Страшно отмъщение

II

Тиха светлина изпълва целия свят. Месецът се показа зад планината. Сякаш със скъпа дамаска и с бял като сняг тюл покри той хълмистия бряг на Днепър и сянката се отдръпна по-навътре в боровата горичка.

Посред Днепър плаваше лодка от издълбан дъб. Отпред седят двама момци; черните казашки калпаци са накривени и под веслата хвърчат на вси страни пръски като искри от огниво.

Защо не пеят казаците? Не приказват нито за това, че из Украйна се разхождат вече ксендзове и покръстват казашкия народ в католическа вяра; нито за това, как два дни се биха татарите при Соленото езеро. Как да пеят, как да приказват за смели дела: техният пан Данило е замислен и ръкавът на аления му жупан се е пуснал от лодката и се мокри във водата. Тяхната пана Катерина тихо люлее детето и не сваля очи от него, а по непокритата с платно сукнена дреха пръска като сив прах водата.

Хубаво е да погледнеш отсред Днепър към високите планини, към широките ливади, към зелените гори. Ония планини не са планини. Те нямат подножие, долу и горе — всичко е остри върхове и под тях и над тях е високото небе. Ония гори по хълмовете не са гори: те са коси, порасли по косматата глава на горския магьосник. Под нея се плакне във водата брадата му, а под брадата и над косата е високото небе. Ония ливади не са ливади: те са зелен пояс, препасал през средата кръглото небе — и в горната му половина, и в долната му половина се разхожда месецът.

Не гледа пан Данило встрани, гледа той младата си жена.

— Защо, млада моя жено, златна моя Катерина, си потънала в тъга?

— Не съм потънала в тъга, пане мой Данило. Уплашиха ме чудните разкази за магьосника. Разправят, че той се родил такъв страшен… че никое от децата, още когато бил малък, не искало да играе с него. Слушай, пане Данило, какви страшни неща разправят: нему уж винаги се струвало, че всички му се присмиват. Срещнел ли в тъмна привечер някой човек — веднага му се струвало, че той отваря уста и се хили. И на следния ден намирали човека мъртъв. На мен ми беше чудно, беше ми страшно, когато слушах тия приказки — говореше Катерина, като извади кърпа и избърса лицето на заспалото в ръцете й дете. На кърпата бяха извезани от нея с червена коприна листа и ягоди.

Пан Данило не продума и се загледа към тъмната страна, дето далеч зад гората се чернееше насип, а зад насипа се издигаше стар замък. Над веждите му мигом се изрязаха три бръчки; лявата му ръка гладеше юнашките мустаци.

— Не е толкова страшно, че е магьосник — рече той, — страшно е, че е лош гостенин. Що за глупост му е хрумнала да се домъкне тук? Чувах, че поляците искали да построят някаква крепост, за да отрежат пътя към запорожците. Но дори да е истина… Аз ще разсипя дяволското му гнездо, щом дочуя, че той има някакво свърталище. Аз ще изгоря стария магьосник така, че и гарваните да няма какво да кълват от него. Но, струва ми се, той има и злато, и други богатства. Ей-там живее тоя дявол! Ако той има злато… Сега ще заплаваме покрай кръстове — там е гробището! Там гният неговите нечестиви прадеди. Разправят, че те всички били готови да продадат за пари на дявола и душата, и окъсаните си жупани. Ако наистина той има злато, няма какво да се бавя: на война не винаги можеш да спечелиш…

— Зная какво гласиш ти, нищо хубаво не предвещава срещата с него… Но ти тъй тежко дишаш, тъй строго гледаш, очите ти са тъй навъсени…

— Мълчи, жено! — каза ядосано Данило. — Който се свърже с вас, сам става жена. Момко, сложи огън в лулата ми! — и той се извърна към единия от гребците, който изсипа от лулата си гореща пепел и я натъпка в лулата на своя пан. — Ще ме плаши с магьосника! — продължи пан Данило. — Слава Богу, казакът не се бои нито от дяволи, нито от ксендзове. Каква ли полза би имало, ако почнехме да слушаме жените! Не е ли тъй, момчета? Нашата жена е лулата и острата сабя!

Катерина млъкна и сведе очи към заспалата вода, а вятърът бърчеше водата и Днепър цял се сребрееше като вълча козина посред нощ.

Лодката изви и заплава покрай гористия бряг. На брега се виждаше гробище. Стари кръстове се тълпяха накуп. Не расте между тях ни калина, ни трева зеленее, само месецът ги огрява от небесната висина.

— Не чувате ли викове, момчета? Някой ни зове на помощ! — каза пан Данило, като се обърна към своите гребци.

— Чуваме викове и май че от тая страна — дружно отвърнаха момците, като сочеха към гробището.

Но всичко утихна. Лодката изви и почна да заобикаля издадения бряг. Изведнъж гребците отпуснаха весла и се втренчиха. Остана неподвижен и пан Данило: страх и мраз вледениха казашките жили.

Кръстът на един гроб се заклати и отвътре бавно се надигна изсъхнал мъртвец. Брада до пояс, на пръстите дълги нокти — по-дълги от самите пръсти.

Бавно вдигна той ръце нагоре. Цялото му лице затрепера и се изкриви. Личеше, че търпи страшна мъка. „Задушавам се! Задушавам се!“ — проплака той с див, нечовешки глас. Гласът му бодеше като нож сърцето и изведнъж мъртвецът влезе пак под земята. Друг кръст се заклати, излезе нов мъртвец, по-страшен и по-висок от първия. Целият обрасъл. Брада до колене и още по-дълги закостенели нокти. Още по-диво закрещя той: „Задушавам се!“ — и се вмъкна под земята. Заклати се трети кръст, надигна се трети мъртвец. Като че само едни кости се издигнаха високо над земята. Брада до петите, пръсти с дълги нокти се забиваха в земята. Той протегна страшно ръце нагоре, сякаш искаше да стигне месеца, и закрещя тъй, като че някой бе почнал да реже с трион жълтите му кости…

Детето, заспало в ръцете на Катерина, извика и се събуди. Самата пана извика. Калпаците на гребците паднаха в Днепър. Сам панът потрепера.

Изведнъж всичко изчезна, като че не е било; но дълго още момците не вземаха веслата. Загрижено погледна Бурулбаш младата си жена, която изплашено люлееше на ръце разплаканото дете, притисна я до сърцето си и я целуна по челото. „Не се плаши, Катерина! Виж, няма нищо! — думаше той, като сочеше встрани. — Магьосникът иска да изплаши хората, та никой да не стигне нечестивото му гнездо. Но само жените ще изплаши той! Дай сина ми в моите ръце!“

При тия думи пан Данило вдигна сина си и го приближи до устните си.

— Иване, ти не се страхуваш от магьосниците, нали? Не — кажи, — тате, аз съм казак. Стига де, недей плака! Ще си идем вкъщи! Майка ти ще те нахрани с каша, ще те сложи в люлката да спиш, ще ти запее:

— Слушай, Катерина, струва ми се, че твоят баща не иска да живее сговорно с нас. Пристигна навъсен, строг, като че се сърди… А щом е бил недоволен, защо дойде? Не искаше да се чукне за казашката волност. Не взе на ръце детето. Изпърво ми се искаше да му доверя всичко, каквото ми е на сърцето, но не можах да го сторя и думите ми секнаха. Не, той няма казашко сърце! Казашките сърца, дето и да се срещнат — ще изхвръкнат едно към друго. Е, драги мои момци, близо ли е брегът? Ще ви дам нови калпаци! На теб, Стецко, ще дам подплатен с кадифе и злато. Свалих го заедно с главата от един татарин. Цялото му снаряжение остана за мен, само душата му пуснах на свобода. Хайде, спрете лодката до брега! Ето, Иване, пристигнахме, а ти още плачеш! Вземи го, Катерина!

Всички слязоха от лодката. Зад хълма се показа сламен покрив; там беше дядовската къща на пан Данило. Зад нея — друг хълм, след това — поле, а оттам нататък и сто версти да изминеш, няма да срещнеш нито един казак.