По здрач Корбел наближи антарктическия бряг. Слънцето се скри, оставяйки мътно-червено сияние на северния хоризонт и ярък кръг, който очертаваше нощната страна на Юпитер. На изток и на запад едва се различаваха мъничките юпитерови луни. Точно пред него тъмният бряг беше обрасъл с гъста гора.
Носеше се право към дърветата, които се простираха в двете посоки.
След няколко минути гладкият полет се превърна в хаотично брауново движение, а колата продължи да лети на зиг-заг сред дърветата почти без да намалява скорост. Корбел сграбчи ръкохватките за да не се блъсне в прозореца. Не смееше да затвори очи. Въпреки ужасните преживявания по време на преследването в град Четири, все още не беше изчерпал способността да се бои.
Вековните дървета си пробиваха път нагоре през гъста мрежа от растения — лиани, ниски храсти, великански гъби. Тук всичко се хранеше от съседите си. Две огромни птици размахаха уплашено криле пред колата. Прозрачната сфера литна нагоре, но корема й одраска клоните на дърветата.
Гората постепенно се разреди… и сред храстите се показаха постройки. Очевидно навлизаха в Сараш-Зилиш. Уличната настилка бе напукана от трева, тук-там растяха и жилави храсталаци. Намираше се в град Три — ако наистина беше попаднал в антарктическия източник на енергопотребление, който бе забелязал Пирса от орбита.
Колата забави скорост. Слава Богу. Корпусът й одраска храсталаците, спря над една открита площ и се спусна плавно. Корбел излезе на влажната трева. Протегна се и се огледа.
Беше тъмно и в далечината едва се различаваха руините на стената от шестоъгълни плоскости — там където се бе издигал куполът. Корбел не забеляза и следа от огромния черен куб, — станцията на подземната железница — която маркираше центъра на всички градове, които бе посетил досега. Колата беше спряла пред сградата, в която вероятно се бе помещавал щабът на Световната полиция: фасадата бе изпъстрена с многобройни балкони и тъмни стъкла. Последният етаж беше като решето от тъмни тунели, откъдето вероятно са излитали полицейските коли.
Вътре със сигурност щеше да намери оръжия…
Но в парка може би имаше храна, а Корбел усещаше, че всеки миг ще припадне от глад. Той се върна неохотно в колата и набра комбинацията от знаци, която му бе дала Мирели-Лира.
Подобно на гората отвъд рамките на града, паркът също се бе разпрострял върху околните улици. Колата замря над масивно кълбо от сплетени растения. Корбел скочи навън и се озова до колене в жилави корени. Клоните го дърпаха назад сякаш бе стъпил в змийско гнездо. Не без усилие продължи напред.
Пред него се изпречи стена, два пъти по-висока от човешки бой. Корбел предположи, че подобно на айсберг, останалата част от стената е била скрита под гъстата плетеница от растения. Още няколко крачки и се озова в самия парк.
Всъщност, на пръв поглед разлика нямаше. Беше си все така тъмно, сякаш го е погълнал кит. Бледата светлина от хоризонта на Юпитер не можеше да пробие клоните на дърветата. Корбел съжали, че няма фенерче, или факла. Не разполагаше дори с кибрит. Корбел Модел II, с гол задник насред дивата пустош, едва ли щеше да излезе на лов през тази нощ.
Но плодове… ето там имаше нещо, което приличаше на плодно дърво. Корбел застана отдолу и опипа с ръка клоните. Пръстите му опряха в нещо кръгло.
Плодът беше с размерите на праскова, или малко по-голям, с плътна грапава кора. Захапа го и се опита да разкъса кората със зъби. Под нея се криеше мека плът с дъх на авокадо и далеч по-приятен вкус.
Погълна го на две хапки. Захвърли кората и сърцевината и опипа клона за още плодове.
Гъвкаво, покрито с козина и странно познато змиевидно тяло се уви около врата му.
Корбел вкопчи пръсти в него. Остри зъби се впиха във врата и рамото му. От болка му призля. Ръката му се плъзна нагоре по косматото тяло и опря в някакво разширение… главата. Сграбчи я и я завъртя. Зъбите се разтвориха, змиевидното тяло отпусна хватката си и миг по-късно се уви около ръката му. На бледата звездна светлина му се мярна мъничко озъбено лице. Котешка опашка. Малкото чудовище можеше лесно да му издере очите или да прехапе югуларната вена. Отново се опита да забие зъби в него. Никак ме му се искаше да го убива…
Блъсна главата на косматото същество в основата на клона и то охлаби хватката си. Корбел замахна като опитен бейзболист и запрати косматата топка в далечината. Тя тупна, сгърчи се на земята, вдигна глава и го загледа. Изглежда реши, че е твърде голям за нея, защото побърза да се отдалечи.
Раната от ухапването го болеше, но за щастие не кървеше силно. Корбел изпроводи котката с няколко цветисти проклятия. Намери още два плода и ги изяде. Засега добре. Върна се в колата, заключи се вътре и заспа.
ПЪРВИЯТ ДЕН
Корбел закуси с няколко дребни, напомнящи на ябълки плодове. Котешката опашка беше изчезнала. Докато ядеше, седеше неподвижно и беше възнаграден за това. Наблизо се появиха чифт катерички (на такива приличаха и се движеха с неимоверна бързина), огледаха се и изчезнаха. От гората изтича птица, спря недалеч от него — на височина стигаше до рамото му и бе облечена в есенната одежда на голяма патица — изкряка ужасено и побягна.
Въоръжи се с масивен клон, удебелен в единия край. Повече работа щеше да му свърши някое мачете, но при дадените обстоятелства налагаше се да се задоволи с тоягата. След това пое на разузнавателна обиколка.
Паркът беше като градината на земните радости. Откри плодни дръвчета, лешници и орехи, едри колкото свит юмрук, и други странни плодове, чийто вкус реши да опита по-късно. Ананасови дървета и кокосови палми се бореха за пространство. Бобени низове обгръщаха като лиани стеблата на дърветата. Корбел издърпа напосоки няколко непознати растения и откри заровени в земята корени, напомнящи за своите далечни предци — картофите и морковите. Милиони години тези растения се бяха адаптирали към по-слабата светлина и двайсет годишния антарктически ден. Нищо чудно, че изглеждаха толкова странно. Вероятно бяха пригодни за храна, стига да можеше да ги сготви. Но първо да запали огън. Или да намери.
Приземният етаж на Полицейския щаб беше чист и празен. Корбел не откри никакви мъртви тела, облечени в разкъсани униформи, нито захвърлени оръжия. Нямаше ги дори познатите летящи бюра. Беше се надявал поне да си намери подходящи дрехи.
Изпробва асансьора. Работеше.
След неколкочасово обикаляне установи, че двайсет етажната сграда е съвършено опразнена, от пустеещите хангари в гаража на покрива, до великолепно декорираните килии на седмия етаж и многобройните кабинети. Не беше останал и един предмет, който да напомня за предишния живот на сградата.
Но асансьорите работеха. И той продължи да търси.
На местата, където са били разположени бюрата, откри отвори за боклук. Проследи ги до главния контейнер, но и той се оказа празен. Наблизо се въргаляха няколко метални кошчета. Взе едно от тях и го отнесе в колата. Поне като съд за готвене щеше да свърши работа. Сега, ако можеше да открие чиста вода и… огън.
Не за първи път влизаше в просторната зала на десетия етаж. По края бяха монтирани широки плотове, имаше и неголяма маса в средата. В основата й забеляза вратички. Дръпна една от вратичките. Под нея имаше нещо като пулт с копчета и ръчки. Зае се да върти напосоки ръчките, изпълнен с надежда, че е открил кухненската печка. Може би помещението е било предназначено за приготвяне на храна.
Слезе при колата и се върна с куп изсъхнала трева и тоягата.
Повечето от кухненските прибори бяха повредени. Плътна и солидна врата очевидно затваряше хладилното помещение. Някои от плоскостите върху масата изглежда бяха плочи на печки, но не се затопляха. Ала една малка стъклена вратичка в ъгъла се оказа нагорещена. Фурна? Корбел напъха тревата вътре и зачака… чакаше… и чакаше, а тревата се обви в млечнобял дим… продължи да пуши… и внезапно пламна. Корбел дръпна вратичката и пъхна дебелия край на тоягата в горящата трева. Когато тревата най-сетне изгасна, краят на тоягата беше започнал да пуши. Корбел откъсна един метален лист от отдушника и се зае да маха с него, докато дървото се разгори.
Тъкмо наближаваше колата и заваля.
Колата отказа да потегли с отворени врати… а тоягата беше вътре и краят и пушеше. Дъждът се стовари безмилостно, сякаш не възнамеряваше да спре, докато не потопи света. Дим вътре и дъжд отвън, Корбел не виждаше нищо.
За щастие пътуването беше кратко. Колата спря над познатия куп от сплетени клони. Корбел постави кошчето за боклук до колата и зачака вътре, при затворени врати, като се мъчеше да разгори тлеещото дърво.
А следобедният дъжд валеше и валеше. Не след дълго тлеещия край угасна, но Корбел беше изгубил интерес към него. И без това всички дървета в парка вече бяха подгизнали от влага. Измъкна се навън и побърза да набере вечерята си от разнообразни плодове преди да се е смрачило съвсем.
И тази нощ прекара в колата. Беше му горещо, сънува кошмари и когато се събуди, започна поредният отвратителен ден. В тази страна на земните удоволствия, в тази дива гора, където всичко, което растеше, сякаш бе предназначено да служи на човека, Корбел не бе успял дори да си запали огън, с помощта на фурната. Робинзон Крузо вероятно щеше да му се изсмее.
Но раната от ухапването на котешката опашка бе заздравяла. Не го мъчеше треска, беше се отървал без тетанус или, пази Боже, бяс.
Утре. Ще опита отново утре.
ВТОРИЯТ ДЕН
… беше по-дълъг, по-добър, по-бърз. Откара колата до Полицейския щаб. Взе със себе си два наръча от влажни съчки и ги качи с асансьора до кухнята. Постави ги в пещта. Беше забравил да я изключи вчера, та сега всичко стана по-бързо. Включи вентилацията и излезе.
След кратко тършуване се снабди с второ кошче за боклук. Съчките пушеха, на места дори тлееха, но дървото още не беше се разгоряло. Остави ги и излезе. Въпреки вентилацията кухнята беше изпълнена с дим.
Ставаше все по-нетърпелив. Втория път, когато се върна, дървото дори не тлееше. Отвори вратата на фурната за да я проветри. Внезапно лумналия пламък го удари в лицето. Отскочи назад и се заопипва уплашено. Не, не беше обгорен.
Не без известни усилия успя да откъсне една метална вратичка. Използва я за да избута въглените от пещта в металното кошче. Взе със себе си и вратичката. Плоско парче метал, което би могло да послужи за всичко.
Обратния път до парка беше по-дълъг. На три пъти трябваше да отваря вратата за да прогонва дима, всеки път колата рязко забавяше ход, сякаш се удряше в невидима стена. Когато пристигна, измъкна металното кошче и го постави върху купчината от сплетени корени, под навъсеното небе. Съчките на дъното се бяха превърнали във въглени.
Преобърна кошчето и повдигна дъното. Събра изсипаните въглени накуп, намери още съчки и изсъхнали корени и ги подреди отгоре. Покри импровизирания огън с кошчето. Почти веднага заваля топъл дъжд, но не го тревожеше. Не беше кой знае колко удобно, но поне огънят му беше подсигурен.
Преди милион години… преди два милиона години… космонавтът Корбел е летял на хиляди светлинни години оттук — в самата сърцевина на галактиката той е доближавал черна дупка с маса на стотици милиони слънца…
Корбел, голият дивак, се отправи на лов за своя обяд.
Гората кипеше от живот, но той не виждаше нищо. Това не го тревожеше. Не разполагаше с никакво оръжие, дори с обикновен кухненски нож. Оглеждаше се за някой клон, подходящ за тояга, докато си пробиваше път сред коренищата. Събра доста корени, но реши да ги изпече на огън, преди да ги опита.
Следобеда прекара в събиране на кокосови орехи. Дъждът спря. Изглежда, че се появяваше на определени интервали — започваше точно по обед и продължаваше два до три часа. Привечер седна за да сготви вечерята.
Наложи се да изхвърли близо половината коренаци. В края на краищата му остана един картоф, парче доста едро цвекло, някакво далечно подобие на морков и два-три непознати плода. Онези орехи, които съумя да измъкне от огъня без да изгорят, се оказаха изключително вкусни. Върна се да потърси още.
Нощта се спусна почти внезапно. Корбел остави кошчето навън, издърпа на сухо съчките и недогорелите въглени и се сви в купчина изсушена трева.
ТРЕТИЯТ ДЕН
Пробуди се в утринния здрач. Тялото му беше сковано от студ, с изключение на онази част от гърба, където го бе покрило нещо топло, обвито в козина. Сви се на топка и отново заспа.
Измина доста време, преди в него да се обади тревожния сигнал. Козина? Размърда се, но сега вече не чувстваше никакъв допир. Може би е сънувал? Или пък някоя дружелюбно настроена котешка опашка се е присламчила към него за да се стопли? Докосването й не беше го събудило напълно. Двамата с Мирабела спяха в просторно легло, имаха и котка, която обичаше да се гуши при тях.
Е, така или иначе, беше се събудил. Стана и се разкърши, докато сковаността го напусна. Закуси с плодове — какво друго? Може би трябваше да намери някое гнездо с яйца.
Огънят все още тлееше. Огради го с камъни, после отиде да събере съчки. Ех, да имаше брадва. Малките клони горяха твърде бързо, а големите се носеха трудно. Не след дълго обра всички подходящи клони от близката околност. Почти цялата сутрин прекара в събиране на сухи дърва за огъня.
Това, от което наистина имаше нужда, беше къс сочно месо. Ако съумееше да открие някой прав и твърд клон, може би щеше да успее да си направи от него копие. Но как да издяла острието? Острие — ето какво му трябваше. Дори само заради него си заслужаваше да поеме на експедиция към Сараш-Зилиш.
Комбинацията от четири пресечени точки отведе колата в болницата на Сараш-Зилиш. Корбел я позна почти незабавно. По нищо не се отличаваше от болничната сграда в град Четири.
Изглежда цивилизацията бе станала съвсем стереотипна, преди да рухне. Корбел на шега си представи някакво глобално бедствие, при което едновременно са загинали всички архитекти на Земята. Оцелялата част от човечеството е била принудена да копира създадените вече сгради, детайл по детайл. Не, в това нямаше никаква логика. Реши да потърси друга причина за ширещото се по цялата планета еднообразие.
Вътрешността на сградата му напомни за кошмарната нощна надпревара с Мирели-Лира. Чисти коридори, врати без дръжки, меки килими… Единствената разлика беше в липсата на шахта. Централната зала беше на две нива, стените й бяха покрити с лавици, по които бяха подредени компютри — вероятно за диагностични изследвания. Нямаше и следа от масивната врата пред шахтата, нито от „телефонни кабини“. Никакви предпазни мерки срещу нежелани гости. Никакви мумифицирани нападатели.
Ако Мирели-Лира не го беше лъгала в разказа си, тогава в този град са управлявали Момчетата. Малко вероятно е Момчетата да са проявявали какъвто и да било интерес към елексира на безсмъртието. Само диктаторите — възрастните — биха се нуждаели от него.
Ритна една от заключените врати и тя се отвори. Зад нея бе разположена операционната — две плоски маси с колани, а над тях манипулаторна ръка с монтирани в нея скалпел, аспирационна помпа, игли и клампи. Металът носеше белезите на изминалото време.
Корбел впери поглед в манипулаторната ръка. Покатери се на масата, изправи се и дръпна ръката надолу. Изви я встрани и увисна с цялата си тежест на нея. Ръката се залюля, сетне се пречупи в средата и той се стовари на пода, стиснал далечния й край.
Корбел ловецът напусна сградата на болницата, стиснал дълго метално копие, завършващо с остър скалпел.
Дъждът го застигна по обратния път. Изтича при огнището, увери се че въглените не са загаснали, после приседна и зачака дъждът да спре. Водата в кошчето достигаше няколко сантиметра дълбочина.
Убиваше си времето, като се опитваше да се избръсне със скалпела от манипулаторната ръка — която се оказа прекалено тежка за целта — когато ненадейно зърна гигантската пуйка. Надничаше зад близкото орехово дърво, имаше мокър и нещастен вид. Корбел замръзна. Пуйката не го беше видяла. Зачуди се, дали ще успее да се прокрадне незабелязано до нея. Съмняваше се.
Изправи се на пръсти, стиснал копието с две ръце.
После се втурна напред. Птицата се огледа, изкряка тревожно, завъртя опашка и побягна. Корбел замахна с копието и я промуши в крака. Птицата спря и посегна с клюн към мястото, където я бе ударил. Корбел нанесе нов удар в шията и почувства сътресението от удара.
Птицата изпадна в паника. Завтече се несръчно в кръг, а Корбел се втурна по дире й. Успя да нанесе още два удара в шията, но после трябваше да спре за да си поеме дъх, а кръвта блъскаше в слепоочията му. Шията на едрата птица беше окъпана в кръв. Все още не беше забавила своя бяг, но се носеше напосоки, очевидно заслепена от паника.
Корбел я остави да се отдалечи от него, събра сили, и отново се затича след нея. Почти беше готов да нанесе последния удар, когато внезапно птицата се извърна и се насочи право към него. Корбел замахна, докато отскачаше уплашено назад и птицата, по-скоро по случайност, беше обезглавена. Прегази го и продължи да тича.
Проследи я докато се стовари на земята.
Скуба перата докато го заболяха ръцете, почина си и продължи. Накрая я изкорми, почисти я и я помъкна към огъня.
За скара му послужи металната вратичка. На нея изпече черния дроб и го изяде, докато печеше птицата на части.
Месо! Колко хубаво бе да усеща вкуса му в устата си. Разполагаше с огромни запаси. Изпекъл бе и двата бута, можеше да ги изяде на закуска. Останалото щеше да свари на супа в кошчето, заедно с корените.
На североизток небето посивяваше, но на северозапад беше черно и в мрака грееше една единствена звезда. Корбел я наблюдаваше вече няколко нощи подред. Звездата не блещукаше нито се преместваше спрямо останалите звезди в небето. Следователно беше планета, масивно слабо осветено космическо тяло, вероятно онзи свят, чиято коса орбита бе объркала представите на Пирса.
Но сега планетата проблясваше и беше значително по-ярка. Корбел премигна. Може би си въобразяваше? Ето че звездата започна да избледнява в зараждащата се зора… и Корбел притвори очи. Не искаше да се събужда. Пък и нямаше никакъв смисъл да става рано. Не беше гладен и се чувстваше съвсем удобно.
През изминалите двадесет дни беше научил много за празния град, но имаше и загадъчни неща, които все още предстоеше да разкрие. Оборудва своя лагер с всички възможни удобства. Разполагаше с огнище, съд за готвене и колата като последно убежище. Имаше инструменти — с помощта на скалпела бе издялал дори прибори за хранене. От дрехи не се нуждаеше. Вече два дни се учеше да хвърля камъни и като награда бе оцелил една малка катеричка. Вчера уби поредната гигантска пуйка, третата по ред.
Имаше с какво да се похвали.
Обзет от неясна тревога, той се намести в леглото.
Корбел архитектът и Корбел междузвездният изследовател бяха починали отдавна. Обзет от гордост и самолюбие се бе нарекъл голия дивак, но не беше и такъв. Защото дивакът бе обвързан с дълг към своето племе, както и племето към него. Имаше своите легенди, песни, танци, правила на поведение, позволени и забранени жени, място, където да остарее… а Корбел бе съвсем сам. Дори огъня бе създал с помощта на една свърхмодерна фурна. Имаше с какво да се храни — почти всичко, до което се докосваше, ставаше за ядене.
Ама и парка си го биваше. В началото сигурно е представлявал просторна и плодородна плантация. Ферма, обкръжена от град. Най-странното бе, че котешките опашки, макар и декоративни, бяха оцелели. Въпреки хищниците.
Обречени градове. Мирели-Лира му бе разказала, че тук, в земите далеч от владенията на Момичетата, Момчетата били издигнали своите градове, покрити с куполи. Нищо чудно, че Сараш-Зилиш е опустял — бил е създаден да издържа на студ и мразовит вятър, а не на непоносими горещини. Що се отнася до „парка“, едва ли е изглеждал толкова цветущ, когато зад пределите на града е върлувала люта зима.
Момичетата властвали в небето и контролирали земната орбита. И накрая някъде допуснали грешка. Какво ли е превърнало Юпитер в малко слънце? Каквото и да е — заварило е Момичетата неподготвени. А в последствие територията на Момчетата е станала обитаема, докато тази на Момичетата се е превърнала в безводна пустиня, нарушавайки създаденото в продължение на десетки хиляди години равновесие.
Корбел се намести отново, после седна. Настоящето бе онова, за което трябваше да мисли…
Три котешки опашки бяха нападнали запасите му от месо. Още щом скочи погледнаха уплашено към него. Корбел понечи да се нахвърли върху тях, сетне се отказа. Животните бяха отделили само суровото месо, а пушеното и печеното не бяха докоснали. Имаше достатъчно и за него.
Не откъсваха очи от него: три змии със сънливи котешки лица, покрити с мека кафява козина с оранжеви шарки. Корбел се усмихна и им махна гостоприемно с ръка. Като че ли го разбраха, защото продължиха да се хранят.
Закуска: изяде един плод, къс пушено месо и си помисли с тъга за чашка кафе. След това се погрижи за огъня. Въпреки възрастта си и последните дни на активна употреба, скалпелът беше остър като бръснач. Наложи се да се отдалечи навътре в гората, за да намери сухи съчки. Почувства се добре от разходката. Десетилетията, прекарани в хибернационната камера, му бяха подействали далеч по-добре, отколкото би могъл да се надява — а и животът сред дивата природа бързо възстановяваше силите му. Взе второто кошче, напълни го с вода от близкото езерце, където вероятно е имало фонтан, отнесе го обратно и го нагласи над огъня.
Отряза няколко къса месо и ги постави във водата. Някои от късовете носеха белези от зъбите на котешките опашки, имаше ги и по костите. Докато водата се топлеше, той се отправи да събере корени, за да подправи супата. Картофи и моркови. За съжаление не бе открил нищо, което да напомня вкуса на лука. Добави малко фасул и експериментално — резен грейпфрут. Разбърка супата с дървена вилица.
Както обикновено, по обед притъмня. Корбел се излегна да подремне. Твърдата земя го убиваше неприятно. Беше подтиснат и не можеше да разбере защо…
Но изведнъж се досети.
Последният ден на лагерния излет. Беше отслабнал, преместил бе колана с две дупки навътре, нагледал се бе на красиви пейзажи, но пътеките бяха претъпкани с разни досадници и това го изнервяше. И въпреки всичко беше прекарал чудесно. А сега трябваше да се връща на работа…
Мирели-Лира знаеше къде се намира.
Чувстваше се по-здрав от всякога. Можеше да преживее цяла юпитерова година, ако нищо не го убие и тази мисъл се нравеше на туриста в него. Побърканата старица му бе обещала срок от една година, една стара земна година. Каквото и да се криеше зад това обещание, всеки разумен човек би избрал джунглата.
Но може ли човек да оцелее в джунглата отвъд пределите на Сараш-Зилиш? Корбел бе пристигнал в Антарктида в началото на пролетта, или в края на годишния цикъл, равен на дванадесет земни години. След една или две земни години климатът можеше да е далеч по-топъл. Или по-студен.
Защото планетата, на която се намираше, бе запазила наклона на своята ос и се завърташе за двайсет и четири часа. Странно че Момичетата не бяха го променили… но може би бяха привързани към традициите. Още по-странно бе, че не бяха отдалечили орбитата на Земята от постепенно затоплящия се Юпитер. Корбел се безпокоеше само от едно: ако светът стане по-студен, едва ли би оцелял в него без подходящо облекло, а в безконечната нощ би изгубил разсъдък.
Димът от огъня се примесваше с мириса на сварената супа.
Глупаво бе да живее в постоянна тревога. Разполагаше с цяла година. Би могъл да се отправи на изследователска експедиция към далечните покрайнини на града. Като запази лагера си тук. Каквото и да се криеше отвъд пределите на разрушения купол, заслужаваше си да го види. Но не крие ли опасности подобна експедиция? Ами ако се отдалечи твърде много от руините на Сараш-Зилиш?
Една безкрайна ваканция. Имаше нужда от нея. Във втория си живот Корбел Модел II се беше сблъскал с достатъчно шокове от бъдещето, колкото да пометат цял град натъпкан с Алвин Тофлеровци5.
Утре, тогава. Ще откара колата до болницата. От там до отвора в купола е съвсем малко. А след това ще навлезе в дивата джунгла, въоръжен с копие и с колкото може да носи запас от храна.
Прехвърли част от горящите въглени в металното кошче. После се изтегна на напечената гранитна плоча…
Събуди го топлия дъжд. Претърколи се и се закашля от нахлулите в устата му капки. Огънят беше изгаснал, но може би супата беше готова?
Огледа се и забрави тревогите.
Близо дузина Момчета — едри момчурляци, като група лагерни бойскаути, но обути в нещо подобно на бричове — бяха приклекнали в кръг около Корбел и неговия огън. Предаваха си от ръка на ръка сварения бут, който беше почти оглозган и го разглеждаха. Изглеждаха сякаш са тук от часове.
Косите им бяха гъсти — там където имаха коси. Някои бяха черни и къдрави, други прави, спуснати до раменете. Теметата им бяха плешиви, само на челата си носеха пухести кичури. Не обръщаха внимание на проливния дъжд и го разглеждаха усмихнати.
— Трябваше да се досетя — ядоса се Корбел. — Котешките опашки. Опитомени са. Както и да е — той махна с ръка. — Добре дошли в царството на Корбел. Опитайте от моята супа.
Всички до един се намръщиха. Един от тях — дълъг и слаб като баскетболист бавно се изправи. После заговори.
— Съжалявам — сви рамене Корбел.
Момчето заговори отново. Тонът му беше гневен и повелителен — това не беше детски глас, макар да беше тънък и креслив. Ето ги значи прословутите Момчета, безсмъртните, за които му бе говорила Мирели-Лира.
— Не говоря вашия език — повтори бавно Корбел.
Момчето се приближи и го зашлеви през лицето.
Корбел замахна и го удари с разтворена длан в устата. Десният му прав попадна в ребра, вместо в слънчевия сплит, а последвалия ляв напълно пропусна целта. После кръгът се затвори над него.
Спомените му нататък се губеха. Имаше чувството, че са му стъпили на ръцете и краката. Като че ли бяха положили гранитна плоча на гърба му. На гърдите му бе приседнала баскетболната звезда и нареждаше изречение след изречение с разцепената си уста. Произнасяше някоя фраза, после изчакваше, на два пъти зашлеви Корбел и после повтаряше отново. Корбел отвръщаше с ругатни. Лицето му беше изранено.
Високото Момче се надигна от гърдите му и каза нещо на другите. Всички погледнаха намръщено Корбел. Известно време обсъждаха възбудено въпроса, плюейки съгласните като динени семена.
От ударите в твърдата бетонна настилка ушите на Корбел звънтяха. Четири Момчета продължаваха да притискат с телата си крайниците му. Дъждът го плискаше право в лицето. Мислите му бяха замъглени.
Може би го смятаха за изгубил се диктатор? Но Корбел очевидно бе далеч по-възрастен. Или пък… чакай, чакай. Та нали тайната на елексира на безсмъртието е била изгубена отдавна. Значи и диктаторите би трябвало да са измрели от старост. Същата участ, която очакваше и Корбел.
Обсъждането приключи. Четирите Момчета пуснаха Корбел. Той седна и потърка изтръпналите си ръце. Едно от Момчетата зае театрална поза, посочи с пръст земята пред него и кресна нещо неясно и отривисто. На място! А може би: Коленичи! Едно беше ясно, че сега не беше най-удобният момент да побегне.
Високото Момче продължаваше да оглежда замислено Корбел. Останалите се скупчиха около гърнето със супата. Разсипаха я в празни черупки от кокосови орехи. Високото Момче измъкна от пояса си керамична купичка и я предложи на Корбел. Той изчака да се освободи място и се наведе над гърнето.
Приседна (чувстваше се като пиян) и отпи от топлата супа. Котешките опашки пълзяха между членовете на племето като нашествие от змии, търкаха се в глезените и получаваха добродушни потупвания. Корбел усети нещо меко и топло да се опира в него. Вдигна ръка и погали една катранено черна котешка опашка. Животното измърка доволно и вибрацията се предаде по ръката му.
Да приемем ли, че Корбел отново е попаднал в плен? Или, запита се Корбел, може би съдбата ме е дарила с водачи из Антарктида? Ако наистина бе така, тогава много проблеми отпадаха…
Солистът запя със своя плътен, сочен тенор. Осем от Момчетата му пригласяха тихо, като изпълняваха най-малко четири различни партии. Петото Момче удряше с къса кост по металното кошче, използвано от Корбел за гърне. Странна и чужда бе тази музика, импровизирана, едновременно сложна и водена от един тъжен, често повтарящ се мотив.
Корбел слушаше зяпнал с уста. Случило се бе тъкмо онова, от което се беше опасявал. За три милиона години човеците бяха станали по-интелигентни.
В нощта след залавянето му, той за първи път опита да развлече околните с песни. От тогава нееднократно бе изпълнявал различни програми — откъси от рекламни песнички, мелодии от филми, народни мотиви и дори цинични песнички, които двамата с Мирабела обичаха да пеят вечер на борда на лодката — песни от преди три милиона години. Но Момчетата ги харесваха.
Едно не харесваха — когато повтаряше някоя песен, която вече бяха чули. Чудеше се за причината, но се стараеше да им доставя удоволствие.
„О, компютър нов си купихме, пееше Ктолисп, и с него хич не случихме. Не слуша той какво го питаш, а все повтаря: За мъничките буквички, ръчички малки трябват ти, тъй както с мънички ръчички, ти храниш дребничките мишки.“ Ироничният намек в мелодията бе предназначен за Корбел. Певецът не разбираше значението на отделните думи, но произношението му беше перфектно.
А Корбел бе изпял тази песен само веднъж.
Зад него седеше Момчето, което първо го бе нападнало в онази нощ, преди близо седмица. В известен смисъл той бе водачът. Скатхолц имаше широк нос, плътни устни, гъста вълниста коса, крайниците му бяха въздълги. Ако не беше неестествената бледност на лицето щеше да прилича досущ на някой черен тинейджър.
— Харесва ли ти как пее? — произнесе той на английски — Корбел го погледна стреснато и събеседникът му избухна в смях. — Сега вече знаеш.
— Вие помните всичко. Всичко! Дори цели песни, написани на съвсем чужд език!
— Да. За теб е далеч по-важно да научиш моя език, но въпреки това аз пръв научих твоя. Ето защо. Ти си различен, Корбел. По-стар. Мисля, че си по-стар от всичко.
— Почти всичко.
— Ще те науча да говориш. Всички искаме да чуем твоята история. Сгреших с теб. Знаеш ли защо те ударих? Мислехме, че си някой позабравил правилата на поведение дикт. А ти не знаеше… — Скатхолц внезапно скочи на крака. Застана за миг неподвижно, после се поклони и протегна умолително ръце напред. Накрая ги вдигна пред лицето си, сякаш се пазеше от удар.
— Не раболепствах — подсказа нужната дума Корбел.
— Да, раболестваш. Това е официалната проява на уважение.
Ктолисп продължаваше да пее:
„Експерт компютърен открихме, програмите в компютъра сменихме, не слушаше компютъра какво го питаме, а все ни сричаше: За мъничките буквички, очички малки трябват ти, тъй както с мънички чертички, бележиш малките пчелички.“
Над парка се беше спуснал розово-черен здрач. Днес Момчетата се бяха прибрали по-рано. Дните си прекарваха в Сараш-Зилиш и обикаляха из сградите като ято диви птици. Правят се на велики изследователи, мислеше в началото Корбел. Диваци сред руините, които не им говорят нищо.
Но скоро се отказа от тази представа. Две Момчета го отведоха извън пределите на операционната в болницата, докато останалите работеха вътре. Когато най-сетне го допуснаха обратно, неговото импровизирано от манипулаторна ръка копие бе закрепено на мястото си. Ръката функционираше нормално и дори в момента работеше над пациент-манекен.
Не му позволиха да проследи поправката, но му показаха резултатите. Отремонтираха и хладилника в полицейската сграда. В работилницата пуснаха конвейера за производство на „телефонни кабини“. За негов неописуем ужас, Момчетата наредиха на Корбел пръв да ги изпита. Дори не посмя да им възрази. Друг конвейер ги снабди с баня, напълно оборудвана, включително басейна и сауната. Момчетата възстановиха дори градското осветление. Вечер стените на множество сгради бяха озарени в бледо-жълта светлина. Но други продължаваха да тънат в мрак. Крайният ефект бе доста зловещ — шахматна дъска с размери на голям град.
Живееха като диваци, но по всичко изглежда, това им доставяше удоволствие.
В лагера Корбел се стараеше да работи наравно с другите, събираше дърва за огъня или ровеше коренаци. Дадоха му набедрена превръзка, но отказаха да го снабдят с нож, с който да замени копието. Все още нямаше ясна представа какво място заема сред тях. Опасяваше се от най-лошото. Бяха прекалено умни. Може би виждаха в него някакво низше същество, или разумно животно.
Имаше нужда от тях. Не само от компанията им. Не можеше да пътува в безопасност, докато не опознае този нов континент.
Момчето продължаваше да реди строфите на песента, а останалите посрещаха думите му със смях.
— Все някой ден ще ми свърши запасът от песни. Няма да е толкова далеч.
Скатхолц сви рамене.
— Няма значение. Ще си тръгнем от тук, когато светлината се появи отново. Ще отидем при други… племена? За да им отнесем вестта, че Сараш-Зилиш е готов за дългата нощ. Ти ще дойдеш с нас.
— Нощ? Дълга нощ ли се задава?
Значи бе кацнал през есента?
— Да. Дошъл си от космоса неподготвен! Така си и знаех. Да, дългият ден приключва, идват кратките дни-нощи, след които ще се спусне дългата нощ. По време на дългата нощ ние се преместваме да живеем в глада. Ловците излизат на лов из околностите, а храната държим в охладителните камери. А през деня живеем както ни харесва.
— И как е там отвън?
— Ще видиш — Скатхолц протегна ръка към минаващата наблизо котешка опашка и я погали. — Имаме достатъчно време да те научим на нашия език — рече той и премина на езика, който Корбел определяше като момчешки. Корбел нямаше нищо против. Обичаше да учи езици.
На сутринта поеха на път. Движеха се необичайно тихо. Дори се събудиха по едно и също време. Супата, приготвена по рецептата на Корбел, се бе варила през цялата нощ. Изядоха я на закуска в черупки от кокосови орехи. После събраха приборите, дрехите, взеха своите фенерчета и дяланите от дърво оръжия. Едно от Момчетата, албинос със златисти коси, подаде на Корбел парче изсушено месо, увито в кърпа. Сетне потеглиха.
Корбел се пробуди напълно едва след известно време. Въпреки че темпото не беше особено бързо, наложи му се да напрегне сили, за да не изостава. Някои от спътниците му отскачаха до близките сгради, после се връщаха на бегом в колоната.
Не бяха диваци. Товарът им се състоеше от най-различни предмети, малко от които се повтаряха: ятагани, мачете, саби, странни инструменти, които не му говореха нищо, всички с грижливо изработени дръжки. Остриетата бяха обгорили във фурната по начина, по който го бе сторил и Корбел. Дрехите им бяха от изключително здрава материя, тънка като коприна. Носеха и миниатюрни фенерчета-запалки, с променлива интензивност на лъча.
Липсваше каквато и да било организация. Но след минути лагерът беше далеч зад тях!
Движеха се по смълчаните улици. Растителността ставаше все по-гъста и не след дълго градът бе погълнат от джунглата. Минаха покрай едно увито в лиани стъбло и Корбел изведнъж осъзна, че това е метална подпора. Вдигна глава и забеляза част от стената на стария купол.
Джунглата ги даряваше с плодове: дребни портокали, хлебни плодове, кокосови орехи. Хранеха се в движение, черупките от орехите събираха, а старите изхвърляха. Разговаряха помежду си, но Корбел не разбираше нищо.
Вървеше някъде по средата на колоната, мястото си бе избрал сам. Странно, колко здраво се чувстваше старото му тяло! Може би болките щяха да се появят на сутринта. Но днес беше в отлична форма. Струваше му се, че е следотърсач, повел своята група из джунглата. Само да не забравя за истинското си положение.
Три часа непрестанно движение… нещо ставаше отпред, като че ли се зараждаше спор. Скатхолц и едно друго Момче размениха остри изпълнени с омраза думи.
Снощният певец се присъедини към тях. Ктолисп беше едър здравеняк, подобно на Скатхолц имаше негърски черти и бледа кожа. Кресна нещо на двамата и те замлъкнаха.
Ктолисп се огледа, намръщи се и посочи с ръка. Останалите поеха в указаната посока. Откриха малка поляна, оградена от ниски храсти. Корбел втренчи неразбиращ поглед, докато Момчетата се подредиха в кръг, а Скатхолц и неговият съперник пристъпиха вътре.
Какво беше това, дуел? Двамата захвърлиха дрехите си и ножовете. После започнаха да се обикалят като борци. Противникът на Скатхолц нанесе удар с крак в областта на сърцето. Дангалакът отскочи назад… и онова, което последва бе твърде бързо за да го проследи. Юмруци и удари с крака се разменяха с убийствена сила, сключена хватка, разбита мигновено с лакът в окото, Скатхолц подскочи във въздуха, падна и използва близкия храст за прикритие, противникът му изгуби равновесие, но след секунда отново зае бойна позиция. Всичко приличаше на някакъв дяволски танц! Но Скатхолц очевидно избягваше да стъпва на ударения крак, а другият се движеше все по-бързо. Всеки момент боят щеше да приключи.
Скатхолц нанесе удар в лицето. Другият парира и се приготви да отвърне.
Ктолисп изкрещя някаква команда.
Противникът на Скатхолц, с окървавено лице, се поклони бавно, после се изправи.
Останалите също се надигнаха и незабавно поеха на път. Някой вдигна тежката раница на Скатхолц. Захилен до уши, неговият противник триеше кръвта от лицето си.
Късно следобед Скатхолц произнесе две думи, които Корбел успя да разпознае. Думите бяха: „Спрете приказките“.
Така и стана. Продължиха да вървят в неестествена тишина.
Скатхолц изостана назад докато се изравни с Корбел. После прошепна едва чуто на момчешки:
— Вървиш твърде шумно.
— Нищо не мога да направя. Крием ли се от нещо?
— От вечерята. По-рано беше твърде рано. Не искаме да носим толкова дълго храната. Ако забележиш някакво движение, кажи ми.
Корбел кимна. Не очакваше да забележи нещо. Щяха да изминат месеци, преди очите му да се сдобият с остротата, която притежаваха Момчетата. А и територията наоколо им бе позната. Зорките индианци са виждали неща, недостижими за погледа на белия, но само в своите земи.
Две Момчета предадоха багажа си на останалите и потънаха в гората. Корбел ги изгуби от поглед… а малко след това се разнесе странен и ужасяващ звук, като от крещящ за помощ кларнет. В същия миг Момчетата изоставиха пътеката и се прилепиха към околните дървета.
Ужасеният кларнет се обади от по-близо. Чу се шум от чупещи се клони. Какво ли щеше да се покаже? Чудовище с многобройни пипала, далече потомък на доведен от звездите пришълец?
И чудовището наистина изскочи от гората. Беше ранено, от предните му крака струеше кръв. Момчетата се втурнаха след него, най-отпред ловците, след тях и останалите. Ловците се стараеха да удрят в краката.
Слон-бебе!
Корбел дотича тъкмо на време, за да присъства на кончината му. Беше по-скоро хладнокръвно убийство, от което стомахът му се преобърна. Когато се пребори с отвращението приближи се, за да огледа трупа. Животното имаше сбръчкана кожа, с многобройни белези от стари удари. Беше си съвсем зрял екземпляр, само дето не надвишаваше метър и половина на височина.
— Мога ли да помогна? — обърна се Корбел към Скатхолц.
— Не те бива за касапин. А и не мога да ти позволя да докосваш нож. Ти не си дикт, Корбел. Не си нещо, което да познаваме.
— Днес не убих никой — искаше да прозвучи като шега, но знанията му по момчешки бяха недостатъчни, за да придаде на фразата подобен оттенък.
— А утре? — попита сериозно Скатхолц. — Може и да се забавляваш, но ако греша, някой ще изгуби живота си. Разбираш ли за какво говоря?
— Ще се науча да разбирам — осъзнаваше добре, че Скатхолц преднамерено се опитва да говори опростено.
— Виждал ли си и друг път чкинт?
— Това е слон. По мое време слоновете бяха доста по-големи. — Опита се да покаже с ръка. Чудеше се как ли са се появили слонове в Антарктида. Едва ли са ги пренесли за добитък. Може би са избягали от зоологическата градина…
Скатхолц го гледаше със съмнение.
— В морето наистина има по-големи чудовища, но как е възможно такова огромно животно да обитава сушата? И все пак… Все се питах, защо краката на слона са толкова дебели. Значи тялото им е било по-едро?
— Да. Пък и краката тогава бяха още по-дебели. Слонът беше най-голямото животно на сушата. Преди пет милиона години… — раздели ги на дванадесет юпитерови — е имало и по-големи животни. Открихме костите им заровени в земята.
Скатхолц се изсмя недоверчиво и си тръгна.
Поеха на път едва след като разчлениха тялото на убитото животно. На Корбел се паднаха няколко ребра, наложи се да забави темпо. Накрая някой се смили над него и го освободи от непосилния товар.
Гората свърши.
Пред тях се простираше прерия, покрита с полюшваща се жълтеникаво-червена трева. Слънцето беше като сребриста рязка зад хоризонта. Ярко-розовият диск на Юпитер тъкмо изгряваше.
Тук построиха нощния лагер. За пръв път в живота си Корбел яде печено слонско. Беше твърде изтощен за да попее преди вечеря. Някой се зае да разказва дълга история — беше Крайхайфт, с ориенталските очи и блестящата гарванова коса — а останалите го слушаха съсредоточено. Корбел неусетно заспа.
През целия следващ ден пресичаха червената прерия. Корбел стигна до извода, че тревата е далечен потомък на пшеницата.
— Кой я е засадил? — попита той Скатхолц, но другият се изсмя в отговор.
Но пшеницата трябваше да бъде засята, нали? Може би това растение е с променени гени. Четири от мутиралите котки продължаваха да живеят с племето. Носеха ги на смени, навити около вратовете си. Пшеница, която расте сама би била безценно откритие. Далеч по-ползотворно от котки без крака.
От време на време сред житата претичваха кенгура и щрауси. Бяха невероятно бързи и много предпазливи. Веднъж зърнаха самотен мъж въоръжен с копие, далеч напред, бледа фигура, спуснала се да преследва бягащия щраус. Когато наближиха мястото и двамата бяха изчезнали.
По-късно през същия ден Крайхайфт откри следи от нещо доста по-едро. Племето пое по следата. По залез забелязаха плячката — едра, полюшваща се маса, която тичаше пред тях на четири крака.
Мечка. Кожата й беше съвсем гола и жълтеникава, ако се изключеше гъстата бяла грива. Гола полярна мечка? При това със същите размери. Животното се нахвърли върху ловците, опитвайки се да ги разкъса с огромните си нокти. Но срещу него беше Homo superior пращящ от здраве и сила. Момчетата се носеха в странен танц около мечката и от време на време нанасяха безпогрешни удари. Животното продължи да се съпротивлява дълго след като бе изгубило смъртоносно количество кръв.
Същата нощ се гощаваха с мечешко месо, докато котешките опашки обикаляха край огъня. Юпитер грееше с пълна сила в небето — оранжев и обвит с пръстени.
Корбел дремеше с пълен търбух, когато Ктолисп приседна край него. Заговори му бавно като внимателно оформяше всяка дума.
— Ще пееш ли тази нощ?
— Може би.
— Както решиш. Какво толкова странно видя в пшеницата?
— Пшеницата, която отглеждахме ние, не растеше без помощта на човека.
— И аз като Скатхолц трудно разчитам лицето ти. Знаеш ли, ще ми бъде мъчно, ако те загубим.
— Защо да ме губите?
Момчето вероятно мислеше за диктаторите, които рано или късно умират.
Не. Ктолисп имаше пред вид нещо друго.
— Ще те изгубим, когато срещнем диктите.
Корбел не бе предвидил тази възможност.
— И колко дни ми остават?
— Четири. Пет, ако спрем някъде да се позабавляваме. Диктите ще ти харесат, Корбел. Те са мъже и жени, а сред тях живеят и бъдещите Момчета. Обитават един град и земите наоколо, но не са достатъчно умни, за да върнат живот на машините. През деня ние поправяме онези неща, които се повреждат през нощта.
— Не са достатъчно умни? Та нали са същите като… вас. Мозъците им поне, трябва да изградени по същия начин.
— Имат мозък, веществото в черепната кутия и то не се отличава от нашето. Но нямат достатъчно време. А ние не ги учим как да поправят машините. Те пък не живеят толкова дълго, че да се научат сами, а опитат ли се без да разбират, обикновено повреждат машините и тогава ги наказваме. Ето защо предпочитат да живеят в техния град. Но имат нужда от нас. Знаем къде да ги намерим. Трябва да знаем, защото от тях получаваме нови Момчета за племето.
— А каква е съдбата на… децата, които не са Момчета?
— На момичетата? Порастват. Някои от момчетата също. Избираме само най-добрите, най-умните, силните, по един от всяко племе, за по една година, а после ги изпращаме обратно на диктите. Не правим с тях онова, което им позволява да останат същите завинаги.
Значи планирано отглеждане на превъзхождаща раса. Корбел отвърна:
— Сигурно жените са доста повече от мъжете.
— Това харесва ли ти? — Ктолисп се ухили.
Езикът му се заплете от яд.
— Ти… ти се шегуваш! А аз скоро ще умра от старост! Не мога да правя повече Момчета!
Още преди Корбел да си поеме дъх, Ктолисп го сграбчи за косата и измъкна ножа си. Замахна — отряза кичур дълга коса и я размаха пред очите му.
— Можеш да излъжеш само някое новородено. Ние сме обидени. А как ще обясниш това?
Кичурът бяла коса беше тъмно кафяв в основата, близо до корена.
Корбел се облещи.
Племето го наобиколи. Вероятно бяха чули спора. Да, всички имаха обиден вид.
— Нито един дикт няма такава коса — заяви Скатхолц. — открил си тайната на диктите, която позволява да живееш толкова дълго, колкото Момчетата. Чували сме за нея от легендите. Трябва да узнаем как се постига това.
Корбел почувства, че в миг всички познания по момчешки са се изпарили от главата му. Той изкрещя на английски:
— Нямам и най-малка представа!
Ктолисп го зашлеви.
Корбел направи жалък опит да се предпази.
— Чакайте, чакайте. Прави сте, сигурно съм открил безсмъртието на диктаторите. Просто не знам как е станало. Може би е било нещо в храната. Диктаторите са имали задълбочени познания по генно инженерство. Създали са котешките опашки и дивата пшеница. Може би тайната им се крие в някое растение, нещо, което се среща в пределите на Сараш-Зилиш. Слушайте, та аз дори не знаех, че е станало! Не мога да видя собствената си коса!
Скатхолц махна с ръка на другите да отстъпят.
— И не си почувствал завръщащата се младост?
— Мислех, че… привиквам към трудния живот. Прекарах близо сто и трийсет години в хибернационна камера… мои години, не ваши. Нямах и най-малка представа какво влияние би оказало това на организма ми. Знаеш ли, има една старица, която е претършувала всички градове на света за да открие тайната на безсмъртието. Ако тя не я знае, откъде ще я знам аз?
— Не сме чували за подобна старица. Добре, Корбел. Разкажи ни своята история. Но не крий нищо.
Допреди малко му се спеше. А сега целият трепереше от страх, но и от умора. И в това състояние трябваше да разкаже историята на своя живот. Всеки път, щом си поемаше въздух, Скатхолц изстрелваше дълга концентрирана тирада, превеждайки чутото.
Да разказваш на тези диваци за черната дупка в центъра на галактиката се оказа по-лесно, отколкото си мислеше. Изморително бе да разкрива тази тайна на Мирели-Лира. Непрестанно го разпитваха за подробности, които Мирели-Лира бе счела за маловажни, за тях беше неразбираема нейната липса на интерес.
Въпроси. С какво се е хранел? Пиел? Дишал? Може би безсмъртието се е криело във ваната, в град Едно? Дали трябваше да споменава и фонтана на Младостта… но не, диктите също бяха използвали ваната…
Зазори се, а Корбел не спираше да говори.
— Може би е било нещо в храната — предположи той. — Какво ли не опитвах. Плодове, орехи, корени, месо. Дори в супата — искам да кажа, комбинацията от различни подправки, обработени на огън. Добре де, може и да е от водата във фонтана.
Скатхолц се изправи и се протегна.
— Ще открием. Когато се върнем в Сараш-Зилиш, ще вземем с нас един дикт. Да тръгваме ли?
— Да тръгваме? — Корбел видя, че другите Момчета си събират багажа. — О, моля ви! Залитам от умора!
— По-силен си, отколкото си мислиш, Корбел. Старостта те е подминала.
Поеха на път.
Покритата с пшеница прерия сякаш беше безкрайна. Следващия лагер построиха рано, веднага щом спря следобедният дъжд. Корбел се просна на влажната земя и заспа като пребит.
Събуди се рано. Една котешка опашка се беше сгушила на гърдите му, привлечена от топлината, и тихичко мъркаше. Боляха го всички мускули.
Огънят беше угаснал. Юпитер, бял с червеникав сърп по края, светеше в нощното небе.
Отново загазих, помисли си той. Ама че изненада. Всички на този свят търсят тайната на безсмъртието, уверени са че аз я знам и наполовина са прави. Защо им е потрябвала на Момчетата? Може би за да я унищожат. Тя е онова, което най-вече ги отличава от диктаторите…
Спусна ръка и погали котешката опашка. Тя се сви на коляното му и продължи да мърка.
Каква ли е тази тайна? Ако е нещо в храната, намерил съм го в Сараш-Зилиш. Всичко с което се хранех в град Четири ми го даде Мирели-Лира. Ами ако е елексирът е различен за мъжете и жените? И мъжкото безсмъртие не оказва влияние на женското? Не мога да го повярвам.
Значи, нещо в парка крие в себе си тайната. С какво ли се е хранела тя, докато е претърсвала Сараш-Зилиш? Момчетата се хранят почти изцяло с плодове — вегетарианците не ядат месо — но тя ми даваше и от двете. Насекоми? Не ям насекоми.
Ако можех да я отведа в Сараш-Зилиш, тогава щях да узная. Щях да я наблюдавам. Да видя какво яде.
Звездите през тази нощ грееха ярко. Някои от тях бяха обагрени в червено и не мъждукаха — луните на Юпитер. Момчетата се бяха разпрострели надалеч от лагерния огън. Часовоят погледна към Корбел, когато той приседна. Беше Крайхайфт, единственото Момче с бяло в косите си.
Нощта бе изпълнена с тежки аромати — на влажна земя, трева, мирис на потни немити отдавна тела, на разложено от месото, което Корбел бе забравил да вкуси. Изведнъж почувства глад. А сетне го завладя въодушевление.
— От какво, по дяволите, се оплаквам? — прошепна той. Котешката опашка спря да мърка и се заслуша. — Та аз съм млад! Каквото и да стане, ще надживея онази кучка! Би трябвало да танцувам по улиците, ако можех да открия улици.
Отново млад! За втори път. Да можеше само да узнае как е станало, щеше да остане млад до края на живота си. Мечтата на всеки. А дори и да не успее — усмивката изчезна от лицето му. Ето че му предстоеше половин столетие, в което трябваше да бди над живота си, под непрестанната заплаха да попадне в ръцете на Норна. И ако не не й покаже Дървото на живота, тя ще го погуби.
Нещо със странен вкус? Всичко тук имаше странен вкус. Променена бе дори и почвата. Три милиона години на промени.
А изглеждаше толкова просто. Безсмъртие? При това получено със сока на някой плод? Или пък го е вдишал, като марихуана, заедно с дима на някое пламнало дърво, претърпяло генетични промени.
— Корбел. Харесва ли ти изгрева?
Корбел подскочи уплашено. Часовоят го бе доближил съвсем безшумно. Настани се удобно до него. На бледата светлина идеща от Юпитер, в косите му проблясваха светли кичури. Корбел неведнъж се бе удивлявал на неговите грациозни движения: Крайхайфт, който палеше огъня, Крайхайфт, разказвачът.
— На колко си години?
— На двайсет и една — отвърна Крайхайфт.
— Толкова стар — прошепна Корбел. Юпитерови години. — Все се питам, защо ти не си водачът.
— Колкото си по-стар, толкова по-лесно се измъкваш от това бреме… и схватките, които са неразделна част от него. Скатхолц може лесно да ме победи. Бойното умение също си има граници. Човек се ражда със строго определени възможности.
— Ясно.
— Корбел, мисля че открих твоя космически кораб.
— Какво?
— Ето там — Момчето сочеше с ръка ниско над хоризонта, където последните звезди блестяха в сиво-черната зора. Едно от тях беше малко по-розово. — Прилича на луна, само че не се движи. Това ли е твоят космически кораб?
— Не. Не зная къде е отлетял моят звездолет. Но „Дон Жуан“ не беше с такава форма. По-скоро приличаше на копие.
Крайхайфт го погледна изненадано.
— Тогава какво е това? Виждал съм да блести по странен начин. Не се движи и всяка нощ става все по-ярко.
— Бъркотия цари в цялата планетна система. Нямам представа какво е. Може би е следващата планета след Юпитер.
— Жалко, искаше ми се да е твоят космически кораб — рече Крайхайфт. Отново присви очи и се зае да изучава блестящата точка. Като омагьосан…
Котешката опашка се плъзна от крака на Корбел и изчезна сред житата. Последваха я още две пълзящи сенки.
Внезапно се разнесе котешки писък, а после дрезгав, нисък рев.
— Тревога! — изкрещя Крайхайфт.
То изскочи от житата и се хвърли право към гърлото на Корбел. Беше едро колкото голямо куче. Корбел се метна встрани. Зърна острието на копие, което се заби право в раззинатата паст на животното и в следния миг Момчетата го наобиколиха. Чудовището се оказа миниатюрен лъв с великолепна царствена грива. Издъхна след няколко секунди. Може би още първото копие го беше убило.
Корбел се изправи разтреперан.
— Женската може да е наблизо.
— Да — кимна Скатхолц и се присъедини към другите, които разчистваха околността. Останал сам, без копие, Корбел не смееше да мръдне.
Призори помогна на Момчетата да запалят огън. Едва по-късно узна причината, когато други четири Момчета донесоха няколко едри щраусови яйца. Поставиха яйцата върху въглените, внимателно отрязаха върховете и разбъркаха съдържанието им с дръжките на копията.
Пържени яйца! Но без кафе.
Когато над хоризонта се появиха първите лъчи на слънцето, Корбел излезе от лагера да се поразтъпче. изпомачканата трева напомняше за снощната драматична случка, но малко по-късно си спомни за друга сцена — Ктолисп, стиснал в шепата си кичур бели коси с кафяво на края. Ех, да имаше огледало! Чувстваше се като техен роб, или нещо по-лошо. Но беше млад! И имаше шанса да остане такъв за дълго време.
Изкатериха скалист, безжизнен хълм и се спуснаха по отсрещната, полегата страна. Скатхолц застигна Корбел и пое редом с него. След известно време произнесе на английски:
— Какво знаеш за Момичетата?
В езика на Момчетата имаше отделна дума за момиче-дете и друга за жена-дикт. Имаше и трета дума — Момиче, която носеше в себе си различен смисъл.
— Мирели-Лира ми разказа малко за тях — отвърна Корбел. — В началото между Момчетата и Момичетата е съществувало равновесие на силите, но с течение на времето е било нарушено.
— Ако се съди по разказа й, Момичетата се управлявали Момчетата, така както те са се разпореждали с диктите.
— Не съвсем. Погледни по-внимателно на нещата. Момичетата са властвали в небето, можели са да преместят света. Освен това са управлявали и климата. В състояние са били да решат на какво разстояние трябва да се намира планетата от слънцето. Дори са я преместили, когато слънцето е станало прекалено горещо.
А Момчетата са управлявали диктите. В тяхна власт е било да спрат раждането на момичета. — Какво интересно хрумване. — Сама по себе си, тази власт не е нищо в един пренаселен свят, където всеки очаква да живее вечно и…
— Но нашата земя беше плодородна! Така се казва в легендите!
— Така е. Сега, да погледнем на въпроса от другата страна. Да предположим, че Момчетата са позволили на диктите да се размножават като зайци — с неимоверна скорост. Избивали са момичетата-деца, а малките момчета са скривали. Момченцата пораствали. Дарявали ги с елексира на безсмъртието — стига да са послушни. С течение на времето създали армия. И тогава нападнали.
Постепенно се спускаха в равнина. Но далеч пред тях се виждаха нови хълмове. Скатхолц помисли известно време, сетне промърмори:
— В легендите не се споменава нищо подобно.
— Защото не се е случило. Момчетата не са били в състояние да изхранват подобна армия. Така равновесието на силите се задържало десет, или двайсет хиляди години.
— Май започвам да разбирам. Не съм привикнал да разсъждавам по този начин. И какво е станало после? По някакъв начин Момичетата са изгубили контрол.
— Сигурно. Климатът?
— В легендите се споменава за голямо затопляне на времето. Когато в земите, които обитаваме сега, за пръв път се появила растителност, Момичетата опитали да сложат ръка на тях. Периодът на разтопяването съвпаднал с времето, когато Момичетата били станали твърде горделиви. В гордостта си, те изгубили една луна и с тази луна изгубили и силата си.
Корбел се засмя.
— Изгубили една луна? Хей, доколко може да се вярва на тези приказки… след сто хиляди години?
— Ние живеем дълго. И помним добре. Може и да сме забравили някоя подробност, но не добавяме нищо измислено.
Поеха нагоре по следващия хълм. В далечината Корбел забеляза още една верига от разхвърляни, сякаш разтопени от огромна температура скали.
— Луна значи. Звучи ми някак глупаво, и все пак… Пирса спомена, че луните на Юпитер били с изместени орбити, но в това няма нищо странно, след като в близост до тях се е появило ново космическо тяло. Освен това спомена, че Ганимед е изчезнал.
— Ганимед?
— Най-голямата луна. По дяволите, май разбирам какво е станало.
— И казваш, че слънцето е твърде горещо, а също и цар Юпитер.
— Не само това — променен е климатът на планетата — допълни Корбел. — Май всичко е свързано с тази промяна на климата. Тя е нарушила равновесието на силите. А след това Момчетата са избили Момичетата.
— За тази война има много легенди. Оръжия, със силата на метеоритни удари! Виж, Корбел, някои от тях са били употребявани и тук — Скатхолц махна с ръка наоколо.
Бяха се спуснали в просторна падина с форма на чиния, широка поне няколко мили, очертана по края с разтопени скали.
— Почакай малко — рече Корбел. Той захвърли багажа си и се изкатери на близкия скалист блок, изграден от някакво подобие на изкуствен материал. На върха на блока се виждаше огромна равна вдлъбнатина с формата на „Z“ — останки от подпорна колона.
— Това са били сгради — заяви той. — Тук трябва да е имало град на Момчетата.
— Когато бях млад мечтаех да боравя с оръжия, равни по мощ на тези — извика Скатхолц и се ухили. — Сега се прекланям пред онова, което са направили с климата. Но все пак, ние унищожихме Момичетата.
— Но и те не са ви останали длъжни. — Корбел се спусна от разтопената сграда. Затичаха се за да застигнел колоната.
— В легендите се твърди, че накрая те са ни победили — подхвърли Скатхолц. — Така и не можах да разбера тази част.
Известно време Корбел и Скатхолц крачеха мълчаливо. Наоколо Момчетата разговаряха оживено. Наближаваше обедно време, още беше рано да се отправят на лов. Далеч пред тях се носеше огромен кафяв килим: хиляди прерийни животни, подплашени от глъчката, която вдигаше племето.
— Скоро ще стигнем границите на голямата вода — обяви на момчешки Скатхолц. — На един ден път сме от нея. Думата е… — Корбел научи думите за бряг и море. — В близкото селище ни чака приятна изненада. — Скатхолц употреби още една непозната дума. — Не мога да я опиша. Но ни чака работа.
— Добре. — В младежките си години Корбел ненавиждаше физическия труд. Но пък колко приятно бе отново да чувства силата на собствените си мускули. — Защо разговаряме на английски? — попита той.
— Защото трябва да те опозная. Трябва да знам кога разказваш измислици.
Корбел предпочете да не възразява.
— Все си мисля за котешките опашки — каза той.
— И какво толкова има да мислиш?
— Ами, те се разпореждат в Сараш-Зилиш. А по тези места са още по-едри и страшни. Как живеят?
— Докато срещнат смъртта си в лапите на някой хищник. Приятно е да ги държиш наблизо. Всъщност, всичко умира, рано или късно. Освен Момчетата.
— А има ли котешки опашки сред диктите?
— Не. Никога не оставяме на диктите котешки опашки.
— Защо?
— Просто не го правим.
Корбел реши да остави тази тема. Имаше и други въпроси, които все още не смееше да зададе, но бе решил да открие отговорите с течение на времето. Например, грижливо ли охраняваха възрастните.
Селището на диктите щеше да е второто място, където Мирели-Лира би го потърсила. Не биваше да остава задълго. В мига когато зърне потъмнелите му коси, тя ще пожелае да узнае от него тайната на безсмъртието.
И може би той ще успее да й я съобщи. Остава само една малка проверка… която ще извърши внимателно! Не желаеше Момчетата да отсекат Дървото на живота!
По обед стигнаха селището — странна смесица от примитивизъм и футуризъм. В самия център, на площада, в полукръг бяха подредени вани, същите като онези, които бе забелязал в град Едно край брега. На свой ред ваните бяха заобиколени от пръстени колиби и хамбари. Отделните колиби се отличаваха в изработката си, но като цяло селището имаше приятен изглед.
Корбел започна да схваща смисъла на всичко това. В старите работилници Момчетата създаваха определен тип сгради, които биха могли да използват за конкретни цели. При това векове наред. Съвсем различни подбуди ги караха да създават собствени селища, в които влагаха своето умение и изобретателност. Корбел не се изненада, когато Крайхайфт заговори от името на племето и го нарече „племето на Крайхайфт“. Онзи, който отвърна на поздрава беше човек с властна осанка, а в златистите му коси се виждаха сивкави кичури.
Работеха целия следобед. Няколко Момчета от селището дойдоха да наглеждат работата им и ги подканяха с кресливи викове. Корбел и племето на Крайхайфт използваха примитивни на вид сърпове за да жънат житото, сетне го връзваха на вързопи и го отнасяха на селския площад, докато там се натрупа огромна купа и местните Момчета дадоха знак, че са доволни.
След края на работния ден Момчетата побързаха да си разпределят ваните. Корбел зачака реда си с растящо нетърпение. После се постара да премине през пълната освежителна процедура — първо вана с гореща вода, после сауна и обратно във ваната, която, дори беше оборудвана със система за подаване на мехурчета. Едва по тъмно излезе от ваната. Вечерята беше започнала.
„Изненадата“ обещана от Скатхолц, се оказа хляб. Поднесоха им няколко различни вида, освен това имаше заешко задушено. Корбел не пропусна да опита всички видове хляб. Вкусът на тестото пробуди в него тъжни спомени. Очите му се навлажниха, когато Ктолисп приключи корбеловата версия на „Отровени гълъби в парка“.
Но дори хлябът го изненада по-малко от „телефонните кабини“ в края на редицата от вани. И когато Крайхайфт поде един от любимите си разкази, Корбел потърси Скатхолц и го прояви любопитство за целта на монтираните кабини.
В отговор другият се ухили.
— Да не мислиш да ни изоставиш през прилатсил?
— Не съвсем.
— Разбира се. Е, правилно си предположил. Това селище заменя зърното за различни продукти с много други подобни селища по цялата планета.
— Не знаех, че прилатсил има такъв голям обхват.
— Земите, които обитаваме са покрити с гъста мрежа от прилатсил. Нима смяташ, че когато възникне спешна задача ще тръгнем да я решаваме пеша? Гледай тук — Скатхолц очерта в праха границите на Антарктида и вътре нещо като символа на мира. — Създадена е цяла верига от прилатсил, която се използва само в случай на необходимост. От времето на Момичетата е била използвана само четири пъти… според легендите. Стараем се да я поддържаме в пълна изправност.
Каквито и въпроси да имаше, Корбел ги запази за себе си. Надяваше се, че няма да се наложи да използва прилатсил. Очевидно ги охраняваха добре.
Когато на сутринта племето пое на път, всеки бе пъхнал самун хляб в раницата си. Осъществиха и размяна — трима от племето на Крайхайфт останаха в селището, срещу трима от местните, които се присъединиха към тях. Всичко стана без много шум и Корбел трябваше внимателно да се вглежда в лицата на присъединилите се, за да се увери в случилото се.
Не след дълго пшеницата остана зад тях. В продължение на двадесет мили местността се спускаше надолу и накрая ги погълна мъгла. Наоколо растяха само диви храсталаци. В дясно от пътя им се виждаха неясни островърхи очертания, сред иначе безжизнената плоска равнина.
Понякога природата създаваше сама илюзията за изкуствен характер на своите образувания. Но все пак, Корбел реши да попита.
— Изкуствени са, наистина — увери го Скатхолц. — И преди съм ги виждал. Имам известни предположения за произхода им, но… искаш ли да погледнем от близо? Някои хора от племето не са ги виждали.
Колоната изви встрани. Странните очертания се приближиха. Някои лежаха на една страна, други изглеждаха разрушени. Най-близката фигура се издигаше право нагоре върху своята тясна, но солидна основа. Племето се събра пред масивната извита стена, която се губеше високо над главите им.
— Кораби — промълви Корбел. — Прекарвали са хора и различни неща през водата. Какво ли търсят толкова далеч от океана? Може би някога океанът е стигал дотук?
— Да… може би. А когато планетата се е затоплила, водата в океана се е изпарила. Какво според теб са пренасяли?
— Трудно е да се каже. Да опитаме ли да влезем?
Крайхайфт посегна към колана и откачи миниатюрното фенерче. Нагласи нещо в дръжката и го насочи към ръждясалия корпус.
Металът пламна. Крайхайфт премести лъча така, че да очертае кръг.
Разтопеният метал потече навън. Последваха го тонове кал. Момчетата изкатериха калния хълм като се шегуваха по между си и Корбел ги последва.
Корпусът се оказа огромен по размери контейнер. Корбел се оглеждаше учуден. Подуши с нос, но не долови мириса на нефт. Нямаше и следа от друг товар. Какво са прекарвали? Нещо екзотично, например плодородна почва за гладуващите антарктически градове?
Но още по-голяма бе изненадата му, когато се изкатериха на палубата. Мачти! Нямаше никакво свободно място за екипаж. Само издигащи се нагоре мачти, спомен от епохата на ветроходните съдове, и безброй кабели, които се събираха в надстройката на носа. А вътре бяха машините, контролното табло и компютърът.
Корпусът изглеждаше добре запазен, а мачтите бяха непокътнати от времето. Ала изминалите хилядолетия бяха оставили своя неумолим отпечатък върху компютъра, превръщайки го в развалина. Жалко. Трябва да е бил голям колкото компютъра на „Дон Жуан“, в който обитаваше съзнанието на Пирса. Сигурно би могъл да им разкаже много интересни неща.
Продължиха да вървят в мъглата и тя ги погълна.
След известно време Корбел чу странен, приглушен грохот, който в началото не разпозна. После, изведнъж, пред тях се ширна океанът. Вълните се разбиваха в скалистия бряг.
Спряха да отдъхнат. Някои се отправиха да събират дърва за огъня, а три Момчета навлязоха сред вълните с копия и въжета. Водата изглежда не беше никак студена. Корбел са чудеше каква ли острозъба плячка ги дебне във водата.
Две от тях се върнаха. Заплуваха към брега, опънали въжето зад тях и когато излязоха на камъните, те се отпуснаха, дишайки тежко. Останалите напрегнаха мишци и затеглиха въжето. Уловът се съпротивляваше отчаяно, но когато най-сетне го изтеглиха на сушата, оказа се шестметрова акула. Третото Момче така и не се появи.
Корбел не можеше да повярва на очите си. Как е възможно хора дарени с безсмъртие, да са толкова небрежни към своя живот?
Мака и очевидно подтиснати от загубата, Момчетата не извършиха никаква прощална церемония. Тази нощ Корбел яде само хляб. Не можеше да погледне към голямата акула. Присъствал бе, когато й разпориха стомаха.
Лежа дълго, с отворени очи, премисляйки отново случилото се. Беше видял старостта, после младостта и годините на зрелост, и всичко това объркано, лишено от естествена последователност. Ако имаше късмет, би могъл да остане млад завинаги. Борил се бе за своя живот, беше се озъбил дори на могъщата Държава, никога не се беше предавал, каквото и да ставаше около него.
Може би те са уморени от дългия живот?
Корбел не се съмняваше, че поискат ли, Момчетата биха могли да построят машини, с които да ловят акули. Работилниците, които поддържаха в изправност, и които бълваха еднотипни кабинети, бани и спални, бяха само признак на тяхната духовна леност, но също и на брилянтната им интелигентност. Тогава защо беше необходимо да влизат в ръкопашен бой с акулите? Традиция? Мъжественост?
На сутринта Момчетата бяха жизнерадостни както обикновено, а същия ден следобед стигнаха при диктите.