Страшно отмъщение

X

Чудесен е Днепър в тихо време, когато волно и плавно носи през гори и планини пълните си води. Ни прошумява, ни забучава. Гледаш неговата величава шир и не знаеш — движи ли се, или не, струва ти се, че той цял е излян от стъкло и като че е син огледален път, без мярка широк, безкрайно дълъг, зареян и виещ се посред зелената земя. Тогава и на пламтящото слънце му е драго да се огледа от висината и да потопи лъчите си в прохладата на стъклените води, и на крайбрежните гори — да се отразяват ярко във водите. Зеленокъдри, те се струпват заедно с полските цветя към водата, навеждат се, гледат в нея и не могат да се нагледат, и не могат да се нарадват на своето светло отражение, и му се усмихват, и го поздравяват, като кимат с клони. Но към средата на Днепър не смеят да погледнат: никой освен слънцето и синьото небе не поглежда там. Рядко някоя птица долетява посред Днепър. Великолепен! Няма в света река, равна нему! Чудесен е Днепър и в топла лятна нощ, когато всичко заспива — и човек, и звяр, и птица, — а само Бог величаво оглежда небето и земята и величаво изтърсва златотканата си одежда. От одеждата се сипят звезди. Звездите горят и блестят над света и всички отведнъж се отразяват в Днепър. В своето тъмно лоно Днепър ги задържа всичките. Ни една не може да избяга от него, освен ако не угасне в небето. Черната гора, обкичена със спящи гарвани, и хълмовете, насечени от памтивека и надвесени, се мъчат да го покрият поне с дългата си сянка, но напразно. Нищо в света не може да покрие Днепър. Син, син, тече той, плавен и пълноводен, и среднощ, както и сред ден, и се вижда толкова отдалеч, колкото може да вижда човешкото око. От нощния хлад той се пригалва и притиска по-близо до бреговете и оставя след себе си сребърна струя и тя блясва като острие на дамаска сабя, а той — син, отново е заспал. Чудесен е тогава Днепър и няма в света река, равна нему. Но когато тръгнат по небето сини облаци, големи като планини, когато черната гора се залюшка до корен и дъбовете затрещят, и мълнията, чупейки се между облаците, отведнъж освети целия свят — страшен е тогава Днепър. Водни хълмове с грохот се удрят в бреговете и с блясък и стон се връщат назад и плачат, и ридаят надалеч. Така гасне от мъка стара казашка майка, когато изпраща сина си във войската. Развихрен и бодър, язди той врания си кон, опрял ръка на кръста, с юнашки накривен калпак; а тя тича с ридания след него, хваща се за стремето, залавя юздата и кърши ръце, и се облива с горещи сълзи.

Диво се чернеят между биещите се вълни обгорели пънове и камъни по издадения бряг. Блъска се от брега, издига се и пада една лодка, която иска да спре на брега. Кой ли от казаците се е решил да се разхожда с лодка в това време, когато се е разгневил старият Днепър? Не знае навярно, че той гълта хората като мухи.

Лодката спря до брега и от нея слезе магьосникът. Не е весел той, тежко му е от помена, който казаците отслужиха за своя убит пан. Не платиха малко и поляците: четирийсет и четири панове с пълното си снаряжение и жупани и трийсет и трима слуги — насечени на късове; останалите заедно с конете бяха откарани в плен, за да ги продадат на татарите.

По каменни стъпала той слезе между обгорелите пънове дълбоко долу, дето имаше изкопана своя землянка. Тихо влезе той, без да скръцне вратата, сложи на покритата маса гърне и почна да хвърля с дългите си ръце незнайни треви. Взе канче, издълбано от някакво чудно дърво, гребна с него вода и почна да я излива, като мърдаше устни и правеше някакви заклинания. Стаята се озари розово, и страшно бе да го погледнеш в лицето тогава. То изглеждаше кърваво, само дълбоки бръчки чернееха по него, а очите му бяха като че в огън. Нечестив грешник! И брадата му отдавна вече бе побеляла, и лицето набраздено от бръчки, и целият изсъхнал — а все още изпълняваше своите богопротивни помисли. Сред стаята се полюшва бяло облаче и нещо подобно на радост проблесна по лицето му. Но защо той изведнъж застана неподвижен, с отворена уста, без да смее да мръдне, и защо косата му щръкна като четина? В облака пред него светеше нечие чудно лице. Неканено, невикано, то му бе дошло на гости и колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше то и впиваше в него неподвижните си очи. Чертите му, веждите, очите, устните — всичко му беше непознато. Никога през живота си той не бе го виждал. И нямаше като че нищо страшно в него, но непреодолим ужас го обзе. А непознатата необикновена глава през облака все така неподвижно го гледаше. Изчезна облакът, а незнайното лице още по-рязко изпъкваше и острите очи не се откъсваха от него. Магьосникът побеля цял като платно. С див чужд глас извика, катурна гърнето… Всичко изчезна.