Страшно отмъщение

XV

Самотен седеше пред кандило в пещерата си отшелник и не вдигаше очи от светата книга. От много години вече той се бе затворил в пещерата си. Беше си направил вече и дъсчен ковчег, в който лягаше да спи вместо в постеля. Затвори светият старец книгата си и почна да се моли. Изведнъж втурна се някакъв чудноват и страшен наглед човек. Изуми се светият отшелник за пръв път и отстъпи назад, като видя такъв човек. Той цял трепереше като лист на трепетлика, очите му гледаха диво встрани, страшен огън уплашено искреше от очите му, душата изтръпваше от уродливото му лице.

— Отче! Моли се! Моли се! — завика отчаяно той. — Моли се за една пагубна душа! — и се строполи на земята.

Светият отшелник се прекръсти, взе книгата, разтвори я, отстъпи ужасен и изтърва книгата.

— Не, нечуван грешнико! Няма милост за теб! Бягай оттук! Не мога да се моля за теб!

— Не можеш ли? — закрещя като безумен грешникът.

— Виж: светите букви на книгата се наляха с кръв. В света никога не е имало такъв грешник!

— Отче, ти ми се надсмиваш!

— Върви си, окаян грешнико! Не ти се надсмивам! Страх ме обзема. Не е добре да бъде човек с теб!

— Не, не! Ти ми се смееш, не отричай… Аз виждам как се отвори устата ти: ето белеят се старите ти зъби!…

И като бесен той се хвърли и уби светия отшелник.

Нещо тежко застена и стонът се понесе по поля и гори. Иззад горите се надигнаха мършави, сухи ръце с дълги нокти, затресоха се и изчезнаха.

И вече нито страх, нищо не чувстваше той. Всичко му се виждаше някак смътно. Ушите му шумят, главата му шуми като от пиянство и всичко, което е пред очите му, сякаш се покрива с паяжина. Като скочи на коня, той тръгна право за Канев, та оттам през Черкаси да поеме към татарите, направо за Крим, без сам да знае защо. Върви той ден, върви два, а Канев все го няма. Пътят е същият — отдавна трябваше да се покаже, но Канев не се вижда. Блеснаха в далечината кубетата на черкви. Но това не е Канев, а Шумск. Изуми се магьосникът, като разбра, че е тръгнал в съвсем друга посока. Шибна коня назад към Киев и след един ден се показа град. Ала не беше Киев, а Галич, град, още по-далеч от Киев, отколкото Шумск, и вече близо до унгарците. Като не знаеше какво да прави, той обърна коня пак назад, но отново усети, че върви в обратна посока и все по-далеч. Никой в света не би могъл да разкаже какво бе в душата на магьосника; а дори да би надникнал и да би видял какво става там, цели нощи не би спал и вече не би могъл да се засмее. То не беше ни озлобление, ни страх, нито лют гняв. Няма на света дума, с каквато би могло да се нарече. Вътре нещо го пареше, изгаряше го, искаше му се да стъпче с коня си целия свят, да вземе цялата земя от Киев до Галич с хората, с всичко и да я хвърли в Черно море. Ала не от злоба искаше да стори това, не, той сам не знаеше от какво. Той цял потрепера, когато наблизо се показаха Карпатските планини и високият Криван, захлупил темето си със сив облак като с калпак, а конят все така препускаше и вече се носеше по планините. Облаците мигом се разчистиха и пред него се показа в своето страшно величие конникът. Той се помъчи да спре, дръпна здраво юздата. Диво цвилеше конят с развихрена грива и летеше към рицаря. Сега на магьосника се стори, че всичко в него е замряло, че неподвижният конник се размърдва и изведнъж отваря очи. Видя летящия към него магьосник и се засмя. Като гръм проехтя по планините тоя див смях, отекна в сърцето на магьосника и разтърси всичко, каквото имаше в него. Струваше му се, че някакъв силен човек е влязъл вътре в него и ходи там, и удря сърцето и жилите му с чук… тъй страшно отекна в него тоя смях!

Улови конникът със страшната си ръка магьосника и го издигна във въздуха. В същия миг магьосникът умря и отвори очи след смъртта си. Но беше вече мъртвец и гледаше като мъртвец. Тъй страшно не гледа ни жив, ни възкръснал. Въртеше той мъртви очи встрани и видя надигнали се мъртъвци от Киев и от Галичката земя, и от Карпатите, прилични по лице като две капки вода на него.

Бледи, бледи, един от друг по-високи, един от друг по-кокалести, наобиколиха те конника, който държеше в ръка страшната си плячка. Още веднъж се засмя рицарят и я хвърли в пропастта. И всички мъртъвци скочиха в пропастта, подхванаха мъртвеца и забиха в него зъбите си. Още един, най-висок, най-страшен от всички, искаше да се вдигне от земята, но не можеше, нямаше сили да го стори, толкова голям бе израсъл той в земята; а ако би се вдигнал, би катурнал и Карпатите, и Седмоградската, и Турската земя. Само малко помръдна той и цялата земя се разтърси. И навсякъде много къщи се изпосъбориха и много хора бяха затрупани.

Често в Карпатите се чува нещо като свистене, сякаш хиляди мелници шумят с колелата си във водата. Там, в бездънна пропаст, невидима досега от никого, защото никой не се решава да мине край нея, мъртъвци гризат мъртвец. Неведнъж се е случвало по света земята да се затресе от единия край до другия. Това, казват грамотните хора, става, защото някъде близо до морето има планина, от която излиза огън и текат огнени реки. Но старците, които живеят в Унгария и в Галицийската земя, по-добре знаят това и казват: то е от големия, големия мъртвец, пораснал в земята, който иска да се вдигне, и раздрусва земята.