Свят извън времето

1

Имало едно време един мъртвец.

Той чакал двеста години, прилежно описан и положен в ковчег, чиято външна обвивка съдържала течен азот. Тумори прояждали замразеното му тяло. Доста го бил закъсал.

Чакал медицината да открие лек за него.

Чакал напразно. Дошло време, когато повечето разновидности на туморите вече можели да се лекуват, ала нямало никакъв лек за разкъсаните от разширяващите се ледени кристали клетъчни стени. Но той знаел какво рискува. И заложил на това. Защо да не заложи? И без това умирал.

Над милион замразени тела били складирани в хранилищата. Защо не? И без това всички те умирали.

Минало време и се появил един млад престъпник. Името му потънало в забрава, а престъплението било запазено в тайна, но трябва да е било ужасно. По-важното е, че заради него Държавата му изтрила съзнанието.

А след това той се превърнал в мъртвец — все още топъл, все още дишащ, дори физически здрав — но празен.

Държавата знаела какво да стори с този празен човек.

Корбел се пробуди върху твърдата маса, с изтръпнало от болка тяло, сякаш беше спал продължително време в едно положение. Огледа с вяло любопитство белия таван. Навяваха го спомени за ковчег с двойни стени, за продължителен сън и болка.

Болката беше изчезнала.

Той седна чевръсто.

И размаха уплашено ръце за да запази равновесие. Всичко му се струваше променено. Ръцете му се държаха някак странно. Тялото му беше необичайно леко. Главата му се поклащаше чудновато върху тъничкия му врат. Той протегна ръка към най-близката опора, в лицето на русоляв младеж, облечен в бял комбинезон. Но не уцели — ръцете му бяха по-къси, отколкото очакваше. Претърколи се на една страна, разтърси глава и се изправи внимателно.

Тези ръце. Мършави, жилести — непознати.

— Добре ли се чувствате? — попита го младежът в белия комбинезон.

— Аха — кимна Корбел. Божичко, какво са сторили с мен? Мислех, че съм готов за всичко, но това… В него се надигаше паника. Гърлото му беше пресъхнало, което може би беше в реда на нещата. Тялото сигурно не беше неговото, но поне го нямаше тумора. — Коя година сме сега? Колко време е минало?

Бързо възстановяване. Контрольорът постави в графата плюс.

— Две хиляди сто и деветдесета, по вашето летоброене. Нашето едва ли ви интересува.

Това звучеше направо страшно. Корбел предпазливо промени следващия си въпрос. Вместо: „Какво е станало с мен?“ той запита: — И защо да не ме интересува?

— Защото няма да се присъедините към нашето общество.

— Така ли? А какво ще правя?

— Имате възможност да избирате само между няколко професии. Ако се окажете неподходящ и за тях ще опитаме с някой друг.

Корбел приседна на крайчеца на твърдата операционна маса. Тялото му беше младо, гъвкаво, измършавяло и не особено чисто. Съвсем ясно усещаше, че болката в корема е изчезнала, както и да се движи.

— А какво ще стане с мен? — запита той.

— Така и не успях да узная отговора на този въпрос. Наричайте го метафизичен проблем — предложи контрольорът. — Нека ви разкажа, какво се е случило с вас досега, а вие сам ще решите занапред.

Та имало един празен човек. Все още дишал и бил не по-малко здрав от всички останали, които живеели в годината 2190. Но бил празен. Електрическите сигнали в мозъка, пътищата на невронните връзки, спомените, личността, всичко било изтрито, като наказание за извършеното престъпление.

А освен това, имало и един замразен труп.

— Във вестниците от вашето време ви наричат мъртволеди — рече русолявият. — Все не мога да разбера какво означава това.

— Идва от думата сладолед. Замразен крем — Корбел също неведнъж бе използвал това понятие, преди самият да стане един от тях. Един от мъртволедите, от замразените мъртъвци.

Ала дори в дълбоко замразения мозък има електрически потенциали, които могат да бъдат записани. Този процес изисква затопляне на тялото, при което други потенциали щяха да бъдат изгубени, но това едва ли имаше някакво значение.

Личността не се съдържа единствено в мозъка. Макар и концентрирана предимно в мозъчните клетки, запаметяващата РНК се среща също в нервите и в кръвта. В случая с Корбел, първо трябвало да отстранят туморните маси. Сетне извлекли РНК от онова, което останало. Корбел предположи, че в края на операцията, останалото не е било много. Нищо повече от една кървава, безформена маса.

— Това, което направихме с вас, не се прави всеки ден — увери го контрольорът. — Имахте само един единствен шанс. Ако не ни сътрудничите, ще ви премахнем и ще опитаме с някой друг. Хранилищата са пълни с мъртволеди.

— Искате да кажете, че ще изтриете личността ми — отвърна колебливо Корбел. — Но аз не съм извършил никакво престъпление. Нямам ли права?

Контрольорът го погледна учудено. После се засмя.

— Мисля че обясних. Човекът, за когото се мислите, е мъртъв. Последната воля на Корбел е била оспорвана по съдебен ред преди много години. Неговата вдовица…

— Дявол да го вземе, та аз оставих пари!

— Не струват — макар човекът да се усмихваше, лицето му беше безизразно, неразгадаемо. Усмивка на ветеринар, заел се да оперира котка. — Мъртвият няма право на собственост. Съдът отдавна се е произнесъл по този въпрос. Наследниците ви решили, че са ощетени.

Неочаквано Корбел заби костелив пръст в гърдите на събеседника си.

— Но аз съм жив!

— Не и от юридическа гледна точка. Но можете да откупите правото си на нов живот. Държавата ще ви снабди с ново кръщелно и ще ви даде гражданство, ако докажете, че го заслужавате.

Корбел седна и се замисли над чутото. Сетне отново се надигна.

— Ами, да започваме, тогава. Какво искате да знаете за мен?

— Името ви.

— Джеръм Бранш Корбел.

— Наричайте ме Пирс — ала контрольорът не протегна ръка. Корбел също, подсъзнателно усещаше, че събеседникът му няма да отвърне на здрависването. Може би защото и двамата се нуждаеха от баня. — Аз съм вашият контрольор. Обичате ли хората? Просто питам. По-късно ще ви подложим на обстойни изследвания.

— Разбирам се с хората около мен, но предпочитам да остана сам.

Контрольорът сбърчи вежди.

— Това значително ограничава възможностите ви. Изолационизмът, който наричате усамотение, е отминал етап. В наше време не разполагаме с достатъчно място за подобни увлечения, нито пък имаме такива наклонности. Бихме могли да ви изпратим на някой колонизиран свят…

— Да, от мен би излязъл добър колонизатор. Обичам да пътувам.

— Но пък не ставате за разплод. Не забравяйте — гените в тялото не са вашите. Не. Имате само една възможност, Корбел. Рамър.

— Рамър?

— Страхувам се, че да.

— Това е първата непозната дума, която сте използвали, откакто се събудих. Като стана дума — езикът въобще ли не се е променил? Та вие нямате дори акцент.

— Професионално задължение. Научих вашия говор преди доста години, чрез РНК-обучение. По същия начин ще се обучавате и вие, ако стигнете до там. Сигурно ще бъдете изумен от бързината, с която ще напредвате с помощта на РНК-инжекциите. Дано да не лъжете, когато твърдите, че обичате усамотението и си падате по пътешествията. Умеете ли да се подчинявате?

— Бил съм в казармата.

— Какво означава това?

— Означава да.

— Добре. Харесвате ли странни места и далечни хора, или обратното?

— И двете — Корбел се усмихна обнадеждено. — Проектирал съм сгради по целия свят. Във вашия свят няма ли работа за един архитект?

— Не. Как мислите, Държавата дължи ли ви нещо?

Имаше само един възможен отговор.

— Не.

— Но вие сте предпочели да бъдете замразен. Може би сте смятали, че бъдещето ви е длъжно.

— Нищо подобно. Просто реших да рискувам. И без това умирах.

— Аха — контрольорът го погледна замислено. — Повярвали сте в нещо и смъртта не ви е изглеждала толкова страшна.

Корбел предпочете да замълчи.

Първо го подложиха на кратък асоциативен тест по английски. Като съдеше по теста, Корбел реши, че преобладаващата част от замразените датират от неговото собствено време — около 1970 година. Взеха му кръвна проба, после го подложиха на натоварване до пълно изтощение и взеха нова проба. Изследваха прага на болката чрез директна нервна стимулация — изключително неприятна — и накрая пак взеха кръвна проба. Оставиха го да си блъска главата над китайска мозайка.

А после Пирс му съобщи, че изследванията са приключили.

— И без това, ние знаехме в какво състояние се намирате.

— Тогава защо бяха необходими кръвните проби?

Контрольорът го погледна внимателно.

— Вие ще ми кажете.

Нещо в погледа му пробуди в Корбел смразяващото усещане, че животът му виси на косъм. Всичко би могло да поражда това усещане — сбърченото чело на контрольора, хладните сини очи, и дори замислената му усмивка. Пирс не се бе отделил от него през цялото време на изследването и следеше внимателно поведението му, сякаш от него зависеше окончателната му преценка. Корбел помисли внимателно преди да отговори.

— Искали сте да узнаете колко мога да издържа, преди да се откажа. Анализирали сте кръвните проби и сте определили количеството адреналин и токсини на умората, за да установите степента на болка и умора, които изпитвам.

— Правилно — кимна контрольорът.

И този път Корбел беше оцелял.

Малко му трябваше за да се откаже още по време на изпитанията за болкоустойчивост. Ала в един момент Пирс бе споменал, че Корбел е четвъртият замразен, чиято личност се подлага на изследване в това тяло.

Спомняше си, как за последен път се унесе в сън, преди двеста и двадесет години.

Край него се бяха събрали семейството и приятелите, за да му отдадат последна почит. Избрал бе ковчега, беше платил за място в хранилището и беше попълнил завещанието си, ала въпреки това не мислеше за онова, което му предстои, като за издъхване. Поставиха му инжекция. Неумолимата болка постепенно се беше разтворила в мека мъгла. А след това заспа.

Малко преди това се беше замислил за бъдещето, в което му предстоеше да се пробуди. Хранилището беше само проход към неизвестното. Какво ли го чакаше? Световно управление? Междупланетни космически кораби? Безодпадъчна ядрена енергия? Причудливи дрехи, изрисувани тела, нудизъм? Нови принципи в архитектурата, летящи домове?

Или пренаселеност, недоимък, изчерпване на всички горивни ресурси, евтината работна ръка като единствен източник на енергия? И тази възможност му беше минала през ума, но не го тревожеше. Един беден и гладен свят не би си позволил лукса да го пробужда. Онзи, другият свят, за който мечтаеше в последните си съзнателни мигове, беше богат и напълно в състояние да дари с живот такива като Джейбии Корбел.

Ала по всичко изглежда, че няма да види кой знае колко от този свят.

Изведоха го от лабораторията. Пъхнал ръка под мършавата му мишница, пазачът го поведе със себе си. Изкачиха една тясна стълба и излязоха на покрива.

Обедното слънце блестеше в синьото небе, което преливаше в жълтеникаво, а към хоризонта ставаше кафяво. На покрива в плътна редица растяха ниски зелени дръвчета. Всичко беше покрито със стъкло и блестеше ослепително.

Докато пресичаха моста между два покрива, Корбел мярна за миг света отдолу. Беше градски пейзаж от плътно скупчени сгради, до една в отблъскващ кубичен дизайн.

Корбел стоеше на главозамайващо висока и тясна площадка, без никакви перила. Краката му се вдървиха. Дъхът му секна.

Пазачът мълчеше. Дръпна Корбел за ръката, съвсем лекичко и зачака да види какво ще стори.

Корбел си наложи да продължи.

Стаята беше натъпкана с койки — на два реда, с пътека между тях. Осветлението беше изкуствено, студено, въпреки че навън наближаваше пладне. Нима очакваха, че ще заспи по това време?

Стаята беше голяма, сигурно побираше хиляда койки. Повечето от тях бяха запълнени. Неколцина обитатели вдигнаха любопитно глави, докато пазачът му показа неговата койка. Беше последната от редицата. Наложи се Корбел да коленичи и да се присвие, за да легне на нея. Чаршафите бяха странни на вид — гладки като коприна, дори леко хлъзгави — единственият намек за лукс в това място. Нямаше нищо, с което да се завие. Легна на страна и впери поглед в тоалетната отсреща.

Ето че най-сетне бе останал насаме с мислите си.

Жив съм.

Само допреди час, подобно затваряне в себе си можеше да му струва живота. Пазеше го за този миг.

Успях!

Жив съм!

И съм млад! Това дори го нямаше в договора.

Но, спомни си неохотно той за нещо, което не можеше да остане вечно заровено, кой всъщност е жив? Някакво чудато съчетание? Криминален престъпник, рехабилитиран с помощта на биологични екстракти и техника за промиване на мозъка… ? Не. Джейбии Корбел е жив и здрав, макар и малко объркан.

На времето притежаваше една рядка способност — можеше да заспи където си иска и когато си поиска. Ала сега сънят не идваше. Втренчи поглед наоколо и се опита да разбере.

Три неща го изумяваха в това място.

Първото беше смрадта. По всичко личеше, че парфюмите и деодорантите също бяха отминал етап. Тялото на Пирс отдавна плачеше за баня. Също и това на новия, подобрен Корбел. Тук всичко миришеше.

Второто бяха койките за любовни упражнения, четири на брой, една над друга, два пъти по-широки от останалите и с дебели матраци. Без съмнение, двойните койки бяха за любене, а не за спане. Ала това, което шокираше Корбел бе, че са разположени на открито, дори без да бъдат прикрити със завеси.

Същото важеше и за тоалетните.

Как ще живее тук?

Корбел почеса замислено нос и подскочи, а сетне се прокле за това, че се е стреснал. Имаше голям, разплескан и леко безформен нос. Ала носът, който бе почесал машинално, докато мислеше, беше тесен и малък. Сигурно щеше да привикне с вонята и всичко останало, преди да свикне с този нов нос.

Най-сетне заспа.

Събудиха го по здрач. Над него се бе надвесил мълчаливо едър здравеняк, облечен в кафяв комбинезон. Дръпна го грубо за ръката и го поведе след себе си. Още преди да се събуди напълно, Корбел стоеше пред Пирс.

— Слушайте, тук никой ли не говори английски? — възкликна обидено той.

— Не — поклати глава контрольорът.

Пирс и пазачът настаниха Корбел в удобно кресло, пред широк извит екран. Поставиха му слушалки. Над главата му закачиха пластмасова банка с прозрачна течност. За нея прикачиха система, която завършваше с игла.

— Закуска?

Пирс не обърна внимание на подигравателния му тон.

— Ще ядеш веднъж на ден — след упражненията и часовете за обучение — той пъхна иглата в предмишницата на Корбел, а входното отвърстие покри с нещо, подобно на пяна.

Корбел проследи безизразно действията му. Дори и някога да се беше страхувал от игли, месеците на непоносими болки от нарастващите тумори го бяха променили. Иглата беше символ на облекчение от болката, поне за известно време.

— Учи се — рече му Пирс. — С тази ръчка се променя скоростта. Нагласили сме силата на звука според слуха ти. Можеш да повтаряш интересуващите те раздели само по веднъж. Не се безпокой за системата — и да искаш, не можеш да я извадиш.

— Исках да попитам за нещо, само че не си спомнях точната дума. Какво е това рамър?

— Пилот на звездолет.

Корбел втренчи изненадан поглед в контрольора.

— Шегуваш се.

— Не. Учи се — контрольорът включи екрана и излезе.

2

Рамър беше пилот на звездолет.

Звездолетите бяха оборудвани с Бусардови рам-двигатели. Те улавяха междузвездния водород в нематериалните мрежи на електромагнитните сили, сгъстяваха го и го насочваха в пръстен от силово поле, където го изгаряха в термоядрен пламък. Теоретически, нямаше граница за скоростта на Бусардовите рам-двигатели. Звездолетите бяха невъобразимо мощни, невъобразимо сложни и невъобразимо скъпи.

За Корбел беше направо невероятно, че Държавата възнамерява да му повери подобно безценно съоръжение, притежаващо огромна мощ и маса. На човек, умрял преди двеста години! Дявол да го вземе, Корбел беше архитект, а не астронавт! Още по-голяма бе изненадата му, когато научи, че принципът на Бусардовия двигател бил разработен преди смъртта му. Беше наблюдавал по телевизията полетите на Аполо 11 и 13, и горе-долу с това беше приключил интересът му към космическите полети.

А сега животът му, без никакво съмнение, зависеше от кариерата на „рамър“. Дори само тази мисъл бе достатъчна, за да седи изцъклен по четиринайсет часа на ден в екрана, нахлузил слушалките. Страхуваше се да не го отхвърлят.

Не разбираше всичко, което трябваше да научи. И все пак го оставиха.

На втория ден в него започна да се пробужда интерес. На третия беше омагьосан. Понятия, които преди въобще не го вълнуваха — като теорията на относителността, магнетизма или абстрактната математика — сега възприемаше интуитивно. Беше направо чудо!

Престана да се пита защо Държавата бе спряла избора си тъкмо на Джеръм Корбел. Всичко постепенно заставаше на мястото си и придобиваше смисъл.

Полезният товар на звездолета беше минимален, а неговата функционална продължителност на живота далеч надхвърляше продължителността на човешкия живот. Значителна част от този полезен товар се заемаше от животоподдържащата система, предназначена за един човек. Останалото се заделяше за за биологичните сонди. Не можеше да става и дума за двучленен и по-голям екипаж.

Един порядъчен, лоялен гражданин едва ли би бил добър самотник. Пък и защо да изпращат порядъчен гражданин? Докато сеещият живот рам-звездолет се върне, времената ще са други. Дори самата Държава вероятно ще се е променила до неузнаваемост. Завърналият се рамър ще трябва да се адаптира към една почти чужда за него култура. Доколко този процес ще е успешен, предварително не би могъл да каже никой.

Защо тогава да не бъде избран някой, който вече се е сблъскал с подобен проблем? Някой, чиято култура е отмряла двеста години преди да започне космическото пътешествие.

Някой, който и без това дължи живота си на Държавата.

Обучението с РНК се оказа много ефективно. Корбел престана да се изненадва от безстрастно-повелителното отношение на Пирс и започна да гледа на себе си като на чужда собственост, програмирана за строго определена мисия.

И се учеше. Плъзгаше поглед по микропечатните текстове сякаш вече ги знаеше наизуст. Процесът на обучение беше стремителен. Постепенно Корбел се изпълваше с увереността, че в случай на нужда ще съумее да сглоби сеещия рам-звездолет с голи ръце, стига да разполага с необходимите части. През целия си живот беше обожавал чертежите, но до съвсем скоро абстрактната математика му се струваше далечна и непонятна. Теория на полето, монополярни полеви уравнения, верижен синтез. Как да се предвижда появата на гравитационни точкови източници… как да се определя местоположението им, да се използват, или избягват.

Креслото обсебваше целия му съзнателен живот. Всичко останало — упражнения, вечеря, сън — му се струваше смътно и безинтересно.

Тренираше с още двайсетина като него в зала, далеч по-тясна от необходимото. Подобно на Корбел, другите също бяха измършавели и жилести, контрастиращи ярко с мургавите здравеняци, подбрани да ги пазят. По нареждане на водача на пазачите, всички подтичваха на място, защото не разполагаха с достатъчна площ, където да бягат, сетне се подреждаха за висок скок, правеха лицеви опори или клякаха.

След четиринайсет часа, прекарани неподвижно в креслото, Корбел обикновено се радваше на възможността да се разкърши. Подчиняваше се с лекота. Питаше се какво ли представлява палката, която всеки от пазачите бе затъкнал в кобур на кръста. Приличаха на полицейски палки. Може би това беше и предназначението им, но тогава защо накрая завършваха с дулоподобно отвърстие? Корбел реши, че ще е най-добре, ако не открие причината.

От време на време между отделните занятия се срещаше с Пирс. Пирс и хората, които обезпечаваха работата на обучаващите кресла, бяха от друг сой — добре охранени, в чудесна форма, може би съвсем леко над нормалното си тегло. Корбел ги определи като типични едновремешни американци.

От Пирс научи и за другите професии, които се предлагаха на съживените мъртъвци и препрограмираните престъпници. Земеделска работа — ръчно засяване на култури. Прислужници. Занаятчии. Все занимания, които не изискваха особен интелект. Но работното време! Мъртволедите трябваше да се трудят по четиринадесет часа на ден! В един пренаселен и задъхващ се свят.

Всъщност и неговото положение не беше различно. Четиринайсет часа за обучение, един час активна физическа подготовка и осем часа сън в помещение, натъпкано до тавана с обитатели.

— Работа по разписание, хранене по разписание, дори спане по разписание! Лакът до лакът всяка минута. Нещастни копелдаци — рече той на Пирс. — Що за живот е това?

— Така най-бързо ще върнат дълга си към Държавата. Бъди разумен, Корбел. Какво ще прави през свободното си време човек като теб? Ти нямаш никакъв социален живот. За да се научиш, ще трябва да гледаш другите. Много от предлаганите професии предвиждат съжителство с граждани.

— За да могат да попиват от господарите си, докато работят? Не, така не се учи. Това ще отнеме… ей Богу, ще изминат десетилетия.

— Трийсет години непрекъснат труд обикновено са достатъчни, за да си извоювате гражданството. Получавате право на работа, която ви гарантира достатъчен доход, с който да си закупите образователни инжекционни курсове и записи. Но затова пък нашите медицински достижения са колосални. Живеем много по-дълго, отколкото можеш да си представиш, Корбел.

— А дотогава ме чака робски труд. Всъщност, това мен не ме касае…

— Разбира се, че не. Корбел, твоят труд в никакъв случай не е робски. Робът няма право да се отказва. А ти би могъл да си смениш работата веднага щом поискаш. Осигурена е пълна свобода на избора.

Корбел потрепери.

— И робът има право да се самоубие.

— Да се самоубие, глупости — ядоса се контрольорът. — Джеръм Корбел е мъртъв. Мога да ти подаря скелета му, за сувенир.

— Не се съмнявам — за миг Корбел си представи как грижливо лъска побелелите си кости. Всъщност, къде ще държи подобна вещ? На койката до него?

— Така де. Но да не забравяме, че ти си един престъпник с промит мозък. Бих добавил — напълно справедливо. Престъплението, което си извършил, ти отнема правото на гражданство, но все още можеш да избираш между различните професии. Кой роб би могъл да избира работата си?

— И все пак ще усещам, че умирам.

— Глупости. Заспиваш и това е всичко. Когато се събудиш, вече имаш други спомени.

Темата не му беше никак приятна. След този разговор Корбел избягваше да я обсъжда. Ала не можеше да избягва разговорите с контрольора. И без това, Пирс бе единственият човек на този свят, с който би могъл да общува. В дните, в които не се появяваше, Корбел се чувстваше измамен, разгневен.

Веднъж подхвана разговор за гравитационните точкови източници.

— По наше време не знаехме нищо за тях.

— Знаели сте. Неутронни звезди и черни дупки. Още през 1970 година сте определили местоположението на няколко пулсара, а математиците са описали пулсарния разпад. Това, за което трябва най-много да внимаваш е разпадащ се пулсар на пътя на твоя звездолет. За черните дупки не се безпокой. Няма да минаваш край тях.

— Добре, но…

Пирс го погледна усмихнато.

— Май доста неща не знаеш за собственото си време, а?

— Я стига, та аз бях архитект. Защо ми е било необходима да се интересувам от астрофизика? А и не разполагахме с вашата техника на обучение — това му напомни за нещо друго. — Пирс, каза, че си научил английски с помощта на РНК-инжекции. А от къде взехте тази РНК?

Пирс се усмихна отново и си тръгна.

Твърде малко време му оставаше за спомени. Но и тези мигове му стигаха. Понякога, докато лежеше заслушан в глъчката наоколо и възклицанията от койките за любовни упражнения, той си припомняше различни лица от неговото минало.

Най-често това беше Мирабела. Винаги Мирабела. Мирабела край перилата, докато отплуваха от пристанището на Сан Педро, загоряла, усмихната, ведра, с неизменните тъмни очила. Мирабела, по-възрастна, белязана с печата на изтощението и тревогите, протегнала ръка за сбогом… преди той да умре. Мирабела по време на медения им месец. За двайсет и две години съвместен живот двамата се бяха сраснали като издигащи се в съседство дръвчета.

И всеки път трябваше да си припомня, че е умряла преди двеста години.

Нямаше я на този свят и племенницата му, която тогава бе съвсем мъничка, още първолачка, а той вече се гърчеше от непоносими болки. Нямаше я и дъщеря му — Ан. Нямаше ги и тримата му внуци — а тогава едва бяха проходили. Който и да си спомнеше, всички бяха мъртви. Всички, с изключение на него.

Корбел не искаше да умира. Беше съвсем здрав и поне с двайсет години по-млад, отколкото в мига на своята смърт. Обучението за рамър му се струваше все по-интересно. Само ако престанеха да се отнасят с него като със собственост…

Съвсем като в казармата, но дори и тя беше преди двеста години. По-точно двеста и четиресет. Научил се бе да изпълнява заповеди, но и досега трудно ги преглъщаше.

И въпреки това, контрольорът не беше повторил заповед, нито се бе усъмнил в това, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани. Ако Корбел откажеше, дори само веднъж, знаеше добре какво ще последва. И Пирс знаеше, че той знае. Атмосферата напомняше по-скоро концентрационен лагер, отколкото казарма.

За тях съм като зомби.

Не, не биваше да мисли така. Но нима е нещо повече от един съживен труп? Интересно, какво ли са направили със скелета? Може би са го кремирали?

Животът му не беше никак приятен. Подтискаше го положението му в обществото. Нямаше с кого да разговаря, с изключение на Пирс, когото намразваше все повече. Непрестанно беше гладен. Единствената дневна дажба се задържаше съвсем за кратко в стомаха му. Нищо чудно, че тялото му беше така мършаво.

Ако въобще живееше някъде, това беше в учебната зала. В креслото той беше рамър. Безсилието му се превръщаше във всемогъщество. Звезден човек! Яхнал пламъка, който се подхранваше от милион слънца, изсмукващ гориво от самото междузвездно вещество, разтворил своите електромагнитни полета като крила, с обхват стотици мили…

Две седмици след като Държавата го върна към живот, Корбел научи своя бъдещ курс.

Седеше отпуснат в креслото, което не беше кой знае колко пригодено за натоварвания. Във вената му бавно капеше разтвор на РНК. Отдавна бе престанал да обръща внимание на иглата. На екрана имаше карта на бъдещия му курс, зелена три-измерна решетка. Корбел вече не се впечатляваше от три-измерните изображения.

Пред очите му решетката се завъртя.

Появиха се две миниатюрни кълбета и блестяща топка, заобиколени от светла корона. Вече познаваше тази част от курса. От Луната щеше да го изстреля линеен ускорител, да го форсира до звездолетна скорост и да го насочи към Слънцето. Слънчевото притегляне щеше да увеличи скоростта му, а електромагнитните полета на звездолета щяха да уловят и изгорят самия слънчев вятър. После звездолетът щеше да напусне Слънчевата система и да продължи да се ускорява…

Картата на учебния екран започна бързо да се мени. Разстоянията между звездите бяха огромни, чудовищни. Звездата на Ван Маанан се намираше на двайсет светлинни години.

Малко след средата на пътя щеше да започне забавянето. Точността беше от изключително значение. Трябваше да намали достатъчно скоростта, за да пусне биологичните сонди — но не чак толкова, че да излезе извън пределите на рам-режима. Освен това, трябваше да използва звездата на Ван Маан за да промени своя курс. И най-малката грешка беше изключена.

После отново към следващата цел, която беше още по-далеч. Корбел не откъсваше очи от екрана… и попиваше всичко… макар някаква частица от подсъзнанието му вече да притежаваше тези познания, а друга, незасегната от учебния процес и запазила невинността си, следеше възторжено полета из космическите простори. Десет звезди, всички жълти джуджета от типа на слънцето, със средно разстояние помежду им — петнадесет светлинни години. Имаше един участък от петдесет и две светлинни години, където почти щеше да достигне скоростта на светлината. Колкото и странно да бе, при подобни скорости ефективността на Бусардовия двигател се повишаваше. Благодарение на увеличения водороден приток корабът можеше да съсредоточи силовите полета близо до корпуса и да им придаде допълнителна мощ.

Десет звезди, подредени в полукръг, очертаваха обратния път към Слънчевата система и Земята. Щеше да спечели от времето, прекарано при скорост близка до тази на светлината. Срещу триста години земно време, Корбел щеше да преживее само двеста години корабно. Дори и тях щеше да прекара в хибернационна камера.

В първия миг не обърна внимание на този факт. Но програмата за обучение са изграждаше на принципа на повторението. Мисълта избухна в съзнанието му едва когато бе поел към гимнастическата зала.

Триста години?

Триста години!

3

Навън беше вечер, макар и не съвсем. По-скоро късен следобед. Куполът, който обитаваше, беше ярко осветен, както винаги, макар светлината да бе недостатъчна, ако пожелаеше да чете. Прозорци нямаше.

Корбел трябваше отдавна да е заспал. Измъчваше го всеки миг, който прекарваше в пренаселената зала. Повечето от останалите обитатели спяха, само от двойните койки се носеха възбудени възклицания. Неколцина от съседите му лежаха с отворени очи. Двама разговаряха приглушено, но Корбел не знаеше езика им. Досега не бе срещнал никой, който да владее английски.

Ужасно му беше мъчно за неговия свят.

Първите няколко дни бяха най-тежки.

Постепенно престана да обръща внимание на вонята. Замислеше ли се за нея, струваше му се, че долавя уханието на милиарди човешки тела. С течение на времето вонята се сля с постоянната глъчка.

Единственото, което го подтискаше, бяха койките за любовни упражнения. Не можеше да не гледа натам, докато ги използваха. Дори когато отклоняваше поглед, продължаваше да слуша. Нищо не можеше да направи. На два пъти бе отказал на настойчивите жестове, с които го беше подканвала дребничка чернокоса девойка с хубаво, одухотворено лице. Да се люби на открито? Не би могъл.

Без койките можеше, но какво да прави с тоалетните на открито? Първият път, когато ги посети, не откъсна засрамен поглед от пода. Докато си вдигаше комбинезона забеляза, че някой от обитателите го гледат с любопитство. Може би се забавляваха от очевидното му неудобство, или пък имаше нещо друго. Така или иначе, никога нямаше да открие причината.

Корбел искаше да се върне в своя свят.

Тази идея беше лишена от всякаква логика. Неговият свят бе изчезнал отдавна и той също щеше да изчезне, ако не беше избрал пътя към хранилището. Ала логиката тук не помагаше. Искаше да се върне у дома. У дома, при Мирабела. У дома — където и да било — в Рим, Сан Франциско, Канзас сити, Бразилия — живял бе на всичките тези места и колкото и да бяха различни, чувстваше ги като свой дом. Корбел можеше да се почувства у дома навсякъде, но не и тук. Никога нямаше да му е уютно в този свят.

А сега искаха да му отнемат и него. Да му вземат и малкото, което бе видял — тесните стаи с ниски тавани, натъпкани до горе с обитатели, робския труд — всичко това ще е изчезнало отдавна, когато се завърне от звездите.

Корбел легна по корем и зарови лице във възглавницата. Ако не заспи тази нощ, утре ще е съвсем изтощен. Досега не бяха го подлагали на изпит. Все още не, но скоро…

Той се унесе.

Събуди се внезапно, седна и се опита да си припомни неясната мисъл, която не му даваше покой.

Разбира се.

Защо досега не съм си задавал този въпрос? Какво всъщност представляват биологичните контейнерни сонди?

И най-вече — за какво служат?

Странно наистина, защо досега това не беше му направило впечатление.

Всъщност, имаше известна представа какво представляват — масивни, тежки цилиндри, прикрепени към корпуса на кораба. Общо десет на брой, всеки един тежащ почти толкова, колкото животоподдържащата система на звездолета. Знаеше наизуст теглото и масата им. Познаваше фиксиращия механизъм, чрез който бяха закрепени за корпуса и би могъл да отремонтира този механизъм при различни рискови ситуации. Смътно си спомняше къде отиваха сондите след спускането им, почти беше на върха на езика му… което означаваше, че вече го е научил от РНК-инжекциите, но не го е видял в инструкциите.

Ала нямаше никаква представа за какво са предназначени самите сонди.

Същото беше и с кораба. Едва сега го осъзна. Знаеше всичко, което би трябвало да научи за рам-звездолета, но нямаше понятие от устройството на другите модели междупланетни космически кораби и совалки от типа земя-орбита. Известно му бе, че ще бъде изстрелян от линеен ускорител на Луната. Познаваше устройството на ускорителя — дори можеше да си го представи — триста и петдесет километров коридор от пръстени, подредени в права линия на дъното на лунно море от прах. Запознат бе с инструкцията, в случай че възникнат непредвидени пречки по време на изстрелването. И това бе всичко, което знаеше за Луната, за лунните инсталации, за завладяването на спътника — ако се изключеха спомените му от преди двеста години.

Какво ставаше там горе? През двете седмици откакто се бе появил (пробудил? превъплътил?) беше видял само четири стаи, две площадки, мярнал бе за миг градския пейзаж от главозамайваща височина и бе разговарял с един единствен човек, който нямаше желание да му разкрива каквото и да било. Какво се бе случило през тези двеста години?

Да вземе за пример тези мъже и жени, които спяха около него. Кои бяха те? Какво правеха тук? Не знаеше дори дали са били били замразени като него, или причината за пребиваването им на това място е друга. Във всеки случай не изглеждаха притеснени от условията на живот.

Корбел бе участвал в строежа на най-различни постройки по целия свят, но никога не бе заминавал неподготвен. Изучавал бе езика и обичая, преди да поеме към поредната страна. Но сега нямаше на какво да се опре, откъде да започне. Чувстваше се изгубен.

О, да можеше поне да си поговори с някого!

Поглъщаше знания с невероятна скорост, пред него се разкриваха простори, за които дори не беше сънувал. И все пак, тези познания имаха ясно очертана граница. Държавата го учеше само на онова, от което той се нуждаеше. Всяко късче информация бе пряко свързано с бъдещата му професия.

Рамър.

Едва сега виждаше логиката. Щеше да отсъства няколко столетия. Какъв смисъл да го запознават със съвременните технологии, обичаи, политика? Отново ще се изправи пред същите проблеми, когато се върне — ако се върне… да, между другото, откъде му бе хрумнало да нарича Държава управляващата сила? Защо мислеше за нея, като за нещо всемогъщо? Не знаеше нищо нито за силата, нито за границите й.

Причината трябва да е в РНК-обучението. Заедно с учебната информация са наблъскали подсъзнанието му с убеждения, иначе откъде ще се вземат?

При тази мисъл кожата му настръхна. Променяха го без дори да знае!

Разбира се, как иначе Държавата би му поверила сеещ рам-звездолет? Вливаха му патриотизъм направо през иглата.

Беше изгубил своя народ. Изгубил бе и своя света. Скоро щеше да изгуби и този свят. Ако можеше да се вярва на Пирс, беше губил и себе си — четири пъти. Живееше в тяло на престъпник и дори бе четвъртият му пореден обитател. А проклетият труп на Корбел сигурно отдавна се е превърнал във фосфати. Но най-страшното беше, че с всяка капка от вливания в него разтвор губеше предишната си вяра, забравяше възгледите си и се превръщаше в нещо чуждо и непознато, наречено рамър.

Нищо в обкръжаващия го свят не беше негово.

Няколко дни Пирс не се вясваше никакъв. Толкова по-добре. Корбел почти залиташе от изтощение. Нахвърляше се прегладнял на вечерята. Връщаше се в спалното помещение, свиваше се на койката и потъваше в сън.

Един ден, докато поглъщаше поредния поток знания, Корбел вдигна глава и забеляза, че Пирс го изучава внимателно. Корбел притвори очи, отърси се от куп информация относно маневрените двигатели — захранвани с плазма от бордовата термоядрена станция, която поддържаше и аварийното енергозахранване и запита:

— Пирс, какво е това биологична контейнерна сонда?

— Мислех, че вече са те запознали с тях. Нали знаеш, какво трябва да направиш със сондите?

— Запознах се с процедурата по освобождаването им преди два дни. Влизам в спирачен режим, когато наближа определената система, изключвам силовите полета, освобождавам сондата и ускорявам отново.

— Не трябва ли да ги насочваш?

— Не. Предполагам, че са самонасочващи се. Но трябва да ги освободя под определена прагова скорост, иначе ще напуснат звездната система.

— Изумително. Значи всичко останало сондите ще свършат сами — Пирс поклати глава. — Направо да не повярваш. Добре, Корбел, след това сондата се ориентира към някоя планета, с близки до земните характеристики и редуцирана атмосфера. В този район на галактиката, планетите от този тип са три пъти повече от онези с кислородно-азотна атмосфера. Вероятно това съотношение се запазва същото и в други части на космоса, както би могъл да откриеш, ако доживееш до тогава.

— Но за какво са предназначени сондите?

— Това са биологични контейнери. Натъпкани са с различни сортове морски водорасли. Замисълът е редуцираната атмосфера да бъде превърната в кислородна, както е станало и на Земята с помощта на фотосинтезиращите растения, преди приблизително 15 х 108 години — при тези думи контрольорът се усмихна. Тънките му устни не бяха създадени да изразяват особено силни чувства. — Ти си част от един голям проект.

— Мили Боже. И колко време ще отнеме той?

— Предполагаме, около петдесет хиляди години. Очевидно на този етап е трудно да изчислим с по-голяма точност.

— Божичко! Да не мислиш, че Държавата ще просъществува толкова дълго? Съмнявам се, че и тя самата храни подобни надежди.

— Това не е твоя работа, Корбел. Но все пак… — Пирс се замисли. — Да си призная честно, не вярвам. Държавата, предполагам, също не вярва в безсмъртието си. Но човечеството ще просъществува. Един ден на тези светове ще живеят хора. Това е нашата кауза, Корбел. Безсмъртието на видовете. Идея, по-голяма от един човешки живот. И ти си част от нея.

Той погледна Корбел многозначително.

Корбел се замисли. Неусетно прокара ръка по гърба на носа си.

След това попита:

— И как е там?

— Сред звездите? Сам ще…

— Не, не. Градът. Зърнах го за миг, преди няколко дни. Кубични постройки със сложна конструкция…

— Какво, по дяволите, те интересува, Корбел? Не е необходимо да знаеш нищо за Селердор. Когато се върнеш, градът ще е променен.

— Зная, зная. Тъкмо затова не бих искал да поемам на път, преди да съм видял поне малко от този свят. Ами ако умра… — Корбел млъкна. Не веднъж бе забелязвал преценяващия поглед на Пирс, но за пръв път го виждаше разгневен.

Гласът на контрольора беше безизразен, а устните му — здраво стиснати.

— Да не се мислиш за турист?

— И ти щеше да се мислиш за такъв, като се събудиш след двеста години. Що за човек ще си, ако нямаш поне капчица любопитство.

— Не зная дали бих горял от желание да се оглеждам. Във всеки случай, нямаше да настоявам на това като на нещо, което ми се пада по право. Какво си мислеше че те очаква, когато позволи да те замразят, за да видиш бъдещето? Нима си смятал, че това бъдеще ти дължи нещо? По-скоро обратното и крайно време е да го осъзнаеш!

Корбел мълчеше.

— Чуй какво ще ти кажа. Избрахме те за рамър, защото си турист по природа. Изследвахме те и го установихме. Обичаш срещите с непознатото, те не те карат да търсиш спокойствие и безопасност. Това е рядко качество.

А в очите на контрольора се четеше: Тъкмо заради него реших да не изтривам и твоята личност.

— Нещо друго? — попита той.

Корбел реши да рискува още веднъж.

— Бих желал да се упражнявам с компютър подобен на корабния компютъризиран автопилот.

— Не разполагаме с такъв. Но само след два дни ще имаш тази възможност. Тогава тръгваш.

4

Не следващия ден го запознаха с инструкцията за навлизане в Слънчевата система. Бяха изминали седемнадесет дни от появата му в този свят.

Както следваше да се очаква, инструкциите бяха доста неопределени. От него се очакваше да направи всички възможни опити за да влезе в контакт с драстично променената Държава, включително като премигва в двоичен код с маневрените двигатели. Процедурата трябваше да започне от максимално далечно разстояние. Не беше изключена възможността Държавата да воюва с… нещо. Корбел трябваше да изпраща постоянно повтарящия се сигнал: КОРАБЪТ НЕ Е ВОЕНЕН.

Научи също така, че не се налага да разчита изцяло на спасителна операция от други кораби. Можеше да забави скоростта на звездолета като използва насрещния протонен поток на слънчевия вятър. После ще заобиколи Слънцето и ще поеме обратно като забавя с помощта на маневрените двигатели и използва останалия в резервоарите водород. С други думи резервния запас за аварийни ситуации. И ако не беше изпадал в подобни ситуации, в такъв случай почти пълния резервоар щеше да му стигне, за да се добере до Луната и да кацне на нея.

Освободи ли се от последната сонда, ще е изпълнил дълга си към Държавата. Много мило от нейна страна, помисли си Корбел, че ми осигурява и завръщането. Ала след това поклати глава. Държавата не се ръководеше от алтруистични подбуди. Тя просто си искаше обратно кораба.

Сега, повече от всякога, Корбел мечтаеше да се запознае с някой прототип на компютърния автопилот.

Имаше само още една последна възможност, да разговаря с контрольора.

— Полетът ще продължи близо триста години — може би двеста, корабно време — поде Корбел. — Ако се има пред вид относителността. Но, Пирс, нима очакваш, че ще живея двеста години? Без да разговарям с никого?

— Програмата за хибернация…

— Въпреки това.

Пирс сбърчи вежди.

— Вече си запознат с процеса на хибернация, но не си изучавал медицина. Доколкото ми е известно, приложен за продължителен период от време, хибернационният сън има подмладяващ ефект. Ще прекараш приблизително двадесет години в бодърстване, а останалото време ще бъдеш хиберниран. Обслужващата медицинска апаратура е изцяло автоматизирана, инструктиран си как да боравиш с нея. Нима мислиш, че бихме рискували да те оставим да умреш сред звездите, без никаква възможност да те заместим?

— Не.

— Само заради това ли пожела да се срещнеш с мен?

— Да — той реши да не прекалява повече с въпроси по темата. Но в същия миг му хрумна друга мисъл. — Бих искал да взема с мен жена. Животоподдържащата система е в състояние да обезпечи двама. Изчислил съм го. Естествено, ще имам нужда от втора хибернационна камера.

Вече близо две седмици това бе единственият човек, с когото Корбел можеше да разговаря. Отначало го намираше за непроницаем, неразбираем, почти безчовечен. С времето се бе научил да долавя настроенията му, поне до известна степен.

Пирс очевидно се колебаеше дали да не унищожи личността на Джеръм Корбел и да започне всичко отначало.

Животът му отново висеше на косъм. Но Държавата вече бе вложила значителни усилия и време в Джеръм Корбел. Рискът си заслужаваше. Може би затова Пирс отвърна:

— Това ще изисква допълнително пространство. Доста неща ще трябва да делите. Сам знаеш, че едва ли ще оцелеете до края.

— Но…

— Ето какво ще направим. Ще заложим в компютъра ти самоличност на жена. Компютърът се командва устно и ще разговаря с теб чрез женски глас, а характеристиките му ще са по твой избор. Във всеки случай, въведената допълнителна информация няма да попречи на компютъра да изпълнява основните си задължения по проверка и поддържане корабните функции.

— Струва ми се, че не разбираш напълно смисъла на…

— Виж какво, Корбел. Знаем добре, че нямаш никаква нужда от жена. Ако имаше, досега да си беше избрал партньорка, а ние щяхме да те изтрием и да започнем отначало. Вече две седмици обитаваш общата спалня и нито веднъж не си използвал койките за копулация.

— По дяволите, Пирс, нима очакваш да правя любов на открито? Просто не бих могъл!

— Точно така.

— Но…

— Корбел, привикна да използваш тоалетната, нали? Защото не можеше иначе. Знаеш какво да правиш с жените, но имаш рядкото щастие да си един от онези мъже, които не изпитват нужда да го правят. В противен случай нямаше да си рамър.

Корбел знаеше, че ако удари контрольора, това би се равнявало на смъртна присъда. И въпреки това, почти бе готов да го стори.

Изминаха десетина секунди. Пирс го наблюдаваше с откровено любопитство. След като забеляза, че Корбел се е поуспокоил, той продължи:

— Заминаваш утре. Подготовката ти приключи. Сбогом.

Корбел напусна стаята, стиснал здраво юмруци.

Значи спалното помещение бе част от проверката. Вече го знаеше със сигурност. В състояние ли е да пресече тесен мост, лишен от перила? Значи не се бои от високото. Може ли да прекара двеста години сам, в кабината на звездолет? Нищо чудно, щом го дразнят скупчените около него обитатели на спалното помещение. Би ли могъл да издържи двайсет години без да докосне жена? Ако е така, значи е импотентен.

Върна се в спалното след вечеря. На мястото на тесния мост имаше почти невидима стъклена платформа. Корбел изръмжа ядно и я пресече преди пазача. Другият трябваше да се затича, за да го застигне.

Спря се между два реда койки, всички до една заети.

Вече се беше отказал от мисълта да убие контрольора. Решил бе да живее. Може би постъпваше глупаво. Времето щеше да покаже.

Огледа се и забеляза слабичкото чернокосо момиче, което го наблюдаваше с любопитство от една койка, близо до тавана. Изкачи стълбичката, докато лицето му се изравни с нейното.

Нуждаеше се от някакъв кратък и красноречив жест. Не знаеше точно какъв и затова промърмори на английски:

— Ще дойдеш ли с мен?

Тя кимна усмихнато и го последва по стълбата. Корбел имаше чувството, че всички наоколо говорят за тях.

Онзи странният, дето го готвят за рамър.

Няколко души се пробудиха и погледнаха към тях.

Усещаше погледите им в гърба си, докато разкопчаваше и смъкваше сивкавия комбинезон. Струваше му се, че всичко наоколо е било създадено за да го подлагат на непрестанни проверки. Поне двама от тези, които зяпаха към него, щяха да докладват за случилото се на Пирс. За Корбел всички очи изглеждаха еднакво любопитни, всички до един очакваха да видят как ще се справи мълчаливецът.

В една нямаше съмнение — че е импотентен. Отвсякъде се блещеха в него, а той стоеше съвсем гол. Момичето отначало го погледна загрижено, сетне съжалително. Погали бузата му в знак на симпатия и отиде да потърси някой друг.

Корбел се излегна и се заслуша в шума наоколо.

Чака осем часа. Накрая пазачът дойде и го отведе. Все едно му беше, какво ще направят с него.

5

За пръв път изпита безпокойство, когато летящият джип на пазача се приземи край нещо, наподобяващо изправена гилза. Обзеха го съмнения. Това което виждаше, беше твърде малко, за да е космически кораб.

И въпреки това беше космически кораб. Привързаха го с колани за мекото кресло, разположено в предната кабина, с един единствен илюминатор. Освен Корбел, тук се настаниха пазачът и пилотът, който беше като втори братовчед на Пирс — дотолкова приличаше на него. Пилотът се настани зад илюминатора.

Корбел почувства, че пулсът му се учестява. Чакаше с нетърпение да научи какво ще последва.

Внезапно тялото му натежа. Последва странно познат шум, наподобяващ вдигането на колесник при самолет. Това май не е ракета, помисли си Корбел. По-скоро беше космическия ферибот, снабден с електромагнитни двигатели. Корбел си спомни, че Бусардовият двигател можеше да създава мощни магнитни полета.

Всичко го болеше, не беше мигнал предната нощ. Постепенно се унесе в сън.

Когато се събуди, вече бяха в безтегловност. Никой досега не беше го подготвял за това. Пилотът и пазачът го гледаха с любопитство.

— Майната ви — рече им Корбел.

Значи това беше поредният изпит. Откачи коланите и се тласна към илюминатора. Пилотът се разсмя, сграбчи го за ръката и спусна защитен капак над пулта за управление. След това го пусна и Корбел се понесе.

Стомахът му се бунтуваше. Вътрешното му ухо направо пощуряваше. Тестисите му се бяха свили в слабините и усещането не беше от приятните. И през цялото време падаше. ПАДАШЕ!

Корбел изръмжа мислено и се опита да се съсредоточи върху илюминатора. Земята не се виждаше никаква. Нито пък Луната. Само безброй звезди — необичайно ярки, по-ярки дори от онези, които бе наблюдавал от борда на една мъничка лодка, закотвена край островите Каталина преди толкова много години. Известно време не можеше да откъсне очи от тях.

Непрестанно се мъчеше да подтисне усещането, че пропада с асансьор.

Инак съвсем скоро можеха да го дисквалифицират.

Първо хранене в безтегловност. Корбел се стараеше да повтаря движенията на другите, пъхаше ръка през пластичната мембрана и си избираше късчета месо и картофи.

— Много неща ще ми липсват, — рече той на широкоплещестия пазач, — но твоето отсъствие ще ми носи радост. Ти и твоите проклети облещени очи.

Пазачът се усмихна безизразно и зачака да види дали на Корбел ще му прилошее.

На следващия ден се приземиха сред широка равнина, над която, в рамката на островърхи планини се виждаше Земята. Бяха пристигнали само за един ден, вместо за три — Държавата бе готова да вложи допълнителни средства и енергия, за да го прехвърли по-скоро тук. Всъщност, в тези дни на полета от Земята до Луната вероятно се гледаше като на нещо незначително.

Равнината бе осеяна с черни кратери от ракетните двигатели. Сигурно бе използвана за кацане вече няколко десетки години. В близост до линейния ускорител бяха скупчени няколко прозрачни купола. Вътре в тях се виждаха сгради и миниатюрни горички от дървета. Различни по размери и модели космически съдове бяха разхвърляни наоколо.

Най-големият от тях бе рам-звездолетът на Корбел — сребрист небостъргач, полегнал на една страна. Сондите вече бяха прикрепени към талията на кораба. Корбел огледа звездолета с опитно око и прецени, че е готов за излитане.

В него се надигнаха страх, неувереност и гордост. Помъчи се да отдели собствените си чувства от онези, които му бяха влели заедно с РНК-разтвора, но вероятно не успя.

Под вещите погледи на пилота и пазача, които дебнеха и за най-дребната грешка, Корбел се напъха в своя скафандър. Не бързаше с натъкмяването. Скафандърът се състоеше от две части — плътно прилепнал към тялото комбинезон от синтетична тъкан и шлем, прикрепен към тежката раница. На гърдите му бе изрисувана бяла спирала със заострени краища — емблемата на Държавата.

Към тях се приближи електрокар и Корбел реши, че засега разходката по лунната повърхност се отлага. Очакваше да се отправят към някой от куполите, но пазача насочи колата право към кораба. Пътят бе доста дълъг.

Когато най-сетне спряха под него, звездолетът изглеждаше невъобразимо голям. Точно над бе прикачен масивен цилиндър с размерите на блок — животоподдържащата система. Тесен ръкав я свързваше с главния корпус. Миниатюрният купол на носа вероятно беше пилотската кабина.

— А сега провери кораба — рече му пазачът.

— Ама ти си можел да говориш?

— Да. От вчера, след кратък курс.

— Аха.

— Три неща не наред с този кораб. Ти намериш и трите. После кажеш мен. Аз кажа него.

— На него? О, на пилота. И после какво?

— После ти поправиш една от повреди, ние поправим други две. Накрая изстрелваме теб.

Значи отново ще го подложат на изпит. Дано да е последният. Корбел кипеше от гняв. Първо се захвана с проверката на полевите генератори и постепенно забрави за пазача, пилота и надвисналия над главата му меч. Познаваше добре кораба. Колко часове бе прекарал в учебното кресло, изучавайки устройството му до най-малкия детайл. Почувства как първоначалното му безсилие се измества от нарастваща увереност. В него се надигаше неподозирана животинска сила, ярост, енергия, която… да, налягането във водородния контейнер бе повишено далеч над допустимото. Въпросът не търпеше отлагане.

— Ще изпусна част от съдържанието — предупреди той пазача. — Прикрепете го към танкера. — Той отвори внимателно клапата и изпусна част от водородния газ, снижавайки вътрешното налягане без да позволи на самото гориво да излезе навън. В края на операцията течният водород щеше да се сгъсти и да започне да кристализира.

Корбел приключи с външния преглед без да открие нови повреди. Нищо чудно — човешкото око едва ли беше по-чувствително от многобройните прибори и датчици, които следяха състоянието на кораба.

Въздушният шлюз беше оборудван с тройна врата, не толкова за да запази въздуха, колкото да го подсигури в случай, че по някаква причина бъде изгубен външният люк. Корбел спусна люка зад себе си, изчака да пламнат зелените индикатори и след това отвори вътрешната врата. Миг преди да разкопчее шлема хвърли поглед към датчиците под брадата му.

Вакуум?

Той замръзна. Корабните индикатори показваха, че атмосферата е нормална. Тези на скафандъра твърдяха, че е обкръжен от вакуум. На кое да вярва? Едва сега си спомни, че при влизането не бе чул познатото свистене. Доколко звукоизолиращ беше неговият скафандър?

Колко типично за Пирс — нагласил е клопката, а сега го наблюдава и чака да види, дали ще свали шлема. Е, какво да прави?

Аха! Корбел напипа водния кран и го отвъртя. В лунната гравитация водната струя се разпиля по странен начин. Но не се изпари.

Дали неизправността на скафандъра се броеше за повреда на кораба?

Корбел смъкна шлема и продължи огледа.

Нямаше никаква възможност да провери генераторите на рам-поле, без да предизвика хаос и разрушения в линейния ускорител. Прегледа само индикаторите, сетне се съсредоточи върху механизмите на животоподдържащата система. Хлорофилните клетки на въздушната инсталация бяха в чудесно състояние. Но нещо не беше съвсем наред с урейния абсорбатор. Работата беше доста мръсна и той я отложи.

Не след дълго реши, че е време да приключи с техническия преглед. Може би другите бяха пропуснали нещо. В края на краищата, това бе неговият кораб, неговият живот.

Хибернационната камера приличаше на огромен ковчег, досущ като онзи, в който бе прекарал двеста години. Корбел потрепери при мисълта за времето, прекарано в течен азот. Зачуди се отново, дали истинският Джеръм Корбел не е мъртъв, сетне поклати глава и отново се зае за работа.

С хибернационната всичко беше наред. Продължи нататък.

Компютърът се държеше доста странно.

С всеки измитат миг Корбел се чувстваше по-напрегнат. Най-сетне откри микроскопично прекъсване в една от веригите на свръхпроводника, толкова малко, че електрическият импулс протичаше свободно, макар и по индукция. Копелета! Облече скафандъра и се върна да докладва.

Пазачът го изслуша, консултира се с пилота и се обърна към Корбел:

— Справил си се добре. Можеш да довършиш с изпускането на водородните пари, а ние ще оправим другите повреди.

— Нещо не е наред със скафандъра ми.

— На борда има друг.

— Нуждая се от известно време, за да поработя с компютъра. Искам да съм сигурен, че с него всичко е наред.

— Ние ще го поправим. Приключиш ли с изпускането на парата — поемаш.

Внезапно Корбел се почувства така, сякаш Луната се бе отделила от краката му и се отдалечаваше с главозамайваща скорост.

Изстрелването беше доста твърдо. Пред очите на Корбел се завъртяха червени кръгове, бузите му се отдръпнаха назад към ушите. Но корабът издържа. Беше построен така, че да понася дори разнопосочни електромагнитни течения.

Оцеля и Корбел. Надигна се тъкмо навреме от креслото, за да проследи чезнещия в далечината лунен хоризонт — една незабравима гледка.

Следващите дни прекара в безтегловност. Все още не беше достигнал рам-скорост. Бяха го насочили към вътрешната орбита на Меркурий, където слънчевият вятър бе най-плътен. Протони. Най-доброто гориво за двигателите, а слънчевата гравитация щеше да послужи за трамплин.

А междувременно, разполагаше с много свободно време за да се заеме с компютъра.

От първо си мислеше, че Държавата се е погрижила да следи заниманията му. Но скоро престана да обръща внимание на тази идея. Каквото и да правеше, вече беше твърде късно, за да го спрат.

Приключи работата с компютъра и получените отговори напълно го задоволяваха. При по-високи скорости рам-полетата се самоусилваха — щяха да поддържат себе си и кораба. Нямаше никакви ограничения в скоростта на сеещия рам-звездолет.

Сега, когато разполагаше с времето си, той се настани зад контролния пулт и се захвана с полетата.

Разтвори ги като невидими криле. Корпусът трепереше, шибан от едва контролираните изригвания на термоядрения двигател. Стараеше се да държи полето в близост до кораба, опасявайки се, че може да наруши крехкото равновесие, там където потокът от протони рязко се променяше. С времето започна да придобива усет за тази работа. Благодарение на РНК-подготовката, скоро можеше да направлява кораба със затворени очи.

Чувстваше се като гигант, снабден с неимоверен, летящ фалус от метал и огън, който разхвърляше семена над светове, непознали вкуса на живота и пронизваше с рев техните слънчеви системи. Когато ги наближаваше, тягата намаляваше, тъй като звездолетът и слънчевият вятър се движеха в противоположни посоки. Но заловеше ли вятъра в своите мрежи, подобно на уловен в корабно платно морски бриз, той го насочваше зад себе си и наново ускоряваше. С всяка измината секунда, звездолетът се движеше все по-бързо.

Това усещане за сила — за неизмерима мъжествена мощ — вероятно бе част от РНК-обучението. Но това вече нямаше значение за него. Усещането бе станало и неделима част от Джеръм Корбел.

Подмина орбитата на Марс и когато се скри от директната светлина на Слънцето, поиска от компютъра да получи пълна видимост. Стените на сферичната пилотска кабина сякаш се стопиха и небето блесна над него. Наблизо нямаше други планети. Виждаше само милиарди ярки светлинки. Гледката не се изчерпваше само със звездите. Изгореният водород създаваше призрачен пръстен около кораба.

С течение на времето, този пръстен щеше да се разширява. Засега тягата му беше все още доста слаба, колкото да балансира притеглянето на слънцето.

Когато навлезе в орбита около Юпитер, той нагласи полето така, че протонният поток да протича встрани. Не само увеличи тягата, но със сигурност внесе смут в душата на Пирс и неговата безлична Държава. Вероятно са предположили, че си играе с полето и проверява двигателите. Може би. Промяната в курса бе едва забележима, щеше да измине доста време, преди да й обърнат внимание.

Не такъв бе първоначалният му план. В действителност, възнамеряваше да промени посоката, едва когато стигне на половината път до звездата на Ван Маан. Така щеше да разполага с преднина от петнадесет години, в случай, че е сбъркал в предположенията си и Държавата е в състояние да го спре.

Трябваше да се откаже от подобна предвидливост. След трийсет години Пирс може да е умрял и да не научи за това, което е направил Корбел — а подобна мисъл за него беше направо непоносима.

Някъде към далечните граници на системата тягата намаля и спадна почти до нула. Протонният поток тук бе съвсем слаб. Все пак бе достатъчен, за да повишава макар и бавно скоростта на полета и това беше най-важното. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-голям щеше да бъде протонният приток. Вече беше поел на път.

Намираше се отвъд Плутон, когато за пръв път чу гласът на контрольора:

— Говори Пирса за Държавата. Отговаряй, Корбел. Повреда ли имаш? Можем ли да ти помогнем? Не разполагаме със спасителен кораб, но можеш да се посъветваш с нас. Пирса за Държавата, Пирса за Държавата…

Корбел се усмихна напрегнато. Пирса? За времето на полета контрольорът очевидно бе позабравил наученият, с помощта на РНК-инжекциите език, или пък нещо го тревожеше.

Корбел изгуби двадесет минути, докато ориентира сигналния лазер към лунната база. Лъчът бе твърде тънък, за да позволи бързо насочване. След като го нагласи, той отвърна:

— Тук е Корбел за себе си, Корбел за себе си. С мен всичко е наред. Вие как сте?

Все повече се занимаваше с компютъра. Едно нещо го притесняваше — завръщането в Слънчевата система. Възнамеряваше да отсъства доста по-дълго, отколкото беше предвиждала Държавата. Ами ако на Луната не живее никой, когато се завърне?

Проблемът не беше от лесните. Ако успее да стигне Луната с резервно гориво (при условие, че не възникнат аварийни ситуации), лесно ще навлезе в земна орбита. Корабът бе създаден да издържа на огромни натоварвания — включително и при метеорно навлизане в атмосферата. Но каквото и да стореше, маневрените двигатели не бяха в състояние да го приземят.

Освен ако не се раздели с част от кораба. На такъв етап генераторите на рам-поле едва ли ще са му нужни… Е, като му дойде времето, ще го измисли. Разполагаше с цяла вечност.

Отговорът от Луната пристигна след девет часа.

— Пирса за Държавата. Корбел, не те разбираме. Намираш се встрани от курса. Първата ти цел е звездата на Ван Маан. Вместо това се насочваш към Сагитариус. В тази посока няма система с планети, подобни на Земята. Какво, по дяволите, смяташ че вършиш? Повтарям. Пирса, за Държавата, Пирса…

Корбел се опита да го изключи. Не бяха го учили как се прави по време на подготовката. Накрая се сети и нареди на компютъра да изключи приемника.

След известно време, насочи отново лазера към лунната база и започна да предава.

— Говори Корбел за себе си, Корбел за себе си. Омръзна ми да ви слушам всеки път, когато реша да ви кажа нещо. Това е последният ми разговор с вас.

Нямам никакво намерение да посещавам звездите от вашия списък.

С времето осъзнах, че колкото е по-голяма скоростта на кораба, толкова повече в моя полза ще работи Теорията на относителността. Ако спирам на всеки десет-петнадесет светлинни години за да спускам сонда, така както го искате вие, ще изгубя двеста години в това занимание и няма да стигна доникъде. Но ако насоча кораба в една точка и продължа без да спирам, мога да натрупам неимоверно висок тау-фактор. Според моите изчисления, ако поддържам неизменно ускорение от една гравитационна единица, бих могъл да достигна галактическото ядро за двадесет и една години корабно време. Знаеш ли, Пирс, просто не можех да устоя на изкушението. Ти беше този, който ме нарече турист, не помниш ли? И така, звездите от галактическото ядро не са като тези по края. Скупчени са на разстояние от половин светлинна година една от друга, ако може да се вярва на вашите теории. Доста интересна гледка ще бъде.

Така че, смятам да се захвана със самостоятелни изследвания. Възможно е да се натъкна на някоя от вашите планети с редуцирани атмосфери и тогава ще спусна над нея сонда. Може и да не го сторя. Ще се видим след приблизително седемдесет хиляди години, по вашето летоброене. Дотогава нищо чудно безценната ви Държава да се е разпаднала или да са възникнали нови колонии и някои от тях да воюват с вас. Смятам да се присъединя към тях. Или пък… — Корбел се замисли и почеса нос. — Ще трябва да го проверя на компютъра. Но дори и да не ми хареса нито един от вашите светове, когато се върна, винаги ще мога да се отправя към Магелановия облак. Едва ли ще ми отнеме повече от двайсет и пет години. Корабно време.