припомни си онази стая с трева вместо под… но не се вълнувай! Единият мъж ме удари.

— Да.

— Другият насочи нещо към мен.

— Онова нещо беше много лошо.

— И беше пистолет.

— Предполагах, че думата за лошото нещо може да е „пистолет“. В „Нов международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание…

— Разбрахме се, синко — побърза да го прекъсне Джубал. — Сега слушай. Ако някой заплаши Джил с пистолет, ти как ще постъпиш?

Паузата се проточи.

— Няма ли да се ядосаш, ако похабя храна?

— Не. В подобни обстоятелства никой не би ти се разсърдил. Но искам да разбера още нещо. Можеш ли да махнеш пистолета, без да изчезне човекът?

Смит помисли.

— Да запазя храната?

— Е, не това исках да кажа. Способен ли си да отстраниш пистолета, без да навредиш на човека, който го държи?

— Джубал, няма да му навредя. Ще махна пистолета, а човекът просто ще изчезне. Няма да усети никаква болка. Само ще се обезтелеси. Храната няма да се повреди.

— Да, сигурно така ще стане — въздъхна Харшо. — Но не е ли възможно да махнеш само оръжието? Без да „спираш“ човека, без да го убиваш. Остави го да си живее.

— Ще бъде по-лесно, отколкото да правя и двете неща наведнъж. Джубал, само че… ако го оставя в тялото му, той пак ще може да нарани Джил. Така гроквам.

Харшо си напомни, че мъжът с бебешки наивното лице пред него не е нито бебе, нито наивник. По-точно, усвоил е сложна култура, за която самият Харшо подозираше, че далеч е изпреварила човешката по непонятни пътища… и че тези невинни думи чува от устата на свръхчовек. Поне по нищо не отстъпваше на супермените от комиксите. Много внимателно избра какво да каже, защото замисляше опасен експеримент.

— Майк, когато се изправиш пред… „изпитание“ и се налага да направиш нещо, за да защитиш Джил, не се колебай.

— Добре, Джубал.

— И не се тревожи, че може да похабиш храна. Не мисли за нищо друго. Защити Джил.

— Аз винаги ще защитавам Джил.

— Чудесно. Но да речем, че някой се прицели с пистолет или просто го държи. Да предположим, че не искаш да убиеш този човек, но се налага да отстраниш пистолета. Ще успееш ли?

Майк помълча.

— Мисля, че грокнах. Пистолетът е лошо нещо. Но е възможно да има необходимост човекът да остане в тялото си. — Пак се замисли. — Ще успея.

— Добре. Майк, сега ще ти покажа друг пистолет. Лошо нещо.

— Да, пистолетът е лошо нещо. Ще го махна.

— Но не го прави веднага, щом видиш пистолета.

— Да не го правя?

— Точно така. Ще вдигна пистолета и ще се опитам да го насоча към тебе. Преди да успея, ти трябва да си махнал оръжието. Но не ме спирай, не ме наранявай, не ме убивай, не ми прави нищо. И недей да ме хабиш като храна.

— О, никога не бих постъпил така — тържествено заяви Майк. — Братко Джубал, когато се обезтелесиш, надявам се, че ще бъда допуснат да вкуся от тебе, да те съхранявам и възхвалявам с всяка хапка… докато те грокна в пълнота.

Харшо потисна рефлексите си и отговори сериозно:

— Благодаря ти, Майк.

— Аз ти дължа признателност, братко. А ако аз бъда избран преди тебе, надявам се и ти да ме сметнеш достоен за грокване. Да ме споделиш с Джил. Нали ще ме споделиш с нея? Моля те.

Харшо стрелна с поглед Джил — лицето й беше безметежно. Предположи, че като медицинска сестра е обръгнала на всичко.

— Ще те споделя с Джил — отвърна на Майк. — Само че никой от нас няма да бъде храна още дълго. Сега ще ти покажа оръжието, а ти чакай, докато ти кажа… после бъди много внимателен, защото трябва да свърша много неща, преди да съм готов за обезтелесяване.

— Ще внимавам, братко.

— Добре. — Харшо отвори чекмедже. — Погледни тук, Майк. Виждаш ли го? Ще го извадя. Но не прави нищо, преди да ти кажа. — Той хвана дръжката на стария полицейски револвер. — Подготви се… Сега!

Джубал се постара да завърти цевта към Смит, но ръката му беше празна. Усети се, че трепери.

— Идеално! — одобри веднага. — Махна го, преди да се прицеля.

— Щастлив съм.

— И аз. Дюк, камерите дали хванаха това?

— Ъхъ.

— Добре — въздъхна Харшо. — Това беше всичко, деца. Вървете да се забавлявате.

— Шефе — помоли Ан, — после ще ми кажеш ли какво е записано?

— Защо не останеш да прегледаме касетите?

— А, не! Не мога да гледам запис на нещо, на което съм била Свидетел. Но искам да знам ще проличи ли от касетите дали съм се побъркала.

— Дадено.

Тринадесета глава

Когато останалите излязоха, Харшо отвори уста да поиска нещо от Дюк, но вместо това каза наежено:

— Какво си се вкиснал?

— Шефе, кога ще се отървем от тоя вампир?

— „Вампир“ значи?! Ама че си нахален селяндур!

— Добре де, к’во като съм от Канзас? Там поне нямаме човекоядци. Докато тоя не се разкара, аз ще ям в кухнята.

— Нима? — вледеняващо изрече Харшо. — Ан ще ти приготви последния чек след пет минути. Не ти трябват повече от десет, за да си прибереш комиксите и другата риза.

Дюк престана да се занимава с видеото.

— А, не съм казвал, че напускам.

— Синко, думите ти означаваха точно това за мен.

— Но… к’во пък толкоз? Често си ям в кухнята.

— Сега е друго. Никой, живеещ под моя покрив, не отказва да се храни с останалите. Аз съм представител на почти изтребен вид — старомоден джентълмен. Следователно мога да бъда неумолим кучи син, ако така ми е изгодно. Както в момента… Защото никой суеверен, тесногръд простак не може да ми нарежда кой ще се храни на моята маса. Споделял съм трапезата с грешници, но никой няма да ме обвини, че съм ял от една пита с фарисеи.

Дюк проточи намусено:

— Май трябва да ти прасна един в мутрата… и тъй щеше да стане, ако ми беше на годините.

— Нека това не те възпира. Да не излезе, че съм по-корав, отколкото си мислиш. Ако ли не, като чуят шума, другите ще довтасат. Убеден ли си, че ще се справиш с Човека от Марс?

— С него? Ще го потроша с една ръка.

— Вероятно… ако успееш да го пипнеш.

— Сериозно?

— Видя как се опитах да насоча оръжие към него. Дюк… къде е този револвер? Хайде, намери го. И после ми кажи дали ще потрошиш Майк. Но първо намери револвера.

Дюк пак се зае с видеото.

— Фокус. На записа ще си проличи.

Харшо натърти:

— Дюк, стига си се занимавал с това нещо. Седни. Аз ще се погрижа за касетите, когато си тръгнеш.

— К’во? Джубал, да не си пипнал апарата. Само го разваляш.

— Казах ти да седнеш.

— Ама…

— Дюк, ако ми щукне, ще пръсна тази проклетия на парчета. Не приемам услуги от човек, който вече е напуснал дома ми.

— Как ли пък не! Истината е, че те удари дамлата и ме уволни за нищо.

— Седни, Дюк — кротко помоли Харшо, — и нека се опитам да ти спася живота… или да те изпъдя оттук възможно най-бързо. И не се бави заради багажа си. Може да не живееш достатъчно дълго, за да ти потрябва.

— Какви ми ги дрънкаш, по дяволите?

— Изразих се съвсем точно. Няма никакво значение дали сам си напуснал или съм те уволнил. Отказа се от работата тук, когато заяви, че няма да се храниш с всички. И все пак ще ми е неприятно да те убият, докато си в моето имение. Затова седни и нека се постараем да избегнем тази опасност.

Дюк като че се стъписа. И седна. А Харшо продължи:

— Ти воден брат ли си на Майк?

— А? Не съм, разбира се. Чух за тия щуротии, ама не виждам смисъл.

— Смисъл има и никой не те е питал какво мислиш. Твърде си невеж, за да изслушам мнението ти. — Веждите на Харшо се събраха над носа. — Дюк, нямам никакво желание да те уволня, защото поддържаш всичко в изправност и ми спестяваш ядовете с механичните глупости. Обаче съм длъжен да те махна оттук, докато си жив и здрав. После ще проверя още кой не е воден брат на Майк… и или ще се погрижа да станат, или ще изгоня и тях. — Джубал сърдито си дъвчеше устните. — Може би ще е достатъчно да изтръгна обещание от Майк да не посяга на никой без мое разрешение. Хъм… не, тук скоро ще се забъркат едни каши, а той лесно греши в преценката си. Да речем, че ти… или Лари, защото няма да си тук, награби Джил и я хвърли в басейна. Може да направи компания на револвера, преди Майк да осъзнае, че Джил не е била заплашена от нищо. Само че Лари има право да си изкара докрай живота, а не да го загуби заради моята небрежност. Дюк, аз оставям всеки сам да се издъни, но това не ме оправдава, ако натикам тротилов калъп в ръцете на бебе.

— Шефе, съвсем си оплел конците — бавно каза Дюк. — Майк никому нищо лошо няма да стори… е, от тия канибалски приказки ми се гади, ама не ме разбирай накриво. Знам, че е дивак и на нищо свястно не са го научили. Той си е кротък като агънце.

— Така ли мислиш?

— Абсолютно.

— Гледай ти… Имаш пушки в стаята си. Аз пък ти казвам, че Майк е опасен. Откривам ловния сезон за марсианци. Вземи пушка, слез при басейна и го гръмни. Хич не се тревожи за законите, аз ти гарантирам, че няма да те осъдят. Хайде де!

— Джубал, ти се майтапиш.

— Май не ми е до майтапи. Защото не можеш да го застреляш. Опиташ ли се, пушката ще отиде при онзи револвер, а връхлетиш ли Майк изневиделица, и ти ще изчезнеш. Изобщо не ти е ясно с кого си имаш работа. Майк не е „кротък като агънце“, нито е дивак. Подозирам, че ние сме диваците. Отглеждал ли си змии?

— Ъх… не!

— Аз пък имах няколко като хлапе. И една зима във Флорида си хванах нещо, което помислих за алена змия. Знаеш ли как изглеждат?

— Хич не понасям змии.

— Ето, още един предразсъдък. Повечето са безобидни, полезни и е страхотно забавление да се грижиш за тях. А алената змия е истинска красавица — на червени, черни и жълти петна. И не е злобна. Лесно се гледа. Мисля, че онзи дребосък ме харесваше. Знаех как да се справям със змиите, за да не ги дразня и да не им позволя да ме ухапят, защото и зъбите на неотровните змии не са много приятни. А този хубавец ми стана любимец. Носех го навън, показвах го на хората, позволявах му да се увива около ръката ми. И веднъж се случи да покажа колекцията си на херпетолог от зоопарка в Тампа. Естествено, първа беше алената змия. Онзи човек едва не изпадна в истерика. Моят любимец се оказа коралова змия — най-страшната в цяла северна Америка. Разбра ли какво исках да ти кажа?

— Че е опасно да отглеждаш змии? Това и аз можех да ти го кажа.

— Ох, за Бога! Имал съм гърмящи змии и водни мокасини. Отровната змия не е опасна повече от заредена пушка, стига да внимаваш. Но онази коралова змия беше опасна, защото не подозирах какво може да ми направи. Ако в невежеството си се бях отнесъл нехайно към нея, можеше да ме убие съвсем невинно, както котенце си пуска ноктите. Същото се опитвам да ти набия в главата за Майк. Изглежда като съвсем обикновено момче — доста хилав, непохватен, ужасно невеж, но и схватлив, покорен, жаден за знания. Само също като моето змийче, Майк не е съвсем това, което виждаш. Ако няма доверие в тебе, може да стане по-смъртоносен и от кораловата змия. Особено ако си помисли, че искаш да навредиш на някой от водните му братя — на Джил… или на мен. — Харшо поклати глава. — Дюк, ако си беше отпуснал ръката да ме цапардосаш и Майк стоеше до вратата, щеше да умреш, без да усетиш какво става, а аз не бих имал време да го спра. После Майк щеше да се извини за „похабената храна“, а именно — за твоите месести телеса. Но изобщо нямаше да е гузен, че те е лишил от живот, защото ти би му натрапил тази неизбежност… а дори и за тебе не би било важно. Нали разбираш, момчето вярва, че душата е безсмъртна.

— И к’во? Аз също вярвам. Обаче…

— Нима? — мрачно подхвърли Джубал. — Чудя се.

— И още как вярвам! Е, не се отбивам често в църква, ама съм възпитан както си трябва. Не съм си загубил вярата.

— Добре. Само че никога не съм разбирал как е възможно Бог да очаква създанията му да подберат единствената праведна религия според вярата си… това ми се струва доста мърляв начин да управляваш цяла вселена. Все едно. Щом вярваш в безсмъртието, няма защо да се безпокоим, че твоите предразсъдъци ще причинят скоропостижната ти гибел. Какво предпочиташ — да те погребем или да те изгорим?

— Ох, да му се не види, стига си ме баламосвал.

— Нямам такова намерение. Щом упорстваш да смяташ една коралова змия за безобидния й ален двойник, не мога да ти осигуря безопасност. Всяка твоя глупост може да се окаже последна. Само ти обещавам, че ще попреча на Майк да те изяде.

Долната челюст на Дюк увисна, после той забълва несвързани мръсотии. Харшо го изслуша и каза сопнато:

— Добре, спирай вече. Разбирай се с Майк както на тебе ти отърва. — Наведе се над видеото. — Искам да видя тези записи. Проклятие! — добави след секунда. — Тази гадост ме одра.

— Ами то не става насила. Ей тъй трябва…

Дюк натисна нужния бутон и пъхна касета. Никой повече не отвори дума за това дали Дюк още работи за Джубал. Апаратът беше преносим стереоизлъчвател. Скоро вече гледаха отново събитията, предшествали изчезването на празния кашон от бренди. Джубал видя как кашонът литна към главата му, после примигна и се стопи насред стаята.

— Ан ще се зарадва, че камерите потвърждават нейното свидетелство. Дюк, я да го пуснем пак по-бавно.

— Готово. — Дюк пренави касетата и обяви: — Десет към едно.

Същата сцена, но без звук. Кашонът мудно се отдели от ръцете на Джил, понесе се към главата на Джубал и в един миг вече не съществуваше. Но сега пролича как се смалява, докато стана невидим.

— Дюк, може ли да се забави още повече?

— Почакай малко. Това стерео се е скапало.

— Какво?

— Да пукна, ако знам защо не работи. При нормална скорост май всичко беше наред. А на забавена перспективата все едно се обърна с хастара навън. Тоя кашон отпраши надалеч със страшна сила, ама пак изглежда по-близо до нас от стената. Ами да, обърнат паралакс. Но изобщо не съм бърникал касетата.

— О, тъй ли било. Задръж, Дюк. Пусна касетата от другата камера.

— Ясно. Ще видим същото, ама под прав ъгъл и тоя път ще е нормално, а не като скапаната касета. — Дюк смени касетата. — Отначало го ускорявам и забавям накрая, става ли?

— Хайде.

Същата сцена от друг ъгъл. Когато обемното изображение на Джил сграбчи кашона, Дюк отново забави скоростта. Видяха как кашонът изчезна в далечината. Дюк се разпсува.

— И втората камера се е прецакала.

— Как така?

— Ами снимано е отстрани, значи кашонът трябваше да изскочи от кадъра. А той пак отпраши право пред нас, нали и ти го видя?

— Вярно е — съгласи се Джубал. — „Право пред нас“.

— Не може да стане тъй и от двата ъгъла.

— Защо пък да не може? Точно това стана. Чудя се — добави Харшо, — ако имахме доплерови радари вместо камери, какво ли биха показали?

— Де да знам. Но тия камери ще ги разглобя до последното винтче.

— Не си пилей времето.

— Ама нали…

— Дюк, нищо им няма на камерите. Кое е под прав ъгъл спрямо всичко останало?

— Не ме бива по гатанките.

— Можех да те препратя при господин Квадратков от Плоскоземия, но ще ти отговоря все пак. И така, кое е перпендикулярно на всяко друго нещо? Отговорът — два трупа, един револвер и празен кашон.

— Шефе, к’ви ги приказваш?

— По-ясно не съм се изразявал през живота си. Опитай се да повярваш на очите си, вместо да обвиняваш камерите, защото са показали нещо неочаквано за тебе. Да видим и останалото.

Харшо не забеляза нищо ново. Увисналият под тавана пепелник бе извън кадъра, но пък мързеливото му спускане към бюрото бе запечатано на лентата. Стереоизображението на револвера беше малко, но доколкото успяха да го различат, оръжието се смали в далечината, без да помръдне от мястото си. Харшо остана доволен, защото до последния миг стискаше с все сила дръжката на револвера… ако „доволен“ беше подходящата дума в случая.

— Дюк, искам копия от всичко това.

Другият се поколеба.

— Е, още ли работя тук?

— Какво? Ох, по дяволите! Не можеш да ядеш в кухнята и точка по въпроса. Забрави засега предразсъдъците си и ме изслушай.

— Ами слушам те.

— Когато Майк помоли за привилегията да хапне от жилавите ми старчески меса, той ми оказа най-голямата чест, която познава, но според втълпените му норми. Направи ми най-възвишен комплимент и всъщност ме помоли за благодеяние. Не е важно какво мислят в Канзас. Майк живее според ценности, които е усвоил на Марс.

— Предпочитам Канзас.

— Ами и аз — призна си Джубал. — Но нито ние двамата, нито Майк е бил свободен да избира. Почти е невъзможно да се отърсиш от наученото в най-ранните години. Дюк, не можеш ли да проумееш най-после, че ако ти беше възпитан от марсианци, щеше да имаш същото отношение към храната и изяждането й?

Дюк завъртя глава.

— Няма да ме минеш, Джубал. Вярно, почти всичко у Майк се дължи на гадния му късмет, че не е израснал сред цивилизовани хора. Но това с човекоядството е друго. То си е инстинкт.

— Инстинкт! Дрън-дрън!

— Тъй си е. Не ме е научила мама да не ставам канибал. Да пукна, ако не съм си знаел винаги, че това е гнусен грях. Само като си помисля и ще си изповърна червата. То си е инстинкт, от най-основните.

Джубал изпъшка.

— Дюк, как си могъл да научиш толкова неща за машинариите, а не знаеш какво цъка в собствената ти глава? Не е било нужно майка ти да казва: „Миличък, не си яж приятелчетата, не е прилично“. Защото просто си попил това правило с цялата култура, също като мен. Вицове за канибали и мисионери, анимационни филмчета, приказки, романи на ужаса и какво ли още не. Глупости, синко, това не може да бъде инстинкт. Канибализмът е бил най-разпространеният обичай в историята, във всяко разклонение на човешката раса. Сред твоите праотци, сред моите, изобщо сред всички.

— Да, може би е вярно за твоите деди.

— Хъм. Нали си ми казвал, че имаш индианска кръв?

— Ами да. Една осма. Какво от това?

— Значи, макар и двамата да имаме канибали в родословието си, вероятно твоите са правили това съвсем доскоро, защото…

— Ах ти, плешив, дърт…

— Изпусни парата! Ритуалният канибализъм е бил разпространен сред културите на всички коренни жители на Америка. Ако искаш, порови се в книгите. И понеже сме североамериканци, твърде възможно е да имаме и по нещо африканско в произхода си, без да подозираме… а там е било същото. Но ако ще да сме с чисто нордическо потекло (което е пълна глупост, защото расите се смесват много по-често, отколкото е признато), пак ще знаем само от кои канибали произхождаме… защото всяко човешко племе е било засегнато от този обичай. Дюк, безсмислено е да твърдиш, че нещо е „против инстинктите ти“, щом са го вършили стотици милиони хора.

— Но… Добре де. Знаех си аз, че не мога да те надприказвам. Ти всичко извърташ по твоему. Нека дедите ни да са били непросветени диваци… И к’во? Сега нали сме цивилизовани. Или поне аз.

— Намекваш, че аз не съм — ухили се Джубал. — Синко, да оставим настрана моя условен рефлекс да не си похапна пушен бут от… да речем, от тебе, както и набитите в главите ни предразсъдъци. Смятам табуто върху човекоядството за превъзходна идея, точно защото не сме цивилизовани.

— Ъ?

— Ако нямахме толкова силно табу, че ти го бъркаш с инстинкт, веднага се сещам за твърде много хора, които не бих допуснал да ме доближат в гръб, особено при днешните цени на телешкото. Е, какво ще кажеш?

Дюк се засмя неволно.

— Нямаше да рискувам с бившата ми тъща.

— Ами нашият чаровен съсед от южната страна, който е толкова небрежен с чуждия добитък през ловния сезон? Ще се хванеш ли на бас, че и двамата нямаше накрая да попаднем в неговия фризер? Но на Майк имам доверие, защото е цивилизован.

— Как тъй?

— Цивилизован според марсианските понятия. Говорил съм достатъчно с него, за да схвана, че марсианците не се изяждат просто така помежду си. Вярно е, че похапват мъртъвците си, вместо да ги погребат, изгорят или оставят на лешоядите. Но този обичай има дълбок религиозен смисъл. Нито един марсианец не е заклан против волята си. Всъщност марсианците май си нямат и представа за убийството. Умират, когато решат, след като обсъдят това с приятелите си и поискат разрешение от духовете на праотците да се присъединят към тях. И реши ли да умре, марсианецът го прави лесно, както ние си затваряме очите — няма насилие, няма болести, дори няма и шепа сънотворни хапчета. В един миг е жив и здрав, в следващия вече е дух. Тогава приятелите изяждат онова, от което той вече не се нуждае, за да го „грокнат“, както би казал Майк, при това възхваляват достойнствата му, докато мажат печеното с горчица. А духът присъства на церемонията, тя е нещо подобно на първо причастие, за да се утвърди положението му като един от Старите. Май са техните старейшини, доколкото разбирам.

Лицето на Дюк се изкриви презрително.

— Що за суеверни тъпотии!

— Но за Майк това е най-тържествена, макар и изпълнена с радост религиозна церемония.

Дюк прихна.

— Джубал, и ти не вярваш на тия глупости за духове. Всичко на всичко остава канибализмът, омесен с щуротии.

— Е, аз не бих се изсилвал толкова. Трудно ми да преглътна тези „Стари“, но Майк си говори за тях като за времето. А останалото… Дюк, ти от коя църква си? — Щом чу отговора, Джубал продължи: — Така си и мислех. В Канзас повечето хора са от това изповедание или толкова подобно на него, че трябва да прочетеш табелата над църквата, за да забележиш разлики. Я ми кажи — как се чувстваше, когато участваше в символичния канибализъм, толкова важен в ритуалите на твоята църква?

Дюк зяпна.

— Сега к’во ми разправяш, по дяволите?

И Джубал примигна невинно насреща му.

— Ти енориаш ли беше или само си ходил в неделното училище?

— А? Разбира се, че бях енориаш и още съм, макар да се мяркам рядко там.

— Чудех се дали не си бил допуснат до ритуала. Е, ако помислиш малко, ще се сетиш за какво говоря. — Харшо се изправи. — Няма да обсъждам предимствата на един вид ритуален канибализъм пред друг. Дюк, нямам повече време да те измъквам от блатото на предразсъдъците. Ще си тръгваш ли? Ако си решил, по-добре да те придружа до портата. Или ще останеш и ще се храниш с нас, човекоядците?

— Май ще остана — навъси се Дюк.

— Добре, но за нищо не отговарям. Сам видя видеозаписите. Ако имаш капка мозък в главата, ще разбереш колко опасен може да бъде този човекомарсианец.

Дюк кимна.

— Джубал, не съм такъв тъпанар, за какъвто ме смяташ. И няма да се оставя да ме изгониш заради Майк. Казваш, че бил опасен. Но и аз няма да го дразня. Че аз го харесвам тоя недорасъл глупчо.

— Ъ-ъ… да му се не види, още го подценяваш. Виж какво, ако си приятелски настроен към него, най-доброто решение е да му предложиш чаша вода. Разбра ли ме? Да станеш негов „воден брат“.

— Е, ще си помисля.

— Но не се преструвай! Ако Майк приеме вода от тебе, ще бъде сериозно до смърт. Ще ти вярва безогледно, каквото ще да става. Така че не прави това, освен ако си готов да му се довериш, да го подкрепяш докрай и при най-неприятните обрати. Или се раздаваш целия, или по-добре се откажи.

— Разбирам. Затова казах, че ще си помисля.

— Така да бъде. И недей да се бавиш с решението си… Очаквам неприятните обрати да настъпят твърде скоро.

Четиринадесета глава

Според Лемюъл Гъливер4, в страната Лапутия нито една важна личност не говорела или слушала без помощта на своя „клименол“, иначе казано — „пляскач“. Защото задължението на този слуга било да удря с надут мехур ушите или устата на своя господар, когато според мнението на същия този слуга, било желателно важната личност да говори или да слуша. Без съгласието на пляскача било невъзможно общуването с който и да е от господарите на Лапутия.

Тази система беше непозната на Марс. Старите биха имали полза от пляскачи, колкото змия от обувки. Все още телесните марсианци биха могли да се възползват от услугите на пляскачи, но не го правеха. Щеше да е напълно несъвместимо с начина им на живот.

Ако някой марсианец имаше нужда от няколко минути или години, за да се отдаде на размисъл, точно това правеше. Желаещите да говорят с него приятели просто изчакваха. Имаха цяла вечност на разположение, значи не се налагаше да бързат. Всъщност нямаха представа какво е бързане. Скоростта, ускорението, едновременността и други подобни абстракции бяха част от марсианската математика, но не засягаха чувствата на марсианците.

Напротив, неспирната припряност на човешкото битие идваше не от математическата необходимост, а от трескавата забързаност, заложена в разделението на човечеството на два пола.

Системата на пляскачите се е развила постепенно на планетата Земя. Имало е времена, когато всеки земен владетел публично раздавал правосъдие, затова и последният сред поданиците му можел да се яви пред него без намесата на посредник. Остатъци от тази уредба се съхранили и когато не останали много монарси по планетата — по-умните градоначалници оставяли вратите си отворени за всяка танцьорка от таверна или бездомник, дълго след началото на двадесети век. Последните спомени за този принцип били мумифицирани в първата и деветата поправки към конституцията на Съединените щати, по-късно отменени от съответните членове в законите на Световната федерация.

По времето, когато „Защитник“ се върна на Земята, принципът за свободен достъп до властителите беше мъртъв на дело, независимо от формалната система на държавно управление. А значимостта на отделния човек се мереше по слоевете пляскачи, преграждащи пътя на простолюдието към него. Представяха ги с названия като административни помощници, лични секретари, секретари на личните секретари, сътрудници по връзките с обществеността, служители в приемните и така нататък… но всички бяха „пляскачи“, защото имаха правото на своеволна забрана за достъп отвън.

Тези мрежи от чиновници доведоха до появата на неофициални лица, които „пляскаха“ Големия човек без позволение от явните пляскачи — на светски сборища, или защото можеха да проникват при него през задния вход, или защото разполагаха с известен на малцина телефонен номер. Наричаха ги „познат от голф-клуба“, „лобист“, „влиятелна личност“, „господин пет процента“ и как ли не още. И около тези пляскачи постепенно се оплитаха мрежи, докато те станаха почти толкова недостъпни, колкото и Големия човек. Така че вече имаше вторично породени чиновници, заети със заобикаляне на преградите, поставени от първичните. Около някой извънредно влиятелен индивид лабиринтът от неофициални пляскачи ставаше не по-малко заплетен от официалните ешелонирани защитни линии около просто много важните администратори.

Доктор Джубал Харшо, професионален клоун и любител на подмолните занимания, житейски паразит по личен избор, имаше почти марсианско отношение към „бързането“. Съзнаваше, че не му остава много живот, а му липсваше и марсианската, и канзаската вяра в безсмъртието, затова си постави за цел да преживее всеки златен миг, сякаш е вечност, без страх и надежда, но с почти порочно наслаждение. Разполагаше с нещо далеч по-просторно от бъчвата на Диоген, но и не толкова внушително като някогашния храм на удоволствията на хан Хубилай. Най-обикновено имение — няколко десетки декара, заобиколени от ограда под напрежение, къща с около четиринадесет стаи, с твърде деловити секретарки и други съвременни удобства. За да издържа това сурово в простотата си гнезденце, както и разнообразните си наемни работници, той влагаше минимум усилия срещу максимум отплата, защото му беше по-лесно да е богат, отколкото беден. Харшо желаеше да живее в ленив разкош и да прави само онова, което беше приятно на самия Харшо.

Затова се наскърби, когато обстоятелствата го принудиха да се разбърза и за нищо на света не би си признал, че се забавлява страхотно.

А тази сутрин се налагаше да поговори с главния администратор на планетата. Знаеше, че системата от пляскачи прави такъв контакт почти неосъществим. А Харшо се гнусеше дори от мисълта да се заобиколи с пляскачи, съответстващи на собственото му положение в обществото. Сам отговаряше на обажданията, ако беше до апарата, защото така получаваше възможността да се държи грубо с някой непознат, позволил си да наруши спокойствието му без причина… според разбиранията пак на Харшо. Известно му беше, че в Двореца на властта положението е съвсем друго. Господин генералният секретар не се занимаваше лично с обажданията. Но Харшо бе надхитрял всякакви правила и то десетилетия наред. Затова след закуска се зае весело с новата задача.

Името му позволи да проникне постепенно през няколко слоя от пляскачи. Беше достатъчно важен и прочут в собствената си тясна ниша, за да не му откажат разговор. Препращаха го от секретар на секретар и накрая на екрана пред него се появи вежлив младеж, готов да слуша безкрайно всичко казано от Харшо… но не и да го свърже с достопочтения господин Дъглас.

Харшо знаеше какво оживление ще настъпи, ако заяви, че Човека от Марс е при него, но не вярваше резултатите да му харесат. Прецени, че споменаването на Смит ще го лиши и от последния шанс да говори с Дъглас, но пък ще предизвика бурна реакция от подчинените му. Не това искаше. Животът на Какстън бе заложен на карта и Харшо не смееше да допусне провал заради недостатъчната власт или прекомерните амбиции на някой дребен чиновник.

Само че търпението му се изчерпа от тези кротки откази и накрая изръмжа:

— Млади човече, ако нямате никакви пълномощия, искам да говоря с човек, който ги има! Свържете ме с господин Беркуист.

Незначителното бюрократче в миг се лиши от усмивката си и Джубал си каза ликуващо, че най-после го захапа болезнено. Затова продължи да настоява.

— Е? Докога ще си седите така? Обадете се на Гил по някоя вътрешна линия и му кажете, че досега губихте времето на Джубал Харшо.

Чиновникът каза сковано:

— Никой с фамилията Беркуист не е на разположение в момента.

— Изобщо не ме интересува дали е на разположение. Веднага го открийте! Ако не познавате Гил Беркуист, попитайте началника си. Говоря за господин Гилбърт Беркуист, личен помощник на господин Дъглас. Щом работите в Двореца, непременно сте се срещали. Той е на около тридесет и пет години, висок е към метър и осемдесет, има жълтеникаво-червена коса, поразредена на темето, често се усмихва и има прекрасни зъби. Ако не смеете да го безпокоите, прехвърлете тази отговорност на своя шеф. Стига сте се размотавал, направете нещо!

— Моля ви, изчакайте. Ще попитам.

— Ще чакам непременно да ме свържете с Гил.

На екрана се появиха абстрактни орнаменти и един глас заговори убедително: „Молим ви да проявите търпение, докато връзката бъде осъществена. Тази пауза няма да бъде включена в сметката ви…“ Джубал се облегна в креслото и огледа стаята. Ан си четеше, седнала извън обсега на камерата. От другата му страна беше Човека от Марс, също извън полезрението. Той гледаше стереовизия, нахлузил слушалки на главата си.

Джубал си напомни да върне механичното дрънкало в мазето.

— Какво си пуснал, синко? — попита и се пресегна да усили звука.

Потвърдиха се най-лошите му опасения. Смит слушаше фостъритско богослужение. Пастирът четеше църковни съобщения:

— …младшият отбор „Дух в действие“ ще проведе демонстративен мач, затова елате по-рано да видите как ще хвърчат пух и перушина! Треньорът брат Хорнсби ме помоли да предам на момчетата, че трябва да си носят само каските, ръкавиците и бухалките. Този път няма да се занимаваме с грешници след мача. Обаче Малките херувимчета ще бъдат наблизо с чантите за първа помощ, ако някой стане непредпазлив от плам и усърдие. — Пастирът грейна в усмивка и обяви: — А сега една чудесна новина, деца мои! Вест от Ангел Рамзай за брат Артър Ренуик и добрата му съпруга Дороти. Молитвите ви бяха чути и одобрени, ще се пренесете в Небесата в четвъртък сутринта! Стани, Арт! Стани и ти, Доти! Поклонете се!

Камерата се завъртя, показа панорама на събралото се в църквата множество и се спря на брат и сестра Ренуик. На бесните овации и крясъците „Алелуя!“ брат Ренуик отговаряше с вдигнати в боксьорски поздрав ръце, а жена му се усмихваше изчервена до него и си бършеше очите с кърпичка.

Камерата се насочи светкавично пак към Пастира, когато той поиска тишина с повелителен жест. Продължи енергично:

— Прощалното празненство ще започне точно в полунощ и вратите ще бъдат заключени, затова елате по-рано и нека това е най-неудържимото веселие, каквото нашето паство е виждало. Всички се гордеем с Арт и Доти. Заупокойната служба ще бъде половин час след зазоряване, после веднага ще бъде поднесена закуска за онези, които трябва да отидат рано на работа. — Внезапно погледът на Пастира стана суров и операторът включи вариообектива, докато само лицето запълни стереото. — След последното прощално тържество клисарят намери празна бутилка в една от Щастливите стаи… празна бутилка от питие, произведено от грешници. Това е минало и забравено. Съгрешилият брат се покая и му бе наложена глоба в седморен размер, като дори отказа отстъпката за плащане в брой. Сигурен съм, че той няма да съгреши отново. Но помислете, деца мои — нима си струва да рискувате вечното блаженство заради няколко спестени цента от някоя преходна дреболия? Винаги търсете благословения печат със засмяното лице на Епископ Дигби. Не позволявайте на грешниците да ви подлъжат, че и тяхната стока е „не по-лоша“. Нашите спонсори ни подкрепят, заслужават и вие да ги подкрепяте. Братко Арт, тъжно ми е да говоря за това…

— Прав си! Давай нататък!

— …в такъв щастлив миг. Но нека никога не забравяме, че…

Джубал изключи звука от колоните.

— Майк, не са ти нужни подобни глупости.

— Не са ми нужни?

— Ами… — Да му се не види, момчето все някога трябваше да научи, че и това го има по света. — Добре де, гледай. Но ела да поговорим после.

— Ще дойда.

Харшо се канеше да подхвърли още някой съвет срещу склонността на Майк да разбира всичко буквално, но музиката по видеофона затихна и на екрана се появи мъж на около четиридесет години, на когото Джубал веднага лепна етикета „ченге“, затова побърза да каже нападателно:

— Но вие не сте Гил Беркуист!

— А вие защо толкова се интересувате от Гилбърт Беркуист?

Джубал отвърна с насилено търпение:

— Искам да говоря с него. Добри ми господине, вие обществен служител ли сте?

Мъжът се поколеба.

— Да. Вие трябва да…

— Никакво „трябва“! Аз съм гражданин и от моите данъци си получавате заплатата. Цяла сутрин не мога да осъществя най-просто обаждане по видеофона. Прехвърлят ме от едно говедо с мозък на муха към друго, и всички до един са се присламчили към държавната хранилка. Сега пък се появихте вие. Кажете ми името си, длъжността и служебния номер. След това искам да говоря с господин Беркуист.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Хайде по-полека! Не съм длъжен, защото съм частно лице, а вие не сте. Всеки гражданин има правото да зададе въпрос като моя на всеки държавен служител, съгласно присъдата по делото „О’Кели срещу щата Калифорния“, 1972 година. Настоявам да ми се представите — име, длъжност, номер.

Мъжът продължи безизразно:

— Вие сте доктор Джубал Харшо и се обаждате от…

— А, затова ли протакахте? Глупаво. Адресът ми е достъпен във всяка библиотека, пощенска служба или телефонен справочник. И всеки знае кой съм, ако може да чете. Вие грамотен ли сте?

— Доктор Харшо, аз съм полицейски служител и изисквам вашето съдействие. Каква е причината да…

— Стига, господине! Аз съм юрист. Гражданите са длъжни да съдействат на полицията само при определени обстоятелства. Например, при преследване на опасен престъпник, но и в такъв случай полицейският служител пак е длъжен да се идентифицира с документи. Преследвате ли някого, господине? Нима ще изскочите през този проклет уред, за да продължите гонитбата? Второ, гражданинът може да бъде помолен за съдействие, в разумни граници, определени от закона, при разследване на…

— Това е именно разследване.

— На какво, господине? Преди да изискате съдействието ми, трябва да ми се представите, като потвърдите думите си, да заявите с каква цел задавате въпросите си и ако настоявам — да посочите съответните членове от законите, за да ме убедите, че съществува „разумна необходимост“ да ви помогна. Нищо подобно не правите. Сега искам да говоря с господин Беркуист.

Мускулите по челюстите на мъже се издуха, но той отговори:

— Аз съм капитан Хайнрих от Федералното бюро на специалните служби. И фактът, че ви свързаха с мен, след като сте се обадил в Двореца, би трябвало да ви убеди, че съм този, за когото се представям. Все пак…

Той извади кожен калъф, разтвори го и показа пред камерата служебната си карта.

— Така да бъде, господин капитан — навъсено промърмори Харшо. — Сега ще обясните ли защо ми пречите да говоря с господин Беркуист?

— Господин Беркуист не е тук в момента.

— Защо не ми казахте веднага? Прехвърлете обаждането към някой с неговия ранг. Говоря за хората, пряко подчинени на генералния секретар, какъвто е Гил. Не искам пак да ми губи времето някой младши помощник, който няма право и носа си да издуха без разрешение! Щом Гил не си е на мястото, за Бога, свържете ме с човек, поне равен на него!

— Вие сте поискал да говорите с генералния секретар.

— Точно така.

— Добре, значи можете да ми обясните по какъв въпрос го търсите.

— А мога и да не ви обясня. Вие да не сте от доверените му помощници? Да не споделя държавните тайни с вас?

— Това няма значение.

— Напротив — има! Много добре знаете това, щом сте полицейски служител. Ще обясня на лице, за което ми е известно, че има достъп до поверителни материали и се ползва с доверието на генералния секретар. При това ще споделя само толкова, колкото е необходимо, за да бъда свързан лично с генералния секретар. Сигурен ли сте, че не мога да открия господин Беркуист?

— Напълно.

— Значи ще трябва да е някой друг от неговия ранг.

— Щом е такава тайна, не би трябвало да я обсъждате по видеофона.

— Драги ми капитане! Щом сте проследили откъде се обаждам, значи ви е известно и че имам оборудването за максимална защита на разговора.

Офицерът от специалните служби сякаш не чу забележката.

— Докторе, ще говоря откровено. Докато не ми обясните подбудите си, доникъде няма да стигнете. Обадите ли се пак, отново ще ви свържат с моя кабинет, ако ще да опитвате сто пъти. Ще бъде все същото, докато не станете по-сговорчив.

Джубал се засмя доволно.

— Няма да се наложи, защото волно или неволно изтървахте единственото сведение, от което имахме нужда, преди да пристъпим към действие, стига да се наложи. Мога да ги възпра до края на деня… но паролата вече няма да е „Беркуист“.

— За какво говорите, по дяволите?!

— Моля ви, господин капитан! Не по тази толкова незащитена линия! Вие знаете — или поне би трябвало да знаете, — че съм старши философункулист на редовна служба.

— Бихте ли повторил това?

— Вие не сте ли учил амфигория? Какво ли преподават в училище напоследък! Върнете се при детските си игрички, нямам нужда от вас.

Джубал прекъсна връзката, включи видеофона на десетминутен отказ от приемане на обаждания и каза:

— Съберете се насам, деца.

Върна се на шезлонга си до басейна. Предупреди Ан да държи под ръка тогата си на Свидетел, поиска от Майк да не се отдалечава прекалено и даде нарежданията си на Мириам относно видеофона. После се отпусна.

Не беше недоволен. Не очакваше веднага да стигне до генералния секретар. Но първото разузнаване вече откри слабо място в стената около главния администратор и той очакваше спречкването му с капитан Хайнрих да предизвика обаждане от по-високо равнище.

Дори това да не станеше, размяната на любезности с ченгето от специалните служби беше достатъчна да му сгрее душата. Харшо бе убеден, че някои крака са просто създадени за настъпване, в името на общото благо и за да бъде натрит вирнатият нос на бюрократите. Оказа се, че и мазолите на капитан Хайнрих направо плачеха да се разходи по тях.

Обаче пак започна да се пита колко ли още можеше да изчаква? Освен че фитилът на неговата „бомба“ скоро щеше да угасне, оставаше обещанието пред Джил да направи нещо за Какстън, а и вече си имаше ново главоболие — Дюк не беше в имението.

Джубал не знаеше дали се е махнал само за един ден или завинаги. На вечеря го видя, а на закуска — не. В дома на Харшо това не беше нищо особено и засега никой май не се притесняваше от отсъствието на Дюк.

Джубал хвърли поглед към басейна, видя опита на Майк да повтори точно гмуркането на Доркас и си призна, че съзнателно не попита за Дюк цяла сутрин. Все едно да се осведоми от мечката-стръвница виждала ли е заблуденото агънце. Току-виж, мечката отговорила. Е, имаше само един начин да се пребори с нерешителността.

— Майк! Ела тук.

— Идвам, Джубал.

Човека от Марс изскочи от басейна и затича към него като любвеобилно кутре. Харшо го огледа — момчето натрупа десетина килограма, откакто дойде, при това само мускули.

— Майк, знаеш ли къде е Дюк?

— Не, Джубал.

Ами край на въпросите. Смит не владееше изкуството на лъжата. Или не, почакай! Харшо си припомни навика на момчето да отговаря като компютър само за каквото го питаха… а и не знаеше къде е изчезнал проклетият кашон.

— А кога го видя за последен път?

— Видях Дюк да се качва по стълбата, когато аз и Джил слизахме, тази сутрин, за да приготвим закуската. — Майк добави гордо: — Аз помогнах.

— Тогава ли видя за последно Дюк?

— Оттогава не виждам Дюк. Гордо изгорих една филийка.

— Не се съмнявам. Ще станеш чудесен съпруг на някоя жена, ако не внимаваш.

— О, изгорих я най-внимателно.

— Джубал…

— Какво има, Ан?

— Дюк хапна много рано и отпраши към града. Мислех, че знаеш.

— Ами май трябваше да тръгне по обяд — измъкна се Харшо.

Сякаш изведнъж се отърси от тежък товар. Не че особено държеше на Дюк… естествено! От години не допускаше някой да има значение за него. Но все пак се тревожеше. Е, съвсем малко.

Какви закони нарушаваш, ако завъртиш някого под прав ъгъл спрямо всичко останало?

Не е убийство, защото момчето е действало при самоотбрана или при защита срещу посегателство върху друг човек — тоест Джил. Дали пък в случая не важаха законите на щата Пенсилвания срещу магьосничеството… би било интересно да види как ще формулират обвинението.

Или ще предявят граждански иск… Дали укриването на Човека от Марс може да се определи като „нарушение на обществения ред“? Струваше му се, че май ще се наложи да измислят нови принципи в законодателството. Майк вече бе измъкнал опората под краката на физиците и лекарите, макар те още да не подозираха за настъпващия хаос. Харшо си припомни каква трагедия беше появата на теорията за относителността в живота на мнозина учени. Неспособни да я проумеят, те си изкарвали яда в хули срещу Айнщайн. Но така сами се натикали в задънена улица. Единственото, което оставало на непреклонната стара гвардия, било да измре и да отстъпи мястото си на по-млади умове.

От дядо си бе слушал, че горе-долу същото се случило в медицината заради теорията за бацилите. Лекарите си отивали от този свят, наричайки Пастьор лъжец, глупак или с някоя по-лоша дума… без дори да проверят фактите, защото „здравият разум“ им подсказвал, че са невъзможни.

А на Харшо му беше ясно, че Майк ще причини по-голяма бъркотия от Айнщайн и Пастьор, събрани накуп. Което пък му напомни…

— Лари! Къде е Лари?

— Тук съм, шефе — избумтя високоговорителят, окачен отвън на къщата. — В работилницата.

— При тебе ли е алармата?

— При мен си е. Каза ми да я взимам и в леглото.

— Я отскочи при нас и я дай на Ан. А от тебе, Ан, искам да я държиш под ръка заедно с тогата.

Тя кимна, а Лари се обади:

— Ей сега, шефе. Бомбата скоро ли ще гръмне?

— Донеси алармата, пък ще видим.

Джубал установи, че Човека от Марс още стои неподвижно пред него — същинска скулптура. Порови се в паметта си. Ами да — „Давид“ на Микеланджело! С тези малки длани и ходила, спокойно, но и чувствено лице, дори с вълнистата дълга коса.

— Майк, само това исках да те питам.

— Добре, Джубал.

Но не помръдна.

— Синко, над какво си блъскаш главата?

— За онова, което видях по проклетото дрънкало. Ти каза, че ще поговорим после.

— Аха… — Харшо си спомни фостъритското богослужение и трепна. — Само че не наричай онова нещо „проклето дрънкало“. То е стереовизионен приемник.

— Не е проклето дрънкало? — озадачи се Майк. — Не съм чул вярно?

— Да, наистина е проклето дрънкало. Но ти трябва да го наричаш стереовизионен приемник.

— Така ще го наричам. А защо, Джубал? Не гроквам.

Харшо въздъхна. Често се натъкваха на този препъни-камък. Какъвто и да е разговор със Смит стигаше до разнищване на човешкото поведение, а опитите за логическото му обяснение поглъщаха твърде много време.

— И аз не гроквам, Майк — предпочете да си признае. — Но Джил иска да го наричаш така.

— Добре, Джубал. Джил иска да е така.

— Сега ми кажи какво видя и чу, и какво си грокнал.

Майк си припомни всичко по стереото, включително рекламните клипове. Привършваше с четенето на енциклопедията и се бе запознал със статиите „Религия“, „Християнство“, „Ислям“, „Юдаизъм“, „Конфуцианство“, „Будизъм“ и всичко останало, към което препращаха читателя. Нищо не беше грокнал.

Джубал разбра следното: а/ Майк не е наясно, че представлението на фостъритите има нещо общо с религията. б/ Майк помнеше какво е прочел за религиите, но го бе оставил за бъдещ размисъл, защото не проумяваше нищо. в/ В главата на Майк цареше хаос по въпроса за религията, макар че можеше да цитира девет определения за значението на думата. г/ В марсианския език липсваше каквато и да било дума, която Майк да свърже с някое от тези определения. д/ Обичаите, които Джубал описа на Дюк като „религиозни церемонии“, всъщност не са такива. За Майк те бяха всекидневие, каквото и супермаркетите за Харшо. е/ В марсианския език е невъзможно да се разграничат човешките понятия за философия, наука и религия. А Майк мислеше само на марсиански и не успяваше да схване разликите между тях. За него всичко това беше „поучение“ от Старите. Не бе чувал за съмнение, нито за изследване (пак липса на думи в марсианския). Отговорът на всеки въпрос можеше да бъде научен от Старите — всезнаещи и непогрешими и за времето утре, и за загадките на космическата телеология. Майк мислеше, че прогнозите за времето са съобщения от човешките Стари за онези, които още бяха в телата си. Същото си въобразяваше и за авторите на Британската енциклопедия.

Накрая Джубал научи и най-лошото — Майк грокнал, че богослужението известявало за скорошното обезтелесяване на двама души, които трябвало да се присъединят към Старите на човечеството. И беше безмерно развълнуван. Вярно ли е грокнал? Знаел, че английският му език е твърде несъвършен. Правел грешки от невежество, защото бил „само едно яйце“. Но дали е грокнал това вярно? Жадувал за среща с човешките Стари, имал много въпроси към тях. Това ли е възможността? Или трябва да се учи още, преди да е готов?

Джубал намери спасител в лицето на Доркас, която му донесе сандвичи и кафе. Хранеше се мълчаливо и Смит нямаше нищо против, защото отдавна бе научил, че времето за храна е време за размисъл. Джубал протакаше и се псуваше, че позволи на Майк да гледа стереото. Разбира се, момчето все някога трябваше да се сблъска с религиите, щом щеше да изживее дните си на тази главозамайваща планета. Но проклет да е, защо не почака Майк първо да свикне с безумието в човешките дела… а не да се запознае първо с фостъритите!

За заклетия агностик Джубал всички религии бяха еднакви — от първобитния анимизъм на бушмените в Калахари до най-наукоподобната вяра. Но някои харесваше още по-малко от останалите, а от Църквата на новото откровение зъбите му направо скоминясваха. Просташки наглите претенции на фостъритите, че дължат мъдростта си на пряка съобщителна линия с Небесата, тяхната надменна нетърпимост, техните футболни мачове и служби, по-скоро приличащи на телевизионен пазар… всичко това му действаше потискащо. Ако хората трябва да ходят на църква, защо поне не могат да се държат по-достойно, като католиците или квакерите?

Ако Бог съществува (по този въпрос Джубал запазваше неутралитет) и ако Той иска да му се покланят (което според Джубал беше почти невероятно, но все пак възможно, защото признаваше собственото си невежество), струваше му се дивашко да допусне, че един Бог, чието могъщество придава форма на галактики, ще се трогне от идиотските буйства, които фостъритите наричаха „богослужения“.

Въпреки това мрачната му честност го принуждаваше да признае, че фостъритите може би знаят Истината, единствената и точна Истина. Вселената беше устроена глупаво, меко казано… а най-малко вероятното й обяснение се криеше в празните фрази за „случайността“. Според тази заблуда някакви абстрактни неща „просто се случило“ да бъдат атоми, които „просто се случило“ да се подредят по начин, който пък „просто се случило“ да наподобява закономерности, а някои от съчетанията на атомите „просто се случило“ да имат самосъзнание и две от тях „просто се случило“ да са Човека от Марс и плешивия стар глупак на име Джубал.

Не можеше да преглътне теорията „просто се случило“, колкото и да я предпочитаха мнозина, наричащи себе си учени. Случайността не е обяснение за вселената, защото не може сама да се обясни. Гърнето няма как да влезе в себе си.

И какво оставаше? Не виждаше защо трябва да предпочете „най-простото възможно обяснение“, защото с Бръснача на Окам5 не би успял да разсече най-заплетения възел — за Природата на Съзнанието Божие (и защо да не си послужи с кратката дума „Бог“, също толкова неразгадаема като други?).

Изобщо имаше ли някакво основание да предпочете коя да е правдоподобна хипотеза? Щом нищичко не разбира? Не! Джубал си признаваше, че дългият живот не му помогна да проникне в основните тайни на вселената.

Знае ли човек, може пък фостъритите да са прави.

И все пак, напомни си свирепо, оставаха му две неща — гордостта и вкуса. Ако фостъритите държаха монопола над Истината, ако Небесата отваряха порти само за тях, тогава той — джентълменът Джубал Харшо, избираше вечните мъки на проклятието, обещано на „грешниците“, отхвърлили Новото откровение. Не беше способен да види лика Божи… но зрението му си беше достатъчно добро да различи равните нему сред човеците. И фостъритите отпадаха от всякакви класации!

Ясно му беше какво е подвело Майк — фостъритското „пренасяне в Небесата“ в избран момент поне звучеше подобно на доброволното „обезтелесяване“, а Джубал вече не се съмняваше, че на Марс това е повсеместна практика. Подозираше, че по-подходящата дума за ритуалите на фостъритите е „убийство“, но това така и не се доказа, дори рядко се намекваше. Самият Фостър пръв се бе „пренесъл в Небесата“ в предсказания миг. Оттогава същата съдба бе знак за особена милост сред следовниците му… а и минаха години, откакто някой съдебен медик посмя да си пъха носа в техните дела.

На Джубал не му пукаше — за него добрият фостърит беше мъртвият фостърит.

Обаче оставаше затруднението как да обясни това на Майк. Нямаше смисъл да протака, още една чаша кафе не би го вдъхновила повече…

— Майк, кой е създал света?

— Моля?

— Огледай се. Всичко това. И Марс. Звездите. Всичко. Тебе, мен, останалите. Старите казаха ли ти кой го е създал?

— Не, Джубал — отвърна Смит недоумяващо.

— Е, не си ли се чудил поне? Как е възникнало слънцето? Кой е наместил звездите в небето? От кого е започнало всичко? Целият свят, вселената… така че и ние с тебе да разговаряме сега.

Джубал се накара да млъкне, учуден от собствените си думи. Имаше намерението да подходи като типичен агностик… но отстъпи пред принудата на правния си опит — говореше като честен адвокат въпреки желанието си, опитваше се да защити една вяра, която не споделяше, но пък я изповядваха повечето хора. Осъзна, че ще не ще, бранеше убежденията на своята раса срещу… и той не знаеше какво. Срещу нечовешки възгледи.

— Как отговарят Старите на такива въпроси?

— Джубал… не гроквам това да са „въпроси“. Съжалявам.

— А? Аз пък не гроквам твоя отговор.

Майк видимо се затрудни.

— Ще се опитам. Но думите са… не са… правилни. Не е „слагане“. Не е „създаване“. Всичко е сега. Светът е. Светът е бил. Светът ще бъде. Сега.

— „И както е било в началото, тъй е сега и тъй ще бъде во веки веков…“

Майк се усмихна щастливо.

— Ти грокваш!

— Изобщо не гроквам — сопна се Джубал. — Цитирах ти нещо, което е казал един… един от Старите.

Реши да опита иначе. Не беше много умно да започва с Бог Сътворителя, защото Майк изобщо не разбираше идеята за Сътворението. И Джубал не беше уверен, че я разбира. Преди много години си бе наумил да допуска сътворената вселена през четните дни, а гонещата собствената си опашка, вечна и несътворена вселена — през нечетните. Защото всяка от двете хипотези, колкото и да беше парадоксална, поне избягваше противоречията на другата. А всяка високосна година щеше да си дава почивен ден, когато да тъне в порока на солипсизма. И щом реши, че на тези въпроси няма отговор, заряза ги за десетилетия.

Джубал подхвана обяснение на религията в най-общ смисъл, остави идеята за божеството за по-късно.

Майк се съгласи, че поученията били различни по вид — от малките, достъпни и на съгнездниците, до великите, които само Старите са способни да грокнат в пълнота. Обаче Джубал претърпя провал, щом понечи да разграничи малките поучения от великите, така че да придаде на „великите“ смисъл на „въпроси на вярата“. За Майк някои от тях не бяха въпроси (например „Сътворението“), а други му се струваха „малки“, ясни и на съгнездниците — като живота след смъртта.

Джубал се отказа и се захвана с множеството човешки религии. Обясни, че сред хората имало стотици начини да се предадат „великите поучения“, всеки със своите отговори и всеки с претенции да е истина.

— Какво е „истина“? — попита Майк.

(„Що е истина?“, попитал един римски съдия и си измил ръцете. Де да можеше и Джубал да постъпи като него!)

— Майк, отговорът е истина, когато говориш вярно. Колко ръце имам?

— Две ръце. Аз виждам две ръце — веднага се поправи Смит.

Ан вдигна поглед от книгата си.

— За шест седмици мога да направя от него Свидетел.

— Тихо, Ан. И без това закъсахме. Майк, ти говориш вярно. Аз имам две ръце. Твоят отговор е истина. Ами ако беше казал, че имам седем ръце?

Човека от Марс го погледна неспокойно.

— Не гроквам как мога да кажа това.

— И аз не мислех, че ще можеш. Защото нямаше да говориш вярно. Твоят отговор нямаше да е истина. А сега, Майк, слушай ме внимателно — всяка религия твърди, че е истина, че говори вярно. Но отговорите им са различни като двете ръце и седемте ръце. Фостъритите казват едно, будистите — друго, мюсюлманите — трето. Много отговори и все различни.

Личеше какви усилия полага Смит.

— И всички говорят вярно? Джубал, не гроквам.

— И аз.

Човека от Марс го погледна тревожно, но изведнъж се усмихна.

— Ще помоля фостъритите да попитат вашите Стари и тогава ще знаем, братко. Как да направя това?

След няколко минути Харшо установи отвратен, че е обещал на Майк да му уреди среща с някое надуто плямпало от Църквата на новото откровение. И изобщо не успя да разклати увереността му, че фостъритите са във връзка с човешките „Стари“. Майк се сблъскваше с трудности, защото просто не знаеше какво е лъжа, макар и да съхраняваше в паметта си определенията за „лъжа“ и „измама“, без да ги грокне. Според него някой можеше да „говори невярно“ само неволно. Затова бе приел всичко във фостъритското богослужение за чиста монета.

Джубал се постара да му втълпи, че всички земни религии имат претенциите да са във връзка със „Старите“, по един или друг начин. Обаче дават съвсем различни отговори.

Майк явно беше готов да понася търпеливо недоумението.

— Братко Джубал, опитвам се… Но не гроквам как това може да е вярно. В моята раса Старите винаги говорят вярно. А твоята раса…

— Задръж, Майк!

— Моля?

— Когато казваш „моята раса“, мислиш си за марсианците. Но ти не си марсианец. Ти си човек.

— А какво е „човек“?

Джубал изпъшка. Сигурен беше, че момчето може да му издекламира всички определения за думата, които е намерил в речниците. И Смит никога не питаше, само за да досажда. Искаше информация и очакваше, че Джубал я има.

— Аз съм човек, ти си човек, Лари е човек.

— Ан човек ли е?

— Ъ-ъ… Ан е женско човешко същество. Тя е жена.

(— Благодаря, Джубал.

— Млъкни, Ан!)

— А едно бебе човек ли е? Виждал съм ги и на снимки, и по проклетото дрън… по стереовизията. Бебето е различно от Ан… а Ан не прилича на тебе… нито ти си като мен. Бебето човек от гнездото ли е?

— Е… да, бебето е човек.

— Джубал, мисля, че и марсианците са човеци. Не е във формата. Защото човек не е формата. Човек е грокване. Вярно ли говоря?

Джубал си каза, че е крайно време да напусне Философското дружество и да се заеме с плетене на дантели! Какво означаваше „грокване“? От цяла седмица използваше тази дума… но не я грокваше. А какво е „човек“? Двукрако без пера? Божият образ и подобие? Или случаен резултат от „оцеляването на най-приспособените“ — обяснение, което се опираше на самото себе си? Същество, обременено от смъртта и данъците? Както изглеждаше, марсианците бяха надмогнали смъртта и нямаха пари, собственост, нито правителство от която и да е човешка разновидност… тогава как да имат и данъци?

Но момчето беше право. Не формата определяше човека, както не бутилката определя дали е добро виното в нея. Можеш дори да извадиш човека от бутилката му, като онзи окаяник, „спасен“ от руснаците — поставили мозъка му в стъкловидна обвивка, от която стърчат жици, достатъчни за телефонна централа. Ей богу, гадна шегичка! Джубал се чудеше дали и нещастникът оценява черния хумор на положението си.

Но какво, от гледната точка на един марсианец, отличава човека от другите животни? Дали една раса, овладяла левитацията (и още кой знае какво) ще се впечатли от инженерните чудеса? И кое ще предпочете — Асуанския язовир или хилядите километри на Големия коралов риф? А човешкото самосъзнание?… Чисто залъгване. Кой би могъл да докаже, че китовете или секвоите не са философи и поети далеч над човешкото равнище?

Но в едно хората са ненадминати. Проявяват неизчерпаемо хитроумие в изобретяването на все по-мащабни и ефикасни средства да се изтребват, поробват, тормозят и изобщо да бъдат непоносима досада за самите себе си. Човекът е най-мрачната шега. Нали и самата основа на хумора е…

— Човекът е животното, което се смее — заяви Джубал.

Майк помисли и каза:

— Значи аз не съм човек.

— Че защо да не си?

— Не се смея. Чувах смях и той ме плашеше. После грокнах, че не наранява. Опитах да се науча…

Смит отметна глава назад и нададе грозен кикот. Харшо си запуши ушите.

— Стига!

— Нали чу — печално промълви Майк. — Не мога да го правя вярно. Значи не съм човек.

— Чакай малко, синко. Още не си се научил… а и никога няма да стане, като опитваш насила. Но ще се научиш, обещавам ти. Ако живееш достатъчно дълго сред нас, някой ден ще разбереш колко сме смешни. Тогава ще се засмееш.

— Ще се смея?

— Да. Не се тревожи, остави го да се случи естествено. Синко, дори един марсианец ще го напуши смях, щом успее да ни грокне.

— Ще чакам — кротко се съгласи Смит.

— А дотогава не се съмнявай, че си човек. Такъв си. Роден от жена и обречен на несгоди… някой ден ще грокнеш в пълнота и ще се кикотиш до насита, защото човекът е животно, което се присмива на себе си. Нищо не мога да кажа за твоите марсиански приятели. Но гроквам, че може и да са „хора“.

— Да, Джубал.

Харшо се заблуди, че трудният разговор е отминал и си отдъхна. Не се бе притеснявал така от онзи отдавнашен ден, когато неговият баща реши да му обясни как става онази работа при пчеличките, птичките и цветенцата… при това твърде късно.

Но Човека от Марс още не беше свършил.

— Братко Джубал, ти ме попита: „Кой е създал Света?“, а аз нямах думи, затова не грокнах вярно това като въпрос. Мислех думи.

— И какво?

— Ти ми каза: „Бог създаде Света“.

— Не, не! Казах, че макар твърденията на религиите да се различават помежду си, повечето от тях са единодушни, че Бог е създал Света. И ти казах, че не гроквам в пълнота, но „Бог“ е най-често употребяваната дума за това.

— Да, Джубал — съгласи се Майк. — Думата е „Бог“. — И добави: — Ти грокваш.

— Трябва да си призная, че изобщо не гроквам.

— Ти грокваш — непреклонно повтори Смит. — Аз ще обяснявам. Нямал съм думата. Ти грокваш. Ан гроква. Аз гроквам. Тревите грокват в щастлива красота. Но съм имал нужда от думата. Тази дума е „Бог“.

— Продължавай.

Майк тържествуващо посочи Джубал с пръст.

— Ти си Бог!

Харшо се плясна по челото.

— Ох, Исусе… Какво направих? Виж сега, Майк, давай по-спокойно. Не си ме разбрал. Съжалявам. Много съжалявам! Просто забрави какво ти казах и ще започнем отначало някой ден. Но…

— Ти си Бог — повтори Майк невъзмутимо. — Който гроква. Ан е Бог. Аз съм Бог. Щастливите треви са Бог. Джил винаги гроква в красота. Джил е Бог. Цялото оформяне, правене, създаване…

Той изграчи нещо на марсиански и засия в усмивка.

— Добре, Майк. Но нека изчакаме малко. Ан! Ти запомни ли всичко?

— Шефе, живота си можеш да заложиш на това.

— Искам пълен запис. Ще трябва да поработя. Не мога да го оставя така. Трябва да… — Джубал погледна нагоре и възкликна: — Господи! Обща тревога! Ан, включи алармата на режим „падащ труп“ и за Бога, не отделяй пръста си от бутона. Може би не идват насам. — Пак се вторачи в двете аероколи, приближаващи от юг. — Боя се, че точно към нас са се насочили. Майк! Скрий се в басейна! Помни какво ти казах — в най-дълбокото и не мърдай, докато не пратя Джил да те повика.

— Да, Джубал.

— Веднага! Размърдай се!

— Да, Джубал.

Майк претича няколко крачки, вряза се във водата и се скри. Скочи с изпънати пръсти, без да се разкрачва.

— Джил! Гмурни се и веднага излез. Лари, ти също. Ако някой е гледал, искам да не преброи колко хора са около басейна. Доркас! Дете мое, бързичко излез от басейна и скочи пак. Ан… Не, ти държиш алармата.

— Мога да си отнеса тогата до басейна и да седна там. Шефе, искаш ли празно време за „падащия труп“?

— Ами… нека са тридесет секунди. Ако кацнат, облечи си тогата и пак натисни бутона. После чакай да те повикам и едва тогава спукай балона. Не смея да викам „Вълци!“, освен ако… — Той заслони очите си с длан. — Едната ще кацне… и направо вони на ченгета. Ох, дяволите ги взели, аз пък очаквах да се пазарят с мен.

Първото возило увисна неподвижно, после се снижи за кацане в градината до басейна. Второто закръжи ниско над имението. Съдейки по размерите, колите побираха цял взвод щурмоваци. по тях бяха нарисувани малки стилизирани земни кълба — гербът на Федерацията.

Ан остави за момент дистанционното управление на радиопредавателя, бързо навлече професионалните си одежди, пак го сграбчи и натисна бутона. Страничната врата на първата кола се отвори още с допира до земята и Джубал се хвърли натам като разярен пекинез. Щом първият мъж се показа от въздушното возило, Харшо изрева:

— Разкарайте този скапан боклук от розовите ми храсти!

Мъжът попита:

— Вие ли сте Джубал Харшо?

— Кажете на онзи тъпанар да вдигне таратайката си оттам! Не върху градината, а на тревата! Ан!

— Идвам, шефе.

— Джубал Харшо, имам заповед за…

— Не ме интересува, дори да имате заповед за задържане на английския крал! Веднага махнете тази тенекия от цветята ми! А после вече ще ви съдя за… — Джубал впи поглед в мъжа, сякаш едва сега го видя добре. — О, това сте вие — промърмори с горчиво презрение. — Хайнрих, глупак ли сте се родил, или изучавахте занаята упорито? А на онзи униформен кретен кой му е казал, че може да управлява машина?

— Моля ви да прочетете тази заповед — настоя капитан Хайнрих с малко пресилено търпение. — А след това…

— Първо махнете онова от цветята или такъв иск за нарушени граждански права ще ви стоваря, че само ще сънувате пенсия!

Хайнрих се поколеба.

— Незабавно! — кресна Джубал. — И заповядайте на вашите дръвници да внимават къде стъпват! Идиотът с конските зъби стои върху рядък екземпляр от сорта „Елизабет Хюит“!

Капитанът се озърна.

— Ей, момчета… по-внимателно с цветята. Паскин, стъпил си върху един храст. Роджърс! Вдигни колата и я премести по-настрана от градината. — Пак се обърна към Харшо. — Това задоволява ли ви?

— Нека първо се премести, но при всички случаи ще ми платите за нанесените вреди. Я сега да ви видя документите… покажете ги и на Честния свидетел. Кажете ясно и силно своето име, длъжност, месторабота и служебен номер.

— Знаете кой съм. Имам заповед за…

— Аз пък имам право да ви гръмна с пушка, ако не вършите всичко според законите. Не знам кой сте. Приличате ми на някакъв униформен, когото видях по видеофона, но не ви познавам. Вие трябва да ми се представите по начин, точно определен в член 1602, част втора, от Световния Кодекс, преди да ми връчите каквато и да било заповед. Това важи и за останалите смотаняци с вас, включително и за непохватния паразит в колата.

— Те всички са полицейски служители, действащи по моя заповед.

— Не знам какви са. Току-виж са взели под наем тези зле стоящи им клоунски дрешки от някоя костюмьорна. Да се придържаме към законите, господине! Нахълтахте в моя неприкосновена собственост. Казвате, че сте офицер от полицията и заявявате, че имате заповед за това нахлуване. Но аз твърдя, че сте правонарушители, докато не ми докажете обратното… следователно мога да упражня неотменното си право да ви прогоня със сила. Точно това ще направя след три секунди.

— Не бих ви съветвал.

— А кой сте вие, че да ме съветвате? Ако пострадам, опитвайки се да упражня това свое право, действията ви се превръщат в умишлено нападение, при това с употреба на смъртоносни оръжия, ако нещата в ръцете на онези магарета наистина са пушки, каквито изглеждат. И граждански, и углавен иск… охо, човече, направо ще ви съдера кожата и ще я просна за изтривалка! — Джубал сви юмрук и замахна с костеливата си ръка. — Напуснете моята земя!

— Момент, докторе. Ще го направим както вие искате.

Лицето на Хайнрих вече пламтеше, но той нито за миг не си изтърва нервите. Показа личните си документи, които Джубал прегледа небрежно и ги предаде на Ан за запаметяване. После каза цялото си име, заяви, че е капитан от полицията и служи във Федералното бюро на специалните служби, съобщи и служебния си номер. С каменно лице заповяда на всеки щурмовак, дори и на пилота, да мине през тази церемония по пилеене на време.

Когато свършиха, Джубал промълви любезно:

— А сега, господин капитан, с какво мога да ви бъда полезен?

— Имам заповед за задържането на Гилбърт Беркуист, с разрешение да претърся сградите и прилежащите земи в имението.

— Покажете я първо на мен, после на Свидетеля.

— Ще го направя. Имам и подобна заповед за задържането на Джилиън Бордмън.

— Коя?

— Джилиън Бордмън. Обвинена е в отвличане.

— Божичко!

— Още една за Хектър С. Джонсън… за Валънтайн Майкъл Смит… и една за вас, господин Джубал Харшо.

— За мен? Пак ли заради данъци?

— Не. Съучастник в едно, очевидец на друго… и аз лично щях да се погрижа да ви арестувам за съпротива срещу служители на реда, ако заповедта не правеше това излишно.

— О, стига, господин капитан! Оказвам ви пълно съдействие, откакто се идентифицирахте и започнахте да се държите в рамките на закона. Разбира се, ще ви съдя въпреки това… както и преките ви началници, и правителството — за незаконните ви действия досега. И не се отказвам от правото си да предявя искове за каквито и да било ваши действия отсега нататък. Хъм… дълъг списък сте приготвили. Ясно ми е защо докарахте и втора кола. Брей, твърде странно! Тази, ъ-ъ, госпожица… Баркмън ли беше?… е обвинена за отвличането на някой си Смит… но пък според другата заповед той обвинен за бягство. Обърках се.

— И двете обвинения са в сила. Той е избягал, а тя го е отвлякла.

— Няма ли да ви е малко трудничко да го докажете? А по какво обвинение Смит е бил задържан под стража? Доколкото виждам, това липсва в заповедта.

— Откъде да знам, по дяволите? Избягал е и толкова. Значи е беглец, укриващ се от правосъдието.

— Боже милостиви! Май ще се наложи да предложа услугите си като адвокат и на двамата. Интересно дело се очертава. Ако е допусната някаква грешка, не се знае какви последствия може да има.

Хайнрих се ухили неприязнено.

— Няма да ви е много лесно. И вие ще бъдете на топло по това време.

— О, не мисля, че ще остана дълго зад решетките. — Джубал повиши глас и се обърна към къщата. — Ако съдията Холънд ни слуша в момента, мисля, че в съда веднага ще започне процедура по изясняване законността на задържането ни. И ако куриерската кола на „Асошиейтид Прес“ случайно се окаже наблизо, няма да загубим никакво време за връчване на заповедите за освобождаването ни.

— Май и насън си оставате адвокатче, а, Харшо?

— Обида, драги ми господине. Няма да я пропусна.

— Голяма работа. Сами сме.

— Нима?

Петнадесета глава

Валънтайн Майкъл Смит изплува в мътната вода до най-дълбоката част на басейна, точно под трамплина, и се отпусна на дъното. Не знаеше защо неговият воден брат му каза да се скрие. Дори не знаеше, че се крие. Джубал поиска от него да остане в басейна, докато Джил дойде да го повика. Това беше достатъчно.

Сви се на кълбо, издиша въздуха от белите си дробове, глътна си езика, забави ударите на сърцето си и според всички външни признаци „умря“, само че не се обезтелеси. Реши да промени усещането си за време, докато секундите започнаха да се точат като часове, защото имаше много неща, за които да размишлява.

Отново не успя да постигне съвършеното разбиране, взаимното проникване на умовете — грокването — което би трябвало да съществува винаги между водни братя. Обвиняваше за това само себе си, бе си послужил невярно със странно променливия човешки език и Джубал се огорчи.

Знаеше, че неговите братя-човеци понасят силните чувства, без да пострадат и въпреки това се наскърби, че предизвика такава емоционална буря у Джубал. А тъкмо си бе помислил, че най-после е грокнал една от особено трудните човешки думи. Трябваше да бъде по-предпазлив, защото когато започна да се учи от своя брат Махмуд, успя да разбере, че дългите човешки думи рядко променят значението си, затова пък късите все му се изплъзват. Поне така грокна. Да борави с късите думи беше като да вдига вода с острието на нож.

Тази беше съвсем къса.

Смит все още беше убеден, че е грокнал вярно човешката дума „Бог“… объркването настъпи, защото не успя да подбере други думи. Идеята беше толкова проста, жизненоважна, необходима, че и някой от съгнездниците му можеше да я обясни. На марсиански. Трудното започна, когато трябваше да намери точните думи, с които да говори вярно, да ги подреди така, че да съвпаднат в пълнота с онова, което искаше да каже на езика на своята раса.

Недоумяваше, защото не биваше да има никакво затруднение да се изрази, дори на английски. Нали всеки знаеше това… иначе не би могъл да гроква жив. Вероятно се налагаше да попита човешките Стари как да го каже, вместо да се бори с вечно убягващите значения. Значи ще чака Джубал да подготви срещата, защото самият той беше само едно яйце.

За миг се натъжи, че не му е позволено да присъства при обезтелесяването на брат Арт и брат Доти.

И се зае да преглежда отново в мислите си „Новия международен речник на английския език“ на „Уебстър“, трето издание, издаден в Спрингфийлд, щат Масачузетс.

Сякаш дошла от много далеч, пробуди го неспокойната увереност, че беда сполетява неговите водни братя. Спря между думите „шербача“ и „шербет“, за да обмисли това. Да напусне ли водата на живота, за да сподели тревогите им? У дома дори не би си задал този въпрос. Тревогите се споделят в радостна близост.

Но Джубал му каза да чака.

Отново вникна в думите на Джубал, сравни ги с други човешки думи, за да се увери, че е грокнал. Да, бе грокнал вярно. Трябва да чака Джил.

Но беше толкова неспокоен, че не можа отново да върне към речника. Най-сетне го осени идея, изпълнена с такава весела дързост, че щеше да се разтрепери, ако тялото му позволяваше.

Джубал поиска от него да се потопи във водата и да чака, докато Джил го повика… но нали не каза и самият той да остане при тялото си?

Отдели много време, за да реши, защото думите в английския език все го подвеждаха. Стигна до заключението, че Джубал не му е наредил да остане с тялото си… значи не се налагаше да постъпи лошо, като не сподели грижите на своите водни братя.

И Смит реши да се поразходи.

Изуми се на собствената си смелост, защото досега не бе правил това сам. Винаги го придружаваше някой от Старите, наглеждаше го, внимаваше тялото му да не пострада, а той да не се залута, после го връщаше обратно.

Сега Старите не бяха наоколо да му помогнат. Но Смит вярваше, че ще се справи добре и неговите учители ще се гордеят с него. Провери всяка част от тялото си, увери се, че нищо нежелателно няма да се случи, после се измъкна предпазливо, оставяйки само нищожна частица от себе си да бди над обвивката му.

Надигна се към ръба на басейна и си напомни да се държи така, сякаш е в тялото си, за да не се изгуби, да не се отнесе далеч от всичко наоколо към незнайни места, откъдето не би намерил пътя за връщане.

Огледа се.

В градината тъкмо кацаше някаква въздушна кола и живите същества под нея се оплакваха и страдаха. Тази ли беда бе доловил? Ставаше нещо лошо — тревата беше за ходене по нея, но не цветята и храстите.

Не, имаше и друга злина. От колата излизаше човек, а Джубал тичаше към него. Смит усещаше гнева, излъчен от неговия воден брат към другия мъж — с такъв свиреп напор, че ако това се случеше между марсианци, двамата щяха да се обезтелесят незабавно.

Смит прие този знак, че може би настъпва време на неизбежно изпитание, когато ще трябва да реши как да помогне на своя воден брат. Взря се в останалите.

Доркас излизаше от басейна. Тревожеше се, но не особено силно. Смит виждаше доверието й в Джубал. Лари току-що бе стъпил на ръба, от него още се стичаха капки. Той беше развълнуван и доволен. Нищо не можеше да разклати неговото доверие в Джубал. Мириам стоеше до него. Нейното настроение беше почти същото като на Доркас и Лари. И Ан седеше наблизо, облякла дългата бяла дреха, с която не се разделяше през целия ден. Смит не успя да грокне в пълнота нейното състояние. Долавяше в нея студената, непреклонна дисциплина на ума като у Старите. Малко се стресна от откритието си, защото Ан винаги се държеше внимателно и сгряващо дружелюбно.

Забеляза, че тя наблюдава неотклонно Джубал, готова да му помогне. Същото беше с Лари!… И с Доркас!… И с Мириам! В прилив на съпреживяване Смит узна, че всички тези приятели са водни братя на Джубал, значи и негови. Това освобождаване от слепотата го разтърси така, че той едва не се залута нанякъде. Наложи си спокойствие и отдели миг да съхрани и възхвали всички, един по един и заедно.

Джил се бе хванала за ръба на басейна и Смит разбра, че се е гмуркала да го нагледа. Да, бе усетил присъствието й… но вече знаеше, че тя се тревожи не само за неговата безопасност. Джил се измъчваше от голяма беда. Това разстрои Смит и той понечи да отиде при нея, за да разбере Джил, че споделя грижите й.

Щеше да постъпи така, ако не беше сянката на угризение. Не знаеше съвсем сигурно дали Джубал би одобрил тази разходка, докато тялото му остава в басейна. Стигна до компромис — каза си, че вече споделя бедата с тях и ще ги извести за присъствието си, ако е нужно.

После се насочи към мъжа, който стъпваше на земята, докосна се до чувствата му и се дръпна рязко, но веднага си наложи да огледа този човек с особено внимание.

В отделен джоб, окачен на кръста му, мъжът носеше оръжие.

Смит почти не се съмняваше, че това е оръжие. Проучи го подробно, сравни го с вече познатите му оръжия, свери видяното и с определението в „Новия международен речник на английския език“.

Да, беше оръжие, но не само формата му показваше това, а и злината, проникнала изцяло и съдържаща се в него. Смит надникна в отвора на цевта, разбра какъв е механизмът на това оръжие и злината сякаш отвърна на погледа му отвътре.

Дали трябваше да го завърти, за да го запрати незнайно къде? И то още преди мъжът да е излязъл от колата? Смит чувстваше, че е длъжен да стори това… но нали не биваше да постъпва така с оръжията, преди Джубал да му каже, че мигът е настъпил.

Вече знаеше, че е време на неизбежно изпитание, но реши да остане в равновесната точка, докато грокне всичко. Каза си, че е възможно Джубал, осведомен предварително за изпитанието, да го е изпратил под водата, за да го предпази от неправилен избор.

Щеше да чака… без да отделя вниманието си от това оръжие. Сега телесното зрение не му налагаше ограниченията си и той можеше да вижда навсякъде при нужда, затова продължи да наблюдава първия мъж и оръжието му, но и проникна в колата.

Повече злина, отколкото би могъл да повярва, че е възможна! Всички мъже във въздушното возило се тълпяха към вратата. А съзнанията им имаха дъх като на глутница Кхаугхи, втурнали се по следата на непредпазлива нимфа. И всеки държеше в ръце нещо лошо.

Както бе казал и на Джубал, Смит знаеше, че не формата е най-важното. Трябваше да вникне в същността, за да грокне. Расата у дома преминаваше през пет основни форми — яйце, нимфа, съгнездник, възрастен… и Стар, който изобщо нямаше форма. Но същността на Старите се съдържаше още в яйцата.

Тези неща също приличаха на оръжия. Смит не избърза със заключението. Проучи едно най-внимателно. Беше много по-голямо от всяко познато му оръжие и имаше съвсем друга форма, устройството му също се различаваше.

Но беше оръжие.

Огледа и другите неща. Оръжия.

И мъжът, който още седеше в колата, имаше малко оръжие, закачено на кръста му.

В самата кола бяха вградени две огромни оръжия… имаше и други непознати за Смит неща, от които също лъхаше на злина.

Обмисли дали да завърти колата заедно с всички в нея и да я запрати в неизвестността. Но освен вкоренения навик да не хаби храна, възпря го и това, че не грокваше събитията. По-добре беше да изчаква и да бъде нащрек, за да сподели изпитанието по знак от Джубал… и ако вярното действие е да не се намесва, да се върне в тялото си и да обсъди по-късно отминалата равновесна точка с Джубал.

Излезе от колата. Гледаше, слушаше и чакаше.

Първият говореше с Джубал за неща, които Смит запази в паметта си, без да ги грокне. Нямаха връзка с нищо в неговия опит. Другите мъже се пръснаха наоколо. И Смит раздели вниманието си, за да знае какво прави всеки от тях. Колата се издигна и се премести, а съществата под нея изпитаха облекчение. Смит грокна заедно с тях, опитваше се да успокои болките им.

Първият мъж подаде листове хартия на Джубал, после бяха предадени на Ан. Човека от Марс разпозна формата и подредбата на думите — бяха свързани с ритуалите за оздравяване и равновесие. Все пак познаваше тези ритуали само от книгите в правната библиотека на Джубал и не се опита да грокне смисъла на думите по хартиите. А и Джубал изглежда се тревожеше не от тях. Злината беше другаде. Зарадва се, когато откри човешкото си име на две от хартиите. Винаги изпитваше странна тръпка, щом го видеше написано, сякаш се намираше на две места едновременно, макар това да беше невъзможно за всички, освен за Старите.

Джубал и първият мъж тръгнаха към басейна, следвани неотлъчно от Ан. Смит промени чувството си за време, за да се движат те по-бързо, но не толкова, че да пропусне действие на някой от другите мъже. Двама доближиха групата.

Първият мъж спря при приятелите на Смит до басейна, огледа ги, извади снимка от един джоб и сравни лицето на Джил с нея. Смит долови все по-силния й страх и се напрегна. Джубал му бе казал: „Защити Джил. Не се тревожи, че ще похабиш храна. Не мисли за нищо друго. Защити Джил.“

Той би направил това независимо от всичко, дори ако се наложеше да постъпи неправилно. Но заръката на Джубал го успокояваше. Така можеше да се съсредоточи, без да се бори с противоречия.

Когато първият посочи и другите двама се забързаха към Джил с техните зли оръжия, Смит се пресегна незримо и ги завъртя лекичко, така че да изчезнат.

Първият мъж се вторачи в мястото, където бяха преди миг, посегна към своето оръжие… и също изчезна.

Останалите четирима запристъпяха към басейна. Смит не искаше да ги завърта. Знаеше, че Джубал ще бъде доволен, ако просто ги възпре. Но това е работа дори с един пепелник, а Смит не разполагаше с тялото си. Някой от Старите би се справил с лекота, но Човека от Марс направи онова, което му беше по силите.

Четири докосвания като с перце… и мъжете изчезнаха.

Усети нарастваща злина откъм кацналата кола, пренесе се при нея. Грокна бързо решение и возилото вече го нямаше, заедно с пилота.

Едва не пропусна втората кола, рееща се над тях. Тъкмо си отдъхна и го връхлетя усещането за злина. Поглед нагоре.

Второто возило се спускаше, за да кацне.

Смит разтегли времето до предела на способностите си, издигна се във въздуха към колата, огледа я старателно, грокна как прелива от злина… побутна я и я запрати в нищото. После се върна при групата до басейна.

Стори му се, че неговите приятели са твърде развълнувани. Доркас ридаеше, а Джил я утешаваше. Само Ан изглеждаше незасегната от чувствата, обзели всички. Но вече нямаше никаква злина, с нея изчезна и тревогата, откъснала го от размишленията. Знаеше, че Джил може най-бързо да изцери Доркас — тя грокваше страданието в пълнота и незабавно. Обезпокоен от бушуващите наоколо емоции и неуверен дали е постъпил вярно в изпитанието, Смит реши, че вече може да се отдалечи. Върна се в басейна, откри тялото си, грокна го същото каквото го остави и се вмъкна отново в него.

Поколеба се дали да обмисли изпитанието. Но събитията бяха твърде скорошни. Не се чувстваше готов да ги обхване, да съхрани и възхвали мъжете, които бе принуден да премахне. Вместо това пак се зае доволно със задачата си — „шербет“… „Шербетли“… „Шербетзаде“…

Занимаваше се със смисъла на поредната дума, когато усети доближаващата го Джил. Върна езика си под небцето и се подготви, защото знаеше, че неговият воден брат не може да остане дълго под водата, без да си навреди.

Когато тя го докосна, той обхвана лицето й с длани и я целуна. Съвсем наскоро се научи на това и не го грокваше напълно. Беше като сближаването при водна церемония. Но имаше и нещо друго… което искаше да грокне в съвършена пълнота.

Шестнадесета глава

Харшо не дочака Джилиън да измъкне палавото си детенце от басейна. Напомни да дадат нещо успокоително на Доркас и се забърза към кабинета си. Остави Ан да обяснява какво стана през тези десет минути или да си мълчи.

— Дежурната! — подвикна през рамо.

Мириам го настигна.

— Аз трябва да съм наред — едва измънка тя, останала без дъх. — Но, шефе, що за…

— Нито дума, момиче.

— Ама, шефе…

— Казах да си затвориш устата. Мириам, след седмица ще седнем на спокойствие и ще помолим Ан да ни каже какво стана. Но точно сега видеофонът ще се пръсне от обаждания, а репортери ще наскачат и от дърветата… обаче аз първо трябва да поговоря с някои хора. Ти да не си от жените, които се лигавят в най-лошите моменти? Тъкмо се сетих… напомни ми да удържа от заплатата на Доркас за времето, което прекара в истерика.

— Шефе! — ахна Мириам. — Само да си посмял и трите ще напуснем заедно!

— Глупости.

— Престани да се заяждаш с Доркас! И аз щях да се разрева, ако тя не ме беше изпреварила. — Тя поумува и добави: — Защо пък сега да не си направя една малка истерика?

Харшо се ухили.

— Ако искаш да те напляскам, давай… Добре де, пиши на Доркас премия за „допълнителен риск“. Всъщност пиши премия на всички. Особено на мен. Заслужавам си я.

— Дадено. А кой ще изплати твоята?

— Данъкоплатците. Все ще измислим как… По дяволите!

Видеофонът вече настояваше за вниманието му. Той се тръшна в креслото и натисна бутона.

— Харшо. А ти кой си, мътните те взели?

— Откажи се — посъветва го човекът от екрана. — От години не си успявал да ме сплашиш. Как върви при тебе?

Беше Томас Макензи, главният мениджър на „Ню Уърлд Нетуърк“. Харшо поомекна.

— Горе-долу добре, Том. Но много неща ми се струпаха на главата и…

— На твоята ли? Я опитай като мен да вместиш две денонощия в едно. Още ли мислиш, че ще имаш нещо за нас? Не ме е грижа, че оборудването стои при тебе без полза. Можем и без него. Само че плащам на три екипа да чакат сигнал от тебе. Охотно ще ти направя каквато услуга е по силите ми. Твоите сценарии ни вършат добра работа и очакваме да ни пращаш още. Но не знам какво да кажа, ако ни навести финансов ревизор.

Харшо го зяпна.

— Това предаване на живо не ти ли стига?

— Какво предаване?

След малко Джубал узна, че в „Ню Уърлд Нетуърк“ не са видели нищо от скорошните събития в имението. Отбягна въпросите на Макензи, защото не се съмняваше, че с откровени отговори само ще го убеди колко е изкуфял горкичкият стар Харшо.

Споразумяха се, че ако през следващото денонощие не се случи нищо интересно, „Ню Уърлд“ ще си прибере камерите и другата апаратура.

Когато връзката прекъсна, Харшо нареди:

— Доведи ми Лари. И нека вземе алармата от Ан.

Обади се на още две места. И преди Лари да се появи, Джубал вече знаеше, че нито една телевизионна мрежа не е гледала нахлуването на щурмоваците от специалните служби. Нямаше нужда да проверява изпратени ли са и съобщенията, които остави на съхранение, защото това зависеше от същия сигнал, който трябваше да вдигне по тревога репортерите.

Лари му подаде портативния радиопревключвател.

— Шефе, нали това си искал?

— Само за да му се оплезя. Лари, нека ни бъде за урок — никога да не се доверяваме на машина, по-сложна от ножа и вилицата.

— Добре. За какво друго ме повика?

— Има ли начин да проверим работи ли този боклук, без да изправим на нокти три телевизионни мрежи?

— Без проблем. В релейния предавател, дето го сложиха в мазето, има и тестова верига. Включваш я, задействаш алармата и трябва да светне лампичка. А за пълна проверка обаждаш се на хората от самия предавател и им казваш, че искаш да си нагледат камерите от тяхната апаратна.

— Ами ако излезе, че оттук нищо не се предава? Можеш ли да усетиш какво се е повредило?

— Може би — проточи колебливо Лари, — ако се е откъснала някоя жичка. Само че Дюк повече разбира от електроника. Аз съм по-печен в теорията.

— Ясно ми е, синко. И мен не ме бива да се оправям с машини. Както и да е, постарай се колкото можеш.

— Нещо друго, Джубал?

— Срещнеш ли негодника, който изобретил колелото, прати ми го за две сладки приказки. Голям досадник е бил!

Джубал веднага отхвърли предположението, че Дюк може да е повредил алармата. И се зачуди какво всъщност се случи в неговата градина и как момчето бе успяло да направи това… с три метра вода над себе си. Не се съмняваше, че Майк е изнесъл невероятното представление.

И видяното предния ден в този кабинет си беше достатъчно стъписващо за ума, но не като преживения от Джубал потрес. Мишката е чудо на биологията колкото и слонът. Има една разлика — слонът е по-голям.

Изчезването на празен кашон от въздуха водеше направо към извода, че и цяла бойна кола, пълна с войници, също може да се изпари безследно. Но второто събитие беше като ритник в главата.

Е, нямаше да лее сълзи за някакви жандарми. Джубал признаваше, че ченгетата сами по себе си са полезни. Бе срещал и честни хора сред тях… Дори и кварталният полицай-рушветчия не заслужаваше чак такова презрение. А бреговата охрана беше образец за това, което се очакваше от ченгетата. И те често го правеха.

Но за да попадне в специалните служби, човек вече трябва да е бил завършен негодник и садист. Гестапо. Щурмоваци на поредния политикан, докопал се до властта. Джубал копнееше за отминалите дни, когато адвокатът можеше да се позове на Хартата за правата на човека, без да го изпързалят с някоя федерална уловка.

Все едно… Какво ли щеше да стане сега? Бандата на Хайнрих непременно е поддържала радиовръзка с базата си. Значи отсъствието им скоро щеше да бъде забелязано. И още щурмоваци щяха да довтасат, за да потърсят другарчетата си. Може и вече да са на път, ако от втората кола са имали време да вдигнат тревога.

— Мириам!

— Да, шефе.

— Искам Майк, Джил и Ан да дойдат веднага. После намери Лари — сигурно е в работилницата. Върнете се в къщата и заключете всички врати и прозорци.

— Пак ли неприятности?

— Размърдай се, момиче!

Ако маймуните пак нахлуят… не, когато пак нахлуят, техният главатар може и да реши, че няма нищо лошо да потрошат ключалките. Тогава би се наложило да насъска Майк срещу тях. Но беше време тези игри на война да спрат, което означаваше, че Джубал трябваше да стигне до генералния секретар.

Как?

Да се обади в Двореца? Хайнрих вероятно му каза истината — че с всеки пореден опит ще попада отново на дежурния шеф от специалните служби. И какво? Сигурно там ще се изненадат, че виждат на екрана човека, за чието задържане са изпратили цял взвод. Току-виж, този път стигне с нахалство до комендант… как му беше името… онзи с муцуната на охранен пор. А, Туичъл. Командирът на говедата от специалните служби сигурно имаше пряк достъп до големия началник.

Не, нямаше да стане. Чиста загуба на време е да убеждаваш човек, който вярва само в силата на оръжието, че разполагаш с нещо още по-добро. Туичъл ще хвърля срещу тях хората и пушките, докато не свършат, но никога няма да признае, че не може да арестува някого, щом знае къде се намира.

Ако през главния вход не пускат, промъкваш се отзад — елементарна политика. По дяволите, необходим му е Бен Какстън. Той знае как да свърши нещата по втория начин.

Но точно отсъствието на Бен стана причина за цялата магария. Щом не може да попита него, с кого да се посъветва?

Да му се не види, нали току-що разговаряше с такъв човек! Джубал завъртя креслото към видеофона и опита да се свърже с Том Макензи. Преодоля три ешелона на съпротива, но всички го познаваха и го препращаха на поредния началник. Докато упорстваше, неговите сътрудници и Човека от Марс се събраха в кабинета. Мириам надраска на бележник: „Вратите и прозорците са заключени“.

Джубал кимна и написа отдолу: „За Лари — алармата?“, после се обърна към камерата:

— Том, извинявай, че те безпокоя отново.

— За мен е удоволствие, Джубал.

— Том, ако ти се налага да говориш с генералния секретар Дъглас, какво ще направиш?

— А? Ще се обадя на Джим Санфорт, секретаря по връзките с обществеността. Няма защо да търся направо генералния секретар. Джим ще предаде каквото трябва.

— Да предположим, че искаш да се обърнеш направо към Дъглас.

— Виж сега, ще помоля Джим да го уреди. По-лесно е, обаче, Джим да реши проблема. Нали разбираш, Джубал, нашата мрежа върши услуги на администрацията… те също знаят това. Все пак гледаме да не се натрапваме.

— Том, нека допуснем, че е крайно наложително да говориш със самия Дъглас и то най-късно до десет минути.

Веждите на Макензи се надигнаха.

— Е… ако се налага, ще обясня на Джим защо…

— Не.

— Хайде де, бъди разумен.

— В момента не мога да си го позволя. Да речем, че току-що си хванал Санфорт в крачка, значи точно на него не можеш да кажеш защо е толкова спешно. И въпреки това се налага да говориш незабавно с Дъглас.

Макензи въздъхна.

— Ще кажа на Джим, че искам да говоря с неговия шеф и че ако не бъда свързан без никакво бавене, тази администрация няма да получи дори намек за подкрепа от нашата мрежа.

— Добре, Том, тогава направи го.

— Ъ?

— Обади се в Двореца по друг видеофон, но бъди готов да ме включиш на секундата. Трябва да говоря с генералния секретар, веднага!

Макензи го погледна страдалчески.

— Драги ми Джубал…

— Значи не искаш.

— Значи не мога. Ти ме постави в съвсем въображаемо положение, когато един — извини ме за нескромността — ръководител на глобална телевизионна мрежа би поискал да говори с генералния секретар. Но не мога да предоставя тази възможност на някой друг. Виж какво, Джубал, уважавам те. За мрежата ще е голяма загуба, ако ни изоставиш и ни е ясно до болка, че никога не би се обвързал с постоянен договор с нас. Но просто не мога. Обаждаш се на шефа на целия свят, само ако той желае да говори с тебе.

— А какво ще кажеш да подпиша с вас седемгодишен договор за изключителни права?

Лицето на Макензи се изкриви като от зъбобол.

— Пак няма да стане. Аз ще си загубя работата, а ти ще трябва да се бъхташ, за да изпълниш договора.

Джубал за миг се поколеба дали да не извика Майк пред камерата и да го представи. Но собствените програми на Макензи бяха показали фалшивия „Човек от Марс“ и или Том беше в играта, или пък беше честен (в което Джубал вярваше), значи нямаше да повярва, че са го измамили.

— Така да бъде, Том. Но ти поне знаеш кое как е в правителството. Кой се свързва с Дъглас, когато поиска? Само не ми споменавай Санфорт.

— Никой.

— По дяволите, този човек не живее във вакуум! Все някой има възможност да му се обажда, без да го отпъждат разни секретарчета.

— Някои от министрите, предполагам, но не всички.

— Не познавам нито един от тях. Кой може да го потърси по частна линия и да го покани на покер?

— Хъм… изобщо не си напорист, а? Ами сещам се за Джейк Алън.

— Познавам го. Не съм му симпатичен. Нито той на мен, което му е добре известно.

— Дъглас май няма много близки приятели. Съпругата му не поощрява тези… Ей, Джубал, ти как си настроен към астрологията?

— Не понасям помии. Предпочитам бренди.

— Е, въпрос на вкус. Но… чуй ме добре — ако се изтървеш, че съм ти казал това, ще те заколя.

— Разбрах. Съгласен съм. Продължавай.

— Ами Агнес Дъглас понася много добре тази помия… и знам кой й я пробутва. Нейната астроложка може да й се обади по всяко време, а повярвай ми, генералният секретар се вслушва в мнението на жена си. Обади се на астроложката, останалото зависи само от тебе.

— Не си спомням да съм пращал коледни картички на някой астролог — промърмори Джубал. — Как се казва?

— Мадам Александра Везан. Живее във Вашингтон. В-Е-З-А-Н.

— Схванах! — щастливо отвърна Джубал. — Том, ти ми направи страхотна услуга!

— Да се надяваме. Имаш ли нещо за мрежата?

— Почакай малко. — Джубал сведе поглед към бележката, оставена от Мириам до лакътя му: „Лари казва, че предавателят не работи, но не знае защо“. — Не сте получили картина, защото вашият предавател е повреден.

— Ще пратя някого да види какво е станало.

— Благодаря. Много ти благодаря!

Той прекъсна връзката и направи поръчка по името на астроложката, като поиска от операторката в централата да използва заглушител, ако и другият апарат е оборудван за това. Така беше и Харшо изобщо не се учуди. Скоро достолепните черти на мадам Везан се появиха на екрана. Джубал й се ухили.

— Здрасти, селяндурче!

Тя се стресна, но след миг го зяпна.

— Док Харшо, дърт мошенико! Господ да те поживи, толкова се радвам да те видя! Къде се беше покрил?

— Точно това правя, Беки — крия се. Копоите ме погнаха.

Беки Вези отвърна на секундата:

— С какво да ти помогна? Да не си закъсал за мангизи?

— Беки, имам си пари в излишък. Доста по-сериозно загазих, а само генералният секретар може да ме отърве. Трябва да говоря с него, че стана напечено.

Лицето й стана безстрастно.

— Док, нависоко си се залетял.

— Знам, Беки. Опитвах се да стигна до него, но не мога. Ти не се забърквай… малката, опасно е дори да си приказваш с мен. Помислих, че нещичко ще ми подхвърлиш — да речем, някой номер, за да му се обадя направо. Но не искам и ти да затънеш. Ще пострадаш и ще ме е срам да погледна Професора в очите… упокой душата му, Господи.

— Аз пък знам какво щеше да ми каже Професора! — рязко отвърна тя. — Стига глупости, док. Професора все се кълнеше, че само касапин като тебе знае да лекува хората. Никога не забрави оная случка в Елктън.

— Хайде, Беки, да не си я припомняме. Платихте ми.

— Ти му спаси живота.

— Нищо подобно. Оживя, защото имаше воля за живот и защото ти се грижеше за него.

— Брей… само губим време така. Колко си загазил?

— Ще ме опандизят, ще приберат и всички наоколо. Има федерална заповед за мен, знаят къде съм и не мога да фъзна. Всеки момент ще довтасат… а само Дъглас може да ги спре.

— Ще те пуснат. Обещавам.

— Беки… сигурен съм, че това ти е по силите. Но може да минат няколко часа. Твърде стар съм за лафове в „задната стаичка“.

— Ама… Ох, Божичко! Док, не може ли да ръснеш малко подробности? Ще съставя хороскоп и ще знам какво да правя. Ти си Меркурий, разбира се, щом си доктор. Но ако знам на кой от небесните домове да обърна внимание, ще се справя по-добре.

— Момиче, няма време. — Джубал мислеше трескаво. На кого да се довери? — Беки, само да ти кажа и може да загазиш като мен.

— Кажи ми, док. Знаеш, че никого не съм извозила досега.

— Добре де. Нека аз съм Меркурий. Но по-лошото е за Марс.

Погледът й стана пронизващ.

— Как така?

— Нали си гледала новините. Човека от Марс уж бил в Андите, само че това е прах в очите за баламите.

Беки изобщо не изглеждаше слисана.

— И как го измъдри, док?

— По цялата окаяна планета има хора, дето ги сърбят ръцете да докопат момчето. Искат да го използват, да го ограбят. Но той ми е клиент и няма да им се оставя. Единственият ми шанс е да говоря с Дъглас.

— Той ти е клиент? А властите знаят ли?

— Ще кажа само на Дъглас. Ясни са ти нещата от живота — кметът може да е готин, да обича хлапетата и помиярите, но не знае какви ги вършат копоите. Особено ако първо завлекат човек в „задната стаичка“ да си побъбрят с него.

Тя кимна.

— Тия гадни ченгета!

— Значи трябва да се спазаря с Дъглас, преди да ме отмъкнат.

— Искаш само да си поприказвате, така ли?

— Да. Нека ти продиктувам моя номер и ще чакам тук, пък дано да ми се обади… докато ме сгащят. Ако не успееш — все едно, благодаря ти. Ще знам, че поне си опитала.

— Не изключвай!

— Ъ?

— Задръж връзката, док. Ако имам късмет, ще превключат през моя видеофон и ще спестим време. Ти само задръж.

Мадам Везан стана от креслото и се обади от друг апарат на Агнес Дъглас. Заговори с невъзмутима самоувереност. Изтъкна, че тези обстоятелства били предсказани от звездите и всичко ставало в необходимия момент. Настъпвал решителният миг, когато Агнес трябва да напътства своя съпруг със своята женска мъдрост, за да избере той правилното решение, и то навреме.

— Мила Агнес, това разположение на небесните тела няма да се повтори поне хиляда години — Марс, Венера и Меркурий са в съвършено равновесие и тъй като Венера пресича меридиана, тя властва. Следователно разбираш, че…

— Али, какво ме съветват звездите? Знаеш, че не съм много наясно с науката.

Това едва ли беше изненадващо, защото и без това положението на небесните тела беше далеч от посоченото. Мадам Везан нямаше време да изчисли хороскопа и говореше по вдъхновение. Това не я смущаваше, защото се смяташе за глас на „висшата истина“ — даваше добри съвети на своите приятели и им помагаше. А да помогне на двама приятели едновременно за Беки Вези беше особено щастлив миг.

— Мила, разбираш всичко, защото имаш вродена дарба. Както винаги, ти си под влиянието на Венера, но Марс също е във възход, защото олицетворява и твоя съпруг, и онзи младеж Смит в продължение на целия критичен период. Меркурий е доктор Харшо. За да предотврати нарушаването на равновесието заради силата на Марс, Венера трябва да подкрепи Меркурий, докато отминат тревогите. Разполагаш с твърде малко време. Влиянието на Венера ще се засилва само до пресичането на меридиана — още седем минути, след това ще отслабне. Длъжна си да действаш бързо.

— Трябваше да ме предупредиш по-рано.

— Мила, не се отделях от видеофона цял ден, за да реагирам незабавно. Звездите ни подсказват същността на всяка криза, но не споделят подробности. Все още има време. Доктор Харшо чака на друг апарат. Необходимо е само да срещнеш двамата лице в лице… преди Венера да достигне меридиана.

— Ами… Добре, Али. Само да извикам Джоузеф от онова глупаво съвещание. Дай ми номера на видеофона, за да го свържа с този доктор Ракшо. Ти ще можеш ли да прехвърлиш обаждането?

— Да, мога и оттук. Само доведи господин Дъглас. Побързай, миличка.

— Ей сега.

Когато Агнес Дъглас изчезна от екрана, Беки седна до третия видеофон. Професията й изискваше да има много възможности за връзка. Всъщност това беше най-големият й разход. Тя си тананикаше весело, докато набираше номера на своя брокер.

Седемнадесета глава

Когато Беки излезе извън полезрението на камерата, Джубал се облегна удобно в креслото.

— Дежурната.

— Тук съм, шефе — обади се Мириам.

— Това е за любителите на „истински преживелици“. Посочи, че четящата актриса трябва да има секси контраалт…

— Защо ли да не опитам аз…

— А, не чак толкова секси. Порови се в списъка на неизползвани фамилии, които получихме от Бюрото по преброяването, и добави невинно, сочно първо име за псевдонима. И да завършва на „а“ — това винаги подсказва сутиен трети номер.

— Тъй ли било! Името на никоя от нас не завършва на „а“. Ама че си гаден!

— Значи сте доста плоски отпред, а? „Анджела“. Името ще бъде Анджела. Заглавие: „Омъжена за марсианец“. Започваме. „Откакто се помня, мечтаех да полетя в космоса.“ Нов ред. „Когато бях мъничка, с лунички по нослето и сияещи от мечти очи, събирах снимки на космически герои също като братята си. И плачех, когато мама не ми позволяваше да спя с любимия си шлем на космически кадет.“ Нов ред. „В онези дни на безгрижното детство не можех и да си въобразя каква сладко-горчива съдба си готвя с тези мъжкарански амбиции…“

— Шефе!

— Какво има, Доркас?

— Появиха се още две коли.

— После ще продължим. Мириам, заеми се с видеофона. — Джубал застана пред прозореца и се вгледа в двете кацащи въздушни возила. — Лари, залости вратата. Ан, облечи си тогата. Джил, не се отделяй от Майк. А ти, Майк, прави каквото ти каже Джил.

— Да, Джубал. Така ще правя.

— Джил, не му давай да се развихри, докато не стане съвсем неизбежно. И определено предпочитам да премахва оръжия, а не хора.

— Добре, Джубал.

— Това безразборно изтребление на ченгета трябва да престане.

— Шефе, видеофона!

— Никой от вас да не се мярка около камерата. Мириам, промени заглавието: „Омъжена за човек“. — Джубал се настани в креслото: — Да, слушам ви.

Видя безизразно лице насреща.

— Доктор Харшо?

— Аз съм.

— Генералният секретар ще говори с вас.

— Добре.

На екрана се появи наежен Негово превъзходителство достопочтеният Джоузеф Еджертън Дъглас, Генерален секретар на Световната федерация на свободните държави.

— Доктор Харшо? Както научих, било наложително да говорите с мен.

— Не, сър.

— Моля?

— Нека уточня, господин секретар. За вас е наложително да говорите с мен.

Дъглас се учуди, но веднага се ухили.

— Докторе, имате точно десет секунди да ми докажете това.

— Чудесно, сър. Аз съм представител на Човека от Марс.

Дъглас вече не изглеждаше наежен.

— Бихте ли повторил?

— Представител съм на Валънтайн Майкъл Смит. Няма да е зле, ако ме смятате за посланик на Марс „де факто“… в духа на „клаузата Ларкин“.

— Сигурно сте луд!

— И въпреки това се явявам от името на Човека от Марс. Той е склонен да преговаря.

— Човека от Марс е в Еквадор.

— Моля ви, господин секретар! Смит — истинският Валънтайн Майкъл Смит, а не онзи, когото показахте по стереовизията — избяга от Медицинския център „Бетесда“ миналия четвъртък, придружен от сестра Джилиън Бордмън. Възвърна си свободата и няма намерение да я загуби отново. Ако сте чул друго от подчинените си, значи са ви излъгали.

Дъглас явно се замисли. Някой му каза нещо отстрани. Най-после той промърмори:

— Даже да казвате истината, доктор Харшо, не можете да говорите от името на онзи младеж Смит. Той е под попечителството на държавата.

Джубал поклати глава.

— Немислимо. „Клаузата Ларкин“.

— Вижте какво, като юрист ви уверявам, че…

— А аз като юрист ще се съобразявам само със собственото си мнение. И занапред ще защитавам интересите на своя клиент.

— Юрист ли сте? Май заявихте току-що, че сте фактически представител, а не адвокат.

— Изпълнявам и двете функции. А като адвокат имам правото да се явявам и пред Върховния съд.

Джубал чу глух грохот откъм първия етаж и се озърна. Лари му прошепна:

— Шефе, май разбиват входната врата… Да погледна ли?

Той поклати глава.

— Господин секретар, времето ни изтича. Вашите хора, тоест вашите хулигани от специалните служби всеки момент ще нахлуят с взлом в дома ми. Ще прекратите ли това нарушение на обществения ред, за да преговаряме на спокойствие? Или предпочитате разправиите пред Върховния съд, с цялата смрад, която ще се разнесе по света?

Генералният секретар пак се допита до някого извън обсега на камерата.

— Доктор Харшо, за пръв път чувам, че специалните служби се опитват да ви арестуват. Аз…

— Сър, ако си направите труда да се заслушате, ще ги чуете как трополят по стълбата! Майк! Ан! Елате тук! — Джубал избута креслото си настрани, за да застанат до него. — Господин генерален секретар… Човека от Марс!

Нямаше право да представи Ан, но тя беше достатъчно внушителна в бялата тога на неподкупността. Дъглас зяпна Смит, който неспокойно отвърна на погледа му.

— Джубал…

— Почакай, Майк. Е, господин секретар? Вашите хора вече нахлуха в дома ми. Сега разбиват вратата на моя кабинет. — Харшо се обърна към Лари. — Отвори им. — Докосна ръката на Майк. — Не се вълнувай, момче.

— Добре, Джубал. Този човек. Виждал съм го.

— И той те познава. — Джубал подвикна през рамо: — Заповядайте, сержант.

Един сержант от специалните служби застана в рамката на вратата с готов за стрелба автомат.

— Господин майор! Тук са!

Дъглас се намеси:

— Докторе, нека поговоря с най-старшия от тях.

Джубал забеляза с облекчение, че влезлият майор не е извадил пистолета си от кобура, защото Майк се разтресе, откакто видя оръжието на сержанта. Харшо не изгаряше от обич към щурмоваците, но не искаше Смит точно сега да прояви способностите си.

Майорът огледа присъстващите.

— Вие ли сте Джубал Харшо?

— Да. Елате насам. Вашият шеф иска да му докладвате.

— Без глупости. Вие ще дойдете с мен. Търся и лицата…

— Елате тук! Генералният секретар ще ви каже две-три думи.

Офицерът от специалните служби погледна стъписано и щом доближи екрана, застана мирно и отдаде чест. Дъглас му кимна.

— Име, чин, длъжност.

— Сър, аз съм майор С. Д. Блох, бригада „З“ на Специалните служби.

— Обяснете ми какво правите там.

— Сър, положението е доста заплетено. Аз…

— Ами разплитайте го, господин майор. Започвайте.

— Слушам, сър. Дойдохме тук в изпълнение на заповед. Нали разбирате…

— Нищо не разбирам.

— Ами, сър, преди около час и половина тук беше изпратен един взвод в две въздушни коли, за да задържи няколко лица под стража. Радиовръзката прекъсна и бях изпратен да ги открия и да им помогна при необходимост.

— По чия заповед действате?

— Ъ-ъ… на коменданта, сър.

— Открихте ли другите си хора?

— Не, сър. Няма и помен от тях.

Дъглас погледна Харшо.

— Господин адвокат, известно ли ви е нещо за друг взвод?

— Господин секретар, в задълженията ми не влиза да следя къде ходят вашите служители.

— Това едва ли е отговор на моя въпрос.

— Прав сте, сър. В момента не съм подложен на разпит. Нито ще позволя да бъда подложен, освен при строго спазване на процесуалните норми. Грижа се за интересите на своя клиент. Не съм бавачка на тези униформени… лица. Но както вече съм се убедил, те едва ли са способни да намерят и прасе, излегнало се във вана.

— Хъм… може и така да е. Господин майор, съберете хората си и се върнете.

— Слушам, сър! — пак отдаде чест офицерът.

— Момент, моля! — намеси се Харшо. — Тези хора нахлуха с взлом в дома ми. Настоявам да видя заповедта, според която действат…

— О, да. Майоре, покажете му заповедта.

Лицето на Блох пламна.

— Сър, заповедите бяха у изпратения преди мен офицер.

Погледът на Дъглас се впи в него.

— Млади човече!… Нима се опитвате да ми кажете, че нахълтахте в дома на един гражданин без законосъобразна заповед?

— Но… Сър, вие не ме разбрахте! Има заповеди. Бяха у капитан Хайнрих, сър.

Дъглас не скри погнусата си.

— Връщайте се веднага. А вие отидете направо в ареста. После ще си поприказвам с вас.

— Слушам, сър.

— Почакайте! — настоя Харшо. — Упражнявам правото си на граждански арест. Ще се погрижа да ги затворят в местния участък, за въоръжено нападение и нахлуване с взлом.

Дъглас примигна.

— Необходимо ли е да правите това?

— Според мен е задължително. Както изглежда, тези типове лесно се запиляват нанякъде. Не желая и майорът да се измъкне от юрисдикцията на местния съд. Да не споменаваме сега възможните углавни обвинения, но още нямах възможност да оценя щетите, нанесени на моята собственост.

— Господине, най-сериозно ви уверявам, че ще бъдете обезщетен напълно.

— Благодаря ви. Но какво би възпряло следващия униформен шегаджия? Вече няма нужда дори да разбива вратата! В момента моята собственост е достъпна за всеки нарушител. Господин секретар, ако не беше доскоро твърде здравата врата, нищо не би попречило на този негодник да ме отведе, преди да се свържа с вас… А вие го чухте да казва, че някъде наоколо имало още един като него, при това, според твърденията му, със заповеди за задържане.

— Докторе, нищо не знам за такава заповед.

— Няколко заповеди, сър. Той каза „заповеди за задържането на няколко лица“. Вероятно е по-точно да ги наречем „заповеди за незаконен арест“.

— Твърде сериозно обвинение.

— И положението е твърде сериозно в момента.

— Доктор Харшо, повтарям ви, че нищо не знаех за тези заповеди. Но ви гарантирам лично, че ще проверя веднага защо са били издадени и ще постъпя според получените сведения. Какво друго да ви кажа?

— Още много неща бихте могъл да кажете. Досещам се каква е причината за издаването на заповедите. Някой от служителите ви се е престарал, отишъл е при сговорчив съдия… за да разпита мен и моите гости тайно от вас. Далеч от чийто и да било поглед, сър! Готови сме да говорим с вас… но няма да се съгласим да ни разпитва някой като него… — Джубал махна небрежно към майора, — …при това в килия без прозорци! Сър, разчитам на справедливото ви отношение. Ако тези заповеди не бъдат отменени незабавно, ако не получа твърди гаранции, че аз, Човека от Марс и сестра Бордмън няма да бъдем тормозени и ще запазим свободата си, тогава — Джубал сви рамене безпомощно, — ще се наложи да си потърсим защитник. Има хора и сили извън вашата администрация, които живо се интересуват какво би могло да се случи на Човека от Марс.

— Заплашвате ме!

— Не, сър. Обръщам се с молба към вас. Желаем да преговаряме. Но това е невъзможно, докато ни преследват. Умолявам ви, сър — отзовете копоите си!

Дъглас пак погледна настрани.

— Ако такива заповеди изобщо са издадени, ще бъдат отменени. Веднага щом проверя кой ги е издал.

— Благодаря ви.

Дъглас стрелна с поглед майор Блох.

— Все още ли настоявате да го отведете в местния участък?

— Него ли? О, той е обикновен глупак в униформа. Да забравим и щетите. Имаме да обсъждаме по-сериозни въпроси.

— Вървете си, майоре. — Офицерът от специалните служби рязко отдаде чест и побърза да излезе. Дъглас продължи: — Господин адвокат, повдигнатите от вас въпроси не са подходящи за обсъждане по видеофона.

— Съгласен съм.

— Вие и вашият… клиент ще бъдете мои гости в Двореца. Ще пратя орбиталната си яхта да ви вземе. Ще успеете ли да се подготвите за един час?

Харшо поклати глава.

— Благодаря ви, господин секретар, но ще спим тук… и като му дойде времето, все ще намеря един впряг кучета или нещо друго. Не разкарвайте яхтата си напразно.

Дъглас се намръщи.

— Но защо, доктор Харшо? Както сам изтъкнахте, тези преговори ще бъдат полудипломатически. Съгласих се с това, за да спазим някакви изисквания на протокола. Следователно трябва да ми позволите да отправя официална покана за гостоприемство.

— Да, сър, но моят клиент се е наситил вече на официалното гостоприемство и доста трудно се е отървал от него.

Лицето на Дъглас се вкамени.

— Господине, нима намеквате, че…

— За нищо не намеквам. На Смит и без това му се е събрало много, а не е свикнал с церемонии на високо равнище. Тук ще спи по-спокойно. Аз също. Вече съм стар, господине. Предпочитам собственото си легло. Освен това се налага да напомня и възможността за прекъсване на преговорите, а тогава моят клиент ще трябва да потърси други партньори. В подобен случай ще се окажем в неловко положение, ако ви гостуваме.

Генералният секретар го изгледа мрачно.

— Пак заплахи. Мислех, че ми имате доверие, господине. Чух съвсем ясно, че сте „готови да преговаряте“.

— Да, имам ви доверие, сър. И сме готови за преговори. Обаче аз използвам думата „преговори“ в първоначалното й значение, а не според съвременния й подтекст „угаждане“. Ще бъдем сговорчиви, но не можем веднага да седнем на масата. Липсва един задължителен фактор и ще изчакаме. Още не знам докога ще продължи това.

— За какво говорите?

— Вашата администрация ще бъде представена от хората, които вие ще подберете… очакваме и ние да имаме същата привилегия.

— Естествено. Но нека не раздуваме нещата. Ще участвам лично, придружен може би от един-двама помощници. Заместник-министър на правосъдието… също и специалисти по космическо право. В по-скромен състав ще свършим повече работа.

— Не се съмнявам. И нашата група няма да е многобройна. Смит, аз… ще водя и Честен свидетел…

— О, това е прекалено!

— Свидетелят с нищо няма да ни попречи. Ще има още някой… но засега ни липсва един човек. Бях осведомен, че трябва да присъства и лице на име Бен Какстън… само че не можем да открием този нещастник.

Джубал зачака напрегнато — часове наред бе прекарал в хитри маневри, за да подхвърли небрежната фраза. Дъглас го зяпна гневно.

— Бен Какстън? Дано нямате предвид онзи евтин драскач!

— Какстън, когото споменах, води рубрика в един големите синдикати на пресата.

— И дума да не става!

Джубал заклати глава.

— Тогава няма какво да обсъждаме, господин секретар. Получените от мен инструкции са безпрекословни. Съжалявам, че ви загубих времето. И ви моля за извинение.

Той посегна към бутона за прекъсване на връзката.

— Почакайте!

— Моля?

— Още не съм свършил разговора си с вас!

— В такъв случай ще очакваме от генералния секретар благоволението да ни освободи.

— Добре, добре, не се сърдете. Доктор Харшо, вие четете ли боклуците, които той пробутва като „новини от кулоарите на властта“?

— Не, за Бога!

— Как ми се иска и аз да не ги виждам. Абсурдно е изобщо да споменаваме за присъствие на журналисти. Ще се срещнем с тях, след като уредим всичко. Но дори да допуснем неколцина, Какстън няма да е сред тях. Този човек има отровен нрав… той е от най-неприятните съгледвачи през ключалката.

— Господин секретар, ние не възразяваме срещу гласността. Всъщност я изискваме.

— Това е нелепо!

— Вероятно. Но аз работя за своя клиент според собствената си преценка. Ако постигнем споразумение, засягащо Човека от Марс и планетата, на която се е родил, искам всеки жител на Земята да научи как и за какво сме се договорили. И в случай, че преговорите завършат с провал, гражданите трябва да узнаят защо е станало това. Няма да има „при закрити врати“, господин секретар.

— По дяволите, нищо подобно не съм споменавал! Говоря ви за спокойни, разумни преговори, без около нас да се блъска тълпа!

— Тогава, сър, нека журналистите присъстват чрез камерите и микрофоните… и да се блъскат отвън, ако желаят. Това ми напомни, че по-късно днес аз и моят клиент ще дадем интервю за някои телевизионни мрежи. Ще обявя, че искаме преговори, достъпни за обществеността.

— Какво? Не бива да приказвате точно сега… ами че това противоречи на всичко, което обсъждаме.

— Не съм съгласен. Нима твърдите, че един гражданин трябва да поиска вашето разрешение, за да се срещне с журналисти?

— Разбира се, че не. Обаче…

— Боя се, че е твърде късно. Вече е уредено и единственият начин да попречите е като пратите още от вашите биячи. Причината да спомена уговорката за интервю е предположението ми, че може би ще решите да дадете съобщение за пресата. Да уведомите обществеността, че Човека от Марс се е върнал от Еквадор и в момента е на почивка в Поконос. Така ще избегнете и сянка от съмнение, че правителството е било изненадано по някакъв начин. Следите ли мисълта ми?

— Да, разбрах ви добре. — Генералният секретар впи поглед в Харшо. — Моля ви, почакайте.

Той се махна от екрана.

Харшо повика с пръст Лари, а с другата ръка закриваше микрофона.

— Слушай, синко — зашепна му бързо, — с този скапан предавател все едно блъфирам с непълен кент флош в ръката. Не знам дали отиде да уреди онова съобщение… или пак да насъска кучетата. Изхвърчай оттук като ракета, обади се от друго място на Том Макензи и му кажи, че ако не се погрижи всичко да работи, ще пропусне най-горещата новина след падането на Троя. И внимавай, като се прибираш. Може да завариш ченгета тук.

— А как да се обадя на Макензи?

— Ами… — Дъглас пак се появи на екрана. — Попитай Мириам.

— Доктор Харшо, възползвах се от вашето предложение. Съобщението повтаря почти дума по дума казаното от вас… с убедителни подробности. — Дъглас се усмихна свойски. — Добавих, че администрацията ще обсъди междупланетните отношения с Човека от Марс, щом той се възстанови от пътуването, при това открито… с неограничена гласност.

Усмивката му се вледени и той престана да прилича на познатия „добър чичко“. И Харшо се ухили с възхищение — старият мошеник бе преглътнал удара, за да го превърне в успех за правителството си.

— Чудесно, господин секретар! Ще потвърдим всичко до последната запетая.

— Благодаря ви. А сега за онзи Какстън… За него няма да важи решението да допуснем журналисти. Ако иска, да гледа по стереовизията и да си съчинява лъжите. Но няма да присъства.

— В такъв случай, господин секретар, преговорите няма да се състоят, въпреки съобщението ви за пресата.

— Господин адвокат, мисля, че не ме разбрахте правилно. Този човек ми е неприятен. Въпрос на лични предпочитания.

— Прав сте, сър. Това е въпрос на лични предпочитания.

— Значи повече няма да го споменаваме.

— Вие не ме разбрахте. Наистина се касае за личните предпочитания, но на Смит, а не за вашите.

— Моля?

— Ваше право е да си подбирате съветниците. И самия дявол да доведете, няма да възразим. А право на Смит е да подбере хората в своята делегация и да настоява за личното им присъствие. Ако Какстън не е там и ние няма да дойдем. Ще участваме в съвсем други преговори. На които ще бъдете крайно нежелан, дори да научите хинди за броени дни.

Харшо си каза с безпристрастния цинизъм на лекар, че човек на възрастта на Дъглас не би трябвало да се поддава на яростта. Накрая генералният секретар заговори, но се обърна направо към Човека от Марс, който досега седеше безмълвно и търпеливо като Свидетеля.

— Смит, защо държите на това смешно условие?

Харшо се намеси мигновено:

— Майк, не отговаряй! — и завъртя глава с укор. — Не бива така, господин секретар! Кодексите, сър! Не можете да разпитвате моя клиент за причините да ми даде едно или друго нареждане. А нарушението на Кодексите става особено тежко, като се вземе предвид обстоятелството, че моят клиент отскоро учи английски език и не може да ви бъде равностоен събеседник. Ако вие научите марсиански, може би ще позволя да зададете въпроса си… на неговия език. Но не и днес.

Дъглас се намръщи.

— Бих могъл да се поровя в Кодексите и да помисля не си ли послужихте и вие днес с тях твърде свободно… но нямам време за това. Трябва да ръководя правителство. Добре, ще се примиря. Но не очаквайте от мен да се ръкувам с този Какстън!

— Както желаете, сър. А сега да се върнем на първото ни затруднение. Не успяхме да открием Какстън.

Генералният секретар се засмя.

— Настояхте за привилегия, която смятам за обида. Доведете когото искате, но си го търсете сами.

— Основателен довод, сър. Но не бихте ли направил услуга на Човека от Марс?

— Каква услуга?

— Преговорите няма да започнат, преди да бъде открит Какстън, и това не подлежи на обсъждане. Но се оказа, че не ми е по силите да го намеря. Все пак съм само обикновен гражданин.

— Какво искате?

— Преди малко си позволих пренебрежителни забележки към специалните служби. Простете раздразнението на човек, чиято входна врата са направили на трески. Но аз съзнавам, че те могат да постигат изумителни резултати… и да разчитат на съдействие от всички други полицейски служби. Господин секретар, ако се обадите на техния комендант и му кажете, че искате да намери някого, за един час той ще направи повече, отколкото аз за година.

— Но защо да вдигна на крак цялата полиция — заради един репортер-скандалджия ли?

— Приемете го като услуга за Човека от Марс.

— Е… нелепо е, но ще ви угодя този път. — Дъглас се обърна към Човека от Марс. — Като лична услуга за Смит. Ще очаквам и от вас да проявите доброжелателство, когато стигнем до съществените неща.

— Уверявам ви, че това ще улесни неимоверно преговорите — каза Харшо.

— Нищо не мога да обещая предварително. Твърдите, че е изчезнал. Току-виж, блъснал го е камион и отдавна е мъртъв.

Харшо си придаде угрижен вид.

— Надявам се да не е така заради доброто на всички ни.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Постарах се вече да обясня на клиента си, че се случват и такива злощастия, но той не пожела да ме изслуша. — Харшо въздъхна. — Ужасна бъркотия, сър. Не намерим ли онзи Какстън, точно това ни чака — ужасна бъркотия.

— Добре де… ще направя каквото мога. Но не искайте от мен чудеса, доктор Харшо.

— Не аз ги искам, сър, а моят клиент. Той споделя марсианските възгледи по въпроса… и наистина разчита на чудеса. Нека се молим и сега да стане някое.

— Ще ви осведомя за резултата. Само това мога да кажа.

Харшо се поклони, без да стане от креслото.

— Ваш покорен слуга, сър.

Екранът угасна и Джубал усети ръцете на Джилиън около врата си.

— Ох, Джубал, ти си чудесен!

— Дете мое, още не сме се измъкнали от ямата.

— Но ако нещо можеше да спаси Бен, ти го направи току-що.

И Джил го целуна.

— Ей, престани веднага! Отказах се още преди да се родиш. Бъди така добра да уважаваш преклонната ми възраст. — След тези думи Харшо я целуна дълго и старателно. — Това беше за да забравя Дъглас. Едва не повърнах, докато хем го ритах по главата, хем му се подмазвах. Я върви да се мляскаш с Майк. Заслужава си го, защото изтърпя всичките ми лъжи.

— Ей сега! — Джил пусна Харшо и прегърна Човека от Марс. — И какви прекрасни лъжи бяха, Джубал!

После тя се зае да целува Майк. Джубал наблюдаваше как Човека от Марс пое инициативата във второ действие, с някаква странна тържественост, но не съвсем като новак. Харшо го оцени с „много добър“ за изпълнение, но с „отличен“ за желание.

— Синко, ти ме изуми. Очаквах да се свиеш на пода и да се вцепениш.

— Това и направих — сериозно отвърна Смит, без да пуска Джил, — когато се целувах за пръв път.

— Брей! Поздравявам те, Джил. Е, колко волта беше напрежението?

— Джубал, ти си заядливец, но аз пак те обичам. Стига си се занасял. Майк наистина се разстрои за малко първия път, но вече нищо му няма, както виждаш.

— Да — съгласи се Човека от Марс, — това е добро. Сближаване за водни братя. Ще ти покажа.

Той пусна Джил, но Джубал вдигна ръка да го възпре.

— Не.

— Не?

— Ще се разочароваш, синко. Това е добро за сближаване с водни братя, само ако те са млади хубави момичета… като Джил.

— Братко Джубал, вярно ли говориш?

— По-вярно не може и да бъде. Но момичетата ги целувай колкото си искаш — в сравнение с тях и комарджийските страсти бледнеят.

— Моля, не разбрах?

— Чудесен начин за сближаване… с момичетата. Хъм… — Джубал се огледа. — Чудя се дали може да се повтори случката от първия път. Доркас, искам помощта ти в научен експеримент.

— Шефе, не съм ти опитно зайче! Върви по дяволите!

— Като му дойде времето и това ще стане. Недей да се инатиш, момиче. Майк няма заразни болести, иначе не бих го пуснал да се плацика в басейна. А, тъкмо се сетих — Мириам, щом се върне Лари, кажи му да пусне чиста вода. Вече нямаме нужда от мътилката. Е, Доркас, какво реши?

— А ти откъде знаеш, че ще ни бъде за пръв път?

— Е, няма как да знам. Майк, целувал ли си Доркас досега?

— Не съм, Джубал. Едва днес прозрях, че Доркас е мой воден брат.

— Тъй ли?

— Да. Доркас, Ан, Мириам, Лари. Те са твои водни братя, братко мой Джубал.

— Ъ-ъ, да. По същество си прав.

— Да. Същността е грокване, а не споделянето на вода. Вярно ли говоря?

— Съвсем вярно, Майк.

— Те са твои водни братя. — Майк се запъна, докато измисли думите. — И чрез опосредствана връзка са мои братя. — Майк се озърна към Доркас. — А за водните братя сближаването е добро.

Джубал пак я подкани:

— Сега какво ще кажеш?

— Ъ? Ох, за Бога! Шефе, ти си най-страшният досадник в целия свят. Но Майк е сладурче. — Тя застана пред Човека от Марс и протегна ръце към него. — Целуни ме, Майк.

Майк това и направи. Доста дълго се сближаваха.

Доркас припадна.

Джубал успя да я хване. А Джил рязко забрани на Майк да се отнесе нанякъде. Доркас бързо се опомни и увери Майк, че нищо й няма и с радост ще се „сближава“ отново, но просто трябвало да си поеме дъх.

— Ау, какво беше!

Мириам я зяпаше ококорено.

— Чудя се… дали да се престраша?

Ан се намеси:

— По старшинство, моля. Шефе, нужна ли съм ти още като Свидетел?

— Засега не.

— Тогава подръж ми тогата. Да се хванем ли на бас?

— Какъв е залогът?

— Седем към две, че няма да падна в несвяст. Не съм против и да загубя.

— Дадено.

— В долари, не в стотици. Майк, миличък… нека се сближим, ама много.

Ан бе принудена да се откаже първа, за да не се задуши. С марсианските си навици Майк би издържал несравнимо по-дълго. Тя си пое дъх на пресекулки и каза:

— Не се бях настроила както трябва. Шефе, ще ти дам още един шанс.

Тъкмо пак да доближи лицето си към Майк и Мириам я тупна по рамото.

— Изчезвай.

— Ей, не напирай толкова.

— Казах да изчезваш. Отиваш в края на опашката.

— Добре де.

Ан й отстъпи мястото. Мириам се усмихна, но не каза нищо на Майк. Сближиха се. И продължаваха да се сближават.

— Дежурната!

Мириам се обърна.

— Шефе, не виждаш ли, че съм заета?

— Ясно. Само се мръднете малко, аз ще се обадя.

— Честно, изобщо не чух сигнала.

— Напълно те разбирам. Но все пак да проявим някакво привидно приличие — може би ни търси генералният секретар.

Но беше Макензи.

— Джубал, какви са тези щуротии?

— Пак ли неприятности?

— Ей сега някакъв мъж ми се развика по видеофона да зарязвам всичко друго и да си размърдам задника, защото при тебе ставало нещо интересно. Наредих да пратят подвижен екип…

— Изобщо не са се мяркали насам.

— Знам. Залутали се някъде на север от твоето имение. Диспечерът им вкара ума в главите и всеки момент ще пристигнат. Опитах да се свържа с тебе, но беше заето. Какво съм изтървал?

— Все още нищо.

Проклет да е, каза си Джубал, трябваше да настани някого пред дрънкалото. Дали Дъглас е спазил уговорката? Или ще им стовари нова порция ченгета? А дечицата си играят на „Завърти бутилката“! Ех, Джубал, налегна те старческото слабоумие…

— През последния час имаше ли някакво извънредно съобщение? — попита той Макензи.

— Май не… о, да, излъчихме едно. От Двореца обявиха, че Човека от Марс се завърнал в страната и си почивал в… Джубал! Ти ли забърка тази история?

— Момент, моля. Майк, ела насам. Ан, бързичко навличай тогата.

— Готово, шефе.

— Господин Макензи, запознайте се с Човека от Марс.

Челюстта на Макензи увисна.

— Задръжте така! Нека повикам някой с камера! Ще снимаме направо от екрана, после ще повторим в стерео, когато моите некадърници се дотътрят при вас. Джубал… Да не ме метнеш? Нали не би…

— Че как да те изпързалям с Честен свидетел зад гърба си? Не те карам насила. Да изчакаме „Аргус“ и „Транс-Планет“ да се включат.

— Джубал, не можеш да постъпиш така с мен!

— И няма да го направя. С всички вас се разбрахме да следите по камерите какво става, когато дам сигнал. И да използвате всичко, което ви се стори интересно. Обаче не съм ви обещавал и специално интервю. — Джубал поумува и каза: — Том, ти не само ми помогна с машинариите си, а ми направи и голяма лична услуга. Трудно ми е да ти обясня колко важно беше.

— За онзи… ъ-ъ, номер ли говориш?

— Именно! Никакви въпроси, Том. Ако искаш, питай ме насаме, но след година.

— А, няма и да ми хрумне дори. Ти си мълчи, аз също няма да се раздрънкам. Сега не мърдайте оттам…

— Има още нещо. Върни ми съобщенията, които оставих при тебе.

— Какво? Да, разбира се. Пазя ги в бюрото си, защото ти много настояваше да останат в тайна. Джубал, вече ви снимат. Да започваме ли?

— Карайте.

— Това интервю ще го проведа лично! — Макензи се обърна към камерата. — Извънредна новина! Вашият репортер от „Ню Уърлд“ като винаги е там, където е най-горещо! Човека от Марс току-що ни се обади и пожела да говори с вас, уважаеми зрители! Прекъсване. Апаратна, вмъкнете благодарност към спонсора на новините. Джубал, какви въпроси да задам?

— Само не за Южна Америка. Най-безопасно е да го питаш за плуването. После можеш да се обърнеш към мен за плановете му.

— Край на прекъсването. Приятели, сега сте лице в лице с Валънтайн Майкъл Смит, Човека от Марс! Както винаги, „Ню Уърлд“ е пред всички и вече ви съобщихме, че господин Смит току-що се завърна от високите Анди… отново го приветстваме сред нас! Поздравете своите приятели, господин Смит…

(— Синко, помахай с ръка и се усмихни към камерата.)

— …благодаря ви, Валънтайн Майкъл Смит. Радваме се, че ви виждаме толкова здрав и с хубав тен. Както научихме, укрепвате силите си с плуване, така ли?

— Шефе! Пак дойдоха някакви.

— Прекъсване! Джубал, какво става, по дяволите?

— Ей сега ще проверя. Джил, не се отделяй от Майк. Може пак да стане неприятно.

Но този път беше кацнал подвижният екип на „Ню Уърлд“ — пак върху розите. По същото време се върнаха Лари и Дюк. Макензи реши да претупа видеофонното интервю набързо, защото екипът вече му осигуряваше истинско стереопредаване. Техниците веднага започнаха да проверяват апаратурата, оставена в мазето на Джубал. Лари и Дюк отидоха с тях.

Интервюто завърши с несериозни дреболии. Джубал поемаше въпросите, които Майк не успяваше да разбере. Макензи обеща на зрителите, че скоро ще има още един разговор, с обемна картина и по-добри цветове.

— Следете предаванията по вашата любима мрежа!

После остана да чака доклада на техниците. Техния шеф се появи скоро в кабинета на Джубал.

— Господин Макензи, нищо му няма на преносимия комплект тук.

— Тогава защо не работеше?

Техникът кимна през рамо към Лари и Дюк.

— Ами работи, ако има напрежение. Веригата е била прекъсната на тяхното табло.

Харшо спря в зародиш препирнята дали Дюк е казал или не на Лари, че трябва първо да се погрижи за прекъсвача на таблото, за да включи апаратурата в инсталацията на имението. За Джубал беше безразлично кой е виновен. Случката затвърди убеждението му, че след като първият модел „Форд“ слязъл от конвейера, техниката върви само към упадък. Екипът засне продължението на интервюто. Майк предаде поздрави на приятелите си от „Защитник“, включително и за доктор Махмуд — на сякаш съдиращия гърлото марсиански.

Накрая Джубал се протегна, включи видеофона на двучасов отказ за достъп и си позволи да усети преумората. Чудеше се дали най-после е остарял.

— Къде ми е вечерята? Ей, жени, коя от вас трябваше да сготви днес? Да му се не види, този дом вече е царство на хаоса!

— Мой ред беше — обади се Джил. — Но нали…

— Оправдания, само оправдания!

— Шефе — остро се намеси Ан, — как искаш някой да ти сготви, като ни държа затворени тук цял следобед?

— Не ме занимавайте с дреболии — кисело отвърна Харшо. — Ако ще тук да настъпи съдният ден, искам ястията си топли и навреме до последния тръбен зов. И освен това…

— И освен това — довърши Ан вместо него, — едва осем без двайсет е, има предостатъчно време да приготвим вечерята до осем. Стига си мрънкал. Ама че лиготии!

— Още няма осем? А сякаш седмица мина от обяд. Ти дори не пресмяташ цивилизована пауза за по чашка преди вечеря.

— Ох, горкичкият той!

— Някой да ми сипе нещо. Всички да си сипят. Я да пропуснем вечерята, ще ми се да подгизна като моряк след дълго плаване. Ан, как сме с припасите за шведска маса?

— Имаме предостатъчно.

— Ами защо да не размразим осемнайсет-деветнайсет вида вкусни хапки и всеки да яде каквото му скимне? Защо е целият този шум?

— Ей сега — успокои го Джил.

Ан се поспря да го целуне по оплешивялото теме.

— Шефе, ти се държа храбро. Ще те нахраним, ще те напоим и ще те сложим да си легнеш. Чакай, Джил, ще дойда да ти помогна.

— Да помагам ли и аз? — нетърпеливо попита Смит.

— Разбира се, Майк. Ще пренасяш блюдата. Шефе, ще вечеряме до басейна. Доста е задушно.

— Че може ли иначе? — Когато те излязоха, Джубал се извъртя към Дюк. — Ти пък къде се затри?

— Мислех.

— Няма полза от това. Само се вкисваш. Поне нещо измисли ли?

— Да. Нека Майк яде каквото си иска. Негова си работа.

— Поздравявам те! Нежеланието да си пъхаш носа в чуждите дела е осемдесет процента от цялата човешка мъдрост.

— Ама ти винаги си пъхаш носа!

— А кой е казал, че аз съм мъдър?

— Джубал, ако предложа на Майк чаша вода, той ще приеме ли това побратимяване?

— Мисля, че ще приеме. Дюк, засега единствената типично човешка черта на момчето е неутолимата жажда да бъде симпатичен. Но искам да се уверя, че разбираш колко е сериозно намерението ти. Приех водното братство с Майк, преди да осъзная какво ме чака… и се оплетох безнадеждно в отговорности. И ти ще поемеш задължението никога да не го лъжеш, да не го въвличаш в беда, да му помагаш независимо от всичко. По-добре си помисли още.

— Вече помислих. Има нещо в Майк, дето просто те кара да се грижиш за него.

— Знам. Май досега не си се сблъсквал с искреност. И с невинност. Той никога не е вкусвал плода от Дървото на познанието за Добро и Зло… и явно не разбираме какво цъка в главата му. Е, надявам се да не съжаляваш. — Джубал се обърна. — Вече се чудех дали не вариш тепърва помията.

— Не можех да намеря тирбушона — оплака се Лари.

— Пак тези машинарии! Дюк, ще намериш чаши зад „Анатомия на меланхолията“, ей там горе…

— Знам къде ги криеш.

— …и ще ударим по едно набързо, преди да се заемем със сериозното пиене. — Дюк извади чаши и Харшо сипа за тримата. — Вдигам тост за алкохолното братство. То сякаш подхожда най-добре на слабата човешка душа.

— Наздраве!

Джубал изля чашата наведнъж в гърлото си.

— Ах! — въздъхна щастливо и се уригна. — Дюк, предложи от този бълвоч на Майк и нека научи колко е хубаво да си човек. От това ми се събужда творческият нагон. Дежурната! Ама защо момичетата все ги няма, като ми трябват? Дежурната!

— Аз съм наред — отвърна Мириам откъм вратата, — но…

— Тъкмо ти диктувах: „…каква сладко-горчива съдба си готвя с тези мъжкарански амбиции…“

— Този разказ го довърших, докато ти си бъбреше с генералния секретар.

— Значи вече не си дежурна. Изпрати го.

— Не искаш ли първо да го прочетеш? И без това ще трябва да го редактирам. Целувката с Майк ми откри нови хоризонти.

Джубал потръпна.

— Да го прочета? Милостиви Боже! Стига ми и че пиша такива боклуци. А ти дори не помисляй за редактиране, особено пък за нагласяне според действителността. Дете мое, „житейските изповеди“ не бива да бъдат опетнявани и със следа от истина.

— Добре, шефе. Ан каза да слезете при басейна и да залъжете стомасите, преди да хапнете сериозно.

— Не се сещам за по-свястна идея в момента. Господа, закриваме ли събранието?

Веселбата продължи много напоително, разнообразена с всякаква риба и други скандинавски вкуснотии. Джубал поощри Майк да опита малко бренди. Човека от Марс сметна резултата за твърде обезпокоителен, затова подложи на анализ проблема, прибави кислород към етиловия спирт в процес на обратна ферментация и го превърна в глюкоза и вода.

Джубал го наблюдаваше — видя как Майк се напи бързичко и изтрезня още по-скоростно. Опитваше се да разбере какво става и накара момчето да изпие още бренди. Предложението беше прието, защото го правеше воден брат. Майк погълна смайващо количество алкохол и Харшо се отказа от идеята да го напие.

Но самият той постигна забележим успех, въпреки дългите години, прекарани в спиртосване на собствения си организъм. Докато правеше компания на Майк, съзнанието му се поразмъти. И когато попита Човека от Марс как е направил този фокус, момчето реши, че въпросът се отнася за нападението на хората от специалните служби, а все пак чувстваше угризения за направеното. Постара се да обясни и ако е нужно, да получи прошка от Джубал.

Харшо го прекъсна в мига, когато осъзна какво чува.

— Синко, нищо не искам да знам. Ти си направил необходимото и това е прекрасно. Но… — той примигна като сънлива сова, — не ми казвай. Не казвай никому никога.

— Не?

— Не! Най-страхотното изпълнение, откакто моя двуглав вуйчо сам се обори във философски диспут. Обяснението само разваля чудото.

— Не гроквам…

— И аз. Нека си пийнем още.

Започнаха да пристигат репортери. Джубал ги посрещаше любезно, канеше ги да споделят трапезата и питиетата, да се отпуснат… но да не тормозят него и Човека от Марс.

Който не се вслушваше в предупреждението, накрая се озоваваше в басейна.

Джубал гледаше Дюк и Лари да са му под ръка, за да кръщават упоритите. Някои се ядосваха, но други се включиха в „наказателната бригада“ с фанатичното въодушевление на новопосветени. Джубал едва ги възпря да не топнат за трети път най-изтъкнатия коментатор от „Ню Йорк Таймс“.

Вечерта бе доста напреднала, когато Доркас му прошепна на ухо:

— Шефе, търсят те по видеофона.

— Ти приеми съобщението.

— Лично за тебе е, шефе.

— Май ще се отърва най-после от този инструмент за изтезания! Тъкмо съм се настроил подходящо. Дюк, я ми донеси една брадва.

— Шефе! Търси те човекът, с когото си приказвахте дълго следобед.

— О! Защо не каза веднага?

Джубал се затътри до кабинета си, заключи вратата и седна пред видеофона. Дежурният блюдолизец веднага повика Дъглас.

— Доста се забавихте, докторе.

— Ами това си е моят видеофон, господин секретар. Понякога не си правя труда да се обаждам.

— Явно е така. Защо пропуснахте да ме осведомите, че Какстън е пропаднал пияница?

— Нима?

— Няма никакво съмнение! Отспивал си след ужасен гуляй в едно порутено хотелче, чак в Сонора.

— Радвам се, че са го открили. Благодаря ви, сър.

— Бил е задържан за скитничество. Няма да му предявят обвинение. Ще ви го предадат.

— Задължен съм ви, сър.

— А, не мислете, че ви правя голяма услуга! Наредих да го докарат при вас, както са го намерили — мръсен, брадясал и, както чух, вонящ като бъчва. Искам да видите що за бродяга е този човек.

— Нямам нищо против, сър. Кога да го очаквам?

— Куриерска кола е излетяла от Ногалес преди малко. При скорост четири пъти над звуковата ще пристигне скоро. Пилотът ще поиска разписка, че ви е предал Какстън.

— Ще я получи.

— И така, господин адвокат, аз си измивам ръцете. Очаквам вас и вашия клиент за участие в преговорите, независимо дали ще доведете онзи клеветник и алкохолик.

— Споразумяхме се. Кога?

— Утре в десет часа?

— Да, няма защо да се бавим. Съгласен съм.

Джубал слезе по стълбата и се показа навън.

— Джил! Ела тук, дете.

— Веднага, Джубал.

Тя затича към него, а един репортер се впусна по петите й. Харшо му махна да се дръпне назад.

— Личен разговор — заяви непреклонно. — Ще обсъждаме семейни въпроси.

— За чие семейство става дума?

— За вашето. Някой е умрял. Хайде, разкарайте се!

Новинарят се ухили и го послуша. Джубал се наведе към ухото на Джил и каза тихо:

— В безопасност е.

— Бен?

— Да. Скоро ще бъде тук.

— Ох, Джубал!

Тя понечи да се разреве, но Харшо я хвана за раменете.

— Стига! Влез вътре, докато си овладееш нервите.

— Добре, шефе.

— Върви да се наплачеш, после си измий лицето. — Той застана до басейна. — Тишина! Едно съобщение. Беше ни приятно, но забавата свърши.

— У-у!

— Хвърлете този във водата. Стар човек съм, имам нужда и от почивка. Както и другите хора в дома ми. Дюк, събери бутилките. Момичета, отнесете храната.

Някои замърмориха, но по-съвестните укротиха колегите си. След десет минути гостите си бяха отишли.

А след двадесет пристигна Какстън. Офицерът от специалните служби в колата поднесе на Харшо готовия за подпис документ и се махна, а Джил вече хълцаше на рамото на Бен. Джубал го огледа изпитателно.

— Както чувам, къркал си цяла седмица.

Бен изпсува и пак погали Джил по гърба.

— Пиян шъм като швиня, ама не шъм пил.

— Какво стана?

— Не жнам. Ей тъй — не жнам!

След още час стомахът на Какстън бе промит старателно. Джубал му би няколко инжекции да премахне последствията от алкохола и барбитуратите. Вече беше изкъпан, обръснат и облечен в чисти дрехи, запозна се с Човека от Марс и го осведомиха набързо какво е пропуснал, а през това време поглъщаше храна и чаша след чаша мляко.

Самият той нямаше какво да разкаже. В паметта му липсваха спомени от изминалата седмица. Загубил съзнание във Вашингтон и го събудили грубо в Мексико.

— Естествено, ясно ми е какво се случи. Натъпкали са ме с химия в някоя закътана стаичка и се изстискали всичко, което знам. Но нищо не мога да докажа. А кметът на онова градче и съдържателката на бардака, заедно с още куп свидетели, веднага могат да обяснят как се е кефил грингото. Не знам какво да направя.

— Тогава се откажи — посъветва го Джубал. — Отпусни се.

— Да пукна, ако…

— Тихо, тихо! Бен, още си жив… за което не ти давах големи шансове. А Дъглас ще прави каквото поискаме от него и даже ще му хареса.

— Я да си поприказваме за това по-сериозно. Мисля, че…

— Аз пък мисля, че оттук заминаваш направо в леглото. След още една чаша топло мляко, в което съм разтворил Тайното лекарство на доктор Харшо за тайни пияници.

Скоро Какстън хъркаше на воля. Джубал се запъти към спалнята си и срещна Ан в коридора на втория етаж. Поклати глава уморено.

— Ама че ден беше, момиче.

— Вярно е. За нищо на света не бих го пропуснала и изобщо не искам да се повтори. Лягай си, шефе.

— След малко. Ан, какво толкова намирате в целувките на момчето?

Погледът й се замъгли, после тя се ухили.

— Да беше опитал лично.

— Твърде стар съм да си променям наклонностите. Но ме интересува всичко, засягащо Майк. Нещо по-различно ли прави?

Ан се замисли.

— Да.

— И какво е то?

— Майк отдава на целувката цялото си внимание.

— Ха, голяма работа! И аз така правя. Е, преди доста време беше.

Ан клатеше глава.

— Не ме разбра. Целували са ме големи майстори в занаята. Но никога не забравяха всичко останало. Просто не могат. Както и да се опитват, все мислят за още нещо. Дали ще изпуснат последния автобус, дали мацето ще им бутне още тази вечер, дали ги бива в целувката… или пък се тревожат за пари, за работа, да не ги свари таткото, братът или половинката. Майк не е майстор… но когато целува, не върши нищо друго. Аз съм цялата му вселена и мигът трае вечно, защото той не бърза заникъде. Само целува. — Тя потрепери. — Изумително!

— Хъм…

— Никакво „Хъм“, дърт развратник такъв! Изобщо не разбираш.

— Така е. И за съжаление никога няма да разбера. Е, лека нощ… а, между другото, казах на Майк да залости вратата на стаята си.

Ан му се оплези.

— Все гледаш да развалиш всичко!

— Момчето напредва бързо. Няма нужда да го пришпорваме.

Осемнадесета глава

Конференцията бе отложена с още едно денонощие, което даде време на Какстън да се опомни, да изслуша подробностите от загубената за него седмица и да се „сближи“ с Човека от Марс — защото Майк грокна, че Джил и Бен са „водни братя“ и му поднесе чаша вода.

Бен вече знаеше какво означава това. И събитието го принуди да се вгледа в душевните си терзания. Измъчваше го близостта между Майк и Джил. Една седмица в пълна забрава напълно промени ергенските му настроения. Щом успя да остане насаме с Джил, веднага й предложи да се оженят.

— Бен, моля те… — измънка тя, без да го погледне в очите.

— Но защо не? Имам си постоянна работа, здрав съм… или поне ще бъда, щом изхвърля от тялото си тези „коктейли на истината“. Но понеже още не съм, мога да говоря само правдиво. Обичам те. Искам да се оженя за тебе и да ти разтривам натъртените ходила. Да не съм твърде стар за тебе? Или си мислиш за някой друг?

— Нито едното, нито другото! Скъпи Бен… и аз те обичам. Но не ме питай точно сега, имам други… задължения.

Не успя да я разубеди.

Най-после осъзна, че Човека от Марс не му е съперник. Просто беше пациент на Джил. Един мъж, решил да свърже живота си с медицинска сестра, трябва да приеме факта, че жените с нейното призвание се отнасят майчински към пациентите си. А на Бен това му харесваше, защото ако Джилиън нямаше нрав, подходящ за нейната професия, едва ли щеше да я обикне. Не стана заради съблазнителните криви, които дупето й описваше във въздуха, когато тя вървеше. Не беше и заради пищната гледка от другата страна. В края на краищата, той не беше пубертетче, заплеснато по габаритите на млечните жлези! Не, обичаше я заради самата нея.

И щом се налагаше понякога да отстъпва на второ място пред пациентите, които имаха нужда от Джил, да пукне, ако си позволи да ревнува! А Майк беше чудесно хлапе — невинно и добродушно, както Джил го описваше.

Пък и не можеше да й предложи път в живота, обсипан само с розови цветчета. Жената на един журналист също трябва да търпи. Случваше му се да обикаля незнайно къде седмици наред, както и да работи денонощно. Не би му харесало, ако Джил започне да се заяжда. Но не вярваше да се случи.

Щом стигна до съгласие със самия себе си, Бен с цялата си душа прие чашата вода от Майк.

Джубал бе поискал еднодневната отсрочка, за да помисли.

— Бен, когато ти ми стовари тези грижи на главата, веднага казах на Джилиън, че и пръста си няма да помръдна заради така наречените „права“ на момчето. Вече си промених решението. Няма да оставим всички козове в ръцете на правителството.

— Правилно. Не и в ръцете на тази администрация!

— Следващата ще е по-лоша. Бен, ти подценяваш Джо Дъглас.

— Евтин политикан, а и моралът му не струва повече!

— Вярно. Да не говорим за невежеството му. Но освен това е един доста съвестен началник на света. Дори по-добър, отколкото заслужаваме. Ще ми бъде забавно да поиграя покер с него… не би ме мамил и ще си плати дълга с усмивка на лицето. О, признавам, че е неподправен кучи син. Това не изключва възможността да е приятно старо момче. Поне е горе-долу свестен.

— Джубал, проклет да съм, ако те разбирам. Нали уж си бил почти сигурен, че Дъглас е наредил да ме очистят… и малко оставаше да го направят! Извъртял си какви ли не еквилибристики, за да ме отървеш и, за Бога, не знам как да ти изкажа благодарността си! Нима искаш да забравя, че Дъглас беше в дъното на всичко? Не на него дължа факта, че съм още жив. Би се радвал, ако пукна.

— Сигурно. Но ти позна — искам да забравиш.

— Как пък не!

— Ще бъде глупаво да не забравиш. Нищо няма да докажеш. И не ми дължиш благодарности. Не бих ти позволил да ми стовариш и това бреме. Не го направих заради тебе.

— А?

— Стана ми мъчно за едно момиченце, което се канеше да разбива стени с глава и най-вероятно да си намери белята накрая. Направих го, защото тя беше гост в дома ми и бях длъжен да заместя баща й в този случай. И защото тя преливаше от храброст и благородство, но беше достатъчно наивна да тръгне с голи ръце срещу моторен трион. А ти, мое цинично и грешно приятелче, знаеш всичко за трионите. Ако си толкова небрежен, че се натъкнеш на някой, кой съм аз, че да се намесвам в твоята карма?

— Виж ти… Добре, Джубал, върви по дяволите, щом си се намесил в кармата ми. Ако изобщо имам карма.

— Да, спорен въпрос. Спортните коментатори разправят, че отборите „Свободна воля“ и „Предопределение“ завършили наравно. Както и да е. Бих отминал бездомник, проснал се в канавката. Благотворителността е като да лекуваш хемофилията. Истинският лек за тази болест е да оставиш всички хемофилици да кървят до смърт… преди да са наплодили болно поколение.

— Би могъл да ги стерилизираш.

— И да се правя на Господ? Но ние се отплеснахме от въпроса. Дъглас не е замислял убийството ти.

— Кой го казва?

— Казва ти го непогрешимият дъртак Джубал Харшо, застанал на амвона на своя пъп. Синко, ако един помощник-шериф пребие арестант до смърт, можеш да се обзаложиш, че окръжните съдии не биха допуснали това, стига да знаеха предварително. Но пред свършен факт си затварят очите, за да не обърнат колата насред път. В тази страна убийството никога не е било официална политика.

— Ще ти покажа материалите от моите разследвания на доста случаи.

Джубал размаха ръка с отегчение.

— Само казах, че не е официална. Но винаги е имало поръчкови убийства — от гръмки случаи като братята Кенеди до пребити нищожества, за които пускат няколко реда на осма страница. Само че никога не се е превръщало в политика и единствената причина да си жив е, че Джо Дъглас също не си служи с такива средства. Да, отвлекли са те нагло, разприказвали са те, а после са могли да те смачкат като парче тоалетна хартия. Но големият шеф не одобрява грубите игри и беше ли ги спипал, това щеше да им струва работата, ако не и нещо повече. — Джубал поспря да надигне чашата. — Тези бандити са най-обикновен инструмент. Не са преторианската гвардия на Рим, издигала и сваляла цезарите. А ти кого би избрал за цезар? Печения юрист Джо, зубрил законите, когато още сме били свободна нация, а не главните сатрапи в една многоезична империя? Дъглас, който не понася убийствата? Или искаш да го изритаме от поста му — и това можем, ако го измамим — за да си навлечем един генерален секретар от страна, където животът не струва нищо, а убийствата са всекидневие? Ако това искаш, Бен, какво ще сполети следващия досаден репортер, тръгнал по тъмна безлюдна уличка?

Какстън не отговори.

— Вече казах — специалните служби са инструмент. Винаги се намират наемници, които харесват мръсната работа. Но колко мръсна ще стане, ако лишиш Дъглас от крехкото му мнозинство?

— Джубал, нима ми разправяш, че не бива да критикувам администрацията?

— Опазил ме Господ. Осите са създадени, за да жилят. Но не е зле да огледаш както трябва новите мошеници, преди да се отървеш от старите. Демокрацията е нескопосана система. Единствената й добра черта е, че е поне осем пъти по-приемлива от всяко друго управление. А най-страшният й недостатък е, че водачите са огледален образ на своите избиратели. Долнопробни, но какво друго да очакваш? Така че вгледай се в Дъглас и помисли над факта, че в своето невежество, тъпота и себичност той е същински среден американец, но с един-два пръста над тълпата. После се обърни и виж кой ще го замести, ако неговото правителство бъде съборено.

— Едва ли ще има разлика.

— Винаги има разлика! Между „лошо“ и „по-лошо“ е доста по-болезнена, отколкото между „добро“ и „по-добро“.

— Е, какво искаш от мен?

— Нищо — увери го Харшо. — Това шоу аз го уреждам. А от тебе очаквам да не дъвчеш прекалено Джо Дъглас за предстоящото споразумение… може и да го похвалиш за неговата „сдържаност, достойна за държавник“…

— Ей сега ще се издрайфам!

— Гледай да си улучиш шапката. Ще ти кажа какво съм намислил. Първото правило, когато яздиш тигър, е да се хванеш здраво за ушите му.

— Стига надути фрази. Каква е хитрината?

— А ти стига си се правил на тъп. Майк е имал лошия късмет да наследи богатство, за което и Крез не е могъл да мечтае… отгоре на всичко и достъп до власт според политико-юридически прецедент, несравним по нелепостта си, откакто държавният секретар Фол бил осъден, че взел подкуп, а Доени бил оправдан, че му го пробутал. Не ме интересуват глупостите от рода на „княз по рождение“. Нито смятам богатството за „негово“. Не го е заслужил, но дори да беше, собствеността съвсем не е простата и ясна идея, за каквато я смятат повечето хора.

— Би ли повторил?

— Притежанието е една сложна абстракция, мистично отношение. Бог ми е свидетел, че нашите юристи още повече заплетоха нещата, но дори не подозирах докъде се е стигнало, преди да се набърка и Марс… Марсианците не притежават нищо, дори телата си.

— Я почакай, Джубал. Дори животните имат собственост. А марсианците не са зверове. Имат си цивилизация с градове и всичко останало.

— Да. „Лисиците си ровят дупки, а пък птичките свиват гнезда.“ И никой не разбира по-добре принципа „мое и чуждо“ от едно куче-пазач. Но не и марсианците. Освен ако разглеждаш съвместното владение на всичко от милиони или милиарди старши граждани (за тебе може би „призраци“) като притежание.

— Ей, Джубал, ти какво мислиш за тези „Стари“?

— Официалната версия ли да ти изложа?

— Не. Питам за твоето мнение.

— Мисля, че са набожни глупотевини, подходящи за наторяване на градинки… но суеверието е набито в главата на момчето толкова отрано, че няма никаква надежда да размисли.

— И Джил говори, като че вярва в това.

— От мен ще чуеш същите приказки. Най-обикновена вежливост. Една от най-милите на сърцето ми приятелки вярва в астрологията. Никога не бих я оскърбил с искреното си мнение. Способността на хората да вярват в онова, което за мен е почти невероятно, е направо неизчерпаема. Всяка вяра ми намирисва на умствен мързел, но вярата на Майк в „Старите“ не е по-неразумна от убеждението, че динамиката на вселената може да бъде променена с молитви за дъжд.

— Ъ-ъ… Джубал, признавам си, още имам съмнения дали безсмъртието все пак не е факт. Обаче много се радвам, че духът на моя дядо не ми казва какво да правя. Страшно опак старец беше.

— И моя. Какъвто съм и аз. Но има ли изобщо основание един гражданин да бъде лишен от правата си, само защото е умрял? Избирателният район, където израснах, се славеше с множеството си „мъртви души“ при всяко гласуване. Почти марсианска хитрина по дух. Все едно. Трябва да допуснем, че нашето момче Майк не може да притежава нищо, защото Старите вече владеят всичко. Доста се препотих, докато му обясня, че той има над един милион акции в „Лунар Ентърпрайзис“, заедно с патентите за двигателя „Лайл“, да не говорим за останалото имущество и ценни книжа. Изобщо не ми помогна обстоятелството, че предишните собственици са мъртви — това ги превръща в „Стари“, а Майк никога не би припарил до личните дела на Старите.

— Ох… по дяволите, той е невменяем.

— Разбира се! Момчето не може да се разпорежда със собствеността си, защото не вярва в мистичните й свойства, както аз не вярвам в призраци. Бен, цялото имущество на Майк се състои от една четка за зъби, а той дори не подозира, че я има. Ако му я отнемеш, ще си каже, че Старите сигурно са одобрили промяната. — Джубал сви рамене. — Невменяем. Няма да позволя да се стигне до обсъждане на този въпрос… защото я познай кой ще бъде определен за негов попечител?

— Ха! Дъглас или някой от блюдолизците.

— Сигурен ли си? Припомни си състава на Върховния съд. Дали пък попечителят няма да се казва Савонавонг? Или Наги? Или Кунг?

— Уф… може и да си прав.

— При подобен избор момчето едва ли ще се радва на дълъг живот. Или пък ще доживее дълбоки старини в някоя градина на удоволствията, откъдето не се бяга лесно като от „Бетесда“.

— Какви са плановете ти?

— Властта, която Майк привидно държи в ръцете си, е твърде опасна. Ще я дадем на друг.

— Нима може да се откаже от толкова пари?

— Не може. Ако просто ги зареже, ще промени изцяло равновесието на силите… и веднага ще предизвика дело за назначаване на попечител. Значи ще принудим тигъра да тича като луд, а ние ще се държим за ушите му с надеждата да не паднем. Бен, нека сега ти нахвърлям основния замисъл… а ти се постарай да откриеш слабите места. Не се занимавай с правните уловки. Тях ще ги съчинят юрисконсултите на Дъглас, а аз ще ги държа под око. Искам да прецениш дали има политически шанс за успех. Ето какво ще направим…

Деветнадесета глава

Дипломатическата делегация на Марс пристигна в Двореца на властта сутринта на следващия ден. Незнаещият що е амбиция претендент за трона на Марс, познат и като Майк Смит, изобщо не умуваше над целта на това пътуване. Просто му се радваше. Летяха с взет под наем аеробус от „Грейхаунд“. Майк седеше в панорамния купол с Джил от едната си страна и Доркас от другата, зяпаше възторжено, а момичетата му сочеха разни чудеса и бъбреха неспирно. Седалката бе предназначена за двама пътници, така че възникна сгряваща душата близост. Бе прегърнал през рамо и двете, опитваше се да грокне и не би изпитал по-силно щастие, дори да се намираше под триметров слой вода.

За пръв път можа да види част от земната цивилизация. Когато го изведоха от „Защитник“, не възприемаше нищо. Каквото видя по време на краткия полет с такси преди десет дни, не го грокна. А оттогава светът му се ограничаваше с къщата и басейна, градината с нейните дървета, треви и цветя. Дори не бе припарил до портата на имението.

Но вече натрупа опит. Знаеше що е прозорец, разбираше, че мехурът наоколо е за да гледа през него и че вижда градове. Момичетата му помагаха да се ориентира по електронната карта на информационното табло. Досега не подозираше, че хората използват карти. Изпита сладка носталгия по дома, когато за пръв път грокна картата. Вярно, беше неподвижна и мъртва в сравнение с онези, които използваше неговата раса… но си оставаше карта. Дори и такава, беше марсианска по същността си и Майк я хареса.

Мина над триста километра разнообразни пейзажи, повечето — разпрострял се свръхград, наслаждаваше се на всеки сантиметър и усилено се стараеше да грокне. Стъписа се от мащабите на човешките градове, от трескавото оживление в тях, толкова различно от спокойните като манастирска градина селища на марсианците. Струваше му се, че човешкият град би трябвало да се изхаби почти в мига на създаването си. Толкова преливаше от преживявания, че само най-силните духом сред Старите биха могли да бродят по опустелите улици и да грокнат в несмутим размисъл случките и чувствата, струпали се в неизброими слоеве тук. В редките, страшни и чудесни посещения на изоставени градове на Марс той се вълнуваше така, че наставниците му ги спряха, защото грокнаха, че не е достатъчно силен.

Въпросите към Джил и Доркас му помогнаха да грокне възрастта на града. Бил основан преди около два земни века. Но земните мерки за време нямаха никакъв вкус и аромат за него, той ги превърна в марсиански — три пълни и три очакващи пълнота (34 + 33 = 108) години.

Ужасяващо и прекрасно! Сигурно тези хора вече се готвеха да оставят града на мислите му, преди да е рухнал от напрежение и да престане да съществува… но според мерките за време този град беше „само едно яйце“.

Майк предвкусваше как би могъл да се върне във Вашингтон след век или два, за да върви по безлюдните улици, да се сближи с необхватната болка и красота, да гроква жадно, докато се превърне във Вашингтон, а градът — в него… ако вече е силен тогава. Остави мисълта да узрее, защото му предстоеше да расте и да расте, преди да достигне способността за съхраняване и възхваляване на могъщото страдание, събрано в този град.

Пилотът от „Грейхаунд“ зави на изток по нареждане за отклоняване от обичайните маршрути (причината беше в присъствието на Майк, но той не би и помислил за това) и така Човека от Марс видя морето.

Наложи се Джил да го увери, че под него има вода. Доркас добави, че сега летят над Атлантическия океан и му показа бреговата линия на картата. Откакто се помнеше, Майк знаеше, че по-близката до Слънцето планета е почти изцяло покрита от водата на живота. Напоследък научи и че тези хора се отнасят безгрижно към богатството си. Преодоля и най-трудното препятствие в грокването на марсианското вероучение — водната церемония не изискваше вода във всички случаи. Водата беше символ на същността, прекрасна, но не непременно необходима.

А сега откри, че да познаваш една абстракция не е същото като да се сблъскаш с веществената действителност. Атлантическият океан го изпълни с такова страхопочитание, че Джил каза рязко:

— Майк! Да не си посмял!

Той прекъсна прилива на емоции и го съхрани за по-късно. После се загледа в прострялата се до хоризонта вода и се опита да я измери, докато в главата му забръмчаха тройки на степен и степени на степените.

Когато кацнаха върху Двореца, Джубал подвикна:

— Момичета, не забравяйте да се движите в каре около него, а стигне ли се дотам, настъпвайте и ръгайте с лакти. Ан, ти ще носиш тогата си, но това не е причина да не смачкаш нечий крак, ако те блъснат. Или ще се притесняваш?

— Успокой се, шефе. Никой не смее да блъсне Свидетел. А аз съм на обувки с токове и тежа повече от тебе.

— Добре. Дюк, кажи на Лари да се върне с аеробуса възможно най-скоро.

— Грокнах, шефе. Не се нервирай.

— Ще се нервирам колкото си искам. Да вървим.

Харшо, четирите момичета, Майк и Какстън излязоха от колата и тя отлетя веднага. Площадката за кацане не беше претъпкана, но не липсваха хора. Един мъж ги доближи и подхвана енергично:

— Доктор Харшо? Аз съм Том Брадли, старши административен помощник на генералния секретар. Вие трябва да отидете в кабинета му. Иска да говори с вас преди началото на конференцията.

— Не.

Брадли примигна.

— Изглежда не ме разбрахте. това са лични указания на генералния секретар. О, да — той добави, че нямал нищо против и Смит да дойде… тоест, Човека от Марс.

— Не. Отиваме направо в залата. Накарайте някой да ни заведе дотам. А за вас имам специално поръчение. Мириам, дай ми писмото.

— Но, доктор Харшо…

— Вече казах „не“! А вие незабавно ще отнесете това на господин Дъглас и ще ми върнете разписката, че го е получил.

Джубал се подписа на плика, притисна палеца си върху подписа и връчи писмото на Брадли.

— Кажете му, че искам да го прочете на минутата, преди конференцията.

— Но генералният секретар изрази желание да…

— Генералният секретар всъщност е изразил желание да получи това писмо. Млади човече, надарен съм със способността да виждам бъдещето. Предсказвам ви, че утре няма да заемате тази длъжност, ако се забавите още малко.

Брадли каза припряно:

— Джим, поеми ги — и отпраши нанякъде с плика в ръка.

Джубал въздъхна. Изтощи се, докато съчини писмото. Двамата с Ан будуваха почти цялата нощ и отхвърляха вариант след вариант. Джубал имаше намерението да уреди всички проблеми публично, но изобщо не се стремеше да свари Дъглас неподготвен.

По заповед на Брадли до тях застана друг мъж. Харшо го прецени с поглед и разбра, че вижда един устремил се нагоре кариерист, готов да върши мръсната работа на властниците. Мъжът се усмихна.

— Доктор Харшо, аз съм Джим Санфорт, секретар по печата на генералния секретар. Отсега нататък ще играя ролята на буфер за вас — ще уреждам пресконференциите и останалите дреболии. За съжаление трябва да кажа, че не всичко е готово за конференцията. В последния момент бяхме принудени да изберем по-голяма зала. Мисля, че…

— А аз мисля, че веднага ще отидем в тази зала.

— Господине, не ме разбрахте. Там все още опъват кабели, нагласят осветление, гъмжи от репортери и…

— Чудесно. Ще си побъбрим с тях.

— Не, докторе. Според получените от мен указания…

— Младежо, вземете си указанията, сгънете ги докато останат само остри ръбове и си ги пъхнете някъде по ваш избор. Ние дойдохме тук с една-единствена цел — да участваме в конференция, открита за обществеността. Щом началото й се отлага, ще говорим с журналистите в същата онази зала.

— Но…

— Държите Човека от Марс на един доста проветрив покрив. Гласът му се извиси: — Няма ли тук някой досетлив човек, за да ни заведе където трябва?

Санфорт преглътна на сухо и каза:

— Моля, последвайте ме.

Освен гъмжилото от новинари и техници в залата имаше грамадна овална маса, кресла и няколко по-малки маси до стените. Майк бе забелязан веднага и протестите на Санфорт не възпряха тълпата. Но непреклонният квадрат от амазонки помогна на Човека от Марс да стигне до масата. Джубал го настани с Джил и Доркас от двете му страни, а Честният свидетел и Мириам седнаха на втората редица. След това Харшо не направи нищо, за да предотврати въпросите и атаката на камерите. Майк знаеше предварително, че хората тук ще вършат странни неща и Джил го предупреди да не се поддава на внезапни хрумвания, без изричното й разрешение.

Той понесе бъркотията със сериозно спокойствие. Джил му държеше ръката и му вдъхваше увереност.

Джубал искаше да ги снимат колкото се може повече. А от въпросите не се боеше. Многобройните разговори с Майк го убедиха, че никой репортер няма да изтръгне нищо от момчето, без самият Харшо да се притече на помощ. Навикът на Човека от Марс да приема въпросите буквално, да отговаря точно и да млъква правеше невъзможно извличането на опасни сведения от него.

И на повечето въпроси отговаряше с „Не знам“ или „Моля, не разбирам“.

Кореспондент на „Ройтер“, който явно очакваше разгорещени дебати по наследството на Смит, опита предварително да провери способността му да се справи с положението.

— Господин Смит, какво знаете за законите, уреждащи наследяването?

Майк съзнаваше, че трудно гроква човешката идея за собственост, особено завещаването и наследяването. И затова реши да се придържа към буквалния текст на книгата… Джубал почти веднага позна, че цитира „Наследяване и завещаване“ от Илай, глава първа.

Майк повтаряше точно и безизразно прочетеното, страница след страница, докато в залата постепенно настъпи тишина, а гръклянът на злополучния журналист подскачаше страдалчески.

Джубал му позволи да продължи, докато всеки присъстващ вече знаеше повече, отколкото би желал, за дарения, наследствен дял на преживял съпруг, зестра, права на родствениците по пряка и съребрена линия, поименно посочване в завещание…

Накрая каза:

— Достатъчно, Майк.

Човека от Марс го погледна недоумяващо.

— Но има още.

— По-късно. Някой има ли въпрос по друга тема?

Репортер от лондонски седмичник веднага изскочи напред с въпрос, по-близък до интересите на издателя му:

— Господин Смит, както научихме, вие харесвате момичетата. А целувал ли сте някога момиче?

— Да.

— Хареса ли ви?

— Да.

— Но колко ви хареса, все пак?

Майк не се поколеба и за миг.

— Целуването с момичета е добро — обясни на множеството. — В сравнение с тях и комарджийските страсти бледнеят.

Овациите го стреснаха, но усети, че Джил и Доркас не се страхуват. Самите те се опитваха да потиснат шумния израз на удоволствие, който той още не можеше да научи. Затова уталожи уплахата си и зачака.

От по-нататъшни въпроси го спаси велика радост. Видя позната фигура на един страничен вход.

— Братко мой доктор Махмуд! — извика Майк и в изблик на вълнение продължи на марсиански.

Семантикът в екипажа на „Защитник“ му махна с ръка, засмя се и отговори със същите разтърсващи слуха звуци. Двамата продължиха беседата си чрез нечовешките символи — Майк в неспирен поток, Махмуд не толкова бързо. Беше като да слушаш нападението на носорог срещу ламаринена барака.

Новинарите понасяха това търпеливо, записваха, за да впечатлят публиката. Накрая един се реши да ги прекъсне:

— Доктор Махмуд, какво си казахте?

Махмуд отвърна с отчетливо оксфордско произношение:

— В общи линии репликата ми се свежда до следното: „Моля те, мило момче, говори по-бавно“.

— А той какво ви каза?

— Останалото е лично и едва ли интересува някого. Поздрави, нали разбирате. Стари приятели сме.

След това пак се разбъбри на марсиански.

Майк разказваше на своя воден брат всичко, което му се случи откакто се видяха за последен път, за да грокнат заедно… но преценката му какво да сподели се опираше на марсианските схващания. Говореше преди всичко за своите нови водни братя и аромата на всеки от тях… за кротката вода, която беше Джил… за дълбочината на Ан… за странния и още не грокнат в пълнота факт, че Джубал ту напомнял за яйце, ту за някого от Старите, но не бил нито едното, нито другото… за безмерния океан, неподдаващ се на грокване…

Махмуд нямаше много за разказване, защото не бе преживял кой знае какво според марсианските понятия. Една пиянска вакханалия, от която се срамуваше. После цял ден лежа по лице в джамията на Вашингтон, но още не бе грокнал последствията от това и не искаше да ги споделя. Нямаше нови водни братя.

След малко прекъсна разговора с Майк и протегна ръка на Джубал.

— Вие трябва да сте доктор Харшо. Валънтайн Майкъл Смит смята, че вече ви е представил. По своему, разбира се.

Джубал го огледа добре, докато се ръкуваха. Този мъж изглеждаше като типичния британец, любител на лова и други празноглави спортове, дори с уж обикновените си скъпи дрехи и строго подрязаните мустаци. Но мургавата кожа и носът сочеха произход някъде от Близкия изток. Харшо не понасяше особено добре хората с фалшива фасада. Беше готов да яде студен качамак, но не и съвършено синтетично „филе“.

Обаче Майк смяташе съмнителния тип за свой приятел, значи си оставаше „приятел“ и за Джубал, докато обстоятелствата му подскажат друго поведение.

А в очите на Махмуд, Джубал Харшо беше музеен експонат на явния „янки“ — вулгарен, облечен неподходящо за случая, гръмогласен, вероятно невеж и почти сигурно с обноски на селяндур. Очевидно и професионалист, което според Махмуд само влошаваше положението, защото неговият опит сочеше, че американските специалисти в професията си са зле образовани и тесногръди. Просто добри изпълнители. Всъщност отнасяше се с презрение към всичко американско. Невероятната гмеж от религии, кухнята (и ако това беше кулинарно изкуство!!!), маниерите, неугледната архитектура и болнавото изкуство. И тяхната сляпа, нагла убеденост в собственото превъзходство, след като времето им бе отдавна отминало. А техните жени… Те го дразнеха най-много — нескромни натрапнички с кльощави недохранени тела, които въпреки това му напомняха смущаващо за хуриите в мюсюлманския рай. И ето, четири от тях са седнали около Валънтайн Майкъл Смит на среща, където би трябвало да присъстват само мъже…

Но Валънтайн Майкъл ги представи, при това гордо — включително и четирите излишни същества от женски пол — като свои водни братя, а с това наложи на Махмуд задължение, по-обвързващо, отколкото към синовете на собствения му чичо. Защото Махмуд бе видял марсианците в собствената им среда, познаваше тяхната бедност (по земните стандарти)… и се бе докоснал донякъде — а за още много неща се досещаше — до техните културни скъпоценности. И грокна върховната ценност — отношенията между личностите.

Е, нямаше избор. Бе споделил водата с Валънтайн Майкъл и сега трябваше да оправдае доверието на своя приятел. Надяваше се всички тези янки поне да не са безнадеждни простаци.

Затова се усмихна сърдечно.

— Валънтайн Майкъл ми обясни с особена гордост, че всички вие сте… — добави дума на марсиански, — … за него.

— Моля?

— Водно братство. Разбирате ли?

— Гроквам.

Махмуд се усъмни, но продължи, без да се запъне:

— И тъй като се намирам в същата връзка с него, отправям към вас молба да ме смятате за член на семейството. Вече чувах името ви, доктор Харшо, а това трябва да е господин Какстън. Виждал съм снимката ви във вашата рубрика. Но нека проверим ще мога ли да разпозная дамите. Вие сигурно сте Ан.

— Да, тя е. Но в момента носи тогата.

— Разбира се. По-късно ще й поднеса почитанията си.

Харшо го представи на останалите… и Джил го смая, произнасяйки подходящото уважително обръщение към воден брат. Говореше с три октави по-високо, отколкото би си позволил марсианец, но с раздираща гърлото чистота на произношението. Беше от десетината думи, които се научи да казва, сред стоте, горе-долу достъпни за разума й в момента. Но тази владееше безпогрешно, защото я чуваше и изричаше често.

Доктор Махмуд се ококори — може би тези не бяха от обикновените необрязани варвари… а и младият му приятел имаше особено силна интуиция за хората. Незабавно отвърна на Джил с правилното почтително обръщение и се наведе да целуне ръката й.

Джил долови радостта на Майк. Успя да изграчи най-кратката от деветте форми за приветствие към воден брат… макар че не я грокваше и не би помислила да предложи (на английски) най-близкото човешко биологическо съответствие на мъж, когото е срещнала току-що!

Махмуд разбираше смисъла на думата и я прие в символичното значение, а не в буквалното (неосъществимо при хората). Продължи беседата в същия стил. Но Джил се изчерпа. Не го разбра и не можеше да му отговори дори на английски.

Тогава я осени вдъхновението. На масата бяха наредени кани с вода и по няколко чаши. Тя веднага напълни една чаша.

Погледна Махмуд в очите и изрече сериозно:

— Вода. Нашето гнездо е твое.

Докосна течността с устни и поднесе чашата на Махмуд. Той й отвърна на марсиански, видя, че не го разбира, и преведе:

— Който споделя вода, споделя всичко.

Отпи глътка и понечи да върне чашата, но се усети навреме и я подаде на Харшо.

— Не говоря марсиански, синко — каза Джубал. — Но ти благодаря за водата. Дано никога не изпиташ жажда.

Изпразни една трета от чашата и я връчи на Бен, който се обърна тържествено към Махмуд:

— Да се сближим. Водата на живота ни сближава.

Отпи. Беше ред на Доркас. Но тя се поколеба.

— Доктор Махмуд, нали разбирате колко сериозно е това за Майк?

— Да, госпожице, разбирам.

— Е, добре… същото е и за всички нас. Разбирате, нали? Гроквате ли?

— Гроквам в пълнота… иначе щях да откажа този дар.

— Чудесно. Нека винаги пиете до насита. Дано яйцата ни споделят едно гнездо.

Две сълзи се плъзнаха по бузите й и тя побърза да предаде чашата на Мириам, която й прошепна:

— Хлапе, стегни се. — И с лице към Махмуд добави: — Гнездо, вода, живот. — Отпи. — Братко наш!

Чашата се върна в ръцете на Махмуд. Той допи остатъка от водата и промълви на арабски:

— „Щом съчетаеш делата си с техните, те стават твои братя.“

— Амин — одобри Джубал.

Доктор Махмуд го стрелна с поглед, но реши засега да не разпитва дали Харшо наистина го е разбрал. Времето и мястото не подхождаха за разговори, които можеха да разбудят собствените му съмнения и тревоги. Но както винаги усети сиянието в душата си от водния ритуал… колкото и да приличаше на ерес.

Притичалият помощник по протокола прекъсна рязко размишленията му.

— Вие сигурно сте доктор Махмуд. Докторе, мястото ви е от другата страна на масата. Моля, елате с мен.

Махмуд се усмихна благо.

— Не. Мястото ми е тук. Доркас, ще ми позволиш ли да си придърпам кресло и да седна между тебе и Валънтайн Майкъл?

— Разбира се. Ей сега ще ти направя място.

Помощникът едва не затропа с крак по пода.

— Доктор Махмуд, моля ви! Според схемата сте настанен в отсрещния край! Генералният секретар ще влезе всеки момент, а тук още гъмжи от репортери и Бог знае още какви… Просто не знам какво да правя!

— Ами върви да го правиш другаде, момченце — посъветва го Джубал.

— Какво? Вие кой сте? Има ли ви в списъка?

Той разтревожено се взря в схемата на залата.

— Ти пък кой си? — сопна се Харшо. — Да не си оберкелнер? Аз съм Джубал Харшо. Ако името ми липсва в твоето списъче, можеш да го скъсаш. Виж какво, приятелче, щом Човека от Марс иска доктор Махмуд да е до него, въпросът е приключен.

— Но не може да седне тук! Креслата около масата са запазени за първите министри, ръководителите на делегации, членовете на Върховния съд и равните на тях по ранг… а не знам къде да ги сместя, ако се появи още някой… има място и за Човека от Марс, разбира се.

— Разбира се — подсмихна се Джубал.

— И не подлежи на обсъждане, че доктор Махмуд трябва да бъде близо до генералния секретар, за да е готов да му превежда. Налага се да кажа, че не проявявате желание да ми съдействате.

— Ей сега ще ти помогна. — Джубал издърпа листа от ръцете на чиновника. — Хъм… я да видим. Човека от Марс ще седи срещу генералния секретар, значи почти на мястото, където е в момента. В такъв случай… — той сграбчи химикалка и нападна схемата, — …половината, оттук дотам, принадлежи на Човека от Марс. — Джубал начерта кръстчета и ги свърза с дебела дъга, после задраска имената в тази половина на схемата. — Ето, свърших ти половината работа, защото аз ще настаня хората от нашата страна.

Чиновникът от протокола беше твърде ужасен, за да проговори. Устните му се кривяха, но не се чуваха никакви звуци. Джубал го изгледа кротко.

— Проблем ли има? Аха, забравих да го потвърдя. — И надраска под поправките: „Дж. Харшо от името на В. М. Смит“. — Тичай при началника си, синко, и му покажи това. Напомни му от мен да погледне пак правилата за приемане на държавни глави от приятелски планети.

Бюрократът пак отвори уста и отпраши към другия край на залата, без да я затвори. Върна се, подтичващ след доста по-възрастен мъж. Новодошлият започна безпрекословно:

— Доктор Харшо, аз съм Ларю, началникът на протокола. Наистина ли имате нужда от половината маса? Доколкото съм осведомен, делегацията ви е малобройна.

— Това няма нищо общо.

Ларю се усмихна покровителствено.

— Боя се, че има. Изчерпах всякакви възможности. Почти всеки висш държавен служител реши да присъства. Ако очаквате още някого — макар че трябваше да ме уведомите предварително — ще наредя да сложат още една маса зад двете места, определени за господин Смит и за вас.

— Не.

— Боя се, че имаме само тази възможност. Съжалявам.

— Да, аз също съжалявам… вас. Защото ако половината маса не бъде отделена за Човека от Марс, ние ще напуснем залата. Съобщете на генералния секретар, че сте виновен за провала на конференцията, защото се държахте грубо с Човека от Марс.

— Не говорите сериозно, нали?

— Вие не проумяхте ли още какво ви казах?

— Ами… приех го като шега.

— Не ми е до шеги, синко. Смит или е висш ръководител на друга планета, пристигнал на официално посещение при висшия ръководител на тази планета, следователно може да си води лакеи и танцьорки, стига да иска… или е обикновен турист и няма право на никакви държавни почести. Няма да стане наполовина така, наполовина иначе. Огледай се, преброй „висшите държавни служители“ и помисли щяха ли да бъдат тук, ако смятаха Смит за турист.

Ларю изрече бавно:

— Но няма подобен прецедент.

Джубал изпръхтя.

— Ей сега влезе шефът на делегацията от Лунната република. Върви да кажеш на него, че няма прецедент. Но побързай да отскочиш, защото чувам, че бил злонравен. Синко, аз съм стар човек, недоспал съм и не е моя работа да те уча на прости неща. Предай на господин Дъглас, че ще се видим някой друг ден, когато е готов да ни посрещне достойно. Хайде, Майк.

Харшо започна да се надига мъчително от креслото, а Ларю избълва припряно:

— Не, моля ви, доктор Харшо! Ще освободим тази половина от масата. Аз ще… все едно, ще измисля нещо. Ваша е.

— Така е по-добре — промърмори Джубал, но още не сядаше. — А къде е марсианското знаме? И какво ще кажете за почестите?

— За съжаление не ви разбирам.

— Не помня друг път да съм имал такива проблеми с английския език. Я погледнете… нали флагът на Федерацията е окачен зад мястото на генералния секретар? Защо знамето на Марс не е на стената зад нас?

Началникът на протокола примигна.

— Признавам, че ме изненадахте. Не знаех, че марсианците имат знаме.

— Нямат. Но едва ли ще ви стане ясно какъв еквивалент на държавните почести използват. — „И на мен не ми е ясно, момче, но карай да върви!“ — Затова ще проявим снизхождение, ще бъде достатъчен и един жест от ваша страна. Мириам, искам лист… ще изглежда горе-долу така.

Харшо очерта правоъгълник и нарисува в него традиционния човешки символ за Марс — кръг със стрелка, сочеща нагоре и надясно.

— Полето да е бяло, знакът — червен. Естествено, редно е да бъде избродирано на коприна, но с един чаршаф и малко боя всеки скаут ще се справи. Вие бил ли сте скаут?

— Да, но… много време мина оттогава.

— Добре. Значи знаете, че за скаутите невъзможни неща няма. Сега да преминем към почестите. Ще пуснете „Мирът е висше благо“, когато влезе генералният секретар, нали?

— О, да, задължително е.

— Значи ще трябва да последва и химнът на Марс.

— Но как бихме могли?… Дори да има химн, ние не разполагаме със запис. Доктор Харшо, моля ви да проявите разбиране!

— Синко, напълно ти разбирам проблемите. Дойдохме тук за неофициална среща в ограничен състав. И заварихме цирк. Е, щом ще правите цирк, нека има и слонове. Ясно ни е, че не можете да изпълните на живо марсианска музика, както с дървена свирка не се изпълнява симфония. Но поне симфония можете да пуснете. Грокнахте ли? Тоест, схванахте ли мисълта ми? Нека бъде „Симфония на деветте планети“. Нагласете записа в началото на частта „Марс“.

Ларю се замисли дълбоко.

— Да, предполагам, че това ще можем да го уредим. Но… доктор Харшо, нямам пълномощията да ви обещая държавни почести дори в този импровизиран вид.

— Не ви стига смелост — неприязнено отвърна Джубал. — Не ние поискахме цирковото представление. Затова кажете на господин Дъглас, че ще се върнем, когато освободи малко време за нас. Беше ми приятно да си поговорим, синко. Следващия път намини през кабинета на генералния секретар да се видим… ако още си тук.

Той отново повтори драматичния опит да откъсне старото си крехко тяло от креслото.

Ларю измънка:

— Доктор Харшо, моля ви, не си тръгвайте! Всъщност… генералният секретар няма да влезе, докато не го уведомя, че всичко е готово. Позволете ми поне да видя какво може да се направи. Съгласен ли сте?

Харшо се отпусна и изпъшка.

— Оправяйте се както знаете. Но докато сте тук, да ви обърна внимание на още нещо. Чух някаква разправия преди малко. Изглежда неколцина от екипажа на „Защитник“ се опитваха да влязат. Те са приятели на Смит, така че пуснете ги. Ние ще ги настаним. Тъкмо ще запълним нашата половина.

Харшо въздъхна и си разтри кръста.

— Разбира се, господине.

Ларю се отдалечи след скован поклон, а Мириам прошепна:

— Шефе, да не се сецна в кръста, докато правеше стойки на ръце оная вечер?

— Тихо, момиче, че ще те напляскам.

Джубал огледа доволно запълващата се зала. Бе казал на Дъглас, че настоява за „спокойни, неофициални“ преговори, защото знаеше, че съобщението ще притегли овластените и жадните за власт, както светлината привлича мушиците. Сега беше сигурен, че тези надменни бюрократи ще се държат с Майк като с владетел… а цял свят ще ги гледа. Нека после се опитат да тормозят момчето!

Санфорт вече подканваше журналистите да напуснат залата, а нещастният помощник по протокола подскачаше като нервна бавачка с твърде много дечица наоколо. Изтъкнатите господа продължаваха да прииждат и Джубал стигна до очевидния извод, че Дъглас изобщо е нямал намерение да започнат преди единадесет часа и всички тук са били осведомени. Явно този промеждутък трябваше да бъде запълнен със срещата, която Харшо отказа. Е, той нямаше нищо против протакането.

Влезе и лидерът на Източната коалиция. По собствено желание господин Кунг не бе смятан за водач на делегация. От формалната гледна точка на протокола беше обикновен член на Общото събрание. Но Джубал не се учуди, когато помощникът по протокола заряза всичко друго и се втурна да настани главния политически противник на Дъглас близо до мястото, отредено за генералния секретар. Това само затвърди убеждението му, че Дъглас никак не е глупав.

Доктор Нелсън, хирургът на „Защитник“, и капитан Ван Тромп, капитанът на кораба, влязоха заедно и бяха поздравени щастливо от Майк. Джубал също беше доволен, защото така момчето получи възможност да прави нещо пред камерите, а не да седи като мумия. Самият той се възползва от паузата, за да настани отново своите хора. Креслото на Майк беше точно срещу мястото на генералния секретар. За себе си запази позицията вляво от Майк, откъдето можеше да го докосне лесно. Момчето имаше смътна представа за проявите на любезност и Джубал уговори с него незабележими знаци — „стани“, „седни“, „поклони се“, „ръкувай се“ — също като в обездката на расов кон, но за разлика от животното, обучението на Майк продължи точно пет минути, преди да усвои системата съвършено.

Махмуд поздрави колегите си и се върна при Джубал.

— Докторе, капитанът и хирургът също са водни братя на нашия брат, а Валънтайн Майкъл искаше до скрепим връзката отново с воден ритуал между всички нас. Помолих го да почака. Одобряваш ли?

— А? Но да, разбира се. Не пред цялата тази сган. — „По дяволите, колко ли водни братя има момчето?“ — Вие тримата ще можете ли да дойдете с нас, когато си тръгнем? Ще хапнем нещо и ще си поприказваме на спокойствие.

— За мен ще бъде чест. Сигурен съм, че и те ще дойдат.

— Добре. Доктор Махмуд, сещаш ли се за други братя на нашия млад брат, които биха могли да се появят?

— Не. В екипажа на „Защитник“ няма други. — Махмуд предпочете да не зададе същия въпрос, за да не покаже колко се смути от новите връзки, наложени му от водния ритуал. — Ей сега ще кажа на Свен и на Стареца.

Харшо забеляза влезлия папски нунций, който се настани до масата. Усмихна се незабележимо. Ако онзи дългоух некадърник Ларю още се съмнява дали конференцията е официална, най-добре да се успокои вече!

Някой потупа Джубал по рамото.

— Тук ли се е настанил Човека от Марс?

— Тук.

— Аз съм Том Бун… сенатор Бун. Имам за него послание от Архиепископ Дигби.

Джубал насили кората на главния си мозък да превключи на пета скорост.

— Сенаторе, аз съм Джубал Харшо… — побутна Майк да стане и да протегне ръка, — …а това е господин Смит. Майк, запознай се със сенатор Бун.

— Как сте, господин сенатор? — изрече Човека от Марс с безупречния тон на възпитаничка от школа за благородни девици.

Взря се с любопитство в Бун. Вече успя да си изясни, че „сенатор“ не означава „един от Старите“, както подсказваше заложеното в думата значение. И все пак му беше интересно да види сенатор. Не грокваше.

— Благодаря, господин Смит, много съм си добре. Няма да ви губя времето. Май се канят да започнат веселбата. Господин Смит, Архиепископ Дигби ви отправя лична покана да присъствате на богослужение в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Новото откровение.

— Моля, не разбрах?

Джубал реши да се намеси.

— Сенаторе, както знаете, много неща… по-точно всичко тук е ново за Човека от Марс. Но по една случайност той вече видя едно от вашите богослужения по стереовизията…

— Не е същото.

— Знам. Прояви голям интерес и ми зададе много въпроси, но на повечето не можах да отговоря.

Бун се вторачи изпитателно в него.

— Не сте ли от праведните люде?

— Трябва да призная, че не съм.

— Тогава елате и вие. За всеки грешник има надежда.

— Благодаря ви, ще дойда. — „И още как, приятелче! Няма да пусна Майк самичък в бърлогата ви!“

— Значи ще кажа на Архиепископ Дигби, че идвате следващата неделя.

— Може би — поправи го Джубал. — Дотогава не е изключено да сме зад решетките.

Бун се ухили.

— Е, и това го има в картите, нали така? Само се погрижете аз или Архиепископът да научим и няма да останете в пандиза. — Той огледа залата. — Нещо не им стигат столчетата. Май не остава място за обикновен сенатор при такава тълпа големи клечки.

— Господин Бун, не бихте ли ни оказал честта да седнете при нас? — на секундата откликна Джубал.

— А? Ами да, благодаря, господине! Ще ми е забавно да поседна точно до арената.

— Стига — продължи Харшо, — да нямате нищо против възможните слухове, щом ви видят при делегацията на Марс. Не се опитваме да ви поставим в неловко положение.

Сенаторът дори не се поколеба.

— Нищо не ме притеснява! Между нас да си остане, но Архиепископът изпитва особен интерес към този млад приятел.

— Значи няма проблеми. Ето едно свободно кресло — до капитан Ван Тромп. Вероятно го познавате.

— Ван Тромп? Ами да, стари дружки сме. Видяхме се на приема след завръщането им.

Сенаторът Бун кимна на Майк и се настани до масата. Все по-малко хора успяваха да минат край охраната на залата. Джубал следеше отдалеч поредната разправия за места и ставаше все по-неспокоен. Най-сетне не изтърпя безобразието. Обърна се към Майк и се увери, че макар момчето да не разбира какво става, поне е наясно какво иска Джубал.

— Добре, Джубал, ще го направя.

— Благодаря, синко.

Харшо стана и доближи групичката — помощника по протокола, ръководителя на уругвайската делегация и един ядосан, но и смутен мъж. Уругваецът тъкмо казваше:

— …намерите ли му място, ще нахълтат всички държавни глави накуп. Но тук е федерална територия и нито един местен лидер няма предимство. Започнем ли да правим изключения…

Джубал го прекъсна, като се обърна направо към третия мъж.

— Сър… — изчака да му обърнат внимание и продължи: — Човека от Марс моли да му окажете високата чест да се присъедините към нас, ако присъствието ви не е наложително другаде.

Мъжът първо се стресна, после грейна в широка усмивка.

— О, да, ще бъда много доволен.

Чиновникът от Двореца и уругваецът отвориха усти да възразят, но Джубал им обърна гръб.

— Да побързаме, сър, не остава много време.

Бе забелязал двама мъже да внасят нещо като окървавен чаршаф… но несъмнено беше „марсианското знаме“. Майк вече стоеше до масата и чакаше.

— Сър, позволете ми да ви представя Валънтайн Майкъл Смит. Майкъл, това е президентът на Съединените американски щати!

Майк се поклони ниско.

Едва успяха да настанят президента вдясно от Майк, докато поставяха знамето зад гърбовете им. Зазвуча музика, всички станаха и нечий глас обяви:

— Генералният секретар!

Двадесета глава

Джубал бе обмислил дали Майк да не седи при влизането на Дъглас, но се отказа от идеята. Не се опитваше да постави Човека от Марс по-високо от генералния секретар, а само да изтъкне, че това е среща между равни. Затова се изправи и даде сигнал на Майк да направи същото. Голямата порта в дъното на залата се отвори, зазвуча „Мирът е висше благо“ и Дъглас влезе. Отиде при креслото си и понечи да седне.

Джубал незабавно посочи на Майк собственото му кресло, така че генералният секретар и Човека от Марс се настаниха едновременно… след уважителна пауза и останалите ги последваха.

Джубал затаи дъх. Дали Ларю е направил каквото трябваше? Не обеща твърдо…

Завладяващото фортисимо на „Марс“ изпълни залата — темата на Бога на войната, която стъписва дори подготвените слушатели. Джубал се вторачи в Дъглас, който отвърна на погледа му, и се надигна от мястото си, после се изпъна като новобранец.

Дъглас също стана, макар и не толкова припряно.

Но Майк не помръдна. Не видя знак от Джубал. Седеше си най-спокойно, въпреки че другите в залата последваха примера на генералния секретар. Майк не разбираше нищо и се задоволяваше да следва напътствията на своя воден брат.

Харшо доста се измъчи, докато претегли възможностите, след като поиска да изсвирят „марсиански химн“. Изпълнят ли желанието му, какво трябва да направи момчето? Отговорът зависеше от ролята на Майк в тази комедия…

Музиката заглъхна. Джубал показа на Майк да се изправи, да се поклони едва забележимо и да седне отново в същия миг, когато генералният секретар и останалите направиха това. Всички побързаха да заемат местата си, защото никой не пропусна очебийния факт, че Човека от Марс не стана прав по време на „химна“.

Джубал въздъхна с облекчение. Успя да пробута номера. Преди много години бе видял как една от малкото останали кралици приемаше парад в своя чест. И забеляза, че височайшата дама се поклони след изпълнението на химна. Благодареше за почестите, отдадени на собствената й кралска особа.

Но ръководителят на една демокрация става за химна като всеки друг гражданин — той не е владетел.

Както Джубал каза по-рано, не може и така, и иначе. Или Майк е обикновен гражданин и тогава цялата шумна церемония е излишна, или (според теорията, заложена в „клаузата Ларкин“) е върховен властител… макар и на самия себе си.

Джубал се поблазни да почерпи Ларю една пура. Никой не пропусна значението на случката. Папският нунций не позволи на лицето си да покаже чувствата му, но очите му искряха весело.

Дъглас заговори:

— Господин Смит, щастливи и поласкани сме да ви приветстваме сред нас. Надяваме се да приемете Земята като свой дом, също както съседната ни планета Марс е вашето родно място…

Продължи с гладките фрази. Ясно, Майк бе поздравен — но дали като повелител, турист или гражданин, завърнал се в родината си, никой не можеше да каже.

Джубал не отделяше очи от Дъглас, очакваше някакъв знак как генералният секретар е приел писмото му. Но Дъглас изобщо не го погледна. Накрая завърши речта си, без да каже нищо съществено, но пък го каза добре.

— Хайде, Майк — подкани го Харшо.

Смит се обърна към генералния секретар. На марсиански. След малко изрече тържествено на английски:

— Господин генерален секретар на Федерацията на свободните държави от планетата Земя…

И пак на марсиански, после в превод:

— …благодарим ви за сърдечното посрещане. Предаваме ви поздрави за народите на Земята от Древните на Марс…

И отново на своя език.

Джубал бе преценил, че „Древните“ ще прозвучи добре. Стори му се по-внушително от „Старите“, а Майк не възрази. Джил даде идеята да редуват марсианските фрази с английски. И Джубал с удоволствие реши, че така късото официално слово, лишено от съдържание като предизборна реч, изведнъж се издига до внушителното въздействие на Вагнерова опера. (И ставаше също толкова трудно за разбиране!)

За Майк това беше безразлично. Вмъкваше изреченията на марсиански със същата лекота, с която запомняше и повтаряше английските фрази. Беше щастлив да каже това, което радваше водните му братя.

Някой докосна рамото на Харшо, пъхна плик в ръката му и прошепна:

— От генералния секретар.

Джубал се озърна към Брадли, който вече се отдалечаваше забързано. Отвори плика и погледна. Бележката съдържаше само една дума — „Да“. И всеизвестния подпис със зелено мастило — „Дж. Е. Д.“.

Джубал се обърна към отсрещната страна на масата, срещна погледа на Дъглас и кимна. Конференцията току-що приключи. Оставаше и светът да научи това.

Майк завърши звучната, не значеща нищо реч. Джубал чу измисленото от самия него заключение:

— …да се сближим за обща полза на двата свята… И всяка раса да съхрани ценностите си…

После Дъглас благодари на Човека от Марс — съвсем накратко, но сърдечно.

Джубал се изправи.

— Господин генерален секретар…

— Слушаме ви, доктор Харшо.

— Господин Смит се явява тук в двойствена роля. Подобно на пътешестващ княз от историята на собствената ни велика цивилизация, той прекоси неизмеримата пустош, за да ни донесе добрите пожелания от Древните сили на Марс. Но освен това, той е гражданин на Федерацията и на Съединените американски щати. Като такъв той има съответните права и задължения, също и собственост. — Джубал поклати глава. — За него това е тежко бреме. Като негов юридически представител в ролята му на гражданин и човек, още умувам над положението му, а дори не съм съставил засега пълен списък на неговата собственост. Да не споменавам, че не знам какво да кажа на данъчните власти. — Поспря да си поеме дъх. — Вече съм на преклонна възраст и може да не доживея успешния завършек на тази задача. Знаете, че моят клиент няма делови опит в човешкия смисъл на това понятие. Но той е млад и е надарен с проницателен ум. Целият свят знае, че родителите му бяха истински гении. Кръвта вода не става. Не се съмнявам, че след няколко години ще се справя блестящо и без помощта на един стар, уморен адвокат. Но делата му изискват внимание сега. Бизнесът не чака никого. Моят клиент се стреми преди всичко да опознае историята, постиженията и нравите на хората от този свой втори роден дом, а не да затъне в облигации, акции и дивиденти. Мисля, че отношението му е проява на мъдрост. Господин Смит е надарен със здрав разум, който продължава да ме изненадва… както и всички, които го познават. Когато му обясних всички тези проблеми, той ме погледна ведро и каза: „Няма нищо трудно, Джубал. Ще попитаме господин Дъглас.“ — Харшо помълча и изрече смутено: — Остава да се занимаем с частни въпроси, господин генерален секретар. Възможно ли е да поговорим насаме? За да не отнемаме повече време на тези дами и господа?

— Продължавайте, доктор Харшо. — Дъглас добави: — Приключихме с протокола. Моля, който желае да напусне залата, да се чувства свободен.

Никой не помръдна.

— Е, добре — каза Джубал. — Мога да обобщя с едно изречение. Господин Смит желае да ви определи за свой пълномощен представител по всички делови въпроси.

Дъглас се слиса съвсем убедително.

— Доктор Харшо, предложението е много сериозно.

— Съзнавам това, сър. Изтъкнах му, че вие сте най-заетият човек на планетата и нямате време за неговите дела. — Джубал поклати глава и се засмя. — Боя се, че изобщо не го впечатлих. Изглежда, че на Марс от най-заетите личности се очаква най-много. Господин Смит просто ми каза: „Можем да го попитаме“. И ето, аз ви отправям неговата молба. Естествено, не очакваме незабавен отговор… още една от особеностите на марсианците — те никога не бързат. Не са склонни и да усложняват нещата излишно. Не са предвидени никакви скрити капани — няма да има обвързващи задължения, нито пък надзорен съвет. Ако желаете, просто ще ви дадем генерално пълномощно. За него това няма значение. Готов е и още сега да постигнете устна договореност. Поредната марсианска особеност — когато ви вярват, доверието им е безрезервно. О, да, трябва да поясня — господин Смит отправя молбата си не към генералния секретар, а моли за услуга лично Джоузеф Еджертън Дъглас. Ако се оттеглите от поста си, нищо няма да се промени. Следващият генерален секретар няма да наследи и тези задължения. Господин Смит има доверие на вас… а не на всеки, който би се настанил в Осмоъгълния кабинет на Двореца.

Дъглас кимна.

— Независимо какво ще бъде решението ми, искам да ви благодаря за оказаната чест.

— Трябва да добавя, че ако не желаете или не можете да приемете предложението, или ако по-късно решите да се откажете от поетите задължения, господин Смит вече се е спрял на втори възможен кандидат — Бен Какстън. Моля те, Бен, стани, за да те видят всички. А ако и двамата сте възпрепятствани по някаква причина, следващият по ред избраник е… да запазим името му в тайна засега. Достатъчно е да кажем, че списъкът продължава. Ъ-ъ, да видим какво оставаше… — объркано промърмори Джубал. — Отдавна не съм говорил толкова дълго. Мириам, къде е онова листче с бележките? — Той взе листа, но се поколеба. — Я ми дай и другите екземпляри. — Опря се на дебелата купчина хартия. — Подготвихме нещо като паметна записка за вас, сър… или за Какстън, ако опрем до него. Хъм, как беше… да, пълномощникът сам ще определи полагащото му се възнаграждение, но в не по-малък размер от… е, сумата е значителна, но не засяга никой друг. Пълномощникът ще преведе средства в текуща сметка за покриване на разходите, направени от упълномощителя… ъ-ъ, да, помислихме дали няма да се спрете на Шанхайската банка като депозитар и на „Лойд“ като посредници… или беше обратното? Все едно, това е с цел да опазите името си от необосновани съмнения. Господин Смит не иска и да чуе за строги условия. Ще бъде обикновено възлагане на неограничени пълномощия, подлежащо на прекратяване и от двете страни по договора. Е, няма да ви чета всичко, нали затова го написахме. — Джубал зарея разсеян поглед към тавана. — Мириам, бъди добро момиче и изтичай да занесеш това на генералния секретар. Хъм… другите екземпляри ще оставя тук. Може би ще ги раздадете… или самият вие ще имате нужда от тях. А, да, най-добре да дам един и на Какстън. Заповядай, Бен. — Джубал се озърташе напрегнато. — Ами май това е всичко, господин генерален секретар. Вие желаете ли да кажете нещо?

— Един момент, моля. Господин Смит?

— Да, господин Дъглас?

— Това ли е изричното ви желание? Вие искате ли аз да се заема с изложеното в този документ?

Джубал не смееше да диша и старателно избягваше погледа на своя клиент. Бе подготвил Майк за подобен въпрос… но нямаше как да предвидят в каква форма ще бъде зададен, нито да се преборят предварително със затруднението, че Майк е склонен да разбира всичко буквално.

— Да, господин Дъглас.

Гласът на Човека от Марс отекна в залата… и на още милиарди места по планетата.

— Значи желаете да се заема с вашите дела?

— Моля ви, господин Дъглас. Това ще бъде добро. Благодаря.

Дъглас примигна.

— Е, по-ясно не може да се каже. Доктор Харшо, запазвам си правото да обмисля своя отговор. Но ще се постарая да го научите възможно най-скоро.

— Благодаря ви, сър, и от свое име, и от името на моя клиент.

Дъглас се канеше да стане, но се разнесе гласът на Кунг:

— Почакайте! А какво ще бъде решението във връзка с „клаузата Ларкин“?

Джубал мигновено се възползва от предоставената му възможност.

— Ах, да, „клаузата Ларкин“. Чух вече какви ли не безсмислици по този въпрос, и то предимно от безотговорни лица. Господин Кунг, какво искате да кажете?

— Питам вас за мнението ви. Или вашия… клиент. Или пък генералния секретар.

Джубал промълви любезно:

— Господин генерален секретар, давате ли ми думата?

— Моля, говорете.

Джубал извади голяма кърпа и си издуха носа с протяжен тръбен звук — минорен акорд три октави под долното „до“. Впери поглед в Кунг и започна:

— Господин депутат в Общото събрание, обръщам се лично към вас, защото вече знам, че не е необходимо да излагам позицията си пред правителството в лицето на генералния секретар. Преди много години, когато бях малък, аз и още едно момче решихме да си създадем свой клуб. Значи трябваше да измислим и правила. Първото ни единодушно решение беше от този момент нататък да наричаме майките си „Мърморана“. Глупаво, разбира се… но бяхме твърде млади. Господин Кунг, досетихте ли се вече какви бяха последствията?

— Не съм склонен да правя такива предположения.

— Приложих „клаузата Мърморана“ само веднъж. Беше ми предостатъчно, за да предпазя и своето приятелче от същата грешка. Постигнах само хубав бой по дупето си с върбова пръчка. И с това бе сложен край на „клаузата Мърморана“. — Джубал се прокашля внушително. — Тъй като предчувствах, че все някой ще повдигне този безсмислен въпрос, опитах се да обсъдя „клаузата Ларкин“ със своя клиент. Не му беше лесно да допусне, че някой ще иска прилагането на тази правна измишльотина спрямо Марс. В края на краищата, планетата Марс е населена, при това от древна и мъдра раса… много по-древна от вашата, господине, вероятно и по-мъдра. Но когато най-после разбра същността, той изрази веселото си снизхождение. Точно така, господине — веселото си снизхождение. Веднъж — само веднъж — аз си позволих да подценя способността на моята майка да накаже наглото ми поведение. Не платих скъпо за урока. Но нашият свят не може да си позволи подобен урок в планетарен мащаб. Преди да раздаваме земи, които не ни принадлежат, редно е да проверим много предпазливо какви върбови пръчки държат в ръцете си марсианците.

Кунг не изглеждаше убеден.

— Доктор Харшо, щом „клаузата Ларкин“ не е нищо повече от момчешка глупост, защо на господин Смит бяха отдадени държавнически почести?

Джубал вдигна рамене.

— Попитайте правителството, а не мен. Но мога да ви кажа как ги приех аз — като елементарна проява на любезност… към Древните на Марс.

— Моля?

— Господин Кунг, тези почести не бяха кухо ехо на „клаузата Ларкин“. В смисъл, недостъпен за човешкия разсъдък, господин Смит наистина представлява планетата Марс!

Лицето на Кунг не трепна.

— Обяснете, моля.

— Или по-скоро — представлява самите марсианци. Чрез господин Смит, Древните идват при нас. Почестите към него са предназначени за тях… а стореното му зло е пряко предизвикателство отново към тях. Това е вярно в буквален, макар и чужд за хората, смисъл. Беше съвсем благоразумно да се отнесем достойно днес към съседите си в космоса. Но това няма нищо общо с „клаузата Ларкин“. Нито един човек на отговорна длъжност още не е посмял да твърди, че прецедентът, създаден от случая с Ларкин, важи и за населена планета. Осмелявам се да предположа, че никой няма и да направи това. — Джубал вдигна поглед, сякаш молеше Небесата за помощ. — Господин Кунг, уверявам ви, че древните владетели на Марс ще запомнят какво е отношението ни към техния представител. Почестите към него бяха един чудесен символ. Уверен съм, че днес правителството прояви мъдрост. След време и вие ще се убедите, че решението е било наистина благоразумно.

Кунг отвърна безстрастно:

— Господин Харшо, ако се опитвате да ме сплашите, не постигнахте никакъв успех.

— Не съм се и надявал. Но за бъдещото благоденствие на тази планета е добре, че вашето мнение не надделя. — Джубал се обърна към Дъглас. — Господин генерален секретар, за мен това е най-продължителната публична изява от много години… и се чувствам преуморен. Можем ли вече да закрием конференцията и да очакваме вашето решение?

Двадесет и първа глава

Заседанието бе закрито. Джубал имаше намерение да изведе бързичко групата си, но му попречиха американският президент и сенатор Бун. И двамата се вкопчиха във възможността да покачат акциите си, след като бъдат забелязани в компанията на Човека от Марс.

И други хищни политикани дебнеха наоколо.

Джубал не се поколеба:

— Господин президент, сенаторе, веднага си тръгваме, за да обядваме на спокойствие. Бихте ли се присъединили към нас?

Каза си, че с двама ще се справи по-лесно, отколкото с две дузини. А трябваше да махне Майк оттук, преди нещо да се обърка.

Отдъхна си, когато те отказаха, защото имали други срещи. Джубал бе принуден не само да обещае, че ще заведе Майк на отвратително фостъритско представление, но и в Белия дом. Е, стигнеше ли се дотам, момчето можеше да се разболее внезапно.

— Момичета, по местата!

Майк бе отведен до покрива, а Ан сякаш цепеше тълпата с внушителния си ръст, тогата и хубостта си на валкирия. Джубал, Бен и офицерите от „Защитник“ прикриваха отстъплението. Лари вече чакаше в аеробуса. Само минути по-късно пилотът ги остави на покрива на „Нов Мейфлауър“. Новинарите ги чакаха и тук, но момичетата пазеха Майк по пътя до наетия апартамент. Явно се забавляваха добре. Мириам и Доркас се държаха със свирепостта на котки, бранещи малките си. Някакъв репортер се изпречи на пътя им и отскочи с наранен от остро токче крак.

В коридора имаше охрана от специалните служби, а пред вратата на апартамента стоеше офицер.

Космите по врата на Джубал настръхнаха, но след миг осъзна, че Дъглас просто се придържаше към условията на сделката. В писмото на Джубал имаше и молба генералният секретар да осигури спокойствие на Майк, за да живее горкото момче нормално.

Затова Харшо подвикна:

— Джил, не изпускай юздите на Майк. Всичко е наред.

— Добре, шефе.

Офицерът им отдаде чест.

— О, вие ли сте, господин майор! Да сте разбивали още някоя врата напоследък?

Блох почервеня и не отговори. Джубал се питаше дали пък тази задача не е наказание за щурмовака. Вътре ги чакаше Дюк. Джубал се обърна към гостите:

— Настанете се удобно, господа. Е, Дюк, какво стана?

Сътрудникът му сви рамене.

— Никой не се опита да подслушва, откакто влязох. Само че, шефе, във всяка дупка може да има неоткриваеми „бръмбари“.

— Да, да… Не за това те питах. Как сме с припасите? Гладен съм, момче. И жаден. А водим още трима за обяд.

— А, това ли било. Всичко пренесоха пред очите ми. В кухничката е. Шефе, много си недоверчив.

— Не е зле и ти да станеш същият, ако ти се живее дълго.

— Няма да се напъвам чак толкоз.

— Въпрос на вкус. Общо взето, аз си прекарах добре досега. Момичета, размърдайте се. Първата, която се върне при мен с пълна чаша, пропуска реда си като дежурна. Естествено, след като се погрижите за нашите гости. Хайде, господа, сядайте. Свен, каква е любимата ти отрова? Аквавит? Лари, отскочи да купиш две-три бутилки. И „болс“ за капитана.

— Няма нужда, Джубал — спря го Нелсън. — Предпочитам шотландско уиски.

— И аз — добави Ван Тромп.

— От това имаме достатъчно да удавим кон. Доктор Махмуд? Ако предпочиташ безалкохолно, момичетата сигурно са се погрижили да има.

Махмуд го погледна печално.

— Не би трябвало да ме изкушаваш със силни напитки.

— Хъм, позволи ми да ти помогна. — Джубал го огледа с престорена загриженост. — Синко, преживял си сериозен нервен стрес. Тъй като нямам подръка мепробамат, принуден съм да ти предпиша петдесет грама четиридесет и пет процентов разтвор на етилов спирт. Ще повториш дозата според нуждите си. С какъв аромат го предпочиташ?

Махмуд се засмя.

— Благодаря ти, докторе… но сам ще си отговарям за греховете. Нека бъде джин, моля, с чаша вода. Или водка. Или каквото ти се намира.

— Или чист спирт — намеси се Нелсън. — Джубал, не се оставяй да те заблуди. Смрадльо пие всичко, а после се разкайва.

— Да, разкайвам се — сериозно потвърди Махмуд. — Грешно е.

— Не се заяждай с него, Свен — отсече Джубал. — Ако Смрадльо извлича полза от греховете си чрез разкаянието, негова си работа. Всекиму своето. А какво ще кажеш за храната? Ан сложи шунка в припасите, може да има още нещо нечисто за тебе. Да попитам ли?

Махмуд поклати глава.

— Джубал, не съм от строгите последователи на традицията. Тези правила са били създадени в отдавна отминало време. Сега е друго.

Джубал изведнъж се натъжи.

— Да, но дали сега е по-добре? Все едно, всичко е преходно. Яж каквото желаеш, братко. Бог прощава при неизбежност.

— Благодаря. Но аз често пропускам храната през деня.

— По-добре да замезиш, иначе етиловият спирт не само ще ти отпусне нервите. Пък и хлапетата, които работят при мен, може би допускат правописни грешки… но в кулинарията са постигнали съвършенството.

Мириам влезе с поднос, докато Джубал си упражняваше красноречието.

— Шефе, искам това в писмен вид. И с подпис.

— Какво? — извъртя се той. — Подслушваш? Остани след часовете в класната стая и напиши хиляда пъти: „Няма да наострям уши за чужди разговори“.

— Добре, шефе. Това е за тебе, капитане… и за тебе, доктор Нелсън… ето я и твоята чаша, доктор Махмуд. Поиска и чаша вода, нали?

— Благодаря, Мириам.

— Обслужване „Харшо“. Нескопосано, но бързо. Заповядай, шефе.

— Разредила си го с вода!

— По заповед на Ан. Твърде уморен си да пиеш чисто.

Джубал я изгледа с мъченическо търпение.

— Е, господа, видяхте ли на какво съм подложен? Не биваше да им даваме равноправие. Мириам, тези хиляда пъти ще ги напишеш на санскрит.

— Ясно, шефе. — Тя го погали по главата. — Хайде, пийни си, миличък. Заслужаваш си го. Гордеем се с тебе.

— Марш в кухнята, момиче! Всички ли имат чаши? И къде е Бен?

— Диктува по телефона за рубриката си, с чаша до лакътя.

— Чудесно. Сега се оттегли незабележимо… и ми прати Майк. Господа! Ме ке алоха пау оле!

Всички отпиха по глътка.

— Майк ни помага. Май ще стане иконом, като порасне.

— Мислех, че вече си излязла. Все едно, доведи го. Доктор Нелсън иска да го прегледа.

— Няма закъде да бързаме — намеси се хирургът. — Джубал, уискито ти е превъзходно, но що за тост произнесе?

— Извинявай, беше на полинезийски. „Нека дружбата ни трае вечно.“ Ако искате, наречете го забележка под черта към водната церемония. Между другото, господа, Лари и Дюк също са водни братя на Майк. Нека това не ви безпокои. Не ги бива в готвенето… но е добре да имате хора като тях до себе си, когато ходите по тъмни улици.

— Щом ти ги представяш, Джубал — отвърна Ван Тромп, — да влизат и да започваме гуляя. Хайде сега да пием за момичетата. Свен, как беше онзи тост?

— За всички хубави жени по света? Нека пием само за четирите, които са тук. Скол! — Вдигнаха наздравица за четирите си водни братя от женски пол и Нелсън продължи: — Джубал, откъде ги намираш?

— А, отглеждам си ги в избата. И тъкмо ги науча на нещо, пристига някое градско конте и ги отмъква. Обречен съм да губя играта.

— Да, виждам колко страдаш — съчувствено промърмори Нелсън.

— Истина е. Господа, предполагам, че сте женени до един?

Оказа се, че Махмуд не е. Джубал го погледна намръщено.

— Ще бъдеш ли така добър да се обезтелесиш? Разбира се, след обяда, ще ти бъде по-лесно с пълен стомах.

— Аз не съм страшен, защото съм заклет ерген.

— Хайде де! Вече видях Доркас да ти прави мили очи… а ти само дето не се размърка.

— Уверявам те, не представлявам никаква заплаха. — Махмуд реши да не казва, че ще се свърже само с жена от своята вяра. Неверник като Джубал можеше да го разбере накриво. — Но трябва да те предупредя, че не бива да изричаш такива шеги пред Майк. Няма да грокне, че това е шега и току-виж след миг пред тебе има само труп. Не знам дали Майк може да се помисли наистина за мъртъв. Но поне ще се постарае.

— Аз пък съм сигурен, че може — твърдо заяви Нелсън. — Докторе… тоест, Джубал, забеляза ли нещо особено в неговата обмяна на веществата?

— Хъм, нека те поправя. Не съм забелязал нещо в обмяната на веществата му, което да не е особено.

— Именно!

Джубал се обърна към Махмуд.

— Не се тревожи, не бих подканил неволно Майк към самоубийство. Гроквам, че той не гроква хумора. — Харшо примигна. — Но не гроквам „грокването“. Смрадльо, ти говориш марсиански.

— Малко.

— Чух те. А ти грокваш ли грокването?

Махмуд се замисли.

— Не. „Гроквам“ е най-важната дума в този език и очаквам да прекарам следващите години в опити да я разбера. Но не се надявам на успех. Трябва да мислиш на марсиански, за да разбереш думата „гроквам“. Не си ли забелязал, че е трудно да вникнеш в интелектуалния подход на Майк към някои наши представи?

— Не съм ли? О, нещастната ми надута глава!

— Е, и с моята е същото.

— Ето го и яденето — доволно отбеляза Джубал. — Крайно време беше. Момичета, подредете всичко удобно и запазете почтително мълчание. Продължавай, докторе. Или е по-добре да отложим заради присъствието на Майк?

— В никакъв случай.

Махмуд се обърна към Майк на марсиански. Смит се усмихна сияйно и отговори. После лицето му отново стана безизразно и той започна да се храни.

— Казах какво се опитвам да обясня и той ме увери, че ще говоря вярно. За него това не е предположение, а факт, необходимост. Дано ме поправи, ако сгреша нещо. Но се съмнявам. Майк мисли на марсиански, значи се ориентира по друга „карта“. Схващаш ли мисълта ми?

— Гроквам — съгласи се Джубал. — Самият език оформя основополагащите идеи в ума на човека.

— Да, но… Докторе, как си с арабския?

— Аз ли? Ами зле — призна си Харшо. — Понаучих го, когато бях армейски лекар в северна Африка. Но и досега чета на арабски, защото предпочитам думите на Пророка в оригинал.

— Правилно. Коранът е непреводим. „Картата“ се променя, както и да се стараеш да я запазиш същата. Следователно можеш да разбереш колко труден е за мен английският. Не само защото в родния ми език някои форми са по-опростени. „Картата“ е друга. Английският език е най-развитият на нашата планета. Самата му разностранност, богатство на смисловите оттенъци и неразумното изобилие на идиоми дава възможност да кажеш на английски неща, които са неизразими на други езици. Едва не пощурях… докато се научих да мисля на английски. И това ми даде нова „карта“ на света, наложена върху онази, с която бях израснал. Вероятно по-добра, поне по-подробна. Но и на арабски можеш да кажеш неща, за които няма съответствие в английския.

Джубал кимна.

— Затова продължавам да чета на арабски.

— Но марсианският е несравнимо по-сложен от английския и толкова се различава в начина да създава с абстракции картина на вселената, че пред него английският и арабският изглеждат един и същ език. Англичанин и арабин могат да се научат да мислят на езика на другия. Но не съм уверен, че за нас някога ще е възможно да мислим на марсиански (освен за всеки, който го научи като Майк). Е, ще усвоим някакъв простичък „жаргон“. Точно с такъв си служа и аз. Да вземем думата „гроквам“. Буквалното й значение, вероятно още от зората на марсианската цивилизация, дава известна представа за цялата „карта“ на езика. То е лесно за разбиране. „Гроквам“ означава „пия“.

— Какво? — възкликна Джубал. — Майк никога не споменава „гроквам“, когато говори за пиенето като обикновено действие. Той…

— Един момент.

Махмуд пак попита Майк за нещо на марсиански и като че го изненада донякъде.

— „Гроквам“ е „пия“ — потвърди Смит.

— Но Майк щеше да се съгласи — продължи Махмуд, — ако бях казал и още стотина английски думи, изразяващи твърде различни, дори несъвместими представи. И „гроквам“ е всяка една от тях. Означава „страхувам се“, „обичам“, „мразя“… Говоря за истинската омраза, защото според марсианската „карта“ не можеш да намразиш нещо, ако първо не го грокнеш, не го разбереш толкова цялостно и подробно, че се сливаш с него и то с тебе. Чак тогава си способен да мразиш. Но в същото време обичаш това нещо, съхраняваш го в себе си. Друго е невъзможно. Едва след това можеш да мразиш. Според мен марсианската ненавист е толкова черна и страшна, че дори най-близкото човешко подобие в чувствата не е нищо повече от лека неприязън. — Махмуд направи кисела гримаса. — „Гроквам“ е и „достигам съвършеното съпреживяване“. Изтърканата човешка фраза „заболя ме повече от тебе“ има марсиански привкус. Марсианците сякаш знаят по инстинкт онова, до което съвременната физика стигна толкова мъчително — в процеса на наблюдението наблюдателят взаимодейства с наблюдаваното. „Гроквам“ означава разбирам в такава пълнота, че като наблюдател ставам част от наблюдаваното — сливам се, преплитам се, губя обособеността си в груповото съпреживяване. И означава почти всичко, което ние сме определили като религия, философия и наука… тоест, за нас почти нищо, също както думата „цвят“ за слепеца. — Махмуд се запъна. — Джубал, ако те накълцам и те сваря, ти и всичко останало в гозбата ще гроквате… и докато те вкусвам, двамата ще грокваме в единство и нищо няма да се загуби, без значение кой от нас кого яде.

— За мен ще има значение! — отсече непреклонно Джубал.

— Не си марсианец.

Махмуд пак се обърна към Майк, който кимна.

— Ти говориш вярно, братко Махмуд. Вече ти казах. Ти си Бог.

Махмуд сви рамене безпомощно.

— Безполезно е, нали виждаш? В отговор чувам само едно богохулство. Ние не мислим на марсиански. Не можем.

— Ти си Бог — повтори Майк сговорчиво. — Бог гроква.

— Хайде да минем на друга тема! Джубал, ще злоупотребя ли с братството ни, ако си поискам още джин?

— Аз ще ти донеса! — скочи Доркас.

Стана истински семеен пикник, отчасти заради свойското държане на Джубал, а и новите братя бяха като него — образовани, постигнали много, затова нямаше нужда да се перчат и да дразнят останалите. Дори доктор Махмуд, който рядко се отпускаше сред хора, чужди на единствената праведна вяра — според Волята на Аллах, всемилостивия, от когото са всички блага — сега се чувстваше чудесно. Много се зарадва, че Джубал е чел думите на Пророка… И като се позагледа, жените от неговия дом се оказаха по-закръглени, отколкото му се стори в началото. А тъмнокосата… Прогони мисълта от главата си. Тук беше гост.

Беше доволен, че тези жени не дърдореха неспирно, не се намесваха в сериозните мъжки разговори, но пък се отличаваха със сърдечното си гостоприемство. Отначало го стъписа неуважението на Мириам към нейния господар, но побърза да си каже, че и на любимите деца и котките се позволяват волности в дома.

Джубал обясни, че са още тук, защото чакат какво ще реши генералният секретар.

— Ако е настроен делово, скоро ще имаме вест от него. Не биваше да оставаме в Двореца, защото щяха да започнат пазарлъци. А оттук можем просто да ги отхвърлим.

— Пазарлъци за какво? — попита Ван Тромп. — Ти вече му даде каквото той искаше.

— Не всичко. Дъглас би се зарадвал пълномощното да не подлежи на анулиране… вместо да зависи от приличното му поведение, при това властта всеки миг може да премине в ръцете на непоносим за него човек. Говоря за мошеника с невинната усмивка — нашия брат Бен. А и други щяха да се намесят в наддаването. Например онзи невъзмутим буда Кунг. Вече ме мрази и в червата, защото му дръпнах килимчето изпод обувките. Но измислеше ли сделка, с която да ни поблазни, щеше да ни я предложи. Затова стоим по-далеч и от него. Пак Кунг е една от причините да ядем и пием само това, което си донесохме от дома.

— Значи надушваш някаква опасност? — учуди се Нелсън. — Аз пък те помислих за придирчив старец, който понася само избрани гозби и питиета. Не бих и допуснал, че ще ни отровят в хотел като този.

Джубал клатеше глава печално.

— Свен, никой няма да сипе отрова лично за тебе… но вдовицата ти ще получи застраховката, просто защото си споделил трапезата с Майк.

— Сериозно ли говориш?

— Ако желаеш, ще ти поръчам каквото се сетиш. Но аз няма да го докосна, нито ще позволя на Майк. Знаят къде сме, имаха и поне два часа, за да се разшетат. Затова съм принуден да подозирам, че сервитьорът вече е прибрал пачката от Кунг… а може и от още двама-трима. Първата ми грижа е да съхраня живота на момчето, докато обезвредим властта, която олицетворява. — Джубал се намръщи. — Помислете за „черната вдовица“. Кротка малка буболечка, полезна и дори най-красива сред паяците. Но клетото създание е имало лошата сполука да притежава твърде голяма власт за размерите си. И всеки я убива, за да се предпази от случайности. „Черната вдовица“ просто няма как да се отърве от отровната си сила. Майк е в същия капан. Е, не е хубав като онези паячета…

— Джубал, как можа! — възмути се Доркас. — Що за лъжа!

— Дете, не съм пристрастен, защото жлезите ми се различават от твоите. Красавец или не, Майк не може да се отърве от всичките си пари, но е опасно и да ги има. Не само заради Кунг. Върховният съд не е толкова „аполитичен“, колкото можеше да бъде… Те по-скоро биха затворили Майк някъде, вместо да го убият, но си мисля, че това ще е още по-лоша участ. Да не говорим за други заинтересовани страни, овластени или не, които денонощно пресмятат как ще се промени тяхното благоденствие, ако момчето стане главен герой в погребална церемония. Аз бих…

— Шефе, на видеофона.

— Няма да се обадя.

— Тя се казва Беки.

— Защо не ме повика веднага?! — Джубал изхвърча от стаята и зърна лицето на мадам Везан на екрана. — Беки! Колко се радвам да те видя, момиче!

— Здрасти, док. Гледах ти номерата.

— Е, как беше?

— Не можеше да ги преметнеш по-майсторски от това. Светът е загубил най-печения демагог, защото си нямаш брат-близнак.

— Възвишена похвала, Беки. — Джубал помисли набързо. — Но фокуса ти го направи. Аз само пуснах шапката за парите. Кажи какъв е твоят дял.

Мадам Везан се намръщи.

— Обиждаш ме.

— Беки! Всеки може да пляска с ръчички, но от това има полза, само ако ръчичките държат и дебела зелена бала. Човека от Марс плаща сметката и вярвай ми, може да си го позволи. — Джубал се ухили. — От мен ще имаш само целувка и прегръдка, та чак ребрата ти да изпукат.

Тя се усмихна с облекчение.

— Помня как ме пляскаше по дупето, докато ми обещаваше Професора да оздравее. Винаги си знаел как да оправиш настроението на човек.

— А, не съм си позволявал непрофесионални волности.

— Позволяваше си ги и още как. И потупването изобщо не беше бащинско.

— Сигурно точно това ти е трябвало. Отдавна се отказах да потупвам дупета, но за тебе ще направя изключение.

— Гледай да не забравиш.

— А ти не забравяй да кажеш сметката. И не пести нулите.

— Док, има и други начини да прибереш своя дял, освен в налични. Следиш ли борсата днес?

— Не, ти също не ми казвай какво става. По-добре ела да си пийнем.

— Ами… сега не мога. Обещах на една, хъм, важна клиентка, че ще бъда на разположение.

— Ясно. Беки, а дали звездите ще покажат, че това ще се уреди най-добре за всички, ако сложим подпис и печат още днес? Да речем, точно след приключването на борсовата сесия?

Тя го погледна замислено.

— Ще проуча.

— Да, моля те. И ни ела на гости. Момчето ще ти допадне. Чудак е като змия с тиранти, но пък е сладък като открадната целувка.

— Брей… Непременно. Благодаря, док.

Джубал откри Майк в спалнята, където доктор Нелсън го бе завел за преглед. Хирургът изглеждаше силно озадачен.

— Колега — обърна се той към Харшо, — за последен път прегледах този пациент преди десет дни. Я ми кажи, откъде се взеха всички тези мускули?

— Как откъде? Изряза талонче от „Бяс и нагон“ — онова списание за мъжкари — изпрати го и получи колетче. Нали им знаеш рекламите как всеки хърбав мухльо можел само за…

— Джубал, стига де…

— А защо не попиташ самия него?

Нелсън го послуша.

— Помислих ги — обясни Майк.

— Точно така — потвърди Джубал. — Помислил ги е. Когато ми се изтърси миналата седмица, беше ужасна гледка — кльощав, отпуснат и блед. Сякаш е отгледан в пещера… и май е вярно. Казах му да стане силен. И той го постигна.

— С тренировки ли? — скептично промърмори Нелсън.

— Не, само плуваше.

— С няколко дни плуване никой мъж няма да заприлича на биче, блъскало щангите години наред! — Лекарят се намръщи. — Знам, че Майк е способен да контролира своите така наречени „гладки“ мускули. Но това е често срещано явление. Обаче в този случай трябва да допуснем, че…

— Колега — кротко каза Джубал, — защо просто не си признаеш, че не можеш да проумееш това?

— Добър съвет — въздъхна Нелсън. — Облечи се, Майкъл.

По-късно Джубал си облекчи душата пред тримата офицери от „Защитник“.

— Финансовата цел беше лесна — да обвържа така парите на Майк, че да не започне боричкане за тях. Дори няма да помислят за неговата скоропостижна смърт, защото казах на Дъглас, че в този миг приключват и пълномощията му. А слух от обикновено надежден източник — тоест, от мен — стигна до Кунг и останалите, че смъртта на Майк оставя завинаги юздите в ръцете на Дъглас. Разбира се, ако бях вълшебник, щях да лиша момчето и от последния му цент. Това би…

— Но защо, Джубал? — прекъсна го капитанът.

Харшо се вторачи в него.

— Ти много пари ли имаш? Говоря ти за богатство.

— Аз ли? — прихна Ван Тромп. — Имам заплата, разчитам на пенсия след време, изплащам къщата, а двете ми дъщери още не са завършили колеж. Как ми се ще да бях богат!

— Нямаше да ти хареса.

— Ами! Нямаше да ми разправяш щуротии, ако имаше дъщери студентки.

— Дадох образование и на четирите си деца, от което затънах до гушата в дългове. Едната е истинско светило в професията си… естествено, известна е с фамилията на мъжа си, защото за нея съм стар безделник, а не почитаем татко. Другите не забравят рождения ми ден, иначе не ми досаждат. Образованието не ги е повредило. Споменах децата си само за да докажа, че знам защо един баща винаги има нужда от повече пари. Но ти би могъл да получаваш многократно по-голяма заплата от някоя фирма, просто за да се мъдри името ти на бланките им. Не те ли затрупаха с предложения досега?

— Това не е толкова съществено — сдържано отвърна Ван Тромп. — Аз съм професионалист.

— Тоест, парите не биха те подмамили да зарежеш космическите кораби.

— О, и от пари не бих се отказал!

— Малко отгоре не вършат работа. Дъщерите имат дарбата да харчат с десет процента повече, отколкото баща им би получил. Това е природен закон, който от днес нататък ще се нарича „Принципът на Харшо“. Но, капитане, истинското богатство, което изисква да се обградиш с тълпа навлеци, за да те спасяват от данъчните власти, би те съсипало още по-сигурно, отколкото пенсионирането.

— Абсурд! Ще вложа парите в ценни книжа и ще си харча лихвите.

— Няма да постъпиш така, ако поначало си човек, способен да забогатее. Не е трудно да натрупаш много пари. Само трябва да посветиш целия си живот на тази цел. Но ще бъхташ повече от хамалин. Това не ти подхожда, капитане — ти искаш не да трупаш пари, а да ги харчиш.

— Правилно! Вече ми е ясно защо би лишил Майк от парите му.

— Да, богатството е проклятие… освен ако се наслаждаваш на самото му умножаване. Но и тогава си има сериозни недостатъци.

— Е, прекаляваш! Джубал, говориш точно като главния евнух на харем, който убеждава здрав и прав мъж, че е добре да му отрежат някои части.

— Вероятно — съгласи се Джубал. — Човешкият талант да оправдаваш собствените си приумици е безграничен. Аз не съм изключение. Но и аз като тебе се интересувам само от възможността да харча пари, следователно не мога да забогатея. И обратно — никога не ме е застрашавала опасността да не събера скромните суми, достатъчни да задоволя пороците си. Който не вдига залога до небесата при слаба двойка в ръка, винаги може да постигне това. Но сериозно богатство?… Нали видя какъв фарс се разигра там. Можех ли да грабна плячката, да стана пълномощник и фактически собственик, за да прибирам в джоба си каквото ми хрумне, и пак да склоня Дъглас да ме подкрепи? Майк ми се доверява, защото съм му воден брат. Можех ли да го ограбя?

— Ъ-ъ… да, Джубал, дяволите те взели.

— Няма съмнение, защото нашият генерален секретар ламти за пари не повече от тебе. Неговата подбуда е жаждата за власт, но аз не чувам това гласче в главата си. Ако му бях поднесъл изящно уверенията си, че цялото състояние на Смит ще стои зад гърба на сегашната администрация, Дъглас би ме оставил да се развихря. — Джубал потръпна видимо. — И по едно време си мислех, че точно това ще се наложи да направя, за да опазя Майк от лешоядите. Паникьосах се. Капитане, ти дори не подозираш що е богатство. Собственикът му е обсаден от всички страни, като от тълпа бомбайски просяци — врънкат го да вложи пари или направо да ги даде за това или онова. Такъв човек става все по-недоверчив, защото рядко среща искрено приятелство. Честните хора са твърде придирчиви, за да се блъскат около него заедно с просяците, и твърде горди, за да заприличат на тях. И още по-зле — семейството му винаги е в опасност. Капитане, някой да те е заплашвал, че ще отвлече дъщерите ти?

— Какво?! Не, за Бога!

— Но ако имаше парите на Майк, щеше да осигуриш денонощна охрана на своите момичета, но пак нямаше да имаш миг спокойствие, защото щеше да се съмняваш и в телохранителите. Порови се в подробностите на последните стотина отвличания и виж колко пъти е бил замесен доверен вътрешен човек… и колко от жертвите са оцелели накрая. Е, парите могат ли да те примирят с факта, че си нахлузил примка на шиите на своите дъщери?

Ван Тромп се навъси.

— Джубал, предпочитам да си изплащам къщата.

— Амин! И аз искам да живея според желанията си, да си спя в собственото легло… и да не ми досаждат! Но въпреки това се примирих, че ще прекарам остатъка от живота си в брониран офис зад цяла армия и ще се бъхтам от сутрин до вечер като пълномощник на Майк. Тогава ме осени вдъхновението. Дъглас вече живее зад барикади, има си предостатъчно слуги. Щом се отказваме от властта, за да осигурим свободата на Майк, защо Дъглас да не поеме всички главоболия? Не се боя, че ще започне да краде. Само долнопробните политици са алчни, генералният секретар е чужд на кокошкарството. Недей да ми се зъбиш, Бен. Моли се той да не ти прехвърли товара някой ден. И така, сложих бремето върху раменете на Дъглас. Сега мога пак да се върна в градината си. Но щом се сетих за ключовия номер, останалото беше лесно. Най-много ме притесняваше „клаузата Ларкин“.

— Джубал — намеси се Какстън, — едва не те помислих за окончателно побъркан. Що за глупост — държавнически почести за Майк! Трябваше само да кажеш, че Майк доброволно се лишава от всякакви права, каквито му се падат според тази смехория.

— Бен, момчето ми — добродушно отвърна Харшо, — като журналист понякога си поносим.

— Ау, поласкан съм! Ти си ми запален почитател.

— Но в стратегията си още неандерталец.

— Това вече е по-добре — въздъхна Какстън. — Уплаших се, че си започнал да се размекваш.

— Ако се случи някога, моля те да ме гръмнеш. Капитане, колко заселници оставихте на Марс?

— Двадесет и трима.

— И какъв правен статут имат според „клаузата Ларкин“?

Ван Тромп се навъси.

— Не би трябвало да приказвам излишно.

— Капитане — намеси се Нелсън, — Смрадльо и аз отново сме цивилни граждани. Ще говоря каквото си поискам…

— И аз — вметна Махмуд.

— …а офицерския ми чин от запаса да си го заврат някъде. Нима властите имат право да ни запушат устите? Тези дебели задници не са стъпвали на Марс.

— Укроти се, Свен. И аз не смятам да крия нищо. Тук сме сред водни братя. Бен, имам само една молба — не искам да публикуваш това.

— Капитане, ако ще се чувстваш по-спокоен, да отида при Майк и момичетата.

— Моля те, остани. Правителството е доста объркано заради тази колония. Всеки заселник писмено се отказа от правата си според „клаузата Ларкин“ — в полза на властите. Но присъствието на Майк на Марс оплеска всичко. Не съм юрист, но доколкото разбирам, ако и Майк откаже правата си, администрацията ще докопа възможността да раздава сочните мръвки.

— Какви мръвки?! — възкликна Бен. — Виж какво, капитане, не подценявам геройствата ви, но чух, че Марс не е примамлива недвижима собственост. Или сте открили неща от рода на „умри, преди да прочетеш“?

Ван Тромп поклати глава.

— Не, всички научни и технически отчети са напълно достъпни. Само че, Бен, Луната също беше безполезна скала, когато започнахме да се занимаваме с нея.

— Съкрушителен довод — призна Какстън. — Защо ли дядо ми не е купил акции на „Лунар Ентърпрайзис“?… Но Марс вече е заселен.

Ван Тромп го погледна неловко.

— Така е, но… Смрадльо, ти му кажи.

— Бен — започна Махмуд, — на Марс има предостатъчно място да се заселват хора, а марсианците няма да им пречат. И в момента там се развява федералното знаме, а ние обявихме екстериториалност над онова парче земя. Обаче може да се окаже, че сме в същото положение като мравуняк под стъклен похлупак. Не знам какво ще стане.

— И аз — кимна Джубал. — Нямах представа какво е положението, само знаех, че правителството иска да се добере до тези „права“. Предположих, че и те тънат в мъгла като мен, затова се втурнах с главата напред. „Атаката е най-добрата защита.“ — Той се ухили. — В гимназията веднъж спечелих учебен диспут, като цитирах довод от документите на „Британското колониално мореплавателно управление“. Опонентът не успя да ме обори, защото такова управление никога не е съществувало. И тази сутрин си позволих същото безсрамие. Администрацията искаше правата на Майк според „клаузата Ларкин“ и се боеше до смърт да не сключим сделка с някой друг. Възползвах се от тяхната алчност и тревога, за да наложа пълна нелепост от гледна точка на логиката. Жива фантастика, но те спазиха протокола докрай и признаха, че Майк е суверен на Марс!

Джубал изгледа самодоволно останалите.

— С което — промърмори Бен, — сам се насади в лодката и почна да гребеш нагоре по прочутата лайняна рекичка.

— Ех, Бен — с укор изрече Харшо, — те коронясаха момчето съгласно собствената си представа за логика. Трябва ли да ти напомням, че макар короните да се свалят заедно с главите, по-добре да си признат монарх, отколкото претендент за трона в сянка? Положението на Майк се подобри несравнимо с няколко такта музика и един оплескан чаршаф. Но пак не беше лесно. За момента той представляваше признатия владетел на Марс съгласно правните щуротии около прецедента с Ларкин… значи имаше властта да раздава концесии, търговски права, земи и така нататък, да ти се пригади чак. Или трябваше да се подчини на това и да попадне под по-страшен натиск от притежателя на богатство, или да абдикира от трона и да прехвърли правата си върху сегашните заселници… тоест, на Дъглас. — Раздразнението на Джубал пролича. — И двете възможности бяха гнусни. Господа, не бих позволил на свой клиент да попадне в такъв капан. Налагаше се да лишим от сила самата „клауза Ларкин“ по отношение на Марс, при това без да дадем на Върховния съд и нищожен шанс да се намеси. — Пак се засмя. — Затова лъгах до посиняване и им натрапих теорията си. Цял свят видя, че отдадоха кралски почести на Майк. Затова изтъкнах, че момчето всъщност не е фалшив властелин съгласно безполезен в случая прецедент, а посланик на великата марсианска нация! Е, беше много нагло блъфиране. Но се опирах на надеждата, че останалите — Дъглас и Кунг, знаят не повече от мен за фактите. — Джубал погледна тримата мъже. — Рискувах, защото вие бяхте с нас и сте водни братя на Майк. Щом не ме оборихте, значи всички задължително ще приемат момчето като посланик, а „клаузата Ларкин“ предаде Богу дух.

— Надявам се да е така — сериозно каза Ван Тромп. — Но изобщо не приех приказките ти като лъжи.

— Че защо? Изсмуках всичко от пръстите си.

— Няма значение. Според мен каза истината. — Капитанът на „Защитник“ се поколеба. — Само че не бих нарекъл Майк посланик… „преден отряд на нашественика“ е по-вярно.

Какстън се ококори, но Харшо попита спокойно:

— И защо си настроен така?

— Ще се изразя още по-точно. Според мен е разузнавач, събиращ сведения за марсианските си господари. Не ме разбирай накриво — и аз съм много привързан към момчето. Но той няма никакви причини да ни бъде верен… тоест, на Земята. — Ван Тромп го погледна мрачно. — Всеки си въобразява, че един намерен на Марс мъж веднага ще се захласне от щастие при възможността да се върне „у дома“. Но не беше така. Свен?

— Майк пощуря от страх — допълни Нелсън. — Не успявахме да припарим до него, толкова се боеше от нас. После марсианците му казаха, че трябва да тръгне… и той започна да се държи като войник, изпълняващ заповед, макар и да го тресе от това.

— Я постойте малко! — възмути се Какстън. — Капитане, що за… ама защо им е на марсианците да ни нападат? Все едно ние да атакуваме Юпитер. Тук притеглянето е два пъти и половина по-силно, както на Юпитер е два пъти и половина по-силно от земното. Важат и същите коренни разлики в температурата, налягането и състава на атмосферата. Ние не бихме могли да живеем на Юпитер… нито си представям как марсианците ще свикнат с нашите условия. Не съм ли прав?

— Доста си близо до истината — призна Ван Тромп.

— Е, за какво ни е да нападаме Юпитер? Защо ще ни напада Марс?

— Бен, чел ли си проекта за създаване на плацдарм на Юпитер?

— Мечти. Нищо осъществимо.

— И междупланетните полети бяха мечта допреди броени години. Инженери изчислиха, че ако се възползваме от целия си опит в овладяването на океанското дъно и изобретим скафандри с автономна силова система, няма пречки да стъпим на Юпитер. Не си мисли, че марсианците са по-тъпи от нас. Да беше им видял градовете…

— Е… Все пак не разбирам защо ще ни се бъркат.

— Капитане?

— Да, Джубал?

— Имам още едно възражение. Знаеш, че културите се делят на „аполонови“ и „дионисиеви“.

— Имам представа.

— Ами на мен ми се струва, че и най-благата земна култура ще е „дионисиева“ за марсианците. Ти си бил на Марс, но аз дълго разговарях с Майк. Момчето е израсло в „аполонова“ култура. А те не са агресивни.

— Не бих разчитал на това.

Изведнъж се намеси и Махмуд:

— Капитане, има доказателство в подкрепа на Джубал. Можеш да анализираш една култура по нейния език… а в марсианския липсва думата „война“. Поне аз не съм я срещал. Няма и „оръжие“, нито „битка“. Щом думата я няма в езика, в културата не съществува нейно съответствие.

— Празни приказки! Животните се бият, а пък мравките воюват. Е, имат ли думи за това?

— Щяха да имат — настоя Махмуд, — стига да говореха. Всяка надарена с реч раса има думи за всяка своя представа и идея, непрекъснато измисля нови думи или определения според развитието на своята мисъл. Готовата за овладяване на речта нервна система не може да не си служи с нея. Ако марсианците знаят какво е „война“, трябва да имат такава дума.

— Има начин да решим спора — предложи Джубал. — Да повикаме Майк.

— Не бързай толкова — възрази Ван Тромп. — От години знам, че със специалист не можеш да се надприказваш. Но освен това научих, че историята има дълъг списък от специалисти, направили ужасни грешки… извинявай, Смрадльо.

— Истина е, капитане, но този път аз съм прав.

— А Майк само ще ни каже дали знае думата… все едно да питаш едва проходило детенце какво е компютър. Да се придържаме към фактите. Свен, да им кажа ли за Агню?

— Ти решаваш, капитане.

— Ами… споделям само като пред водни братя. Лейтенант Агню беше вторият ни лекар. Свен твърдеше, че имал блестящ интелект. Обаче не понасяше марсианците. Щом се уверихме донякъде, че местната цивилизация е миролюбива, заповядах никой да не носи оръжие. Но Агню не се подчинил… или поне не намерихме личния му пистолет, а хората, които последни го видели жив, заявиха, че бил в кобура му. В дневника записахме, всичко на всичко, следното: „Изчезнал безследно. Предполага се, че е мъртъв.“ Двама от екипажа забелязали, че Агню навлязъл в тесен проход между две скални стени. После и един марсианец се пъхнал там и моите хора затичали след него, защото чудатостите на доктор Агню ни бяха добре познати. И двамата чули изстрел. Единият твърди, че стигнал до началото на прохода навреме, за да види Агню зад марсианеца. В следващия миг вече не го виждал никъде. Вторият казва, че догонил първия, когато марсианецът вече се изнасял величествено от прохода и ги отминал. Огледали прохода, но бил празен и завършвал с глуха стена. Това е, господа. Агню може и да е скочил над ръба на скалите, с помощта на страха и слабото притегляне, но аз не успях да направя това. Трябва да спомена, че двамата членове на екипажа носеха кислородни обогатители, иначе не може на Марс, а пък кислородният глад сериозно размътва възприятията. Не съм сигурен дали първият вече е страдал от задушаване. Казах ви го, защото на мен така ми е по-лесно да тълкувам думите му, че Агню изчезнал мигновено. Предположих, че вече е изпитвал последствията от хипоксията и му заповядах да си провери кислородния обогатител. Чаках Агню да се върне, за да го сдъвча, че е излязъл с оръжие.

Но изобщо не го открихме. И тогава се породиха опасенията ми от марсианците. Никога повече не ги виждах като огромни, кротки и безобидни, дори смешни същества, макар че нямахме други неприятности и те се съгласяваха с всяко наше искане, ако Смрадльо измислеше как да го изрази. Постарах се да потуля произшествието. Не е разумно да всяваш паника, когато си на сто и петдесет милиона километра от дома. Е, отсъствието на Агню стана очебийно след безплодното издирване. Но аз отхвърлих всякакви идеи, че имаше нещо загадъчно — Агню се е изгубил из онези скални лабиринти и умрял от недостиг на кислород… а после бил затрупан от пясъчно свлачище. Възползвах се от случая, за да забраня самотните разходки, да изисквам непрекъсната радиовръзка с кораба и грижи за кислородните обогатители. Не съм казвал на първия от двамата да си мълчи, само му намекнах, че историйката е нелепа, защото другият не я потвърди. Мисля, че официалната версия се наложи като единствена.

Махмуд изрече бавно:

— Капитане, за пръв път чувам, че е имало някаква загадка. Предпочитам „официалната“ версия. Не съм суеверен.

— Точно това исках — кимна Ван Тромп. — Само Свен и аз чухме онези невероятни измислици. И все пак… — капитанът сякаш остаря внезапно, — …нощем се будя и се питам: „Какво стана с Агню?“

Джубал си мълчеше. Дали Джил е разказала на Бен за Беркуист и другия с него… как беше? Джонсън? Някой изтървал ли се е пред Какстън за странния сблъсък до басейна? Едва ли. Хлапетата знаеха „официалната“ версия, че първият взвод изобщо не се е появявал, защото присъстваха на разговора му с Дъглас по видеофона.

Ама че проклетия! Единственото разумно решение беше да си затваря устата и да внушава неуморно на момчето, че не бива да запраща в нищото неприятните непознати!

От душевните терзания го спаси Ан.

— Шефе, пред вратата чака господин Брадли. Същият, който се нарече „старши административен помощник на генералния секретар“.

— Да не си го пуснала вътре?

— Не. Обяснявахме се по разговорната уредба. Трябвало да ти предаде някакви документи и да чака отговор.

— Да ги предаде през кутията на вратата. В момента тук е марсианско посолство.

— И да го оставя да виси отвън?

— Ан, знам колко добре си възпитана… но в подобни положения грубостта е полезна. Няма да отстъпим и сантиметър, докато не получим каквото искаме.

— Добре, шефе.

Дебелият пакет съдържаше множество екземпляри на само един документ. Джубал събра всички около себе си и раздаде копията.

— Давам ягодова близалка за всяко посочване на пропуск, уловка или неяснота.

След време пак той наруши пръв мълчанието.

— Брей, честен политик — иска да си заслужи рушвета.

— Така изглежда — призна и Какстън.

— Някой друг?

Нямаше желаещи да получат наградата. Дъглас просто бе спазил уговорката.

— Добре, сега всички се подпишете като свидетели на всеки екземпляр. Мириам, извади нашия печат. По дяволите… вкарайте и Брадли тук, нека също подпише. После го почерпете нещо. Дюк, съобщи на рецепцията, че напускаме хотела. И се обади в „Грейхаунд“ да ни пратят онази таратайка. Свен, капитане, Смрадльо… ние се махаме оттук, както Лот офейкал от Содом. Защо не дойдете с нас в провинцията да се поотпуснете? Място има, ще ядете домашни гозби и няма за нищо да се тревожите.

Семейните обещаха да се възползват от поканата друг път. Махмуд я прие. Подписването на документа се проточи, защото Майк се радваше на възможността да пише името си и рисуваше всяка буква с наслаждението на художник. Остатъците от пикника бяха натоварени в аеробуса, докато подпечатат екземплярите, дотогава им донесоха и сметката от хотела.

Джубал погледна небрежно внушителното число и надраска отдолу: „Одобрена за изплащане — Дж. Харшо от името на В. М. Смит“, после подаде листчето на Брадли.

— Това вече е грижа на твоя началник.

Бюрократът примигна неловко.

— Моля?

— А, не се съмнявам, че господин Дъглас ще натовари с това шефа на протокола или друг. Не съм много вещ в тези неща.

Брадли взе сметката.

— Да… — проточи Брадли неуверено. — Ларю може да я уреди. Ще му я предам.

— Благодаря ви, господин Брадли — за всичко!