Студена планина

Безрадостен скитник

Инман продължаваше да върви. Времето застудя, небето бе синьо, а пътищата — пусти. Маршрутът му неизбежно криволичеше, тъй като се опитваше да избягва бариерите и градовете. Да се придвижва през ненаселените местности и между пръснатите на голямо разстояние ферми бе достатъчно безопасно. Срещаше малко хора, предимно роби. Нощите бяха топли и осветени от огромна луна, която ту се изпълваше, ту постепенно се смаляваше. Често преспиваше в купи сено, където лягаше по гръб, съзерцаваше луната и звездите и си представяше, че е волен скитник, който не се бои от нищо.

Скучните дни се сливаха един с друг, макар че той се опитваше да запомни всеки от тях с по някое събитие. Един от тях премина в лутане из плетеница от разклонения без указателни табели и знаци, тъй че му се наложи многократно да разпитва. Първия път се отби в къща, построена в ъгълчето между два пътя, толкова близо до тях, че верандата й почти ги препречваше. Жена с изтощен вид си почиваше с широко разтворени крака на стол с права облегалка. Бе прехапала долната си устна с поглед, отправен към някакво важно събитие, произтичащо на хоризонта. В скута й, където полата се бе надиплила, падаше сянка.

— Това ли е пътят за Сейлсбъри? — попита Инман.

Жената седеше със свити в юмрук възлести ръце върху коленете. Очевидно решила да се поупражни в изкуството на пестеливия жест, в отговор тя само повдигна палеца на дясната си ръка. Можеше и просто да е нервен тик. Нито един друг мускул на тялото й не трепна, но Инман хвана указаната посока.

По-късно срещна мъж с прошарена коса, седнал в сянката на евкалипт. Беше облечен с хубава жилетка от жълта коприна без риза отдолу. Жилетката бе разкопчана и откриваше съсухрените му гърди, увиснали като бозките на кърмеща свиня. Краката му стърчаха напред и той пошляпваше бедрото си с длан като любимо, но провинило се куче. Когато заговори, се оказа, че речта му съдържа почти само гласни.

— Това ли е разклонът за Сейлсбъри? — попита Инман.

— Е-е-е?

— Сейлсбъри. Това ли е пътят?

— А-а… — беше окончателният отговор.

Инман продължи нататък. След известно време видя мъж, който вадеше лук.

— Сейлсбъри?

Мъжът не промълви и дума. Само протегна ръка, в която държеше глава лук, и посочи пътя.

Всичко, което си спомняше от един друг ден, бе бялото небе и смъртта на един гарван в полет, който тупна глухо в праха пред него с отворен черен клюн и изплезен език, като да вкуси праха; по-късно същия ден срещна три девойки в светли памучни рокли, които танцуваха боси на пътя. Като го видяха, спряха, покатериха се на оградата и седнаха на най-горната пречка, опрели пети на средната и с прибрани до брадичката колене. Той мина край тях, махна с ръка и извика „Здрасти“, но те не отговориха на поздрава му.

Една сутрин Инман вървеше през гора от млади тополи с пожълтяващи листа, макар есента още да не бе настъпила. Единствената му мисъл бе какво ще яде. Движеше се добре, но се бе изморил да се крие, гладува и се храни само с царевична каша, ябълки, сливи и откраднати пъпеши. Мислеше си колко добре биха му дошли малко месо и хляб. Тъкмо преценяваше дали това му желание си струва риска, който щеше да се наложи да поеме, за да си ги осигури, когато се натъкна на група жени, които перяха на реката. Прикри се в края на гората и ги загледа.

Жените, нагазили във водата до колене, удряха дрехите върху гладките речни камъни, плакнеха ги и ги изстискваха, после ги простираха да съхнат по близките храсти. Някои разговаряха и се смееха, други тихичко си припяваха. Бяха мушнали полите си между краката и в коланите на кръста, за да не се мокрят. Сякаш бяха обути в ориенталските шалвари на зуавските полкове, чиито войници изглеждаха странно живописни и празнични, разпръснати мъртви по бойното поле. Жените, неподозиращи, че ги наблюдават, бяха запретнали полите си високо, а водата, изтичаща от дрехите, се плискаше по бледата им кожа и блестеше на слънцето като масло.

В друго време гледката би била съблазнителна, но вниманието на Инман бе съсредоточено върху кошниците и кърпите с храна, които жените си бяха донесли. Бяха ги оставили на брега. Отначало си помисли да се покаже и помоли да си купи нещо за ядене от тях, но бе сигурен, че жените ще се съберат на едно място, ще вземат камъни от дъното на реката и ще го прогонят. Затова реши да остане скрит.

Промъкна се между дърветата и камъните до брега. Протегна ръка иззад ствола на дебела бреза и взе най-тежкия вързоп с храна, оставяйки на мястото му повече от достатъчно пари, защото сметна, че в момента е особено важно да бъде щедър.

После продължи пътя си, хванал кърпата за един от свободните краища, и като се поотдалечи от реката, я развърза и намери три големи парчета варена риба, три сварени картофа и две парчета сладкиш.

Сладкиш и риба? Какво неподходящо съчетание! И колко оскъден обед, особено в сравнение с пира, който си бе представял.

Но така или иначе започна да яде, както си върви. Малко по-късно — докато крачеше по някакъв изоставен път, когато от последния картоф оставаха само две хапки — Инман почувства нещо като сърбеж по тила. Спря се и се огледа. Далеч зад него вървеше мъж, който приближаваше бързо. Инман изгълта картофа и почти тичешком се устреми към завоя. Като го отмина, навлезе в гората и зае добра позиция за наблюдение зад едно паднало дърво.

Не след дълго човекът излезе от завоя. Беше гологлав, облечен в дълго сиво палто с развяващи се поли. Носеше издута кожена раница и тояга, равна по дължина на ръста му. Вървеше с наведена глава, отмервайки крачките си с тоягата като просещ монах от едно време. Като се приближи, Инман забеляза, че лицето му е цялото в белези и подутини с жълтеникав и зелен цвят. Сцепената му устна, макар и почти заздравяла и хванала тъмна коричка, приличаше на заешка. Кичури руса коса стърчаха от бялото му теме, нашарено тук-там от дълги струпеи. Беше толкова слаб в корема, че горните части на панталона му, пристегнати с въже, се застъпваха като широки плисета. Когато пътникът вдигна сините си очи от земята, Инман разпозна проповедника, въпреки злощастните промени във вида му.

Той се надигна иззад ствола и извика:

— Ей, ти там!

Проповедникът се спря и се огледа.

— Мили боже! — възкликна той. — Точно теб търсех!

Инман извади ножа си и го задържа с острието надолу в отпуснатата си ръка.

— Ако си дошъл, за да ми отмъщаваш, дори няма да си хабя патроните. Ще те изкормя като агне.

— О, не, не! Исках да ти благодаря. Ти ме отърва от смъртен грях.

— Изминал си целия този път с надеждата да ми го кажеш?!

— Не, аз странствам. Поклонник като теб. Макар че може би не се изразих точно — не всички скитници са поклонници. Както и да е, накъде отиваш?

Инман огледа проповедника от глава до пети.

— Какво е станало с лицето ти? — попита той.

— Когато ме намериха там, където ме остави, и когато прочетоха бележката, мъжете от паството, начело с дякон Джонстън, ме съблякоха и биха. Хвърлиха дрехите ми в реката и ми отрязаха косата с ножовете си, предполагам, смесвайки случилото се с историята за Самсон и Далила. Дори не ми разрешиха да си събера нещата. Хванаха ръцете ми отзад, и жената, за която щях да се женя, се приближи, изплю се в лицето ми и благодари на Всемогъщия, че няма да стане госпожа Вийзи. Нямаше с какво да покрия срама си, освен с двете си ръце. Наредиха ми да се махам от града, иначе ще ме обесят гол на църковната камбанария. И по-добре. Тъй или иначе, не бих могъл да живея повече там.

— Да, така си е — съгласи се Инман. — А какво стана с другата жена?

— О, Лора Фостър ли? — отвърна Вийзи. — Изправиха я пред съдията, за да разкаже каквото знае, но тя не бе в състояние да говори. Като се разбере, че е бременна, ще я приютят в църквата за известно време, може би година. След това няма да излезе от устата на клюкарките. След две-три години ще се омъжи за някой стар ерген, съгласен да отгледа копелето, само защото в сделката влиза и една добре изглеждаща жена. Ето така ще свърши тя заради връзката ни и заради лекомисленото ми решение да съсипя и нея, и годеницата си.

— Още се чудя се дали постъпих правилно, като те оставих жив — каза Инман.

Без да каже нищо повече той прибра ножа в калъфа, излезе на пътя и понечи да продължи. Но проповедникът тръгна заедно с него.

— Тъй като очевидно си се отправил на запад, бих повървял с теб, ако нямаш нищо против.

— Работата е там, че имам — отговори Инман, мислейки си, че ще е по-добре да върви сам, отколкото в компанията на такъв глупак.

Инман замахна, като че се канеше да удари проповедника, но онзи нито се отдръпна, нито понечи да се защити, дори не вдигна тоягата си, за да се брани. Вместо това се прегърби, за да поеме удара като наплашено куче. Инман спря ръката си. Реши, че като не му стига воля да пропъди натрапника, просто ще си продължи пътя и ще гледа какво ще стане.

Вийзи закрачи до Инман, без да млъква нито за миг. Радваше се, че си е намерил другар. Желаеше да се отърси от бремето на предишния си живот, като го прехвърли на Инман. Искаше да сподели с него всяка грешка, която бе допуснал — а очевидно те бяха много. Бе достоен за съжаление — това бе ясно и на самия него.

— Представях се зле във всяка част от работата си, с изключение на проповедите — призна той. — Виж, там бях добър. Спасил съм повече души, отколкото пръстите на ръцете и краката ти заедно. Но зарязах това и сега отивам в Тексас, за да започна наново.

— Не си само ти.

— На едно място в „Съдии“20 се говори за времената, когато в Израел нямало закон и всеки действал според собствената си справедливост. Чувал съм същото и за Тексас. Земя на свободата.

— Да, така се говори. И какво смяташ да правиш там, да ставаш фермер ли?

— О, едва ли. От мен земеделец не става. Колкото до подходяща кариера, не съм решил още. Липсва ми ясно призвание. Мога просто да си оградя парче земя, колкото цял окръг и да отглеждам добитък, докато стадото стане толкова голямо, че да можеш цял ден да ходиш по гърбовете на животните, без да стъпваш на земята.

— И с какво ще си купиш първия бик и първата крава?

— Ето с това.

Вийзи извади изпод палтото си грамаден армейски „Колт“, с който се бе сдобил, преди да напусне града.

— Мога да се упражнявам и да стана добър стрелец — каза той.

— Откъде го имаш? — попита Инман.

— Жената на стария Джонстън ме съжалила, като разбрала какво се е случило. Видя ме да се крия из храстите, извика ме до прозореца и докато беше в спалнята да ми донесе тези жалки парцали, зърнах пистолета на кухненската маса. Протегнах ръка, взех го и го хвърлих в тревата, а после, като се облякох, си го прибрах.

Звучеше доволен от себе си като момче, което е отмъкнало сладкиш, оставен да изстива на перваза на прозореца.

— Така ми хрумна идеята да стана стрелец. Има неща, които понякога раждат неочаквани хрумвания.

Той вдигна колта пред очите си и го заразглежда, като че очакваше да види бъдещето си в блясъка на барабана му.

През останалата част от следобеда им провървя. Скоро попаднаха на изоставена къща, сгушена в дъбова горичка. Вратите зееха отворени, а прозорците бяха изпочупени. Дворът бе обрасъл с лопен, репей и индиански тютюн. Къщата бе заобиколена от кошери. Някои направени от надупчени парчета кухи евкалиптови дървета, ориентирани по посоките на компаса. Други — от плетени кошове, сиви като стар сламен покрив, започнали да гният и хлътват отгоре. Въпреки че бяха оставени без грижи, пчелите се трудеха усилено под слънцето, като непрекъснато долитаха и отлитаха.

— Ако можехме да бръкнем в някой от тия кошери, добре щяхме да си похапнем — каза Вийзи.

— Ами хайде, давай.

— Не понасям ужилвания от пчели — отговори проповедникът. — Подувам се целия. Не става.

— Но ще ядеш от меда, ако аз го извадя, това ли искаш да кажеш?

— Малко мед няма да ни се отрази зле, ще ни даде сили да продължим нататък.

Инман не можеше да възрази на това, тъй че закопча ръкавите на ризата си, напъха маншетите на панталона в ботушите и уви главата си с палтото, като остави само тесен процеп, за да вижда. Приближи се до един от кошерите, бутна покрива му, бръкна вътре, извади пълни шепи с мед и восък и го изсипа в канчето, което преля и медът потече по страните му. Движеше се бавно и внимателно и затова ужилванията не бяха много.

Седнаха на края на верандата, с канчето помежду им и започнаха да ядат меда с лъжицата. Беше тъмен като кафе, получен от най-различни цветя, пълен с крилца от пчели, гъст и твърд, защото отдавна не бе събиран. Не можеше да се сравнява с бистрия мед от цветовете на кестен, които баща му завързваше пред хралупите на дивите пчели в дърветата. Но за Инман и Вийзи и този беше добре дошъл. Когато медът почти свърши, Инман взе къс от питата и отхапа парченце.

— И питата ли ще ядеш? — попита учудено Вийзи.

— Говориш, като че в канчето има петел — отвърна Инман и задъвка восъка.

— Ще получиш запек от това нещо.

— Полезно е. Дава сили — възрази Инман, отхапа още едно парче и подаде друго на Вийзи, който неохотно го сложи в устата си.

— Още съм гладен — каза той, след като изпразниха канчето.

— Така ще е, ако не ударим някакъв дивеч — отвърна Инман. — Но трябва да вървим, не да ловуваме. При подобни пътешествия се налага да обуздаваме апетита си.

— Някои казват, че това е пътят към царството на удовлетворението, където не ламтиш за нищо и желанията ти угасват. Което според мен е лудост. Удовлетворението идва, когато убедиш сам себе си, че Бог няма да те накаже толкова сурово за това, че си залитнал в посока на задоволяване на желанията си. Някои хора смятат, че в деня на Страшния съд луната ще стане кървава. Според мен на това не бива да се вярва чак толкова.

Инман се изправи на крака и тръгна. Вървяха с бодра крачка около час. Пътят се превърна в пътека, която се изкачи по стръмен хълм, после тръгна край лъкатушещо поточе. Водата се стичаше от хълма по поредица от малки водопади, между които се разливаше в бавни завои и тихи вирове — там, където релефът образуваше равни тераси и ако не обърнеше внимание на някои особености на пейзажа, човек лесно би го взел за планински поток. В сенчестото му корито Инман долови познатия му от планината мирис на гнили листа и влажна пръст и каза това на Вийзи.

Вийзи вирна нос и започна да души.

— Мирише на задник, ако питаш мен — заключи той.

Инман си замълча. Беше уморен и мислите му бяха хаотични. Очите му следваха лъскавата нишка на водата пред тях. Пътят, който тя бе намерила към равното, лъкатушеше като свински черва. От книгите бе научил, че гравитацията в съвършената си форма действа по права линия. Но като гледаше поточето, извиващо се по склона на хълма, това твърдение започна да му се струва съмнително. Завоите показваха как всяко движение е принудено да се нагажда към реалния релеф, независимо от посоката, в която действуват физичните сили.

Като излезе на равното, потокът се укроти и се превърна в мътна вада, която с нищо не напомняше на Инман за планински ручей. Вийзи се спря и каза:

— Виж там.

Насред потока, който беше дълбок, но все още толкова тесен, че човек можеше да го прекрачи с един скок, плаваше сом, по-дълъг от хомот за чифт волове, макар и доста по-широк. Направо приличаше на буре. Имаше отблъскващи малки очички и белезникави мустаци, които излизаха от устата му и се извиваха, носени от течението. Долната му челюст бе изтеглена назад, което позволяваше на рибата по-лесно да събира храна от дъното. Гърбът му бе на тъмнозеленикави петна. Макар да беше джудже в сравнение с чудовището, което Инман си бе въобразил, че обитава глъбините на Кейп Фиър, все пак изглеждаше доста едър. Сигурно се е заблудил някъде по ръкавите и се е озовал в този толкова тесен поток, че посоката на течението му лесно можеше да се обърне, ако някой монтираше напречна шарнирна преграда във водата.

— Става за ядене каза Вийзи.

— Нямаме въдица.

— Какво не бих дал за рибарска пръчка, влакно и кукичка със стръв от голямо намазнено парче бял хляб!

— Да, но нямаме — каза Инман, отвратен от начина на риболов в равнината.

Той вдигна крак, за да пристъпи, сомът се подплаши от сянката му във водата и изчезна нагоре.

Вийзи последва Инман, но продължи да се обръща назад към потока. Изглеждаше недоволен. На всеки сто метра повтаряше:

— Това се казва риба!

Като изминаха около половин миля, Вийзи се спря и каза:

— Трябва да хвана този сом.

Обърна се и хукна обратно. Инман го последва. Когато Вийзи стигна до мястото, където бяха видели рибата, влезе в гората, за да заобиколи, после се показа доста нагоре по течението. Започна да мъкне паднали клони и да ги реди в потока, като скачаше върху тях, за да ги уплътни. Накрая се получи нещо като бент.

— Какво си намислил? — попита Инман.

— Стой там и гледай — отговори Вийзи.

Върна се обратно в гората и заприщи потока и по-надолу, където смяташе, че е сомът. После скочи във водата и тръгна срещу течението, ритайки с крака, и макар да не виждаше рибата, знаеше, че е някъде пред него.

Като наближи горния бент, Инман най-накрая забеляза сома, който буташе муцуна в клоните, търсейки пролука. Вийзи свали шапката си и я хвърли на брега. Прецапа до сома, наведе се и го обхвана с ръце. Човек и риба се показаха на повърхността, разплисквайки вода на всички страни. Вийзи държеше рибата през средата, сключил ръце на белия й корем. Тя се бореше отчаяно. Главата й се блъскаше в неговата. Мустаците й го шибаха по лицето. После се изви като голям здрав лък, изправи се рязко, отскубна се от ръцете му и плесна във водата.

Вийзи дишаше учестено. По лицето му се бяха появили червени белези от ударите на мустаците. Ръцете му бяха нарязани от гръбните перки. Но той се наведе и отново измъкна рибата от водата. Схватката завърши по същия начин. Вийзи опита още няколко пъти, но неуспешно. Накрая и той, и сомът бяха толкова изтощени, че не можеха да се помръднат. Залитайки, Вийзи се изкатери на брега и седна.

— Защо не опиташ и ти? — попита той Инман.

Инман извади револвера си и застреля сома в главата. Той се преметна няколко пъти и замря.

— Хвала на бога — зарадва се Вийзи.

Останаха да пренощуват там. Вийзи остави грижата за огъня и готвенето на Инман. Очевидно не умееше да върши друго, освен да говори и яде. Когато Инман разряза рибата, в стомаха й намери бойник от чук и дрозд, който бе погълнала цял. Той ги остави настрани върху един плосък камък. След това одра кожата от част от гърба и страните и наряза филета. Сред запасите в раницата на Вийзи се намери парче, увита във восъчна хартия, сланина. Инман я разтопи в тигана и изпържи късовете риба, оваляни в неговото царевично брашно. Докато ядяха, Вийзи поглеждаше към камъка и разсъждаваше върху начина на хранене на сома.

— Възможно ли е да е погълнал целия чук преди време и стомашните му сокове да са разтворили дръжката? — попита той.

— Напълно — отговори Инман. — Чувал съм и по-странни неща.

Но дроздът бе истинска загадка. Единственото задоволително обяснение, което Инман можа да измисли, бе, че някоя друга риба, например пъстърва, е скочила над водата, лапнала е птицата от надвиснал клон, после е умряла, сомът я е глътнал от дъното и стомахът му я е смлял отвън навътре, като е останал само дроздът.

Ядоха до насита, докато пържените парчета свършиха. Тогава взеха да режат късове от останалата риба, да ги набучват на пръчки и да ги пекат на жарта. Вийзи не млъкваше и като му омръзна да разправя патилата си, се опита да накара Инман да разкаже за себе си. Откъде е. Къде отива. Къде е бил. Инман му отговаряше с по една дума, седнал с кръстосани крака и забил поглед в огъня.

— И ти си като онзи Легион — въздъхна накрая Вийзи и разказа историята на човека, чийто наранен дух Исус утешил. Как го намерил гол, скрит от хората в дивата гора, където хапел скалите със зъби и си нанасял рани по тялото с остри камъни. Подивял от мъка. Озлобен. — И ден и нощ бродел из планината и пещерите, викал и скимтял като куче. Исус отишъл при него и го излекувал по-бързо, отколкото очистителното минава през червата ти. Легион се прибрал у дома като нов човек.21

Инман не каза нищо и Вийзи продължи:

— Знам, че си избягал от армията. Това ни прави и двамата бегълци.

— Не ни прави никакви.

— Бях негоден за служба — продължи Вийзи.

— И последният глупак би го забелязал.

— Така каза докторът. Чудя се дали съм пропуснал много.

— О, да, страшно много.

— Знаех си.

— Нека ти кажа какво си пропуснал. За да разбереш, колко полезен би бил там един жалък проповедник като теб.

Разказа на Вийзи за експлозията при Питърсбърг. Полкът му бе разположен в непосредствена близост до момчетата от Южна Каролина, които бяха взривени от вражеските сапьори. Инман беше в укрепения с плет окоп, където печеше ръж, за да свари онова, което наричаха кафе, когато земята край позицията вдясно от него се надигна. Стълб от пръст и хора се извиси във въздуха, после всичко се разлетя наоколо. Върху Инман се изсипа дъжд от пръст и камъни. Откъснат от коляното крак, заедно с ботуша, падна до него. Някой тичаше по окопа и крещеше: „Адът се взриви!“

Войниците вдясно и вляво от зейналата яма се приготвиха да посрещнат очакваната атака, но след малко видяха, че федералните са влезли в кратера и удивени от стореното, се щурат вътре, смутени от промяната в пейзажа.

Хаскел незабавно докара минохвъргачките си, нареди ги по ръба на кратера и ги зареди с минимално количество барут, тъй като трябваше просто да изстрелят мините на петнайсет метра, където федералните се бутаха като прасета в кочина, очакващи удара на чука между очите. Мините разкъсаха мнозина от тях на парчета, после прекратиха огъня и полкът на Инман атакува кратера. Боят там бе по-различен от всички сражения досега. Война в най-древната й форма, сякаш стотици мъже бяха затворени в пещера, рамо до рамо и им бе заповядано да се избиват един друг. Нямаше достатъчно свободно пространство за зареждане на мускетите и за стрелба, така че ги използваха повече като тояги. Инман видя как барабанчикът удря главата на вражески войник с кутия за амуниции. Федералните почти не оказваха съпротива. Дъното се покри с трупове и парчета от тела. Толкова много хора бяха разкъсани от взрива и от мините, че земята бе станала плъзгава и изпускаше ужасна воня от влажните им вътрешности. Над кратера се виждаше къс небе, като че това тук долу бе единственият съществуващ свят, а клането — всичко, което произтича в него. Избиха всички, които не успяха да избягат.

— Ето какво си пропуснал. Съжаляваш ли?

Инман си постла и заспа, а на сутринта отново закусиха с рибата. Изпекоха парчета и за из път, но въпреки това от сома остана повече, отколкото бяха изяли. Три гарвана търпеливо чакаха на върха на близкото дърво.

Късно следобед на другия ден се събраха облаци, излезе вятър и заваля силен и упорит дъжд. Потърсиха убежище. Вийзи през цялото време потриваше тила си и се оплакваше от главоболие, тъй като по-рано през деня Инман го бе цапардосал с главина от колело на каруца.

Бяха влезли в някакъв на вид безлюден селски магазин да си купят храна, и още щом прекрачиха вътре, Вийзи извади колта си и заповяда на продавача да изпразни касата. Инман грабна първия тежък предмет, който му попадна под ръка — главината от рафта до вратата — и удари с нея Вийзи по главата. Той се свлече на колене, а колтът издрънча на дървения под, търкулна се и спря до чувал с брашно. Вийзи едва не изгуби съзнание, но получи пристъп на кашлица, който му попречи да припадне. Продавачът погледна Вийзи, после Инман, изви вежди и каза:

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Инман се извини, взе пистолета, сграбчи Вийзи за яката и го вдигна като за дръжка. Издърпа го на верандата, сложи го да седне на стъпалата и се върна вътре, за да купи нещата. Междувременно продавачът бе извадил пушка и бе приклекнал зад тезгяха, взел на мушка вратата.

— Изчезвай — каза той. — Имам само трийсет сребърни цента, но ще убия всеки, който е дошъл да ми ги вземе.

Инман вдигна ръце с дланите нагоре.

— Онзи там е просто един глупак — каза той, отстъпвайки.

Сега, докато вървяха под дъжда, Вийзи изхленчи, че иска да седне под някое дърво. Но Инман, загърнал се в брезента, не му обръщаше внимание и вървеше напред, оглеждайки се за изоставен плевник. Не откриха такъв. По-късно срещнаха възрастна негърка робиня. Беше си направила огромна шапка от сложно сплетени големи листа от каталпа22. Вървеше суха като под чадър. Още щом ги видя — двама окаяни скитници — им каза, че някакъв човек наблизо, който хич не го е грижа за войната и не задава излишни въпроси, дава стаи под наем.

След около миля намериха мястото — неугледен крайпътен хан с конюшня. Дилижансите сменяха конете тук, а пътниците намираха подслон. Главната сграда представляваше неприветлива кръчма с долепена отзад ниска пристройка с дървен покрив. Боядисана в ръждив цвят, сгушена под два огромни дъба. Преди войната, когато шосетата до пазарите край строящите се железопътни линии гъмжали от стада, тук отсядали свинари, говедари и гъсари заедно с добитъка си. Но тези райски времена бяха отминали и сега, пръснатите наоколо кошари бяха почти празни и обрастваха в бурени.

Инман и Вийзи се приближиха до вратата и опитаха да я отворят, но тя бе залостена, макар че отвътре се чуваха гласове. Почукаха и в цепнатината между дъските се показа едно око. Резето се вдигна, те влязоха и се озоваха в усойна дупка без прозорци, изпълнена с остър мирис на мокри дрехи и нечиста коса и осветена единствено от огъня в огнището. Очите им не бяха привикнали с тъмното, но проповедникът пристъпи напред, ухилен като че навлизаше в позната територия и очакваше да срещне приятели. След няколко крачки се спъна във възрастен човек, седнал на ниско столче, и го катурна на пода. Човекът изруга и откъм тъмните фигури край масите се разнесе съчувствено мърморене. Инман сграбчи Вийзи за рамото и го тикна зад себе си. Изправи съборения стол и помогна на стареца да стане.

Намериха си места и когато зрението им се проясни, забелязаха, че пожар е прогорил отвори в покрива в единия край на помещението. Дупките си стояха неизкърпени и дъждът падаше около огнището почти както и вън, така че посетителите едва ли щяха да се изсушат скоро. Огнището беше огромно, простиращо се напреко в единия ъгъл и при вида му човек започваше да си представя ярки празнични пламъци. Но огънят, който в момента гореше в него, спокойно можеше да се покрие целия с конско седло.

След минута от стаята отзад излезе чернокожа проститутка, едра колкото здрав мъж. В едната си ръка държеше бутилка. В другата — пет чашки, пъхнала дебелите си пръсти в тях. Инман забеляза червената дръжка на бръснач, тикнат в косата над дясното ухо. Около кръста носеше кожена престилка, а роклята й бе с ниско деколте, откриващо огромния й бюст. Като мина край огъня, всички мъже се извърнаха, за да видят очертанията на разкошните й бедра през тънката рокля. Роклята беше къса и мускулестите й прасци бяха изцяло непокрити. Беше боса, с кални ходила. Кожата й беше черна като капак на печка. Жената изглеждаше добре, поне за мъжете, които си падаха по пищни красавици. Мина през помещението, наля питиета и след това дойде на масата на Инман. Сложи две чаши и ги напълни, после си дръпна стол и седна с разтворени крака, при което роклята й се вдигна нагоре. От вътрешната страна на бедрата Инман различи белег от нож, започващ от коляното и губещ се в сянката под надиплените й поли.

— Господа — каза тя, премервайки ги с поглед, за да прецени какво може да измъкне от тях.

После се засмя. Прави бели зъби, синкави венци. Проповедникът изпразни чашата си, бутна я към нея и спря поглед върху вдлъбнатината между гърдите й. Тя я напълни и каза:

— Как ти е името, миличък?

— Вийзи. Соломон Вийзи.

Гаврътна и втората чашка, без да откъсва очи от могъщата й гръд. Обзе го такава похот, че чак затрепери.

— Е, Соломон Вийзи, какво имаш да ми кажеш за себе си?

— Не много.

— Ами да. Като те гледам, не си кой знае какво. Но това няма значение. Колко ще платиш, за да отидеш отзад с Голямата Тилди?

— Много — най-искрено отговори Вийзи.

— Въпросът е дали имаш толкова.

— О, бъди спокойна.

Тилди погледна към Инман.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита тя.

— Вие вървете напред.

Преди да тръгнат, един мъж в мръсно кожено сако и дрънчащи шпори се приближи откъм другия край на помещението и сложи ръка на рамото на Тилди. Имаше червена пъпка на слепоочието и изглеждаше пийнал. Първата работа на Инман бе да огледа въоръжението му. Пистолет на едното бедро, нож на другото, ръчно измайсторена палка, окачена на халка на колана му. Мъжът се наведе над Тилди и каза:

— Ела при нас, како. Искаме да си поговорим.

— Имам си работа тук — отговори тя.

Мъжът погледна Вийзи и се ухили.

— Този дребосък няма думата.

Вийзи скочи, измъкна колта и понечи да го опре в корема на натрапника. Но движенията му бяха толкова бавни и предвидими, че докато се прицели, онзи успя да извади своя пистолет. Ръката му бе изпъната докрай и дулото бе на един пръст от носа на Вийзи.

Ръката на Вийзи затрепери и цевта на колта клюмна надолу, така че ако беше стрелял, щеше да улучи крака му.

— Прибери го — каза Инман.

Двамата насочиха очи към него и в това време Тилди се пресегна и взе пистолета на Вийзи.

Мъжът погледна Вийзи и сви устни.

— Мръсна кучка — каза той на Тилди, после се обърна и изсъска на Вийзи: — Тя току-що ти спаси жалкия животец, щото ако те гръмна невъоръжен, ще наруша закона.

— Искам си пистолета — каза Вийзи.

— Млъквай — обади се Инман, без да отмества поглед от пъпчивия.

— Няма да го дам — отвърна оня.

Инман не каза нищо.

Мъжът продължаваше да държи пистолета, насочен в главата на Вийзи и изглежда нямаше намерение да слага край на спречкването.

— Май ще те цапардосам с него, вместо да ти го връщам — каза той и раздруса оръжието в лицето на Вийзи.

— Ей! — извика Инман.

Онзи се обърна и видя „Лемат“-а на масата. Ръката на Инман лежеше върху него.

С показалеца на свободната си ръка Инман му даде знак да се отдръпне.

Мъжът не се помръдваше, вперил поглед в револвера, и колкото по-дълго гледаше, толкова по-спокоен ставаше Инман. Накрая онзи прибра пистолета си и се отдалечи, като сърдито си мърмореше под носа. Събра компанията си и всички излязоха навън.

— Дай ми го — обърна се Инман към Тилди. Тя му подаде пистолета на Вийзи и Инман го затъкна в колана си.

— Заради теб щяха да ни застрелят и двамата — каза му Инман.

— Едва ли. Бяхме двама срещу един.

— Не, не бяхме. Не разчитай на мен да те отървавам.

— Е, ти току-що го направи.

— Все едно, не разчитай на мен. Следващия път и пръста си няма да мръдна.

Вийзи се ухили и каза:

— Предполагам.

После двамата с Тилди станаха и тръгнаха през помещението. Вийзи сложи ръка на безформената й талия. Инман дръпна стола си до стената, за да не го изненадат в гръб. Вдигна празната си чаша към мъжа в престилка, който изглежда бе барманът.

— Голямо огнище — каза Инман, когато човекът дойде с бутилката.

— През лятото го варосваме и слагаме вътре легла. Най-прохладното място, на което някога си спал.

— Да — отвърна Инман.

— Ще обядваш ли?

— Да. От няколко дни ям каквото намеря из гората.

— Ще стане след около два часа — каза мъжът.

До края на деня в кръчмата се отбиха още няколко посетители. Двама възрастни мъже на път за пазара в близкото градче, където щяха да продадат товар земеделски продукти. Белокос търговец с количка, пълна с тенджери, макари с разноцветни ленти, тенекиени канчета, малки шишенца от кафяво стъкло с лауданум и различни спиртни настойки от билки. Още няколко скитника. Всички се събраха на приказка и на чашка на дълга маса. Говореха за отминалите дни с дълбока носталгия. Единият каза:

— Сума ти добитък съм прекарвал оттук.

Друг разправи за стадото гъски и патици, с които веднъж минал по тия места. На всеки няколко дни трябвало да потапят краката на птиците в горещ катран и после в пясък, за да не им се изтърка плавателната ципа. Всеки имаше какво да разкаже.

Инман остана сам през целия следобед на масата си в сухия край на помещението, отпивайки кафявата течност, която би трябвало да е бърбън, но на която освен алкохола й липсваха останалите качества на това питие. Гледаше раздразнено към безполезния огън отсреща. Другите току го стрелкаха с очи с известно безпокойство. Лицата им бяха като огледала, в които Инман виждаше себе си, както несъмнено го виждаха и те — човек, който ще те гръмне за едното нищо.

Инман бе платил пет долара за нощувката в плевника и още пет за вечерята, която представляваше не повече от половин купа с тъмно задушено заешко и пилешко с парче царевичен хляб. Колкото и обезценени да бяха парите, това си беше скъпо.

След вечеря, в последния здрач, той застана под навеса над вратата на конюшнята на гърба на хана. Облегна се на парапета и се загледа в тежките капки дъжд, които падаха в калния двор и по пътя. Излезе студен северен вятър. На гредите бяха окачени два фенера. Светлината им изгледаше размита от дъжда и не вършеше почти никаква работа, освен да се отразява от локвите и да подчертава тъмните сенки на фона на по-добре осветените отделни детайли от предметите. Дъждът барабанеше по покрива на навеса и Инман се сети за думите на Лонгстрийт при Фредериксбърг: федералните падат с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща. Инман си каза: нищо подобно, изобщо не беше така.

Гредите бяха стари, с изпъкнали жилки, и на пипане бяха като прах, дори във влажния въздух. Два мокри коня стояха с наведени глави под дъжда в ограждението оттатък пътя. Други, извадили по-голям късмет, стояха вътре в конюшнята, но това бяха коне, дето ти се озъбват само ако ги доближиш, и Инман видя как една кафеникава кобила отхапа парче плът с големината на кестен от рамото на един от тръгналите на пазар мъже, който минаваше оттам, за да стигне до стаята си.

След като постоя, загледан в притъмняващия пейзаж, Инман реши да си легне, за да може да стане рано и продължи пътя си. Като се качи по стълбата на плевника, видя, че съквартирантът му вече е там. Беше белокосият търговец. Другите си бяха платили за легло. Беше пренесъл горе шишенцата и кутиите от количката си. Инман стовари багажа си на куп под корниза. Излегна се в куп сено в края на кръга жълта светлина от газената лампа, която търговецът бе взел от хана и окачил на дълъг пирон, забит в една от гредите на покрива.

Инман наблюдаваше как мъжът събува обущата и чорапите си, седнал под трепкащата светлина. По петите и пръстите на краката му бяха излезли кървави мехури. От кожена чанта извади ланцет. Стоманата на острия инструмент проблясна в светлината на фенера като матово злато. Търговецът разряза мехурите и остави розовата течност да изтече, като ги притискаше с пръсти. После обу ботушите си и каза:

— Така.

Избърса пръстите си в панталона, изправи се и внимателно закуцука напред-назад из плевника.

— Така — повтори той.

— Май си се пребил от вървене също като мен — каза Инман.

— Има нещо такова.

Мъжът извади часовник от джоба на палтото си и го погледна. Чукна го с кокалчето на пръста и го доближи до ухото си.

— Мислех, че е по-късно. А е едва шест.

После свали лампата от пирона, сложи я на пода и легна в сеното при Инман. Известно време мълчаха. Дъждът шибаше покрива над главите им и им напомняше колко хубави неща са здравият покрив и сухото сено. Жълтият кръг светлина придаваше уют на просторния плевник. Пространството извън него тънеше в мрак, сякаш светлината чертаеше стените на стая около тях. Чуваха пръхтенето и шаването на конете долу. Сънливото мърморене на хора.

Търговецът отново затършува из сандъка си и извади голямо калаено шише. Измъкна тапата му и отпи продължително. После го подаде на Инман.

— Фабрично уиски от Тенеси — каза той.

Инман отпи. Хареса му упойващата смесица от вкус на пушек, кожа и други неща.

Дъждът навън се усили, излезе бурен вятър, който засвири из пролуките между дъските по покрива. Гредите заскърцаха. Лампата трепна и се залюля. Цяла нощ вилня буря. Излегнали се в сеното, те пиха сред гръмотевиците и светкавиците, разказвайки си истории за изгнаничество и нерадостно скиталчество.

Инман научи, че името на търговеца е Одъл, а под светлината на фенера откри, че далеч не е стар, въпреки бялата като гъша перушина коса. В най-лошия случай бе с няколко години по-напред във времето от Инман.

— Животът ми не е лесен. Никак даже — каза Одъл. — И не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто съм сега. Родих се богат. Наследник съм на плантация от памук и индиго в Южна Джорджия. Цяло състояние. Всеки момент, може би, защото баща ми е вече стар. Може и вече да е пукнал, старият негодник. Всичко можеше да е мое. Земя, толкова обширна, че не си струва да се измерва в акри. Простира се на десет мили в едната посока и на шест — в другата. Плюс повече негри, отколкото са нужни. И всичко това — мое.

— Защо не си там? — попита Инман.

Отговорът на този въпрос отне по-голямата част от вечерта и когато маслото в лампата свърши, търговецът продължи на тъмно тъжния си разказ за трагичната любов. Одъл бил щастливо момче. Най-големият син в семейството. Отгледан и образован с мисълта, че един ден ще поеме плантацията. Работата била там, че като младеж на двайсет години, се влюбил съвсем неподходящо в една от чернокожите прислужници, робиня на име Лусинда. По собствените му думи в тази любов имало нещо налудничаво, защото всеки знае, че да се влюбиш в такава жена е признак на съмнително психично здраве. В началото била на двайсет и две години, с незначителна част негърска кръв в жилите. Косата й не била по-тъмна от цвета на ощавена еленова кожа, каза той. Истинска жълта роза.

Нещата се усложнявали от факта, че Одъл неотдавна се бил оженил за дъщерята на другия най-едър плантатор в окръга. Бил толкова изгодна партия, че можел да избира измежду девойки отблизо и далеч. Тази, която избрал за съпруга, била дребничка и крехка. Податлива към пристъпи на нервна преумора, тя прекарвала по цели дни на кушетката в гостната. Но била безспорна красавица и той я пожелал по-силно от всяка друга. Но като свалил купищата кринолини от нея след сватбата, станало ясно, че отдолу няма почти нищо. Била слаба като вейка. Не намерил там онова, което трябвало да го задържа край нея.

В голямата къща живеело цялото семейство — Одъл, мъничката му съпруга, родителите му, брат му, сестра му. Задълженията на Одъл не били много, тъй като баща му все още можел да се справя сам. Не че владеел до съвършенство уменията на земевладелец; главното постижение в живота му било трайното пристрастяване към пиенето на абсент вместо традиционното уиски, започнало по време на пътуването му до Франция на младини.

Като нямал с какво друго да се занимава, Одъл прекарвал повечето си време в четене. В студените месеци ходел на лов, в топлите — за риба. Започнал да се интересува от коне. Отегчавал се.

Лусинда се появила в къщата в резултат от спечелени от баща му залози по време на есенния лов на мечки. Вследствие на вечерните игри на карти, голям брой прасета, няколко семейства роби, ездитен кон, котило кучета птицелови, прекрасна английска пушка и Лусинда сменили притежателя си. В деня, в който била доведена от бившия си собственик, тя не носела нищо друго освен не по-голям от тиква вързоп със завързани краища, съдържащ всичките й лични вещи.

Пратили я да работи в кухнята и тъкмо там Одъл я видял за пръв път. Влязъл в помещението и на мига се влюбил в чупливата черна коса, красивите ръце и крака, в стегнато опънатата по ключицата кожа. Била боса и докато гледал изящните й малки ходила, му се искало жена му да е мъртва.

Месеци наред след това прекарвал повечето от времето си, седнал на стол в ъгъла до печката с чаша кафе в ръката, занасяйки се с Лусинда, докато накрая всички в къщата разбрали какво става. Един ден баща му го дръпнал настрана и го посъветвал да реши въпроса, като я заведе в някоя от пристройките й я оправи, както се изразил.

Одъл се отвратил. „Аз съм влюбен“, казал той.

Баща му се изсмял. „Отгледал съм глупак“.

На другия ден бащата на Одъл дал Лусинда под наем на едно семейство на другия край на окръга. Те били дребни фермери и не можели да си позволят да купуват роби. Разбрали се да плащат на бащата на Одъл наем за нея. Започнали да я пращат на полето, да дои кравите в обора, да носи дърва и да върши всякаква друга работа.

Одъл се отчаял. Прекарвал много дни в леглото. Или в скитане из околността, в пиене и хазарт. Докато открил, че два пъти седмично жената на фермера праща Лусинда да продава яйца в града.

В тези дни Одъл скачал от леглото в отлично настроение и обявявал, че отива на лов. Нареждал да оседлаят коня му, да доведат чифт кучета и да окачат на седлото калъфа със заредената му пушка. Мятал се на седлото направо от верандата и препускал в галоп миля след миля. Преливащи от радост като при истински лов, кучетата игриво тичали край него, като от време на време се стрелвали в гората, привлечени от познати миризми. Одъл влизал в града, преминавал през него, излизал от другия му край и пресрещал Лусинда, която вървяла боса с кошница яйца на рамо. Той слизал от коня и тръгвал до нея. Взимал кошницата й. Търсел подходящи теми за разговор. Нито веднъж през тези първи месеци не се опитал да я заведе в гората. Тя го молела да не го прави, заради него самия и заради себе си. В покрайнините на града й връщал кошницата, хващал ръката й и се сбогували с наведени глави.

Естествено, в крайна сметка Одъл все пак започнал да я води в гората, където лягали върху килима от борови иглички. После започнал да я посещава нощем в колибата й по няколко пъти месечно. Спъвал коня в гората и връзвал кучетата за някое дърво. Като излизал на просеката, където била колибата, тя се втурвала към него, облечена в тънка нощница. Той я взимал в обятията си, после влизали вътре и оставали в леглото до зори.

За да отсъства от къщи, измислял какви ли не причини. Основната била ловът на миещи мечки и не след дълго всички роби в околността вече знаели, че Одъл е готов да плати повече от долар за току-що убито животно. Когато можел, купувал по някое на път към къщи, за да докаже историята за нощния си лов. Ако не, се прибирал, жалвайки се от лошия си късмет, неумението си да стреля, недобре обучените кучета или от това, че миещи мечки се срещали все по-рядко.

Това продължило около година. Една нощ Лусинда му казала, че е бременна. Като чул това, Одъл разбрал, че не може повече да се крие и на другия ден отишъл при баща си в така наречения му кабинет, където не правел нищо друго, освен да изучава счетоводните книги на плантацията. Застанали пред огнището. Одъл му предложил да откупи Лусинда. Щял да плати всяка посочена цена без пазарлъци. Баща му запримигвал от удивление.

— Нека видим дали правилно съм разбрал — казал той. — Купуваш тази негърка за работа на полето или заради оная й работа?

Одъл го ударил с все сила по лявото ухо. Старецът паднал, изправил се и пак паднал. От ухото му потекла кръв.

— Помощ! — изкрещял той.

Одъл прекарал следващите седем дни, заключен в мазето, целият в синини от побоя, който му нанесли по-малкият му брат и надзирателят. На втория ден баща му дошъл до вратата и през една пролука между дъските казал:

— Продадох кучката в Мисисипи.

Одъл заблъскал вратата с все сила, но безуспешно. После цяла нощ вил като вълк и с кратки прекъсвания продължил да вие и през следващите няколко дни.

Когато вече не му останал глас от изтощение, баща му отключил вратата. Одъл излязъл навън, примигвайки на дневната светлина.

— Предполагам, че си си научил урока — казал баща му, обърнал се и тръгнал към полето, шибайки върховете на тревите и дивите цветя с плетения си камшик.

Одъл отишъл в къщата и напълнил една чанта с дрехи. От касата в кабинета на баща си взел всичките налични пари, които намерил — доста голяма кесия със златни монети и куп банкноти. От стаята на майка си взел брошката с диаманти и рубини, пръстена със смарагд, няколко наниза перли. После яхнал коня си и поел към Мисисипи.

В годините преди войната претърсвал памуковите щати, докато уморил три коня и изчерпал запаса от скъпоценности. Но не се отказвал. Оттогава не бил стъпвал в родния си дом.

В известен смисъл продължавал издирването. Тъкмо по тази причина, а и за да изкарва нужните му пари, решил да води живот на скитник. Но от търговец с кон и каруца се бил превърнал в непрокопсаник, бутащ количка. Оставали му само още няколко крачки по пътя на падението; вече си представял как продава евтини бижута от вързоп на гърба си.

Когато разказът свърши, Инман и Одъл бяха изпили бутилката. Одъл отиде до багажа си и се върна с две малки шишенца с някакво лекарство, съдържащо най-вече пшеничен спирт. Взеха да отпиват по малко, а след малко Одъл каза:

— Нямащ си представа какво преживях.

Той разказа за скитанията си из Мисисипи в търсене на Лусинда, за нещата, които видял там и които го карали да се бои, че тя вече не е между живите, че е загинала по някакъв ужасен и кървав начин. И обратното — че все още е жива. Разказа за изгорени на клада негри. За отрязани уши и пръсти за различни провинения. Най-страшното подобно наказание видял близо до Начез. Яздел по пуст път край река. Откъм гората чул пронизителни писъци на ястреби. Извадил пушката си и отишъл да провери. Видял жена, затворена в клетка от пръти, окачена на клон на дъбово дърво. Дървото гъмжало от ястреби. Кацали на клетката и кълвяли жената вътре. Вече били извадили едното й око и откъснали парчета от кожата на гърба и ръцете й.

Като видяла Одъл с оцелялото си око, тя извикала:

— Застреляй ме!

Одъл обаче изпразнил и двете цеви в короната на дървото. По земята нападали множество мъртви птици, а останалите отлетели. Одъл се ужасил при мисълта, че жената може да е Лусинда. Той разбил клетката с приклада на пушката и я измъкнал навън. Сложил я на земята и й дал вода. Чудел се какво да прави, но в това време жената повърнала кръв и издъхнала. Той я огледал внимателно, докоснал нозете й, раменете и косата, и се уверил, че не е Лусинда. Била с различен цвят на кожата, а краката й били груби и възлести.

Когато Одъл млъкна, вече беше пиян и попиваше сълзите си с ръкава на ризата.

— Безумен свят — каза Инман, като не намери по-подходящи утешителни думи.

Когато утрото настъпи, сиво и мъгливо, Инман напусна опожарения хан и тръгна на път. Вийзи скоро го догони. Под окото имаше белег от разрез с бръснач, от който по бузата му продължаваше да тече кръв и той непрекъснато я бършеше с ръкава на палтото си.

— Бурна нощ, а? — подхвърли Инман.

— Всъщност тя не искаше да ме нарани. Получих тази рана, защото бях прекалено неотстъпчив, когато договаряхме цената. Поне извадих късмет, че най-големият ми страх — да не резне мъжествеността ми — не се сбъдна.

— Е, надявам се, че си е струвало.

— Напълно. Любовното изкуство на покварените и развратни жени е пословично, и признавам, че имам прекомерна слабост към особеностите на женската анатомия. Снощи, когато тя се съблече и застана пред мен, останах смаян. По-точно — зашеметен. Гледка, която трябва да запазя като спомен за старини. Гледка, която е в състояние да ободри всеки дух, изпаднал в отчаяние.