VI

В дълбокия зимник на пан Данило, заключен с три ключа седи магьосникът окован в железни вериги; а оттатък, над Днепър, гори неговият дяволски замък и алени като кръв вълни пляскат и се трупат около старинните стени. Не за магьосничество и не за богопротивни дела е затворен в дълбокото подземие магьосникът. За тях Бог ще го съди. Той седи тук за тайно предателство, за спогодба с враговете на православната руска земя — да продаде на католиците украинския народ и да изгори християнските черкви. Мрачен е магьосникът, мисъл черна като нощ е заседнала в главата му. Един само ден му остава да живее, утре трябва да се прощава със света. Утре го чака смъртното наказание. Не съвсем лека смърт го очаква: милост би било, ако го сварят жив в котел или му одерат грешната кожа. Мрачен е магьосникът, оборил е глава. Може би пред смъртния си час той се кае вече, само че не са такива греховете му, за да получи опрощение от Бога. Горе пред него е тесен прозорец с решетка от железни пръчки. Раздрънкал окови, той се приближава до прозореца — да види дали не ще мине дъщеря му. Тя е кротка като гълъбица, не е злопаметна, дали не ще се смили над баща си… Но няма никой. Вие се път там долу, никой няма да мине по него. Още по-долу се е прострял Днепър, не иска да знае за никого, вилнее и тъжно е на затворника да слуша неговия еднозвучен шум.

Ето, някой се показа на пътя: казак!… И затворникът тежко въздъхна. Отново всичко е пусто. Ето, някой слиза в далечината… Развява се зелена старинна дреха… Блести на главата златна шапчица… Тя е! Той още повече се приближи до прозореца. Ето, тя е вече наблизо…

— Катерина! Дъще! Съжали се, бъди милостива!…

Тя е няма, тя не иска да чува, тя не ще и да погледне към затвора и вече отмина, и вече се скри. Пусто е в целия свят. Тъжно шуми Днепър. Скръб изпълва сърцето. Но позната ли е тая скръб на магьосника?

Денят преваля. Слънцето вече залезе. Няма го и него. Вечер е, хладно, някъде мучи вол, отнякъде идат звуци, сигурно хората се връщат от работа и се веселят, по Днепър се мярка лодка… Кой се сеща за затворника? На небето блесна сребърен сърп. Ето, някой иде по пътя от насрещната страна. Мъчно е да се познае в тъмното. Катерина се връща.

— Дъще! В името на Христа! И свирепите вълчета, дъще, не ще разкъсват майка си, дъще, поне погледни престъпния си баща!

Тя не чува и върви.

— Дъще, заради клетата си майка!

Тя се спря.

— Ела да чуеш последната ми дума!

— Защо ме викаш, богоотстъпнико? Не ме наричай дъщеря! Между нас няма никакво родство. Какво искаш от мен заради клетата ми майка?

— Катерино, близък е краят ми, зная; твоят мъж иска да ме върже за опашката на кобила и да ме пусне из полето, а може би ще измисли още по-страшна смърт…

— Та мигар в света има наказание, равно на твоите грехове? Чакай го, никой няма да моли за теб.

— Катерино, аз не се боя от наказанието, а от мъките на оня свят… Ти си невинна, Катерино, в рая твоята душа ще хвърчи около Бога, а душата на твоя богоотстъпник баща ще гори във вечен огън и тоя огън никога няма да угасне, все по-силно ще се разгаря той, никой не ще отрони над него капчица роса, нито вятър ще лъхне…

— Аз нямам власт да намаля това наказание — каза Катерина и се извърна.

— Катерино, почакай, само една дума! Ти можеш да спасиш душата ми. Ти не знаеш още колко добър и милосърден е Бог. Чувала ли си за апостол Павел какъв грешен човек е бил, но после се покаял и станал светец.

— Какво мога да сторя, за да спася душата ти? — каза Катерина. — Аз ли, слабата жена, ще измисля това?

— Ако мога да изляза оттук, бих се отрекъл от всичко. Ще се покая: ще отида в пещера, ще облека груба власеница, ден и нощ ще се моля Богу. Не само блажно, дори риба няма да туря в уста! Няма да си постилам нищо за спане! И непрекъснато ще се моля, непрекъснато ще се моля! И ако Божието милосърдие не снеме от мен поне стотна част от греховете ми, до шия ще се заровя в земята или ще се вградя в каменна стена; нито ще ям, нито ще пия и ще умра и целия си имот ще дам на монасите, за да отслужват четиридесет дни и четирийсет нощи панихида за мен.

Замисли се Катерина.

— И да ти отворя, не мога да разкова веригите ти.

— Аз не се страхувам от веригите — рече той. — Казваш, че те са оковали ръцете и нозете ми? Не, аз пуснах мъгла пред очите им и вместо ръце протегнах сухо дърво. Ето, виж ме, сега нямам никаква верига! — каза той, като пристъпи в средата. — Аз не бих се страхувал и от тия стени и бих минал през тях, но твоят мъж не знае какви са тия стени. Тях ги е строил свет отшелник и никаква нечиста сила не може да изведе оттук затворника, ако не отключи със същия ключ, с който светецът е заключвал своята килия. Такава килия ще си направя и аз, нечуваният грешник, щом изляза на свобода.

— Слушай, аз ще те пусна, но ако ме лъжеш? — каза Катерина като се изправи пред вратата. — И вместо да се покаеш, станеш пак брат на дявола?

— Не, Катерино, мен малко още ми остава да живея. И без смъртното наказание моят край е близък. Нима ти мислиш, че сам ще се предам на вечна мъка?

Ключалките щракнаха.

— Прощавай! Милосърдният Бог да те пази, дете мое! — рече магьосникът, като я целуна.

— Не ме досягай, нечуван грешнико, махай се по-скоро!… — каза Катерина. Но него вече го нямаше.

— Аз го пуснах — каза уплашено тя и огледа с безумен поглед стените. — Какво ще отговоря сега на мъжа си? Загубена съм. Остава ми да вляза жива в гроба! — и като зарида, почти падна на пъна, дето седеше затворникът. — Но аз спасих една душа — каза тихо тя, — извърших богоугодно дело. Но мъжът ми… за пръв път го излъгах. О, колко страшно, колко мъчно ще ми бъде да му отговоря наистина. Някой иде! Той е! Мъжът ми! — извика отчаяно тя и падна в безсъзнание на земята.

Загрузка...