Студена планина

Брачното ми ложе, плувнало в кръв

Инман обикаляше из планината дни наред, загубен и обграден от мъгла и мрачно време. Сякаш валеше от млада луна до стара, макар че кой можеше да каже с това облачно небе, освен ако не се е сетил да брои дните от падането на първата капка дъжд. Инман не беше виждал слънце, луна или звезди поне от седмица и нямаше да се изненада, ако накрая се окаже, че през цялото време се е въртял в кръг или в по-сложни геометрични фигури, но все така без посока. За да не се отклонява от пътя, той се опитваше да избира отправни точки право пред себе си, някое дърво или скала, към които да върви. Продължи да го прави, докато не го осени мисълта, че всички тези отправни точки може да са свързани в един голям кръг, а вървенето в голям кръг по нищо не се различава от вървенето в малък. Така той вървеше слепешком през мъглата, тръгваше по онази пътека, която в момента му се струваше да води на запад и се опитваше да се задоволи единствено с факта, че се движи.

Бе използвал лековете на старата жена докрай и не след дълго раните на главата му се превърнаха в малки набръчкани белези, а мястото на врата му беше само твърда сребриста линия. Болката заглъхна, усещаше я като нещо далечно, с което можеше да свикне. Мислите му обаче не се бяха излекували толкова бързо.

Във войнишката му раница вече нямаше храна. Отначало ловуваше, но дивечът сякаш бе напуснал високите елаци. После се опита да лови раци, които да си вари, но откри, че се труди в продължение на часове, за да събере достатъчно да напълни шапката си, а когато ги изяде, не се почувства особено сит. Обели кората на един малък бряст и я сдъвка, изяде гуглата на голяма колкото тиган рубиненочервена манатарка, но само след петнайсет минути отново умираше от глад. Скоро започна просто да пие шепи вода от потоците и да отскубва малко трева от брега.

Един следобед се улови, че лази по мъхнатата земя до потока и пасе трева като диво животно, с мокра до ушите глава, с остър вкус на кресон в устата и нито една мисъл в главата. Погледна в една локва и видя образа си да отвръща на погледа му — трепкащ и зловещ. Мигом бръкна във водата, за да го размъти, нямаше желание да се гледа.

Господи, само да можеха да ми пораснат крила и да полетя. Щях да се махна от това място, понесен от големите си крила нагоре и надалеч със свистящия вятър. Светът ще се разстеле под мен като ярка рисунка на свитък хартия, а хълмовете ще преодолявам просто и без усилия. Ще се издигам нагоре и нагоре, докато се превърна в малка черна точка в небето. Ще замина някъде. Ще живея сред клоните на дърветата и високите скали. Хора може да се появяват от време на време като пратеници, дошли да ме привлекат обратно към човечеството, но всеки път без успех. Ще отлетя към някой висок връх и ще кацна да наблюдавам ярката светлина на всеки един ден.

Седна и се заслуша в ромона на потока по заоблените камъни, тропота на дъждовните капки по ниските листа. Мокра врана кацна на един кестен и се опита да отърси водата от перата си, после се сви с болнав вид. Инман се изправи на два крака, каквото бе предопределението му, преди да тръгне по една рядко използвана пътека.

По някое време на следващия ден Инман започна да усеща, че го следят. Изви се и видя дребен мъж с малки свински очи, облечен в избелял комбинезон и черно сако. Вървеше безшумно зад него. Можеше почти да протегне ръка и да го хване за врата.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Инман.

Мъжът скочи сред дърветата и се скри зад една фиданка. Инман отиде до дървото и погледна зад него.

Продължи по пътя си, като непрекъснато поглеждаше назад. Понякога се обръщаше рязко, за да изненада потайния си преследвач и понякога той наистина беше там, на известно разстояние сред дърветата. „Опитва се да установи посоката ми, а после ще се върне да каже на военната полиция“ — мислеше си Инман. Извади пищова си и го размаха.

— Ще те застрелям — извика той на дърветата. — Гледай само как ще го направя. Изобщо няма да се замисля. Ще пробия дупка като за куче в стомаха ти.

Мъжът с малките очички изостана, но продължи да го следва като притичваше от дърво на дърво.

Накрая, точно когато Инман излизаше от един завой на реката, мъжът се появи иззад една скала пред него.

— Какво искаш, за Бога? — извика Инман.

Дребният мъж допря два пръста до устни и ги задържа за момент. Инман разпозна жеста като един от знаците на „Червена лента“ или „Героите на Америка“, не си спомняше кои точно. Един доброволец в болницата беше им разказвал за такива симпатизанти на федералната кауза. По отношение на тайните знаци, можеха да се сравняват единствено с масоните. Инман отвърна с тайния сигнал — прокара пръст до дясното си око.

Мъжът се усмихна.

— Мрачни времена настанаха — Инман знаеше, че това също е код. Правилният отговор беше „Да, но очакваме по-добри.“ После мъжът щеше да каже: „Защо?“ и Инман щеше да отговори: „Защото търсим спасителното въже.“

Вместо това Инман каза:

— Може да престанеш. Не съм от „Героите на Америка“ или подобни. Не ме интересуват подобни каузи.

— Да не си дезертирал?

— Сигурно щях да съм, ако имаше къде.

— Значи всичко опира до конкретния случай, аз съм предан горе-долу, колкото тебе. Синът ми загина в Шарпсбърг и оттогава не давам пукната пара за никоя от страните.

— Аз бях в битката при Шарпсбърг — каза Инман.

Мъжът протегна ръка:

— Потс.

Инман стисна ръката му и се представи.

— Как беше при Шарпсбърг? — попита го Потс.

— Горе-долу като всички останали, само че доста по-голяма от обичайното. Първо те хвърляха бомби срещу нас и ние срещу тях. Последва атаката, стрелбата, оръдията и куршумите от мускети. Много момчета загинаха.

Постояха малко да огледат гората наоколо, после Потс каза:

— Изглеждаш изпосталял като скелет.

— Не съм ял много, а и бързах с всички сили, ама и така не съм напреднал много.

— Бих ти дал нещо да хапнеш, ако имах, но нямам. Три-четири мили надолу по пътя има едно добро момиче, ще те нахрани, без да задава излишни въпроси.

Вятърът брулеше дъждовните капки косо и парещо. Инман се уви в одеялото си и продължи да върви, без да забавя крачка. Приличаше на отшелник с качулка и наметало, завърнал се от миналото, мрачен монах, бродещ в търсенето на доброто в душата си, в непрестанен ход, за да избегне омърсяването от допира със света. От носа и брадата му се стичаше вода.

След час стигна до къщата, за която Потс му беше говорил — самотна тясна колиба от дялани трупи, сковани над пътя, на входа на тъмна долина. Прозорците бяха обковани с хартия. Тънка ивица кафяв дим от пръстения комин се носеше на вятъра. В малка кошара на хълма се размърда прасе. Между къщата и комина имаше курник. Инман мина през портата в оградата и извика, за да обяви присъствието си.

Дъждът вече беше примесен с остри парченца сняг, които шибаха лицето му толкова силно, че за момент си помисли, че ще си глътне бузите. Докато чакаше, се загледа в един храст отсреща на оградата, по чиито червени плодове ледените късчета вече започнаха да се задържат. Извика отново и млада жена, почти момиче, отвори вратата със скърцане, показа глава, после отново се скри. Чу изскърцването на резето. „Има основание да се страхува“ помисли си Инман.

Извика още веднъж, като този път добави, че го изпраща Потс за малко храна. Вратата се отвори и момичето излезе на верандата.

— Защо не каза веднага?

Беше красива, дребна и слаба със свежа кожа. Косата й беше кестенява, носеше басмена рокля на цветя, която никак не беше подходяща за това мразовито време. Инман откачи веригата от пирона на портата и се качи на верандата, като междувременно започна да се съблича. Свали одеялото и го закачи в края на верандата да се изцеди. Свали раницата и сухарната си торба и ги сложи на сухо на верандата. После застана в очакване сред падащия лед.

— Ами хайде, заповядай — покани го момичето.

— Ще си платя за храната — уточни Инман и застана до нея.

— Не съм в цветущо положение, но не съм изпаднала чак дотам, че да вземам пари за малкото, което мога да предложа. Има само царевична питка и боб, това е.

Обърна се и влезе в къщата. Инман я последва. Стаята беше тъмна, осветявана единствено от огъня и малкото кафеникава светлина, която влизаше през хартията на прозорците и падаше върху равния дървен под. Макар да беше почти изцяло празна, стаята без съмнение беше чиста. Имаше съвсем малко мебели: маса, два стола, шкаф и плетено легло.

Като се изключи юргана на леглото, в стаята нямаше почти никаква украса. Нямаше снимка на любимия или икона на Исус, нито дори изрезки от списания по стените, сякаш тук бяха в сила строги правила по отношение на идолопоклонничеството. Нямаше дори малка фигурка над камината, или извивка на машата за огнището. Единствен юрганът придаваше завършеност за окото. Беше извезан с мотиви, нетипични за този край. Нямаше звезди или цветя, птички или млекар, или върбови клонки, а представляваше изцяло измислена басня или зодиак от полуреални същества. Сред цветовете преобладаваха убито червено, зелено и жълто, които могат да се получат от кора, цветя и орехови черупки. Освен кафяво, в цялата стая нямаше други цветове, с изключение на свежото личице на наскоро родено бебе, което се бе свило в грубата плетена люлка от борови клони.

Докато оглеждаше стаята, Инман осъзна колко е мръсен. В това чисто затворено пространство той установи, че от дрехите му се носи ужасна миризма на пот от дългото ходене. По ботушите и панталоните му имаше засъхнала кал чак до коленете и при всяка стъпка оставяше следи след себе си. Мина му през ум да свали ботушите, но се опасяваше, че чорапите му ще вонят на гнило месо. Вече доста време не бе ходил бос. Колибата не беше стара и все още се усещаше свежият аромат на издяланите дървета — кестен и бук — който караше Инман да се чувства мръсен и объркан.

Жената придърпа единия стол към огнището и го покани да седне. След минути от прогизналите му дрехи вече се издигаше едва забележима пара, а от подгъвите му по дървения под се бяха образували локвички кална вода. Той погледна краката си и забеляза, че част от подпората на огнището зад тях бе одрана и побеляла.

Тенджерата с шарен боб се люлееше на дръжката си, окачена на железен прът на стената на огнището. Жената му сервира пълна чиния с боб, хляб и голяма глава лук. Остави кофа прясна вода с черпак.

— Можеш да ядеш на масата или направо тук. Тук е по-топло.

Инман взе чинията, ножа и лъжицата в скута си и се нахвърли върху храната. Част от него искаше да бъде възпитан, но скоро не устоя на напора на друга, животинска част от мозъка му и той започна да се храни шумно и с големи хапки, до дъвчене опираше само при крайна нужда. Отказа се да реже лука и започна да го ръфа като ябълка. Наливаше горещия боб в устата си и ръфаше краищата на мазния хляб с такава скорост, че дори сам се изплаши. Чорбата на боба се стичаше по брадата му и капеше по ризата му. Дишането му беше накъсано и носът му свиреше от липсата на ритмично дишане.

С известно усилие успя да забави дъвченето си. Изпи няколко глътки студена вода. Жената беше издърпала стола до другата страна на огнището, седеше и го гледаше, както човек гледа диво прасе да се храни с мърша, тоест с известна доза изумление и отвращение.

— Извинете ме. Не съм ял от дни. Само трева и вода от потоците.

— Няма нужда да се извиняваш — каза тя с такъв тон, че Инман не можа да разбере дали последната дума бе на опрощение или упрек.

Инман я погледна внимателно за пръв път. Наистина беше просто едно бледо слабо момиче, самичко в тази тъмна дупка, където слънцето никога не грееше дълго. Животът й беше низ от лишения, дори копчета нямаше — забеляза, че горната част на роклята й бе завързана с жилава клонка бръшлян.

— На колко години сте?

— Осемнайсет.

— Аз съм Инман. Вие?

— Сара.

— Как така живееш тук сама, Сара?

— Съпругът ми, Джон, замина да се бие. Загина неотдавна. Убили го във Вирджиния. Така и не видя детето си и сега сме само двете с малката.

Инман замълча и се замисли, че всеки мъж, загинал в онази война и от двете страни на барикадата е можел спокойно да опре пистолет до слепоочието си и да отнесе главата си с все същия резултат.

— Има ли кой да ти помага?

— Не.

— Как успяваш да се справиш?

— Ора колкото мога, сея малко жито, гледам и градината от другата страна на хълма, макар че тази година и двете реколти са слаби. Имам си каче с чукало и си меля брашно. И няколко кокошки за яйца. Имахме си и крава, но разбойниците от планините я взеха още през лятото, изгориха малката плевня, разбиха кошарата, взеха брадва и насякоха кучето ми на верандата, за да ме изплашат. Голямата свиня в кошарата е почти единствената ни храна за зимата. Скоро ще трябва да я заколя и умирам от ужас, защото все още не съм го правила сама.

— Ще ти трябва помощ — каза Инман. Изглеждаше прекалено крехка, че да коли и прасета.

— Да се нуждаеш от нещо и да го получаваш са неща, които в скоро време няма да станат едно и също. Вече всичките ми близки са мъртви, а и наоколо няма съседи, които да ми помогнат, освен Потс. А той не е много от полза, когато става дума за работа. Сама върша всичко.

След пет години вече щеше да се е състарила от този товар и в момента, в който го осъзна, Инман пожела да не бе стъпвал в тази къща, да беше продължил нататък, дори това да означаваше да падне покрай пътя и никога да не стане. С прискърбие си призна, че той самият лесно може да попадне във водовъртежа на нейния живот и да продължи да работи от тази вечер до смъртта си. Ако си позволеше да се замисли, щеше да види целия свят, надвиснал над това момиче като неизбежен смъртоносен капан, готов да се спусне и щракне.

Навън почти се беше стъмнило и стаята беше мрачна като меча дупка, осветявана единствено от слабата светлина на огъня. Момичето бе протегнало крака, за да се стопли. Обута беше с дебели мъжки чорапи, навити на глезените, а роклята й се бе повдигнала така, че той виждаше отблясъците на фините златисти косъмчета по гладката кожа на слабите й прасци. Умът му беше толкова размътен от глада през изминалите дни, че му се прииска да ги погали подобно врата на нервен кон, който човек се опитва да успокои, защото във всяка частица от тялото й прозираха знаците на отчаянието.

— Мога да ти помогна — чу се да казва Инман. — Малко е рано, но това време може да се приеме за подходящо за колене на прасе.

— Не бих могла да те моля за такова нещо.

— Не си ме молила. Аз предлагам.

— Ще трябва да ти предложа нещо в замяна. Мога да изчистя и зашия дрехите ти. Няма да им навреди. Онази голяма дупка на палтото ти има нужда от кръпка. Междувременно можеш да облечеш някои от дрехите на мъжа ми. На височина сте почти еднакви.

Инман се наведе и хапна още малко от чинията в скута си и скоро вече я обираше с коричка хляб. Без да го пита, Сара сипа още боб и му подаде парче хляб с вилицата. Бебето заплака. Докато той се трудеше над втората порция, тя отиде в тъмния ъгъл на стаята, разкопча роклята си почти до кръста и започна да кърми бебето, седнала с профил към Инман.

Той искаше да не гледа, но въпреки това видя закръглената й гръд, пълна и искрящо бяла на слабата светлина. След малко тя отдели бебето от себе си и един лъч светлина попадна върху зърното й.

Когато се върна при огнището, носеше сгънати дрехи и чифт чисти и здрави ботуши. Той й подаде празната чиния, а тя остави дрехите и ботушите в скута му.

— Можеш да излезеш на верандата и да се преоблечеш. Ето и това.

Подаде му съд с вода, направен от дъното на кратуна, парче сив сапун и суха кърпа.

Той излезе навън. В края на верандата имаше дъска за пране, а на дървения кол над нея висеше малко кръгло огледало с ръждясала рамка. Мястото за бръснене на младия Джон. Малки късчета лед все още барабаняха по сухите листа, останали по черните дъбове, но откъм входа на долината се виждаха разкъсани облаци, зад които се показваше луната. Инман се сети за кучето, което нападателите бяха убили на верандата пред очите на момичето. Съблече се на студа, дрехите му бяха като одрана кожа, мокри, тежки и провиснали. Не се погледна в огледалото, а започна да се търка силно със сапуна и кърпата. Изсипа останалата вода от кратуната върху главата си и се облече. Дрехите на починалия съпруг му бяха почти по мярка, меки и изтънели от прекалено пране, а ботушите паснаха идеално на краката му, макар като цяло да имаше чувството, че е навлякъл черупката на нечий друг живот. Когато влезе отново в колибата, се почувства като призрак — приел формата на миналото, без обаче да може нищо да промени. Сара беше запалила лоена свещ и миеше съдовете в един леген върху масата. Въздухът около светлината изглеждаше сгъстен. Всички осветени предмети наоколо сякаш имаха ореол. Всичко останало, попаднало в сенките отвъд този кръг, бе сякаш напълно унищожено, завинаги. Извивката на гърба на приведеното над масата момиче бе за Инман форма, която няма да се повтори до края на живота му. Нещо, което трябва да съхрани в спомените, така че ако някога остарее, този спомен да му помогне — няма да върне времето назад, но поне ще е някаква утеха.

Седна на стола до огнището. Скоро момичето се присъедини към него и останаха така мълчаливи, загледани в червеникавите пламъци. Тя го погледна, изражението й бе празно — красиво, но неразгадаемо.

— Ако имах плевня, можеше да спиш там. Но вече нямам.

— Хамбарът е достатъчен.

Тя погледна отново в огъня, сякаш да му каже да тръгва и той излезе на верандата, събра нещата си и мокрото одеяло и заобиколи къщата, за да отиде към хамбара. Облаците вече съвсем се разкъсваха и пейзажът наоколо започваше да се оформя под светлината на появилата се луна. Въздухът бе мразовит. Инман се покатери в хамбара, уви се колкото можа с одеялото сред кочаните царевица. Някъде в долината бухал извика няколко пъти, всеки път с по-нисък глас. Прасето се размърда, изгрухтя и после се смълча.

Инман знаеше, че го очаква студена и неудобна нощ, но като цяло приятна в сравнение с лежането на голата земя. Между дъските на хамбара се процеждаха лунни лъчи и Инман виждаше достатъчно, за да вземе пищова от раницата, да провери десетте заряда, да го отърка в ръкава на ризата на починалия съпруг и да нагласи спусъка наполовина дръпнат. Извади ножа си и го подпря на кожения ботуш, после се уви в одеялата да спи.

Не бе минало много време, когато се събуди от шум от стъпки по сухата шума. Протегна се и сложи ръка върху пистолета, като се движеше бавно, за да не изскърцат дъските. Стъпките замръзнаха на крачка от хамбара.

— Моля те, ела в къщата — каза младата жена и тръгна обратно.

Инман се дотътри навън, огледа се и пъхна пищова в колана на панталоните си, после вдигна глава към малкото късче небе над себе си. Орион се виждаше ясно и сякаш бродеше по билата на околните хълмове като някой, наумил си нещо и следващ целта си. Инман тръгна към къщата и докато приближаваше, видя, че хартията по прозорците свети като японски фенери. Вътре установи, че момичето бе добавило дърва в огъня, чиито пламъци се издигаха нагоре и стаята беше по-светла и по-топла от всякога.

Тя беше в леглото, косата й беше разплетена и се стелеше около раменете й, лъскава на светлината на огъня. Инман отиде до огнището, подпря пищова на малката лавица над камината. Люлката беше придърпана до огъня и бебето спеше по корем, така че от него се виждаше единствено бледа рошава главица, която се подаваше изпод завивките.

— С този пищов приличаш на разбойник.

— Не мисля, че точно сега съм каквото и да е от познатите ни неща.

— Ако те помоля да направиш нещо, ще се съгласиш ли?

Инман помисли малко, за да подготви уклончив отговор, някъде в рамките на вероятностите, някакво изречение, което да не е изцяло ангажиращо. Отговорът му обаче беше:

— Да.

— Ако те помоля да легнеш при мен в леглото, но да не правиш нищо, можеш ли да го направиш?

Погледна я и се запита какво ли вижда тя, като го гледа. Някаква ужасяваща фигура, облечена с дрехите на съпруга й. Явяване на дух, наполовина желан, наполовина вледеняващ? Очите му се спряха на юргана. Квадратите образуваха огромни животни, с големи очи и малки крака, тромави, но хералдически. Изглеждаха сглобени от откъслечни спомени за животни от нечии сънища. Телата им бяха съчленени от мускули, краката им бодливи, а виещите им гърла с огромни зъби — широко разтворени.

— Ще можеш ли?

— Да.

— Сигурна бях, иначе никога не бих те попитала.

Той отиде до леглото, изхлузи ботушите си, вмъкна се под завивките облечен и легна по гръб. Подложката върху нара беше напълнена с прясна слама и ухаеше на суха сладка есен, на фона на която се открояваше аромата на самото момиче, напомнящ за сухите лаврови листа по земята.

И двамата не помръдваха, сякаш между тях стоеше насочена и заредена пушка. След миг Инман я чу да се разтърсва от тихи ридания.

— Ще си тръгна, ако така ще се чувстваш по-добре.

— Тихо.

Тя продължи да плаче още известно време, после седна, избърса очите си в завивката и започна да разказва за съпруга си. От Инман искаше единствено да изслуша разказа й. Всеки път, когато той се опитваше да каже нещо, тя му нареждаше да мълчи. В историята й нямаше нищо забележително, освен че това беше нейният живот. Разказа му как с Джон са се запознали и влюбили. Как построили къщата, как тя работила рамо до рамо с него, сякла дървета, вдигала греди, ковала дъски. За щастливия живот, който планирали да имат в това забутано място, което според Инман едва ли можеше да предложи живот на когото и да било. За трудностите през последните четири години, смъртта на Джон, недостига на храна. Единственият щастлив лъч бил краткият отпуск на Джон — време на невероятно щастие, от което се родило бебето, което сега спеше до огнището. „Тя е единственото, което ме кара да продължавам да живея!“

Последните й думи бяха:

— Прасето е добро. Хранила съм го с много кестени, а преди две седмици го прибрах от гората и му давах зърно, за да може сланината да се отдели. Толкова е дебело, че очите му почти се затварят.

Когато престана да говори, тя се пресегна и докосна белега на врата на Инман, първо с върха на пръстите си, после с цяла длан. Остави ръката си така за миг, после я отдръпна. Завъртя се с гръб към него и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Той предположи, че момичето е имало нужда просто да разкаже на някого колко тънка нишка представлява животът й, където едно прасе може да действа като запушалка на цяла дамаджана мъки.

Макар да бе изтощен, Инман не можеше да се успокои. Докато Сара спеше, той лежеше буден и гледаше тавана и светлината, която постепенно заглъхваше с догарянето на дървата. Толкова отдавна не бе усещал нежния допир на женска ръка, че вече се смяташе за съвсем различен вид създание, от това, което някога беше. Осъден бе на наказанието на неопростените — никога да не познае нежност и животът му да бъде белязан от една-единствена мрачна грешка. А при тези тревожни мисли и непрестанна мъка дори и през ум не му мина да протегне ръка към Сара, да я придърпа към себе си и да я прегръща до сутринта.

Малкото сън онази нощ беше накъсан от видения, породени от бродериите на юргана. Зверовете оттам го преследваха в тъмна гора и нигде нямаше за него убежище. Всички в онова тъмно и нещастно царство се бяха събрали озлобени и настръхнали срещу него, единака, и всичко наоколо бе сиво и черно, освен бледите като месечина зъби и нокти.

Инман се събуди, Сара разтърсваше рамото му и настоятелно му повтаряше да стане и да излезе.

Зората едва просветляваше и в колибата беше много студено, а някъде по пътя към къщата се чуваше приглушен конски тропот.

— Хайде. Независимо дали са от военната полиция или просто разбойници и за двама ни ще е по-добре да не те заварят тук.

Тя изтича да отвори задната врата. Инман нахлузи ботушите, взе пищова от полицата и изскочи навън. Изтича в несвяст до началото на гората, към храстите отвъд потока. Скочи сред тях, после скрит от чужди погледи, си проправи път наоколо, докато намери гъст лавров храст, от който се виждаше входа на къщата. Пропълзя в сянката на храста и надникна иззад един чаталест клон, за да замаскира лицето си. Земята под него пращеше замръзнала.

Видя как Сара изтича боса и по нощница до кошарата на прасето. Свали коловете на оградата и се опита да го примами, но то не помръдваше. Влезе в калната кочина и изрита прасето с окаляни от локвите крака. Прасето се изправи и тръгна бавно, но беше толкова голямо и ниско, че едва успя да прекрачи гредите на земята. Едва се бе отдалечило от кошарата, когато откъм пътя се чу вик:

— Стой, не мърдай!

Полицаи. Инман видя трима, възседнали изпосталели коне. Слязоха и минаха през портата. Двамата носеха пушки „Спрингфийлд“ на лакът. Дулата бяха леко сведени, но пръстите и на двамата държаха спусъка. Третият държеше револвер, насочен нагоре, сякаш възнамеряваше да отстрелва птици, но очите му не се отделяха от Сара.

Приближи към нея и й нареди да седне на земята. Тя се подчини. Двамата с пушките се качиха на верандата и влязоха в къщата, като единият отвори вратата, а другият го прикриваше. Известно време не се показаха, а междувременно третият стоеше до приклекналата Сара, без да я поглежда или да каже нито дума. Откъм къщата се чу трошене и разхвърляне. Когато двамата отново се появиха на прага, единият държеше бебето завито в одеялцето, както би държал кама. То проплака и Сара понечи да отиде при него, но мъжът с пистолета я блъсна обратно на заледената земя.

Тримата се събраха на съвещание в двора, но Инман не чуваше какво си казват заради плача на бебето и молбите на Сара. Успя все пак да различи акцента им, накъсан и бърз като удари на чук, и усети, че изгаря от желание да отвърне на удара с всичка сила. За съжаление те бяха прекалено далече за неговия „Лемат“, но дори и да не бяха, не можеше да се сети за план, който да не значи сигурна смърт за него, Сара и бебето.

После чу, че я питат за пари, къде ги е скрила. С това се изхранват, помисли си Инман. Сара им каза самата истина, а именно, че всичко, което има на този свят, е пред очите им. Те продължиха да я питат, после я заведоха на верандата, като онзи с пистолета държеше ръцете й зад гърба, а единият с пушката отиде до конете и донесе връзки, които приличаха на стари ремъци от рало или седло. Господин Пищов я завърза за един кол с ремъците, а после само посочи с пръст бебето. Един от мъжете разви бебето и го сложи голо на ледената земя. Инман чу онзи с пищова да казва: „Имаме цял ден“, после Сара започна да крещи.

Мъжете седнаха на края на терасата, клатеха крака и си говореха. Направиха си цигари и ги изпушиха. Двамата по-низши влязоха в къщата и се върнаха със саби, после тръгнаха из двора, ръгайки по заледената пръст, сякаш се надяваха да намерят съкровище. Продължиха да го правят известно време. Бебето продължаваше да пищи, а Сара да моли. После онзи с пистолета стана и отиде до Сара, набута дулото на пистолета между бедрата й и каза: „Ти май наистина нямаш нищо, а?“ Другите двама се приближиха да гледат.

Инман започна да се придвижва назад през гората, за да остави коня между себе си и верандата, така че когато ги нападне, да може поне да застреля онзи, който идва иззад ъгъла, преди да го е видял. Планът беше лош, но друг нямаше, като се има предвид откритото пространство, което трябваше да измине, за да стигне до тях. Единствената му мисъл бе, че той, жената и детето вероятно ще бъдат убити, но друг изход не виждаше.

Преди обаче да се е отдалечил много, мъжете отстъпиха назад, Инман спря и се огледа, надявайки се на по-добро преразпределение на силите. Господин Пищов отиде до коня си, взе въже, отиде до прасето и го завърза за врата. Единият с пушка отвърза Сара от кола, а другият взе бебето, вдигна го за едната ръчица и й го хвърли. Започнаха да тичат из двора и да преследват кокошките. Хванаха три, вързаха краката им и ги увесиха на седлата си с главите надолу.

Сара притисна бебето към себе си. Когато видя, че главатарят отвежда прасето, извика: „Това прасе е всичко, което имам. Ако го вземете, по-добре убийте и двете ни, защото и без това така ще свършим.“ Мъжете само се качиха на конете и тръгнаха обратно към пътя — главният водеше прасето, което се влачеше едва-едва в края на въжето. Потеглиха в тръс и се изгубиха зад завоя.

Инман изтича към верандата и погледна Сара.

— Стопли бебето, а после запали голям огън и сложи казан с вода да заври — и изтича надолу по пътя.

Проследи полицаите, като се придържаше към сенките на гората и се чудеше какво точно възнамерява да прави. Можеше единствено да се надява, че нещо само ще се случи.

След няколко километра тримата отбиха от пътя и навлязоха в една вдлъбнатина на входа на тесен каменист дол. Навлязоха малко навътре и завързаха прасето за една акация, после се заловиха да накладат огън на една плоска скала близо до малкото бързо поточе. Инман предположи, че намерението им е да останат тук за през нощта и да се натъпчат до пръсване, дори това да означава да режат месото направо от прасето. Направи дъга сред дърветата, докато се оказа над тях, на ръба на скалата. Скри се сред камъните и ги наблюдава, докато извиха врата на двете кокошки, оскубаха ги и ги одраха, а после ги нанизаха на тънки сурови пръчки над огъня.

Седяха с гръб към скалата и гледаха, докато месото се пече. Инман чу да си говорят за дома и се оказа, че двамата са от Филаделфия, а третият от Ню Йорк. Говореха за това колко им липсва дома и колко биха искали да са там. Инман също би искал да са там, защото не изгаряше от желание за онова, което всеки момент щеше да се опита да стори.

Придвижи се доста по ръба на скалата, вървеше бавно и безшумно, докато стигна до нивото на земята. Близо до края на големия скален къс откри малка пещера и промуши глава вътре: стигаше само няколко метра навътре. Преди много време тук са се подслонявали ловци на кожи и други подобни хора, защото на входа имаше стар почернял кръг за огън. Пещерата бе давала подслон и на други такива хора, много преди това. Знаците им бяха нарисувани по стените — странни ъгловати следи от отдавна изгубено писмо. Едва ли имаше жив човек, който да ги разчете. Други знаци изобразяваха животни, отдавна изчезнали от тази земя, ако изобщо са съществували, създания, изпълвали черепи и скелети, отдавна кухи като стари кратуни.

Инман излезе от пещерата и продължи да заобикаля скалата, докато вече можеше да се приближи към лагера отгоре, покрай потока, който течеше в клисурата. Малко преди да види мъжете, попадна на голяма ела с клони почти до земята, покатери се около три метра и застана изправен, притиснат до тъмния ствол, както дългоухите бухали, докато мътят през деня, искат да останат скрити. Изкряка три пъти като дива гъска и изчака.

Чуваше, че мъжете си говорят, но не различаваше думите. Показа се главатарят, насочил револвер пред себе си. Дойде точно под дървото и спря. Инман виждаше върха на шапката му. Мъжът пъхна револвера под мишница, свали шапката и прокара пръсти през косата си. На темето беше започнал да оплешивява. Там имаше бяло петно колкото жетон и Инман се прицели в него. „Хей!“

Мъжът погледна нагоре и Инман стреля. Пропусна плешивото петно. Куршумът влезе през рамото, близо до врата, и изригна от стомаха сред ярък поток, сякаш повръщаше. Мъжът падна на земята, сякаш костите в краката му внезапно се бяха втечнили. Опита се да се влачи по земята на ръце, но тя сякаш се изплъзваше от хватката му. Той се превъртя и погледна нагоре да види какъв хищник се е нахвърлил върху него с такава тежест. Когато очите им се срещнаха, Инман допря два пръста до ръба на шапката си да отдаде почест, после мъжът издъхна със силно объркано изражение.

— Удари ли? — извика единият с пушката откъм хълма.

След това беше сравнително лесно. Инман слезе от дървото и се върна по същия път, като свърна рязко зад скалата, а после я заобиколи, така че този път се приближи към лагера отдолу, срещу течението на потока.

Двамата при огъня продължиха да викат мъртвия. Инман разбра, че името му е Ибън. Най-накрая се отказаха да го викат, взеха пушките си и тръгнаха нагоре по потока да го намерят. Инман ги следваше, като се криеше сред дърветата. Откриха Ибън. Постояха малко на известно разстояние от почти разчлененото тяло и обсъдиха какво да правят. В гласовете им се долавяше искрено желание да забравят какво са видели, да се обърнат и да се втурнат към дома. В крайна сметка решиха да постъпят така, както Инман бе очаквал. Тръгнаха нагоре по течението, за да намерят убиеца, защото дори за миг не се съмняваха, че е избягал.

Инман ги следваше неотклонно по протежение на дола. Движеха се сред гъстите дървета по брега на потока от страх да не се загубят. Бяха градски чеда, предпазливи в гората и умислени заради убийството, което смятаха, че се готвят да извършат. За тях това беше безпътна пустош и навлизаха в нея боязливо, но на Инман изглеждаха като мъже, тръгнали по оживена улица. Вложиха големи усилия да търсят следи от убиеца, но можеха единствено да забележат някоя голяма дълбока стъпка. Инман се приближаваше все повече и когато ги застреля, беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да ги хване за врата. Първият отнесе изстрел близо до мястото, където гръбнакът се съединява с черепа и на излизане куршумът отнесе по-голямата част от челото му. Естествено, свлече се като чувал картофи. Уцели другия наполовина извърнат, някъде около мишницата. За голямо учудване на Инман, раната не беше смъртоносна. Той падна на колене и заопипва за пушката си.

— Ако си беше стоял у дома, това нямаше да се случи.

Мъжът се опита да залюлее дългия „Спрингфийлд“, за да го насочи към него, но Инман го простреля в гърдите от толкова малко разстояние, че проблясъкът от дулото опърли предницата на куртката му.

Убитите филаделфийци бяха съвсем близо до пещерата, така че Инман ги довлече вътре и ги подпря един на друг. После се върна, взе пушките, подпря ги на стената до тях и тръгна надолу по клисурата. Когато стигна до елата, видя, че последната кокошка се е освободила и е забола глава в разкъсания корем на Ибън от Ню Йорк. Кълвеше опръсканите му в кръв вътрешности.

Инман прерови джобовете му за хартия и тютюн, после седна на земята и загледа работата на кокошката. Сви една цигара, изпуши я и я загаси в подметката на ботуша си. Това му напомни за един химн, който се пееше в канон, но той просто си затананика, като се опитваше да си спомни думите.

Инман реши да гледа на ситуацията в следния контекст: в сравнение с бойното поле пред ниския път във Фредериксбърг или струпаните в рова тела, това е нищо. И на двете места вероятно е убил повече мъже и то по-представителни от Ибън. Въпреки това реши да запази тази история само за себе си.

Стана, хвана кокошката за краката и я извади от нюйоркчанина, занесе я до потока и я зацамбурка, докато отново стана бяла. Върза краката й с парче от връвта на федералните и я остави на земята. Тя въртеше неистово глава и гледаше света през черните си очи с ново изражение, което Инман с изненада определи като интерес и ентусиазъм.

Дотътри нюйоркчанина до пещерата и го сложи да седне вътре при другарите му. Пещерата беше доста малка и тримата седяха почти в кръг. Изглеждаха зашеметени и объркани, а стойката им бе като на пияници, които се готвят да играят карти. От изражението на лицата им изглеждаше, сякаш смъртта е дошла при тях по-скоро като меланхолия, като посърване. Инман взе едно тлеещо дърво от стария огън при входа на пещерата и нарисува по стените животните от юргана на Сара, които го бяха преследвали в света на сънищата предишната вечер. Тяхната ъгловатост му напомни колко крехко е човешкото тяло на фона на всичко остро и твърдо. Рисунките му паснаха като част от древните образи, които вече бяха оставени на стената от ръката на някой чероки или друг преди него.

Инман се върна на поляната, провери конете и видя, че са жигосани военни коне. Натъжи се. Отвърза ги и направи три курса до пещерата, където закара всичките им принадлежности, с изключение на една торба. В нея сложи двете опечени кокошки. Заведе конете нагоре по клисурата, далече от пещерата, и ги застреля в главата. Не му харесваше да го прави, но така жигосани неизменно щяха да доведат следите до него и Сара. Когато се върна отново при лагера, той сложи живата кокошка при опечените и нарами сухарната торба. Развърза прасето и го задърпа след себе си, а това място остави зад гърба си.

Когато се върна в къщата, Сара вече беше напалила буен огън в градината. Над него вреше черен казан с вода, от който се издигаше облак пара. Беше изпрала дрехите му и ги бе проснала по храстите да съхнат. Инман погледна слънцето, още нямаше обяд колкото и невъзможно да изглеждаше.

Обядваха рано с опечените кокошки и се заловиха за работа. След два часа прасето — заклано, опърлено и одрано — висеше бледо от един дебел клон, набучено на кол, който минаваше през сухожилията на задните му крака. Вътрешностите димяха в разни съдове по земята. Момичето се занимаваше с един леген със сланина. Вдигна един пласт лой и погледна през него, сякаш е дантелен шал, после го сгъна и го сложи в легена за претопяване. Инман разфасова трупа с помощта на кама. Разсече го на две половини точно около гръбнака, после ги раздели по дължината на сухожилията на познатите части свинско месо.

Работиха почти до тъмно, успяха да претопят всичката лой в мас, измиха червата за печене, като смачкаха и накълцаха дреболиите и изрезките за наденица, осолиха бутовете и останалото червено месо, източиха кръвта от главата, за да я приготвят за пача.

Измиха се и влязоха. Сара се залови с вечерята, а Инман хапна набързо с чиния препечени кожички, която тя смяташе да предложи към хляба. Тъй като очевидно нямаше да останат, тя сготви нещо като задушено от черния дроб и карантиите, подправени с много лук и лют пипер. Ядоха, после спряха да си починат. После ядоха още.

След вечеря Сара каза:

— Мисля, че ще изглеждаш много по-добре, ако се обръснеш.

— Ако имаш бръснач, мога да опитам.

Тя отиде до сандъка, порови малко и се върна с бръснач и тежко точило от промазана кожа.

— На Джон са.

Отля вода колкото за едно бръснене от хладката вода в едно черно канче до огнището и я сложи над огъня да се стопли. Когато започна да вдига пара, тя я изсипа в малък съд от кратуна. Запали свещ в тенекиен свещник, Инман занесе всичко навън и го нареди на дъската за миене в края на верандата.

Наточи бръснача и намокри брадата си. Вдигна бръснача и забеляза кафяво петно кръв на ръкава на ризата на Джон. Все едно дали от човек или от прасе. Погледна в металното огледало, допря острието на бръснача до лицето си и се залови за работа на трепкащата светлина на свещта.

От втората година на войната насам бе ходил непрекъснато с брада и със смесени чувства очакваше да види как изглежда след всичкото това време. Стърга космите, докато бръсначът се затъпи, после отново го наточи. Не му харесваше да се гледа толкова дълго, че да се обръсне и това бе една от причините да изостави този навик. Както и това, че през изминалите две години бе трудно да следи бръснача и да си топли вода. Решението да ходи брадясал му се струваше като едно нещо по-малко, в което можеше да се провали.

Сега работата му отне доста време, но най-накрая лицето му беше обръснато. Огледалото беше покрито с кафяви петна ръжда и като се гледаше в него, лицето му изглеждаше осеяно със струпеи. В очите, които отвърнаха на погледа му, имаше нещо притаено и напрегнато, което не познаваше. Измъченост и празнота във всичките му черти, които не бяха последица само от гладуването.

„Онова, което седи пред нея сега, е много различно от нейния млад съпруг“ — помисли си Инман. — „Лицето на един убиец, поставено на мястото, откъдето някога е гледал младият Джон. Как ли би реагирал човек, ако както си седи до огъня някоя зимна вечер, погледне към тъмния прозорец и види зад стъклото това лице? Какъв ли пристъп или припадък би предизвикало.“

Трябва да му се признае обаче, че се опитваше да вярва, че това лице в действителност не е негово и че след време то може да се промени към добро.

Когато влезе обратно, Сара му е усмихна и каза:

— Сега приличаш поне малко на човек.

Седяха и гледаха в огъня, Сара люлееше бебето в ръце. Имаше лека кашлица. Инман не смяташе, че то ще дочака края на тази зима. Въртеше се в ръцете на Сара и отказваше да заспи, докато тя не изпее песен.

Тя пееше, сякаш се срамува от гласа си, от начина, по който животът в нея показва, че все още не я е напуснал. В началото сякаш буца бе заседнала на гърлото й и думите се процеждаха през него с голямо усилие. Силата на въздуха от дробовете трябваше да отиде някъде, но попаднала на неподвижна челюст и стиснати устни, тя поемаше по дългия път и намираше израз във високи носови звуци, които причиняваха болка със самотата си.

Песента продължи да се вие остра и писклива в сумрака, а музиката говореше за отчаяние, отрицание, едва доловима паника. Пеенето й, въпреки тази силна съпротива, се стори на Инман най-смелото нещо, което някога е виждал. Като да гледа люта битка, която клони към скръбен завършек. Звуците, които издаваше, бяха сякаш на жена от миналия век, продължила да живее и до днес, толкова стара и уморена. Сара бе прекалено млада, за да звучи така. Ако бе старица, която преди много години, в младостта си, е пяла красиво, човек може да каже, че се е научила да използва отслабналия си глас, за да подсили ефекта; че това е урок за това как да живеем със загубата, как да се примирим с нея и да я използваме както можем. Но тя не беше старица. Ефектът беше зловещ, тревожен. Почти очакваше бебето да заплаче, изплашено от състоянието на майка си, но не, то заспа в ръцете й, сякаш слушаше приспивна песен.

Думите на песента обаче не бяха на приспивна песен. Те пресъздаваха ужасна история, балада за убийство, наречена „Красивата Маргарет и прекрасният Уилям“.34 Песента беше стара, но Инман я чуваше за пръв път.

Когато тази свърши, тя започна „Пътникът странник“. Отначало тананикаше, после тактуваше с крак. Най-накрая отпусна гласа си да запее, но това не приличаше много на музика, по-скоро на изнурено рецитиране на болест на духа, писък на безплодна самота, чиста и непорочна като болката при рязък удар в носа. Песента свърши, последва дълго мълчание, нарушавано единствено от звуците на бухал сред тъмната гора — подходящ завършек на песни, толкова натежали от внушение за смърт и самота, както и доста осезаем намек за присъствието на отвъдното.

На пръв поглед музиката на Сара едва ли би могла да предложи някаква надежда или утеха за бебето или — преди всичко — за Инман. Колко невероятно е толкова жесток дар да разсее тъгата, когато самият той е толкова безрадостен. Но точно така стана, защото макар почти да не говориха до края на вечерта, те седяха един до друг пред огъня, уморени от ежедневната борба на живота, доволни, отпуснати и щастливи, а после отново легнаха заедно в леглото.

На сутринта, преди да поеме на път, Инман изяде мозъка на прасето, попарен и разбит с яйце от кокошката, която бе яла от бандита от Ню Йорк.