Страсти по госпожица Пондероза

Първа глава

На следващата сутрин Аркадио Карнабучи улови образа си в блестящата стъклена витрина на „Щастливото прасе“ и едва се разпозна. Бе решил да остави очилата си у дома и почти не виждаше без тях. Без очила лицето му изглеждаше съвсем различно. Струваше му се чуждо и дори тези, които никога преди не го бяха виждали, щяха да кажат, че нещо му липсва.

Необходими му бяха няколко секунди, за да познае себе си в индивида в елегантен костюм със зализана назад коса и червен карамфил, който видя отразен там.

Наистина, личеше си, че костюмът отдавна е единствен източник на прехрана за семейството молци, които живееха в стария му гардероб, и те наблюдаваха разтревожени, докато той го сваляше от ръждясалата закачалка и го отнасяше.

— Ще се върне навреме за обяд, милички — успокои майката гладните си личинки, опитвайки се да звучи оптимистично, но изгледите за закуска бяха мрачни.

Дължината на панталона му вече не беше толкова модерна. Сега, когато стана модно да се вижда голяма част от чорапа между подгъва и обувката, дължината на панталоните му не беше вече толкова модна, както когато костюмът бе нов. Но въпреки това, щом Аркадио Карнабучи се позна и изненадата му отмина, позволявайки на веждите да заемат обичайното си положение върху лицето, той усети прилив на гордост заради начина, по който се бе издокарал.

Той потърси в джоба си ухажорската картичка, върху която бе написал най-важното; този път нямаше да позволи на нервите си да му изиграят лоша шега. Цялата предишна вечер направо бе агонизирал при надписването на картичката. От пакета със сто такива картички, който купи за целта от книжарницата на „Виа Батиста“, бързо се образува планина от смачкана хартия в краката му под масата. Когато стигна до последната, той знаеше, че този път трябва да я надпише правилно. Сега или никога. Без повече грешки. Ръката му, която се чувстваше неуверена, тъй като нямаше никаква команда от мозъка, вдигна писалката и като страничен наблюдател той видя как тя изписва следните думи с детински почерк:

„Фернанда Пондероза, обичам те. Бъди моя.“

Разглеждаше изписаните от ръката думи, търсейки някакво скрито значение. Но те бяха достатъчно обикновени и подходящи. Нищо излишно, нищо грубо. Наистина в тях нямаше и следа от екстравагантната емоция, която би искал да предаде, но, общо взето, посланието бе добро и приемайки самостоятелното действие на ръката си като благоприятен знак, той угаси лампата, легна си и напразно се опита да сънува Фернанда Пондероза. Нейно мъгляво подобие трептеше някъде над него и всеки път, когато съзнанието му се опитваше да го улови, то изчезваше.

На другата сутрин познатият тон на кравешкия хлопатар отново обяви присъствието на Аркадио Карнабучи в „Щастливото прасе“ и веднъж попаднал вътре, слабо виждащите му очи потърсиха внушителната фигура на Фернанда Пондероза.

Но той успя да различи само огромни люлеещи се розови петна, които го озадачаваха, докато не осъзна, че това са шунките с размазани от късогледството му очертания. Един гръмовен глас го накара виновно да подскочи. Това не беше гласът на Фернанда Пондероза. Не. Това беше Примо Касторини.

— Здравей, Аркадио Карнабучи.

И отново устата на производителя на маслини извърши рибешки движения. Самият той не очакваше това от себе си.

Примо Касторини не закъсня да забележи промяната в Аркадио Карнабучи и ревността му подскочи като кобра, готова за атака.

— Абе, съседе — избоботи той, — външността ти е толкова променена, че едва те познах. Да не е умрял още някой? На друго погребение ли отиваш да пееш? Къде са ти очилата? Да не ти се е случило нещо?

Тези въпроси объркаха още повече Аркадио Карнабучи. Очите му продължаваха да шарят по рафтовете, отрупани с буркани туршия, които изглеждаха като живи, защото вечно променяха формата си, търсейки увереността, с която пристъпи в магазина, и отсъстващата фигура на Фернанда Пондероза.

— Болен ли си? Да повикам ли Кончита Крочета?

Пръстите на Аркадио Карнабучи опипваха ухажорската картичка в джоба му. Но тай не можеше да получи помощ от нея. Накрая, след едно погълнало ги мълчание и точно когато Примо Касторини отиваше към вратата, за да повика помощ, Аркадио разбра, че се налага да промълви няколко думи; поне една дума. Накрая отчаяно като магьосник, измъкващ заек от цилиндър, той изрева:

— Шунка.

Звукът излезе прекалено силен. След предшестващото го мълчание. Но все пак излезе. Спаси го от сигурна криза. Тези две срички съдържаха цялата мъка, цялата болка, копнеж, кипеж, изгаряне и страдание по света.

Сега беше ред на Примо Касторини да подскочи. Спокойното му телосложение моментално загуби контакт със земята под краката му. Той се обърна и погледна Аркадио Карнабучи с различни очи. Наистина ли бе произвел такъв звук? Звук, какъвто Примо Касторини не бе чувал никога преди. Способен ли беше Аркадио Карнабучи на това? Дали Примо и всички останали в региона не го бяха подценили? Наистина ли тази жалка мишка беше мъж?

Примо Касторини се върна обратно и заоглежда Аркадио Карнабучи, опитвайки се да открие в това заекващо нищожество следа от някаква страстна искра, която го бе накарала да изпусне онзи невероятен рев. Подобно нещо обаче не се забелязваше. Смутен, Аркадио Карнабучи гледаше надолу в каменните плочи на пода, леко покрити с дървени стърготини, и пристъпваше от крак на крак в обувките, които стягаха толкова болезнено пръстите на краката му. Те не бяха изваждани от кутията им от погребението на майка му преди двайсет и две години. Тогава го стягаха, стягаха го и сега.

— Шунка ли каза? — попита крайно изненадан Примо Касторини.

Аркадио Карнабучи немощно кимна.

Примо Касторини вдигна една шунка от изложените, така, както човек би вдигнал новородено бебе — с любов, внимателно и със страх да не го изпусне, — и я уви нежно във восъчна хартия. Изглеждаше чиста загуба такава прекрасна шунка да попадне в ръцете на такъв глупак, но това беше бизнес в края на краищата. Не можеше да си позволи да бъде сантиментален.

— Струва ми се, че похапваш доста шунка напоследък, Аркадио Карнабучи — отбеляза той мрачно и решително. — Фернанда Пондероза ти е продала една вчера, нали?

При споменаване името на неговата богиня, на неговия идеал, неговата муза, неговата любов, неговия живот Аркадио Карнабучи подскочи така, сякаш бе ударен отток, след което се помъчи да остане на крака, защото много му се искаше да легне направо там, където стоеше, и да се разплаче.

— Сега не искаш да прекалиш с шунката, нали? — продължаваше тихо Примо Касторини, завързвайки грижливо пакета с парче канап, което отряза с гигантски нож. Нож много по-голям от необходимото за рязане на канап. Докато го правеше, погледът на животинските му очи всели страх в сърцето на Аркадио Карнабучи. Това наистина ли прозвуча като заплаха или пак бяха отговорни опънатите му като струна на цигулка нерви, които го караха да приема думите по такъв начин?

Аркадио Карнабучи успя да подаде банкнота и да поеме шунката, която му се стори толкова тежка, че едва успя да я вдигне. Измъкна се от магазина — съвсем различен човек от чевръстия и наперен мъж, който бе влязъл там преди четири минути. За четири минути той сякаш бе остарял с четирийсет години. Беше съкрушен и жалък с брилянтина в косата и цветето в бутониерата, с хубавите си дрехи, които всеки друг мъж в региона би се срамувал да подари дори на бедните.

Когато излезе от магазина, Фернанда Пондероза, която се връщаше от изпълнението на поръчки, почти щеше да го отнесе. Тя го изгледа като нещо, което спокойно би настъпила. Преди той да успее да се извини, че се е изпречил на пътя й, тя изчезна вътре и камбанката над вратата бе заглушена от затварянето.

Сузана Бордино, заета в този момент с почистването на витрината си преди посещението на синьор Кокоца от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, хвърли поглед на Аркадио Карнабучи, който можеше да изпепели и хляба във фурната на пекарната „Бордино“. След това тя повика съпруга си Мелкиоре и свекъра си Луиджи, както и цялата опашка клиенти, които очакваха появата на горещия, хрупкав и божествен хляб от фурната, изпълващ въздуха с неустоим аромат, за да станат сами свидетели на новия външен вид на Аркадио Карнабучи. Луиджи Бордино инстинктивно разбра защо Аркадио Карнабучи се бе облякъл като клоун и ревността закипя като ферментираща мая в обикновено спокойните води на душата му.

Аркадио Карнабучи дори в това объркано състояние изобщо не помисли да удря главата си в стените на пекарната, а гледаше с празен поглед морето от лица зад витрината, които също го наблюдаваха. Хлябовете не се превърнаха в пепел само благодарение на чист късмет, защото Луиджи Бордино следеше като омагьосан заедно с всички останали действията на бедния Аркадио.

Това патово положение продължи, докато изумителното майско небе не се разтвори и въпреки жегата тежки капки дъжд започнаха да падат от огромна височина. Залепиха мазната коса върху скалпа на Аркадио Карнабучи, а обядът на молците за миг подгизна.

В подобни моменти, които сякаш се разтягаха във времето и продължаваха вечно, Аркадио Карнабучи вярваше, че е умрял и е попаднал в ада. И въпреки това не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе пуснал корени като дърво. Накрая, когато дъждът започна да се стича на вадички по лицето и напълни очите му, от което те съвсем престанаха да виждат, той осъзна необходимостта от укритие и бавно закуцука към дома си, приведен под тежестта на шунката и нещастието си.

Сред ароматната топлина на пекарната „Бордино“ гражданите се оживиха отново като актьори на сцена. Луиджи Бордино си спомни за хляба точно навреме, но в интерес на истината, глазираната му коричка бе със съвсем леко по-тъмен кехлибарен оттенък от обичайния. Мелкиоре отново се зае да поръсва пастичините със захаросани капки, а Сузана шумно заклеймяваше Аркадио Карнабучи пред всеки, който бе готов да я слуша.

Причината за спектакъла, Аркадио Карнабучи, почти стигна вратата на къщичката си, когато дъждът спря така внезапно, сякаш някой беше затворил кранчето. Дъждовните облаци се разнесоха, слънцето жареше немилостиво и след секунди всички локви изсъхнаха. За падналия проливен дъжд говореше само постоянната влага в двора на Аркадио Карнабучи, чиято предна пътека се бе превърнала в блато. Трябва да му се признае, че не се разплака.

Прогизналият костюм беше станал тежък като броня. Червеният карамфил в бутониерата бе отнесен от дъжда. Ухажорската картичка в джоба му се бе превърнала на каша и скъпоценното й послание бе размазано в мастилено петно. Сега миризмата на мухъл и гнилоч бе преодоляна от вонята на мокро куче, която идваше от подгизналата вълна. Той остави сакото там, където го съблече — в коридора. Костюмът продължи да стои изправен. Беше се превърнал в най-заклетия му враг. Сега той го свързваше с ужасната сутрин и несправедливо го обвиняваше за нещастието си.

Занесе шунката в малката си кухня, помрачена сега от неуспеха и разочарованието. Колко различна беше от светлата, ведра стая, която бе напуснал преди немного време. Той си сложи очилата — очилата, които бе твърде суетен да носи, поставени до чашата с последната глътка кафе, която остана неизпита поради неговото нетърпение. Струваше му се, че е оставил кафето си преди години. Докато сядаше, той се видя отразен в калейдоскопа на гладкото покритие на масата. Измъчените му очи го гледаха, изпълнени с укор.

— Глупак такъв — разчете той изражението им.

Да. Той беше глупак. Един стар глупак.

Втора глава

В „Щастливото прасе“ Фернанда Пондероза бършеше и лъскаше, режеше шунка, опаковаше наденици, гарнираше свински глави, зареждаше рафтовете и обслужваше клиентите с високомерие, което удвояваше нейната привлекателност. Никога преди магазинът не бе толкова посещаван. Сякаш всеки мъж от района беше дошъл днес и Примо Касторини знаеше, че не свинските му продукти ги привличаха.

Луиджи Бордино откри своята муза във Фернанда Пондероза. Когато научи за привързаността й към маймуните, той й занесе хлебно копие на Оскар с истински размери. Последваха миниатюрни костенурки. Фернанда Пондероза се отнасяше към Луиджи Бордино като към някое от своите животни и се смееше на опитите му да спечели нейното благоразположение. Той й отговаряше, като припкаше наоколо като кутре.

Ала на другите не им бе забавно. На Сузана Бордино й излизаше пяна на устата. Безразсъдният й свекър се държеше като влюбен юноша, но какво можеше да направи тя? Деликатните косми по ушите на Мелкиоре скоро бяха опърлени от постоянните й оплаквания. Въпреки че техните бащи, дядовци и наистина всичките им предци са били съседи и дори приятели, Примо Касторино беше решил да пререже гърлото на Луиджи Бордино с големия нож. И щеше да го направи, ако това безразсъдство продължаваше. Да, щеше да го заколи като прасе. Нека да му изтече кръвта. Да го окачи на месарската кука. Да изсипе червата му в някое ведро. Да го превърне в наденици. Той знаеше, че ще го направи скоро. Всеки момент. Бог да му е на помощ, защото полудяваше.

Останалата част от деня прекара в размишления. Помисли да затвори месарницата и да изгони всички навън. Не можеше да търпи други мъже да я гледат. Всеки похотлив поглед бе за него обида. Какво ако бизнесът фалираше? На него не му пукаше. Той вече не бе важен за него. Искаше само да я гледа.

Да, Фернанда Пондероза го влудяваше. Тя напълно го беше обсебила. Той с недоумение си спомняше последните четирийсет и осем часа. Даже не можеше да се познае. Вече не беше Примо Касторини, свинският касапин. Беше някой друг. Но кой? Това не знаеше.

И въпреки това тя не го забелязваше. Изобщо. Защо бе така? Той не бе свикнал с такова отношение. Беше нещо като фаворит на жените в региона. Повечето от тях се бяха домогвали за вниманието му. Мъжката му гордост бе наранена. Какво му ставаше, че да го подиграват така и да предпочитат всеки друг глупак пред него?

Тази вечер Примо Касторини бе забавляван от благоуханната вдовица Филипучи, една от неговите дами приятелки, с която преди тази катастрофална промяна той беше повече от щастлив да прекарва от време на време по няколко часа. Но сега не можеше да откъсне съзнанието си от Фернанда Пондероза.

Дори когато вдовицата му пя любовни песни под съпровод на китара, дори когато му изпълни гола танца на кадифените патици, дори когато заемаше тантрични пози йога, които практикуваше за същата тази цел, дори когато я проклинаше, че не е Фернанда Пондероза. Как бе възможно някоя жена да се сравнява с нея? Беше глупаво от страна на вдовицата дори да се опитва. Не само му бе скучно. Той беше отвратен.

След като напусна будоара на вдовицата, Примо Касторини обикаля безцелно улиците. Не знаеше къде отива, нито какво прави. Обувките му се изтъркаха от тротоарите. Тези, които го гледаха, се тревожеха да не предизвика някое земетресение или най-малкото свличане на камъни. Сега на града му трябваше малко, защото бе построен направо върху голям разлом в земната кора и в миналото дори твърде ентусиазирано счупване на твърдо сварено яйце бе достатъчно, за да причини катастрофа.

Примо Касторини обаче не се терзаеше от това. Нека предизвика земетресение. Нека да умре. Нека всички да умрат, вместо той да продължава да тъне в нещастието си. Някакъв сърбеж в самата му сърцевина сякаш го разпъваше на кръст. Той се държеше изправен, стегнат, опитваше се да контролира всеки свой мускул, но не можеше да облекчи търкането, триенето, свиването и разпускането, пулсирането, болката, да, откровената болка, която започна да сълзи в него и се изля като потоп.

Моята господарка, която точно тогава мина случайно край него, намигна на Примо Касторини и му връчи тубичка с балсам за втриване.

— Втрий в тялото си това нещо — любезно го посъветва тя. — Ще помогне.

Но Примо Касторини знаеше, че никакво лекарство няма да го излекува. Лицето на Фернанда Пондероза владееше мислите му. Макар в нея да се долавяше някаква повърхностна прилика със Силвана, той разбираше, че те изобщо не си приличат. Силвана беше обикновена. Чертите им безспорно бяха еднакви, но някаква магия бе добавена в същността на Фернанда Пондероза. Нейното тяло, нейната осанка, наперената й походка бяха предназначени да унищожават мъжете. А колко силно желаеше той да бъде унищожен.

Защо тя не издаваше нищо за себе си? Той се бе опитал да завърже разговор с нея. Да я предразположи към откровеност. В края на краищата, те всъщност бяха роднини. В продължение на двата мъчителни, великолепни дни, през които работиха заедно, тя не разкри нищо. Никаква лична информация. Това беше подозрително. Какво криеше? Каква игра играеше? Какво беше бъдещето й?

Трябваше ли сега да отиде при нея? Да се хвърли в краката й? Да я хвърли на леглото и да й покаже любовта на един истински мъж? Само едно нещо го спираше: не можеше да рискува тя да го отхвърли. Знаеше, че може да понесе всичко освен това. Единствено това щеше да го съсипе. Ох, само да дойде утрешният ден и отново да бъде с нея. Да нахрани очите си с нея. Да вдишва неотразимата й миризма. Да усеща тръпката от тялото, й, когато минава наблизо. Как щеше да изтърпи бавно точещите се часове на оставащата нощ?

Краката му сами го отведоха до старата му фамилна къща. Искаше само да я зърне, това бе всичко. Но нямаше нито една запалена светлина. Мястото изглеждаше изоставено. И ревността му веднага започна да рисува в съзнанието му болезнени картини: Фернанда Пондероза и някакъв мистериозен мъж вечерят на свещи в ресторант „Бенито“, танцуват танго в „Дивина“ или още по-лошо, лежат прегърнати в огромно кръгло легло, застлано с черни сатенени чаршафи.

Но Фернанда Пондероза не беше излязла в града с друг мъж. Разбира се, че не. Тя се намираше в древната кухня на Касторини и допиваше чаша студено кафе, което бе забравила да изпие. Беше се стьмнило, както седеше до дългата маса, вглъбена в спомени за миналото, опитваща се да увлече Силвана в разговор, но Силвана решително отказваше да се появи.

Когато Примо Касторини се отдалечи, изпълнен с горчива ярост, той не забеляза фигурата на Сузана Бордино, която дебнеше в сенките, наблюдаваше и чакаше. Тя също бе заета с мисли за непознатата, но поради различна причина.

Трета глава

Бебетата личинки в гардероба на Аркадио Карнабучи умряха сгърчени поради липсата на храна. Майката молец лежеше в един ъгъл, крилата й бяха пречупени под тежестта на мъката. Напразно бяха чакали ден подир ден завръщането на костюма. Той никога не пристигна.

Всъщност костюмът беше изхвърлен на боклука от Кончета Крочета, която го намери захвърлен в коридора, когато дойде да посети Аркадио Карнабучи. С удивителния си инстинкт моята господарка беше отгатнала, че нещо го измъчва, и пристигна неканена.

Тя влезе в кухнята и откри тялото на моя производител на маслини отпуснато на стола, само по дълги долни гащи, от които капеше вода — той ги сваляше само през месец август, — и една долна риза. Трябва да отбележа, че каквото и да носеше, аз винаги го намирах възхитителен.

Но това, което тя не успя да предвиди, беше тежестта на нещастието, което, изглежда, го бе поразило толкова жестоко предния ден. Очите му бяха отворени, но невиждащи, той се намираше в безсъзнание и едва дишаше. Плътта му бе студена и сива, много по-сива от обикновено, и косата му, стърчаща като купчина катран върху главата, я накара да изпита чувство на тревога, каквото рядко бе изпитвала по време на дългата си забележителна кариера. Цялото му същество сочеше наличието на някаква рядка и ужасна инфекция.

Кончета Крочета имаше предпазливостта да си сложи чифт гумени ръкавици, купени на едро от същия този търговец, който бе пътувал на „Санта Луиджия“ в страх от Фернанда Пондероза, и извърши обичайните тестове. Тя откри, че той е полумъртъв. Дори може би и по-малко жив.

Настани го колкото можа по-удобно, като махна падналата в скута му шунка и го покри с една черга от пода, която беше осеяна със смачкани парчета картон. Присъствието на шунката я тревожеше. Бе чувала навремето за някои гротескни фетиши, но никой от тях не включваше студено месо. Тя бързо телефонира за линейка.

Аз наблюдавах с тревога през прозореца с притиснати до стъклото ноздри. Само да можех самата аз да вляза в къщичката, тогава щях да го спася: щях да му направя изкуствено дишане уста в уста, сърдечен масаж и каквото бе необходимо. Бях наблюдавала господарката си достатъчно, за да мога да извършвам сама такива процедури.

Защо Кончета Крочета не направи нищо повече? Защо не му инжектира някакво лекарство? Защо не го зашлеви по лицето? Защо не го поля със студена вода? Нещо. Каквото и да е. За да го събуди от тази ужасна вцепененост, която така ме изпълваше със страх.

В безпокойството си аз изрових земята под прозореца с копитата си и оставих следа от слюнка върху стъклото, поради което виждах все по-трудно какво ставаше вътре.

След известно време, което ми се стори тогава цяла вечност, но бе фактически само двайсет и седем минути и единайсет секунди, звънът на камбанки обяви пристигането на древната линейка на района. Фелдшерите Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди бяха натъжени от състоянието на Аркадио Карнабучи, но не бяха изненадани. Всички здравни професионалисти отдавна очакваха да го порази някакво подобно нещастие.

Те заедно го вдигнаха на носилка и го отнесоха навън. Кончета Крочета, все още с гумените ръкавици, вдигна лежащия в коридора костюм и отиде да го хвърли в кофата за боклук на двора.

Аз се опитах да се покатеря в линейката зад господарката си, но беше ясно, че не съм добре дошла, и те ме изхвърлиха навън, използвайки проклетите си ръце върху нежните ми части, като ми оставиха синини. Очите ми бяха пълни със сълзи. Не беше ли естествено да отида с него? Аз, която го обичах най-много в целия свят? Никога няма да простя на господарката си бруталността й в този ден. Оттогава й имам зъб и никога няма да й простя.

Кончета Крочета, която пътуваше с пациента, реши, че е подходящо да се извини заради мен на екипа на линейката и се опита с малко памук да избърше калта, която оставих на пода. Тя каза, че не знае какво ме е прихванало. После Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди изпълниха вече нараненото ми сърце с ужас, като намекнаха за това, което знаеха отдавна: че новият шеф на районната здравна служба иска да прекрати напълно използването на мулета и да ги замени с мотопеди. Застанала пред вратите, които се затваряха под носа ми, аз понесох двоен удар. Оцеляването на любовта на живота ми висеше на косъм и на всичко отгоре ме заплашваше уволнение. Можеха ли нещата да бъдат по-лоши?

Когато те най-после бяха готови за отпътуване, в двора дотича една фигура, облечена в шорти за бягане и потник. Това беше Амилкаре Кроче, който сега, когато бягането почти се бе превърнало в самоцел за него — той вече рядко посещаваше пациенти, — отново беше бягал навън, когато чул за нещастието на Аркадио Карнабучи, или може би в съзнанието му на първо място е била присъстващата на мястото Кончета Крочета.

Независимо от мотивите му, той заобиколил и тичал толкова бързо, колкото позволявали мощните му крака в посока маслиновата горичка на Карнабучи и малката къщичка на пътя до нея. И той, както обикновено, бе закъснял. Само успя да зърне Кончета Крочета в линейката, преди вратите й най-после да бъдат затворени и с Ирина Бианкарди зад волана автомобилът отпътува за болницата в далечния град Сполето.

Но в тази частица от секундата между затварянето на вратите сестрата също го зърна; погледите им се срещнаха и Кончета Крочета разбра, че той е дошъл тук заради нея. Да, техните погледи се сключиха в прегръдка, която се превърна във врящо гърне с откровение и желание.

Дали само си беше въобразил, че Кончета Крочета протегна към него едната от малките си ръце? Дали си бе въобразил, че самият той е протегнал към нея едната от дългите си, деликатни ръце точно преди онази врата между тях да се затвори толкова ужасно, и Джанлуиджи Пупини, свършил с проверките за безопасност, да скочи в кабината до шофьора?

Докато линейката се движеше из неравния двор и завиваше към пътя, аз, разбира се, я последвах, защото покрай тази суматоха господарката ми забрави да ме завърже. Зад себе си чувах звука от гумени подметки, когато маратонките на доктора се оттласкваха от асфалта.

На пътя малкият ни кортеж увеличи скоростта си и от линейката Кончета Крочета виждаше галопиращата фигура на доктора. Как само копнееше тя да отвори двойните врати отзад и да се хвърли в неговите очакващи я ръце, но това не бе писано да се случи.

С крак върху педала на газта, Ирина Бианкарди шофираше колкото бе възможно по-внимателно, но въпреки цялата атлетична практика на доктора той не успя да издържи на темпото на автомобила. Нито пък аз. Макар да подтичвах юнашки до линейката, скоро бях изпреварена и изостанах.

Докато линейката се отдалечаваше със звънящи камбанки, нашите тичащи фигури по пътя след нея ставаха все по-малки и по-малки, докато се превърнахме в движещи се точки по магистралата и Кончета Крочета направи нещо, което отдавна се бе заклела никога да не прави — да пролива сълзи за Амилкаре Кроче и за това какво е могло да бъде.

Аркадио Карнабучи, който лежеше през цялото време в иолусънно състояние, бе почти забравен от всички останали пътници в линейката. Но той нямаше да се възползва особено от тяхното внимание. Сърцето ми се къса при тези думи, но той бе заминал твърде далеч, за да му помогнат разтревожени погледи и поставянето на мокра кърпа върху сключените му вежди.

Ако тя бе помислила за него, което не направи, Кончета Крочета сигурно щеше да изпита раздразнение, че Аркадио Карнабучи е застанал между нея и осъществяването на надеждите и мечтите й. Ако не трябваше спешно да го откара в болницата, тя със сигурност щеше да скочи от линейката, колкото и счупени кости да й струваше това.

Но докторът и аз не се отказвахме от преследването на линейката; ние продължавахме да бягаме километър след километър. През нивите с пъпеши мутанти на Герберто Николето, през ливадите, които изглеждаха на точки от сини овце, през маслинови горички, родили круши. През стада кобили, които сучеха от прасенца, през редове зелки с човешки лица, обърнати към слънцето, през лозя, където лешници бяха заменили гроздето върху виещи се лози. Навсякъде имаше свидетелства за това колко дълбоко бе нарушено равновесието в природата. И ние продължавахме да препускаме.

Отначало избягвахме да се погледнем в очите; между нас съществуваше някакво малко чувство на неудобство; никога не се бяхме чувствали удобно един с друг.

Амилкаре Кроче не харесваше мулета и смяташе, че Кончета Крочета има лош вкус, щом е избрала да си върши работата върху мен; но това беше само един от нейните многобройни странни навици, които я правеха в края на краищата толкова привлекателна.

Аз от своя страна нямах доверие на доктора. Никога не успях да разбера защо бе позволил на фобията си към транспорта да вгорчи живота му. Защо, за бога, не можеше да си вземе едно муле? Не можех да търпя начина, по който тези човешки същества изживяваха своя особен роман. Те бяха от един и същ вид, говореха на един и същ език и за тях не съществуваха дяволските препятствия и затруднения, които издигаха истинска планина между мен и Аркадио Карнабучи. Защо тогава не можеха да се изкажат веднъж и завинаги и накрая да намерят щастието заедно, преди да е станало твърде късно? Ако можех да доживея до двеста години — а вече бях на деветдесет и седем, — пак нямаше да го разбера.

Но тези мисли не владееха съзнанието ми, докато тичах край доктора. Мислите ми изцяло бяха обзети от безпокойство за любимия ми Аркадио Карнабучи, без да знам дали той щеше да живее или да умре. Тичах въпреки болката, която прорязваше като с нож белите ми дробове и пресните охлузвания върху роговите ми копита се увеличаваха с всяка стъпка. Продължавах да тичам и щях да продължавам да тичам, докато падна.

Но Амилкаре Кроче едва ли разбираше защо тича след линейката километър след километър. Той изпитваше чувство на неотложност, онова чувство, което казваше: ако не сега, то кога? И не можеше да се спре. Краката му, програмирани да тичат, тичаха. И след като Кончета Крочета бе в линейката, той искаше да бъде там, където бе и тази линейка. Нещата бяха едновременно прости и сложни.

След известно време аз започнах да поглеждам крадешком настрани към доктора. Това за мен беше лесно, защото очите ми вече си бяха отстрани на главата. Какво виждах? Виждах едно влюбено създание, каквото бях и аз, и виждах насъбрани вътре в него целия страх, тревога, копнеж, болка, красота, радост и трескавите, неотложни, раздиращи, непоносими, прелестни, сърбящи, откачени, кипящи, крещящи, пищящи, смеещи се, плачещи неща, от които кожата настръхва, и които и аз имах вътре в себе си. Това беше страст. И докторът страдаше от тежка форма на това заболяване.

Оттогава насетне изпитвах повече симпатия към него и мисля, че и той от своя страна започна да омеква към мен. И така ние тичахме заедно, като понякога се окуражавахме, когато ни ставаше тежко, нанагорнището по-стръмно и не ни достигаше въздух, и по този начин изминахме осем километра, като линейката все още се виждаше, но далеч напред по дългия прав път.

Ала нито човешкото, нито мулешкото тяло са способни на повече. Не можехме да продължаваме безкрайно по този начин. С течение на времето неизбежно преминахме от бодър галоп в тръс и след това в бавен ход. Накрая докторът получи някаква остра болка встрани и се сви на две, за да я облекчи. Аз повървях още малко, куцайки с болезнените си копита. Линейката вече не се виждаше. Когато докторът отново се изправи, аз вече се намирах на известно разстояние пред него. Хвърлих му един последен поглед и продължих да вървя целеустремено, а краката на доктора го обърнаха обратно и го запътиха към дома му.

Той имаше болезнен мускул на прасеца си и раменете и шията му се схващаха. Кончета Крочета в линейката вече я нямаше и докторът наистина не можеше да измине целия път до болницата. Не се възпротиви на действията на краката си, нито се опита да промени тяхното решение. Съзнаваше нуждата им от почивка и затова ми махна ободрително и ми пожела всичко хубаво по време на пътуването, после се отправи с по-бавна крачка към Монтебуфо.

Четвърта глава

Вътре в линейката Аркадио Карнабучи почти не дишаше. Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди се шегуваха както обикновено в опит да откъснат сестрата от нейните тревоги, но тя се намираше много далеч, потънала в света на собствените си мисли. Този сладък и нежен Аркадио Карнабучи беше оставен да лежи там като безжизнена купчина. Единственото, което виждаше, бе белият таван на линейката и с ъгълчето на едното си око — космите в ноздрите на Кончета Крочета.

Пътуването до Сполето беше много по-бързо за линейката, отколкото за мен, не след дълго те спряха пред болницата и спешният екип вкара вътре носилката с Аркадио Карнабучи. Но наборът изследвания, на които той бе подложен, не успя да открие причината за неговото заболяване или да определи шансовете му ако не за възстановяване, то поне най-малкото за оцеляване.

Медицински сонди бяха закачени към всяка част на прекрасното му тяло. Той беше свързан с телевизионен монитор, който показваше почти плоската линия на сърдечната му дейност. Отначало мозъчната му функция бе нула, после спадна на минус, след което скочи извън скалата.

Скоро тълпа лекари и пъпчиви студенти медици се събраха около леглото, защото никой никога не бе виждал нещо подобно. Аркадио Карнабучи едновременно демонстрираше признаци на жив и на умрял човек. Технически това не би трябвало да бъде възможно, както мнозина от докторите заявиха, но те не можеха да отрекат достоверността на това, което виждаха със собствените си очи.

Аркадио Карнабучи, който и без това вече бе чудо за мен, се превърна в загадка за медицинската наука.

Кончета Крочета, която при нормални обстоятелства би се развълнувала от нещо такова, изглеждаше замислена и вглъбена: тя не можеше да изхвърли от ума си Амилкаре Кроче. Той трябваше да бъде там в този момент. Щеше да изнесе брилянтен монолог и да обясни теориите си сред тези изтъкнати колеги. Той отхвърли не само нейната любов, а и своята славна кариера.

Но Аркадио Карнабучи, въпреки всички различни мнения на тълпата изтъкнати специалисти около него, не беше мъртъв технически или по друг начин. Всъщност вътрешно той се чувстваше както винаги. Съзнанието му си беше наред. Но бе загубил способността да общува с тялото си.

Способността да говори го бе напуснала. Устата не искаше да пророни и звук. Никакво изсумтяване, писукане, оригване, стон или тиролско провикване. Вътрешно той ревеше, но никой не можеше да го чуе. Опитваше се да им каже, че е жив и че чува казаното около себе си. Той викаше поне наум, докато направо се оглуши. Защо не можеха да го чуят? Какво им ставаше?

Накрая той се отказа от устата си и концентрира всичките си усилия в опит да помръдне някоя друга част от тялото. Пожелаваше пръстите на ръцете или краката да потрепнат, очите му да примигнат, носът му да се набръчка, членът му да се развие от гнездото си. Нещо, каквото и да е, така че те да спрат да го смятат за мъртъв. Той бе имал подобни кошмари, но сега това наистина се случваше. И не беше сън.

Той напразно се пенеше и кипеше вътрешно. Нищо не помогна. Всичко бе заключено вътре в него. Можеше да види лицата, които се взираха в неговото. Да чуе как множеството развълнувани гласове обсъждат диагнозата му. Можеше да усети сондите в отверстията си; те бяха свалили бельото му, така че той бе напълно гол и изложен на показ. А там присъстваха и доктори жени, освен мъже. Той можеше да ги види.

— Виждал съм трупове, които регистрират повече мозъчна активност — отбеляза един млад доктор, почуквайки недоверчиво с показалец екрана на монитора.

— Това не е нищо — отвърна неговият конкурент от медицинското училище. — Аз съм виждал извадени в буркани мозъци да дават по-високи показатели.

— Не бива да забряваме, че мозъчната му активност е била в долния край на нормалния регистър, когато е бил добре — обади се Кончета Крочета.

Какво можеше да направи той? Наистина се намираше в много трудна ситуация. Искаше да заплаче, но дори не можеше да изкара сълзи от опулените си очи. Това беше непоносимо. Ако бе в състояние, щеше да се самоубие.

Постепенно свикнаха с тази новост, както неизбежно се получава, и цветът на медицинското братство го остави сам. Тълпата около леглото оредя, докато накрая останаха само един-двама. После и те се отдалечиха. Кончета Крочета, на която всички задаваха въпроси за неговата медицинска история и началото на тази странна криза — като се почнеше от най-издигнатия професор и се свършеше с най-младшия слуга и дори портиера, — накрая бе освободена в ранната привечер.

Всички те, от най-издигнатия до най-последния, бяха заинтригувани от споменаването на шунката в случая и терминът поркофило скоро бе записан в историята на заболяването му. От тогава нататък Аркадио Карнабучи беше наричан с този неподходящ прякор от целия персонал. След като хвърли последен поглед на Аркадио Карнабучи и го потупа по ръката, Кончета Крочета потегли за вкъщи с автобуса с глава, пълна с всякакви романтични идеи.

Сам в болничното отделение, Аркадио Карнабучи остана да се вари в собствения си сос. Какво би могло да му причини това нещо? Той не можеше да проумее. В края на краищата беше производител на маслини, а не доктор. Наистина напоследък бе твърде развълнуван. Преживя няколко разочарования. Не беше ли получил алергична реакция към цялата тази шунка, която неотдавна бе принуден да купи? Тогава истината го осени: причината бе пеенето. Песента му бе докарала това до главата. Може би слабото му, хилаво тяло бе дало повече през онази нощ, отколкото бе в състояние да даде. Да, през онази същата нощ онази песен му бе причинила това. А дори не успя да я накара да се влюби в него. Фернанда Пондероза. И така, той имаше причини да вярва, че песента я е накарала да го намрази.

Щеше ли да бъде принуден да остане в това състояние през целия живот, който му бе отреден? Нима песента го бе повалила в разцвета на силите му? Е, добре, ако не в разцвета на силите, то със сигурност непосредствено след това. Положението просто бе прекалено ужасно. Да се намираш в центъра на тази жива смърт. И всички да смятат, че всъщност е мъртъв, когато вътрешно той си е жив като всички останали. Не можеше да понася да мисли за това. С всяка мисъл отчаянието му се задълбочаваше.

Когато автобусът, в който седеше Кончета Крочета, потегли от двора на болницата, той ме отмина, докато се олюлявах на омекналите си като масло крака. Но сестрата не ме забеляза. Умът й беше далеч оттук. Докато навън се стъмваше и отражението й в стъклото ставаше все по-ясно, Кончета Крочета потъна в свещения таен свят на фантазиите си и всеки, който я наблюдаваше, можеше да види как усмивка бавно огряваше лицето й като свещ. Накрая тя почувства, че се разбират един друг с Амилкаре Кроче. Затова когато се срещнат отново, всякакво неудобство между тях ще изчезне. Това беше един решителен ден.

Но сестрата не знаеше, че непостоянният вятър на любовта е започнал да духа в друга посока.

Амилкаре Кроче си беше вече у дома в Монтебуфо, бе вдигнал изнурените си крака върху възглавница и отпиваше от чаша билков чай, за който вярваше, че въпреки горчивия вкус ще го предпази от възлестата ръка на времето.

Той мисли дълго и напрегнато по пътя към къщи, след като се сбогува с мен и ме гледаше как следвам моя любим към Сполето. Не знам как бе открил тайната ми. Може би изражението на очите ме е издало или може би нашата безнадеждна любов е изострила неговата интуиция. Нормалният разум му казваше, че не може да съществува любов между различните видове. Самата идея за муле и човек, открили истинската любов, беше направо абсурдна. И въпреки това част от него ми пожела късмет. Той ме смяташе за храбро създание, прекалено добро за онази жалка отрепка, за която пилеех любовта си с цената на толкова рискове за собственото ми благополучие.

А какво да кажем за него? Той не беше ли също смешен? Да тича толкова дълго след линейката по такъв начин. От самата мисъл за това го хващаше срам. Какво го бе накарало да постъпи така? Как щеше да се изправи отново пред Кончета Крочета? Направи се да изглежда като глупак. Но тя сигурно нямаше да обърне внимание на това. Никога не го споменавай. И следващия път, когато се срещнат, той щеше да се държи така, сякаш никаква искра не е припламвала между тях. Този път той благодари на съдбата, която винаги ги бе държала разделени. С малко късмет следващия път, когато се срещнат отново, тя вече ще е забравила всичко за този инцидент.

Аз застанах пред най-близкия до тясното легло на Аркадио Карнабучи прозорец и го гледах през стъклото. Гърбът му бе обърнат към мен, но колкото и силно да се взирах, принуждавайки очите си да стоят отворени, без да мигат, той не помръдна. Нито един мускул по тялото му не потрепна. Изглеждаше, че почти не диша. Толкова дълго се взирах в гръдния му кош, че станах кривогледа, но дори тогава не забелязах да се повдига при поемането на въздух. Съзнанието ми изпадна в страшна агония, докато го наблюдавах. Исках той да реагира на молитвите ми. Моля те, вдигни само един пръст, само един пръст, за да ми покажеш, че все още има останал живот в теб. Но бедният Аркадио не можеше и аз едва стоях на крака под тежестта на страданието си.

Накрая количката с вечерята влезе в стаята и Аркадио Карнабучи си спомни, че не е ял нищо от закуска. Колко хубаво миришеше заешкото задушено. Той все още можеше да долавя миризми. Макар по-голямата част от тялото му да бе изключила, миризмите все още успяваха да се промъкнат около краищата на пластмасовите тръби, пъхнати безцеремонно в носа му. Но за Аркадио Карнабучи нямаше да има заешко задушено. Той беше принуден да лежи неподвижен и да гледа как другите пациенти, възрастни мъже в пижами, се събират около една централна маса, за да го излапат. Вечерята на производителя на маслини беше дадена венозно чрез друга система в ръката му и тя не миришеше на нищо друго освен на антисептик.

Аркадио Карнабучи прекара нощта с отворени очи и без да мига въпреки усилията на Карлота Болета, нощната сестра в отделението, която се опита да ги затвори с нежните си пръсти. Но те непрекъснато се отваряха по собствена воля. Навън аз продължавах да бдя над Аркадио Карнабучи като ангел пазител, докато той се печеше на несправедливия огън на своята съдба.

Докато лежеше там, погребан в собственото си тяло, той знаеше, че може да изпусне шанса си с Фернанда Пондероза. Не му хареса погледът, който му хвърли касапинът предишната сутрин. Той бе загубил представа за времето. Кончета Крочета съобщи на лекарите, че е седял отпуснат на стола си в продължение на двадесет и четири часа. Откъде можеше тя да знае това? Не ставаше ли дума за вчера? Струваше му се, че е изживял цял един живот оттогава.

Да, тогава той беше доловил нещо в Примо Касторини, което не му хареса, каквото и да бе то. Несъмнено касапинът също бе влюбен в нея. И защо да не бъде? Фернанда Пондероза беше толкова чувствена, че всеки мъж би бил глупак да не я обича. А той познаваше навиците на касапина, неговото безсрамно задиряне на жени в района: млади момичета, вдовици, домакини, майки и както мълвата твърдеше, дори монахини. И сега той, Аркадио Карнабучи, го улесняваше да я грабне, точно както брат му бе грабнал сестра й изпод носа му. Историята се повтаряше.

О, каква нещастна душа беше той. Но не можеше да позволи това да се случи. Не можеше да позволи на проклетия касапин да открадне неговата невеста. И преди всичко защото тя бе дошла за него. Той я бе повикал, като засади и изяде любовните си семена като дух, пуснат от бутилка. Нямаше да приеме поражението. Щеше да се бори за нея. До смърт, ако е необходимо.

Само трябваше да се измъкне оттук. Но как?

Той продължи да се бори мълчаливо да помръдне безполезното си тяло. Концентрира всичките си усилия да повдигне само кутрето си, но парчето отпусната плът се противопоставяше на всеки негов опит да го помръдне. Накрая, изтощен, той потъна в ужасен кошмар. В него той лежеше като затворник в собственото си тяло, което не искаше да помръдне.

Пета глава

На другата сутрин Помилио Мадалони, най-възрастният от момчетата на Мадалони и естествен наследник на широко разпрострялата се бизнес империя на баща си, нахлу в „Щастливото Прасе“ и подхвърли един брой на „Ил кориере“ върху тезгяха по посока на Примо Касторини.

— Свършено е с теб, Касторини — измърмори той, без видимо да помръдва горната си устна, върху която цъфтеше нещо, което той се опитваше да представи като мустаци.

Заглавието сякаш изкрещя на касапина: „Шунка оставя местен мъж полумъртъв.“ Следваха зловещи подробности. Имаше снимки на Аркадио Карнабучи в болничното му легло със седем тръби в бедния му подут нос; отзад се виждах само аз как надничам през прозореца. Не смятам, че съм излязла добре на снимката.

Имаше и фотография, на която би трябвало да е заснета прословутата шунка, със сензационното заглавие „Шунки «Касторини»: връзката с мистериозното медицинско състояние“, но Примо Касторини веднага видя, че това е някаква шунка самозванка. Той можеше да познае навсякъде някоя от собствените си шунки. По-вероятно беше майка първескиня да обърка бебето си, отколкото Примо Касторини да не познае някоя от своите шунки. Но въпреки това той трябваше да признае, че шунката притежава прилична прилика с някоя от неговите собствени, което можеше да бъде достатъчно за непросветените.

Под статията цялата останала страница бе заета с цветна реклама на фабриката за свинско на Пучило, на която се виждаха усмихнати прасета с лозунга „Домакини, можете ли да си позволите да рискувате? Купувайте сигурна шунка: елате при Пучило.“

Фернанда Пондероза, която се бе приближила да погледне вестника, накара младежа в прекалено широк костюм на тънко райе да почувства внезапен прилив на хормони, какъвто не бе изпитвал от пубертета си. Устата му зина и макар бързо да я затвори отново и да се престори на светски мъж, той не успя да скрие похотта си нито от Фернанда Пондероза, нито от Примо Касторини.

Той излетя от магазина като спукан балон, зачервен, объркан и пламнал от младежкото си поруменяване. Примо Касторини поглаждаше големия си нож под тезгяха. Щеше да му покаже на това учениче. Така да поглъща с очи неговата жена. В гнева си той заби ножа върху обидната статия в касапския блок отдолу, където той остана зловещо да трепти.

Помилио Мадалони остави след себе си следа от неприятни чувства, сърбяща жега, ярост, насмешка, неловки пространства и влага, която увисна във въздуха до новото позвъняване на камбанката, обявило пристигането на синьор Алберто Кокоца от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, който желаеше да вземе една от шунките за изследване.

— Това е абсурд — заяви Примо Касторини, кипнал от гняв. — Не мога да бъда отговорен за това, което правят хората с моите шунки, след като напуснат магазина. Не нося никаква отговорност. Това е конспирация. Те се опитват да ликвидират бизнеса ми. За това се касае.

— Хигиенно-епидемиологичната инспекция е длъжна да пази здравето на гражданите, синьор Касторини. Аз само си върша работата.

Примо Касторини усети, че започва да губи контрол. Имаше чувството, че участва в някакъв продължителен, подобен на самия живот кошмар. Физически той се беше стопил, защото напрежението от последните седмици му се бе отразило зле. Представляваше кълбо от опънати нерви. Всичко се изплъзваше през пръстите му. Очите му отчаяно потърсиха някакъв смисъл в очите на Фернанда Пондероза, но не успяха да открият там нищо. Тя беше непроницаема. Той хвърли мрежата си там като рибар в открито море, но не улови нищо.

Въобрази ли си какво се случи после, или Фернанда Пондероза наистина го докосна? Докато гледаше в очите й като удавник, очаквайки спасение от нея, тя наистина ли се приближи до него, карайки пространството между тях да се свие и заблести? След това ароматът й го обгърна в прегръдка и се просмука в него. Тя се наведе към него и с върховете на пръстите си докосна неговите; които бяха разперени върху тезгяха. Той потрепна при този контакт. Докосването й го изгаряше и той неволно шумно си пое въздух. Пръстите й се придвижиха нагоре до голите му предмишници, изпълнени със здрави мускули и покрити с гъсти косми като гора. Тогава той се олюля сякаш в агония. След като беше толкова стегнат и напрегнат в продължение на дълго време, сега щеше да колабира. Дишаше благодарение на волята си и бързо отметна глава назад. Едва се сдържаше.

Щеше му се да убие човека, който накара кравешкия хлопатар да зазвъни отново и да прекрати този безкраен момент. Това беше Луиджи Бордино, който носеше роза от хляб като подарък за Фернанда Пондероза и искаше първата си партида наденици за деня. Той не обърна внимание на бележката, попаднала под вратата на дома му и под вратите на всички останали къщи в града, която го съветваше да прехвърли клиентелата си към магазина на Пучило. Беше готов да умре за Фернанда Пондероза. Каква чест щеше да бъде това. Надменният пекар стана още по-важен при мисълта за опасния живот, който водеше.

Примо Касторини тлееше като невидим огън. Трябваше да убие скоро Луиджи Бордино или щеше да се побърка. Но зад Луиджи имаше и други безразсъдни мъже, желаещи да купят нещо от нея, да изпитат радостта да бъдат обслужени от нея или тя лично да им премери надениците. Да плесне свинските им пържоли в тавичката на кантара със звука на целувка. Ако пръстите й бяха докосвали мозъците, големите грапави езици, свинските сърца, с толкова по-голямо удоволствие щяха да им се насладят те. Някои от тях се тревожеха от заплахите, но не можеха да си наложат да стоят далеч от нея.

Макар мястото да гъмжеше от клиенти въпреки пакостната вестникарска статия, нито една шунка не бе продадена през целия ден.

Примо Касторини искаше да затвори магазина и да изгони клиентите, да ги изхвърли вън на улицата. Той мрачно точеше острието на ножа си, докато Фернанда Пондероза обслужваше клиентите. Тя наистина ли го погали? Кожата му все още гореше, но върху нея нямаше следи от допира й. Не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Сигурно си го е въобразил. Нищо във външния й вид не издаваше по никакъв начин този момент на интимност между тях. Абсолютно нищо. Тя беше изправена, надменна както винаги и сега дори не го поглеждаше. Той полудяваше. Усещаше как разумът го напуска като пясък в пясъчен часовник.

Разбира се, всички говореха за Аркадио Карнабучи. Фернанда Пондероза чу с облекчение новината, че са го откарали в болницата, макар да не показа това пред никого. Примо Касторини продължаваше да я наблюдава внимателно. Сега целият бе отдаден на това да я гледа; това бе единственият смисъл в живота му, но той не долови никакво чувство от нейна страна към производителя на маслини. Нямаше от какво да се страхува.

Общественото мнение в града беше разделено. Някои чуха с удволствие и облекчение новината, че перверзният Аркадио Карнабучи е отстранен от общността. И естествено, Сузана Бордино беше тарторът на тази група, която включваше монахините от женския метох, сестрите Гоби с окосмени лица, и Артуро Басиано, продавача на лотарийни билети, който бе наследил злоба срещу клана Карнабучи, датираща отпреди повече от петстотин години.

Но други промениха мнението си за моя беден любим и сега го смятаха за жертва на отровено свинско, вместо за автор на собственото си нещастие.

Враговете на Примо Касторини се радваха, че шунките му попаднаха под подозрение и дори вдовицата Филипучи, която преди бе застъпник на касапина, сега лаеше и искаше неговата кръв.

Вдовицата стигна дотам, че се присъедини към експедицията посетители на моя любим в болницата в Сполето — такова дълго пътуване, че от него щяха да се откажат всички освен най-добросърдечните. Старият Недо, отшелникът, беше наел специално за целта микробус и наистина бе трудно всички да се поберат вътре. Сперанца Пати седна зад волана, понеже Недо отдавна бе загубил шофьорската си книжка. До нея седеше Федра Брини, която бе заета с плетене на шапка за пациента. На Амелберга Фидоти, каквато бе малка и слаба, бе позволено да седне в скута на Федра, но тя непрекъснато се въртеше насам-натам. Отзад се настаниха седмината крадливи Нелинос с кучето си Фаусто. Те първи се намъкнаха вътре и отказаха да помръднат от местата си. Към тях се присъедини Поликарпо Пинто с два от плъховете си, вдовицата и трима представители на градския съвет, които трябваше да се задоволят с пространството зад последната седалка.

По пътя Недо забавляваше пътниците с видението, което бе получил относно Аркадио Карнабучи. Той беше видял любимия ми да язди златния символ на „Щастливото прасе“ насред пламтящо небе. Докато яздел, Аркадио пеел мистични песни, песни стари като земята, ако не и по-древни, и откъдето минавал, мънички облачета плачели с капки зехтин. Слушателите бяха изумени. Те се съгласиха, че видението е цяло чудо, но никой не можеше да го проумее. Молеха се на Недо да разтълкува значението му, но в критичния момент, когато отвори уста да заговори, мъдрецът бе обзет от едно от характерните си мълчания, което продължи до края на пътуването.

Сперанца Пати, ужасена от капризите на педала на газта, поддържаше скорост, близка до обикновен човешки ход, и изминаха няколко часа, преди микробусът да стигне болницата. Накрая, когато сама видя многобройните тръби и маркучи, закачени за тялото на моя възлюблен, библиотекарката почувства как я понася огромна вълна състрадание и осъзна, че го е съдила несправедливо. Когато никой не гледаше, тя мушна в джоба си единствената реликва, която успя да открие: очилата му. Каза си, че той сега не се нуждае от тях. От този момент нататък аз я смятах за своя съперница и просто не мога да ви опиша какво безпокойство ми причини тя.

Всички посетители зяпаха надолу към Аркадио Карнабучи, оплаквайки ужасната му съдба. Той можеше да чува всичко, което казваха, но, разбира се, не можеше да им отговори. Беше сломен човек. Жестоката борба през последните четиридесет и осем часа го бе изтощила и му беше разкрила ужасната истина на неговото тежко положение.

Как се молеше той Недо да извърши някое от своите чудеса, но, разбира се, светецът не можеше да го чуе.

Победен, духът на Аркадио Карнабучи се оттегли в едно малко ъгълче на мозъка му, където се смъкна надолу с гръб до стената и миниатюрните му ръчички покриха лицето му в жест на отчаяние. Накрая посетителите бяха принудени да напуснат отделението и отпътуваха за вкъщи отново със скоростта на охлюв. В града се връщаше една тъжна група и докато сутринта бяха пели песни за по-бързо минаване на времето, по обратния път всички бяха еднакво мрачни.

Междувременно в „Щастливото прасе“ Примо Касторини най-после успя да затвори магазина зад гърба на клиентите, които плащаха, и да спусне щорите пред тези, които бяха твърде уплашени или твърде бедни, за да си купят нещо, а само чакаха да се възползват от възможността да зърнат Фернанда Пондероза през дебелото стъкло на витрината.

Очите му все още не се откъсваха от нея, но тя се отнасяше към него с обичайното си презрение. Както винаги, когато той затваряше магазина, тя не каза нищо, а мълчаливо го остави. След като я погледа как си тръгва, Примо се вбеси. Тогава разбра, че си е представил всичко това. Собственото съзнание му погаждаше номера. Ако нещо не се случеше скоро, той щеше да се присъедини към Аркадио Карнабучи в болницата. И накрая тя щеше да съсипе всички, той го знаеше. За хиляден път този ден огледа острието на големия нож и когато изтръпна от мислите си, се насили да го махне от очите си.

През седмиците след нейното пристигане Фернанда Пондероза продължи едностранните си разговори със своята сестра, като се опитваше отново да възстанови, от парчета и остатъци, връзката, която имаха в живота. Но след онзи първи път Силвана никога не се появи отново.

Тази вечер обаче докато Фернанда Пондероза размишляваше за един дългоух младеж, за когото те се бяха борили като млади момичета, но чието име не можеше да си спомни, тя ясно чу гласа на Силвана, който я викаше сърдито от мазето:

— Даже мъртва не мога да се спася от теб. Защо не направиш на всички ни услуга и не изчезнеш някъде другаде? Тук вече си причинила достатъчно неприятности.

— Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — сопна й се Фернанда Пондероза, чието търпение я напускаше. Тя зачака, но отговор не дойде. Вбесяваше я това, че Силвана никога нищо не обсъждаше.

Тогава Фернанда Пондероза разбра, че всичките й усилия са били напразни. Мъртва, Силвана беше толкова неразумна, колкото и когато бе жива. Щом не искаше да се сдобрят, Фернанда Пондероза не можеше да го направи сама. Това беше тъжно, но може би се налагаше да приеме, че в края на краищата няма да има щастлив край. И така, неизбежно, Фернанда Пондероза започна да обмисля да напусне това място. Тя винаги си тръгваше, когато можеше да го направи — лесно и без да поглежда назад.

Въпреки ужасното бреме на моята скръб знаех, че няма да мога да остана безкрайно дълго пред болницата, за да чакам завръщането на Аркадио Карнабучи към живота. Сърцето ми се късаше при мисълта да го оставя там съвсем сам, но трябваше да се върна към задълженията си. Знаех, че въпреки общата ни дълга история заедно Кончета Крочета се нуждае от транспорт, за да върши работата си, и ако я изоставя, тя няма да има друг избор, освен да ме смени.

С натежало сърце напуснах мястото си под прозореца и малкото място с торф, към което толкова се бях привързала напоследък, и след една последна целувка върху стъклото, потеглих с чувство за целеустременост. Очаквах да ме прониже болка от движението, но когато излязох на открития път, мускулите ми се отпуснаха и успях да препусна в тръс по-енергично и както не го бях правила отдавна.

Копитата ми бяха оздравели и сега изглеждаха толкова еластични и силни, колкото и в дните на младостта ми. Чувствах се добре и увеличих скоростта си до лек галоп, а после — до пълен. Любовта сякаш ми бе дала криле. Оттогава насетне бях в състояние да галопирам напред-назад между обора си и болницата като истинска атлетка.

Колкото повече тичах, толкова повече исках да го правя. Сега разбирах какво подтикваше доктор Кроче напред. И аз бягах, бягах и бягах, чувствах вятъра в козината си, как реве край ушите ми и как свири в дългите ми зъби. Може би тичах както за моя възлюблен, така и за себе си, защото докато той беше затворен вътре в тялото си, аз можех да му дам свобода с моя бяг.

Шеста глава

Докато моят ангел продължаваше да чезне в болницата, аз реших да изпълнявам задълженията си колкото можех по-добре. Нямаше да дам на Кончета Крочета извинение за придобиване на мотопеда, който щеше да сложи край на моята кариера. И трябва да отбележа, че никога не сме били по-заети, отколкото през това лято; още преди температурите да достигнат максимални стойности, ние преживяхме най-жестоката гореща вълна, която местността някога е познавала. Не толкова болести, колкото разстроено здраве тормозеше нашите иначе яки граждани, и ние винаги бяхме на път, защото правехме домашни посещения.

Особено ни тревожеше бебето на Фонди — Серафино, родено по време на чудотворния дъжд от пера. Да, когато Серафино Фонди беше роден преди трагедията, която толкова измъчи моя възлюблен, миниатюрните бучки върху раменцата му тревожеха само майка му, която дъвчеше ноктите си заради тях.

По-късно, когато възлите изпъкнаха още повече през тънката му бебешка кожа, Белинда Фонди трябваше да прибегне до хитруване и ги маскира под дрешки собствено производство, украсени с пищни еполети, звънчета и дрънкулки, достатъчни да хванат окото и да предотвратят всякакви подозрения за дефекти. Минувачите гукаха над херувимчето в прелестни костюмчета и за известно време всичко беше добре.

Но след това възлите се развиха в пера. Отначало имаше само лек пух. Почти недоловим. Трогателен прасковен мъх, напомнящ за великденски пиленца и топли постелки на гнезда. Белинда Фонди се самозаблуждаваше и отричаше, че се е стигнало до това, но твърде скоро бе принудена да погледне истината в очите. Когато майката и детето се къпеха заедно в старото тенекиено корито, Серафино се смееше и пляскаше във водата, а Белинда забеляза, че възлите са се превърнали в крила. Мънички крилца наистина, но въпреки това истински със съответните стави, обвити в перленосиви пера, отблъскващи капките вода, които се превръщаха в блестящи мъниста върху тяхната гладка повърхност.

Белинда Фонди присви очи и внимателно разгледа крилата. Предпазливо ги докосна. Усещането бе много странно. Те приличаха на крилата на мъничка птичка. В птица ли се превръщаше нейното бебе? Нямаше никой, на който тя можеше да се довери. Хората щяха да кажат, че е луда. Щяха да се опитат да я затворят в маникомио, както постъпваха с всички останали, които не се приспособяваха към общността. Тук хората бяха много консервативни и със сигурност щяха да открият присъствието на дявола или на някакво магьосничество в крилата, и тогава кой можеше да каже какво щеше да се случи в резултат от това? Не, тя трябваше да го запази в тайна. И да се моли крилата да изчезнат. Затова Белинда Фонди започна по-често от преди да посещава киеза5 и да се моли много по-усърдно, отколкото правеше това в миналото. И всеки ден по няколко пъти, както и през нощта, тя оглеждаше крилата с разтуптяно сърце. Но очите й не можеха да я лъжат. Крилата растяха.

Скоро Серафино полетя за пръв път. Белинда Фонди се беше навела, за да извади един черешов кейк от фурната, когато усети някакъв полъх зад себе си и когато се обърна, бебето се бе издигнало до тавана и пляскаше с крила, летейки из кухнята. Белинда Фонди не се гордееше с думите, които излязоха от устата й, но шокът й бе толкова силен, че изпусна горещия кейк върху крака си и удари главата си в масата. Извика му да слезе долу, но той си летеше невъзмутимо. Белинда Фонди се качи на един стол и се опита да го хване, но бебето успя да се изплъзне през разперените й ръце. За свой ужас тя осъзна, че прозорецът е отворен, и се втурна да го затвори, защото се страхуваше, че той може да излети навън. По-късно, когато съпругът й Ромео се върна от работа, той завари бебето все още да хвърчи под тавана и Белинда, която се бе изтощила от опитите си да го хване, плачеше от яд.

— Не го пускай навън — изрева тя, когато той отвори вратата, но беше късно, защото Серафино вече се намираше в коридора и се насочваше към входната врата. Това, което можеше да се случи, ако Кончета Крочета не се бе появила в този критичен момент, за да хване ловко бебето с мрежата за пеперуди, която носеше, караше кръвта на Белинда Фонди да изстива във вените й всеки път, когато се сещаше за тази възможност.

Кончета Крочета скоро направи хомот от панделки, завърза Серафино за люлката му и даде леко успокоително на Белинда Фонди, която просто не можеше да бъде утешена, но и самата сестра се чувстваше притеснена. Никога не бе изпадала в подобна ситуация през всичките си дълги години практика. Чувстваше се виновна, че е взела за брадавици напъпилите крила при раждането, но никога не би могла да предвиди подобно нещо.

Когато излезе от къщата, тя ме пришпори в посока Монтебуфо, защото нямаше да се успокои, докато не обсъдеше въпроса с Амилкаре Кроче, който може би е прочел нещо за това състояние в някое от своите научни списания.

Наближаваше осем часът, когато пристигнахме до къщата на доктора. Слънцето бе ниско над хоризонта, всеки момент щеше да залезе и за известно време сините сенки сякаш оживяха. Ушите ми изглеждаха дълги колкото къщата, краката ми бяха високи колкото небостъргач и главата на Кончета Крочета с нейната шапка бе проектирана върху земята като огромна ряпа, широка почти два километра.

Тя не бе виждала доктора от деня, в който моят Аркадио беше сломен, а оттогава досега измина доста време. Макар тогава да изпитваше предпазлив оптимизъм, надеждите й бяха попарени през последвалите седмици, през които те изобщо не се срещнаха. Тя се страхуваше, че двамата ще се озоват отново в началото и затова с трепет хвана с ръка чукчето с форма на лъвска глава и колебливо почука.

Когато Амилкаре Кроче отвори вратата, той беше небръснат и възхитителен. Косата му леко стърчеше. Върху брадичката и бузите му се виждаше тридневна четина. Беше небрежно облечен в памучна риза и панталони, които с годините се бяха превърнали в стари негови приятели. Очите му изглеждаха малко уморени. И миризмата му нанесе на Кончета Крочета удар някъде дълбоко и надолу вътре в нея на онова място, което бе изгубила надежда той някога да открие. Той не можеше да бъде по-изненадан, когато видя фигурата й, застанала там на прага му. Тя беше човекът, който, ако имаше избор, той би желал най-много да види в този момент. Но същевременно бе и последният човек, когото можеше да очаква. Тънкият воал на умората веднага изчезна от лицето му и той прекара уморена длан през косата си, съжалявайки, че има вид на отрепка. Би искал да е избръснат, изкъпан, с чиста риза, както бе правил многократно преди, когато фалшиви чувства го караха да си въобразява, че тя ще дойде. Но за Кончета Крочета той изглеждаше такъв, какъвто си беше: любовта на живота й. Усети прилив на нежност към него и трябваше да се възпротиви на импулса си да го прегърне и никога вече да не го пусне.

Настъпи пауза, дълга пауза, докато те разравяха пластовете на всичко, което желаеха. Как им се искаше то да се сбъдне. Радостта. Въодушевлението. И накрая отчаяние, когато всички пластове на невъзможното се струпаха и задушиха искрите.

Кончета Крочета първа беше обзета от страхове. В края на краищата тя беше тази, която направи първата стъпка. Трябваше да оправдае идването си тук по такъв нетрадиционен начин с разумни и смислени причини. Въпреки обещанията, които бе дала пред себе си по обратния път от болницата, цялата предишна неловкост и смущение прие огромни размери и се засили. И самият доктор се изчерви като домат при мисълта колко глупав се бе показал, когато се срещнаха за последен път. Това, което бе започнало обещаващо само преди две секунди, се превърна драматично в пропаст от глупост и срам.

Потискайки трепета в гласа си, тя обясни странното състояние на бебето Фонди. От разумния й разказ никой, и най-малко докторът, не можеше да разбере вълнуващите я чувства. Магията наистина беше изчезнала. Тя толкова добре успя да се държи строго професионално, че у Амилкаре Кроче се затвърди убеждението, че изобщо не се интересува от него и през всичките тези години се е измъчвал под влиянието на една самоизмама. Любопитството му бе събудено от идеята за бебе с крила и той побърза да обуе маратонките си и да хвърли на гърба си раницата, в която държеше мехлема и лапите със синап за професионална употреба, а също инструментите и екипировката за първа помощ.

Ние тръгнахме заедно, но въпреки неотдавнашните си тренировки аз бях по-бавна поради теглото на Кончета Крочета на гърба ми, а освен това този ден вече бях изминала много километри. Макар да ме пришпорваше безмилостно по меката долна част на корема, ние скоро бяхме изпреварени от атлетичното изпълнение на доктора. Той ни махна срамежливо от върха на първия хълм пред нас, след което изчезна от погледите ни.

Слънцето също избра този момент, за да потъне зад планините, като ни потопи в мастилен мрак, който се отразяваше в нещастието на всяка една от нас. Отмина още един ден, през който моят възлюблен лежеше като труп. Колко още щяха да последват, преди да приключи това агонизиращо очакване?

Седма глава

Докато Белинда Фонди лежеше като безжизнена в резултат от сънотворното, дадено й от Кончета Крочета, Ромео пое грижите за бебето. Той успя по някакъв начин да развърже хомота и да остави прозореца отворен.

Не бе в състояние напълно да обясни последвалото, но човек добиваше впечатление за тихо пляскане на криле като при лебед, който нарежда перата си, бриз лек като зефир; и след секунда Серафино вече го нямало. Рязко очертано на фона на луната, огромната, тлъста, восъчна луна, бебето запляскало с криле все по-високо и по-високо, оставяйки зад себе си ято бели гълъби.

В този момент пристигна доктор Кроче и стана свидетел на трагедията още от двора, без да може да направи нищо по въпроса. Почти не вярваше, че това е възможно, макар да го беше видял със собствените си очи. Ромео Фонди изтича навън от къщата, въоръжен с мрежата за пеперуди, в която Кончета Крочета веднъж вече бе хванала бебето през деня, и макар да тичаше бързо и да подскачаше толкова високо във въздуха, колкото можеше, случаят беше безнадежден. Доктор Кроче тичаше до обезумелия баща и когато на Ромео Фонди му стана ясно, че синът му е загубен и сега ще се наложи да обяснява случилото се на жена си, той се свлече встрани от пътя и заплака.

Те се взираха заедно нагоре в небето и гледаха как бебето с крила и ятото гълъби ставаха все по-малки и по-малки и от миниатюрни точки върху повърхността на луната те се изгубиха на фона й без следа и никога вече нямаше да ги видят.

Доктор Кроче остави Ромео Фонди да плаче и следващата пролет на мястото, където попиха сълзите му, израсна напълно нов и още неоткрит вид бурен, който предизвика голямо вълнение сред ботаниците по света.

Когато Ромео Фонди се наплака до изтощение, доктор Кроче му помогна да се изправи и като го прегърна любезно през раменете, го поведе бавно обратно към къщата, където Белинда Фонди, все още потънала в дълбок сън от лекарството, не подозираше, че бебето й е изгубено в безкрайните пространства на вселената.

По-късно, когато докторът вече бе дал това малко успокоение на скърбящите родители, той напусна къщата и известно време обикаляше безцелно наоколо, без да знае накъде да поеме. Не можеше да разбере изключителното състояние на бебето и беше потресен. Знаеше, че медицината не може да обясни всичко. Не съществуваше рационално, научно обяснение за случилото се. Но той не вярваше в магии. Нито в дявола. Нито в Бога. По-лесно му бе да каже в какво не вярваше, отколкото в какво вярваше. Лично видя как бебето отлита с крила, които се разтваряха от раменете му. Никога през цялата си лекарска практика не беше чел съобщения за такива неща, да не говорим за лични наблюдения. Къде можеше да започне да търси обяснение?

Сред хаоса на света имаше само едно сигурно нещо. Кончета Крочета. Знаеше, че се нуждае от нея, и изпитваните от него чувства на неблагополучие, разпад и липса на покой в душата и тялото му, усещането, че е чужденец в някаква чужда страна — всичко това той приписваше на неспособността си да стигне до нея. Стараеше се да не гледа на Кончета Крочета като на някаква панацея за всички неудачи в живота си, но, от друга страна, чувстваше, че докато не се разреши този единствен проблем, останал неразрешен и неконсумиран в продължение на двайсет години, нямаше да може да погледне отвъд него.

Без да го съзнава, той беше пристигнал до нашата къщичка. Това го изненада. Тревожеше се, че ще бъде забелязан. И какво от това? Какво значение имаше това сега? Важно беше само едно. Да я поиска да бъде негова. Той обиколи хиляда пъти квартала около къщичката. Ако можеше да отиде при нея. Да я прегърне. Да потъне в нея и да избяга от света за малко, завинаги. Но краката му не позволяваха да се появи на прага й. Всеки път, когато се спираше там за секунда, те продължаваха безмилостно да го носят в обиколки около квартала.

Аз не бях там, разбира се, защото избрах малките часове на нощта за посещенията си в болницата, но когато се върнах, усетих с чувствителния си нос, че докторът е прекарал по-голямата част от нощта в квартала в очакване на шанса си с моята господарка, както в миналото преди трагедията аз чаках пред къщичката на Аркадио Карнабучи.

Но накрая докторът си отиде. На хиляда и първата обиколка той разбра безнадеждността на всичко това. Кончета Крочета го мразеше. Държа се толкова официално по-рано същата вечер. Толкова грубо и професионално. Сега съзнаваше, че е изпуснал шанса си с нея. И тя го наказваше. Ако беше заговорил преди години, можеха да открият щастието. Но сега знаеше, че се заблуждава, ако смята, че тя му е дала в замяна дори капка от огромния океан любов, който той изпитваше към нея.

В същото време Кончета Крочета лежеше будна и скърцаше със зъби заради начина, по който бе объркала всичко с доктора. Каква глупачка беше. Истинска глупачка. Повтаряше си всяка дума от техния скован разговор. Това дори не можеше да се нарече разговор. Приличаше повече на делова среща. Ох, това беше безнадеждно. Тя беше безнадеждна. Бе изгубила изкуството да разговаря. Вече не знаеше как да говори с мъж. Нищо чудно, че си остана стара мома. И сега поради глупостта си бе обречена завинаги да остане такава.

Тя все още скърцаше със зъби, когато аз се върнах в обора си, защото с острия си слух винаги можех да кажа кога е прекарала лоша нощ. Само ако бе отишла до прозореца и бе погледнала навън, там навън, под светлината на огромната бяла луна все още на небето, щеше да види Амилкаре Кроче сред розите под прозореца й и тогава всичко щеше да бъде съвсем различно.

Но тя не го направи. Натъжен, докторът бавно се върна по обратния път до собствената си къща в Монтебуфо. Когато стигна там, почти се зазоряваше и макар да си легна в леглото напълно облечен, той лежеше, гледаше влажното петно на тавана и не можеше да заспи. Мислеше да се премести някъде. Да започне наново на друго място. Беше се погребал жив в продължение на двайсет години в това селце. Остана толкова дълго заради нея. Но може би беше време да приеме истината, да я забрави и да продължи нататък. Отново го обзе чувството, че трябва да действа сега или никога. Ако не заминеше скоро, щеше да стане твърде късно. Щеше да му отнеме време да се наложи отново на друго място. Може би трябваше да се върне в града. Ставаше прекалено стар за това провинциално тичане. Костите го боляха. Цялото тяло го болеше. В града пациентите поне щяха да бъдат по-близо един до друг. Бърза едночасова разходка, два часа най-много, щеше да го отведе от единия край на града до другия. А тук просто не можеше да покрие района. Нямаше и кой знае каква практика. Липсваха му компания, разговори, цивилизацията. Ръждясваше като стар пирон, забит в парче дърво. Може би заминаването беше единственият начин да изреже Кончета Крочета от сърцето си.

Осма глава

Подобно на доктора и сестрата, Белинда и Ромео Фонди също прекараха безсънна нощ. Белинда остана на прозореца, стискайки напразно мрежата за пеперуди в случай, че бебето й запърха в небето. Искаше да се удави в собствените си сълзи. Искаше да знае как би могла да понесе това.

Ромео я подканяше да си легне в леглото и поне да почине малко, но Белинда си обеща, че няма да почива, докато бебето й е някъде нависоко. Щеше да прекара живота си, загледана навън през прозорците. Подреди всичко в къщата така, че да може да работи, но да продължава да наблюдава. Разви навици на сляпа жена, за да може да върши всичко, без да гледа.

Очите й трябваха единствено за да се вглежда в небето за Серафино. Тя се превърна в експерт по предвиждане на времето. Страхуваше се от студените ветрове, които духаха от Алпите далеч на север. Мисълта за голото телце на бебето й, треперещо и с настръхнала кожа, я раздираше на парчета. А тук бяха и чекмеджетата, пълни с малки топли дрехи, които тя бе направила с толкова много любов, вплетена във всяка бримка. Фермерите в района и други, които имаха причини да наблюдават времето, изминаваха дълги разстояния, за да се консултират с нея, и новината се разпространи отвъд границите на околността, защото, за разлика от метеоролозите, тя никога не грешеше.

Белинда Фонди никога не прекъсваше своето бдение дори за да спи и след три години на Ромео Фонди, който беше търпелив мъж, му дойде до гуша. След отминаването на третата годишнина от последния полет на Серафино с обичайното струпване отвън на телевизионни, радиорепортери и журналисти от вестниците тази нощ той насила отдалечи жена си от прозореца и я отнесе в леглото.

След първоначалната схватка Белинда Фонди за пръв път от три години погледна съпруга си и се влюби отново до уши в него. За пръв път осъзна, че го е пренебрегвала.

Когато му дойде времето, Кончета Крочета, която междувременно бе простила на Белинда за ролята й в трагедията, я изроди с момиченце и двете заедно го огледаха внимателно, но не откриха никаква следа от брадавици, нито дори от бенки, петна, родилни петна или лунички. Но Белинда не искаше да поема никакви рискове и докато Феличе не навърши седемнайсет години, когато най-после се разбунтува с по-малките си братя Емилио и Просперо, те всички бяха принудени да носят хомоти, които ги държаха привързани ако не към майка им, то поне един за друг или за мебелите.