Студена планина

Цветът на отчаянието

В други времена гледката би се възприела като пасторална, тъй като елементите, които я съставяха, внушаваха прочутата свобода на открития път: разсъмването, падащите косо златисти слънчеви лъчи, коловозите, покрай които от едната страна се редят червени кленове, от другата — ограда от дървени колове, високият мъж с широкопола шапка и раница на гърба, крачещ на запад. Но след всичките дъждовни и безсънни нощи, които бе преживял, Инман се чувстваше като най-окаяното божие създание. Той спря, сложи крак на най-долната пречка на крайпътната ограда и се загледа към покритото с роса поле. Опита се да поздрави новия ден с благодарно сърце, но в ранната бледа светлина първото, което видя, бе някаква кафява змия, плъзгаща се сънливо към тревата край пътя.

Отвъд полето се простираха гори. Дървета, докъдето погледът стига. Бор, ела, червен кедър. Инман мразеше тези безкрайни заплетени гъсталаци. Мразеше равнината. Червен прах. Скапани градчета. Бе пребродил тази земя от полите на планината до морето и за него тя не бе нищо друго, освен място, където се оттича всичко противно и жалко. Край на помия и нечистотии, клоаката на континента. Вонящо блато, което вече едва понасяше. Откъм гората долиташе жуженето на цикадите, изпълващо въздуха с пулсиращото си скриптене като от триещи се една в друга нащърбени сухи кости. Звукът бе толкова пронизителен, че долиташе сякаш не отвън, а вибрираше в собствената му измъчена глава. Страдание, пораждащо се вътре, а не причинено от сетивата. Раната на шията му сякаш се отвори и започна да пулсира в такт с песента на цикадите. Той пъхна пръст под превръзката, очаквайки да намери дълбок червен отвор като хрилен процеп, но вместо това опипа шев, покрит с дебела коричка.

Пресметна, че през всичките тези дни не бе се отдалечил кой знае колко от болницата. Състоянието му го принуждаваше да върви по-бавно и да си почива по-често, отколкото му се искаше. Изминаваше само по няколко мили на ден, а понякога дори този, бавен ход му костваше много усилия. Бе уморен до смърт, а на всичко отгоре отчасти бе изгубил ориентация. Опитваше се да върви право на запад към дома, но равнината бе разделена на малки ферми, между които се простираше плетеница от пресичащи се пътища, без никакви знаци, които да указват кой накъде води. Имаше чувството, че го отвеждат по на юг, отколкото трябва. А и времето се случи лошо. Почти непрекъснато, ден и нощ, валяха проливни дъждове с гръмотевици и светкавици. Малките дървени къщички стърчаха близо една до друга сред морето от царевични ниви, отделени единствено с паянтови огради по границите на имотите. Във всяка ферма имаше по две-три злобни кучета, научени да реагират и при най-слабия шум, които се нахвърляха върху него от тъмните сенки изпод крайпътните дървета с оголени зъби. Първата нощ бе отбил няколко атаки, при което една петниста кучка проби кожата на прасеца му със зъбите си като с шило. Тогава потърси някакво оръжие. Грабна от канавката здрав акациев клон и с немного усилия се справи със следващото псе, нанасяйки му къси удари от горе надолу, като че притъпкваше пръстта около прясно забит в земята кол. През цялата нощ и следващите почти непрекъснато му се налагаше да се брани от кучета, размахвайки тоягата, която попадаше с глухо тупване по главите им. Те подвиваха опашки и без да издадат звук, потъваха обратно в мрака. Кучетата, страхът от военната полиция и тъмните като рог облачни нощи превръщаха пътуването му в кошмар.

Най-тежка бе току-що изминалата нощ. Облаците бяха се разнесли и той видя в небето падащи метеорити, чиито траектории сякаш бяха прицелени не другаде, а в него. Сякаш малки светещи снаряди браздяха мрака. После от тъмното изникна голямо бучащо огнено кълбо, което се движеше бавно, но очевидно с намерението да се приземи право отгоре му. Преди да го достигне обаче, кълбото просто изчезна като пламък на свещ, угасен с наплюнчени пръсти. След кълбото се появи някаква нощна птица, прелетя със свистене толкова ниско над главата му, че той уплашено се приведе и едва не побягна. После огромна нощна пеперуда разтвори огромните си криле с петна като очи пред носа на Инман, който я взе за някакво фантастично зелено лице, изникнало от мрака, сякаш за да му каже нещо. Извика и заразмахва тоягата из въздуха, без да улучи нищо. По-късно чу тропота на конски копита, качи се на едно дърво и видя как отряд военни полицаи минаха отдолу, търсейки точно такива като него, за да ги арестуват, пребият от бой и върнат на фронта. Когато слезе и тръгна по пътя си, всеки пън вече му приличаше на дебнещ полицай. Веднъж дори извади пистолета си и го насочи към миртов храст, който взе за едър човек с голяма шапка. Като пресече един поток дълго след полунощ, той топна пръст във влажната глина край брега, изрисува на гърдите си два концентрични кръга с точка в средата и продължи, белязан като мишена на небесното царство, нощен пътник, беглец, натрапник, мислейки си: това пътуване ще е най-важното събитие в живота ми.

След тази кошмарна нощ, сега, най-силното му желание бе да се прехвърли през оградата и да тръгне през полето към гората. Да се скрие сред дърветата и да заспи. Но след като най-после бе излязъл на открито, трябваше да продължи. Той свали крака си от гредата и отново се отправи на път.

Слънцето се катереше по небето. Стана горещо и всички насекоми на света изведнъж решиха, че телесните му течности са неустоимо примамливи. Ивичести комари бръмчаха край ушите му и го хапеха по гърба през ризата. Кърлежи пропълзяваха от крайпътната трева, залавяха се за врата и кръста му и започваха да смучат кръв. Дребни мушички търсеха влагата в очите му. Една конска муха го следва известно време, хапейки го по врата. Приличаше на черна бръмчаща капка, с големина колкото ставата на палец. Копнееше да я убие, но не успя, колкото и да се въртеше и пляскаше, щом мухата кацнеше, за да яде плът и смуче кръв. Плясъците отекваха в неподвижния въздух. Отдалеч сигурно приличаше на музикант, изпробващ нов ударен инструмент или пуснат на свобода луд, който е скаран с разума си и си бие шамари в изблик на ненавист към самия себе си.

Инман спря и се изпика в праха. Преди още да е свършил, синкави пролетни пеперуди накацаха по мокрото петно, за да пият. В слънчевата светлина крилете им блестяха като синкав метал. Сториха му се прекалено красиви, за да пият урина, но природата тук очевидно си имаше свои закони.

Следобед наближи до селище на кръстопът. Спря в края и го огледа. Състоеше се от магазин, няколко къщи, навес, под който ковач въртеше педалите на колелото на меха, точейки острието на коса. Правеше го не както трябва, забеляза Инман, защото държеше косата по посоката на въртене на точилото, а не насреща, и под прав ъгъл, а не диагонално. Други хора не се виждаха. Инман реши да рискува и да влезе в белосания магазин, за да си купи храна. Мушна пистолета в гънките на сгънатото на руло одеяло, за да изглежда невъоръжен и за да не привлича вниманието.

Двамата мъже, които седяха на верандата пред магазина, едва-едва вдигнаха очи, докато Инман се качваше по стъпалата. Единият беше без шапка и косата му стърчеше на една страна, като че току-що бе станал от сън и дори още не бе прокарал пръсти през нея. Бе изцяло погълнат от чистенето на ноктите си с шомпола на пушка. Съсредоточил върху задачата всичките си умствени способности, бе прехапал сивия си, като стъпалото на гъска език. Другият четеше вестник. Носеше остатъци от униформа, но козирката на фуражката му бе отпрана и тя стоеше килната върху главата му като мюсюлмански фес. На Инман му се стори, че човекът просто се преструва на зает. На стената зад него бе подпряна пушка „Уитуърт“, истинско произведение на изкуството, с месингов оптически прицел и множество сложни колелца и винтове за регулиране на деривацията и ъгъла на възвишение. Шестоъгълната цев бе запушена с дървена тапа, за да не влиза вътре прах. Досега Инман бе виждал само няколко такива. Бяха любимите на снайперистите. Внесени от Англия, както и скъпите им хартиени патрони, които рядко се намираха. Калибър 45, те не бяха особено мощни, но пък ужасяващо точни на разстояние до една миля. Ако виждаш целта и ако имаш дори и малък опит като стрелец, с „Уитуърт“ ще я удариш. Инман се зачуди откъде човек като този си е намерил такова прекрасно оръжие.

Той мина край тях и влезе в магазина, без ония да го погледнат. Край огнището вътре двама старци играеха на някаква игра върху дъното на преобърнато буре. Единият бе сложил ръка с разтворени пръсти в дървения кръг. Другият забиваше нож в празнините между тях. Инман погледа известно време, но не разбра какви са правилата, нито как се отчита резултатът, нито пък какво трябва да се случи, за да бъде обявен единият за победител.

От оскъдния запас стоки в магазина той си купи пет фунта царевично брашно, парче сирене, малко сухар и голяма солена краставица и излезе на верандата. Двамата мъже бяха изчезнали и то съвсем неотдавна, защото столовете им все още се полюляваха. Инман слезе на пътя и тръгна на запад, като си хапваше, докато върви. Двойка черни кучета пресякоха пред него от една сянка до друга.

Когато Инман наближи края на града, двамата мъже от верандата излязоха иззад ковачницата и му препречиха пътя. Ковачът спря да върти педалите и се приготви да гледа.

— Накъде така, кучи сине? — каза мъжът с шапката.

Инман не отговори. Изяде сочната краставица на две големи хапки и мушна остатъка от сиренето и сухара в торбата. Мъжът, който си бе чистил ноктите, застана от едната му страна. Ковачът, нахлузил тежка кожена престилка, излезе изпод навеса с косата в ръце и заобиколи Инман от другата. Не бяха особено едри, дори ковачът, на когото му личеше, че не е подходящ за занаята си. Мъже без работа, може би пияни и прекалено самоуверени, тъй като очевидно смятаха, че поради численото си превъзходство могат да му излязат само с косата.

Инман посегна към вързопа със завивките и в този миг тримата му се нахвърлиха едновременно и започнаха да го налагат с юмруци и с глава. Не му остана време дори да свали раницата и се наложи да се отбранява с товара на гърба си.

Никак не му се щеше да го съборят на земята и затова бавно заотстъпва назад, докато накрая го притиснаха към стената на магазина.

Ковачът направи крачка назад и замахна с косата като с брадва. Явно възнамеряваше да разреже Инман на две от ключицата до слабините, но това не бе лесно, още повече поради формата на сечивото. Ударът попадна на трийсетина сантиметра встрани и острието се заби в праха.

Инман изтръгна сечивото от ръцете му и реши да я използва по предназначение, като я размаха в широки откоси близо до земята. Целеше се в краката им сякаш коси трева, при което те отстъпиха, преди да ги е отрязал от глезените. Стори му се толкова естествено отново да държи в ръцете си коса и да работи с нея. Разликата бе, че влагаше повече от обичайните усилия в преднамерено по-силните махове, защото очакваше острието да срещне кост. Но дори и при тези необичайни обстоятелства той откри, че всички елементи на косенето — начина на хващане, разкрачената стойка, ъгъла на наклон на инструмента спрямо земята — са си налице и постигат учудващо добър резултат.

Мъжете заподскачаха, за да се предпазят, но скоро се прегрупираха и нападнаха отново. Инман посегна към пищялите на ковача, но острието се удари в камък, изпусна сноп бели искри и се счупи откъм по-близкия край, така че в ръцете му остана само дръжката. Той продължи битката, макар и с повредено оръжие, което сега приличаше на дълга, небалансирана и неудобно закривена тояга.

Накрая въпреки всичко се справи. Под ударите му тримата се свлякоха на колене в праха като молещи се католици. Продължи да ги налага, докато не ги простря по корем в праха, притихнали и неподвижни.

После захвърли косата в бурените оттатък пътя. Веднага след това обаче ковачът се претърколи, понадигна се, извади малокалибрен револвер изпод престилката си и с трепереща ръка са прицели в Инман.

— Мамка ти — процеди през зъби Инман.

Изтръгна оръжието от ръката на ковача, тикна го в главата му точно под окото и започна да обира спусъка, отвратен от подлостта на тия жалки отрепки. Патроните обаче бяха влажни или просто калпави и след четири безуспешни опита да произведе изстрел, той се отказа, удари мъжа няколко пъти по лицето с дръжката на револвера, захвърли го на покрива на постройката и се отдалечи.

Като излезе от града, той свърна към гората и навлезе в нея, за да се скрие от преследвачите. Целия следобед вървя на запад между дърветата, пробивайки си път през храсталака, като от време на време спираше и се ослушваше за стъпки. Понякога му се струваше, че чува гласове в далечината, но те бяха толкова слаби, че вероятно бяха плод на въображението му, както става, когато спиш край река и цяла нощ си мислиш, че чуваш някакъв приглушен разговор, от който нищо не се разбира. Не се чуваше кучешки лай и Инман реши, че дори гласовете да са били на онези от града, вече е в безопасност особено с приближаването на нощта. Пътеводител му бе слънцето, което се търкаляше над него с пречупени от клоните на боровете лъчи, и той следваше пътя му към западния хоризонт.

Докато вървеше се сети за едно заклинание с особена сила, на което го бе научил Плувец. Наричаше се „Да разрушиш живота“. Думите бавно изплуваха от паметта и зазвучаха в главата му. Плувец бе казал, че заклинанието върши работа само ако е на езика на племето чероки, не и на английски, затова няма смисъл да го учи на него. Но Инман вярваше, че думите имат сила независимо на кой език са изречени, така че той го произнесе в желанието си да прокълне и враговете си, и целия свят. Повтори го отново и отново, също като онези хора, които в страха си или в надеждата си повтарят многократно една и съща молитва, докато тя така се загнезди в главите им, че са в състояние да си вършат работата и дори да поддържат разговор като едновременно с това си я казват наум. Заклинанието гласеше:

Инман извървя няколко мили, но словата на заклинанието продължаваха да се връщат към него като ехо. Думите на Плувец му напомниха за една от проповедите на Монро, буквално задръстена с цитати от различни мъдреци, както обикновено. Проповедта бе изградена не върху библейски текст, а върху една странна мисъл на Емерсън14, в която Инман откриваше прилика със заклинанието, макар да предпочиташе версията на Плувец. Това, което си спомняше, бяха думите, които Монро повтори четири пъти по време на проповедта: „Това, което показва Бог в мен, укрепва духа ми. Това, което показва Бог извън мен, ме превръща в брадавица и цирей. Вече няма причина да съществувам. Дългите сенки на забвението вече пълзят по мен и аз ще изчезна завинаги.“ За Инман това бе най-хубавата проповед, която бе чувал, а Монро я държа в деня, в който за пръв път видя Ейда.

Инман започна да ходи на църква единствено за да я вижда. В седмиците след пристигането на Ейда в Студената планина той научи за нея доста, преди още да са се срещнали. Тя и баща й нямаха никакъв опит във фермерството и скоро се превърнаха в източник на присмех за много семейства по пътя край реката. За хората, седнали на верандите си бе истински театър да гледат как Ейда и Монро минават в кабриолета или да срещнат Ейда, излязла на разходка сред природата. Представление, което наблюдаваха с интерес. Ейда предизвикваше оживени коментари, подобно на появата на нова актриса на сцената на Док Стрийт Опера. Всички бяха единодушни, че е хубавичка, но предпочитанията й към чарлстънската мода в облеклото и прическите бяха предмет на подигравки. Като я видеха да държи стрък брадат език и да се възхищава на цветовете му или да се навежда, за да докосне бодлите на татула, някои съвсем сериозно започваха да си мислят, че нещо й хлопа, щом не може да различи брадатия език от останалите бурени, а други се чудеха и се питаха през смях дали е толкова откачена, че да яде татул. Носеше се слух, че ходи с тетрадка и молив и като види нещо — птица, храст, растение, залез или планина — започва да дращи в тетрадката, защото е толкова побъркана, че забравя важните работи, ако не си ги запише.

Една неделя Инман се облече грижливо в нов черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черна шапка и тръгна към църквата. Бе късна есен; от три дни без прекъсване валеше студен дъжд. Макар да бе спрял за малко през нощта, утринното слънце още не бе се показало иззад облаците и късчето небе, което се виждаше между хълмовете, бе тъмно, ниско и матово. Пътищата бяха се превърнали в кални мочурища. Инман закъсня и седна на най-задната пейка. Вече пееха химна. Някой бе запалил печката, която пушеше от горния капак. Пушекът се издигаше до тавана и се разпростираше по него, надвиснал досущ като свъсеното небе вън.

Инман трябваше да открие Ейда единствено по тила на главата, но това му отне само миг, тъй като почти веднага забеляза тъмната й коса, сплетена на тежка плитка по последната мода, която още не бе стигнала до планините. От мястото, откъдето бе вдигната косата, по белия й врат се спускаха два снопа мускули със сенчеста вдлъбнатина между тях. Няколко къдрици бяха останали извън плитката. Докато траеше химна, очите на Инман не се откъснаха оттам. Единственото, което искаше в тези минути, бе да притисне върха на пръстите си към това тайнствено местенце, дори преди да е зърнал лицето й.

Монро започна проповедта си с коментар върху току-що изпълнения химн. Думите му бяха изпълнени със страстен копнеж по времето, когато хората ще се потопят в море от любов. Но, каза той, не бива да се заблуждаваме, че някой ден целят свят ще ни заобича. Напротив, от нас се иска ние да заобичаме света. Това на практика е по-трудното и съдейки по реакцията на паството — някак шокиращо и неосъществимо.

Остатъкът от проповедта бе на същата тема като всички други, откак Монро бе пристигнал в Студената планина. В сряда и неделя говореше на една-единствена тема: първичната загадка на Сътворението — защо се раждаме, щом умираме? На пръв поглед в това няма никаква логика. През изминалите седмици се бе опитвал да разгледа темата от всички възможни ъгли. Какво казва Библията по въпроса? Какво мислят мъдреците от разни страни и разни времена? Показателни примери от природата. Пробваше какво ли не, за да събуди интереса на паството си, но напразно. След няколко седмици недоволният ропот сред паството показа, че смъртта вълнува повече него, отколкото тях. Мнозина не я възприемаха като чак толкова голяма трагедия, дори смятаха, че е нещо добро. Искаха отдих. Някои подхвърлиха, че ще му е по-лесно, ако започне да прави като покойния предишен свещеник — най-вече да порицава грешниците и да им разправя забавни библейски истории. Бебето Мойсей в тръстиката. Малкият Давид хвърля камъни с прашка.

Монро не прие съвета, възразявайки пред един от старейшините, че неговата мисия е по-друга. Думите му бързо се разнесоха из селището. Единодушното им тълкуване бе, че използваната от него дума „мисия“ поставя паството в положението на тънещи в невежество диваци. Мнозина бяха давали пари за изпращането на мисионери сред истинските диваци, които си представяха като люде с различен цвят на кожата, живеещи на места безкрайно по-отдалечени и варварски от тяхното, така че забележката не бе преглътната лесно.

За да потуши разгарящия се пожар, Монро започна проповедта си във въпросната неделя с пояснението, че всеки мъж и всяка жена на света си имат своя мисия. Тоест, работа — ни повече, ни по-малко. А неговата работа била да разбере защо човек се ражда и умира, и щял да продължи да размишлява върху това с упоритостта на човек, който обяздва кон или прочиства нивата си от камъни. Така и направи. Надълго и нашироко. Междувременно Инман зяпаше врата на Ейда и слушаше как Монро четири пъти повтаря казаното от Емерсън за брадавиците и циреите и изчезването завинаги.

Когато службата свърши, мъжете и жените напуснаха църквата от отделни врати. Окаляни коне дремеха в хамутите, а каретите и двуколките зад тях тънеха в кал до спиците. Гласовете на хората ги събудиха и една дореста кобила разтърси задницата си със звука на изтупван килим. Църковният двор миришеше на кал, мокри листа, дрехи и коне. Мъжете застанаха в редица, за да се ръкуват с Монро за довиждане, после се разтъпкаха из влажния двор, питайки се един друг дали дъждът е отминал или просто е спрял за малко. Някои от старейшините полугласно обсъждаха чудатата проповед на Монро и липсата на цитати от Светото писание в нея, споделяйки възхищението си от неотстъпчивостта му пред желанията на другите.

Неженените мъже се отделиха и застанаха в кръг с калните си ботуши и напръскани с кални петна панталони. Темата на разговора им бе по-скоро от събота вечер, отколкото от неделната утрин. Всички без изключение от време на време стрелкаха с погледи Ейда, застанала в края на гробището. Беше красива и тъжна. Всички бяха навлекли вълнени дрехи против влажния мраз, но тя бе облечена в кремава ленена рокля с дантела по яката, ръкавите и подгъва. Изглежда я бе избрала повече според календара, отколкото според времето.

Стоеше със скръстени ръце. Няколко по-възрастни жени отидоха при нея, опитаха се да завържат разговор, но тя не отговори, настъпи неловко мълчание и жените си тръгнаха. Инман забеляза, че всеки път, когато някой се доближеше до нея, тя правеше крачка назад, докато накрая едва не се препъна в един надгробен камък.

— Ако отида и й се представя, мислиш ли, че ще ми отговори? — попита Дилърд, който бе дошъл на църква по същата причина като Инман.

— Не знам — отвърна Инман.

— Ти не разбираш от ухажване — каза Хоб Марс на Дилърд. — Остави това на мен.

Марс бе нисичък и широкоплещест. Имаше голям часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката му, провесен на сребърна верижка със спираловидно украшение накрая, стигаща до кръста му.

— Да не би да си мислиш, че ще й вземеш акъла с тоя часовник? — каза Дилърд.

— Не мисля, а съм сигурен — отвърна Марс.

Тогава се обади друг, толкова слаб и невзрачен, че никой не му обръщаше внимание:

— Обзалагам се на сто долара, че вече си е избрала съпруг в Чарлстън.

— Може и да го забрави — каза Хоб. — Случвало се е неведнъж.

Хоб се вгледа в Инман, изучавайки официалния му костюм.

— Приличаш на адвокат — каза той. — Ако искаш да ухажваш някоя дама, трябва да си облечеш нещо по-цветничко.

Инман знаеше, че така щяха да бъбрят, докато някой се престраши да я заговори и стане за смях. Или да продължат да се дразнят един друг, докато двама слязат на пътя, за да се бият за честта си. Той докосна шапката си, каза „До скоро“ и се отдалечи.

Отиде право при Сали Суангър и каза:

— Ще ти прочистя акър нова земя, ако ме запознаеш.

Сали носеше боне с толкова дълга козирка, че трябваше да отстъпи назад и да наклони глава, за да открие очите си от сянката. Тя се засмя, вдигна ръка, докосна брошката си от фалшиво злато на яката и я потри с пръсти.

— Забележи, че дори не питам с кого — каза тя.

— Сега е моментът — отговори Инман, гледайки към Ейда, която стоеше сама с гръб към хората, леко наведена, за да прочете надписа на надгробния камък. Ръбът на роклята й бе мокър от високата трева, а шлейфът й се бе изцапал с кал.

Мисис Суангър хвана ръкава на черното сако на Инман с палеца и показалеца си и го поведе през двора към Ейда. Когато пусна ръкава му, той вдигна ръка, за да свали шапката си; с другата пооправи косата си. Приглади я покрай слепоочията и прокара длан от челото до брадичката, за да освежи лицето си. Мисис Суангър се покашля и Ейда се обърна.

— Мис Монро — каза Сали Суангър с пламнало лице. — Мистър Инман силно желае да се запознае с вас. Познавате родителите му. Негови роднини са строили тази църква — добави тя за сведение и се отдалечи.

Ейда го погледна право в очите и той със закъснение осъзна, че не е решил какво да каже. Но тя го изпревари.

— Наистина ли?

В гласа й се долавяше известна досада и кой знае защо на Инман това му се стори забавно. Той погледна настрани, към мястото, където реката завиваше около хълма, и се опита да се усмихне. Листата на дърветата и рододендроните край реката блестяха, провиснали под тежестта на дъждовните капки. Реката влачеше дълбоките си тъмни води, приличащи на разтопено стъкло на местата, където заобикаляха невидимите подводни камъни, за да се спуснат в тихите вирове. Държеше шапката за дъното и тъй като не знаеше какво да каже, гледаше в отвора й, сякаш от опит знаеше, че нещо ще изскочи оттам.

Ейда го погледа още малко в лицето, после също сведе очи към шапката. Инман се сепна като си помисли, че изражението на лицето му сигурно е като на куче, застанало пред бърлогата на мармот.

Той погледна Ейда, която обърна дланите си нагоре и въпросително изви вежди.

— Можеш да си сложиш шапката и да кажеш нещо, все пак.

— Просто защото си обект на всеобщо внимание — измърмори Инман.

— Интересно ти е да поговориш с мен, защото съм нова тук?

— Не.

— Значи си се обзаложил с ония тъпаци там?

— Не.

— Е, тогава ти измисли сравнението.

— Като да стиснеш в ръката си бодливата обвивка на кестен, нещо такова.

Ейда се усмихна и кимна. После каза:

— Ще ми обясниш ли нещо? Преди малко една жена, като говореше за времето тия дни, каза „това време е смърт за овцете“. Не ми излиза от ума. Какво означава това — че времето е подходящо за клане на овце, или че е толкова лошо, че ще измрат и сами, например от удавяне или пневмония?

— Първото — отговори Инман.

— Благодаря. Ще ми е от полза.

Тя се обърна и тръгна към баща си. Инман я видя да докосва ръката му и да му казва нещо. После се качиха на кабриолета и след малко изчезнаха по пътя край оградите, обрасли с разцъфнали къпинови храсти.

По залез Инман излезе от боровата гора и пое край широка придошла река. Слънцето клонеше към ниския хоризонт на отсрещния бряг. Във въздуха висеше лека мъгла и всичко наоколо бе обляно в бледожълта светлина. Очевидно някъде нагоре по течението дъждът е бил по-силен, защото коритото на реката бе препълнено, така че дори да беше добър плувец, Инман трудно би преплувал буйните й води. Надявайки се да намери неохраняван мост или брод, той продължи край брега по тясната пътечка, виеща се между мрачната гора отдясно и бучащата река вляво.

Местността — равна, с изключение на врязаните в червената глина оврази тук-там — представляваше старо сечище, обрасло в нискостеблени борове. Някога на тяхно място са се възправяли отдавна отсечени истински дървета. Единствената следа от тях бяха стърчащите тук-там пънове, широки колкото маса за хранене. Отровен бръшлян покриваше земята под дърветата, докъдето погледът стига. Катереше се по боровете и обвиваше клоните им. Падащите борови иглички се заплитаха в бръшляна и смекчаваха очертанията на стволовете и клоните, придавайки им най-различни причудливи форми на зелени и сиви чудовища, изникнали от земята.

Гората изглеждаше несигурно и опасно място. Напомняше му за сраженията край морето и чудатото косместо растение, което един от войниците му показа. Растяло из блатата и се хранело с месо. Даваха му късчета сланина, забодени на пръчица. Ако си сложиш пръста в устата му, се опитваше да го захапе. Тази гора бе нещо подобно, готова да направи същото, само че в по-голям мащаб.

Инман искаше да се махне оттам, но широката кална река му препречваше пътя. Течността в нея напомняше повече на сгъстяваща се меласа, отколкото на вода. За нищо на света не би живял край подобна река. Тя дори не се вписваше в представата му за такава. Там, откъдето бе, думата „река“ означаваше скали, мъх и шум на разпенена вода, течаща стремглаво под въздействието на магията, наречена гравитация. В неговия край нямаше река, по-широка от дължината на пръчка, а дъното на всяка се виждаше ясно, където и да погледнеш.

Това тук бе просто един широк канал. С изключение на топките жълтеникава пяна, насъбрала се на купища край падналите дървета, реката бе мътна и еднообразна като парче ламарина, боядисано в кафяво. Мръсна като съдържанието на отходна яма.

Инман вървеше напред, дразнейки се от всичко наоколо. Как е могъл да смята, че това е неговата страна, страната, за която е отишъл да воюва? Какво невежество. Всичко, за което се сещаше, като се запиташе за какво си струва да се бие, бе правото му да живее необезпокояван някъде край западния ръкав на река Пиджън, горе, в Студената планина, близо до изворите на Скейпкет Бранч.

Представи си родния край, големите дървета, чистия мразовит въздух през цялата година. Огромните тополи с толкова дебели стволове, че ти приличат на изправени отвесно локомотиви. Размечта се как ще се прибере у дома и ще си построи колиба в Студената планина толкова нависоко, че никой, освен козодоя, летящ из облаците през есента, няма да чува тъжния му плач. Как ще живее толкова тихо, че няма да му трябват дори уши. И ако Ейда дойде с него, може би ще има надежда — далечна и плаха — че с времето от отчаянието му ще остане само точица, толкова мъничка и незабележима, че все едно я няма.

Но макар подсъзнателно да вярваше, че ако си мислиш достатъчно настойчиво за нещо, то се сбъдва, желанието му си оставаше все още смътно, колкото и силно да беше. Надеждата му не бе по-ярка от свещ, която някой запалва на планински връх и се отдалечава, опитвайки се да намери пътя под светлината й.

Скоро се смрачи и луната грейна през разпокъсаните облаци. Инман излезе на някакъв път, който свършваше в реката; край него, досами водата, някой бе забил кол с табела:

От як стълб се проточваше дебело въже, което се губеше в реката. Близо до отсрещния бряг то отново излизаше над повърхността и завършваше завързано на друг стълб. Зад пристана Инман видя къща на колове, издигаща се над най-горния белег за нивото на водата. Едно от прозорчетата светеше, а от комина се виеше дим.

Инман извика. След малко на верандата се появи фигура, махна с ръка и се прибра обратно вътре. Не след дълго човекът се показа иззад къщата, теглейки с въже кану от издълбан дънер. Пусна го във водата, метна се в него и загреба срещу течението в по-бавните води край брега. Все пак течението бе силно и лодкарят бе принуден да гребе с все сили. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да пресича. Но малко преди да се изгуби от погледа, той зави, седна в кануто и остави течението да го понесе надолу, насочвайки лодката косо към източния бряг с леки загребвания, пестейки силите си. Просто съвсем леко потапяше веслото, за да поддържа курса. Кануто бе старо, сухото дърво бе избеляло от слънцето и грубо издяланите му бордове проблясваха като очукан калаен съд над тъмната вода, щом луната се покажеше иззад облаците.

Щом лодката приближи, Инман видя, че гребецът не е мъж, а девойка с розови бузи, с тъмна коса и мургава кожа, което подсказваше наличието на индианска кръв в жилите й отпреди едно-две поколения. Носеше рокля от домашнотъкан плат, която в тъмното изглеждаше жълта. Имаше големи силни ръце, а мускулите й изпъкваха под кожата при всяко загребване. Черната й коса висеше свободно по раменете. Като приближи, подсвирна с уста. На плиткото скочи боса във водата и изтегли кануто на брега. Инман извади петдоларова банкнота от джоба си и я подаде на девойката. Тя не посегна да я вземе, а само я погледна презрително.

— За пет долара не бих дала на някой жаден човек дори черпак от тая вода, камо ли да го возя до оттатък — каза тя.

— На табелата пише, че таксата е пет.

— Това на сал ли ти прилича?

— Това тук място за преминаване ли е, или не?

— Да, когато баща ми е тук. Той има сал, който побира впрегната каруца. Издърпва го по въжето. Но когато реката е голяма, не може. Сега е на лов, докато водата спадне. А аз взимам повече, защото имам една кравешка кожа и мисля да ми направят седло от нея. Като ми го направят, ще започна да спестявам за кон, и като си купя кон, ще метна седлото на гърба му и ще се махна оттук.

— Как се казва тая река?

— Това е могъщата Кейп Фиър, самата тя.

— Е, колко ще ми вземеш, за да ме прекараш отсреща?

— Петдесет долара.

— Ще ти дам двайсет.

— Да тръгваме.

Преди да се качат в лодката, Инман забеляза някакви големи мазни мехури да се издигат на повърхността на десетина метра от брега, където се пукаха и проблясваха. Движеха се в посока обратна на течението със скоростта на вървящ човек. Нощта бе безветрена и тиха и освен ромоленето на водата и цвъртенето на насекомите в гората, други звуци не се чуваха.

— Видя ли ги? — попита Инман.

— Да.

— От какво са?

— Трудно е да се каже. Нещо на дъното.

Мехурите се вдигаха и пукаха като учестените издихания на давеща се крава. Инман и девойката наблюдаваха как се редят нагоре по реката, докато луната се скри зад облаците и те изчезнаха в мрака.

— Може да е някой сом, който рови дъното, за да си търси храна. Може да изяде даже цял лешояд. Веднъж видях един, голям колкото глиган. Реката го беше изхвърлила мъртъв на една плитчина. Мустаците му бяха като змии.

Ето какви риби живеят значи в тази река, каза си Инман. Грамадни тлъсти чудовища. Помисли си за огромната разлика между тях и дребните пъстърви, които обитаваха горните ръкави на Пиджън, където водата слизаше от Студената планина. Рядко бяха по-дълги двайсетина сантиметра. Блестящи и твърди като сребро.

Инман метна багажа си в кануто, качи се и се настани на носа. Девойката седна отзад и загреба енергично със силна и уверена ръка, поддържайки курса, като извърташе навън лопатата на веслото след всяко загребване, вместо непрекъснато да се мести от единия на другия борд. Плисъкът на водата заглушаваше дори жуженето на насекомите.

Тя търсеше удобно място за пресичане, възползвайки се от по-бавното течение край брега. След това спря да гребе, обърна се с лице към кърмата и потопи веслото във водата като рул. Насочи лодката към средата на реката. Луната се скри и брегът скоро изчезна. Плаваха сляпо в непрогледен мрак като в стомаха на крава. Изведнъж откъм източния пристан долетяха човешки гласове, които се носеха надалеч в тишината. Можеше да е всеки. Инман се съмняваше, че мъжете от града са си направили труда да го проследят чак дотук.

Все пак се обърна и прошепна на девойката:

— По-добре ще е да не ни видят.

В следващия миг луната започна да излиза иззад облаците. Не след дълго се появи цялата в нащърбено прозорче небе. Избелелите от слънцето бордове на кануто заблестяха като маяк на фона на тъмната вода.

Чу се звук като от дращене на нокти по кадифе, последван от пукот на пушечен изстрел.

Същата „Уитуърт“, помисли си Инман.

На водолинията в задната част на кануто се появи дупка. Вътре започна да нахлува кафява вода с тревожната скорост и изобилие на струята на урина от пикаеща крава. Инман погледна към пристана и видя пет-шест души, които се щураха насам-натам под лунната светлина. Някои започнаха да стрелят с малките си пистолети, които не можеха да преодолеят разстоянието. Мъжът с пушката обаче я бе обърнал с цевта нагоре и зареждаше. Инман предположи, че са решили да съчетаят нощното преследване с лов на миещи мечки, иначе едва ли биха дошли чак дотук само заради него.

Девойката бързо прецени положението и използвайки цялата тежест на тялото си, разклати кануто и го намокри до планшира15, за да потъмнеят бордовете му. Инман откъсна маншета на ризата си и тъкмо се зае да запушва дупката, когато друг куршум улучи борда по водолинията и откъсна парче дърво, колкото длан. Водата нахлу вътре и скоро покри дъното.

— Не ни остава нищо друго, освен да скочим в реката — каза девойката.

Първата мисъл на Инман бе, че намерението й е да стигнат до брега с плуване. Тъй като не бе живял край дълбоки реки, не бе сигурен, че ще може да доплува чак дотам. Но тя имаше предвид да влязат във водата и да се хванат за лодката, използвайки я за прикритие. Инман уви нещата си в брезента и стегна вързопа, колкото можа с краищата му, в случай че кануто потъне изцяло. После заедно с девойката се хвърлиха във водата и се оставиха на течението, което ги повлече надолу.

Въпреки, че повърхността бе гладка като огледало и изглеждаше, че не може да се движи по-бързо от влачеща се кал, придошлата река бучеше по пътя си със скорост като във воденичен улей. Кануто, отчасти пълно с вода, плаваше полупотопено, като отгоре стърчеше само приличния му на лопата нос. Инман бе глътнал вода и опитвайки се да я изхвърли, започна да плюе с погнуса, докато от устата му не започна да излиза само бяла пяна. По-отвратителна вода не бе опитвал никога.

Луната ту се скриваше, ту се показваше, и когато бе достатъчно светло за прицелване, куршумите от „Уитуърт“-а улучваха кануто, падаха във водата или браздяха повърхността. Инман и девойката се опитаха да отклонят лодката към западния бряг, тласкайки я с крака, но тежкият корпус не поддаваше на усилията им. Отказаха се и се оставиха на течението, подали отгоре само лицата си. Нямаше какво да правят, освен да се държат за лодката и да чакат някой завой, с надеждата, че нощта все ще им предложи някаква благоприятна възможност за спасение.

Отвътре реката изглеждаше още по-широка, отколкото от сушата. Гористите брегове се мержелееха зловещо под лунната светлина. Инман отчаяно се надяваше гледката да не остави отпечатък или белег в съзнанието му — толкова противни бяха очертанията им.

Дори оттук чуваше неспирното цвъртене на насекомите сред отровния бръшлян. От него бе останала само една малка глава, плаваща сред обширна гола равнина, оградена от тъмна джунгла от отровни растения. Всеки миг очакваше да види как мустакатата паст на чудовищния сом се подава от водата и го дръпва надолу. И от целия му живот ще останат само изпражненията на сома на дъното на това корито с помия — реката.

Искаше му се да обича света такъв, какъвто е, и изпитваше задоволство от случаите, когато е успявал да постигне това, защото обратното бе по-лесното. Омразата не изисква усилия, освен просто да се поогледаш. Слабост е, призна пред себе си той, да очакваш всичко около теб да е прекрасно, за да ти се хареса. Но имаше и такива места. Студената планина. Ръкава Скейпкет. А точно сега единствената пречка да е там бяха някакви си сто метра река.

След известно време луната отново се скри зад облаци. Минаха край пристана и Инман чу гласовете на мъжете толкова ясно, сякаш бе между тях. Единият, очевидно собственикът на пушката, каза:

— Ако беше през деня, щях да му откъсна ушите с това нещо.

Дълго след това луната отново се показа. Инман се надигна и надникна над кануто. На пристана, останал далеч назад, забеляза дребните фигурки, които размахваха ръце и подскачаха от яд. После се смалиха и изчезнаха и той се сети за много неща, които би искал по същия начин да се смалят и изчезнат завинаги. Единственото доказателство, че мъжете са все още там, бе глухият плисък на падащите около тях куршуми, последван след известно време от гърмежа на дългата пушка. Като светкавица и гръм, помисли си Инман. После се зае да брои секундите между шляпването на куршума във водата и глухия гърмеж, но не се сещаше как да изчисли разстоянието. Не си спомняше формулата.

Реката ги понесе по завой, който скри пристана. Вече можеха спокойно да минат от другата страна на кануто и с тласъци на краката да го докарат до брега. Отсамният борд бе станал на решето и тъй като от лодката не ставаше вече нищо, я зарязаха в плиткото и тръгнаха пеш срещу течението.

Като стигнаха до къщичката, Инман даде на момичето пари като обезщетение за кануто, а тя го упъти как да продължи на запад.

— След няколко мили реката се разделя на два ръкава — Глог и Дълбокото. Дълбокото е левият. Придържай се към него — той върви на запад.

Инман продължи нагоре, докато стигна ръкавите, където навлезе в гората, за да се скрие. Не смееше да запали огън, за да си приготви храна, и залъга глада със съборената от вятъра зелена ябълка, която бе намерил на пътя, малко сирене и сухар, пропити с осезаемия вкус на реката. Направи си легло от опадала шума, достатъчно дебело, за да го предпазва от влажната земя, изпъна се върху него и спа три часа. Събуди се схванат и с болки по лицето от сбиването. Ръцете му бяха целите в мехурчета от допира с отровния бръшлян при бягството му през гората. Като сложи ръка на шията си, откри прясна кръв от отворилата се рана, вероятно от размахването на косата или кисненето във водата. Взе нещата си и отново се отправи на път.