Страсти по госпожица Пондероза

Пролог

Изглежда тя предчувстваше трагедията, защото когато момчето донесе телеграмата, намери къщата със заковани прозорци, а Фернанда Пондероза вече бе заминала. Рафаело ди Порцио интуитивно усещаше, че телеграмата носи лоши новини. Докато стоеше на празната порта и я държеше в ръка, го връхлетя бремето на нещастието, което съобщението излъчваше, и той едва успя да се смъкне по стъпалата под тежестта му.

Райската градина, която беше прочута на острова, носеше отпечатъка на изгубената красота. Само през двата часа след нейното заминаване всяка една от намиращите се там триста вида орхидеи увехна. Каскадите от кадифени рози изсъхнаха, както и ароматният грах, гардениите и нежните фрезии. Малките праскови се спаружиха, а някога зелените и тучни морави, съвършени като килим на махараджа, пожълтяха. Ароматът на портокалови цветчета, лавандула и орлови нокти вече не изпълваше въздуха; усещаше се вонята на гниенето и упадъка. Многобройните някога пеперуди се бяха изгубили заедно с пчелите, които жизнерадостно пиеха нектар от цветовете. Статуята на богинята Афродита също бе изчезнала и бе оставила след себе си парче гола пръст, която се надигаше и движеше от пъплещите в нея гадини и червеи, а звънтящият фонтан вече не се смееше, а плачеше.

Рафаело ди Порцио потръпна. Мрачната атмосфера хвърляше студена сянка върху градината, въпреки че слънцето беше в зенита си. Той все пак мобилизира силите си и се втурна да я настигне, носейки се бързо на велосипеда си по стръмните каменисти улици.

Въпреки че Рафаело ди Порцио така и не я намери, Фернанда Пондероза и крайна сметка бе открита край канцелариите на „Гранди Трагети“, където се бе разположила като кралица на дока, заобиколена от повече от вещите си, отколкото бе благоразумно. Чугунената вана, която служеше на семейството в продължение на девет поколения, бе поставена до нея със същото непроницаемо изражение като това на господарката си, излъчващо ужас и решителност. Беше пренесена от петима мъже под ръководството на началника Васко, а солта на тяхната пот капеше през процепите между дъските и се смесваше с океанските вълни.

Глауко Панчио се бореше напразно с падането — още една трагедия в ден на трагедии, тъй като ваната ги победи всичките и с потръпване, което изглеждаше едва ли не човешко, последвано от мощно разцепване, сякаш причинено от великан, размахващ гигантска брадва, ваната се изхлузи през гнилите дъски. Тя се устреми величествено към океанското дъно, където се приземи с глухо тупване на пясъка за почуда на отворилата уста риба папагал и подплаши мидите, полепнали невъзмутимо за подпорите на мостика.

Цяло чудо беше, че Фернанда Пондероза остана суха и въпреки че се престори, че не е забелязала нищо, тя прие потъването на ваната като поредния лош знак. Носачите, които взеха полагащото им се от нея, прецениха, че няма да е деликатно да го споменават. На никой не му мина през ум да се заеме с изваждането на ваната. Ваната, която в продължение на триста години бе пречиствала нейните изтъкнати предци, премахвайки от тях кръвта от битките, слузта от раждането на деца, потта на любовниците, сега бе принизена до съд за пране на не толкова претенциозните сирени на Марина Гранде.

Фернанда Пондероза се огледа тревожно за другите си вещи и движима собственост, защото донякъде очакваше и останалото да потъне под разпенената повърхност на морето. Тя се възприе като преждевременна жертва на корабокрушение, въпреки че, технически погледнато, беше на суша. Позлатената клетка, в която бе мрачната й маймуна Оскар, балансираше на ръба на зейнала пропаст и независимо че той се правеше на безразличен, дребните му пръсти бяха свити от ужас, който не можеше да скрие от Фернанда Пондероза. Моряшкият костюм, в който тя грижливо го бе облякла тази сутрин, докато се подготвяше за пътуването, беше прогизнал от плисналата вода и от тайно пролетите му сълзи.

Тя премести клетката на място, което изглеждаше безопасно и след като бръкна в чантата, си, подаде на маймуната между пръчките ленена носна кърпа, поръбена с фина дантела, с която той се избърса. Оскар обърна особено внимание на местата зад ушите, които бяха благодатна почва за развитие на гъбички, между пръстите, които бавно бяха започнали да се отпускат с отминаването на опасността и съсипания си костюм, превърнал се в печална гледка в сравнение с безупречния вид, в който напусна къщата преди съвсем малко време. Маймуната, ако не друго, действаше методично.

Големите дъбови ракли, в които бяха скътани лен и дантели, блокираха достъпа до брега. По указание на лаконичния Васко, който беше закъснял за пренасянето — той бе посветил младия си живот на изграждането на препятствия, — мъжете бяха изоставили нещата й с трудноразбираемото невнимание на хора, които подготвят надбягване с препятствия. На дока, подобно на хаос от лоши сънища, се търкаляха дървено люлеещо се конче с грива от естествена коса, мраморна статуя на богинята Афродита в естествена големина, която Рафаело ди Порцио вече бе забелязал, че липсва от градината, шезлонг, спираловидна стълба, семейни портрет от благородния дом на Пондероза, стъклен аквариум, в който се намираше костенурката Олга и нейните седем бебета с размер на монета, ветропоказател, купел за кръщене от времето на първите кръстоносни походи, няколко кутии за шапки, голямо пиано, препарирана глава на еднорог, препариран хипопотам пигмей в остъклен шкаф, арфа, поддържана от четири резбовани дървени ангела, тежък дъбов сандък, часовник на дядо й, няколко поцинковани кофи, стойка за чадъри, оформена в долната част като слонски крак, медни съдове, пухен дюшек, хладилна чанта в американски стил, натъпкана за пътуването, тенис ракети, кристален свещник, бананово дърво в саксия и накрая пътна чанта, сьдьржаща златни кюлчета и ценни бижута.

Този избор от вещи, разбира се, не изчерпваше цялото съдържание на къщата, може би не и най-ценното, но когато тя се събуди сутринта, сърцето й се сви от предчувствието за бедствие, затова взе със себе си само онези неща, които би следвало да спаси в случай на пожар. Когато се местеше, а тя се местеше често, грабваше първото, попаднало в ръцете й, и така избягваше притеснението да взема решения в момент, когато въпросът беше на живот и смърт. Въпреки че пренасянето не беше завършило, необходимостта Глауко Панчио да бъде отведен в болницата ставаше все по-голяма. Той лежеше проснат върху една палета, притискаше с ръка слабините си и стенеше жално. Фернанда Пондероза отпрати носачите като досадни мухи (вече им бе невъзможно да действат извън групата и когато един си тръгнеше, останалите трябваше да го последват), а тя остана с чувството, че е засипана от многобройните си вещи, които сега, след като бяха извън дома, изглеждаха съвсем различно на слънчевата светлина на кея, изложени безсрамно на показ.

Туристите с пакетни почивки, които носеха само по един куфар и няколко евтини сувенира, я гледаха враждебно, задето заема толкова много място, и до ушите й достигаше приглушено мърморене, от което лицето й се зачервяваше от гняв. Появи се млад мъж в униформа с голям тефтер с щипка в ръце и каза на официален жаргон, че Фернанда Пондероза може да очаква да бъде таксувана от „Гранди Трагети“ за щетите, причинени на публично място. Но по-лошото тепърва предстоеше.

На път за болницата Васко, който се справяше доста неумело с управлението на камиона, не видя Рафаело ди Порцио, който зави от „Виа дела Фортуна“ и все още размахваше телеграмата и викаше Фернанда Пондероза. Мнозина бяха единодушни, че незабавната смърт на Рафаело ди Порцио в резултат на сблъсъка е била благословия. Васко нямаше такъв късмет. След като излетя във въздуха по протежение на три пресечки, той се приземи върху главата си на покрива на военния щаб и после попадна под дъжд от куршумите на престарал се войник, взел го за терорист.

Въпреки че главата и надупченото му като решето тяло бяха закърпени от най-умелите хирурзи на острова, умът на Васко така и не се възстанови. Синьора Васко предпочиташе да мисли, че умът му още е в траектория, а докато тялото на мъжа й лежеше неподвижно в хамака, тя се утешаваше с мисълта, че съзнанието му обикаля земята.

Телеграмата също не бе възстановена. Тя не бе открита в ръката на Рафаело ди Порцио и всъщност когато свитите юмруци на трупа бяха разтворени, се разбра, че в тях не се крие нищо друго освен замръзнали сълзи, които майка му внимателно събра и запази завинаги в буркан в хладилника си. Каквото и да бе станало с нея, телеграмата така и не се намери и в резултат от това Фернанда Пондероза продължи пътуването си само благодарение на своята интуиция. Интуиция, в която — това не може да се премълчи — тя не се бе съмнявала нито за миг и в зависимост от която регулираше ритъма на живота си.

В какофонията от звуци на тръби и сирени, които отбелязаха най-лошата катастрофа, случвала се някога в града, банда крадци се възползва от хаоса и открадна няколко от вещите на Фернанда Пондероза, които се намираха на кея. Едва по-късно, когато „Санта Луиджия“ най-сетне застана на док и докерите започнаха да го товарят, тя откри кражбата, но вече не беше възможно да направи каквото и да било. След като се увери, че Оскар и Олга със седемте й бебета са добре, тя успя да осмисли грабежа с дълбоко заритото у нея спокойствие. Освен това тя си помисли, че това е преходна неприятност, особено след като знаеше какво я очаква в края на пътуването й. В крайна сметка никога не бе обичала портретите; витата стълба вероятно нямаше да й върши кой знае каква работа; а тя никога не бе одобрявала склонността на предците си към лов на едър дивеч. Наблюдава внимателно товаренето на онова, което бе останало, след което зае мястото си на кораба.

Когато фериботът най-сетне отпътува, тя не погледна нито веднъж назад към островния рай, който напускаше завинаги. Водеше политика на отричане от поглеждането назад. Вместо това се загледа пред себе си, в морето, към школата на акробатичните делфини, стотици силни екземпляри, които танцуваха в блестящите води, и към огромния октопод, който един ученик с мъка измъкна върху палубата с въдицата си.

На сушата отпътуването й беше посрещнато от мнозина с облекчение. Сутрешните събития потвърдиха репутацията й на кутсуз, а семействата на Васко и Ди Порцио преодоляха мъката си и сметнаха за предвидливо да предложат на техните приятели малко вино и няколко бадемови кейка в чест на нейното отпътуване.

През двата дни и нощи на пътуването Фернанда Пондероза отказа да почива, но също така не напусна наблюдателния пункт на носа на ферибота. Стоеше там като украшение, обгърната в черна пелерина на мореплавател, която се развяваше зад нея от вятъра. На останалите пасажери, повечето от които бяха търговски пътници с куфари, пълни с гумени ръкавици, украшения за коса или хирургични протези, тя изглеждаше като зловещо видение.

„Призрак ли е?“, попитаха те Борели, стюарда в бара, който увеличаваше продажбите си със смразяващи кръвта лъжи за Фернанда Пондероза, защото това караше клиентите да поглъщат обилни количества бутилиран кураж, за да могат да се върнат в каютите си. Всъщност Фернанда Пондероза нямаше вина за нищо по-зловещо от желанието фериботът да продължава напред и напразно се опитваше да разбере причината за тъгата в сърцето си.

Най-сетне „Санта Луиджия“ пристигна в пристанището, както и Фернанда Пондероза, маймуната, семейството костенурки и вещите й, които останаха небрежно завързани една за друга на друг док, този на сушата, далече от дома й. Те представляваха запокитена малка купчина и придобиха още по-печален вид, когато небето се отвори и те се озоваха потънали в локва вода, която им придаде живописната форма на фонтан. Костенурките не се притесняваха от водата, но на маймуната не й беше приятно и се почувства длъжна да се изчисти с носната кърпа, която току-що бе изсъхнала.

Всичко това ми е известно, тъй като по странно съвпадение братовчедка ми Мария Грация също бе пътувала със „Санта Луиджия“ и лично бе видяла случилото се.