Студена планина

Далеч от тревогите

В колибата беше горещо и светло благодарение на буйния огън, а със затворената врата почти не можеше да се определи дали навън е ден или нощ. Руби беше направила кафе. Ейда и Инман седяха и пиеха толкова близо до огнището, че снегът от дрехите и косите им направо се изпаряваше. Не говореха много, а и с четирима души вътре, пространството изглеждаше съвсем малко. Руби не обърна почти никакво внимание на Инман, само сложи пред него за закуска купа с каша.

Стоброд се надигна в полусъзнание и се огледа от двете си страни.

— Не знае къде се намира — каза Ейда.

— Как би могъл?

— Едно време имаше толкова много музика — каза Стоброд със затворени очи, сякаш на себе си.

Отпусна глава и отново заспа. Руби отиде при него, нави ръкав и сложи длан на челото му.

— Изпотен е. Може да е на добро, може и на лошо.

Инман погледна купата каша и не можеше да реши дали да я вземе или не. Остави чашата си до нея. Опита се да отгатне какво следва. Беше изтощен, сега се затопли на огъня и очите му сами се затваряха. Главата му клюмна, после рязко подскочи, малко след това вече с усилие успяваше да фокусира погледа си. Толкова много неща искаше, но точно сега имаше нужда от сън.

— Изглежда на края на силите си — отбеляза Руби.

Ейда сгъна едно одеяло и му направи постеля на пода. Заведе го, опита се да му помогне с връзките на ботушите, но той отказа и легна облечен.

Ейда и Руби подсилиха огъня и оставиха двамата мъже. Докато Инман и Стоброд спяха, снегът не преставаше да се сипе, а двете жени прекараха студен и почти безмълвен час в събиране на дърва, почистване на още една колиба и отсичане на голям боров клон, с който да запушат една цепнатина в кората на покрива. В тази колиба по пода имаше умрели буболечки, сухи черупки и крила, които пукаха и подскачаха под краката им. Някакви праисторически домашни буболечки. Ейда измете пода със сноп кедрови клони.

Сред боклуците на пода намери странна дървена кана или по-скоро купа. Формата беше малко неопределена. Дървото беше изсъхнало, имаше голяма цепнатина, запълнена с пчелен восък, твърд и крехък. Разгледа структурата на дървото и реши, че е кучешки дрян. Представи си как е изработен съдът, за какво е използван, как е залепен и реши, че тази купа може да се приеме за символ на всичко загубено.

В стената имаше малка ниша, постави купата в нея, както в други части на света хората поставят икони или малки резбовани фигурки.

Почистиха вътре, запушиха пролуката на покрива, подпряха вратата на мястото й и запалиха огън. Докато помещението се затопляше, направиха дебело легло от сплетени елови клони и го застлаха. После оскубаха и почистиха птиците, като вътрешностите изсипаха в голямо парче кора от кестен. Ейда изхвърли всичко зад едно дърво край потока — грозна розова купчина в снега.

По-късно, когато огънят вече изтляваше, сложиха сурови елови клони, за да опушат колибата. Набучиха пуешките фенери на заострените за целта клони и цял ден ги въртяха на бавен огън, докато кожата стана кафеникава. Колибата беше топла и сумрачна, миришеше на пушек и печена пуйка. Повя вятър, от закърпената дупка на покрива се посипа сняг, който се стопи на пода. Дълго стояха до огъня, без да говорят, почти не помръдваха, освен Руби, която от време на време излизаше да сложи още дърва в огъня на мъжете и да пипне челото на Стоброд.

Навън вече се стъмваше. Руби седеше до огъня с кръстосани крака и ръце на коленете. На раменете си бе наметнала одеяло. Дялкаше елова клонка. Ръгаше пуйките раздразнено, докато изпод кожата потече прозрачен сок, който изсвистя върху жарта.

— Какво има? — попита я Ейда.

— Наблюдавах те как се държиш с него сутринта и оттогава не спирам да си мисля.

— За него?

— За теб.

— Какво за мен?

— Опитвах се да разбера какво си мислиш, но нищо не можах да измисля. Ще ти кажа направо какво мисля аз. Става дума, че можем и без него. Може да си мислиш, че не можем, ама не е така. Тъкмо започнахме. Вече виждам в мислите си как трябва да изглежда домът ни. Знам и какво трябва да се направи. Реколтата и животните. Земята и постройките. Ще ни трябва много време. Но знам какво трябва да се направи. Във война или мир, няма нещо, което да не можем да направим сами. Той не ти трябва.

Ейда гледаше в огъня. Потупа ръката на Руби, после я хвана, разтърка дланта с палец, докато почувства жилите под кожата. Свали един от пръстените си и го сложи на ръката й, наклони я към светлината, за да го погледне. Голям смарагд в гнездо от бяло злато с по-малки рубини около него. Подарък за Коледа от Монро преди много години. Ейда понечи да го остави, но Руби го напъха грубо обратно на пръста й.

— Той не ти трябва — натърти Руби.

— Знам, че не ми трябва. Но мисля, че го искам.

— Е, това е вече нещо съвсем различно.

Ейда замълча, не знаеше какво да каже, но мислите се блъскаха в главата й. Неща, които в предишния й живот бяха немислими, сега изглеждаха възможни, дори необходими. Мислеше си, че Инман е бил сам прекалено дълго, като отшелник. Без утехата на човешката топлина, без допир на близост. Същото се отнасяше и за нея.

— Едно нещо съм сигурна, че не искам — изрече ти накрая. — Не искам някой ден след години да осъзная, че съм се превърнала в нещастна старица, която гледа назад и съжалява, че не е проявила повече смелост точно в този момент.

Инман се събуди чак вечерта. Огънят беше почти изгаснал и хвърляше само слаби отблясъци в колибата. Нямаше как да разбере кое време е. За момент дори не помнеше къде се намира. Отдавна не беше спал два пъти на едно и също място. Остана да лежи неподвижно и се опита да възстанови в ума си поредица от дни, в които се е събуждал в познато легло. Стана, начупи клони и ги хвърли в жарта, духа известно време, докато припламнаха и по стените се появиха сенки. Едва тогава можеше да каже със сигурност в коя част на света се намира.

Инман чу как някой си поема дъх с хъхрене. Извърна се и видя Стоброд, който лежеше с блеснали черни очи. Опита се да си спомни кой е мъжът. Казаха му, но той забрави.

Стоброд разкриви уста и издаде някакъв звук. Погледна Инман и каза:

— ’маш вода?

Инман се огледа, не видя кана, нито кофа. Стана, прокара ръце през лицето и косата си.

— Ще ти донеса да пиеш.

Взе бутилка за вода от раницата си, но беше празна. Сложи пищова във войнишката торба и я нарами.

Отмести вратата. Навън беше тъмно, вятърът навяваше гъстия сняг.

— Ей сега ще се върна.

Обърна се отново към Стоброд:

— А те къде отидоха?

Стоброд лежеше със затворени очи. Не направи усилие да отговори, с изключение на лекото потрепване на двата пръста, които се показваха изпод одеялото.

Инман пристъпи навън, подпря вратата на мястото й, застана отпред и зачака очите му да привикнат с тъмнината. Миришеше на студ и сняг. Долавяше се специфичният мирис на дим и мокри камъни. Когато виждаше достатъчно, за да ходи, тръгна към потока. Снегът беше дълбок до коляно. Потокът изглеждаше черен и бездънен, сякаш течеше в дълбока цепнатина, стигаща до центъра на земята. Клекна, остави бутилката да се напълни, водата по ръцете му беше по-топла от околния въздух.

Тръгна обратно и видя отблясъците от огън през цепките в стените на колибата, в която беше спал. Също и от още една колиба, надолу покрай потока. Усети аромата на печено месо и внезапно почувства вълчи глад.

Влезе, повдигна Стоброд и наля малко вода в устата му. После Стоброд се подпря на лакти и с помощта на Инман, който придържаше бутилката, пи жадно, докато накрая се задави и закашля. Вдигна глава с отворена уста и протегнат врат. Гръклянът му се местеше, за да преглътне. Стойката, начинът, по който косата му стърчеше, наперените бакенбарди и обърканият поглед напомниха на Инман за новоизлюпено пиле, за същия крехък, ужасяващ апетит към живота.

Виждал го бе и преди, виждал бе и обратното — желаната смърт. Мъжете приемаха раните различно. През последните години бе видял толкова много простреляни мъже, че вече бе приел това за нормалното им състояние. Естественото състояние на света. Виждал бе огнестрелни рани във всички възможни части на тялото. Също и всички възможни резултати от прострелване — от незабавната смърт до жестоката агония на един мъж при Малвърн Хил, чиято дясна ръка бе откъсната, а той стоеше и се смееше гръмогласно, съзнавайки, че няма да умре, но и никога вече няма да може да натиска спусъка.

Инман не можеше да определи каква ще е съдбата на Стоброд, нито от изражението на лицето му, нито от състоянието на раните му, които след внимателен оглед се оказаха засъхнали, превързани с паяжина и накълцани корени. На допир беше горещ, но Инман отдавна вече не се опитваше да предскаже дали някой прострелян ще умре или не. От опит знаеше, че понякога дълбоките рани зарастват, а малките гноясват. Всяка рана може да зарасне на повърхността и да продължи да дълбае навътре, в сърцевината на човека, докато го прояде. Както при повечето неща в живота, логика тук нямаше.

Инман подсили огъня и когато колибата се освети и затопли, излезе и остави Стоброд да спи. Отиде отново до потока, наплиска лице с шепи ледена вода. Отчупи малко буково клонче, нацепи края му с нокът и си изми зъбите. После отиде при другата колиба. Застана отпред и се заслуша, не чуваше гласове. Ароматът на печено пуешко изпълваше въздуха.

— Ехо?

Изчака, отговор не последва. Извика отново. Почука на вратата. Руби я открехна малко и погледна навън.

— О! — каза, сякаш бе очаквала другиго.

— Събудих се. Не знам колко дълго съм спал. Онзи човек искаше вода, дадох му малко.

— Спал си повече от дванайсет часа — информира го Руби, докато отместваше вратата, за да го пусне.

Ейда седеше по турски до огъня, вдигна поглед. Жълтата светлина осветяваше лицето й, косата й бе разпусната по раменете. За Инман това бе най-прекрасната гледка на света, миг по-късно се изплаши от мисълта си. Беше толкова красива, усети болка от силата на това усещане. Притисна скулата си с пръст. Не знаеше какво да прави. Никое от заучените действия или реплики не изглеждаха подходящи. Свали шапка. Не можеше да разчита на добрите маниери в индианска колиба насред снежна буря, поне не на познатите. Реши просто да седне до нея.

Преди изобщо да се реши и да остави нещата си в ъгъла, тя се изправи, пристъпи към него и направи жест, който той никога нямаше да забрави. Протегна ръка, постави я на кръста му. Другата опря на корема му точно над колана.

— Толкова си слаб.

Инман не знаеше какво да отговори.

Ейда отдръпна ръце.

— Кога си ял за последно?

Опита се да преброи изминалите дни.

— Преди три дни. Или четири.

— Тогава значи си достатъчно гладен, че да не обръщаш внимание на кулинарните умения на готвачките.

Руби беше обезкостила едната птица и вече приготвяше бульон в голяма тенджера за Стоброд. Ейда накара Инман да седне до огнището, даде му чиния с парче пуйка. Руби коленичи и се зае да бърка съсредоточено тенджерата. Обра сивкавата пяна с върбова кора, тъй като не намери дрян, който й трябваше за тази работа. Изтръска пяната в огъня.

Докато Инман изяждаше парчето пуйка, Ейда приготви истинска вечеря. Накисна сушени ябълки, запържи парчетата втвърдена каша в мазнината от парче свински бут. Когато хванаха коричка, ги извади, сипа ябълките в тигана и разбърка. Готвеше седнала по турски, леко приведена, за да стига огъня. Извърна се малко настрани и протегна крак. Инман я наблюдаваше с интерес. Още не беше свикнал да я вижда в панталони, намираше свободата на движенията и позата й доста вълнуваща.

Крайният резултат от готвенето на Ейда бе вкусно кафеникаво ястие с дъх на дим и свинска мас, точно храната, необходима за идващата зима — храна, която предлага утеха в кратките дни и дългите нощи. Инман се нахвърли върху яденето с вълчи апетит, после се спря.

— Вие няма ли да хапнете?

— Вечеряхме неотдавна — отвърна Ейда.

Инман се хранеше мълчаливо. Преди да приключи, Руби прецени, че пуйката е пуснала каквото е имала в речната вода. Наточи, колкото да напълни наполовина по-малката тенджера. Бульонът от дивата птица беше ароматен и мътен.

— Ще пробвам да го накарам да хапне малко от това — каза тя.

Хвана тенджерата и тръгна към вратата. Преди да излезе каза:

— Време е да сменя превръзката на раната, та ще постоя малко при него. Така да се каже, може да се позабавя.

В отсъствието на Руби колибата изведнъж се смали, сякаш стените ги притискаха. Не знаеха какво да си кажат. За миг всички стари правила, които забраняваха млада жена да остава насаме с мъж, се върнаха; чувстваха се неудобно. Ейда си каза, че Чарлстън и полковете стари лели, които налагаха безкрайните ритуали за предпазване на младите дами, бе само въображаемо място, далеч от света, в който живееше сега. Като Аркадия или острова на Просперо.

За да запълни мълчанието, Инман започна да хвали храната, сякаш се намира на неделен обяд. Едва бе стигнал до похвалите за пуйката, когато се почувства глупаво и замлъкна. В следващия миг в него се надигнаха безброй желания. Изплаши се, че ако не млъкне и не насочи мислите си другаде, ще избълва плашеща бъркотия от думи.

Стана, отиде до торбата, извади Бартрам и го показа на Ейда, сякаш да докаже нещо. Книгата беше намачкана и овързана с мръсна връв; вече месеци наред ту се мокреше, ту съхнеше и сега изглеждаше омърляна и допотопна като книга, събрала цялата мъдрост на една цивилизация. Разказа й как му е помогнала да издържи дългия път, как нощ след нощ я е чел на светлината на самотния си бивак. Ейда не я знаеше, Инман я описа като книга, която разказва точно за тази част на света и всичко важно в нея. Сподели мнението си, че тази книга е почти божествена и е толкова велика, че можеш да отвориш напосоки, да прочетеш само едно изречение и пак да почувстваш удоволствие и мъдрост.

За да докаже твърдението си, той издърпа края на връвта, книгата се отвори. Сложи пръст върху едно изречение, което както обикновено започваше с изкачването на връх и продължаваше почти цяла страница. Малко след като зачете на глас, вече с нетърпение очакваше да стигне края, защото в него сякаш се говореше единствено за плътска наслада. Гласът му подрезгавя и заплаши да извика руменина по лицето му.

Свърши и замълча.

— Наистина ли е така? — попита Ейда.

— Никак даже.

Онова, което му се искаше да направи, бе да легне на постелята от клони с Ейда, да я прегърне, както Бартрам без съмнение искаше да легне до девойките под клоните на дърветата. Вместо това върза книгата и я остави в нишата в стената до някаква стара дървена купа. Започна да събира съдовете. Застана, като едва ги крепеше в ръцете си.

— Ще ида да ги измия.

Отиде до вратата и се обърна. Ейда седеше неподвижно и гледаше жарта. Инман отиде до потока, клекна и изстърга всеки съд с пясък от дъното на черната вода. Снегът беше понамалял. Падаше право надолу и дори камъните в потока вече имаха бели шапки. Инман издиша няколко облака пара сред снежинките и се опита да реши какво да прави. Щеше да му трябва повече от дванайсет часа сън и хубава вечеря, за да се оправи, но поне вече можеше да си събере мислите. Знаеше, че от всичко най-много копнее да се отърси от самотата. Прекалено много бе започнал да се гордее със смелото си пътуване, със своето единачество, със самотата си.

Коремът и гърбът му все още пазеха допира на Ейда. И докато клечеше насред тъмнината на Студената планина, това изпълнено с нежност докосване му се струваше ключът към живота на този свят. Каквито и думи да напираха в него, бяха нищо в сравнение с това докосване на човешка ръка.

Върна се в колибата, решен да отиде при Ейда, да я придърпа към себе си и да изрази всичките си желания. Само че когато намести вратата отвътре, топлината на огъня го блъсна и пръстите му се схванаха. Бяха изранени от пясъка, замръзнали от студената вода, застанали неподвижно като щипките на раците, които бе виждал да се разхождат важно по брега. Кошмарни създания, които размахваха нещастните си оръжия срещу целия свят, дори срещу събратята си. Инман сведе поглед към съдовете — тенджерата и тигана — и видя, че по тях все още има застинала мас. Значи усилията му са били напразни, със същия успех можеше да остане вътре и да ги остави да обгорят обърнати на огъня.

Ейда го погледна, пое дълбоко въздух няколко пъти, после отмести поглед. От изражението на лицето й разбираше, че бе събрала всичката си смелост, за да го докосне по онзи начин, да го прегърне. Преди не би направила нещо толкова интимно. В това не се съмняваше. Тя бе поела към място и ред, изцяло различни от онези, с които бе отраснала. Но в онзи далечен август той бе този, който не позволи на думите да бъдат изречени и сега тежестта да ги изрече лежеше изцяло на неговите плещи.

Остави съдовете и се приближи. Седна зад нея, допря дланите й една в друга, после до бедрата си. Сгъна ръце, промуши ги под нейните и я притисна до себе си. После протегна ръце към огъня, като докосваше с китки раменете й.

— Писа ли ми, докато бях в болница? — попита я.

— Няколко пъти. Две писма през лятото и кратка бележка наесен. Само дето разбрах, че си там, едва когато вече си бил тръгнал, та първите две писма са отишли във Вирджиния.

— Не са ме заварили. Разкажи ми какво пишеше в тях.

Ейда му разказа накратко, макар и не точно нещата, които бе писала. Описа ги така, както би ги преправила, ако трябваше да ги напише сега. Такава възможност животът рядко предлага, да пренапишеш дори частица от миналото, така че Ейда я оползотвори докрай. С новото си съдържание писмата бяха по-приятни и за двамата. По-разголващи, с повече подробности от живота й, по-пламенни, по-сигурни и прями. За бележката не каза нищо.

— Иска ми се да ги бях получил — каза Инман накрая. Канеше се да добави, че щяха да му помогнат в едни от най-тежките дни, но точно сега не му се говореше за болницата.

Държеше ръце към огнището и си мислеше за множеството зими, в които то е останало студено. Накрая каза:

— Двайсет и шест години са минали, откакто тук за последно е горял огън.

Това им даде тема за разговор. Известно време се отпуснаха и говориха като хора сред останките на миналото — с неутешимото чувство, че сме на този свят за малко, а няма да ни има цяла вечност. Представяха си първия огън в това огнище, на хората, седели пред него. Индианско семейство. Майка, баща, деца, стара баба. Измисляха неповторими личности, трагични или комични в зависимост от всяка история. Инман описа едно от момчетата като Плувец, странно и загадъчно. Харесваше им да измислят живота на въображаеми хора, които инстинктивно бяха по-завършени, отколкото някой от двамата би могъл да бъде някога. В своята история Ейда и Инман ги предупреждаваха за края на техния свят. И макар да е истина, че всяка епоха смята света за крехък, на самия ръб на вечния мрак, Ейда и Инман се съмняваха, че някога в историята усещането за края ще бъде отново така остро. Страховете на онези хора се бяха сбъднали изцяло. Останалият свят ги бе намерил дори тук и се бе стоварил върху тях с цялата си тежест.

Когато историята завърши, останаха мълчаливи, обхванати от неприятното усещане, че се намират на място, където някога е съществувал друг живот и внезапно е изчезнал.

След известно време Инман й разказа как по целия път към дома единственото, което си е мислел, е дали тя ще го приеме, дали ще се омъжи за него. Бе запазил тази мисъл и я бе превърнал в мечта. Но точно сега не можеше да я помоли да се обвърже. Не и с някого толкова объркан като него.

— Страхувам се, че съм погубен необратимо. А ако наистина е така, след време и двамата ще живеем в нещастие и горчивина.

Ейда се размърда, обърна се и го погледна през рамо. Разкопчал бе яката си, под нея се виждаше бялата следа от раната на врата. Видя и другите, в изражението на лицето му и в очите, които избягваха нейните.

Обърна се отново напред. Помисли си, че природата има лек за всяка болка и всяко зло. Всяко нейно кътче крие енергия и лек, способни да затворят и най-дълбоката рана от външния свят. Дори и най-скритият корен, дори паяжината имаха свое предназначение. А от недрата бликат целебни извор. При всички случаи обаче човек трябва да положи усилия, защото ако се съмнява, дори и те няма да помогнат. Поне това бе успяла да научи от Руби.

Накрая каза, без да го поглежда:

— Вярвам, че хората могат да бъдат изцелени. Не всички, едни по-бързо от други. Но за някои има цяр. Не виждам защо да няма и за теб?

— Защо не и за мен? — повтори Инман, сякаш му трябваше време да проумее тази мисъл.

Отдръпна ръце от огъня и докосна лицето си, за да провери дали са все още студени като ледени висулки. Бяха изненадващо топли. Нагорещени като оръдие. Докосна черната коса, разстлана свободно по раменете й, събра я на плитка. Вдигна я и с върховете на пръстите си докосна вдлъбнатината на врата й и фините къдрици. Пусна косата, целуна главата й и вдиша познатия аромат. Наклони се назад и я придърпа към себе си.

Тя намести глава под брадичката му и той почувства приятната тежест на тялото й. Прегърна я силно, а от устата му неочаквано потече порой от думи. Този път не се опита да стисне зъби и да ги преглътне. Разказа й за първия път, когато бе гледал врата й, седнал зад нея в църквата. За чувството, което не го е напускало оттогава. Говореше за изгубеното време от онзи момент досега. Безкрайно дълго време. Но смяташе, че няма смисъл да мислят как е можело да използват тези години по-добре, защото по-зле от това, той не би могъл да ги изживее. Бяха безвъзвратно загубени. Човек може вечно да скърби за изгубеното време и направените грешки. За мъртвите и собствената си изгубена душа. Но мъдростта на вековете ни зове да не скърбим вечно. А предците ни са видели много и са познали много истини, защото човек може да скърби, докато сърцето му пресъхне, и накрая пак ще е там, откъдето е тръгнал. Оплакването няма да е променило нищо. Загубеното няма да се върне. Ала той ще е загубен навеки. И ще има единствено своите отворени си рани, с които да запълни празнотата. Може да избере единствено дали да продължи или не. Но ако продължи, трябва да е със съзнанието, че ще носи белезите със себе си завинаги. Така или иначе, през всички тези години, той бе запазил в мислите си желанието да целуне онази вдлъбнатина на врата й и сега го направи. Ето защо вярваше, че в сбъдването на толкова дълго лелеяно желание има частица изкупление.

Ейда не си спомняше въпросната неделя, просто една от многото. Нямаше какво да добави към неговия спомен, за да го сподели. Знаеше обаче, че с думите си Инман се бе отблагодарил за това, че го докосна. Облегна се назад, прибра косата от раменете си и я вдигна. Наклони леко глава.

— Направи го пак.

Преди Инман да успее да реагира, навън се чу шум. Когато Руби премести вратата и промуши глава, Ейда вече седеше изправена с пусната коса. Руби ги огледа, усети притеснението им, забеляза, че той седи зад нея.

— Искате ли да се върна и първо да се покашлям?

Не получи отговор. Затвори вратата и сложи тенджерата на пода. Изтупа снега от палтото и шапката си.

— Треската поотслабна. Ама нищо не се знае. Ту се засилва, ту отслабва.

Погледна Инман.

— Насякох малко клони и стъкмих по-добро легло, не само от одеяла — Замълча. После добави: — Все някой може да се възползва от него.

Ейда взе един клон и разрови огъня, после го хвърли в пламъците.

— Отивай — обърна се към Инман. — Знам, че си изморен.

Колкото и да бе изморен обаче, дълго не можа да заспи. Стоброд хъркаше и мърмореше части от припева на някаква екзотична песен за цигулка, която в най-общи линии гласеше следното: „Катери се маймуната нагоре и високо, и лъсва нейният ти-ри-ри-ра, ри-ри-ра.“ Инман бе чувал мъже да говорят какви ли не неща, докато се лутат из мрачния свят на полусъзнанието, от молитви до псувни. Но откъм глупости, това държеше първо място.

В кратките интервали тишина, Инман се опитваше да избере за коя част от вечерта да си мисли. Ръката на Ейда на корема му или молбата й точно преди да влезе Руби. Унесе се, преди да е стигнал до някакво решение.

Ейда също дълго лежа будна. В главата й се блъскаха множество мисли. Инман изглеждаше много по-състарен, отколкото можеше да се очаква за четири години — толкова слаб, мрачен и сдържан. За миг си помисли, че и тя трябва да се тревожи за красотата си, толкова е почерняла, загрубяла. После си помисли как човек живее ден за ден, след време се поглежда и вижда някой друг, далечно напомнящ за предишния човек — роднина, брат или сестра, с когото някога си живял. Само че това е различен човек, с отделен живот. Без съмнение нито тя, нито Инман бяха онези млади, които се разделиха преди толкова време. Но пък й се струваше, че сега харесва и двамата повече от тогава.

Руби подскочи в постелята си, завъртя се, успокои се, после отново се завъртя. Седна и изпухтя недоволно:

— Не мога да заспя и знам, че и ти не спиш, ами си мислиш любовни работи.

— Будна съм — каза Ейда.

— Не мога да мигна, защото непрекъснато се чудя какво ще правя с него, ако оживее.

— С Инман?

— С татко. Такава рана се лекува бавно. А доколкото го познавам, той ще остане на легло, колкото се може повече. Не знам какво да го правя.

— Ето какво: ще го заведем у дома и ще се грижим за него. Както е ранен, никой няма да тръгне да го търси. Поне не скоро. А и тази война все някой ден ще свърши.

— Задължена съм ти.

— Никога не си била задължена на никого. Не изгарям от желание да съм първата. Стига ми едно благодаря.

— И това също.

Помълчаха известно време, после Руби каза:

— Много нощи като малка седях сама у дома и ми се искаше да занеса цигулката му при водопада, да я пусна и вятърът да я отнесе. Представях си как ще я гледам, докато се смали до малка черна точка, а после ще си мисля за сладкия звук от разбиването й в скалите.

Следващата сутрин беше сива и още по-студена. Снегът вече не падаше твърд на остри снежинки; сипеше се мек като брашно. Всички спаха до късно, Инман закуси в колибата на жените — бульон от пуйка с парченца месо.

Към обяд Ейда и Инман нахраниха и напоиха коня, после отидоха заедно на лов. Надяваха се да убият още пуйки, а ако имат късмет дори елен. Тръгнаха нагоре по склона, но нищо в гората не помръдваше, в снега нямаше дори следи. Катериха се сред кестените, после сред елите и чак до билото. Следваха извивките му. Все още нямаше дивеч, като се изключат два глухара високо сред клоните. Дори и да удареха някой, нямаше да има и две хапки месо, така че предпочетоха да не стрелят нахалост.

Накрая стигнаха до голям плосък камък. Инман забърса снега, седнаха един срещу друг с кръстосани крака, загърнати в неговото одеяло. Светлината едва прозираше под завивката. Инман извади орехите от торбата, счупи ги с един камък и ги изядоха. Когато свършиха, той хвана раменете на Ейда, наведе се и опря чело в нейното. За момент настъпилата тишина бе нарушавана единствено от падащия по одеялото сняг, след това Ейда заговори.

Искаше да му разкаже как се е превърнала в това, което е. И двамата се бяха променили. Той имаше нужда да го чуе. Разказа му за смъртта на Монро, за обкръженото му от цветя лице в онзи дъждовен ден. За това как решила да не се връща в Чарлстън, за лятото и всичко за Руби. За времето, за животните и растенията, и нещата, които започваше да разбира. За всички форми на живота. Човек може да изгради живота си върху основата на това знание. Монро й липсваше повече от всякога, разказа на Инман множество прекрасни неща за него. Но му каза и едно ужасно нещо: той се бе опитал да я остави завинаги дете и при слабата й съпротива, почти бе успял.

— Трябва да знаеш и нещо за Руби. Каквото и да се случи между нас двамата, искам тя да остане в Блек Коув, докато желае. Ще се радвам, ако никога не си тръгне, а ако не иска да остане, ще страдам от отсъствието й.

— Въпросът е дали тя може да свикне с присъствието ми.

— Мисля, че може. Стига да разбереш, че тя не е прислуга, нито пък е наемник. Тя е моя приятелка. Не приема заповеди и не чисти нощни гърнета освен своето собствено.

Станаха от камъка и продължиха лова, слязоха във влажна долина, изпълнена с богатия аромат, характерен за местата, където расте подбел, минаха през скупчени вечнозелени храсти и стигнаха до малко поточе. Заобиколиха повалена ела, протегнала ствол насред горския под. Разклоненията на корените стърчаха на височина колкото къща, а закачени по тях, на много метри височина, висяха камъни колкото бъчви. В образувалата се дупка Ейда намери туфа лютичета, чиито заоблени листа бяха увехнали, но все още се разпознаваха сред снега под една огромна върба, чийто ствол вероятно бе по-дебел от хванатите ръце на петима мъже.

— Руби се нуждае от лютиче за баща си — каза Ейда.

Коленичи при дървото и наскуба от растението. Инман стоеше и гледаше. Сцената беше съвсем проста. Коленичила жена копае земята, висок мъж стои и се оглежда в очакване. Ако не беше машинно тъканият плат на дрехите им, можеха да са от всяка една епоха в историята на човечеството. Толкова малко знаци, показващи конкретна епоха. Ейда изтърси пръстта от белезникавите корени и ги прибра в джоба си.

Едва когато се изправи, забеляза забитата в дървото стрела. Очите й почти я пропуснаха като счупен клон, защото част от прекършеното тяло беше се запазила. Дървесината почти беше прогнила, но все още се държеше за върха, благодарение на здравите намотки. Сив, кремъчен връх с плавни прорези. Идеална симетрия на формата, каквато само човешка ръка може да постигне. Върхът беше забит на няколко сантиметра в ствола, който бе расъл около него, сякаш в опит да погълне този белег. Върхът бе плосък и дълъг. Ейда го посочи на Инман.

— За лов на елени. Или бойна стрела — обясни той.

Наплюнчи палец и го прокара по видимата част от върха на стрелата, сякаш пробваше острието на нож.

— Все така остър.

По време на есенната оран и почистването Ейда и Руби бяха открили голям брой малки стрели за птици, но тази й се струваше различна, сякаш все още жива. Отстъпи назад и я разгледа от разстояние. Все пак това беше малък предмет. Пропуснат изстрел отпреди сто години. Може би повече. Много отдавна. Или не много отдавна, в зависимост от гледната точка. Ейда пристъпи към дървото, постави пръст в края на стрелата и се опита да я разклати. Не помръдна.

Вероятно стрелата можеше да се смята за ценна находка, частица от друг свят, точно така гледаше на нея Ейда. Предмет вече на изчезване от този свят.

Инман обаче не смяташе така.

— Някой все пак си е останал гладен — каза той.

Дали стрелецът бе пропуснал целта поради неопитност? Или пък от отчаяние? А може би внезапен повей на вятъра я бе отклонил от целта? Или грешката се дължеше на недостатъчно светлина?

— Запомни това място.

Инман предложи да идват тук до края на живота си, за да гледат как стрелата постепенно загнива, как дървесината малко по малко поглъща кремъчния връх. След години двамата с Ейда щяха да дойдат тук прегърбени, посивели, обградени от деца — ясно виждаше тази картина от бъдещето, макар че не можеше да си представи какъв ще бъде светът тогава. Стрелата щеше да е изчезнала. Върбата щеше да се издига още по-високо и щеше да е погълнала напълно върха на стрелата. За нея щеше да напомня само белегът по напуканата кора на дървото.

Не можеше да си представи чии ще са децата, но те щяха да наблюдават като омагьосани как двамата старци издълбават с нож меката дървесина на върбата, под която щеше да се появи като от фокусническа шапка върхът на стрелата. Точно така си представяше сцената Инман — малък фокус, предназначен да смае децата. Въображението на Ейда не бе толкова развихрено, но въпреки това ясно си представи смаяното изражение на малките личица.

— Индианците — прошепна Ейда, потънала напълно в разказа му за бъдните времена. Да, това щяха да са единствените думи на двамата старци, обясненията щяха да са излишни, само една дума щеше да е достатъчна: „индианците“.

Следобед се върнаха в лагера с празни ръце. Единственият им улов бяха китка лютиче и дърва за огъня. Влачеха клоните по земята и оставяха неравни следи по снега. Дебели кестенови клони и тънки кедрови вършини. Руби бдеше над Стоброд. Той беше в съзнание, дори като че ли разпознаваше Руби и Ейда, но появата на Инман го изплаши.

— Кой е този?

Инман се приближи, надвеси се над него внимателно и каза:

— Не се страхувай. Аз бях този, който ти даде вода. Не съм ти враг.

— Аха — прошепна Стоброд.

Руби навлажни парче плат и внимателно избърса лицето му. Стоброд бърчеше недоволно чело като дете. Руби накълца стиска от лютичето и наложи раните, друга част запари с гореща вода и му даде да я изпие. Той мигом заспа.

Инман изглеждаше изтощен.

— Няма да е зле и ти да си починеш малко — обади се Ейда.

— Събуди ме, като се свечери — отвърна той. Излезе навън, през открехнатата врата и видя, че снегът навън продължава да вали. Чу се кършене на клони, вратата се отвори, Инман остави наръч дърва до вратата и отново излезе. Ейда и Руби стъкнаха огъня и седнаха край него, наметнати с одеяло.

— Какво ще правим, като се затопли? Отсега трябва да помислим как да подредим нещата — обади се Ейда.

Руби измъкна едно клонче от наръча до огъня и нарисува карта в праха: Блек Коув. Очерта пътя, маркира къщата и хамбара, полята, овощните градини, ручеите. След това обрисува богатите времена, които ги очакваха. Щяха да си купят две мулета. Да почистят старите поля от плевелите и храстите. Да направят нова зеленчукова градина. Да разширят пасищата към гората. Да отглеждат достатъчно царевица и пшеница, за да задоволяват сами нуждите си от храна. Да разширят овощната градина. Да построят нов зимник. Дълги години работа. Но един ден щяха да се радват на натежали класове по полята, кокошки на двора, крави в пасището, прасета в кочините. Дори щяха да отглеждат две породи — за месо, с издължени крака и тела и от по-дебелите, с широки зурли, които са за сланина. В сушилнята щяха да висят опушени бутове, в котлето над огнището винаги щеше да плува по някоя мръвка. В зимника щеше да е пълно с ябълки и зеленчуци.

— Каква гледка само… — въздъхна Ейда.

Руби изтри картата с ръка. Седяха мълчаливо, след малко Руби склони глава и задряма, рисуването на бъдещето я бе изтощило. Ейда се взираше в огъня, слушаше пукането на дървата, слягането на жаравата. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на пушека, умението да разпознава различните дървета само по пушека бе истинското доказателство за способността на човека да вникне в същността на природата. Ейда с удоволствие би се отдала на усъвършенстването на това умение. Би предпочела да забрави толкова неща, които вече знаеше — неща, които вредяха на другите и в крайна сметка на нея самата.

Руби се събуди късно следобед, навън вече се бе смрачило. Изправи се, прозя се, потърка очи. Отиде да погледне Стоброд. Докосна челото му, зави го хубаво, постави нови превръзки върху раните.

— Пак е трескав. Тази нощ ще стане ясно дали ще оживее. Най-добре ще е да остана при него.

Ейда се приближи и постави длан на челото му. Не долавяше никаква разлика в състоянието му. Погледна въпросително Руби, но тя извърна глава и прошепна:

— Не мисля, че е редно да го оставям сам тази нощ.

Вече бе тъмно, Ейда отиде до другата хижа. Продължаваше да вали. Снегът бе натрупал толкова, че тя едва вървеше, олюляваше се, макар да се опитваше да стъпва в пъртината. Снегът отразяваше бледата светлина на звездите, а земята бе сякаш озарена от вътрешно сияние. Отвори тихо вратата и влезе. Инман спеше, не я усети. Огънят бе почти изгаснал. Инман бе подредил вещите си да съхнат, приличаха на експонати в музей, разположени на известно разстояние, сякаш всеки предмет се нуждае от свободно пространство, за да изпъкне сред останалите: дрехи, ботуши, шапка, раница, нож, канче, големия грозен пистолет с всичките приспособления за почистване и пълнене. Единственото, което липсваше на колекцията бе Бартрам и надписа: траперска екипировка.

Ейда свали палтото си, хвърли съчки в огъня и раздуха въглените. Приближи се до Инман, коленичи. Той лежеше с лице към стената върху наръч елови клони, от които се разнасяше остра миризма. Погали го по челото, отметна назад косата, прокара пръсти по очите, скулите, носа, устните, брадичката. Отметна одеялото, той бе свалил ризата си, докосна белега от раната на врата му. Притисна се към широките му рамене.

Той бавно се разбуди. Размърда се, извърна се към нея, дори като че ли разбра намеренията й, но клепачите му натежаха и отново заспа.

Светът бе толкова самотно място и за Ейда единственото спасение бе да легне до Инман, да притисне тяло до неговото. Толкова й се искаше да го направи. Но изведнъж като внезапен буреносен полъх я завладя паника. Прогони я решително и започна да разкопчава дългата редица копчетата на панталоните си.

Осъзна, че това не е дреха, която можеш да свалиш елегантно. Изхлузи безшумно единия си крак, но когато пренесе тежестта върху него, загуби равновесие и се наложи да подскочи два пъти, за да не падне. Погледна Инман, очите му бяха отворени и я следяха. Почувства се глупаво, искаше й се да бе на тъмно, а не осветена от жълтите пламъци на димящите кедрови цепеници. Ако беше с рокля, да я остави да се свлече плавно по тялото си. Да прекрачи събраните в краката си вълни. Вместо това стоеше с омотаните около единия й крак панталони на Монро.

— Обърни се — помоли.

— За нищо на света — отвърна Инман.

Тя се отдръпна припряно. Съблече се, притисна дрехите пред гърдите си и се извърна към него.

Инман се изправи с одеяло около кръста. До този момент беше лежал като мъртъв и ето че сега пред него стоеше животът — трябваше само да се пресегне и да го сграбчи. Наведе се към нея, издърпа дрехите от ръцете й и я притисна към себе си. Сложи длани върху стегнатите й бедра, после нагоре към хълбоците, опря ръце на ханша и погали вдлъбнатинката в основата на гърба й. После пръстите му продължиха нагоре и докоснаха една по една издатинките на гръбнака й. Помилва ръцете, след това плъзна длани надолу по извивките на тялото й, докато отново стигна до ханша. Опря чело върху корема й. Целуна я и усети аромата на кедров дим. Привлече я към себе си и я прегърна силно и продължително. Тя сложи ръка на врата му и го притисна още по-силно, после обви млечнобелите си ръце около него сякаш завинаги.

Скрита в планината и затрупана от снега, топлата, суха малка колиба бе истинско убежище, макар и да не бе предложила безопасен пристан на предишните си обитатели. Войниците ги бяха открили, колибата бе станала символ на пътя към изгнаничеството, на загубата и смъртта. Но поне за малко онази нощ тя бе място, където нямаше ни помен от болка и страдание.

По-късно Ейда и Инман лежаха притиснали тела върху импровизираното легло от клони. Вътре беше почти тъмно, кедровите цепеници димяха в огнището, а горещата смола миришеше, сякаш някой бе минал да окади с тамян. Огънят пукаше. Навън снегът свистеше и въздишаше. Унесоха се — както влюбените често правят в мигове, когато светлото бъдеще се простира пред тях ясно и безбрежно — да говорят за миналото, сякаш трябва всеки да е наясно с живота на другия досега, преди да продължат напред заедно.

Говориха почти цяла нощ, все едно заповед ги задължаваше да разкажат детството и младостта си до последната подробност. В разказа на Ейда дори непоносимата прашна жега на Чарлстън придобиваше измеренията на драма. Когато Инман стигна до военните години, разказът му се ограничи до всеизвестните подробности от вестниците — имената на генералите, придвижването на войските, провала и успеха на различните стратегии, честите случаи, в които успехът на една от страните се дължи на чист късмет. Искаше Ейда да знае, че колкото и да говори за войната, никога не ще може да се приближи до истината за нея. Не повече от това да се опитва да опише живота на една мечка по следите й из гората. Отпечатъкът от лапа при някой кошер или мазното петно с жълти семена от диви плодове биха могли само да загатнат за две събития от дълбоката тъмна мистерия на самата мечка. И дори да изброи всяка подробност чак до самия генерал Лий, никой не може да опише точно повече от едната лапа на тази мечка — извитите нокти, закръглените длани, твърдата лъскава четина отгоре. Инман смяташе, че той дори самият познава единствено мимолетния й дъх. Никой не може да знае всичко, както никой не познава изцяло живота на нито едно животно, защото всяко обитава свой собствен свят, към който ние не принадлежим.

За себе си можеше да разкаже само кратки истории, като например онзи път в зимния лагер през шейсет и втора, когато глиненият комин на колибата се запали, горящият дървен покрив се срути върху него и другарите му и всички изтичаха навън по долни гащи, кашляха и се смееха, гледаха как догаря, замеряха се със снежни топки, а когато огънят взе да загасва, хвърляха дъски от оградата, за да се топлят през нощта.

Ейда го попита дали някога е виждал прочутите велики воини: смятания за полубожествен генерал Лий, мрачния Джаксън38, наперения Стюарт, монолитния Лонгстрийт. Или по-малките величия: трагичния Пелъм39, жалкия Пикет40.

Инман беше виждал всички, с изключение на Пелъм, но обяви, че няма какво да каже за тях — нито за живите, нито за умрелите. Нито пък искаше да се спира на водачите на федералните, макар че някои бе виждал от разстояние, а останалите познаваше от действията им. Искаше живот, който няма нищо общо с онази сбирщина нещастници, които непрестанно се хвърлят в атака едни срещу други. Не искаше да говори повече и за собствените си дела, защото му се щеше един ден, когато не умират толкова хора, да отговаря според друг закон.

— Тогава ми разкажи за дългия си път към дома — помоли Ейда.

Инман се поколеба, но после си позволи благата мисъл, че се е измъкнал невредим от неприятностите и няма желание да се връща към тях. Разказа само как през цялото време е броял дните според луната, стигал до двайсет и осем и започвал отново; как гледал Орион да се издига всяка нощ по-нагоре на небосклона; как решил да върви без надежда и без страх, но се провалил, защото опитал едновременно и двете. Но също и как в дните, когато изминавал най-много, настройвал мислите си според времето — мрачно или ясно — за да откликват на всеки буреносен облак или светъл лъч, изпратен от Господа.

— Срещнах и доста хора по пътя. Една козарка ме подслони и нахрани. Твърдеше, че това, дето не помним моментите на най-голяма болка, е знак за божията милост. Той знае какво не можем да понесем и не позволява на мозъка ни да го възстанови и с течение на времето то избледнява. Поне така мислеше тя: че Господ ни изпраща непоносим товар, а после си взема част от него.

Ейда заяви, че в едно отношение мнението й е различно от това на старата жена, а именно, че ние трябва да помогнем на Господ да ни помогне да забравим. Трябва да се научим да не извикваме тези неща в мислите си, защото ако сме прекалено настоятелни, те се отзовават.

Когато изчерпаха миналото, погледнаха в бъдещето. Говориха за най-различни неща. Във Вирджиния Инман бе видял подвижна дъскорезница. Дори и в планинските райони къщите все по-често се правеха от дъски, така че според него би било прекрасно за човек да си има дъскорезница. Може да я закара на място при човека, да я сглоби и да нареже материала за къщата от собствените му гори. Така ще е по-икономично, а и клиентът ще бъде доволен, защото ще може да седи в готовата си къща и да се радва на всичките й части, дошли от собствената му земя. В замяна Инман би могъл да приема пари или просто дървесина, която може да нареже и продаде. Пари може да заеме от семейството си. Планът не беше лош. Много хора са забогатели от по-малко.

Последваха и други планове. Ще си поръчват книги на най-различни теми: фермерство, изкуство, ботаника, пътуване. Ще започнат да свирят на някакви инструменти, цигулка и китара, или дори мандолина. Ако Стоброд, дай Боже, оцелее, може да ги научи. Инман искаше да учи старогръцки. Нещо голямо. Така ще може да продължи усилията на Бейлис. Разказа й за онзи човек в болницата, за това как загубил крака си и за купчината страници, които оставил след тъжния си край. Инман смяташе, че неслучайно наричат старогръцкия мъртъв език.

Продължиха да си говорят, този път за времето. Описваха въображаемата си сватба и дългите щастливи и мирни години заедно. Блек Коув — устроен по указанията на Руби. Ейда описа подробно плановете им. Инман искаше да добави само няколко кози, които да си гледа. И двамата се съгласиха, че няма никакво значение как е прието да се правят сватбите. Ще се оженят както им харесва, а животът им ще се ръководи единствено от годишните времена. Наесен овошките ще са натежали от назрелите ябълки, те ще ходят да ловуват заедно, още повече след успеха на Ейда с пуйките. Няма да стрелят с тежката италианска пушка на Монро, а с добре изработени леки пушки, които ще си поръчат от Англия. Лете ще ловят пъстърва с такъми от същата, прочута с този спорт, държава. Ще остареят заедно, а времето ще измерват с живота на няколко поколения шарени хрътки. По-нататък, доста след като прехвърлят средна възраст, може да се захванат с рисуване, да си купят малки плоски кутийки с акварели, пак от Англия. Ще ходят на разходки сред природата, ще се спират при всяка хубава природна гледка, ще наливат бурканчета вода от потоците и ще скицират набързо, за да завършат картината по-късно. Ще се надпреварват кой ще предаде най-истинно видяното. Представиха си корабите, които се състезават с измамния „Атлантик“, за да им докарат тези предмети за разтуха. Толкова много неща щяха да направят.

Бяха на прага на зрелия живот. С една част от съзнанието си мислеха, че целият живот им предстои. В същото време, с друга се досещаха, че младостта им скоро ще си отиде, а след нея идва един изцяло нов свят, в който възможностите са все по-малко.