Накрая, изтощена до крайност от възбуда и отчаяние, се отказах да чакам Аркадио Карнабучи пред къщата да излезе и да ме пожелае. Всичките му мисли бяха насочени към непознатата. Аз се намирах в безнадеждна ситуация. Той никога нямаше да ме забележи.
Повлякох бедните си малки копитца по пътя към града и шреминах през портата на дома на Кончета Крочета с повече нещастие в сърцето си, отколкото то бе в състояние да понесе. За моя изненада и смущение открих районната медицинска сестра да крачи изнервено напред-назад в двора с фенер в ръка.
— Къде беше? — попита ме тя и хвърли седлото на гърба ми. — Може би трябва да последвам съвета на Районната Здравна служба и да си взема мотопед. Белинда Фонди е започнала да ражда. Трябва да побързаме.
Въпреки изтощението ми позволих Кончета Крочета да ме яхне, стиснала чантата с медицинските си принадлежности, и поехме към дома на Фонди. С всяка стъпка чувствах, че оставям малки петна след себе си на пътя: пастет от разбитото ми сърце, който щеше да бъде безмилостно подритван от нечии други крака. Господарката ми продължаваше да ме упреква за късните ми похождения и изрази намерението си да ме върже в конюшнята с въже. Ала никакво въже нямаше да ме раздели от мъжа на живота ми.
Тъмното небе сякаш се огъваше под тежестта на набъбналата луна. Звездите проблясваха над нас, а високо в небесния свод още се носеше отслабващото ехо от песента на Аркадио Карнабучи.
Тъй като бяхме закъснели, по времето, когато стигнахме стопанството на Фонди, раждането бе много напреднало. Кончета Крочета едва изми ръцете си до лактите в легена, нахлузи колосаната бяла престилка и извади инструментите си, когато бебето, Серафино, дойде на бял свят. Докато Кончета Крочета го къпеше, тя отбеляза с професионален медицински интерес малките дефекти на плешките му, по един от двете страни. Брадавици. Или поне така изглеждаха.
— Няма за какво да се притеснявате — успокои тя разтревожените родители, — много бебета ги имат.
Белинда Фонди обаче не беше съвсем сигурна. Искаше бебето й да е съвършено и въпреки че се опитваше с всички сили да бъде радостна, й се искаше да заплаче.
— Заради песента е, нали? — попита тя Кончета Крочета тъжно. — Заради тази песен бебето не е наред.
— Не, скъпа — отвърна сестрата и я прегърна, — суеверни глупости. Това са брадавици, просто и ясно.
След като свърши работата си, Кончета Крочета напусна къщата и ме откри да гриза едва поникнали зелени ябълки край оградата на двора. Докато тя беше вътре, небето изсветля от черно до сиво. Огромната като буца масло луна се изгуби зад планините, а звездите угасваха една по една. Въздухът стана по-топъл и по-мек. Докато ме уговаряше да изоставя ранната си закуска, Кончета Крочета усети нещо леко върху кепето си. Същите дребни неща се приземиха и на моята невчесана сива козина, паднаха върху сякаш недокосвания с ръка син шевиот на пелерината на медицинската сестра, както и на лъснатите обувки на краката й. Те се носеха край лицето на Кончета Крочета и падаха на земята. Сестрата хвана едно от тях и го разгледа. Беше перо; миниатюрно сивосиньо перце, меко като пух.
Перата падаха едно след друго. Сипеха се от небето. Не след дълго цялата бях покрита от тях и заоглеждах гърба си с интерес. Имаше ги също по ресниците ми, в ушите и ноздрите ми и ме караха да кихам. Кончета Крочета също беше обсипана с тях. Бяха се задържали по униформата й. Кепето й беше затрупано. Виждаха се по косата, лицето и устните й. Земята наоколо сякаш бе покрита със сняг. Беше невероятно. Никой от нас не бе виждал подобно нещо.
В този момент и двете започнахме да се смеем. Въпреки че бяхме живели и работили заедно от двайсет години, от пьрвия ден, когато беше дошла по нашите места, Кончета Крочета никога не ме бе чувала да се смея. Беше толкова учудена и радостна, че заради това се разсмя още по-силно, а колкото повече се смееше, толкова повече се смеех и аз. Седяхме там, в скромния двор на семейство Фонди, обединени от странното явление и от момента на съвършена радост.
Перата се въртяха като танцуващи снежинки и през тях, отстранявайки онези, които бяха полепнали по клепачите й, Кончета Крочета видя да приближава доктор Амилкаре Кроче. Сърцето й подскочи.
— Невероятно! — викаше той още отдалече, играейки си с купчината пух в ръцете си. — Чел съм, разбира се, за това, дъжд от пера, но никога не съм го преживявал.
— Може би е свързано със странното пеене през нощта. Чухте ли го в Монтебуфо?
— Разбира се. Странна работа. Причини безпорядък. — Тъй като на практика живееше като отшелник, докторът бе изгубил способността да води изтънчен разговор и когато се въодушевеше и разпалеше, той се изразяваше с кратки, недодялани изречения, които отразяваха нетърпеливите му мисли. — Зверовете вървят в линия по билото на хълмовете; стопаните се мъчат да ги върнат; в полето по спешност се изнасят църковни меси. Суеверни глупости, разбира се. Трябва да има напълно рационално обяснение на това.
Гласът на доктор Кроче заглъхна; ябълковидните бузи на Кончета Крочета никога не бяха изглеждали така красиви, както в този момент, блестящи от радост, смях и здраве на настъпващата светлина. Амилкаре Кроче, с блясък в очите и пера по прошарената си коса, сякаш се бе превърнал в студента по медицина, който беше някога, както бе сниман на избеляла фотография, заемаща подобаващо място на бюрото му.
Престанах да се смея и следейки доктора с крайчеца на очите си, се отдалечих, а потропването от копитата ми бе заглушено от килима от пера. При проявата на моята деликатност докторът и сестрата внезапно се почувстваха неудобно и започнаха да се държат като срамежливи юноши.
— Всичко наред ли е? — Той кимна към къщата, търсейки спасение отвъд медицинските проблеми, след като те заплашваха да се превърнат в лични.
— Да — отвърна тя лаконично, като си даде сметка, че моментът с отлетял, а нишката — скъсана.
— Имате ли нещо против, ако погледна?
— Не.
— Довиждане тогава.
— Довиждане.
И той си тръгна. Пробиваше си път през пелената от пера, които вече започваха да се стопяват и да се превръщат в нищо. Кончета Крочета отвори чантата си и извади оттам шише, в което внимателно събра няколко от останалите перушинки за спомен. Докато яздехме обратно към града, изгря слънце и освен съдържанието на малкото шише и скъпите спомени на трима ни, от феномена дъжд от пера не бе останала и следа.
Беше трагично, но лекарят и сестрата никога не бяха успявали да разговарят, без и двете страни да се чувстват ужасни неловко. И въпреки че на теория те бяха работили заедно през последните двайсет години, след като и двамата бяха пристигнали тук съвсем случайно в един и същи ден, със свежи лица и прясно квалифицирани, реалността бе, че те не бяха нищо повече от кораби, разминаващи се в нощта.
Доктор Кроче живееше сам в Монтебуфо, на разстояние от двайсет километра от нашия град и въпреки че при нормално развитие на събитията това не би било значителна пречка за успешното изпълнение на задълженията му, доктор Кроче беше странен човек. Отказът му да се премести на някое по-удобно място беше съчетан с друг отказ, който имаше по-дълбоко въздействие върху личния и професионалния му живот.
Недоверието му към всеки друг начин на придвижване освен собствените му крака го накара да отхвърли услугите на кон, пони или муле или комбинацията им с талига, каруца, двуколка или файтон. Както и някакво друго впрегатно животно: той презираше биволите и воловете. Злополука в детството му беше причинила, освен счупената глава, доживотна фобия към велосипедите и мотопедите. Отхвърляше всички моторизирани превозни средства, независимо дали ставаше дума за автомобил, камион или трактор. Не харесваше шейните, както и лодките, не че теренът в нашия район позволяваше превозването с едното или другото. Хеликоптерът също бе изключен, тъй като не беше реално докторът да го одобри и дори да беше така, цената щеше да е твърде висока.
Накратко, лекарят беше ограничен да се придвижва пеш надлъж и шир по нашите места и в зависимост от разстоянията някое повикване можеше да му отнеме цял ден, докато се появи, където е необходим.
По тази причина гражданите започнаха да разчитат на обслужването на моята способна медицинска сестра Кончета Крочета, а доктор Кроче, който винаги пристигаше твърде късно за всеки случай, беше смятан за ексцентрик. Ако някога успееше да пристигне навреме, това беше неочаквано събитие.
Докато докторът винаги закъсняваше, ние бяхме винаги навреме. Никога не се налагаше сестрата да бъде викана, тя някак успяваше да се появи в момента, в който присъствието й бе наложително. Предвидливостта й я ръководеше като торпедо към пукването на набралия цирей, появата на обрив или болките на преждевременно раждане. С обичайното си чувство за хумор и умението й да утешава тя наместваше счупени крайници, обработваше рани от глиган, справяше се с отравяния от гъби, ухапвания от змия, аневризми, изгаряния, удавяния, инфаркти, припадъци, жълтеница и апоплексия.
След като свършеше работа, тя поемаше следващия случай, точно когато лекарят пристигаше в къщата на първия пациент, понякога останал без дъх, в зависимост от разстоянието, което бе изминал. За него оставаше само да провре глава през открехнатата врата, да се извини, че е пристигнал толкова късно, и през стиснати зъби да похвали работата на колегата си.
С годините, в интерес на истината, лекарят ставаше все по-бърз и от тичането по хълмовете придоби мускулесто, елегантно тяло на атлет. Понякога обаче мускулни разтежения го принуждаваха да остане вкъщи с вдигнат крак на възглавница, скърцайки със зъби, защото знаеше, че Кончета Крочета става още по-необходима на пациентите — а той — още по-малко.
Въпреки всичко беше широко известно, че лекарят и сестрата са силно влюбени един в друг.
Мъжката гордост на доктора бе наранена от това, че е изместен от медицинската сестра в привързаността и обслужването на пациентите, и въпреки че той не я обвиняваше за това, не можеше да обвини и себе си. Не можеше да премести къщата си. Не можеше да ползва транспорт. Това бяха фактите по случая и той не би могъл да прахосва енергията си за тези ефимерни светулки, наричани „каквото и да било“.
Докато кръстосваше тичешком безлюдните възвишения и залесените долини, пресичаше кристални потоци и трасираше обширни, плодородни равнини, мислите му неизменно бяха свързани с Кончета Крочета и в известен смисъл усещаше, че тича при нея, че тя е наградата, която го чака на финалната линия. А когато пристигаше и понякога, но но на всяка цена, беше имал късмета да види нея и всяка нейна черта, въпреки че му бяха познати, той бе поразен наново от нейната красота. Красотата й съзряваше с всяка изминала година, през която тя го чакаше, и всеки път се влюбваше в нея отново все едно от пръв поглед.
Ако сестрата останеше по-дълго от необходимото в дома на пациента; ако приемеше почерпка с чаша лимонада или бадемови бисквити в кухнята; ако, когато ме яздеше по шосетата и черните пътища в района, очите й оглеждаха хоризонта неспокойно в търсене на самотна фигура, която в повечето случаи така и не се появяваше; ако тя ме оставяше да вървя бавно, на зигзаг към дома, вместо да препускам — правеше ли я това глупава?
Тези малки неща, на които те бяха способни. Той можеше да бърза, тя — да сдържа темпото. Законът за златната среда или вероятностите определяше, че понякога, да, те ще се срещат. И тогава какви външно неосезаеми, но сеизмични трептения могат да ги осуетят. Ала въпреки този огромен полип на нежност, който съществуваше у всеки, те така и не успяха да прекрачат зеещата бездна, която разделяше професионалните им отношения от възможността те да се превърнат в лични. Този модел се повтаряше. Не съществуваше вероятност да се отклонят от вече установеното. Играеха една и съща партия шах от двайсет години и играта винаги приключваше в задънена улица. И тъй като всяка скъпоценна и така мечтана среща неизменно завършваше с неудовлетворение — скована, неловка, разочароваща, — преди още да се разделят, всеки от тях копнееше за следващата възможност да се срещнат и може би тогава всичко щеше да е различно.
Моментът, в който се изсипа дъждът от пера, беше решителен. Разговорът, който проведоха тогава, беше най-личният, откакто се познаваха, разговор, който сестрата щеше да съхрани в паметта си, както щеше да пази шишенцето си с пух. Кончета Крочета, една забележително разумна жена, преди години бе изоставила надеждата да бъдат нещо повече, отколкото бяха, един за друг. Твърде много от най-хубавите й години преминаха във въздишки по доктора. Обичаше го, но не очакваше нищо.
Междувременно Аркадио Карнабучи бе в агония от дупката, зейнала в мечтите му от кофата с вода на Фернанда Пондероза. Наум той връщаше отново и отново спомена за сцената стотици пъти. Къде бе сгрешил? Не разбираше. Взе предпазни мерки, като обвини себе си, въпреки че все още не можеше да приеме случилото се за своя вина. Как бе възможно нещата да се развият толкова зле? Дали не беше пял достатъчно добре? Според него това беше изпълнението на живота му. А може би грешеше? Вече не знаеше какво да мисли. Прехвърли наум всичко случило се милион пъти. Пижамата му се превърна в усмирителна риза.
И въпреки всичко той хранеше надежди. В края на краищата тя беше дошла. Беше тук. В съседство. Реката на истинската любов никога не тече спокойно, спомни си той думите на майка си, а ухажването на по-възрастния Карнабучи, от всяка гледна точка, не беше христоматиен пример. Той трябваше да превземе едно сърце. Щеше да оправи нещата. На сутринта пак се готвеше да отиде при нея. Сега беше прекалено късно. На сутринта тя щеше да разбере, че е действала необмислено.
По-късно това ще е нещо, с което щяха да се шегуват в перфектното си семейство пред синовете. Да, това беше моментен неуспех. Била е изморена от пътуването. В крайна сметка тя беше потопена в скръб заради внезапния шок от смъртта на сестра й. Може би бе сгрешил единствено с определянето на точния момент. Беше я изненадал. В това той намери утеха и реши, че щом съмне, ще опита отново.
Недалече от него, Фернанда Пондероза намери отдавна изоставената спалня и се стовари изтощена на нея. Собствените й мебели останаха отвън — не можеше да ги внася сега. Силвана бе мъртва. Тя самата още не можеше да повярва. Въпреки че тяхното съперничество започваше още от времето преди да се родят, когато всеки зародиш се бореше да си осигури своето собствено пространство, своето собствено оцеляване, имаше връзка, която ги държеше заедно и която никой не можеше да прекъсне.
В умореното й съзнание оживяваха сцени от миналото — тържества за рождени дни, каране на велосипеди, игри на топка, случки, толкова тривиални, че тя не можеше да разбере защо се сеща за тях сега, защо дори си спомня за тях — и се комбинираха с наново изиграни епизоди от дяволското й пътуване същия ден, ехото от лунатичното пеене отвън и изникващите сенки в потискащата спалня, които предизвикваха зловещи видения.
Фернанда Пондероза изпитваше странното чувство, че вече не е сама в стаята и се протегна да запали лампата, за да разсее страховете си. Внезапно видя Силвана, седнала на другия край на леглото, да я гледа. Фернанда Пондероза изкрещя.
— Значи най-сетне се появи тук — просъска Силвана. — Защо?
— Имах чувството, аз… — Фернанда Пондероза заекна.
— Все още ли вярваш в налудничавите си усещания, а? — прекъсна я Силвана. — Все още се рееш? Някои неща никога не се променят. Е, какво искаш?
— Само да сложа в ред отношенията ни — толкова ли е лошо? — Сърцето на Фернанда Пондероза биеше силно. — Преди малко ходих на гробищата, опитвах се да разговарям с теб, да ти обясня. Не ме ли чу?
— Не прекарвам много време там; това място ме кара да потръпвам. Все едно, спести ми обясненията си. Някои неща не могат никога да се оправят. Само защото съм мъртва, не означава да си въобразяваш, че сега всичко е наред.
С тези думи тя изчезна. Не остави след себе си нищо друго освен вдлъбнатина на опънатата покривка на леглото сам, където бе седяла.
— Хайде де, не можем ли да опитаме? — извика Фернанда Пондероза, въпреки че стаята бе празна и всъщност тя говореше на себе си.
— Силвана?
— Къде си?
— Би ли се върнала?
— Не може ли просто да поговорим?
Но Силвана бе имала последната дума, както винаги, и си бе тръгнала.
През останалата част от нощта Фернанда Пондероза беше нервна и бдителна. Ще се върне ли Силвана? Мина доста време, преди сърцето й да върне нормалния си ритъм и дишането й да се успокои. Отново и отново тя разговаряше със сестра си, премисляше онова, което бе искала да й каже, но не бе имала шанса. Ала се сблъскваше с тишина и спокойствие. Всеки звук в скрибуцащата стара къща и околността я караше да подскача в очакване.
Най-сетне, към зазоряване, сънят я пребори, но това не бе спокойният сън, от който тя толкова много се нуждаеше. Обсадиха я кошмари. Някой я биеше, тя не можеше да разбере кой и не бе в състояние да се защити. Мъчеше се да се измъкне през пластовете на съня и да се събуди, но не успяваше да достигне повърхността. Опитваше се да избяга, но мощна сила я задържаше.
Накрая все пак се събуди и изпита огромно облекчение, че това са били само сънища. Ами Силвана — и тя ли беше само сън? Или Фернанда Пондероза наистина бе видяла призрака на сестра си през нощта?
Докато лежеше и размишляваше, осъзна, че един вътрешен глас я кара да стане, поне за малко, а тя винаги се вслушваше в тези гласове. Тъй като бе свободен дух, отиде там, накъдето я поведоха виденията й, подчинявайки се на волята на времето и приливите, а също и на бриза, който й сочеше нова посока.
Макар да бе с богата фантазия, Фернанда Пондероза също така бе и практична. Даде си сметка, че след като бе изминала целия този път, трябваше да се опита да се помири със Силвана. Знаеше, че ако не го направи, сигурно ще продължи да бъде преследвана от разкаянието. Фернанда Пондероза знаеше също, че фамилният бизнес може да й е от полза. По време на пътуванията си тя бе натрупала опит с различни професии, а работата в месарницата щеше да е по-лесна от много други неща, които бе правила. Надяваше се, че това ще умилостиви Силвана и ще я запознае с живота на сестра й. Накрая, тъй като не усещаше засега да я привлича някое друго място, реши, че тук е точно толкова добре, колкото и някъде другаде.
Затова тя стана от леглото, дръпна пердетата и отвори капаците. Установи, че слънцето вече е изгряло, и от прозореца тя се наслади на красотата на околността: срещу нея се простираше равнината, цялата й площ се разделяше грижливо на оградени с плет участъци, засети с пшеница, ръж и ечемик. Редове здрави лозови насаждения се опираха рамо о рамо, в нивите млади слънчогледи кимаха с лениво отпуснатите си глави, а моравите бяха покрити със свежа, ментово зелена трева.
Долу, под прозореца, мебелите бяха покрити с капки роса. Паяците бяха започнали вече работния си ден и предяха проблясващи струни от предмет на предмет, все едно опасваха коледно дърво с лампички. Язовец се бе настанил в сандъка, гълъби гнездяха в косата на богинята Афродита, около чийто постамент бяха попадали парчета мрамор във формата на сълзи.
Фернанда Пондероза освободи семейството костенурки под голямото дърво от едната страна на къщата. Маймуната Оскар седеше в клоните и наблюдаваше как тя дотътри статуята на богинята в средата на двора, а после намъкна останалото в къщата. То представляваше еклектична смесица, която успя да се намърда между покритите с прах вещи на сестра й и зет й. Тя не си направи труда да подрежда. Знаеше, че няма да остане кой знае колко дълго, за да си струва усилието.
Когато приключи, излезе, за да открие Мария Календа, която живееше в една от постройките в далечния край на имота, близо до свинските кочини. Мария Календа всячески избягваше къщата, защото знаеше, че е обитавана от призраци. Виденията на Пердита Касторини, отдавна починалата майка на Примо и Фиделио, предизвикваха чудовищни подутини по тялото й и тя трябваше да се маже с чудодеен мехлем, преди да си легне. Другите призраци причиняваха различни симптоми, а в сегашната криза тя просто нямаше време за алергични реакции.
Докато прекосяваше разстоянието, около Фернанда Пондероза танцуваше трупа миниатюрни кози. Когато мина край кочините, свинете я изгледаха печално. Дори шумните бебета не издадоха звук. Скръбта им се дължеше на смъртта в семейството.
Фернанда Пондероза си проправи път към сградите в далечината. Тя различи две или три фигури, които работеха там. Когато се приближи, си даде сметка, че са само двама души — Мария Календа и някакъв мъж, а между тях на рамка от греди и въжета бе окачено заклано прасе. Мария Календа събираше в кофа кръвта, която се изливаше от дълбока рана в гръдния кош. На края на носа й имаше огромен цирей, който пулсираше като маяк.
— Призраците ходят по земята — съобщи тя на Фернанда Пондероза и посочи към издутината с косматия си пръст. — Можете да бъдете сигурна, неумрелите са сред нас.
Може би беше права.
Мъжът се изправи, когато Фернанда Пондероза се приближи. Очите му я изпиха като кристална вода в жега.
Не носеше риза, само груби непромокаеми панталони и гумени ботуши, а едрите му, широки шоколадови гърди, които започнаха да се издигат и спускат, щом я видя, бяха изцапани с кръв от прасето, което току-що беше заклал. Беше висок. Толкова висок, че Фернанда Пондероза трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Не беше пълен, а набит и мускулест, с широки рамене. След това тя не беше в състояние да каже кои точно негови черти са я поразили. Дали беше косата му, гъста и буйна, лъскаво черна и съществуваща сама за себе си? Беше жива. Сама се чупеше на къдрици. Разделяше се на едни места, после на други. Огъваше се и трептеше. Или бяха очите му? Не приличаха на ничии други очи, които бе виждала. Тъмни, на практика черни, като горящи въглени. Очи на животно, на диво животно.
Фернанда Пондероза усещаше върху себе си осезаемо как я изгарят, но тя беше свикнала с това. Спряха се на гънките на лешниково кафявата цепка на бюста, на змиевидните й извивки, на пухкавите устни.
— Е, ще ни спасите ли? — попита тихо Примо Касторини, очевидно това бе той, деверът на Силвана. Гласът му бе равен, внушаващ респект или сарказъм в зависимост от това как човек би предпочел да го приеме. Бе толкова плътен, колкото черни бяха очите му.
— Не е ли това прекрасно? — добави той по посока на Мария Календа, която се подсмихваше, а кривогледите й очи се стрелкаха мълниеносно между него и Фернанда Пондероза, докато тя се наслаждаваше на момента.
Фернанда Пондероза го наблюдаваше как изтрива потта от челото си с опакото на ръката си и оставя петно от тъмночервена кръв, което правеше вида му още по-опасен.
— Ще остана, докато брат ви се върне — спокойно отвърна тя.
Никога не би могъл да си представи гласа й, никога не би повярвал, че е истински. Винаги щеше да помни вълнението, което изпита, когато го чу за пръв път. Все едно през него чак до слабините му премина светкавица. Единственото му желание беше това чувство да се запази завинаги.
— Брат ми няма да се върне — едва успя да отговори той. Погледът му я възпря да му опонира, но тя знаеше, че Фиделио ще се върне. Гърлото на Примо Касторини сякаш беше пълно със силно нагрят от слънцето пясък. Фернанда Пондероза усети описването на гореща вода пред лицето си, когато Мария Календа заля с вдигаща пара кофа прасето, а после започна да стърже четината със закривен нож.
— Ще дойда следобяд — обеща тя, — за да помогна.
— Ще бъда разочарован, ако не го направите — бавно отвърна той и се приближи. Вече говореше почти шепнешком, което накара Мария Календа да прекрати стъргането и да наостри слух.
Фернанда Пондероза му обърна гръб и се отдалечи. Полюляването на ханша й беше като извивката на вълна, съединяваща се с пясъка на плажа. Като човек, който никога не бе виждал океана, той искаше да легне и да се потопи в него. Не откъсна очи от нея, докато тя вървеше през селскостопанския двор и не се загуби от поглед. Когато се върна към работата си по закланото прасе, изразът на лицето му отново накара Мария Календа да се подсмихва. Непознатата трябваше да внимава.
Денят бе хубав — първи май, а вече бе необичайно горещо. Лятото завладя местността за едно денонощие, но никой не би могъл да предвиди какво ни готви времето по-късно.
Цветовете по живия плет цъфтяха буйно. Въздухът бе пренаситен от богатия им аромат и от звука на насекомите, от жуженето на дебелите пчели, които събираха цветен прашец, и на заетите мухи, от пеещите бръмбари жътвари. Санчио, лекомисленото муле на семейство Касторини, беше на своята ливада и ревеше силно. Като си помисля, че по едно време обмислях да го допусна до сърцето си! Мученето на кравите бе ликуващо като църковен хор. Пилетата къткаха, козите бръщолевеха, а овцете мляскаха. Земята беше пълна с живот, високо горе в синьото небе, което приличаше на току-що измито, лястовиците се стрелкаха и описваха арки и кръгове.
Фернанда Пондероза пристигна в града, където улиците бяха пълни с хора, които обсъждаха странния феномен на пеенето от предната вечер.
Герберто Николето настояваше за компенсация от Министерството на земеделието заради неговите пъпеши: през нощта те бяха пораснали, бяха станали чудовищно големи и се бяха деформирали в смущаващи форми.
Филиберто Карофало се оплака, че козите му дават зелено мляко.
Амелберга Фидоти твърдеше, че фонтанът първо спрял, а после започнал да хвърля зехтин.
По-рано същия ден делегация се потътри нагоре в планината, за да се консултира с отшелника Недо, но не получи от него потвърждение: той, изглежда, бе изпаднал в дълбок транс и не отговаряше на никакви въпроси. Въпреки че гражданите търпеливо го изчакваха да заговори и държаха под носа му онова, което му бяха донесли — месо, яйца, хляб и вълнени чорапи, — ученият мъж оставаше безмълвен и след неколкочасово интензивно наблюдение на брадатия мъдрец гражданите се потьтриха обратно, не по-мъдри, отколкото като дойдоха.
След като изпитаха това разочарование, те отидоха при Сперанца Пати, която най-много се приближаваше до представата за учен в града. Тя разгледа няколко книги в библиотеката и не можа да даде обяснение. Това обаче не спря проучванията й дотук.
Себастиано Монфрегола беше извадил един стол и подстригваше на улицата, както правеше на празници. Когато Фернанда Пондероза успя да си пробие път край него, той беше толкова поразен от приликата с починалата й сестра, че едва не отряза ухото на Франко Лаудато с бръснач.
Фернанда Пондероза знаеше, че магическият звук не е нищо друго освен налудничавата серенада на селския идиот, но не каза нищо.
Докато стигне месарницата, тя трябваше да си пробива път с лакти през тълпата, която чакаше пред световноизвестната пекарна „Бордино“. В днешния ден тук се въртеше бясна търговия в карнавалната атмосфера, обзела целия град. А освен обичайните хлябове и сладки Мелкиоре Бордино, син на собственика, който беше вълшебник, отбеляза деня с марципанови ангели, от чиито гърла се сипеха ноти от златни захарни кристали.
Луиджи Бордино, баща на Мелкиоре, беше наследил занаята от баща си, също Луиджи Бордино, който го бе наследил от своя баща, Манфреди Бордино. Никой не си спомняше времето, когато в този град не е имало пекарна „Бордино“.
Хлябът бе животът на Луиджи Бордино. Миризмата на хляб бе увиснала край него като пара. Нощем в леглото си той мислеше за хляба. Книгите, които четеше, бяха за хляба. Единствените шоупрограми по телевизията, които харесваше, бяха за хляба. Хлябът беше любимата му храна. Не харесваше нищо повече от резен от своя собствен хляб, без украса, без зехтин, без масло, сирене или конфитюр. За него бе достатъчно добър такъв, какъвто беше.
Хлябът на Бордино беше изключително популярен. Имаше още една пекарна в другия край на града и е вярно, че хлябът там беше по-евтин, отколкото при Бордино, но него го купуваха само скъперниците. Онези, които искаха любов в хляба си, се нареждаха на опашката пред „Бордино“ сутрин, когато миризмата на рая се появеше пред магазина.
Но както казва поговорката, човек не може да живее само с единия хляб. Много години бяха минали, откакто съпругата на Луиджи, Глориана, самата тя от фамилия хлебари в Губио, далече на север, отиде до голямата печка на небето. В продължение на много години той хранеше надежди да намери нова любов, но обектът на неговите желания, моята господарка Кончета Крочета, така и не насърчи неговите опити за сближаване.
Много пъти той месеше специално тесто за нея, в което слагаше за специална съставка любов. Сладки изкушения като смокини или нарове, стафиди или ангелика, череши или в сезона — праскови, дори розови листенца. Оформяше любимото си тесто в най-невероятни форми: венци, букети цветя, сърца, плодове, кошници. Изобретателността му нямаше край. А после с най-голямо внимание и нежност ги загъваше в опаковъчна хартия; поставяше ги в кутии и ги доставяше лично до нашата къща, придружени с картичка с почтително съдържание.
Благодарствените бележки на Кончета Крочета се трупаха под възглавницата на хлебаря, но така и не му дадоха претекст да отиде по-далече. Кончета Крочета харесваше тестените изделия, но от чудодейната добавка, любовта, тестото в гърдите й така и не бухна, поне не за Луиджи Бордино. По-скоро когато ядеше хляб, изпитваше по-голяма любов към Амилкаре Кроче.
Луиджи живееше със сина си Мелкиоре, сладкаря, и съпругата му Сузана. В сърцето си Луиджи не можеше да разбере избора на Мелкиоре. Вярно, Сузана не бе виновна, че имаше болен стомах и не беше в състояние да оцени хляба, който беше животът им. Но Сузана не беше лесен човек, с когото да се живее без проблеми. У нея имаше нещо свадливо. Физически тя беше единствената болезнено слаба в околността. А езикът й беше толкова остър, колкото и чертите й. Често говореше за прогреса, за необходимостта да се работи с модерни средства и никога не се уморяваше да изтъква предимствата на електрическите фурни пред печките на дърва и на промишлените постижения, които могат да механизират процеса на месене, който Луиджи обичаше повече от всичко друго. Хлебарят беше непоколебим, но синът му, който копнееше за спокоен живот, започваше да подкрепя жена си.
Най-големият страх на Сузана, който често тревожеше съня й през нощта, беше, че нейният свекър ще се ожени повторно и тя следеше с тревога вниманието, което той оказваше на Кончета Крочета. Тя не се поколеба да прокълне съюза и може би точно това попречи на господарката ми да отговори с повече чувства на ухажването на хлебаря.
Бидейки така самотен, Луиджи започна да се чувства изолиран в собствения си магазин и се страхуваше какво ще донесе бъдещето. В резултат или може би заради самотата и страха той работеше по-усилно от всякога и правеше повече и по-добър хляб.
До пекарната на Бордино се намираше „Щастливото прасе“ — месарницата, която фамилия Касторини държеше в продължение на поколения. Над фасадата, окачено на жици, висеше огромно златно прасе и се усмихваше до уши по-дълго, отколкото някой можеше да си спомни.
Под прасето във витрината бяха изложени всички месарски стоки, които можеха да се намерят вътре: въжета розови наденици висяха на гирлянди, вариращи от миниатюрни с размерите на маслини до големи, дълги по трийсет сантиметра. Имаше качаторе, качаторини, котечини, луганига, мусети и мортадела. Бяха изложени бутове пушена шунка заедно с калъпи варена шунка, блестящи сребърни подноси с нарязани меса, момици, котлети, шкембе, мозък, бекон, сърца, черен дроб и език, а също и цели свински глави с ябълки в устите. Между свинските продукти се виждаха притиснати буркани с мас, горчица, мариновани зеленчуци и бутилки с олио и оцет.
Фернанда Пондероза влезе през вратата на месарницата, оставяйки карнавала зад себе си. Вътре беше хладно и тихо. Белите мраморни повърхности блестяха и въздухът бе пропит с бледорозовия парфюм на свинско.
Отзад една врата водеше към вътрешна стая. Това беше студената стая, където Примо Касторини работеше и приготвяше огромното разнообразие от пресни и пушени меса за изхранване на околността. Всичко се правеше в съответствие със старите традиции, рецепти, които Примо Касторини държеше само в главата си и чиито тайни яростно бранеше. Когато видя Фернанда Пондероза, той усети как нещо вътре в него прещрака. В тясното пространство неговият прелъстителен аромат я заля като вълна, а очите му не изпускаха нейните.
Тя с мъка отмести поглед и остави очите му гладни, после се вторачи в тезгяха, където видя ръцете му сред змии от наденици. Те не отговориха на очакванията й. Бяха гладки и розови, с доста дълги пръсти. Почувства, че Примо Касторини има неподходящи ръце. Те изобщо не приличаха на ръцете на касапин. Това бяха длани на диригент на оркестър, на магьосник или свещеник. Тези ръце правеха котечини: пълнеха свински черва със смес от свински обрезки, крехко свинско месо, мас, подправки и варени свински уши. Въобразяваше ли си или те затрепериха под нейния изпитателен поглед?
Примо Касторини почувства как обикновено сухите му длани плувнаха в пот. Излишната влага щеше да направи месото трудно за обработка и да съсипе надениците. Той усещаше как напрегнатите му мускули разкривяват линията на престилката му. Трябваше да се концентрира върху работата. По-късно можеше да мисли за нея. Когато бъде далеч от нея, треската му ще се поохлади и ще може да си позволи да се наслаждава отново и отново на всяка нейна подробност. Но това не беше лесно. Той цяла сутрин не успяваше да я изхвърли от главата си. И дали ставаше дума само за тази сутрин, само за изминалите няколко часа? Не можеше да бъде. За това време тя се превърна в негов живот. В негова мания. Не можеше да не мисли за нея. Беше го превзела изцяло. А сега превземаше и бизнеса му. Защо не й бе дал по-голяма престилка? Тя преливаше от тази, която Силвана винаги носеше. Той не можеше да се концентрира, след като трябваше да гледа този бюст, навиращ се в лицето му. И тези опасни проблясващи очи. Ако не поставеше сърцето си в надениците, те щяха да станат безвкусни, а заедно с тях и бизнесът му, вече изложен на риск, щеше да пострада още повече. Имаше шанс да го запази, но само ако му отдадеше всичко от себе си. Света Богородице, нейната миризма можеше да побърка всеки мъж. С всяко свое дихание тя му нанасяше удар в стомаха. Той си наложи да си представи, че е замразен в леден куб. Заскърца със зъби. Мълчаливо се помоли тялото му да остане спокойно.
Въздухът в стаята беше студен и сух. Цареше тишина. Помещението бе почти херметически затворено. Нямаше нужда от думи. Наистина нямаше да е мъдро да се наруши тишината — все едно да се счупи скъпоценно яйце. Това беше пантомима или ням филм.
Те работиха заедно целия следобед, за да приготвят тайните смеси по рецептите. Примо Касторини знаеше, че неговите конкуренти от фабриката за свинско на Пучило нямаше да се спрат пред нищо, за да се сдобият с тях. Двамата работеха мълчаливо с прецизността на хирурзи и всъщност нямаше нужда от разговор, защото движенията им се извършваха в почти пълен синхрон и те без думи знаеха какво бе необходимо, което обикновено се наблюдава при хора, работили заедно в продължение на няколко години.
Понякога, докато обръщаха розовите панделки свинско върху мраморния тезгях, пръстите им неволно се докосваха. В такива моменти Примо Касторини се сепваше, сякаш биваше опарен, и когато той правеше това, ъгълчетата на устата на Фернанда Пондероза се повдигаха нагоре в нежна извивка, която тя облизваше с върха на езика си.
Отначало Примо Касторини не хранеше особени надежди за способностите на Фернанда Пондероза. Той я смяташе за онзи тип жени, които са предназначени за показ. Но беше изненадан и въпреки че нямаше да го признае — дори се впечатли. Нейните големи пръсти бяха сръчни, тя работеше внимателно и неуморно и бе почти толкова добра, колкото и той. Примо започна да изпитва чувство за малоценност. Тя манипулираше месото по начин, който го караше да изпитва слабост. Начинът, по който оформяше надениците с търкалящо движение, бе истински акт на поезия. Той отново започна да усеща как съзнанието му се замъглява. Изпи чаша студена вода и избърса бавно уста с опакото на дланта си.
Въпреки пристъпите на Примо Касторини, неговите горещи вълни, сърцебиенето, които напразно се опитваше да скрие от Фернанда Пондероза, двамата свършиха невероятно количество работа през този тих, тлеещ следобед. Заедно изпълниха поръчки, които изоставаха със седмици. Сам Примо Касторини сигурно нямаше да се справи с всекидневните поръчки, които валяха от целия свят. Но не можеше да наеме някой да му помогне, защото не се доверяваше на никого за рецептите си и изпитваше параноичен страх от шпиони. В лицето на Фернанда Пондероза мечтите му се осъществяваха по повече от един начин. Тъй като тя бе част от семейството, той чувстваше, че може да й се довери за рецептите си. Но знаеше, че не може да й довери сърцето си.
По-късно двамата можаха да продължат с обработката на шунките, които въпреки титаничните усилия на Примо Касторини също бяха изостанали.
В продължение на трийсет дни всеки божи ден хилядата нови бута шунка трябваше да бъдат разтривани със сол, която ги предпазваше, преди да бъдат окачени за узряване за една година. След това трябваше да се прехвърля целият запас шунка в складовете, за да се провери степента, която всяка бе достигнала в развитието си. Докато показваше на Фернанда Пондероза как се прави това, Примо Касторини масажираше шунката като любовница. Това беше акт на преданост, от който Фернанда Пондероза я напушваше смях. Тя можеше да втрива сол в някой труп, но не бе в състояние да се влюби в него.
Веднъж, когато му свърши солта, Примо Касторини мина зад нея, за да се пресегне за ново чувалче. Въпреки че успя да не я докосне, защото тялото й го привличаше като магнит, атмосферата между тях внезапно оживя. Моментално стана гореща и напрегната въпреки гробовния хлад на стаята. Тялото го сърбеше и той не знаеше къде първо да се почеше.
Накрая работата им за деня приключи. Всички шунки бяха осолени и складирани. Надениците бяха опаковани в неомазняващи се хартиени пакети и подредени в кашони. Хладилната стая бе измита и блестеше в светлината на флуоресцентната тръба. Примо Касторини не успя да измисли друга причина, за да я задържи там. Макар да не искаше да я освободи, той знаеше, че ако не се махне скоро от нея, нещо в него ще избухне.
Тя отвърза прилепналата униформа и отхвърли дългата си буйна коса. Той не сваляше очи от нея. Те просто не искаха да се отместят. Тя напускаше магазина през предната врата, когато чу как гласът му наруши тишината. Беше тих и едва доловим.
— Защо Силвана не ни каза, че има сестра?
— Много въпроси — отговори тя.
— Само един — успя да промълви той. Но нея вече я нямаше и тъмнината навън я погълна.
Той вдигна захвърлената престилка и зарови лице в нея. Сили не му останаха.
Когато Фернанда Пондероза премина край приказната витрина на пекарната „Бордино“, която грееше с неподходящи за сезона ангели и марципанови животинки, тя не забеляза злобния поглед на Сузана Бордино, който я пронизваше. Цял следобед съзнанието на Сузана се измъчваше с мисли за дошлата сред тях непозната. Сузана разбираше, че тази жена означава лоши новини. Защо хората не можеха да си стоят в родните си места, питаше се тя. Гордееше се, че е родена, живее и със сигурност ще умре в околностите на камбанния звън на родното си място. Сузана не искаше да признае, че непознатата е красавица; според нея върху костите й имаше твърде много плът. Но знаеше, че има някои — и в тази група тя включваше своя похотлив свекър Луиджи, — които могат да бъдат впримчени от нея. Сузана познаваше неговите номера. Но непознатата трябваше да премисли добре нещата, ако смяташе да пипне Луиджи и да отмъкне пекарната под носа на Сузана. Никога. Само през трупа на Сузана. За това Фернанда Пондероза можеше да бъде сигурна.
От един горен прозорец Луиджи също гледаше, носът му изпотяваше стъклото и от този момент нататък той повече не помисли за моята господарка. Изтича долу до пещите, които току-що беше затворил за през нощта, и започна да меси някакво тесто. В това тесто той влагаше цялата неизразходвана страст, която му бе останала. Никога не бе обичал Глориана. Сега това му бе ясно като бял ден. Превръзката беше паднала от очите му. Първите шестдесет години от живота му бяха измама, пълна измама. Сега той откриваше любовта за първи път и сърцето му пееше в набръчканите гърди. Когато погледна надолу от небесата, Глориана заплака; тя бе отдала най-добрите години от живота си на този мъж.
Аркадио Карнабучи беше прав: Фернанда Пондероза започна да съжалява за прибързаните си действия предишната вечер и искаше да се извини, задето го бе намокрила.
Аркадио Карнабучи се изчерви като пещ, отвори вратата на спалнята си и пусна вътре Фернанда Пондероза, която изглеждаше бледа, но решителна. Те минаха без обичайните общи приказки в салона. За какво им бяха думите? Тя бе дошла при него. Нищо друго нямаше значение. Той наблюдаваше как очите на Фернанда Пондероза оглеждат стаята. Слава богу, че бе имал предвидливостта да смени чаршафите. Великолепните нови чаршафи променяха всичко. Надяваше се тя да е впечатлена.
Погледите им се срещнаха. Аркадио Карнабучи не бе сигурен какво видя там. Любов ли беше това? Желание? Смях? А и какво видя тя в неговите очи? Той се почувства гол, макар все още да бе напълно облечен. Без да отмества поглед, Фернанда Пондероза започна да разкопчава блузата си. Устата на Аркадио Карнабучи пресъхна. Той нямаше много опит. Всъщност нямаше никакъв опит. И най-малко с други хора. Разбира се, беше чел разни ръководства, но това не бе същото. Обзе го паника, защото не знаеше какво да прави. И тя щеше да го намрази заради това. Дали да не хукне към вратата сега, когато мечтата му беше на косъм да се сбъдне? Какво щеше да си помисли за него? По-лошо ли бе да я отблъсне с неопитността си или да я накара да се почувства отритната? Той вече бе на границата на припадъка.
Тогава се случи нещо невероятно. Фернанда Пондероза се бе съблякла, без той да разбере, и сега дрехите й лежаха на пода в нежна купчинка около краката й. Тя се приближи. По-близо от всеки друг, който се бе приближавал преди до него с изключение на майка му и може би други членове на семейството, когато все още е бил бебе, може би баща му и баба му. Всъщност толкова близо, че той вече не можеше да я оглежда в подробности — загуби облика й, — тя беше само една голяма и почерняла от слънцето маса. Тогава той осъзна, че е без очилата си. Къде бяха те? Не помнеше да ги е свалял. Но сега това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен този момент.
Почувства устни върху своите. Дъх срещу своя. Топли, меки, пълни устни. Усети как върхът на нос се плъзва съвсем леко срещу неговия. Устните се движеха, все още в контакт с неговите. Те някак засмукваха и манипулираха долната му устна. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Не знаеше дали бе прието да диша. Дори дали бе възможно. Но после спря да мисли и устните му, цялата му уста, отвърнаха на устните на Фернанда Пондероза. Той целуваше. Наистина целуваше. И изглежда, че го правеше както трябва.
Без да знаят, те се бяха прегърнали. Той стоеше изправен на пръсти, опитвайки се да изглежда колкото е възможно по-висок. Ако се налагаше да се навежда, тя го прикриваше добре. Сега той я прегръщаше силно. Миризмата й го плени. Водопадът на косата й се вълнуваше върху ръцете му. Върху голите му ръце. По някакъв начин той се оказа гол. Как се бе случило това? Нямаше никакво неудобство или смущение. Крачолите на панталоните му не се оплетоха. Обувките му не се запънаха до пълното развързване на връзките им. Нямаше миризливи чорапи, за които да съжалява. Как успя тя да постигне това? Как, за бога, се случи това? Той я чувстваше до себе си. Около себе си. Възхитителната й плът се притискаше към него. Усети нежния натиск на гърдите й, които се притискаха към него. Безкрайно дългите й крака бързо се движеха нагоре-надолу по неговите крака. И през цялото време устните им трескаво се търсеха в опит да извлекат някакъв смисъл от копнежа им един към друг, който беше толкова силен, че нищо не можеше да го спре. Смучене, дърпане, изследване. Дланите й блуждаеха върху него. Щеше му се да е по-едър, за да може по-голяма част от него да усеща докосването й. Силните й пръсти натискаха лицето, шията, гърдите, страните, дупето, бедрата му. Някаква миризма увисна като облак около тях. Това бе нова за него миризма. Но тя беше най-опияняващата, която бе възможно да си представи. Това бе миризмата на двете им тела, шепнещи си едно на друго.
Аркадио Карнабучи започна да вие като вълк, който живее високо горе по планинските върхове. Той не знаеше как би могъл да понесе повече от това удоволствие, толкова силно, че ставаше мъчително.
Вън на двора кучето Макс пое щафетата, защото се страхуваше, че вълците са слезли долу в равнината, за да отнесат няколкото пилета, които гледаше господарят му. Проклетото куче беше толкова усърдно. Лаят му бе толкова силен.
— Моля те, не спирай — надвика врявата Аркадио Карнабучи с глас, изпълнен с напрежението на цялата гола сила на неговата насъбрана страст. Гласът на изтерзан мъж. И много различен глас от този, с който обикновено говореше.
Но Фернанда Пондероза бе спряла. Аркадио Карнабучи не можеше да го разбере. В това студено, празно място между съня и пробуждането той накрая осъзна, че е бил измамен от един сън. Макс все още лаеше. Единственият изблик бяха сълзите от гняв и разочарование на Аркадио Карнабучи.
Когато запали светлината и погледна часовника, той не можеше да повярва. Тогава го осени ужасната истина. Беше спал повече от двадесет и четири часа. Беше проспал нощта и следващия ден, и сега тук отново бе нощ. Това бяха последствията на песента, която го бе пресушила до дъно. Той внезапно се паникьоса, че е изпуснал погребението на Мадалони, на което трябваше да пее. Ако го беше изпуснал, можеше да очаква скоро да присъства на собственото си погребение. Но после се сети, че погребението е утре; не беше го изпуснал. Слава богу. Все пак бе пропуснал цял ден. Бе ограбен с цял ден, през който можеше да бъде с нея. Ден, който никога нямаше да се повтори. Какво се беше случило през това време? Ревността го разкъсваше. Би могло да се случи всичко.
Само ако бе погледнал навън, щеше да ме види как стоя там и го чакам.
На следващия ден пътищата на моята господарка и нейния доктор отново се пресякоха. За тях това беше изключителен знак за добър късмет, тъй като бяха събрани заедно два пъти за два дни. Но обстоятелствата на тази среща не бяха подозрителни. Това стана на погребението на градския гробар дон Дино Мадалони от погребална къща „Мадалони“. Смъртта му бе причинила вълнение най-вече защото никой не очакваше самият погребален директор да умре. Сякаш професията му осигуряваше безсмъртие. Ротарианец и играч на бридж, той беше важна личност в обществото и естествено важна клечка в местната организация на мафията.
Кончита Крочета го лекуваше от стомашна язва, която периодично ставаше причина за тревогите на гробаря, като прекъсваше програмата от охолни банкети, с която домакинството му бе знаменито. В допълнение тя налагаше с лапи десния крак на дон Дино.
Въпреки това нито язвата, нито подаграта го отнесоха. Причината беше една наденица. Или поне така разказваше клюката. Говореше се, че надениците от „Щастливото прасе“, онези същите наденици, направени с толкова грижа от Примо Касторини, бяха отговорни за кончината на дон Дино в разцвета на силите му.
Разбира се, в този слух нямаше и капка истина. Сътрудниците на дон Дино го бяха измислили, защото конкуренцията за свинското в региона бе ожесточена и контролираната от мафията фабрика за свинско на Пучило в покрайнините на града възнамеряваше да унищожи конкурентите си. И „Щастливото прасе“ бе последната фамилна грижа, останала в бизнеса.
Погребението, както можеше да се очаква, беше безупречно във всяко отношение. Скръбта на вдовицата Мадалони заради загубата на съпруга й бе засенчена от нейното съжаление, че той не присъства, за да наблюдава славното си изпращане. Шестимата синове на Мадалони Помилио, Приско, Пиро, Малко, Ивано и Гадо носеха ковчега и се движеха с точността на войници на парад. Движенията им бяха толкова идеално синхронизирани, че приличаха на навити с пружина кукли. Не по-малко от трима свещеници водиха погребалната служба; наистина просто не можеше да има повече пищност и обстоятелственост, даже ако погребваха самия епископ.
Прошепнатите клюки, че семейство Мадалони се изхвърлят с прекалено разкошно и дори неблагочестиво погребение, скоро бяха заглушени.
Сред облаците тамян опечалените, които не изплакваха мъката си, плачеха поради възпалените си очи и носове. Безброй восъчни свещи огряваха вътрешността по-ярко от самия рай и димът цапаше тавана, който бе пребоядисан специално за случая.
Въпреки своята неохота и вродена стеснителност Аркадио Карнабучи беше удостоен с особено високата чест да изпее „Аве Мария“ заради впечатлението, което бе направил на дон Дино на Цветница. За да не надделее съпротивата му в последния момент, той беше взет с кола от къщурката му и настанен между братовчедите на дон Дино Селмо и Нарно. Дори му осигуриха роба, с която приличаше на пораснало момче от църковния хор.
През какви агонии премина Аркадио Карнабучи по време на службата. И те нямаха нищо общо със скръбта му за починалия. Той бе в състояние да мисли само за възможността да види отново Фернанда Пондероза, да изчисти всякакви недоразумения и с надежда да й направи предложение за брак; вместо това трябваше да пее на погребение. Разбира се, че не можеше да откаже. Съзнаваше твърде добре, че ако се опита да наложи волята си, наследствената маслинова горичка на династията Карнабучи щеше да лумне в пламъци. Но колко горчиви бяха чувствата му заради тази несправедливост. И как желаеше церемонията да премине по-бързо, за да може да избяга колкото е възможно по-скоро.
Насред всичко това и сред мъглата от тамян доктор Кроче забеляза характерната фигура на моята господарка на църковна пейка няколко реда зад него. Пристигането му навреме бе щастлива случайност. Те си размениха кимвания и когато накрая службата приключи след три часа хвалебствия, разнообразени с химни, четения и самата меса, те се срещнаха на църковната пътека.
Изчервени по един и същ начин, и двамата заговориха едновременно в стремежа си да разчупят леда.
— Прекрасна служба — тя.
— Разкошно изпращане — той.
Думите им се сблъскаха в задушния въздух и се смесиха, като предизвикаха и двамата да изпуснат сподавен кикот и после да се огледат крадешком наоколо от страх, че останалите в паството са ги чули.
Те се гледаха в очите в продължение на сякаш цяла вечност, но това вероятно продължи не повече от няколко секунди.
— Мърдайте — каза някой отзад.
Докторът усети нечий лакът в гърба си.
— Пътеката е задръстена.
— Не се блъскайте.
— Имайте търпение, чувате ли?
— Не мога да дишам в това меле.
— Движете се.
Силата на човешкия поток ги раздели. Телата на опечалените се настаниха между тях като приливна вълна. Моментът беше отминал. Те продължиха да гледат назад един към друг от местата си в навалицата. Никой от двамата не можеше да се бори срещу течението. Оформяха ли чувствените устни на доктора някаква дума, предназначена за сестрата? Тя извиваше шия да види, но вътре бе прекалено задимено, а сега и твърде тъмно, защото свещите бяха изгорели. Каза ли той нещо, каквото и да е? Той усещаше очите й върху себе си — неподвижни, кафяви, топли, приветливи. После, когато затвори клепачи, още ги виждаше.
Навън всички бяха заети в разговор с нахалните сплетници. Поликарпо Пинто искаше да говори за мазолите си. Филиберто Карофало търсеше лекарство за агресивните брадавици, които вгорчаваха живота му. Федра Брини демонстрира целулита си пред цялото паство.
Те се загубиха в тълпата и макар очите на всеки да продължаваха да търсят другия в увеличаващата се маса хора, търсените от тях фигури бяха изчезнали.
Веднага щом Аркадио Карнабучи успя да се промъкне през гъстата тълпа опечалени и да захвърли костюма си на хорист, той се запъти към „Щастливото прасе“, където разочарован научи, че обектът на мечтите му в момента работи. Познаваше слабостите на месаря и това никак не му харесваше. При първа възможност Аркадио щеше да я помоли да напусне.
Фернанда Пондероза беше сама в магазина, защото Примо Касторини трябваше спешно да се погрижи за някаква работа. По-рано той бе получил по пощата една от собствените си свински глави с прикачена бележка, която гласеше: „Дон Дино ще бъде отмъстен.“ Разбира се, касапинът разбираше какви са опасностите, ако се изправиш срещу мафията, но нямаше да позволи да го заплашват. И отиде във фабриката за свинско на Пучило за откровен разговор по въпроса за надениците. Той беше невинен и всеки, който твърдеше обратното, щеше да си намери белята.
Веднага щом камбаните на преподобната камбанария известиха края на погребалната меса, Фернанда Пондероза видя в магазина да влиза мъжът, който й направи серенада в първата вечер след пристигането й. Разбра, че това е той. Веднага позна дланите му. Големи като лопати, неловки и абсолютно неподходящи за хилавото му тяло. Тя разглеждаше мъжа с присвити очи. По-добре да не почваше да пее сега, защото щеше да го изхвърли навън на улицата. Какво искаше?
— Синьор? — Тя добави стоманена нотка в гласа си, за да го обезкуражи.
Боже, тя беше великолепна, помисли Аркадио. Униформата й изчезна по мистериозен начин и сега носеше тясна червена рокля, която очертаваше извивките й и го докарваше до лудост.
Речта, която Аркадио Карнабучи постоянно репетираше наум, след като се събуди от съня си предната нощ, и в по-обща форма през последните двадесет години, моментално се изпари.
Сега на дневна светлина той можеше ясно да види нейното великолепие. Онази нощ на балкона в светлината на фенера успя да получи само бегло впечатление от нея, но сега бе поразен от изумителната й пищност. Даже зъбите й бяха великолепни. Масивни. Като тези на кон. Той сякаш получи физически удар, виждайки я в плът и кръв — въплъщение на пулсиращите му желания, — заобиколена от свински крачета и висящи шунки.
Почувства как се олюлява. Краката му омекнаха. Сякаш не можеха да издържат тежестта му. Внезапно му стана непоносимо горещо. Знаеше, че се изчервява като рак. Започна да се паникьосва. Как можеше да започне да излива сърцето си тук, в свинската стая на месарницата? Имаше толкова много неща, които трябваше да изрече. Той бе съкрушен от мащаба и силата на собствените си чувства. Тези чувства го изпълваха до пръсване.
Не трябваше ли да размисли и да започне да пее? Винаги беше по-изкусен в песните, отколкото в разговорите. Моментът се разтегляше като дъвка. И двамата съзнаваха засилващото се неудобство. Очите на Фернанда Пондероза изпращаха стрели и бодли. Защо той не проговаряше?
— Да? — подкани го тя отново.
Той размърда устни, но думите не можаха да намерят пътя си от объркания му мозък и навън през устата му. За да подпомогне процеса и да свърже необходимите синапси4, той отвори и затвори устата си няколко пъти като риба.
— Шунка — успя да изтърси накрая и ларинксът го засмъдя от усилието, което му струваше тази единствена дума.
Кризата бе преминала. Напрежението в атмосферата на месарницата малко се разреди, но недостатъчно, за да накара и двамата да се почувстват по-удобно.
— Коя? — дойде нейният рязък отговор.
Аркадио Карнабучи само успя да посочи с един от огромните си червеникави пръсти шунката, висяща точно над главата на Фернанда Пондероза. Ръката му, огромна и космата, трептеше във въздуха пред очите й. Това беше отвратително. Нямаше как отвращението й да бъде по-осезаемо или по-очевидно, но Аркадио Карнабучи бе сляп за това. Той си имаше своя сценарий и се придържаше към него. И в пълните й с отрова очи откриваше само любов. Неукрепнала любов, трябваше да признае, но тя все пак беше там. Трябваше да бъде там.
Фернанда Пондероза протегна ръка нагоре и свали долу шунката от куката й. Той я наблюдаваше очарован. Тя усещаше погледа му върху себе си. Той започна да се поти. Тя се изчерви. Той почервеня като домат. Тя му уви шунката в кафява амбалажна хартия и я бутна към него по тезгяха.
— Петдесет — каза му.
Той измъкна смачкана банкнота от един джоб и я протегна към нея. Тя я гледаше така, сякаш съдържаше някаква болест. Внимателно я издърпа от хватката му с върховете на палеца и показалеца си, пусна я от високо в чекмеджето на касата и с трясък го затвори. После започна да работи зад щанда, да подрежда буркани и туршии и да забърсва с парцал блестящите вече повърхности. Аркадио Карнабучи се опита да измисли всякакви възможни причини, за да остане, но това не му се удаде и накрая разбра нейния намек, взе си шунката, измърмори „приятен ден“ и напусна магазина.
Фернанда Пондероза не отговори, а използва шише с дезинфектант за тази част от тезгяха, която бе замърсена от допира на ръцете му.
Той прекара вътре двайсет и три минути и те размениха помежду си точно седем думи. Вън, на улицата, Аркадио Карнабучи беше готов да се унищожи.
Той неколкократно удари главата си в стената на пекарната „Бордино“ съвсем открито пред тълпите минувачи.
Поликарпо Пинто и Себастиано Монфрегола се спогледаха и поклатиха глави.
— Това може да причини на мъжа самотният живот — коментира мъдро Поликарпо.
— Той трябва да се ожени — съгласи се Себастиано.
— Но кой ще го вземе? — извика Лука Карлучио, сбръчканият обущар, който се наслаждаваше на спектатъла от прага си от другата страна на улицата.
— Чух, че е купувал чаршафи…
— Той е на ръба на лудостта, това е ясно.
Сузана Бордино побърза да излезе от пекарната, за да провери за всякакви възможни повреди на сградата, за която се закле, че скоро ще бъде нейна.
— Хей — излая тя към моя нещастен производител на маслини. — Върви си блъскай главата върху стената на някой друг. Такава твърда глава — и да я блъскаш по стените. Нищо чудно да предизвика земетресение.
Аркадио, изумен както от собствената си неадекватност, така и от ударите, които сам си бе нанесъл, тихо се измъкна към маслиновата си горичка и сподели горчивата си тайна със своите дървета. Той знаеше, че реалният разговор с нея не протече добре. Когато подготвяше хубавата си реч, пропусна да вземе предвид своята нервност. Сам саботира добре подготвените си планове. Как проклинаше саморазруши-телните си импулси.
Аз го наблюдавах иззад шумолящия жив плет в покрайнините на горичката и очите ми бяха замъглени от сълзи. Срам ме е да призная, че господарката ми трябваше да отиде на погребението пеша, но тази сутрин аз отново не бях в обора си.
Когато сълзите на Аркадио Карнабучи пресъхнаха и попиха в меката почва на маслиновата горичка, сълзи, които по-късно щяха да придадат допълнителна пикантност на знаменития му зехтин, и успокояващият въздух на древната горичка го утеши, той започна да събира като сврака сребърните частици надежда от купчината боклуци на отчаянието.
Въпреки тази втора несполука той знаеше, че тя му принадлежи и е единствено негова. Утре щеше да се наконти — вече без полумерки, — за да се върне в касапницата. Там щеше да обяви любовта си и да вземе своята награда.