Студена планина

Дарба, като всички други

Късно през нощта Инман вървеше край брега на Дълбоката река. След известно време пътят слезе в блатиста низина, която по-нататък се стесняваше и преминаваше в клисура. От небето постепенно остана само тясна ивица, заключена между каменните стени и дърветата. Единствената светлина идеше от Млечния път. Беше толкова тъмно, че трябваше да напипва пътя си из теснината на всяка крачка. Отблясъкът на светлината върху водата бе толкова слаб, че можеше да го види само ако гледа натам, като човек, който търси в небето далечни звезди, без да гледа право към тях.

След като се спусна по почти отвесна скала, пътят навлезе в тесен прорез между реката и стръмния каменист бряг, по който тук-там растяха храсталаци. На Инман това място никак не му хареса. Боеше се да не се натъкне на военната полиция. Можеха да го връхлетят конници, преди да е намерил откъде да се измъкне, а брегът бе прекалено стръмен, за да се изкачи нагоре в тъмното. Тук трудно би оказал съпротива на въоръжени мъже. Най-добре да се маха оттук час по-скоро.

Инман премина в бавен и мъчителен тръс. Продължи така няколко минути, докато видя пред себе си и малко вдясно проблясваща светлина. Забави ход и като приближи, видя, че тя идва от димяща факла от борови клони, която хвърляше жълт кръг светлина около мъж с широкопола шапка, застанал на пътя. Инман се прокрадна безшумно още малко напред и се притаи зад голям камък на десетина метра.

Мъжът беше с черен костюм и бяла риза. Водеше кон с юзда от въже, преметнато през шията му. На гърба си конят носеше товар — нещо бяло и безформено като куп бели чаршафи. Мъжът седна и прибра колене към гърдите си с едната ръка. Закрепи лакътя на другата, която държеше факлата, в пролуката между коленете си като в стенен свещник. Отпусна глава, докато периферията на шапката му докосна изпънатата напред ръка. Тъмен силует на пътя.

Ще заспи с тая факла, помисли си Инман. Ще му се подпалят краката.

Но мъжът не спеше. Беше отчаян. Погледна към коня и изстена.

— Мили боже, в какъв рай живеехме преди!

Той се заклати наляво-надясно, както си седеше, после отново въздъхна:

— О, Господи!

Инман се зачуди какво да прави. На пътя имаше още един камък. Не може да се върне. Не може да заобиколи. Не може да стои там цяла нощ като вързана юница. Извади пистолета си и го вдигна пред очите си, за да провери на слабата светлина дали е зареден.

Тъкмо се канеше да се прицели, когато мъжът се изправи на крака и забучи факлата в земята. Отиде до задницата на коня. Опита се да свали товара. Конят се размърда неспокойно и наостри уши. Бялото на очите му проблесна.

Мъжът свали товара, нарами го и мина отпред, залитайки. По увисналата тънка ръка и дългата коса, метяща земята, Инман позна, че онзи носи жена. Изнесе я извън осветения от факлата кръг и двамата станаха почти невидими, но по стъпките му разбра, че върви към ръба на стръмния скат. Чуваше риданията му в мрака.

Инман се завтече към факлата, грабна я и я подхвърли в посока на звука. Като падна на земята, тя освети мъжа, застанал на крайчеца на пропастта с жената в ръце. Опита се да се обърне, за да види откъде идва светлината, но му беше трудно заради тежестта на тялото. Накрая все пак успя да се извърти с лице към Инман.

— Остави я долу — каза Инман.

Той я положи в краката си.

— Що за пистолет е това, по дяволите? — каза мъжът, спрял поглед върху двете неравни цеви.

— Отдръпни се. Ела насам, за да те виждам.

Мъжът прекрачи тялото и се приближи. Държеше главата си наведена, за да може периферията на шапката да препречва светлината.

— Спри там — заповяда Инман.

— Теб те праща Бог, за да каже „не“ — рече мъжът.

Направи още две крачки, коленичи, просна се на земята и обгърна с ръце краката на Инман. Инман насочи пистолета към главата му и обра спусъка. Тогава мъжът вдигна лице в отблясъците от факлата и Инман видя, че страните му са мокри от сълзи. Съжали го, и както тъй или иначе вече си бе решил, само го удари по скулата не много силно с дългата цев.

Човекът падна по гръб. Под окото му се бе появила плитка цепнатина. Шапката му се изтърколи настрани и откри намазаната му с брилянтин, пригладена и лъщяща като ябълка, руса коса, чиито краища висяха по раменете. Попипа раната и погледна кръвта.

— Заслужавам си го — каза той.

— Заслужаваш да те убия — отвърна Инман. Той погледна към жената, която лежеше на ръба на пропастта. Не беше помръднала. — Все още ми се ще да го направя.

— Не ме убивай, аз съм божи човек — примоли се мъжът.

— Някои казват, че всички сме такива.

— Искам да кажа, проповедник. Проповедник съм.

Инман не знаеше какво да отговори и издиша шумно през носа.

Проповедникът се изправи на колене.

— Мъртва ли е? — попита Инман.

— Не.

— Какво й е?

— Нищо особено. Бременна е. А и аз й дадох да изпие нещо.

— Какво?

— Пакетче прах, което купих от един пътуващ търговец. Каза, че с него можеш да приспиш човек за няколко часа. Дадох й го преди около половин час.

— И ти си бащата?

— Очевидно.

— Не сте женени, предполагам.

— Не сме.

Инман се приближи до жената и коленичи. Вдигна тъмната й коса. Жената дишаше през носа с тихо похъркване. Лицето й бе отпуснато, а в хлътнините на очите и бузите се събираха грозни сенки. Въпреки това личеше, че е красавица. Положи главата й обратно на земята и се изправи.

— Качи я обратно на коня — каза той и се отдръпна с насочен към мъжа пистолет, без да откъсва очи от цевите.

Човекът отиде до нея, коленичи и повдигна тялото. Стана прав и олюлявайки се, го пренесе до коня и го положи на гърба му. Инман наклони пистолета в светлината на факлата и го поогледа, доволен от бързината и ефективността, които оръжието бе придало на изпълнението на едно най-обикновено настояване.

— Сега какво? — попита мъжът. Изглеждаше доволен, че някой друг взима решенията вместо него.

— Млъквай — отговори Инман. Не знаеше какво да прави. Мислите му бяха бавни и объркани заради недоспиването и умората.

— Откъде идваш? — попита той.

— Тук наблизо има едно градче — отговори мъжът, сочейки в посоката, в която вървеше Инман.

Инман взе факлата и я хвърли в пропастта. Проповедникът мълчаливо гледаше как пламъкът й се смалява в мрака.

— Това Дълбоката река ли е?

— Така й викат.

Тръгнаха. С едната си ръка Инман държеше пистолета, с другата водеше коня. Юздата бе от дебело въже, чийто край бе увит с тел на няколко сантиметра, за да не се разнищва. Телта убоде пръста му и от раничката протече кръв. Инман го сложи в устата си, мислейки си, че ако не бе се натъкнал на тях, сега жената щеше да е едно бяло петно, носещо се с издути около тялото поли по черната повърхност на реката, а проповедникът щеше да стои на пътя и да повтаря: „Потъни! Потъни!“.

Пътят се заизкачва, пресече невисок рид и реката остана назад, извиваща между ниски хълмове. Луната бе изгряла и Инман видя обширни пространства земя там, където гората бе опожарена, за да се отвори място за ниви. Но освен да я подпалят, друго не бяха правили, и овъглените стволове стърчаха сред набраздената от ручеи глина чак до хоризонта, проблясвайки под лунната светлина. Инман се огледа и си каза: „Сякаш съм на друга планета“.

Съзвездието Орион се показа на източния хоризонт и по това Инман пресметна, че полунощ отдавна е минало. Фигурата на ловеца-воин висеше като обвинение, като небесен знак, порицаващ недостатъците ти. Орион бе със стегнат колан, с готово за удар оръжие, изпълнен със самоувереност, ако позата издава чертите на характера. Всяка нощ си пътува на запад и никога не закъснява.

Едно от малкото утешителни в живота неща бе, че човек може да дава имена на звездите. Вечерта след битката при Фредериксбърг той бе споделил идеята си с едно момче от Тенеси. Седяха край окопа зад стената. Нощта бе мразовита, а звездите бяха като ярки точки на небосклона. Полярното сияние бе угаснало. Бяха увили главите и раменете си в одеяла и дъхът им образуваше облачета пара, висящи в неподвижния въздух като духове, които бавно се отдалечават.

— Толкова е студено, че ако близнеш цевта на пушката, езикът ти ще залепне за нея — каза момчето.

Той вдигна своята „Енфийлд“ пред лицето си и духна върху цевта, после драсна с нокът на същото място и по нокътя полепна скреж. Погледна Инман и повтори опита. Приближи пръста си към Инман, за да му покаже.

— Да, виждам.

Момчето се изплю между краката си и се наведе, за да види дали плюнката ще замръзне, но окопът бе дълбок и тъмен и не се разбра какво е станало.

Пред тях бойното поле се спускаше към града и реката. Земята се простираше безрадостна и гола като в кошмарен сън. Сякаш бе пренаредена като декор за новото действие, покрита с трупове и изровена от снарядите. Новите земи на ада, беше казал някой. За да забрави мрачните мисли, Инман погледна към Орион и произнесе името на звездата. Момчето вдигна очи към небето, после попита:

— Откъде знаеш, че се казва Ригел?

— Прочетох го в една книга.

— Но това е само име, дадено от нас. Не е името, което й е дал Бог.

Инман се замисли и отвърна:

— На нас не ни е дадено да знаем какво име е дал Той на тази звезда.

— Така е. Той го пази в тайна. Никога няма да го научим. Поуката е, че трябва да се примирим с невежеството си. Защото ето какво най-често произлиза от знанието — каза момчето и пренебрежително кимна с брадичка към бойното поле, очевидно намирайки, че не си струва дори да го сочи с ръка.

Тогава Инман сметна момчето за глупак. На него самия му стигаше да знае човешкото име на най-ярката звезда на Орион, а Бог нека пази тъмните си тайни. Но сега се запита дали пък момчето не е било право по въпроса за човешкото познание или поне за някои негови по-особени области.

Известно време Инман и мъжът крачеха мълчаливо. После проповедникът каза:

— Какво смяташ да правиш с мен?

— Не съм решил. Как се стигна дотук?

— Трудно е да се каже. Никой в градчето не подозира нищо. Тя живее с баба си, която е толкова стара и глуха, че трябва да крещиш с все сила, за да те чуе. За нея беше лесно да се измъква нощем, за да се срещаме край купата сено или да се любим на мъхестия бряг на потока, докато първите птици запеят преди съмване. Цяло лято се срещахме на тайни места из гората.

— Ловки като прокрадващи се пуми? Това ли е картината, която се опитваш да нарисуваш?

— Да, може би.

— Как започна тая история?

— По обичайния начин. Нещо в погледа, нещо в гласа, докосване на ръцете по време на обедите на открито след неделните служби.

— Има доста голяма разлика между това и един проповедник със смъкнати до глезените панталони в някоя купа сено.

— Да.

— Да не говорим, че си я домъкнал тук като прасе, умряло от свинска чума.

— Ами… Но всичко е по-сложно, отколкото си мислиш. Първо, длъжността ми. Ако ни разкриеха, щяха да ме прогонят оттук. Църквата ни е строга. Наказвали сме миряни само защото са позволили в домовете им да се свири на цигулка. Повярвай ми, обмислял съм го по цели нощи.

— Сигурно е било в дъждовните нощи. Когато сеното и мъхът са мокри?

Проповедникът не отговори.

— Имало е и по-лесни начини да се поправят нещата — каза Инман.

— Не намерих такива.

— Например да се ожениш за нея.

— Невъзможно. Вече съм сгоден.

— О.

— Мисля, че сбърках като станах свещеник.

— Така е. Бих казал, че не ти е призвание.

Изминаха още една миля и пред тях, на брега на същата река, която течеше по дъното на клисурата, изникна малко градче. Дървени постройки, събрани накуп. Варосана дъсчена църква. Къщи.

— Мисля, че трябва да я върнем в леглото й като че тази нощ просто не е била. Имаш ли носна кърпа?

— Да.

— Сгъни я, пъхни я в устата си и легни по очи на земята.

Инман разви тела от края на въжената юзда. Мина зад проповедника, сложи коляно на гърба му, омота тела около главата му няколко пъти и завърза краищата й.

— Ако започнеш да крещиш, ще дойдат хора. Можеш всичко да стовариш върху мен. Аз и да го разкажа, никой няма да ми повярва.

Влязоха в градчето. Отначало залаяха кучета, но като разпознаха проповедника, млъкнаха, привикнали с нощните му разходки.

— Коя е къщата? — попита Инман.

Проповедникът посочи надолу по пътя и преведе Инман през градчето до малката тополова горичка от другия му край. Сред дърветата се гушеше боядисана в бяло къщурка само с една стая, с дъсчен покрив. Проповедникът кимна. Телта опъваше ъгълчетата на устата му в гротескна усмивка — изражение, което изобщо не отговаряше на настроението на Инман.

— Спри до тази топола — каза той.

Свали въжето от шията на коня и с него завърза проповедника през врата за дървото. Хвана свободния край на въжето, прекара го през раменете му и завърза китките му отзад.

— Стой мирен, и всички ще живеем.

Той свали жената от коня и я намести устойчиво в ръцете си — едната под кръста й, другата — под меките бедра. Главата се опря на рамото му, а тъмната коса галеше ръката му като полъх. Тя издаде тих уплашен стон като в неспокоен сън. Бе толкова безпомощна, лишена дори от защитата на съзнанието. Изложена на всевъзможни опасности, оцеляла единствено благодарение на необикновената доброжелателност на света. „Все пак трябваше да застрелям шибания проповедник“, помисли си Инман.

Той я отнесе в къщата и я положи върху купа разстлана вратига на верандата. После погледна през прозореца на тъмната стаичка. В огнището гореше слаб огън. На сламеник край него спеше възрастна жена. Бе живяла толкова дълго, че бе станала почти прозрачна, с кожа като пергамент, и Инман си помисли, че ако я вдигне и изправи пред огъня, ще може да чете вестник през нея. Устата й бе отворена. Старицата хъркаше. Светлинната в огнището осветяваше единствените й два чифта зъби. Единият горе отпред, другия — долу. Приличаше на заек.

Инман натисна вратата и откри, че не е заключена. Отвори я, мушна глава вътре и извика „Хей!“. Старицата продължи да хърка. Той плесна с ръце два пъти, но тя не помръдна. Реши, че е безопасно и влезе. Край огъня имаше чиния с половин царевичен хляб и две парчета пържено свинско. Инман взе храната и я прибра в сухарната си торба. В дъното на стаята имаше празно легло. Леглото на внучката, сети се той. Приближи се, отметна завивките, после излезе навън и се загледа в тъмнокосата девойка. В светлата си рокля приличаше на ивица светлина върху черната земя.

Той я повдигна, внесе я вътре и я сложи на леглото. Събу обувките й и я зави до брадичката. После размисли, смъкна отново завивката и я обърна на една страна, защото си спомни как един от войниците от неговия полк бе заспал пиян по гръб и как щеше да се задави, докато повръща, ако не бяха го забелязали и обърнали. Девойката щеше да се събуди на сутринта с пулсираща глава, чудейки се как се е озовала обратно в леглото си, след като последното, което си спомня, е да палува с проповедника в сеното.

В този миг дънерите в огнището се сринаха от желязната решетка и огънят се разгоря. Девойката отвори очи, обърна глава и се вгледа в Инман. В светлината от огъня лицето й изглеждаше бледо. Косата й — разрошена. Бе уплашена. Объркана. Устата й се отвори като че се канеше да извика, но от нея не излезе никакъв звук. Инман се наведе над нея, протегна ръка и отметна косата от челото й.

— Как се казваш? — попита той.

— Лора — отвърна девойката.

— Чуй ме, Лора. Този проповедник не говори от името на Бог. Никой не го може това. Върни се в съня, а когато на сутринта се събудиш, спомни си за мен като за ангел, явил ти се насън, за да те предупредя да го зарежеш. Той не ти мисли доброто. Запомни това.

Инман докосна очите й с връхчетата на пръстите, както бе виждал да правят хората с мъртвите, за да затворят клепачите им. Тя се успокои под ръката му и заспа.

Остави я и се върна на мястото, където бе оставил проповедника. В момента желанието му да извади ножа си и да го изкорми бе неудържимо, но вместо ножа, той затършува в торбата си и извади писалка, мастило и хартия. Намери добре осветено от луната място и под синкавите лъчи нахвърли накратко историята без много да мисли и украсява, просто описа в няколко изречения замисленото убийство, на което бе станал свидетел. Като свърши, той забоде листа на един клон на нивото на очите, но така, че проповедникът да не може да го достигне.

Проповедникът го наблюдаваше и когато схвана намерението му, се вбеси, взе да рита и да се мята насам-натам, доколкото позволяваше завързаният му врат. Досещаше се какво е написано на листа. Сумтеше и хленчеше през завързаната пред устата му носна кърпа.

— Искаш да свидетелствувам? Това ли искаш? — попита Инман.

— Ммм… — измуча онзи.

Инман извади пистолета си и го допря до ухото му. Запъна петлето и смъкна лостчето, което насочва иглата на ударника към по-ниско разположената цев.

— Още една дума на висок глас и ще останеш без глава — каза Инман, развърза телта и проповедникът изплю кърпичката.

— Ти съсипа живота ми — изломоти той.

— Не прехвърляй вината на мен. Не исках да участвам в това. Но не искам да се чудя дали след една-две вечери няма да се върнеш отново в оная тъмна клисура с момичето на гърба на коня ти — отговори Инман.

— Тогава ме застреляй. Застреляй ме и ме остави да си вися тук.

— Не мога да отрека, че има нещо очарователно в това предложение.

— Проклет да си заради това, което правиш с мен.

Инман взе мократа кърпичка от земята, натика я в устата на проповедника, завърза я с телта и се отдалечи. Докато вървеше, чуваше сподавени стонове и сумтене. Нечленоразделни проклятия и закани.

През остатъка от нощта вървя без отдих, за да увеличи разстоянието между себе си и безименното селище. Когато утрото най-после парна гърба му с лъчите на изгряващото слънце, бе навлязъл в хълмиста местност и се чувстваше изтощен до смърт. Нямаше представа къде се намира, нито пък знаеше, че през тази дълга нощ е изминал едва дванайсет мили, въпреки че му се струваха сто.

Спря, влезе в гората и си направи легло от клонки и шума. Облегна гръб на едно дърво и изяде къшея царевична питка и тлъстото свинско, което бе взел от къщичката. Почти до обед спа.

После се събуди и впери поглед в синьото небе през клоните на боровете. Извади пистолета си, избърса го с парцал, провери зарядите и го задържа в ръката си. Пистолетът бе „Лемат“. Моделът не бе някое от старите и долнокачествените белгийски оръжия, а с щампа „Бирмингам“ върху цевта. Бе го намерил на земята и пъхнал в колана си малко преди да го ранят край Питърсбърг. Бе успял да го съхрани в цялата бъркотия на лазарета и пътуването с влака на юг към столицата в товарния вагон, пълен с ранени като него. Бе чудато оръжие, някак прекалено голямо и с необикновени пропорции, но пък бе най-страховитият револвер, който съществуваше, барабанът му бе голям колкото юмрук и побираше девет патрона калибър 40. Но най-забележителната му черта, онова, което бележеше нова насока в оръжейния стил, бе следното: барабанът се въртеше около груба и дебела цев под основната. Предназначена за краен случай в отчаяна ситуация, тя изстрелваше един-единствен заряд — едра сачма или куршум. Въпреки размерите си, оръжието лежеше добре в ръката, солидно като слитък метал. Просто като го държиш и си мислиш на какво е способен, ставаш по-спокоен.

Инман избърса цевта и барабана, припомняйки си боя в града, пресичането на реката и проповедника; мислеше си за това, че при всеки отделен случай е могъл да постъпи и по друг начин. Искаше му се да не се бе забърквал в работата на други хора. Част от него искаше да се скрие в гората далеч от пътя. Да бъде като бухал, да се придвижва само нощем. Или като дух. Друга негова част копнееше да носи големия револвер на бедрото и открито да пътува през деня под черен флаг, вдъхващ респект у всеки, който го приеме, и да се бие с всеки, който си го търси, оставяйки се да бъде воден от яростта срещу всичко, противопоставило се на волята му.

Преди войната не обичаше сбиванията. Но след като постъпи в армията, това започна да му се струва лесно. Смяташе, че е като всички други неща — дарба. Като човек, който умее да дяла птици от дърво. Или като човек, който умее да свири на банджо. Или като дар-словото на проповедника. Тия неща не зависят от теб. По-скоро е въпрос на нерви, на бързина на ръката и хладен ум, за да не се уплашиш и объркаш в боя, а способността ти за вярна преценка да не се замъгли, защото краят може да бъде фатален. Плюс по-високия ръст, нещо твърде важно в близкия бой.

След пладне Инман напусна убежището си и отново се отправи на път. Но само след час установи, че краката му не го слушат, натежали от умора. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Пред себе си забеляза двама души, спрели пред брод в реката, но тъй като дори от разстояние бе ясно, че са роби, той не си направи труда да се прикрие в гората. Единият се опитваше да накара розово прасе, което се валяше в калта, да нагази във водата. Другият носеше наръч колове. Свинарят безрезултатно ритна животното няколко пъти, после взе кол от другаря си и взе да го удря и мушка, докато накрая то неохотно се надигна и тръгна. Мъжете докоснаха шапките си за поздрав и рекоха: „Здрасти, войниче“.

Инман чувстваше такава слабост, че за миг му се прииска да е голямото розово прасе, което си лежи в калта и не става, докато някой не го цапардоса с кол. Но си наложи да изуе ботушите си и да прецапа през брода. На другия бряг изостави пътя и тръгна надолу край реката с намерението да намери скрито място, където да си сготви царевична каша. Но вятърът се обърна и донесе мириса на истинска храна откъм посоката, в която вървеше.

Той последва мириса на месо, душейки и примигвайки с извита глава като мечка. Скоро стигна до бивак на завоя на реката: фургон, няколко коня, островърхи палатки от сив брезент сред брезова горичка. Инман приклекна в храстите и се загледа в хората, които щъкаха из лагера. Бяха с всички възможни цветове на кожата. Инман предположи, че са бегълци като него. Сбирщина от артисти и ирландски цигани, търговци на коне. Спънатите из поляната коне пасяха високата трева под дърветата. Бяха най-различни — от прекрасни животни до полуживи от изтощение. Но осветени от следобедната светлина, на Инман всичките му изглеждаха красиви — грациозно извитите им шии, наведени към земята, крехките кости на пищялите, изпъкващи изпод тънката кожа над глезените. Инман предположи, че циганите са решили да ги крият тук. В сраженията бяха загинали толкова много коне, че вече трудно се намираха. Цената им се бе покачила неимоверно, но армията изпращаше хора да търсят коне, за които плащаше скъпернически. Част от Инман желаеше да има достатъчно пари, за да си купи някой едър дългокрак жребец. Да го възседне и препусне, и да сложи край на мъчителното ходене пеш. Но нямаше толкова пари, а и щеше да е трудно да остане незабелязан, ако е на кон. Да се криеш е неблагодарна работа. Той побърза да пропъди тази мечта от главата си.

Решил, че може би ще намери общ език с бегълците, той влезе в бивака с разперени встрани празни ръце. Циганите го приеха радушно, но той знаеше, че няма да се поколебаят да му смъкнат ботушите, ако им падне сгоден случай. Варяха някаква тъмна супа в желязно котле на малък огън — заек, катеричка, откраднато пиле, различни зеленчуци от чуждите градини, най-вече зеле. Парчета тиква цвъртяха върху въглените в полева армейска печка. Жена в шарена пола от разноцветни парчета, съшити заедно като юрган, му сипа храна в тенекиена чиния и се зае да пържи царевични питки в тиган с мазнина. Тестото пукаше като далечни оръдейни изстрели.

Инман се облегна на едно дърво и започна да яде, като се оглеждаше наоколо — вълничките около камъните в реката, листата на рано пожълтялата бреза, трепкащи в раздвижвания от лек ветрец въздух, лъчите светлина, пронизващи пушека от лагерните огньове. В плитката вода край брега играеха деца. Други се занимаваха с конете. Момче решеше стара кобила с царевичен кочан, който потапяше във ведро с поташ17 и сажди, за да скрие сивия й цвят. После взе пила и се зае със зъбите й. Кобилата се подмладяваше пред очите на Инман. Жена спъна едър червеникавокафяв кон до ствола на бреза, нахлузи му юзда, изля масло за лампи върху копитото и го запали, за да предотврати окуцяването на крака. Навсякъде из стадото имаше да се лекуват или прикриват всевъзможни заболявания като удебеляване на ставите, белодробен емфизем, паразити.

Инман си бе имал работа с цигани и преди и смяташе, че са откровени в грабителското си отношение към останалата част от човечеството, в неприкритото си вечно търсене на сгоден случай. Но тук, в това мирно кътче край реката, изглеждаха искрено благоразположени. Не ги беше грижа как ще завърши войната. Който и да я спечелеше, на хората щяха да им трябват коне. За тях войната не бе нещо повече от временна пречка за търговията.

Инман остана при тях до края на деня. Сипваше си супа от казана, когато огладнееше. Поспа, послуша цигуларя и погледа жената, която предсказваше бъдещето по разположението на листенцата в чаша чай, но отклони предложението й да му гледа, защото смяташе, че и без това вече е достатъчно обезкуражен.

По-късно следобед видя жена с тъмна коса да минава между конете и да слага юзда на сиво-кафява кобила. Беше млада и хубава като всяка млада жена. Носеше мъжки пуловер върху дълга черна пола. Нещо в косата, в движенията или в тънките й пръсти му напомни за Ейда. Тя хвана краищата на полата и фустата си, стисна ги със зъби и яхна кобилата. Белите й крака се оголиха до бедрата. Пое към реката и я прекоси. По средата конят изгуби дъното и преплува няколко метра. После с мъка се закатери по стръмния отсрещен бряг. От гърба и страните му се стичаше вода, а жената бе мокра до кръста. Тя се наведе напред, за да запази равновесие и почти опря лице в шията на кобилата. Косата й падна върху черната грива и се смеси с нея. Като стигнаха равното, смушка коня и той се понесе в галоп през рядката гора. Вълнуваща, прекрасна гледка, за която Инман бе благодарен.

По здрач няколко циганчета си издялаха копия от клоните на върбите край реката, отидоха до езерцето със застояла вода и наловиха цяла кошница жаби. Отрязаха краката им и ги нанизаха на пръчки, за да ги изпекат на огъня. Докато месото се печеше, при Инман дойде мъж с бутилка френско шампанско, която се кълнеше, че е придобил от честна търговия. Не беше съвсем сигурен какво съдържа бутилката, но бе готов да я продаде за един долар. Инман му даде парите и си осигури вечеря от жабешки бутчета и вино. Откри, че добре вървят едно с друго, но като се нахрани установи, че с подобна вечеря, гладен като него човек не може да се засити.

Докато обикаляше из бивака да търси още храна, се озова пред фургона на артистите. Откъм палатката им до Инман се приближи бял мъж и го попита какво иска. Беше слаб, висок и доста възрастен. Кожата под очите му беше бледа и подпухнала, а косата му — боядисана в черно. Изглежда бе шефът. Инман попита дали може да си купи нещо за ядене. Мъжът отговори, че може, но че ще вечерят по-късно, тъй като ще репетират, докато още е светло. Покани Инман да погледа, ако иска.

След минута тъмнокосата жена, която бе видял по-рано, излезе от палатката. Инман не можеше да откъсне очи от нея. Проследи внимателно разговора между нея и мъжа, опитвайки се да разбере какви са отношенията им. Отначало реши, че са женени, после отхвърли догадката си. Двамата изправиха нещо като табло. Жената застана пред него и мъжът започна да хвърля ножове, които се забиваха съвсем близо до нея, при което дъските потреперваха. На Инман това му се стори достатъчно, за да привлече цяла тълпа от зяпачи, но после се появи и етиопец със сива брада и царска осанка, облечен в лилава роба. Обявиха, че на младини е бил царят на Африка. Етиопецът засвири на подобен на банджо инструмент толкова добре, че и мъртвец би станал да танцува, макар да бе направен от кратуна и да имаше само една струна. Трупата включваше и менажерия индианци от различни племена: семинол от Флорида, крийк, чероки от Екота и жена от племето йемаси. Ролята им в представлението бе да разказват анекдоти, да бият барабани, да танцуват и пеят. Фургонът, в който пътуваха, бе препълнен с чудновати цветни шишенца с лекарства, всяко предназначено да лекува определена болест: рак, охтика, невралгия, малария, изтощение, удар, припадъци, апоплексия.

Като се мръкна, поканиха Инман да вечеря с тях. Седнаха на земята край огъня и се нахвърлиха върху огромните полусурови бифтеци и картофи, изпържени с бекон и диворастящи зеленчуци, полети с мазнината. Етиопецът и индианците се присъединиха към останалите като равни, въпреки цвета на кожата си. Разговаряха, без никой да иска и дава разрешение за взимане на думата.

Като се нахраниха, отидоха до реката, където всеки изтърка чинията си с пясък. После белият мъж хвърли щедър наръч дърва в огъня и пламъците му се извиха нависоко. Артистите започнаха да си подават бутилка и да разправят на Инман истории от безкрайните си пътувания. Пътят, казваха те, си е нещо отделно, самостоятелна държава, управлявана не от правителство, а от природните закони, в която най-важното е свободата. Разказите им бяха за разорения и неочаквани забогатявания, за игри на карти и търгове за коне, за това, че светът е пълен с луди, за неприятности със закона, за беди, от които са се отървавали като по чудо, за надхитрени в пазарлъците наивници, за срещи с мъдреци по пътя и техните често противоречащи си мъдрости. Градчета, пълни с глупци и поквара. Припомняха си един на друг предишни биваци и храната, която са яли в тях, като единодушно се съгласиха, че най-хубавото от всички места е било онова преди няколко години край широката река, изливаща се направо от основата на скала и че никога не са яли по-вкусно пържено пиле от сготвеното в подножието на тази скала.

Инман се наслаждаваше на красотата на жената в отблясъците от огъня по косата и кожата й. По едно време белият мъж каза нещо странно: някой ден светът щял да бъде така устроен, че когато човек използва думата „роб“, то ще е само метафорично.

Посред нощ Инман взе нещата си, влезе в гората зад бивака и си постла на земята, на достатъчно разстояние, за да чува циганската музика и гласовете. Опита се да заспи, но напразно. Запали парченце свещ, сипа си в канчето остатъка от шампанското и извади книгата на Бартрам от торбата. Отвори я напосоки и няколко пъти препрочете изречението, което му попадна пред очите. То описваше неназовано растение, подобно на рододендрон, доколкото ставаше ясно:

Инман с удоволствие посвети доста време на изучаването на това дълго изречение. Първо го чете, докато всяка дума се запечата в главата му със специфичната за себе си тежест. Иначе вниманието му щеше да се разсейва върху отделните фрази и нямаше да запомни нищо. Като свърши с това, той се опита да си представи пейзажа, добавяйки липсващите детайли от високата рядка гора: видовете дървета, птиците по клоните им, папрата под тях. Когато вече можеше да задържи картината в съзнанието си ясна и устойчива, започна да рисува храста с всички подробности, докато накрая той се появи във въображението му като истински, макар по нищо да не напомняше на познатите растения и да изглеждаше доста фантастично.

Инман духна свещта, зави се и отпи глътка вино, готвейки се за сън, но в мислите му изплува образът на тъмнокосата Лора с мекотата на бедрата й, която бе усетил, докато я носи. После се сети за Ейда и за Коледата преди четири години, когато също бе пил шампанско. Той облегна глава на кората на дървото, отпи голяма глътка от бутилката и изпита чувството, че Ейда отново седи в скута му както тогава край кухненската печка.

Струваше му се, че това е било в друг живот, в друг свят. Спомни си тежестта на тялото й върху краката си. Мекотата на кожата й, но и твърдостта на костите под нея. Бе облегнала глава на рамото му, а косата й ухаеше на лавандула и на нея самата. После се изправи, а той сложи ръце на раменете й и усети мускулите и възлестите стави под кожата. Притегли я към себе си, изпълнен с желанието да я прегърне силно и плътно, но тя изпусна въздух през стиснатите си устни, после стана на крака, оправи гънките на роклята си и приглади черните къдри на косата си, разпилени по слепоочията. После се обърна и го погледна.

— Ами… — промълви тя.

Инман се наведе напред, взе ръката й и потърка гърба на дланта й с палец. Нежните кости, свързващи китката с кокалчетата на пръстите, се размърдаха под натиска като клавиши на пиано. После изправи пръстите, които тя се опитваше да свие в юмрук. Докосна с устни китката, където синкавата вена се разделяше на две. Ейда бавно измъкна ръката си и разсеяно загледа дланта си.

— Там нищо не пише. Или поне ние не можем да го разчетем — каза Инман.

Ейда отдръпна ръката си и каза:

— Това бе нещо неочаквано.

И си тръгна.

Когато най-накрая Инман заспа, засънува ярък като ден сън. Лежеше, както в нормалния свят, в гора от дъбови дървета с листа, очевидно изтощени от растежа през лятото и само на няколко седмици от пожълтяването и есента. Сред дърветата растяха храстите, за които бе прочел в книгата на Бартрам. Бяха отрупани с нереално огромни цветове с петоъгълна форма. Слаб дъждец ръмеше през тежките листа и падаше на земята в толкова фина завеса, че дори не го мокреше. Сред дърветата се появи Ейда и тръгна към него почти със скоростта на дъжда. Носеше бяла рокля, а главата и раменете й бяха загърнати в черен шал, но той я позна по очите и походката.

Инман се надигна и макар изненадан от появата й, поиска да я прегърне и тръгна към нея, за да го направи, но три пъти подред, щом протегнеше ръце към нея, очертанията й се размиваха и тя се превръщаше в неясен силует от проблясваща сивкава мъгла, през който ръцете му безпрепятствено преминаваха. Но на четвъртия път тя си остана от плът и кръв и той най-после успя.

— Извървях труден път, за да дойда при теб — каза той. — И никога няма да те пусна. Никога.

Тя го погледна и свали шала от главата си. По изражението на лицето личеше, че е съгласна, макар да не промълви и дума.

Инман се пробуди от песните на утринните птици. Образът на Ейда от съня не бързаше да си отиде, а и той не искаше това. Стана на крака. По тревата блестеше обилна роса, а слънцето вече се бе издигнало до върховете на дърветата. Върна се в бивака, но там нямаше никой. Огънят край фургона на артистите бе угаснал. Освен големия черен кръг на огнището и успоредните следи от колелетата на фургона нищо друго не доказваше, че артистите са били реални хора. Инман съжали, че не е могъл да се сбогува с тях, но въпреки това цял ден вървя с приповдигнато настроение заради съня, с който го бе дарила тъмната нощ.