Страсти по госпожица Пондероза

Първа глава

Но аз изпреварвам събитията. Малко след отлитането на Серафино Фонди шунката на Примо Касторини беше оневинена от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, но въпреки това моят възлюблен оставаше болен. Лежеше неподвижен, затворен в подобното си на труп тяло. Никой, дори аз, не знаеше, че той вътрешно е в съзнание. На персонала на болницата му омръзна да наблюдава за признаци на възстановяване. И, общо взето, той бе забравен от всички, освен от мен, Сперанца Пати, чиито редовни седмични посещения бяха причина за горчива ревност от моя страна, и от нашия свещеник падре Арканджело, който никога не пропускаше да каже специална молитва за него по време на месата.

Често завесите около леглото му бяха спуснати, тъй като останалите пациенти намираха вида му за депресиращ. Мониторът, който не регистрираше никаква активност, събираше прах. Един паяк оплете паяжината си около пръстите на крака на Аркадио. Самотна муха разви вкус към горната му устна и гъделичкането го подлудяваше, но, разбира се, той не можеше да направи нищо по въпроса. Бремето на собственото му тяло му причиняваше нови и по-големи страдания с всеки изминал ден.

Горда съм да отбележа, че макар често да изпадаше в отчаяние, аз никога не се отказах от надеждата си за него. Твърдо вярвах, че един ден ще възкръсне за живот като пеперуда от какавида. Кой би могъл да знае, може би с течение на времете той щеше да се събуди за мен и заедно да имаме великолепно бъдеще? И така, аз се отдадох на работата и на нощните си посещения в болницата. Честно мога да заявя, че моят Аркадио никога не напускаше мислите ми, въпреки че не мога да кажа дали някога съм присъствала в неговите.

Мъчно ми е да разказвам, че през цялото време, докато лежеше неподвижен, съзнанието му бе заето с темата за Фернанда Пондероза. Тъй като нямаше какво друго да прави, той мислеше за нея денонощно. Подобно на мен, той се измъчваше от върховете и пропастите на любовта. Как проклинах съдбата си, че не съм източникът на неговата мъка. След трагедията той най-често се свиваше в онзи най-далечен ъгъл от мозъка си, където се спасяваше от отчаянието, причинено от болестта. Там, скрит надълбоко, той агонизираше над въпроса дали тя ще го обикне някога. Щеше ли? Или нямаше? Откъсване на венчелистчетата на маргаритка.

Понякога той се измъчваше и изпадаше в ярост поради това, че ревността го завладяваше и си представяше какво се случва в негово отсъствие и как Примо Касторини се възползва от неговото състояние, за да спечели благоволението на бъдещата госпожа Карнабучи. Това бяха мислите, които го караха да се чувства по-зле от всеки друг и изкарваха от него нещо като сапунена пяна, която му пареше в очите и дразнеше ноздрите му. Ох, какво мъчение е да не можеш да кихнеш!

Въпреки че Примо Касторини беше технически оправдан като причина за изпадането в кома на моето сладурче, никой не купуваше шунката му. Гражданите не можеха да я понасят. И това, разбира се, даде коз в ръцете на братята Мадалони и на техните съюзници от фабриката за свинско на Пучило.

Така всички шунки, които Примо Касторини подготвяше с такава любов, останаха да висят в склада на „Щастливото прасе“. И не само в склада. Съществуваше голям проблем със свръхпроизводството, защото за шунките са необходими години, за да достигнат безупречно състояние, а преди трагедията търсенето винаги бе по-голямо от предлагането. Сега имаше толкова много шунки, че се налагаше да бъдат съхранявани навсякъде, където имаше място. Висяха в коридора, в кухнята, на тавана под покрива, дори в спалнята на Примо Касторини.

Вярно е, че той вече не се забавляваше там, както правеше в дните преди идването на Фернанда Пондероза, която му отне вкуса към всяка друга жена, но все пак не би избрал да споделя спалното си помещение с парчета свинско месо. Шунките висяха там в стройни редици, провесени от гредите, и го наблюдаваха. Дори когато спеше, чувстваше върху себе си как мъртвите им очи го порицават. Ужасно много пари бяха вложени в тях и това правеше ситуацията още по-лоша.

И дали заради времето или вследствие принуда от враговете му, но малцина купуваха дори наденици. Хората все още влизаха в магазина, но в повечето случаи не купуваха нищо, което вбесяваше Примо Касторини. Просто идваха, за да клюкарстват.

Времето започваше да тревожи всички. Жегата бе неестествено силна. Температурата се покачваше така, сякаш гигантска ръка вдигаше термостата нагоре. Това беше нажежена до бяло жега, най-лошият вид. Слънцето представляваше рана на небето. Земята се печеше като самун в изгарящата горещина на пещите на Бордино.

Тучната ни трева вече не беше с цвета на ябълки. Бе изгоряла до кафяво и в нея не бяха останали хранителни вещества за преживните животни. Естествено, страдаха и посевите. Доматите изсъхнаха на корените си. Ябълки, праскови, круши, вишни и смокини съхнеха по клоните. Пъпешите експлодираха като артилерийски снаряди и нещастният Герберто Николето преживя унижението парче кора да му се забие в дупето като шрапнел. Моята господарка никога не бе виждала подобно нараняване и макар с помощта на деликатна операция да успя да го измъкне, Герберто Николето никога не възстанови напълно самочувствието си. Инцидентът го накара да се откаже от фермата за пъпеши, която фамилията му притежаваше от петнайсет поколения, и вместо това той започна нова кариера като продавач на прахосмукачки.

Реколтата от ръж, жито, царевица, ечемик и леща почерня. Цяло поле с домати стана жертва на спонтанно вътрешно изгаряне. Всички се страхуваха от горски пожар и тези, които бяха достатъчно невнимателни, за да продължат да пушат цигари, бяха смятани за убийци.

Пасищата вече не можеха да изхранват животните, които зависеха от тях за прехраната си. Бедните овце във вълнените си палта, изглежда, страдаха най-много. Те само лежаха по гръб с крака във въздуха. Овчарите не можеха да направят нищо. Козите и кравите спряха да дават мляко и лежаха на сянка, правейки си вятър с листа от лапад. Всички животни се обезводниха. После отслабнаха и се сбръчкаха. Мария Календа прекарваше дните си в изпомпване на вода и къпане на прасетата с нея. Беше невъзможно да се бие масло или да се прави сирене.

Кучетата полудяха и повечето трябваше да бъдат застреляни, включително Макс, кучето на моя беден Аркадио, по чиято муцуна не след дълго се появи пяна. Мнозина, разбира се, приеха това за знак. Котките също започнаха да полудяват. Последваха ги паяците. Те плетяха къдрави паяжини като кичури коса. Мухите вече не си правеха труда да летят и лежаха където си бяха, като се молеха за смърт. Плъховете също легнаха по пътищата и на праговете, дишайки тежко.

Един ден Фернанда Пондероза се върна в къщи от „Щастливото прасе“, за да открие, че маймуната й Оскар е родила близнаци. Намери го седнал в клетката да кърми миниатюрните създания с размерите на нарове. Оскар я погледна с очи, изпълнени с укор, че не е помогнала по-рано с нещо в тази ситуация, но Фернанда Пондероза наистина не бе подозирала нищо. Тя дори не беше забелязала, че маймуната е наддала на тегло, въпреки че моряшките костюмчета, с които неизменно обличаше Оскар, наистина го стягаха повече. Тя нарече бебетата Соле и Луна — Слънце и Луна, и прие раждането им за добър знак, макар да бе изненадана, че не го е предвидила.

Пълничките граждани на града не помнеха толкова горещо лято. Хората станаха флегматични и разсеяни и загубиха апетит даже за хляба на Бордино. Само Сузана Бордино, единствената личност в региона без излишно тегло, продължи да се чувства комфортно и публично изразяваното от нея задоволство я направи още по-непопулярна. Но Луиджи Бордино беше доволен, че бизнесът страда. Той обмисляше продажбата на пекарната. Щеше да й вземе добри пари и да има повече време да преследва Фернанда Пондероза. Какво го интересуваше хлябът? Сякаш способна да чете мислите му, Сузана Бордино планираше следващия си ход и ако очите на Луиджи не бяха заслепени от любов, той щеше да изтръпне от злобния й поглед към него.

Докато повечето хора се излежаваха по цял ден и се оплакваха от жегата, жегата и пак жегата, някои предприемчиви индивиди обърнаха трудната ситуация в своя полза. Себастиано Монфрегола, бръснарят, никога не се бе радвал на такава голяма заетост. От жегата косите на всички растяха толкова бързо, че мнозина от клиентите му се нуждаеха от подстригване всеки ден.

Федра Брини започна да прави дрехи от паяжините си, вместо от платна. Това бяха възможно най-леките дрехи, практически безтегловни като шепот, както и модни, и тя можеше да им слага високи цени.

Моята господарка, разбира се, поставяше дълга си преди всичко и спазваше изморителния си график за лечение на болни и ранени из целия район.

Съвсем логично, топлинните удари и обривите ни държаха твърде заети. Имаше огромно разнообразие от обриви, вариращи от зачервени петна през зеленикави гъбички, до сложни многоцветни спирали, които приличаха на татуировки. Наблюдаваха се и други странни реакции. Амелберга Фидоти си пусна брада, защото хормоните й се объркаха от жегата. Берардо Марта разви буца на плещите си, която приличаше на втора глава, и много хора го избягваха, убедени, че това е работа на дявола. Прекалено пълните страдаха от сърцебиене и невероятно потене, поради което оставяха след себе си следи като охлюви. Господарката ми можеше само да ги съветва да стоят на сянка и да пият много вода, но не след дълго и водните запаси намаляха.

Дори през нощта нямаше облекчение от жегата. Хората спяха на верандите си в опит да уловят мимолетния бриз.

От седмици не беше валяло. Реките пресъхнаха и коритата им се свиха. Езерото се изпари и остави лебедите на сухо. Калта, останала от оттеглящите се води, се превърна в прах и вятърът я разнесе. Даже сухите речни корита изчезнаха. Хората непрекъснато усещаха прах в очите си. Белинда Фонди беше обсадена от хора, които настояваха да узнаят кога ще завали, но тя не можеше да им каже. Нямаше никакви признаци за промяна на времето. Небето си оставаше ослепително синьо.

Щеше да стане и по-лошо. Дълбоко под земята се долавяше зловещо буботене. Посред нощ и даже посред бял ден се чуваха скърцания и стонове. За всички бе ясно, че земната кора възнамерява да се отвори. И земетресението нямаше да бъде слабо като тези, които редовно разтърсваха околността.

По пътищата зейнаха дупки. Мазилката падаше. В голямата камбанария камбаните се отвързваха и звъняха непрекъснато, макар никой да не ги биеше. Механизмите на часовниците също бяха засегнати и сега никой не можеше да бъде сигурен колко часът е всъщност.

Сузана Бордино разтревожена проверяваше по няколко пъти на ден пекарната отвън и всяка допълнителна пукнатина бе още една пукнатина в сърцето й. Имаше свличания на земни маси и се появяваха нови свлачища. Дърветата се движеха.

В маслиновата горичка на моя Аркадио дърветата, които стояха на същото място от хиляда години, танцуваха наоколо, реагирайки на налягането под корените си. Призракът на Ремо Карнабучи, който бе обичал маслиновата горичка повече от всичко на света, полудяваше. Той проклинаше своя нещастен син, призоваваше го да спре да мързелува в леглото и да се върне в горичката. Но дори Аркадио да станеше от леглото, не можеше да направи нищо.

Къщичката, в която живееше моята истинска любов, се срути при едно от поредните свличания на земни маси, така че сега той, освен че бе в безсъзнание, беше и бездомен. Доста от оскъдните му вещи, които лежаха разпръснати наоколо, бяха прибрани от безскрупулни хора, които гледаха на това като на ровене в боклука.

Някои хора напуснаха района, събираха вещите си и тръгваха на север или юг, изток или запад с надеждата да избегнат земетресението, когато то удари. Дори отшелникът Недо напусна своето убежище и се завърна при жена си и дванайсетте си деца, които живееха на крайбрежието близо до Фано. Това беше ужасен удар за нас, защото Недо живееше в планините от много години и гражданите го смятаха за светец и благословия за града. Той, разбира се, не каза нищо и с раница на рамо напусна бос нашия клатещ се регион и нашия живот. Макар някои да последваха стъпките на Недо, повечето хора решиха да останат. В края на краищата това беше нашият дом и даже да бъдеше разрушен, какво щяхме да правим някъде другаде? Навсякъде витаеше усещането, че нещо щеше да избухне.

Втора глава

В „Щастливото прасе“, този затворен свят, часът беше ударил. Примо Касторини твърде дълго бе понасял бремето на разпадащия се бизнес. Фиделио никога нямаше да се върне. Той нямаше синове, които да поемат бизнеса му. Някой ден трябваше да се откаже от него. Защо не сега? Нека фабриката за свинско на Пучило да го погълне. Какво значение имаше? С парите, които щеше да получи от продажбата, той щеше да купи яхта и да отплава с Фернанда Пондероза. Далеч от всички и всичко и най-после сам с нея.

Дори месарницата се предаде на жегата. Някога оазис на хладина и спокойствие, сега жегата повече не можеше да бъде държана отвън. Тя проникваше през керемидите на покрива, през стъклената витрина на магазина, въпреки че беше покрита с брезент. Проникваше в мазилката, тухлите и хоросана; промъкваше се под вратите. Примо Касторини също се сгорещяваше. Да, той направо излъчваше топлина. Можеше да се изпържат яйца върху кожата му. И това не се дължеше на времето, а защото кръвта му кипеше вътре в него. Кипеше от похот за Фернанда Пондероза.

Фактически в месарницата беше по-горещо, отколкото навън. И разбира се, нямаше да мине много време, преди стоката да започне да се разваля. Пушеното свинско се запазва по-добре от прясното, но скоро горещината щеше да започне да разваля шунките, съхранявани навсякъде в сградата. Ако времето не започнеше бързо да захлажда, трябваше да се вземат драстични мерки. Студената стая, макар вече да не бе студена, бе по-хладна от всички останали помещения, и Примо Касторини се усамотяваше там, като си позволяваше да се носи върху сала на своите фантазии.

Все още не можеше да я разбере. Да пробие нейната резервираност. Тя се отнасяше с него винаги сдържано, любезно, но студено. Несъмнено се бе пристрастил към нея, но никога не успя да получи представа какво чувства тя към него.

Разбира се, тя знаеше, че Примо не може да знае това: че престоят й тук наближава своя край и скоро щеше да замине. Но тя знаеше също така, че преди този момент да дойде, с касапина ще станат любовници.

Един следобед Фернанда се върна от изпълнението на поръчки и побърза да влезе в студената стая, за да се охлади. На горната й устна блестяха капчици пот и миризмата, която се разнасяше от нея, приличаше на тази на пъпеш, достигнал върха на своята безупречност и зрялост, който само очакваше някой да се наслади на обилните му сокове. Поне така му се струваше на Примо Касторини.

Това, което беше започнало тази сутрин, под наблюдението на трупа на закланото прасе, най-после щеше да се случи. През цялото това дълго, горещо, назряващо лято то къкреше като тенджера върху печката. Сега тенджерата щеше да изкипи.

Очите й го изгаряха като нажежено клеймо. Бавно, решително тя отиде до мястото, където стоеше той, облегнат на тезгяха. Сякаш се движеше в забавен кадър към него. И не спря.

След това го целуна. Устните й се разтвориха бавно и се приближиха към него, протегнаха се към него, търсейки го, и се срещнаха с неговите в сливане, което направи земния тремор, който люлееше областта, да заприлича на пукащи се мехури. Шокови вълни започнаха да се разпространяват от слабините му и запълзяха надолу по краката и нагоре по гърба и ръцете му; той усещаше как те преминават през косата му до върха на всеки кичур, косата, която притежаваше собствен живот и индивидуалност, пулсираше със същото усещане за неотложност, което наелектризираше цялото му тяло. Един могъщ бент се срутваше. Той се отдаде на огромната и всепоглъщаща жажда, която изпитваше за Фернанда Пондероза, която трупаше и отглеждаше от първия път, когато я видя. Неутолима жажда.

Сега дланите на Фернанда Пондероза изследваха пейзажа на тялото му. Това беше неизследвана територия и тя се почувства като картограф. Плътта му бе твърда, но податлива на докосването й през белия здрав брезент на неговата престилка. Тя искаше да обели тази престилка като кората на портокал и да изследва това, което беше отдолу. Изведнъж той разбра, че е освободен от хватката на брезента. До тялото му достигаше въздух. Определено се усещаще относителен хлад и вентилация. Значи беше съблечен.

Неговите длани също бяха пълни с тялото й. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Изпита само една нищожна част от секундата агония при мисълта, че животът му е твърде кратък, за да може да чувства тялото й толкова дълго, колкото се нуждаеше. Разбра също, че се налага да изживее целия си живот в този момент. Изведнъж остатъкът от живота му изглеждаше излишен. Можеше ли да умре сега, по този начин?

Призраците на всички наденици, които бяха произведени в тази стая, сякаш присъстваха, зорко ококорили очи. Всяка блестяща мраморна повърхност, всички инструменти от неръждаема стомана, висящи на куките, отразяваха техния образ в стаята.

Примо Касторини усети как мъжката му гордост поема инициативата. Той вдигна Фернанда Пондероза на ръце. Усети я лека като перце в силните си ръце. Тя почувства как мускулите на яките му предмишници, които бяха получили силата си от разчленяване на трупове, я държат високо над земята.

И в следващия миг го спря с едно-единствено движение на ръката си.

— Не тук, не сега, не така — промълви тя, докато си поемаше въздух. — Ела довечера при мен.

Внимателно, все едно държеше яйце, той я остави да стъпи на краката си. Тя не можеше да знае какво му струваше този жест. Огромният му гръден кош се издигаше и спускаше. Той отстъпи изправен назад, гледаше я така, че сега бе неин ред да се олюлее. Черните му очи се впиха в нейните, сякаш търсеха там нещо, което той не можеше да открие другаде. Наистина ли трябваше да я остави да си отиде?

Да, той го направи. Трябваше да изтърпи агонията да я гледа как пак се отдалечава от него, но си обеща, че това ще бъде за последен път. След тази нощ тя никога нямаше да го напусне, никога. Трябваше да се погрижи за това. Заключи вратата след нея и след това нададе рев като бик в полето.

Той се опита да се овладее, но не успя. Най-после я имаше. Или щеше да я има. Можеше да се справи с разочарованието на момента заради обещаващото бъдеще. Но как да преживее часовете дотогава? По кое време да отиде? Какво значение имаха подробностите? Сега беше четири часът. Щеше да отиде в седем. Три часа.

Той си приготви вана. Въпреки жегата трябваше да се потопи във вода. Остави я да се напълни догоре, така че когато влезе вътре, водата преля над ръба и се разля върху плочките на пода. Беше гореща. Но приятна. Облекчи го. Пара изпълни стаята като мъгла. С всяко негово движение още вода преливаше над ръба на ваната и падаше като фонтан, съскайки върху пода. Някъде отдалеч той чу грохота на гръмотевица.

Не искаше да мисли какво ще прави, ако тя му откажеше по-късно. Просто не можеше да позволи на тази възможност да се промъкне в съзнанието му. Ако това се случеше, то щеше да го унищожи. Изхвърли го от ума си, след което за по-сигурно изобщо спря да мисли.

Знаеше, че може да се справи. Знаеше, че притежава необходимото за това. Беше доволен, че не го е правил от седмици. Толкова по-добре. Да има нещо в резерв. Отвори зандана, където живееше страхът му, и пусна там долу до заплахата от отхвърляне и страха от провал. После отново заключи вратата и този път изхвърли ключа.

Остана във водата, докато кожата му се набръчка като сушена слива, и тогава разбра, че е време да излезе. Обръсна се, втри в тялото си парфюм, облече най-хубавите си дрехи и обу шикозни обувки. После зачака да настъпи часът, в който щеше да отиде при нея.

Трета глава

Отвъд в Монтебуфо, където в късния следобед равнината се пържеше като олио в тиган, Амилкаре Кроче лежеше в сянката на вишнево дърво и четеше. Сега той обличаше само шортите си за бягане и потник. Това бяха единствените дрехи, с които не чувстваше горещината. Беше зловещо тихо. Дори щурците не пееха. Изсъхнали трупове на гущери покриваха кафявата трева.

Сега докторът прекарваше доста време в четене на научни списания, които нередовно му доставяше Кармело Сорбило, пощальонът, съкратил до възможния минимум разнасянето на пощата, като предпочиташе вместо това да спи под тезгяха в пощенската станция.

Горещината не позволяваше на доктора да тича — той просто вече не можеше да го прави. След като тичането не запълваше времето му, сега той беше като загубен човек без карта. Опитваше се да държи господарката ми, която не бе виждал от векове, вън от съзнанието си, като пълнеше главата си с нови и удивителни медицински теории. Но, разбира се, никога не приложи някоя от тях на практика. Той живееше на теория. Обичаше теорията. Както си лежеше по гръб и гледаше нагоре в небето, където гневните цветове на залеза показваха, че се задава най-ужасна буря, той осъзна, че животът му се е превърнал в обикновено теоретично упражнение и това го потресе.

Всъщност той беше вцепенен от отчаяние; само като си помислеше, че е стигнал дотук. Някога бе пълен с надежди. Като студент, преди това като ученик всички очакваха велики неща от него. Той беше този, който печелеше наградите. Щеше да промени света. Краката му щяха да вървят по пътя на славата. И какво се случи? Как всичко това можа да се превърне в нещо толкова сбъркано? Той не постигна нищо. Нищо. Изостави работата си. Великата си кариера. Дори не беше способен да обича една жена. Той щеше да полудее от гняв. Бе съсипал живота си. Представляваше пълно пихтиесто нищожество.

Когато се отърси от мислите си, той бе зачервен като небето. Изправи се, хвърли списанието си върху живия плет, остави всичко, както си беше — радиото в кухнята да свири, вратата — отворена, — и просто напусна къщата. Даже не спря, за да си обуе обувки.

Пътят, който минаваше край къщата му, изгаряше краката му като горещи въглени и кожата му се залепваше за асфалта със съскащ звук. Проклинайки, той подскачаше нагоре-надолу и после започна да тича. С дълги, дълги крачки и като подскачаше на пръсти, за да намали изгарянето. Дори без да знае къде отива. Просто поставяше единия си крак пред другия. Без да мисли. Без план. Щеше ли просто да тича и да продължава да тича? Да напусне района, без да се сбогува с никого и да не се върне никога?

Той чувстваше как горещият въздух полира лицето му. Косата му пращеше. И започна да тича по-бързо. Въпреки жегата той направо летеше по-бързо, отколкото всякога преди. Гневът му го изгаряше отвътре по-силно от безмилостното слънце и го изпълваше с безкрайна енергия, която зареждаше дългите му крака със сокове, улесняващи тичането. Хората, които го видяха по пътя, оцениха неговия бяг като забележителен. Най-близкият му съсед, Джузепе Мормиле, го гледаше как отминава като горяща комета, а самият той пуфтеше от жега до жена си Имакулата, която апатично се грижеше за остатъците от марулената си реколта.

— Виж — промълви просто той и посочи доктора, който оставяше следа от горещ прах край пътя. Над него слънцето от червено стана пурпурно. Това беше зловещ знак.

Имакулата не можеше да го разбере. Сякаш някой бе навил часовника на света и го бе нагласил на по-бърза скорост. Тя обичаше бавните неща. Докато всичко около нея се забързваше, тя се наведе долу над марулите си бавна като охлюв, който пълзи върху своя лист. Двамата запазваха бавното си темпо в света край тях, който бе откачил.

Докторът продължаваше да тича. Не мислеше къде отива. Просто се довери на краката си. Те щяха да го отведат там, където трябваше да отиде. И той щеше да върви с тях. Беше роб на краката си. Започна да диша и въздухът навлизаше и напускаше белите му дробове с такова перфектно движение, че той почувства как никога преди този момент не е дишал. Това му даде нови сили и бързина на краката, подтиквайки го напред.

Чак когато стигна улицата, на която живееше Кончета Крочета, той осъзна, че това е целта му. Мястото, където краката му го бяха довели. Дори не се бе задъхал въпреки изгарящата жега. Фактически, докато бягаше, се бе подмладил и изглеждаше на двайсет и пет, а не на петдесет години. Кожата му излъчваше младост и здраве. И сега върху чертите му изгря усмивка, докато приемаше всичко.

Под чадърите на „Виа Алфиери“ вече се бе насъбрала тълпа, за да празнува с доктора и сестрата. Всички ръкопляскаха и се смееха. Отнякъде и без да са предупредени предварително, се появиха музикантите от градския духов оркестър в парадни униформи и се потяха, изпълнявайки откъси от популярни мелодии, докато група мажоретки въртяха своите жезли.

Но доктор Кроче не виждаше и не чуваше нищо от това. За него светът бе неестествено тих. Той чуваше само пулсирането на кръвта в ушите си и гласа на сърцето си, който викаше името на Кончета Крочета, но не така плахо.

В малката си къщичка господарката ми нямаше представа за случващия се отвън карнавал. Тя току-що ме бе нахранила с овес в обора и сега унищожаваше в кухнята си кофичка сладолед. Косата й беше събрана нагоре в малък кок и не носеше нищо друго освен копринения си комбинезон, с който също й бе горещо.

Докторът приличаше на сомнамбул, макар да бе напълно буден и в пълно съзнание. Тялото му сякаш действаше без всякакви команди от мозъка. Даже ако пожелаеше, което нямаше да стане, той не би спрял това, което бе започнало тялото му, и щеше да го следва докрай. В костите, кръвта, клетките и сухожилията му бяха съхранени спомени или планове за всички действия, които трябваше да осъществи през изминалите двайсет години, но които не бе сторил.

Той отвори задната врата на къщичката, без да чука, сякаш се прибираше у дома, и влезе в миниатюрната кухня. Беше ясно, че никога преди не е влизал тук. Кончета Крочета дори не се изненада да види как вратата й се отваря и високата фигура на доктора се навежда леко, за да влезе вътре. И от двете страни нямаше ни най-малко смущение или колебание. Внимателният наблюдател щеше да забележи как Кончета Крочета спира движението на лъжицата, която вдигаше към устните си, и я оставя долу върху масата.

В продължение на един дълъг момент те се гледаха изпитателно в очите, за което бяха копнели толкова много години. Сякаш плуваха там, без да бързат, изследваха, проверяваха скритите дълбини, тайните ъгълчета и инстинктивно разбраха всичко.

Изглеждаше очевидно, че докторът просто трябва да влезе в дома й, а тя да спре да яде сладолед и да не изпитва ни най-малко почуда. Но този момент, последният от старите моменти, точката на пресичане на новото и старото, не можеше да продължи вечно; и, разбира се, никой не би пожелал такова нещо. С една дълга крачка на атлетичните си крака докторът прекоси стаята и застана пред Кончета Крочета не като доктор, а като мъж.

Четвърта глава

В кухнята на „Виа Алфиери“ номер трийсет и седем времето беше спряло, докато докторът и сестрата се стараеха да наваксат двайсетте години изстрадана страст, без да съзнават зловещия грохот на бурята, която се задаваше от небето.

Въздухът бе наелектризиран. Напрежението нарастваше. Бурята със сигурност щеше да се разрази и да донесе със себе си по-ниски температури и крайно необходимия дъжд. Гражданите вече си представяха как тичат навън голи в дъжда и му се наслаждават, как усещат великолепните ледени капки да се стичат по телата им, да танцуват, да се смеят, да пеят без всякакво смущение, а само да ликуват, че ужасната жега най-сетне е отминала.

Първо започнаха гръмотевиците. Пророческото ехо, което Примо Касторини чу, докато лежеше отпуснат във ваната. Поне прозвуча като гръмотевица. Въпреки че мнозина бяха убедени, че това е разцепването на земята под краката им. Силните гръмотевични трясъци накараха вълците да завият по планинските хълмове. Те проехтяха в долината, оградена от околните планини, и се понесоха над нея, като отключваха нови вълни гръмотевици, които се засилваха посред копия и оригинали; трясъците се сблъскваха един с друг и се сливаха. Последва страхотен грохот. Кравите по ливадите замучаха така ниско и зловещо, че онези, които ги чуха, усетиха тръпки по телата си.

Гръмотевиците продължаваха. Това трая толкова дълго, че гражданите на района започнаха да се страхуват, че ще бъде така во веки веков. Без буря. Без дъжд. И без край на жегата.

После по-късно, много по-късно, когато почти се бяхме отказали да се надяваме, една светкавица проряза небето и го отвори. То побеля и си остана бяло.

В ослепителната бяла светлина Примо Касторини излезе от „Щастливото прасе“ и се запъти към старата си фамилна къща. Там вече нищо нямаше да го спре. Отиваше при Фернанда Пондероза и щеше да я притежава. Вървеше с решителна крачка и тези, които го видяха, не се съмняваха къде отиваше и какво щеше да прави, когато стигне там.

Същата тази светкавица, която изпрати Примо Касторини навън за мисията му, бе отговорна за изумителни феномени. За събития, които никой никога не можеше да предвиди.

Тя събуди един спящ човек. Да, тя вдигна Фиделио Касторини, който беше в кома в една пещера високо в планините през последните девет месеца след смъртта на Силвана. Той отвори очи и се огледа наоколо в ослепителната белота. Съзнанието му беше вцепенено. Не знаеше къде се намира или защо. Нямаше спомен за катастрофата, принудила го да тръгне да скита немил-недраг. Земята беше твърда — това бе здрав камък. Той седна. Тялото му беше сковано. Къде се намираше? Не можеше да познае нищо. Но светлината му показа изхода от пещерата и той внимателно се изправи на крака и с клатушкане излезе навън в нощта. Там разбра къде се намира. Бе някъде на върха на най-високата планина и сред бялата светлина успя да види цялата огромна равнина под себе си, разпростряла се на много километри. Очите му се присвиха, когато фиксираха нещо в далечината. Неговия дом. Ще си отиде вкъщи.

Могъщата светкавица събуди и втори заспал човек. Моя Аркадио. Моята истинска любов. Очите ми се изпълват с радостни сълзи, когато помисля за това. Той беше жив и възстановен за мен. Да, краят на светкавицата стигна до Сполето, където влезе в болницата през прозореца зад леглото на моя любим. Свърза се с прашната машина, за която той беше завързан, и изстреля звезди като фойерверки. Електричеството премина по жиците, през сондите и влезе в неговото бедно, безполезно тяло. Вътре високият волтаж препускаше в неговите нерви и спои нещо в мозъка му, предизвиквайки връзка, която го върна обратно към живота с внезапно разтърсване. Струйка дим се издигна от върха на главата му и въздухът в болничната стая се изпълни с миризма на изгоряла гума.

Той веднага седна в леглото и откъсна сондите, закачени за главата и тялото му. Моментът, за който се беше молил толкова дълго, бе дошъл внезапно и без предупреждение. Ако сънуваше това, щеше да умре милион пъти мъчително. Докато другите пациенти трепереха от изумление и ломотеха, скрити под одеялата си, моят героичен Аркадио скочи от леглото и се затича по коридорите, решен да се отправи веднага към Фернанда Пондероза. Да, дори тогава, в този решителен момент, сърцето ми се къса да призная, че аз не присъствах в мислите му.

Облечен само в избелялата си пижама, той се появи на двора, грабна един мотопед, паркиран от нощната сестра Карлота Болета, запали мотора и отгърмя по посока на дома си. Никога преди не бе карал мотопед, но това нямаше значение. Сега можеше да прави всичко. Карлота Болета остана със зяпнала уста в болничния двор.

Бурята бучеше все по-силно с всяка крачка на Примо Касторини. Сякаш стъпките му бяха отговорни за нейното разразяване. Той беше предвидил един час на отиване, а пътят му отне десет минути. Вместо да вървят бавно, краката му ускоряваха хода си. Не можеше да ги спре. При тези обстоятелства пътят, който трябваше да отнеме десет минути, отне само пет. И в резултат той пристигна твърде рано. Но истината бе, че просто не можеше повече да чака. Всяко предположение, че е в състояние да прояви още търпение, бе просто смешно.

Почти тичешком той прекоси двора, където осемте костенурки лежаха в очакване на дъжда. Те разбираха, че той се задава, и първи щяха да усетят плющенето му върху черупките си. Щяха да почувстват как се стича в сухите улеи на набръчканите им шии, съживявайки протегнатите им глави и люспести крака.

Косата на касапина действаше като антена за всички електрони в атмосферата и сега изглеждаше по-жива отвсякога. Или може би това бяха бушуващите в него хормони. Каквато и да бе причината, косата му беше готова за предстоящата нощ. Готова бе и останалата част от тялото му. Сега изглеждаше по-едър от обикновено. Сякаш едновременно бе станал по-висок и по-широк. Копчетата на ризата му щяха да изхвърчат. Панталоните му се пукаха по шевовете. Тялото му вече се мъчеше да отхвърли дрехите, все едно бе змия, която сменя кожата си. Излязъл бе от депресията през изминалите седмици, която в известен смисъл го бе смалила. Сега беше величествен.

Огромната му фигура се открояваше на фона на светлината срещу вратата. Като някой великан човекоядец. Оскар и бебетата се разтрепериха върху скрина. Един молец изпърха около лампата, като хвърли чудовищна сянка върху тавана.

Той пристигна рано и Фернанда Пондероза не беше готова. Тя все още се намираше във ваната, където изстискваше водата от огромна морска гъба върху тялото си. Косата й бе хваната в кок на върха на главата и нежни кичури се бяха изплъзнали от него, потопени в разпенената вода, която плискаше по стените на ваната като прилив. Тя чу как вратата се отвори и се затвори. Остави го да влезе. Тръпка на напрежение прониза центъра на тялото й. Чуваше го как тропа из къщата като сляпа мечка, събаря мебели, търси я, души за нея. Тя също изгаряше от нетърпение, но продължи с ритуала на къпането, вдигаше подред всеки от краката си и прекарваше обгърнатата с пяна гъба по сребърната им кожа. Тежките му стъпки се чуваха по стълбите. Той идваше. Тя усети как водата навлезе в нея.

Мигащата светлина на свещ го насочи най-сетне към вратата на банята, открехната достатъчно, за да погледне вътре. Стоеше там и квадратните му рамене изпълваха рамката на вратата, несигурен, вторачен, и макар тя да се направи, че не го е забелязала, искаше той да я гледа.

Бавно, ритмично тя оставяше гъбата да се напоява добре с вода и после я вдигаше високо над себе си, а излишната вода проследяваше вените на предмишниците й. Водата се изливаше върху блестящата й плът: шията й, великолепните й гърди, които подскачаха нагоре-надолу, понякога под повърхността на водата, понякога — възбуждащо над нея. Единственият звук, който се чуваше, бе на вода, падаща във вода.

Докато гледаше, устата на Примо Касторини пресъхна. Той дори забрави, че трябва да диша. Чувстваше се като гъбата, която бе изстискана. Тялото, а не ръцете му, отвори вратата докрай. То не издържаше повече и постъпи мъдро. Миризмата му надделя над аромата на маслото за баня и кремовете: тлеещият мускус на феромони6, копнеж и похот. Той влезе и коленичи на пода до ваната. Наведе се, започна да вади кичурите коса от водата и да ги навива около кока на главата й. Водата намокри маншетите на ризата му, разля се над ръба на ваната и от плочките на пода попи в колената на панталоните му. Той беше мокър, но не го забелязваше. Кичурите коса се противяха на опитите му да ги улови и тихо паднаха отново във водата.

Дивите му очи я огледаха и ръцете му ги последваха. Мокрото й тяло бе най-чувственото въобразимо творение. Тя легна назад със затворени очи и позволи на най-чувствителните ръце в околността да я изследват напълно. За в бъдеще той не искаше да докосва нищо друго освен нея. Галеше я цялата под водата. Инстинктивно отгатваше местата, които я караха да прави гримаси. Дишането й се задълбочи и учести и той трябваше да полага сетни усилия, за да се сдържа.

Гръмотевиците разтърсваха къщата из основи. Светкавиците разцепваха небето и го оцветяваха в зелено, после в жълто и червено. Бурята беше точно над тях. Примо Касторини се изправи и в разноцветните светлини, които осветяваха стаята, очите им се срещнаха и погледите им се сключиха. Дали ревът, който се чу, беше от бурята, или дойде някъде издълбоко от тялото на Примо Касторини? Трудно бе да се каже.

Той разкъса мокрите си дрехи с една ръка. Те паднаха едновременно, все едно бяха от хартия. Ясно им бе, че е безсмислено да се съпротивляват. Риза, панталони, бельо и дори, удивително, чорапите и обувките. Без подскачане, дърпане, проклятия, извивания и неудобство. При разкрилата се гледка очите на Фернанда Пондероза се разшириха моментално. Това бе единственият път, когато тя издаде емоциите си. Усети как я вдигат от водата. Водата течеше от нея на вадички, които се изливаха на пода.

С артилерийски гръм огромни гневни капки дъжд с размерите на яйце експлодираха при съприкосновение с керемидите на покрива. Най-после заваля. Какъв дъжд беше това!

Примо Касторини изнесе Фернанда Пондероза от банята и я занесе в спалнята.

Пета глава

Поради някаква игра на светлината извиващите се фигури на Фернанда Пондероза и Примо Касторини бяха уголемени до чудовищни размери и проектирани през прозореца на спалнята върху непрекъснато променящото се платно на снишаващото се небе.

Навън валеше като из ведро. Дъждът съскаше върху нагорещените повърхности и попиваше моментално. Всеки достатъчно неразумен, за да излезе навън, пострада от удари, които оставиха незаличими белези върху кожата. Това не беше благодатният дъжд, под който гражданите мечтаеха да танцуват голи. Този дъжд бе злокобен.

Междувременно зомбитата, които бяха събудени от бялата светлина, се приближаваха към къщата. Пръв пристигна моят възлюблен. Беше чудо, че успя да се добере дотам без очила. На около четири километра преди целта бензинът на мотопеда свърши и той трябваше да измине пеша оставащото разстояние. Огромните дъждовни капки го удряха по лицето и тялото през тънкия плат на пижамата, но той не забелязваше това. Не съзнаваше нищо, освен мисълта за Фернанда Пондероза, която го подтикваше неотклонно напред. Изгаряше го ревност, много по-силна от самия него. Тя вървеше по стъпките му като охранена сянка, нашепваше отровата си в ушите му толкова силно, че заглушаваше воя на бурята. Сянката му съобщи, че тази нощ ще извърши убийство. И той го вярваше.

Фиделио Касторини напредваше бавно. Тялото му бе пострадало през месеците, когато бе лежал и спал в пещерата. Сега то бе тяло на старец. Планинските пътища и проходи, внезапно превърнати от дъжда в опасни капани, го очакваха в засада и той падаше многократно, получавайки ужасни наранявания.

Аркадио Карнабучи не виждаше ясно нищо и зрението му бе допълнително затруднено от дъжда. Почти бе готов да повярва, че дъждът е част от заговора срещу него. Кошмарната нощ и бурята ставаха още по-ужасни поради слабото му зрение. Чудовищни форми се изправяха от сенките и го ужасяваха, след което точно толкова мистериозно изчезваха. Накрая той намери търсената къща. Обърка го липсата на собствената му къщурка на мястото, където я бе оставил, но след като започна да обикаля във все по-широки кръгове, той откри дома на Касторини, който беше обгърнат в пълен мрак, с изключение на моментите, когато имаше светкавици.

Докато се препъваше към къщата, злобната сянка, седнала на рамото му, призова Аркадио да се въоръжи. Един убиец се нуждае от оръжие.

— Ако касапинът се появи тази нощ, той ще умре — заяви дрезгаво гласът.

Аркадио кимна в знак на съгласие като хипнотизиран, после вдигна един голям камък, който го препъна на двора. Това беше костенурката Олга, която се къпеше в една локва. Трепереща, тя скри главата, краката и опашката си в черупката и започна да реди майчина молитва за безопасността на своите бебета.

Светкавиците осветяваха сцената, този път с жълтеникавия оттенък на бойния газ иприт. В тази частица от секундата ослепителна светлина Фиделио Касторини разпозна своята врата и се запъти към нея. Беше пристигнал у дома. Най-после у дома. В същата частица от секундата ослепителна светлина очите на Аркадио Карнабучи се фокусираха и той съзря отзад касапинът да се приближава към къщата.

— Бинго — извика гласът.

Най-лошите страхове на Аркадио Карнабучи се сбъднаха. През цялото време, докато лежеше в болницата, той бе имал право да се страхува от този зъл прелъстител. Надяваше се нещата да не са стигнали твърде далеч в негово отсъствие. Касапинът трябваше да умре. В това беше сигурен. Това бе единственият начин. Обезумял, той се затича напред и размаза костенурката в черепа на Фиделио. Фиделио нададе ужасен вик. В писъка, надвил шума на тази страховита нощ, се съдържаше цялата дяволска мъка от внезапното осъзнаване на собственото му нещастие.

Аркадио Карнабучи също се опита да изпищи, но от устата му не излезе звук. Той беше загубил гласа си завинаги и това бе единственото трайно последствие от неговата болест. Никога вече нямаше да говори или да пее. Тялото на касапина падна назад върху Аркадио и предизвика нов опит за пищене. Или може би той не бе спирал опитите си да пищи. Кой би могъл да каже?

Светкавица блесна отново и този път светлината се задържа, зелена и зловеща, и Аркадио видя грешката си. Това изобщо не беше касапинът. Макар фигурите им отзад да бяха абсолютно еднакви, отпред те се различаваха. Този тип имаше гъста брада, прорасла до коленете. И коса като храст. Касапинът определено имаше гъста коса, но тя беше нищо в сравнение с тази. И от устата му, от която течеше струйка кръв, се подаваха огромни, подобни на кучешки зъби, които повече от всичко останало вселиха страх в душата на Аркадио Карнабучи.

В кратката почивка между седмия и осмия тур на тяхната любовна схватка Фернанда Пондероза и Примо Касторини чуха писъка, който раздра нощта. Примо Касторини настояваше да продължат, без да обръщат внимание на нищо, но Фернанда Пондероза бе обзета от предчувствието за някаква трагедия и побърза да се облече въпреки опитите му да я спре. Затова и той отвори стенния гардероб и извади някои от дрехите на брат си, които все още висяха там.

Дъждът внезапно спря и остави въздуха свеж и хладен. Гръмотевиците отминаха към планините и небето остана светло като ден.

Задъханите любовници се появиха на сцената на убийството точно в същия момент, в който в пълен галоп аз влязох в двора, яздена от господарката ми. Бяхме последвани от ревящи сирени, които обявяваха пристигането на камион карабинери и на линейката, шофирана от Ирина Бианкарди, подкрепена от Джанлуиджи Пупини.

Моят възлюблен, който все още издаваше безмълвен писък, изглеждаше невменяем, особено когато стана свидетел на прекалено очевидната връзка между нея, която продължаваше да счита за своя бъдеща невеста, и касапина, който не можеше да бъде по-жив в това си състояние.

— Фиделио — изрева Примо Касторини, след като разпозна брат си въпреки вълчия му вид, и падна на колене до тялото.

— Силвана — измърмори Фиделио при вида на Фернанда Пондероза. После със сетни сили добави „Обичам те“ и мигом издъхна.

Костенурката Олга, която бе получила ужасни рани, също умря, оставяйки седем сирачета.

Внезапно дворът се изпълни с хора. Нашите клюки са по-ефективни в сравнение с който и да е друг район и нашите граждани се отзовават с готовност на техния зов. Някои бяха облечени с пижами и нощници, въпреки че повечето не носеха почти нищо, захвърлили отдавна нощните си одежди поради жегата. Убийството обикновено сплотява хората, особено когато се случва на собствения ти праг. Никога преди не бе имало проява на подобно усещане за другарство между гражданите, които обикновено не се колебаеха да си забиват взаимно ножа в гърба.

— Аркадио Карнабучи убиец! Кой би повярвал в това, а?

— Винаги съм го смятал за особен.

— Колко щастливо се отървахме, съседи.

— Хвала на Бога!

Вълнението се засили, когато поставиха белезници на моя любим. Опитах да се приближа до него, за да го утеша, но също бях вързана с помощта на въже. И макар да не свалях пълните си с любов очи от него, той имаше очи само за Фернанда Пондероза, която имаше очи само за Примо Касторини. Сперанца Пати, облечена с нощница, която разкриваше прекалено много за жена на нейната възраст и тегло, гледаше просълзена моя възлюблен и ако не бях вързана, щях със сигурност да я ухапя злобно по дупето.

Докато тялото на Фиделио Касторини, който се бе върнал от света на мъртвите само за да умре отново, бъде прибрано в линейката, нозете на моя любим се усукваха между краката на двама млади офицери, облечени в прилепнали панталони с широки червени лампази отстрани. Хвърлиха го отзад в полицейската камионетка, затръшнаха вратата, преди да я заключат, и за него остана възможността да гледа външния свят само през решетките на малкото прозорче, през което зърна Фернанда Пондероза да изрича думите:

— Ще те чакам. Вечно.

Само да можех да се освободя от това въже.

Шеста глава

Бурята, предизвикала катаклизъм, възстанови нормалното равновесие в района. Слънцето грееше, но не изгаряше, и вече се готвеше за зимната си ваканция. Подземното бучене спря и ние вече не се страхувахме от земетресение Тревата отново порасна зелена, а не кафява. Животните се възстановиха. Овцете смениха сините си кожуси, под които се откриха бели. Козите и кравите отново започнаха да дават мляко. Производителите на сирене в местносгга отново можеха да започнат да правят сирене. Къртиците започнаха да ровят. Плъховете — да гризат. Пчелите бръмчаха. Птиците пееха. Водата потече в реките, потоците и водопадите. Езерото се напълни и лебедите плуваха в него. Дъговите пъстърви отвориха разтегливи устни и лапаха мухите, които отново полетяха.

Жителите можеха да се заемат с обичайните си занимания. Всички с изключение на Луиджи Бордино. На сутринта го откриха мъртъв и Сузана избягваше погледа на съпруга си. Трупът бе открит с потопена глава в леген тесто с миризма на круши, което трябваше да бъде оформено във вкусен подарък за Фернанда Пондероза. Сузана настояваше, че го е ударила мълния, но Мелкиоре не бе толкова сигурен. В пекарната вече бяха инсталирани високотехнологични електрически пещи и работници поставяха нова табела отпред. Върху нея с големи букви и засукан калиграфски шрифт беше изписано „Сузана Бордино“. Всичко изглеждаше така, сякаш Луиджи Бордино никога не бе съществувал. Ала тя бе извършила убийството напразно.

Аз теглех двуколката, украсена с панделки и рози, в която седяха зачервените новобрачни Кончета и Амилкаре Кроче на път към къщичката си на „Виа Алфиери“. По пътя отминах Санчио, мулето на Касторини, което бе вързано пред „Щастливото прасе“ и дъвчеше лист прясна зелена папрат. Той ме погледна с ленивите си очи и аз бях запленена. Изгарях от любов, каквато преди не познавах. В този миг на откровение аз проумях една универсална истина. Никога не бях обичала Аркадио Карнабучи. Всичко това беше една ужасна грешка. Обичах Санчио и в очите му прочетох, че любовта ми е споделена.

След като откъснах очи от своята нова и нежна любов, забелязах, че градската библиотека е затворена. Сперанца Пати бе последвала Аркадио Карнабучи до областния град, където използваше връзките си в администрацията и се занимаваше със защита на каузата му на най-високо ниво. Никога нямаше да се откаже от мисията си да изчисти неговото име и да гарантира освобождаването му от карцера. Аркадио Карнабучи, който чезнеше в килията си, беше осъзнал своята фатална грешка. Жената на мечтите му не беше Фернанда Пондероза. Това беше Сперанца Пати. Той бе объркал имената им. Какъв глупак беше само. Пълен и съвършен глупак.

В този ден Фернанда Пондероза не дойде на работа в „Щастливото прасе“. Отвън чакаше опашка, преди още Примо Касторини да вдигне ролетката и щорите от витрината. Фабриката за свинско на Пучило бе ударена от мълния предната нощ и сега, когато температурите бяха спаднали, всички в региона копнееха за шунка. Примо Касторини работеше механично. Съзнанието му бе изцяло пропито от Фернанда Пондероза. Чувстваше се виновен, защото знаеше, че би трябвало да оплаква смъртта на брат си, но си казваше, че веднъж вече го бе оплакал. Все още можеше да усети мириса на Фернанда Пондероза по кожата си. Доста често някое микроскопично мехурче от общия им аромат избухваше някъде около него и изпаренията го отнасяха до носа му. В такива моменти той изохкваше шумно, връхлетян от спомена за екстаза, с което предизвикваше купувачите на шунка да кимат снизходително, да намигат и да се побутват един друг с лакти. Той непрекъснато преживяваше всеки момент от нощта. Преживяваше отново и отново всеки изключителен оргазъм. Не можеше да спре да се усмихва, а и не желаеше да го прави.

След това обаче бе завладян от страх. Не можеше да понася отсъствието й. Беше дошъл пръв в магазина. Тя трябваше да го последва. Къде беше? Обзе го паника. Не можеше да си обясни защо. После разбра, че това е любов. Никога преди не я бе изпитвал. И му се прииска да запее. Часовникът му се изтърка от желанието му във всеки миг да знае колко е часът. Щеше да дойде всеки момент. Но тя не дойде.

Докато обслужваше пълчищата клиенти, обсадили магазина, той разбра, че веднага трябва да отиде при нея. Беше постъпил глупаво, като него направи по-рано. Изпусна цял час от времето, което можеше да прекара с нея. Час, който никога нямаше да се върне. Той беше бесен на себе си. Затова просто излезе и остави клиентите в магазина. Гражданите се спогледаха неразбиращо, а после започнаха да грабят шунка. Не след дълго крадливите Нелинос натовариха цял камион с различни видове от тях.

Петте минути до къщата бяха най-дългите в живота на Примо Касторини. Той определено се страхуваше. Всички влюбени се страхуват. Страхът ги владее в значителна степен. Освен това изпитваше ужасно нетърпение да бъде с нея. Да я прегърне. Да се зарови в нея. Да вдишва аромата й. Да я целува безкрайно. Да гали тялото й. Да се удави в нея. След това страхът отново го обзе и този път още по-силен. Тя си беше отишла. Затова не дойде в магазина. Беше го напуснала. Изчезнала. И той никога нямаше да я види отново. В тялото му се отвори огромна ехтяща бездна, изпълнена с ужас. Как би могъл да понесе това?

Той стигна тичешком до старата къща. Видя камион за багаж, паркиран на двора. Мъже го товареха с еднорози, полилеи, статуи, стари часовници, бананови дървета, дъбови шкафове и всякакви други предмети. Той видя това, но не искаше да го приеме. Гладните му очи я търсеха и паниката се надигаше в тях като прилив. Тя си беше отишла. Наистина си беше отишла.

Не. Тя беше тук. Все още бе тук. Не беше заминала. Всичко бе наред. Всичко отново беше наред. Сърцето му запя, изпита остра болка, която прониза като стрела гръдния му кош.

Тази сутрин Фернанда Пондероза си взе окончателно сбогом със Силвана и макар да се надяваше, че сестра й може да отрони някоя последна добра дума за нея на раздяла, отново бе посрещната с мълчание. Сега приемаше без горчивина факта, че Силвана е била права през цялото време: смъртта не можеше да изглади всичко между тях; не можеше да промени абсолютно нищо.

Беше се навела под смокиновото дърво и изравняваше земята над гроба на костенурката. Касапинът изтича до нея, сграбчи я в прегръдката си и я задържа там завинаги, или поне за много, много дълго време, докато най-малкото свиване на мускулите на тялото й не го накара неохотно да върне краката й върху земята.

Очите й не му казваха нищо. Ала трезво разсъждаващата част от него знаеше отговорите и той мразеше тази своя част, щеше му се да я откъсне от себе си и да я удуши. Много отдавна тя бе казала, че ще остане до завръщането на Фиделио. Той се върна. И сега тя си тръгваше. Това беше всичко. Погали бузата му с върховете на пръстите си и отиде до камиона, който вече бе натоварен и я чакаше, за да потегли. Той знаеше, че не може да я накара да остане. Би направил всичко, за да я задържи. Но това явно не бе достатъчно.

— Къде отиваш? — Той се изненада от звука на собствения си глас. Прозвуча както обикновено. Почти.

Шофьорът запали мотора.

— Много въпроси — отговори тя с полуусмивка. А той остана да гледа как камионът подскача из двора, завива по шосето и отпътува.

— Само един — успя да промълви. Но тя си беше отишла.