Страшно отмъщение

VII

— Аз съм, дъще моя! Аз съм, сърчице мое! — чу Катерина, когато се опомни и видя пред себе си старата прислужница. Наведена, селянката сякаш шепнеше нещо и като протягаше над нея сухата си ръка, пръскаше я със студена вода.

— Де съм? — каза Катерина, като се надигна и се огледа. — Пред мен шуми Днепър, зад мен са хълмовете… де си ме завела ти, бабо?

— Не съм те завела, а те изведох: изнесох те на ръце от задушното подземие. Заключих с ключа, за да не те сполети нещо от пан Данило.

— Де е ключът? — попита Катерина, като погледна на колана си. — Не го виждам.

— Отвърза го мъжът ти, за да иде да види магьосника, дете мое.

— Да го види ли?… Бабо, аз съм загубена! — извика Катерина.

— Бог да ни пази от такова нещо, дете мое! Мълчи само, господарко моя, и никой нищо няма да узнае!

— Той избягал, проклетият антихрист! Чу ли, Катерина, той избягал! — каза пан Данило, като се приближи до жена си.

От очите му изскачаха искри. Сабята звънтеше и се мяташе на едната му страна. Като покойница пребледня съпругата.

— Да не го е пуснал някой, обични съпруже? — промълви трепереща тя.

— Пуснал го е, право казваш: но го е пуснал дяволът. Гледай, вместо него в желязото дърво заковано. Защо бог е наредил дяволът да не се страхува от казашките лапи! Но ако за миг само подобна мисъл се е мярнала в главата на някой от моите казаци и аз узная това… не бих могъл да му измисля достатъчно тежка смърт!

— Ами ако аз?… — промълви неволно Катерина и уплашено млъкна.

— Ако ти би намислила това, тогава не би ми била жена. Бих те зашил в чувал и бих те удавил насред Днепър!…

Дъхът на Катерина спря и стори й се, че косата се отделя от главата й.