Страсти по госпожица Пондероза

Първа глава

Човекът, който бе виновен за цялото това объркване, беше нашият Аркадио Карнабучи, собственикът на маслинови плантации. Съсипан от отказа на всички жени в околността, които бе ухажвал, и изтощен от разстройващата го самота, той изпадаше във все по-голямо отчаяние. Точно в момента, в който това се случваше, на вратата се почука и той бе привлечен от отривистото потропване на минаващия разносвач. След секунди беше купил за много пари шепа семена, които циганката му гарантира, че ще му донесат любов.

Търговката радостно прибра парите и изчезна, преди собственикът на маслинови градини да е размислил. Аркадио Карнабучи беше доволен от покупката си и нямаше търпение да промени живота си. Никой не можеше да предвиди как ще се развият събитията, но аз ще удостоверя на тези страници всичко случило се, тъй като самата аз бях съвсем лично свързана с преживяванията.

Да, откликвайки на непреодолимия порив на природата, Аркадио Карнабучи пося семената на любовта в ранна пролет, когато късите дни на мимолетния февруари бързаха към март, а земята се съживяваше. Мъглата се стелеше в покрайнините на хълмовете като тюл, а по равнините вече се виждаха дребни фигури, облечени дебело заради студа, да сеят там, където снегът се бе стопил.

Аркадио Карнабучи прекара деня на една стълба, подрязвайки маслиновите дървета, за които семейството му се грижеше от хиляда години. Умът му обаче бе далече от маслините. Той бе зает единствено от мисълта за любов.

В режещия леден въздух, на който дъхът му се виждаше, той усети напрежението, опънато като клонка, която се пречупва под ножа му. За една нощ бадемовите дървета се обсипаха с цветове. За да не изостанат, ги последваха черешовите дървета; същото сториха сливите, кестените и наровете. Лепкавите пъпки на върбите изпускаха къдрави реси, а на моравите експлодираха цветовете на пролетните цветя: момини сълзи, дребни нарциси, синчец, минзухари и ириси образуваха килим с главозамайващи цветове. Див аспарагус и билки със сладостно ухание ароматизираха възродения въздух, а високо в планините цъфтяха рододендрони.

Аркадио Карнабучи усещаше енергията на земята през подметките на стабилните си ботуши. Тази възбуда кипеше в кръвта му и го караше да танцува въпреки нежеланието му.

— Виж, танцувам, — крещеше той неизвестно към кого, още по-удивен, защото до този момент в живота си не бе танцувал никога. И се разсмя.

— Танцувам.

И го правеше. Първо бавно, но когато увереността му нарасна, той се хвърли в ритъма на танца. Ръцете му се сливаха; краката му, обикновено тежки като олово, изгубиха теглото си. Подскачаха по твърдата земя и се издигаха във въздуха. Той се спускаше и се завърташе внезапно като лястовица. Въртеше ханша си. Мяташе главата си.

Онези, които го видяха, вдигаха яките на връхните си дрехи и разглеждаха ръкавиците си, за да прикрият неудобството си. Аркадио Карнабучи, който винаги бе изглеждал странен, ставаше още по-странен. Същия ден Кончета Крочета, районната медицинска сестра, получи няколко отделни съобщения, които призоваваха Аркадио Карнабучи да бъде въдворен в manicomio1 в Касция в името на спокойствието на целия район. Но когато ние преминахме край маслиновата горичка, за да видим гротескния танц на Аркадио Карнабучи, не видяхме нищо повече от повишено настроение, дължащо се на идващата пролет. Крочета се усмихна снизходително и леко ме побутна с пети, за да ме насърчи. Тя никога не се бе държала грубо към нежните ми бутове и ние се отправихме към дома.

Импулсът, който развесели Аркадио Карнабучи, не се отнасяше само до него и до растенията. Не. Усещаха го и животните. Паяците жадуваха за любов в блестящите си мрежи и предяха сонети с недълговечна и непоносима красота, обсипана със сълзите на росата. В тъмни ъгли скорпионите тракаха своите кастанети в знак на ухажване, после се извиваха по двойки в изоставени обувки, плътно прилепнали като буболечки. Мишките под дъските се суетяха да събират пашкули от скрит памук, скъсана хартия и пухчета и правеха от тях уютни местенца, в които после отглеждаха бебетата си, родени с големината на грахово зърно. Срамежливите тритони във водосточните тръби пееха с гърлените си гласове. Жабите и поповите лъжички се присъединяваха към тях и не след дълго хор от вълшебно крякане изпълваше въздуха. Музиката, която те създаваха, беше толкова хубава, че караше онези, които са я чули, да плачат и да копнеят за живота на земноводно, за да могат да разгадаят тайната на песента. Вече с блеснали очи, косовете бързо правеха гнезда под лъстивите погледи на кукувиците, които разпространяваха новините за онези, които още не го знаеха: пролетта бе дошла. Дълбоко в дъбовите гори глиганът грухтеше серенадата си, а през това време в сви-нарника местните му братовчеди се ухажваха. Елените палуваха, зайците се преследваха. Високо в планината вълкът виеше, а срамежливите кафяви мечки се прегръщаха в хралупите си.

Аркадио Карнабучи не можеше да устои и да не стане жертва на розовата светлина, която се разпръскваше в околността, а слабините му напираха с мъчително очакване, което неговия самотен живот не би могъл да изпълни. Ала той вярваше в любовните си семена и в тази плодоносна обстановка надеждите, които те му даваха, сигурно щяха да се осъществят.

И той ги пося точно тогава. Избра момента грижливо. На бледата слънчева светлина, хилава, но благоразположена. Под стъкло. За да ги пази топли. Те приличаха по-скоро на бобови зърна, отколкото на семена. Приятно закръглени и бледорозови на цвят. Малки сърповидни луни. Той можеше да почувства звъна им в ушите си; като мексиканския боб те притежанаха същата енергия, както всичко друго около тях. Той ги подържа известно време в дланта си, сближаваше се с тях, разглеждаше ги под полукръглите си стъкла на очилата, зад които очите му изглеждаха огромни, а всяка пора и косьмче се уголемяваха хиляда пъти. Дори семената усещаха силата на неговата надежда и смелите малки същества бяха твърдо решени да не го разочароват.

Пъхна ги под земята, сякаш пъхаше любовницата си в леглото. Те бяха натежали от толкова много надежди и мечти, тънки струйки, драскулки красота и изпълнени с копнеж къдрави вълнички на възбудата. Бавните му движения бяха симфония. В ръцете му, месести лопати на земеделец, бобовите зърна знаеха, че се намират на сигурно място. Възглавничките на пръстите му, широки, но нежни, ги притискаха и те заспаха във внезапно настъпилата тъмнина и торфена топлина.

После, както косовете в ниските дървета, както мишките под покривите, Аркадио Карнабучи започна да обзавежда гнездото си. Ергенският му дом не можеше да се похвали с кой знае какви удобства. Петната по стените му крещяха. Избелелите на слънце пердета го притесняваха. Той се зае да чисти. Измете купища прах с метлата, която също стана много прашна. Уплаши мишките, когато достигна до отдавна забравени ъгълчета, които бяха престанали да му принадлежат.

След много години той накрая отстъпи и пусна в къщата Федра Брини да обере паяжините, които й бяха необходими, за да изплете своите платна. В тази отдалечена от сушата местност тя бе единственият майстор на платна, които бяха изпращани чак на адриатическия бряг, където бяха високо ценени от рибарите заради фината изработка и трайността си. Тя редовно обираше паяжините на всички къщи наоколо, а паяжините на Аркадио Карнабучи, които не бяха пипани много дълго време, бяха великолепни, сякаш излизаха от приказка.

Федра Брини беше обзета от възторг, паяците — не толкова. Наследството на поколения бе изгубено в няколко ловки замаха на нейната кука за почистване. Фолклорът, легендите, фамилното дърво, изписано със засукани калиграфски почерци, големи литературни произведения, любовни истории, поезия, загадки, детективски романи, дори рецепти и кръстословици, а за да се добави към обидата и нараняване, един от младите паяци загуби крак при атаките на Федра, за което на Аркадио Карнабучи не му бе простено никога. Всичко бе пометено и отнесено в малка ленена торба на гърба на разрушителката. Денят бе отвратителен.

Федра Брини бе изпълнена с толкова много радост, като препълнена кана, че не можеше повече да я задържи. Такива разкошни паяжини, говореше тя на хората. Не са били докосвани от смъртта на Присила Карнабучи, майката на Аркадио, преди двайсет и две години. Ала защо Аркадио Карнабучи, който се съпротивляваше на молбите й толкова дълго време, накрая се бе предал? Никой не можеше да каже със сигурност. Очевидно маслинопроизводителят имаше нещо наум и Федра, която блаженстваше под топлите лъчи на вниманието на съседите си, направи каквото зависеше от нея, за да запали пламъците на тяхното любопитство.

Разпалвайки тези пламъци още повече, същият този собственик на маслинови плантации се появи една сутрин в магазина за платове на „Виа Коломбо“ и попита за чаршафи. Каква би могла да е причината Аркадио Карнабучи да поиска ново спално бельо? Веждите на Амелберга Фидоти, продавачката с кисела физиономия, веднага придобиха формата на въпросителна. Скоро новината се предаваше от уста на уста в града. Едва ли бе възможно. Или порядъчно. В края на краищата той беше ерген, и то с дълъг стаж.

Когато се прибра вкъщи, той пробва чаршафите на леглото. Просто за да види как стоят. Не за да ги използва, разбира се. Те бяха изключително великолепни. Шокиращо великолепни. Твърди и свежи като току-що паднал сняг. Ала той бе разтревожен. Не искаше да изглежда така, сякаш се бе старал много. В интерес на истината изобщо не искаше да създава впечатлението, че се бе старал. Ами ако сьздадеше впечатлението, че е пресметнал всичко? Или че е прекалено самоуверен? Че е планирал момента, вместо да остави събитията да се развиват от само себе си? Въпреки това износените му сивеещи чаршафи бяха позор. Мъчително той сгъна новото спално бельо по гънките, все едно бяха географски карти, и ги напъха обратно в скърцащата целофанова опаковка, която беше прекрасна сама за себе си. После ги затвори в чекмеджето. Следващия път, когато ще ги извади, ще бъде заради нея. И той поруменя силно и така се изчерви, че заприлича на юноша.

Аркадио Карнабучи никога и за секунда не се беше съмнявал, че истинската му любов ще дойде. Знаеше го със сигурност. С такава сигурност, с каквато маслините се появяваха на дърветата му. Той можеше да разкопава около корените, за да им осигури въздух, да ги подхранва с торове, да ги обрязва, всичко това — на определените дни от неговите предци във великия „Алманах на Карнабучи“, ала знаеше, че каквото и да направи, маслини щеше да има. Маслини щеше да има и дълго след като той самият се превърнеше в тор за тях. Със същата сигурност знаеше, че тя ще дойде.

Аркадио Карнабучи проверяваше стотици пъти на ден как се развиват семената му. Той почти изнесе почвата в табла, докато я разглеждаше. О, колко желаеше да види как зачатъкът на зеления кълн щръква над земята! Сутрин, дори преди да е изпразнил мехура си, той бързаше към перваза на прозореца, като в същото време оправяше дръжките на очилата зад ушите си и разглеждаше почвата, все едно промиваше златоносен пясък.

Накрая на славната Цветница, ден, който завинаги се запечата в съзнанието му, три горди малки издатини го очакваха като изпълнени със самодоволство ученици, които са отговорили правилно на всеки въпрос на тест по правопис. Ах, как подскочи сърцето му, когато ги зърна. Разгледа ги от толкова близо, че скоро познаваше и най-малките на всеки отделен екземпляр. На молбите му бе отговорено. Трябваше да бъде знак, именно на този ден, че Всевишният е с него.

По-късно същия ден, когато зае обичайното си място в черквата, обсипана с палмови клонки, той не пощади благодарностите си за това малко чудо. И тогава, както и сега, бях пълен агностик и затова, разбира се, никога не ходех на черква, но ясно си спомням как минах оттам онази сутрин и чух всичко. Да, неговият възхитителен баритон ехтеше с пълната сила на страстта му, набъбваше в огромен мехур в главния кораб на черквата, който едва не вдигна покрива във въздуха. Той надпяваше органа и колкото повече главният органист Сперанца Пати се мъчеше да свири и да го заглуши, толкова по-ненадминат ставаше Аркадио.

Следвайки примера на Сперанца Пати, хористите издуваха дробовете си и пъчеха гърди и бузи, оглеждайки всичко, като пращящите от здраве херувими, които красяха фреските над главите им. Те пееха до изнемога, а гласовете им се смесваха в една великолепна евангелистка супа. Тереза Марта, сляпата тькачка на килими, пееше толкова пламенно, чо ако имаше Господ на небето, тя по право щеше да си върне зрението. Федра Брини също даваше всичко от себе си, дотам, че започна да диша учестено и трябваше да бъде изведена навън, за да диша в хартиен плик; нали за нея седмицата също бе изпълнена с емоции. Малко Беато отривисто изговаряше фразите, сякаш животът му зависеше от това, което до известна степен бе така. Това изумително усилие според мнозина бе причината за емболията, която получи по-късно същия ден и поради това приемната на Беато заприлича на военна зона. Всеки, до последния хорист, се почувства главозамаян, зашеметен, останал без дъх и със зачервено лице от величествения финал, който разтърси малката черква и с лекота би могьл да предизвика земетресение, а Аркадмо Карнабучи дори не се изпоти и гласът му се издигаше над вокалите на петдесет обучени хористи.

Падре Арканджело бе възхитен от силата на усърдието на Аркадио Карнабучи в свещените тайнства, ала другите поклонници си разменяха погледи, с които казваха, че маслинопроизводителят отново е започнал с номерата си. Онези, които имаха лошия късмет да се паднат на една пейка с него, се отдалечиха, притеснени за тъпанчетата си, а след това на Кончета Крочета бяха съобщени рекорден брой случаи на звън в ушите, за който всички обвиняваха Аркадио Карнабучи.

Втора глава

През следващите дни скъпоценните кълнове израснаха и приведоха шии, а главите си надигнаха над земята, протягайки се към слънцето, което изливаше обилна светлина през прозорците. Цялата работа в маслиновата горичка бе прекъсната, тъй като Аркадио Карнабучи се посвети на наблюдаването на израстването на кълновете му, а докато ги наблюдаваше, той им говореше насърчителни думи, нежни фрази, поетични строфи, галеше ги с езика на любовта.

Отдавна починалият баща на Аркадио Карнабучи — Ремо — погледна с недоволство на безотговорността на сина си към горичката и му се яви в сън, в който го подтикваше да се върне към работата си, защото маслиновите дървета са по-важни от хората, родили се, за да им служат. Скоро обаче в съня влезе и Присила, майката на Аркадио, която припомни на съпруга си, че Аркадио е останал ерген по-дълго, отколкото би го направил всеки друг Карнабучи, оставен да се грижи за горичката или да прави каквото и да било друго. Родителският спор бушуваше над главата на Аркадио и той изпита носталгия към дните от младостта си, когато те бяха всички заедно в живота, едно щастливо семейство.

Когато започнаха да се замерват с чинии и да си крещят по име, Аркадио реши да ги остави и дръпна завивката, за да запуши ушите си, после ги замени със сън, в който изпълняваше серенада на любимата си. Тя стоеше в здрача на балкона, а той — във вълшебната градина под нея, обгърнат от кадифения мрак. Неговото изпълнение на E lucevan le stele2 беше най-прекрасното, което някога бе правил, и бе акомпанирано от оркестъра на жабешката песен и кантатата на малките срамежливи нощни създания.

На следващата сутрин Аркадио Карнабучи с лека изненада установи, че в кухнята му цари пълен хаос: навсякъде бяха пръснати счупени чинии, жълтъци се бяха стекли по стените, буркани с консерви бяха натрошени, столовете бяха обърнати. Обстановката издаваше и че е имало борба на пода.

Той се разтревожи най-много за сигурността на семената си и изпита огромно облекчение, когато ги откри недокоснати. Ако не друго, те бяха дори още по-буйни и зелени в сравнение с предишната нощ.

През Страстната седмица кълновете толкова пораснаха, че изглеждаше направо невероятно. Растяха направо пред очите му. Ако обърнеше гръб за момент, можеше да усети разликата. Ако отидеше в града, за да свърши някои задачи, при завръщането си той виждаше новоизрасли сантиметри от стъблото или ново малко листенце, което развива нежния си зелен флаг.

Аркадио Карнабучи беше толкова развълнуван, че бе готов да експлодира. В интерес на истината, той беше бомба със закъснител, която чакаше да й дойде времето. Не беше в състояние да се съсредоточи върху каквото и да било. На веждите му непрекъснато имаше пот. Продължаваше да прави глупави неща, да губи вещите си, да ги слага не на място. Прекарваше часове в търсене на чорапите си, после ги намираше в хладилника; каната с прясно мляко, напъхана в джоба му, се заквасваше на кисело мляко. Вкусовите му рецептори не функционираха нормално. Ядеше парче сирене, а в следващия момент откриваше, че е масло. Черният дроб, който си изпържи за вечеря, се оказа стар пантоф.

Точно тогава се появиха сънищата му. Аркадио Карнабучи започна да вижда Фернанда насън. Най-сладкото малко ухо се появяваше посред съня, който беше за нещо съвсем различно. Или идеалният нос. Точно онзи нос, който той мечтаеше тя да има. Малък, правилен, тесен. Лунички. Миниатюрни лунички, равномерно разпръснати по блестящата й кожа. Очи зелени, наситено зелени, не бледи, а искрящи като езеро, в което се отразяват слънчеви лъчи. Най-много в сънищата го разсейваше косата й, която виждаше дори когато съзнаваше, че е буден. Сплетена на плитка, с цвета на залез в пшенично поле. Изглеждаше толкова близка, реална, че той почти можеше да се протегне и да я докосне. Знаеше какво ще почувства, когато я докосне. Мека като кълбо копринена прежда, стоплено от слънцето. Понякога я виждаше разпиляна на възглавницата като езеро разтопено злато. Усещаше аромата й като поляна през лятото, когато тревата и дивите цветя бяха избуяли, а бризът разнасяше мириса им. Ала когато се протегна към нея, всичко изчезна.

Колкото повече израстваха растенията, толкова по-ясно се оформяше образът на Фернанда. Аркадио Карнабучи знаеше името й от самото начало. То не бе изненада. Сякаш винаги го бе знаел: Фернанда. Познаваше го отнякъде от далечното минало, което бяха споделяли, много отдавна и далеч оттук. Това подсилваше усещането му за неизбежност. Събирането им след толкова много време бе тяхна съдба.

Повтаряше името й отново и отново като мантра: Фернанда, Фернанда. Понякога, когато се чувстваше малко замаян, след като бе прекалил с виното, или друг път, дори да не бе пил вино, просто когато се чувстваше весел и невъздържан, той съчетаваше името й със своето: „Фернанда Карнабучи. Синьора Фернанда Карнабучи.“ Колко добре звучеше. И колко вярно. Така естествено. Той не искаше да изкушава съдбата, като го споменава пред някой друг, но го носеше в сърцето си като талисман.

Известни му бяха всички интимни неща, свързани с нея. Познаваше извивката на бедрата й толкова добре, че можеше да я нарисува с молив, без ръката му да трепне. В свободното време проследяваше несъзнателно наум тази извивка. Обожаваше бледосинята мрежа на вените от вътрешната страна на ръцете й, нежното място, което, когато той нежно го галеше по цялата му дължина с шепота на върха на пръстите, щеше да я превърне в безкрайна редица от дипли и да я накара да мърка и да се извива като котка. Кожата й винаги бе студена при докосване, студена и гладка като мрамор. Близо до мястото, където бузите й се губеха в косата, те бяха покрити с пухкаво окосмяване, което бе изключително нежно, за да бъде наречено окосмяване, така изящно като румения мъх на узряла праскова и гледката му го караше да иска да заплаче. Дългите й слаби стъпала — той обичаше всяка малка костица от тях. Обичаше и онази част от нея, която тя самата най-малко познаваше — гьрба. Двете малки вдлъбнатини от двете страни на гръбначния й стълб, луничките, осеяли раменете, възхитителния гръбнак, който изпъкваше, когато се навеждаше. Сочните й гърди спираха дъха му всеки път, когато се сетеше за тях, изпълнен с вина, защото знаеше, че не бива да ги гледа. Идеално, това беше.

След нощ на неспокойни сънища краката й се вплитаха в неговите, лепкавият, наситен парфюм на топлите солени тела, който се разнасяше с всяко надигане и спускане на завивката, въздухът около тях бе студен, кичури от косата й падаха върху лицето му, влизаха в устата му, а ръката му бе възглавница за шията й. Нейното почти недоловимо дишане, единственият звук на света, го караше да задържа дъха си, за да не я събуди и обезпокои. Устата й, леко разтворена в съня, подръпваше тетива, която стигаше право и надълбоко в слабините му и ги караше да тръпнат от удоволствие.

Да, на сутринта, след като бе сънувал този сън, сутринта на Великден, Аркадио Карнабучи, който неохотно напусна застиналата, наситена, изгарящо знойна красота на нощта и душния прах на съня, беше върнат към реалността и шокиран откри миниатюрни плодове, увиснали на нежните филизи под листата на неговите млади растения. Беше невероятно. Предишната вечер нямаше никакви признаци, че ще се появят. Но те бяха там. Три. Троица.

Не приличаха на никой плод, който той познаваше. Бяха във формата на патладжани, само че малки, толкова малки и сладки, кремави на цвят и изпъстрени неравномерно, но очарователно с кафяво, както окраската на фризийска крава. И буквално, докато ги наблюдаваше, плодовете набъбваха. Малките им коремчета се закръгляха и ставаха гладки. Не можеше да се удържи да не ги докосне нежно с възглавничката на пръста, толкова леко като тревичка, привела се от бриза. Почти беше сигурен, че откъм погалените плодове се чува кикот.

Нямаше търпение общинската библиотека да отвори след Страстната седмица, защото искаше да научи всичко за любовните семена (търговката беше загадъчно неясна, когато я попита за отглеждането, но даде щедри обещания за семената и се закле, че Аркадио Карнабучи няма да се разочарова). Първата сутрин, когато библиотеката трябваше да отвори, той се мотаеше на стълбите, когато Сперанца Пати, църковната органистка, която беше и градска библиотекарка, дойде на работа. Тя не му обърна внимание с надеждата, че той пак ще се измъкне, но Аркадио Карнабучи беше упорит човек. Въпреки че тя се опита да затръшне тежката врата под носа му, той я последва вътре и прекара няколко часа в търсене по лавиците в секцията за агрономство и градинарство.

През цялото време с известно притеснение Сперанца Пати се опитваше да изпълнява задълженията си, докато държеше треперещия си пръст на паникбутона. Какво, за Бога, можеше да иска Аркадио Карнабучи от общинската библиотека? Той дори не беше абонат. Тя потръпна при мисълта, че двамата са сами в зданието. Кой знае на какво беше способен? Всичко можеше да се случи. Без изобщо да усеща присъствието й, Аркадио Карнабучи беше заровил глава в стария том на Лучентини „Екзотични плодове“. Той не можеше да чете бързо и старателно проучваше всяка страница, като търсеше нещо, което да прилича на собствените му скъпоценни плодове, но когато стигна до края, не беше намерил нищо, което и най-малко да прилича на тях.

Точно толкова старателно той разгледа всички други книги в секцията: трактати за бобовите култури, енциклопедии за растенията, кратки ръководства, дайджести, речници, указатели, наръчници. Никъде не видя нищо за своето растение. То беше уникално: неизвестно за ботаниците и и земеделците. Това потвърди собствените му подозрения: те бяха чудодейни, единствено негови. Лекото чувство на разочарование от безплодното му търсене отстъпи на прикритото задоволство от неповторимостта на неговите плодове и той си тръгна от библиотеката, тананикайки.

Най-сетне Сперанца Пати успя да се отпусне и да се наслади на спокойствие на хляба и сиренето зад гишето, но бе получила спазъм на показалеца си, който се оправи след доста време. Слухът, че Аркадио Карнабучи е посетил градската библиотека, скоро се разпространи и Сперанца Пати бе обсадена от граждани, които искаха да знаят какво е правил той там. Библиотеката никога не беше имала толкова посетители за един ден. Сперанца Пати, която бе станала център на внимание, трябваше да признае, че се чувстваше доста поласкана, и даде на тълпата това, което смяташе, че се иска от нея. Не след дълго започнаха да се чуват странни слухове за Аркадио Карнабучи: той бил в съюз с дявола, възнамерявал да свали от власт градския съвет; бил причината за неотдавнашното земетресение; беглец, който се криел от правосъдието; пират; вампир; евнух; прикрит травестит.

Когато се прибра вкъщи, глух за клюкарския огън, с който го обстрелваха, Аркадио Карнабучи продължи да наблюдава плодовете си минута след минута. А те го възнаграждаваха, като растяха пред очите му. Пленен, той поглъщаше с очи и най-малката промяна: всяко минимално нарастване на трите плода, пулсиращите вариации на оттенъците на наподобяващата им кожа повърхност. Внимателно обхващаше всеки от тях в дланта си, за да прецени колко тежат, и внимаваше да не ги нарани или да ги откъсне преждевременно от родните им стъбла — връзката им със семената, от които бяха произлезли.

Чакаше и изпитваше смесица от търпение и безпокойство. Разбира се, той нямаше търпение да вкуси плода и да освободи силите на чудодейната промяна, която трябваше да стане в живота му. Ала също си даваше сметка, че трябва да почака, докато вълшебните плодове достигнат идеалното състояние на зрялост, за да излъчват максимална сила. Аркадио Карнабучи осъзнаваше, че е чакал четирийсет години; няколко дни повече не бяха от значение. Той не само наблюдаваше, той вдишваше мириса на плода, отбелязвайки незабележимите градации в наситеността и нюанса на багрите, изпълнен със страх от най-малкия дъх на гнило и развалено.

За Аркадио Карнабучи светът почти спря да се върти. Толкова много неща се случваха между две тиктакания на часовника. Плодовете му бяха всичко за него. Нямаше нищо друго.

Тогава, най-сетне, на двайсет и седми април в десет и двайсет и пет той разбра, че времето е дошло. Плодовете бяха напълно узрели, бяха достигнали точния момент на зрялост, който той разпозна, тъй като през целия си живот бе отглеждал маслини. И така, нито секунда по-рано или по-късно, той събра смелост, преглътна със затруднение и ги откъсна решително от крепящите ги стъбла.

Малките прелести създаваха чувство за човешки същества, бяха топли, меки и месести. Аркадио Карнабучи не можеше обаче да си позволи да проявява сантименталност в този момент. С остър нож той започна да ги разрязва, като отстраняваше и съвсем тънък слой от кремаво-кафявата кожа и тя се извиваше на змиевидна спирала на масата. Разрязаните плодове изпуснаха аромат, който почти събори Аркадио Карнабучи. Мирис на ванилия, шампанско, копнеж, марципан, праскови, усмивки, крем, ягоди, малини, рози, топящ се шоколад, люляк, смокини, смях, орлови нокти, целувки, лилии, очарование, самата страст.

След толкова дълго проявено търпение той не можеше да чака повече и лакомо, похотливо напъха сочните плодове в устата си един след друг. Умът му не можеше да повярва на сигналите, които неговите вкусови рецептори му предаваха. Все едно звезда експлодира в устата му. Вкусът несъмнено бе плодов, но различен от всеки друг плод, който бе опитвал някога. Затвори очи от удоволствие и ручейчета радост — не, вълни, огромни трошачки на сърфове — го заляха, задушиха го и отслабиха силите му.

Когато изяде плодовете и облиза всяка капка сок от масата, изсмука пръстите и дланите на ръцете си, устните, челюстите и брадичката си, той се почувства изпълнен със сметана и преситен.

Накрая се свлече на стола си с едва доловима усмивка на лицето. Едва по-късно той почувства да го завладява спокойствие и се отпусна в очакване на онова, което предстоеше да се случи.

Трета глава

Докато Аркадио Карнабучи седеше и чакаше, далеч на юг Фернанда Пондероза и нейната свита също чакаха, но никой не знаеше какво. Тогава, до голяма степен случайно, появата на камион на кея, каран от Амброджио Буфалети, ги тласна към следващия етап от пътуването им.

Синьор Буфалети облиза устни при вида на Фернанда Пондероза; всъщност лигите му потекоха, но той беше преди всичко предприемач и не можеше да си позволи похотта да му попречи да сключи добра сделка. Последваха продължителни преговори, усложнени от факта, че Фернанда Пондероза, ръководена единствено от инстинкта си, не знаеше къде точно отиват. Тя затвори очи и се опита да налучка инстинктивно мястото, а през това време Амброджио Буфалети извърна поглед към небето и направи типичния жест на нетърпение.

Мислено Фернанда Пондероза видя едър и гол мъж с животински поглед. Усети неустоимия аромат на печен хляб. Видя поляна със синчец. Видя и свине, както от местната порода, така и диви, с бивни. Чу грухтенето и пухтенето им. Видя сирене. Което я накара да кихне. Виждаше маслинови дръвчета, които се катереха по полегати склонове. Видя ръце, които правят наденички. Почувства безмълвни целувки отзад по шията си. Вкуси шунка. Видя лозя на добре оформени редове. Видя и дъбова гора, а после, изведнъж, гробище.

— В планината — отрони най-сетне тя. Гласът й беше гърлен, прекалено дрезгав за жена и плътен. Беше ехтящ, сякаш идваше дълбоко изпод земята. Той накара всеки моряк, докер, рибар и митничар, който се намираше по някаква причина на дока, да спре и да погледне към нея. Разбра, че от погледите им й става топло, но не даде и най-малък знак, че им е обърнала внимание.

Амброджио Буфалети не направи усилие да отмести поглед от великолепния бюст на Фернанда Пондероза.

— Значи искате в Хималаите, синьора?

— Просто тръгнете на изток, синьор — отсече тя, а тъмните й очи присветнаха. — Ще ви покажа пътя.

Амброджио Буфалети настоя да му се плати по надута цена, в брой, предварително. Едва тогава багажът бе натоварен на камиона и те потеглиха в търсене на планинския регион от въображението на Фернанда Пондероза. Чак след като Фернанда Пондероза се изгуби, търговските пътници решиха, че е благоразумно да спуснат подвижното мостче, и тътрейки след себе си тежки куфари, тръгнаха по работа.

Така започна пътуването, което щеше да преследва маймуната в кошмарите й години напред. Зад волана на камиона остатъците от търпението на Амброджио Буфалети бяха издухани навън заедно с дима от цигарите, които се палеха една след друга. Той предпочиташе да гледа Фернанда Пондероза, отколкото пътя пред себе си, и въпреки нейните молби да следи шосето той като че ли не бе в състояние да се контролира. Там, където пътят извиваше, той вземаше завоите напряко под права линия и колите от насрещното движение бяха принудени да отбиват в канавките, за да избегнат сблъсъка. Летеше със скорост, за която неговият вехт камион не беше конструиран, и изобщо не обръщаше внимание на парчетата, които изпадаха и образуваха следа зад тях. В градовете и при по-натоварено движение той се качваше на тротоарите, за да заобиколи трафика. В Колесалвети премина през група монахини, разпръсквайки ги като пилци. В Понсако един офицер карабинер им махна да спрат, но вместо спирачките Амброджио Буфалети натисна газта, а офицерът остана да кашля в облак синкав дим, докато искаше по радиостанцията подкрепление. Пътуването едва бе започнало, а те вече бяха бегълци от правосъдието.

Маймуната не сваляше тънките си ръце от лицето си и от време на време издаваше жални звуци, които почти не се чуваха от рева на работещия двигател и от ругатните на шофьора.

Фернанда Пондероза също затвори очи, а Амброджио Буфалети не се поколеба да се възползва, като опипваше бедрата й при всяко движение, свързано със смяната на скоростите. Тя се опита да игнорира тази атака, но когато той придоби кураж и се протегна към пазвата й, тя го удари с предмета, който й бе подръка, халосвайки го с калаена чиния по черепа като с чинел. От изненада той едва успя да овладее автомобила и камионът за малко не счупи парапетите на моста и не излетя в бушуващия поток долу.

Въпреки че не каза нищо, Амброджио Буфалети не беше доволен и атмосферата в задимената кабина окончателно помръкна. След това той започна целенасочено да отмества двете си ръце от волана, за да накара Фернанда Пондероза да се страхува още повече. Тя потисна инстинктивния си порив да закрещи и да сграбчи кормилото. Това беше война на нерви, която Фернанда Пондероза възнамеряваше да спечели.

На няколко пъти прекосиха Флоренция, тъй като Амброджио Буфалети неколкократно пропускаше десния завой. Големи групи японски туристи, които следваха екскурзовод, размахващ флагче, бяха принудени да побягнат, за да намерят укритие, докато камионът криволичеше между тях, а замъгленият образ на мрачната Фернанда Пондероза бе заснет от хиляди високоскоростни телефотографични лещи. Катедралата почувства, че й се вие свят, след като камионът я обиколи за двайсети път. „Фонтана ди Нетуно“, „Палацо Векио“, „Давид“, „Уфици“, Арно, всички се завъртяха вихрено с опасна скорост в тази кошмарна туристическа обиколка на забележителности. Най-сетне отново тръгнаха по пътя си и оставиха ценностите и туристите в града да се прегрупират по възможно най-добрия начин.

След много часове и много километри на Фернанда Пондероза започна да й се струва, че най-сетне приближават края на пътуването. Пейзажът стана познат, въпреки че тя никога преди това не бе посещавала района. Тя почувства, че е познала меките възвишения на хълмовете, които в синкавата далечина преминаваха в стръмни планински върхове, скупчени по хьлмовете градчета със стени и къщи от кремаво розов камък, маслиновите горички, лозята и малките ниви с разноцветни насаждения. С настъпването на сумрака те приближиха стените на древния град Норчия.

Четвърта глава

И така, Фернанда Пондероза се приближаваше към мъжа, който я очакваше.

Откакто се беше събудил сутринта от поредната трескава нощ на безумни сънища, Аркадио Карнабучи беше обзет от вълнение, което бе по-огромно от самия него. Притискаше го като голямо, пълно виме. Инстинктивно разбираше каква е причината: Фернанда бе на път към него.

Изобщо не разбра как изкара деня. Втурна се в маслиновата си горичка и се опита да се зарови в работа, но беше прекалено неспокоен и не след дълго древните дървета го изхвърлиха, тъй като бяха ангажирани с доста по-сериозната работа да отглеждат маслини.

Оттам той бързо се прибра в къщата си и затанцува от стая в стая, като се опитваше да подреди нещата, но всъщност предизвикваше все по-голям хаос. Забавляваше го идеята да оправи леглото с възхитителните чаршафи, но дори той си даваше сметка, че ще е преждевременно. Във всеки случай къщата не беше от значение. Би било глупаво точно на този ден да се притеснява за реда в нея.

С усмивка, размазана на лицето му като мармалад, той изтича навън и прегърна с разтворени ръце синьо-моравото небе. Толкова щастлив беше, че започна да плаче. Радостта от предвкусването бе практически неистова.

В течение на деня приповдигнатото му настроение премина в нетърпение. С охлаждането на въздуха сумракът се готвеше да падне над равнината от другата страна на планините, а Аркадио Карнабучи взе брадвата си и започна да сече дърва за огрев, за да изразходва излишната си енергия. Сечеше, сечеше с енергичността на човек два пъти по-голям като телосложение от него. Когато разцепеше дебел ствол на дърво, той го отсичаше с такава сила, че от него като дим се издигаше малко облаче прах. Толкова бе погьлнат от сечта, че не забеляза камиона за извозване на строителни отпадъци, който пъплеше в равнината зад къщата му, и навлезе в парцела на съседа си.

В този момент Амброджио Буфалети бе изчерпал и последните остатъци от търпението си. Току-що бе решил да спре внезапно и да свали Фернанда Пондероза и багажа й някъде на пътя и да отпътува към къщи. Това пътуване бе продължило прекалено дълго. Жената изглеждаше съвсем добре, но в поведението й нямаше и капка дружелюбност. Нямаше шанс да получи нищо по линия на благодарността. Докато ботушите му търсеха спирачката, Фернанда Пондероза забеляза къща. Изведнъж разбра, че това е тя, крайната цел на пътуването, и извика: „Спрете!“, а Амброджио Буфалети изпълни желанието й безпрекословно.

От инерцията на внезапното спиране товарът на камиона политна напред, после точно толкова бързо — назад. Костенурките се озоваха на купчина в своята кошница, малките им крака се размахваха във въздуха. Маймуната се удари в предното стъкло и на главата й се появи голяма издутина. Отзад в камиона вещите на Фернанда Пондероза се струпаха една върху друга и образуваха мебелна каша. От удара часовникът започна да пее само една мелодия, използвана обикновено на пиршества и религиозни празници. Самият камион потрепери и от него се изрониха последните останали външни части: ауспухът, номерата и фаровете. Той бе осъществил последното си препускане и то се оказа смъртоносно. От устата на синьор Буфалети се посипаха непристойни слова.

Без любезности той започна да разтоварва вещите в двора зад къщата, където камионът бе смогнал да спре, и след като го направи, злобно отпътува, преди Фернанда Пондероза да е успяла да размисли и да го помоли да продължат и да спрат другаде.

Докато двигателят на камиона, кашляйки, отнасяше машината напред, Фернанда Пондероза напразно се опитваше да влезе в къщата. Построена от местния розово-жълт пясъчен камък, тя се бе свлякла, сякаш преди стотици години е расла в земята и е станала част от нея. Дори покривът от кирпичени вълнообразни керемиди беше изкривен и пасваше на формата на къщата като износена шапка. Отпред парапетите на балкона бяха увиснали от старост. Капаците на прозорците, чиято тъмнозелена боя се лющеше, бяха затворени като уморени клепачи. Всички врати бяха заключени.

Мракът започваше да оцветява небето в сиво и пролетният въздух бързо губеше топлината си. Леко потръпване премина през Фернанда Пондероза. Не се чуваше и звук, като се изключи френетичното звънене на големия часовник и далечните удари на нечия брадва, която сечеше дърва. Тя си сложи пелерината и отново обиколи, за да провери вратите и да се опита да погледне през процепите на капаците. Защо интуицията й я бе довела тук? Какво беше това място? Каква беше връзката му с нея?

Неочаквано се чу пронизителен вик, който разсече тишината и накара самотния гълъб на покрива да излети подплашен. От нищото изникна жена с вид на дивачка, изтърва двете кофи, които носеше, и изсипа млякото върху налъмите си, след което падна безчувствена на земята. Просна се на земята като застреляна. Мъртва ли беше?

Фернанда Пондероза се огледа за снайперисти — нямаше никой — и се впусна през двора към мястото, където бе паднала жената. Не, не беше мъртва, още дишаше. Когато отвори очи, стана ясно, че е кривогледа, като всяко от очите й гледаше на различна страна.

— Света майко Божия! — извика жената. — Неумрялата. Силвана, какво искаш от мен?

— Силвана? — зяпна Фернанда Пондероза. — Силвана е тук? Къде е? — Изведнъж тя разбра защо е била доведена тук. Заради Силвана, своята близначка, която не беше виждала през последните осемнайсет години.

— В гробището, че къде другаде.

Тогава, след като си спомни и забеляза объркания поглед на Фернанда Пондероза, жената добави:

— Мъртва е.

— Мъртва!

— Да, мъртва! Положихме я в гробището, където лежи повече от шест месеца. Помислих си, че тя стои тук, в двора. Косата ми настръхна. Никога не е казвала, че има близначка.

— Силвана е мьртва! — Гласът на Фернанда Пондероза заглъхна и лицето й се сгърчи от болката.

— Мъртва е — тъжно отговори Мария Календа, — порази я гръм. Изгоря като факла. Най-лошата буря в историята на района. Опитахме се да изпратим телеграма, но не успяхме да открием роднините й. Фиделио вероятно също е мъртъв. Той изчезна, изгуби ума си, затри се от лицето на земята. Търсиха го навсякъде. Изяден бил от вълци, така се говори. Поминъкът им ще рухне. Трябва да работя всичко, да правя сирене, да гледам прасета, седемнайсет опрасени свине майки, кози, крави, овце. Не знам какво да правя. Примо се опитва да върши работата на тримата в магазина. Наденици. Не може да изпълнява поръчките. Шунка. Навсякъде е пълно с шпиони. Неприятности със семейство Мадалони. Свинефермата на Лучило ще ни разори. Зловещи събития. Поминъкът ще се загуби. Ние ще го съсипем.

Фернанда Пондероза се вцепени. Сестра й бе мъртва. Едва дишаше. Въпреки че не се бяха срещали толкова много години, тя винаги бе смятала, че един ден ще изгладят различията си. В нея зейна шахта тъга. Силвана бе отнесла враждата помежду им в гроба.

Щом се почувства на себе си, Фернанда Пондероза тръгна към гробището в търсене на някакво помирение. Беше време нещата да се поправят. Остави багажа си в двора, където се оформи стая без стени или таван, която подканваше минувача да се изтегне на дивана, да почете книга, да си сипе питие от хладилника.

Въпреки че мястото й бе непознато, тя знаеше къде да отиде, без да пита. Заобикалящите хълмове и планини не я учудваха. Сякаш бе дошла отново на посещение в местността, след като бе отсъствала много години.

Докато вървеше в сумрака, тялото й натежа. Как бе възможно предчувствието за смъртта на Силвана да й убегне толкова дълго? Тя, която се гордееше с шестото си чувство. Размисли се върху събитията от последните шест месеца. Припомни си сънищата, разрови мислите си. Имаше ли и най-малък намек за това изобщо? Претърсваше умореното си съзнание, но то бе празно. Не можеше да даде обяснение.

Без съзнателно решение от нейна страна краката й я отклониха от пътя и тя влезе през портите на гробището. Инстинктът я отведе до гробницата, малка сграда от розов мрамор. Вътре образът на собствения й лик я гледаше от кръгла рамка, черно-бяла снимка, която тя не помнеше да си беше правила. До нея черни букви изписваха името на сестра й по мъж, СИЛВАНА КАСТОРИНИ, и датите, които бележеха началото и края на живота й. Тя потрепери. Почувства се сякаш е посетила собствения си гроб.

Фернанда Пондероза коленичи на студения мрамор и заговори на сестра си думите, които би искала да можеше да й каже приживе; думите, които Аркадио Карнабучи, скрит зад гробницата на фамилия Бота — най-близката, зад която можеше да се скрие, без да бъде видян, — напразно се мъчеше да чуе. Въпреки че беше твърде далече, за да чуе съдържанието на пламенната й реч, като протягаше врат и напрягаше слух, той мислеше, че може да открои ритъма на плътния й глас, който се издигаше и спускаше като вълшебен фонтан. Как го вълнуваше, като бучка лед, поставена на врата му. Той се наслаждаваше на кадифения й глас, на близостта си до нея и на спокойствието в гробището. Щеше да бъде щастлив да стои така до края на живота си.

Въпреки че Аркадио Карнабучи бе пропуснал появата на товарния камион, той не след дълго получи знак за пристигането на Фернанда Пондероза. Слуховете се разпространяват бързо в малкия град и удивителната новина, че близначката на Силвана Касторини бе дошла да помогне на семейството в криза, бързо се разпространи из лозята.

От описанието й Аркадио Карнабучи разбра, дори преди да я е видял, че красивата непозната е неговата собствена истинска любов. Неговата Фернанда. Тя бе дошла най-сетне. Той никога не се бе съмнявал в това, дори не и когато ситуацията му изглеждаше безнадеждна и той знаеше, че всички му се подиграват. И това му показваше, че чувствата, които бе таил осемнайсет години към нейната сестра, Силвана, бяха разбираема грешка. Временно, преди тя да се омъжи за Фиделио Касторини, и в интерес на истината за кратък период след това, той бе почувствал, че Силвана е дошла по техните места заради него и единствено заради него. Ала сега той виждаше, че просто е объркал едната близначка с другата. Неговата близначка най-сетне бе дошла. Бе извън себе си от страст и възбуда. Хвърли брадвата си, изхвърча от двора и веднага я откри да върви по пътя към гробището. Последва я там, без да има куража да се приближи до нея по пътя.

Въпреки че всъщност беше тъмно, той я разгледа. Не можа да види кой знае какво, но хареса звука от стъпалата й по асфалта. Искаше да легне на пътя и да целува местата, по които бе стъпвала, но нямаше време. Тя се движеше бързо и той с мъка я настигаше, но поддържаше достатъчна дистанция, за да не я изплаши. Въпреки че искаше да й се представи незабавно, беше благодарен на възможността да се запознае с нея тайно.

Докато бързаше по пътя, проследявайки я, той се наслаждаваше на мисълта, че вдишва същия въздух, който тя току-що бе издишала. Беше циркулирал в съвършените й дробове, беше преминал през възхитителните й устни или ноздри и после влизаше в него. Колко прекрасно. Той дишаше дълбоко, за да се възползва максимално от тази връзка помежду им, въпреки че това можеше да предизвика пристьп на астмата, която тровеше живота му.

Пета глава

Когато Фернанда Пондероза каза всичко, каквото беше запланувала, тя се изправи и протегна стройните си крака. Коленете я боляха. След като ги разтърка, бе обзета от чувството, че я наблюдават. Глупости, разсъдително заключи тя.

„Боиш се от призраци ли, Фернанда Пондероза?“, самоиронизира се тя.

Докато Фернанда Пондероза се връщаше към къщата на сестра си и Аркадио Карнабучи я следваше, аз, на свой ред, вървях след него. Не можех да устоя. Където беше той, там трябваше да съм и аз.

По някакъв начин Аркадио Карнабучи и неговите любовни плодове разстроиха деликатното равновесие на природата в района и аз бях една от първите жертви. Да, аз, Джезабел, мулето на районната здравна служба, се влюбих в този мъж. Въпреки че беше странен и незначителен в очите на хората, за мен той беше Бог.

Преди миналия вторник не му обръщах никакво внимание. Бях го виждала, разбира се, да се грижи за маслиновата си горичка, в полето и в града по време на моите дежурства, но никога не го бях забелязвала като мъж. Ала тази нощ бях сполетяна от трескави сънища, които ме лишиха от сили и подкосиха краката ми. Горящите му очи ми обещаваха страст, каквато никога не бях срещала сред себеподобните си. Докосването на ръката му по козината ми беше като изгарящо клеймо. Стана ми топло, чувствах се некомфортно, влажна и мека. Двамата бродехме из пролетната трева. Пиехме от един и същ кристален ручей, край чиито брегове той притисна малките си устни към меките падини на моите. По-късно, когато лежахме в неудобното легло в къщата му, той целуваше моите изящни издутини, гъдел, който изпращаше пулсации по четирите ми крака, които се сливаха в искри в отдавна заспалите пластове на моите сланини. Любихме се един друг през дългите, бавни часове на тази знойна нощ, а когато дойде утринта, аз бях негова и само негова.

Когато отворих очи, събудена грубо от Кончета Крочета, която носеше моя овес, бях изтощена и натежала и покрита с бялата пяна на потта, което я накара да измери температурата ми. Не можах да изям закуската си заради пеперудите, които пърхаха в стомаха ми, хиляди, малки, с много бледожълти крила.

От този миг бях обзета от страст, по-голяма от самата мен. Отново бях муленце. Започнах да усещам аромата на розите навсякъде, където отивах. Бях скоклива, лекомислена, развълнувана без конкретна причина; ставаше ми ту топло, ту студено, треперех, потях се, не можех да ям, не можех да спя. Живеех само за да го видя и многократно минавах покрай къщата му, което, изглежда, остана незабелязано за медицинската сестра, която обичайно бе погълната от мислите си, само за да го зърна, от което пулсът ми започваше да препуска бясно, а сърцето ми се разтуптяваше.

Дългите ми уши долавяха музика във вятъра, който шумолеше в пшеничното поле. Във въздишките на гълъбите. В шепота на нощта. Ала най-много харесвах пеенето на Аркадио Карнабучи, тъй като гласът му можеше да очарова листата на дърветата, скалите в планината, реката, която препускаше през нея.

Когато свършех работата си за деня и не очаквах нощно повикване, понякога в потайна доба през нощта излизах от обора си и отивах тихо до къщата на Аркадио Карнабучи, за да го наблюдавам през прозореца. Всъщност не надзъртах. Исках само да го видя. Не можех да понеса мисълта, че ще мине един ден, без да нахраня гладните си очи с него. После топлата светлина от свещта вътре разтопяваше сърцето ми и аз си представях как съм се сгушила удобно вътре при него, както в сънищата ми.

Ала извън моите сияйни фантазии наоколо бе студено. Знаех, че той не ме забелязва. Дори не мисли за мен. И това правеше моето отчаяние по-кисело от лимоните. А външно, така си беше, имах вида на муле, но вътрешно не би ли могъл той да си каже, че съм красива жена със стройни крака и лъскава кестенява коса? А и как би могъл Аркадио Карнабучи да забележи това, след като, ако ме погледнеше, щеше да види само прашна сива козина, вече опърпана и малко проядени от молци, петниста уста, дъх на овес, пожълтели зъби и широки ноздри на муле? Това бе моето нещастие. Моят кръст, който трябваше да нося. А сега, когато тази бляскава непозната дойде сред нас, истинска жена, какъв шанс бих могла да имам?

И така, нашата малка процесия следваше по стъпките Фернанда Пондероза чак до къщата на Касторини. Той вървеше в крачка с нея, десен, ляв и пак десен крак, и се опитваше да бъде колкото е възможно по-близо до нея. Аз правех същото, следвайки него.

Не след дълго пристигнахме. Вратата се отвори и къщата я погълна. Малко по-късно в една от горните стаи се появи светлина, в онази с балкона, която се процеждаше през процепите на капаците. Нощта бе ясна, имаше пълнолуние, добро предзнаменование за влюбените, а небето бе осеяно с хиляди малки звездици, ярки светове, отдалечени на милиони километри, някои от които по това време вече бяха прекратили съществуванието си. Стори ми се, че това е най-романтичната нощ, сътворена някога.

На светлината на луната и звездите Аркадио Карнабучи видя на двора стая, пълна с мебели. Стори му се странно мебелите да бъдат оставени отвън при наличието на онези крадци Нелино във Фолпоне, които щяха да отмъкнат всичко, което не беше заковано или пазено от зло куче.

Въпреки това той се възползва от шезлонга и погледна към прозореца, където беше неговата възлюбена. Изпълнен с щастие, си мислеше как розовият плюш беше докоснал нейното дупе, а сега докосваше неговото. После, под влияние на луната и звездите и пеенето на нощните птици, бухалите и прилепите и бръмбарите жътвари, полевките и тритоните Аркадио Карнабучи се сети какво трябва да направи. Можеше да попее. Да попее на Фернанда Пондероза и така да оповести любовта си към нея по най-добрия начин, на който бе способен.

Треперещ, той не можеше да повярва, че това му се случва. Знаеше, че тук, тази вечер, ще се твори история. Останалата част от живота му зависеше от песента, която щеше да се възпламени на устните му. Обектът на цял един живот трескави сънища беше тук, сега, и той искаше да се наслади на момента, последния горчиво-сладък момент на самота и раздиращо сърцето желание, което сега беше толкова близко до осъществяването, преди да освободят пълната сила на тяхната споделена и красива съдба. След като бе чакал толкова дълго, минута, може би две, това в много отношения беше задоволяване на собствените желания и страсти, но Аркадио Карнабучи реши, че не може да си го позволи.

С очи, които не се откъсваха от проблясващите звезди далече в нощното небе, той се приближи към фасадата на къщата и застана под балкона с прецизността на оперен певец на сцена. Бавно пое дълбоко дъх, после преднамерено облиза устните си и от тях се изляха най-чистите ноти, които се възнесоха до небесния свод и накараха хората по тези места да въздишат и плачат от непоносимата им красота. Сякаш целият свят изведнъж замлъкна и звукът бе подет от лекия бриз и отнесен на огромни разстояния.

Високо в планината отшелникът Недо се възбуди от съзерцанието на песента на Аркадио Карнабучи и с възторжено изражение на лицето наистина повярва, че е открил просветлението. Наблизо приятелите на Недо, кафявите мечки, излязоха от хралупите си и започнаха да танцуват на ритъма на музиката, която падаше от звездите. В подножието на хълмовете пастирите стояха в изумление сред стадата и новородените агънца и се питаха дали красивата песен не възвестява Второто пришествие и напразно търсеха на изток звезда, която да ги поведе. В кръг около стадата се прокрадваха вълци, на които им течаха лигите при вида на толкопа много нежни агънца, но те бяха така поразени от красотата на песента, че изоставиха всички мисли за ядене и също възвисиха гласовете си до небето.

Жителите на града отвориха прозорците си или отидоха до вратите си, завладени от звука. Дори хлебарят Луиджи Бордино, заряза оформянето на тестото, изтупа брашното от ръцете си и застана на вратата на пекарната си. Федра Брини престана да плете. Сперанца Пати затвори книгата, която четеше. Моята господарка се откъсна от фантазиите си за доктор Амилкаре Кроче.

Какво искаше да възвести ангелският глас, който изпълваше въздуха?

Вдовицата Мадалони предпочете да го разтълкува като реквием за съпруга й, който бе умрял при мистериозни обстоятелства в началото на седмицата.

— Очевидно този ангел се е загубил на земята — заключи Тереза Марта, чиято слепота бе компенсирана с най-добрия слух в района. — Не си ли личи по тъжната красота на песента? Трябва да му помогнем да намери своя хор.

Ала въпреки че бе организирано пространно търсене, самотен ангел не бе открит. Зашеметените граждани стояха на улиците с приведени глави, сякаш в безмълвна молитва, а падре Арканджело се щураше сред тях и мълвеше благословии, твърдо убеден, че са свидетели на чудо.

Истината е, че в целия район единственият човек, който не беше запленен и пометен от витаещата във въздуха мелодия, бе Примо Касторини: не бе чул и нота от нея. Както винаги, той се беше скрил в студената стая в „Щастливото прасе“ и работеше и през нощта върху подготовката на тайните си рецепти за салами. Той се трудеше толкова съсредоточено, че нищо не можеше да проникне в съзнанието му. Сетивата му бяха затворени и той влагаше всичко от себе си в саламите. Невероятно, но в миналото Примо Касторини не беше забелязал дори земетресенията, които разтърсиха района, докато покривът не падна край ушите му. Така че никаква песен, независимо колко вълшебна бе, не можеше да отклони вниманието му от влечугите от свинско, които съставляваха живота му.

Песента на Аркадио Карнабучи бе подета от жабите в езерото с водните лилии, от лебедите в далечното езеро, посребрено на лунната светлина, и от водопадите, които се изливаха на изобилни потоци в планините. Нагоре я понесоха лястовиците, които се издигаха сред нотите на мелодията, и от всяко най-смирено същество в местността, дори от полските мишки и от голите червеи. Бадемовите дървета изплакаха килим от дъхави цветове. Статуята на богинята Афродита, захвърлена небрежно в двора от Амброджио Буфалети, безмълвно ридаеше и в праха се сипеха мраморни сьлзи. Непосредствено зад двора, скрита зад оградата от лески, аз треперех. По дългите ми мигли бяха полепнали сълзи като кристални мъниста върху сметало. В тях бях вложила цената на безнадеждната си любов.

Най-сетне капаците се разтвориха и Фернанда Пондероза предпазливо се показа на балкона.

— Кой е там? — Вълшебството на нощта се разтвори в резониращия й шепот.

Аркадио Карнабучи пристъпи напред на светлината, която хвърляше нейният фенер, но и за секунда не престана да пее. Песента го владееше, той беше неин слуга, неин инструмент и нямаше друг избор, освен да се подчини на нейните команди.

Фернанда не изглеждаше точно както в неговите мечти. Беше малко по-възрастна от девицата, която очакваше. Още по-добре. Щеше да е добре, ако поне единият от двамата знаеше какво да правят. Въпреки че бе по-зряла, тя беше много по-красива, отколкото във въображението му. Очите на сърцето му я бяха видели малко несъвършена.

Пищното й тяло беше главозамайващо; колко приятно би било да потъне в нейната мекота, която бе като бита сметана, като матрак, пълен с гъши пух, на онова крехко място с ъгловата форма, което той предвкусваше. Несъмнено беше по-едра от него, но той обичаше едрите жени. Повече плът, към която да се притиснеш. Повече плът, която да те топли в зимната нощ.

Без да губи нито миг, той поглъщаше всяка подробност от външността й, все едно бе гъба. Очите й не бяха нефритено зелени; бяха по-скоро много тъмнокафяви, почти черни. Блестяха на светлината на лампата. Устните й бяха подпухнали като ужилени от пчела и подканящи. Косата й, въпреки налудничавите му сънища, които го караше да сънува, не беше в цвета на старо злато. Беше черна, гъста и буйна, разкошна, разсейваща. Колко си мечтаеше да си играе с нея. Щеше да му отнеме цял живот да я подрежда и да й пречи да влиза в очите й или да се полепва по устните й.

Пръстите, които държаха лампата, не бяха източени тънки пръчици; бяха закръглени, накичени с бижута, красиви. Молеше да напише книга само за тях. Поезията на тялото й щеше да изпълни хиляда тома. Разбира се, нищожното му въображение не беше в състояние да си представи всичко гова.

Докато тя стоеше там, на светлината на лампата и гледаше към него от балкона, въздухът, който ги заобикаляше, беше топъл и мек като кадифе, въпреки че бе едва краят на април, а песента изпълваше всяко свободно пространство във вселената с невероятната си красота. Това бе единственото, което Аркадио Карнабучи бе способен да направи, за да спре да плаче. Той, разбира се, можеше да плаче по-късно. Сега трябваше да пее. Сега да пее, а след това — е, после какво би имало значение? Затова той продължи да пее, желаеше я, умоляваше я да го обича на свой ред. Гласът му я любеше, в това нямаше съмнение. Възпроизвеждаше контрастиращи пасажи в ларгето3 и алегрето, въздигащо се кресчендо, последвано от най-нежното декресчендо, което сякаш увисваше във въздуха като перо, по време на което възхитените слушатели не се досещаха дори да дишат.

На балкона Фернанда Пондероза чакаше, леко трепереше, въпреки че не бе студено. Накрая тя пристъпи напред и разтвори плътните си устни. Дали нямаше да запее заедно с него?

— Синьор — рече тя тихо, въпреки че беше вбесена, — моля ви да спрете да пеете?

Ала Аркадио Карнабучи не беше в състояние да спре. Сякаш не бе чул думите й, тъй като собственият му глас изпълваше изцяло слуха му. Затова продължи да пее. И докато го правеше, той целуна върховете на огромните си пръсти, пръсти, които не съответстваха по размер на останалата част от хилавото му тяло, пръсти, които накараха Фернанда Пондероза да потръпне и дори втвърдиха сърцето й към него повече от всичко друго. Ала Аркадио Карнабучи не би могъл да знае, че пръстите му вече заковаха ковчега му в сърцето на Фернанда Пондероза, а той разперваше обидните символи, сякаш разпръскваше целувките си като листа от тъмночервена роза върху нея.

Тя му отговори, като се оттегли вътре. Сърцето на Аркадио Карнабучи подскочи в напрегнатите му гърди. Дали нямаше да слезе долу при него, да обгърне пръстите му със своите, които бяха обсипани с бижута, и да му признае любовта си към него? Прималя му, едва не припадна.

Вместо това тя се появи наново с кофа с вода и я изля върху Аркадио Карнабучи. Каква трагедия, че от всички хора наоколо тя единствено не се трогна от песента. Никога не бе разбирала музиката.

Внезапно настъпилата тишина падна като завеса след представление, което никой не искаше да свърши. Фернанда Пондероза се върна в стаята и затръшна капаците на прозорците. Вьпреки че Аркадио Карнабучи усети влага на главата си, бе временно заслепен от водата, която влезе в очите му, и осъзна, че дрехите му са се измокрили, той изобщо не съзнаваше какво е станало. Не такъв изход очакваше той. С течение на времето започна да го обзема безпокойство — че някак си я е обидил. Бавно, видимо снишил се наполовина от предишния си ръст, Аркадио Карнабучи измина крадешком краткото разстояние до дома си.

Аз го последвах под прикритието на сенките, а сърцето ми едва не се пръсна от непоносимата жестокост на света.