Свят извън времето

1

Стълбата пресичаше диагонално стъклената фасада на сградата. Перилата следваха наклона и на всеки шест етажа заставаха хоризонтално.

Крайхайфт и Скатхолц разменяха къси реплики на момчешки. Корбел едва следеше разговора — Скатхолц предаваше историята, която бе научил от Корбел, а Крайхайфт я сравняваше с легендите и преданията идещи от вековете. По начина по който жестикулираха и обсъждаха оживено двамата приличаха на италианци, но лицата им оставаха безстрастни. Уплашиха се, помисли си Корбел. Май историята съвпадаше с легендите.

Корбел се помъчи да приведе мислите си в ред. Трябваше да асимилира прекалено много информация за твърде кратко време.

Нищо чудно Момичетата наистина да са оцелели. Пирса бе забелязал следи от активна дейност в няколко района на планетата. Но в такъв случай досега да са преминали към действие! Наистина невероятно, да се завърне след три милиона години, тъкмо навреме за отмъщението.

Трябва да избяга. Няма време за губене. Дали Момчетата могат да се пързалят по перила? Едва ли са опитвали някога. Но и Корбел сигурно е изгубил форма…

— Глупачки — гневеше се Крайхайфт. — Ако бяха по-хитри, щяха да насочат няколко луни една след друга.

— Глупак си ти — тросна се Корбел и се изненада от себе си. — Щяха да изгубят твърде много време, за да връщат Уран при всеки опит. Става дума за планета, десетократно по-голяма от нашия свят!

— Толкова голяма, че Момичетата са изгубили дирите й — подхвърли ехидно Крайхайфт.

— Танцът на юпитеровите спътници е много сложен… — поде Скатхолц.

— Ах, вие, арогантни, импотентни копелдаци… — ядоса се Корбел.

Крайхайфт замахна небрежно и го перна през лицето. После го вдигна и го хвърли назад към стълбите.

— Май бутилираната памет те е натъпкала с предразположение към Момичетата — отбеляза той.

— И кой е виновен за това?

Скатхолц изправи Корбел на крака. Ожуленият лакът го болеше нетърпимо, но изглежда нямаше счупено, а сега това бе най-важното. По-добре, че не беше си опитал късмета с перилата. Оказа се че на долния етаж ги чакат две Момчета.

Едното беше съвсем младо, на не повече от три юпитерови години. Още щом наближиха то заговори развълнувано:

— Не можахме да заловим Гординг. Но изглежда не възнамерява да се измъкне с прилатсил. Използваната нишка беше моя. Вероятно я е изтеглил незабелязано от колана ми.

— И къде е той сега? — настоя Скатхолц.

— Отправи се на север, после на изток и там изгубихме следите му. Някъде в покрайнините на Пархалдинг.

— Сигурно не знае за… — Корбел не различи последната дума. — Претърсете улиците, но не и сградите, за да не попаднете в клопка. Може би ще се опита да се добере пеша до Диктаград. Там ще е далеч от нас. Или пък да вземе чипъл… — още една непозната дума. — Така че, отваряйте си очите за останали в изправност чипъли. Намерите ли някой, повреждайте го. Кажете и на другите.

По-младото Момче се втурна с готовност да изпълни задачата.

Какво ли е това чипъл? Сфероидна кола? И откъде са разбрали, че Гординг не е използвал „телефонни кабини“?

— Тръгни обратно по следите ни — заръча Скатхолц на другото Момче. — Предупреждавай всички, които срещнеш, че има избягал дикт. Гординг не бива да се завръща в Диктаград — той се завъртя неочаквано и кресна. — Какво се блещиш, Корбел? Забавно ли ти е?

— Ужасно. Ами ако Гординг е използвал прилатсил без да го разберете?

— Не може — усмихна се Скатхолц. Той посочи картата на стената. — Това е картина на света, нали? Стара, създадена в онези времена, когато част от планетата е била покрита с лед.

— Да. Мога ли да използвам копието ти?

Предположението му беше доста рисковано, но искаше да разбере какво ще последва. А това, което последва бе, че Скатхолц му подаде копието си. Двете Момчета си бяха отишли, но в поведението на Скатхолц и Крайхайфт не се долавяше скрито напрежение. Корбел посочи с дръжката:

— Тези планини тук са Хималаите. Високо сред тях има долини, където е доста студено. Когато бях в орбита, забелязах някои участъци покрити с растителност. На север, ето тук, край Охотско море, имаше данни за използване на енергия за промишлени цели. Възможно е да са машини, работещи автоматично, но все пак…

— Или да са Момичетата. Няма ли да е твърде топло за тях? Не, полюсът е доста близо. А ти, Корбел, как смяташ?

— Не зная. Защо ще чакат толкова дълго? И как биха могли да построят космически кораби?

— Не знаем как се строят космически кораби — Скатхолц се загледа през счупения прозорец към мястото, където трябваше да се появи тайнствената планета. — Ако на пътя ни се е изпречил Уран, безсилни сме да го спрем. Но в случай, че Момичетата наистина го направляват, тогава какво са намислили? Да го стоварят върху нашия свят? Да променят климата и възвърнат изгубените територии? Ти познаваш Момичетата, Корбел.

— Познавам жените-дикта.

— Възможно е някъде на планетата все още да живеят Момичета. Как мислиш, не михме ли могли да окажем натиск върху тях? Или не разполагаме с нужното време? Крайхайфт…

Корбел зърна някакво движение надолу по улицата.

— Вземи си копието — рече той и го подаде.

Скатхолц се обърна и протегна ръка. Застанал така, той не забеляза онова, което Корбел виждаше ясно: сред дърветата се носеше сферокола, тя сви към тях и забави.

Крайхайфт обаче изглежда бе прочел нещо по лицето на Корбел, защото подскочи и извика:

— Тревога!

Скатхолц се огледа стреснато.

И тогава Корбел скочи през прозореца.

Реакциите на Момчетата бяха невероятно бързи. В мига, когато краката на Корбел прелитаха над назъбеното стъкло, дръжката на копието се заби в глезените му и го завъртя. Той сви колене към гърдите и се приготви за сблъсък със земята. Вместо на глава, както очакваше, стовари се на рамо в буйната царевица. Скатхолц летеше след него от прозореца, разперил грациозно ръце. Корбел се претърколи, изправи се и се втурна да бяга.

Крайхайфт запрати след него мачетето си. Желязото го блъсна отзад и отлетя встрани.

— Спри, или ще умреш! — извика Крайхайфт.

— Чакай! — кресна някъде близо зад него Скатхолц. — Той знае нещо.

Корбел се понесе напред.

Сфероидната кола бе спряла пред входа. Покрита бе с разкъсани лиани и бръшлян, а вътре се белееше брадата на Гординг. Той се пресегна и отвори вратата. После я подпря с пръчка. Защо ли?

По дяволите, нямаше време. Хвърли се вътре, удари се в тапицерията и се огледа.

Скатхолц беше по петите му, но неочаквано застина ужасен. Корбел хлопна вратата в лицето му.

Корбел си спомни за пръчката на вратата. Гординг сигурно я бе използвал за да опъне нишка през вратата. Малко невнимание и можеше да изгуби ръката си. Но всичко бе завършило благополучно.

— Тръгвай! — извика той.

— Не знам комбинациите.

— Ах, ето… — Корбел притисна пет пъти фигурата, наподобяваща пясъчен часовник. Това беше първото, което му хрумна и идеята беше добра: Щабът на Световната полицейска служба в Сараш-Зилиш.

Колата се люшна напред.

Корбел се озърна тъкмо на време, за да изгледа учудената физиономия на Скатхолц. Момчето беше изгубило копието си. Не се виждаше никъде около него.

От краката на Корбел се стичаше кръв и попиваше в меката тапицерия. Нищо не можеше да направи. Не разполагаше дори с чисти превръзки за раните.

— Навий нишката около камъка — заръча му Гординг. — Побързай, преди да си се порязал.

Корбел се подчини. Нишката бе тънка като паяжина и едва се забелязваше. Колата се залюля встрани, заобикаляйки дървета, храсти и всякакви попътни препятствия.

2

Колата, с която избяга от Норна, беше съвсем безшумна, ако се изключи полъха на вятъра. Но движението на тази беше придружено с ниско, едва доловимо бръмчене.

— Колко стар е този… чипъл? Дали е в добро състояние?

— Не мога да поправям чипъли. Но вероятно е снабден с предохранителни механизми. Момчетата, които са ги построили, са очаквали да живеят вечно. Къде отиваме?

— В Сараш-Зилиш, където Момчетата прекарват дългата нощ. Там има машини, които могат да ни послужат. Но дали ще срещнем и Момчета?

— Според мен е рано. Честно да си кажа, не зная.

— Ще рискуваме. Божичко! — Корбел се втрещи в нещо, което би могло да означава неговата смърт, поради глупост. Дискът…

— Въобще не се сетих за това. Та аз нямам кредитен диск. Как щях да карам тази кола. А ти откъде намери? — добави той.

— В легендите се разказваше, че по времето на управлението на Момичетата били използвани някакви особени монети. Предположих, че след като ледовете са се стопили, започнали да погребват телата на мъртъвците в покрайнините на града за да оплождат почвата. След като избягах, отправих се към едно подобно място. Заех се да копая и не след дълго се оказа, че съм бил прав. Било е време, когато Момчетата и Момичетата са загивали с хиляди. Намерих кости, скелети, дрехи и монети. Опитах няколко монети в процепа на чипъла и една от тях свърши работа — той погледа към Корбел и в очите му се четеше съмнение. — А ти забрави ли, че ще ти трябват такива монети?

Корбел се изчерви.

— Трябваше да мисля за доста неща.

— Можех да си опитам късмета сам.

— Зная. Благодаря, че се върна за мен.

— Трябваше, защото ти направи и друга грешка. Тази кола сама ли се управлява?

Движенията на сфероидната кола сякаш се бяха поуспокоили. Корбел забеляза, че са напуснали Пархалдинг и се носят над безкрайна равнина, покрита с жито.

— Да, — кимна той — сама.

— Тогава, погледни косите ми.

Нищо толкова странно нямаше в косите на Гординг. Изглеждаха малко по-мръсни, но все така неизменно бели… пет дни, след ухапването на котешката опашка.

Гординг пръв наруши неловкото мълчание.

— Да се върна ли обратно при моите дикти? Да им разкажа ли, че елексирът на безсмъртието наистина съществува, но Корбел е изгубил тайната му? Трябва да го открием, Корбел.

— Не мога да повярвам. Значи котешките опашки не са… не, не вярвам! По дяволите, Гординг. Никой не ми е правил инжекция, ако се изключи онова ухапване!

— Значи е било нещо в храната, водата или въздуха. Спомни си, не си ли се чувствал зле. Гадене, превъзбуда, обърканост?

— На стари години какво ли не чувства човек. Знаеш ли как остаряват хората?

Гординг се намести удобно в креслото и извърна лице към Корбел. изглежда не бързаше за никъде.

— Ако знаех всичко за остаряването, отдавна да съм открил този елексир. Но имам само обща представа. В тялото се натрупват разни вещества като… пепел от гаснещ огън. Някои от тях тялото изхвърля навън без чужда помощ. Събира ги в екскреторните резервоари и ги отделя. Други вредни вещества, отлагащи се по стените на кръвоносните съдове в тъканите и мозъка могат да бъдат отстранени с помощта на специални лекарства. Димните отлагания и прашинките в белите дробове също могат да бъдат промити. Без тази външна намеса ние ще умрем много по-бързо.

Но някои… прашинки се събират в най-малките живи единици на организма. Откъдето не могат да бъдат извлечени. Представи си някакво вещество, лекарство, което е в състояние да променя тези прашинки, да ги разтваря и неутрализира дей…

— Без да убива клетката? Но това са само предположения, нали? Знаем, че диктите са владеели тайната на безсмъртието, но нямаме никаква представа как е ставало това. Интересно, какви процеси протичат в телата на Момчетата?

Гординг махна небрежно с ръка.

— Това е погрешна посока на разсъждение. Безсмъртието на диктите е било открито по-рано. Като начин на действие вероятно е по-примитивно… Успокой се, Корбел. Нищо не можем да предприемем докато не спре чипъла. По-добре да съберем сили.

— Изпитвам странното желание да си блъскам главата в нещо твърдо. Като си помисля само как те предизвиках да се нахвърлиш върху мен и после запратих котешката опашка в лицето ти… — истината беше, че не знаеше как се казва на момчешки „съжалявам“.

— Странен начин на разсъждение. А какво си очаквал? Че младият, силен, тъмнокос Гординг ще обгърне нозете ти с ръце, ще изплаче мъката си на косматите ти гърди и ще ти предложи всичките си жени… — Гординг се засмя. — Да, зная, че така си мислел. Но те не са мои жени. Те принадлежат на себе си, както аз си принадлежа, в онези случаи, когато Момчетата ни оставят да се разпореждаме сами. Спомняш ли си как се отнесоха жените към твоето твърдение, че за всяка жена е имало по един мъж?

— А… не съвсем.

— Странен живот сте водели. Не знаеш ли, че настъпват периоди, в които жената не желае мъжа? И какво ще прави той тогава? Ще заеме жена от друг мъж?

Гординг изглеждаше искрено заинтригуван.

Невъзмутимостта му беше направо завладяваща. Корбел се отпусна назад в мекото кресло.

— Всичко ще разбереш като открием тайната на безсмъртието — рече той.

Гординг втренчи поглед в него.

— Знаеш ли, мисля че си прав. Би трябвало да се освободим от Момчетата. Да отглеждаме свои деца и да ги правим безсмъртни. Така с течение на времето броят на жените и мъжете ще се изравни. Но… — той се усмихна. — Ще трябва да минат векове.

Завесата на дъжда се носеше право към тях сред житата. След миг удари предното стъкло. Корбел повиши глас за да надвие шума на бурята и гръмотевиците.

— Опитвали ли сте да избягате?

— Изпращахме разузнавачи. Предимно по-млади мъже, някои току що върнати от Момчетата. Не бяха надарени с особена мъдрост, но затова пък приличаха на истински Момчета, след като премахнеха окосмяването по телата си. Някои се връщаха, но спомените им бяха отнети. Може би и останалите щяха да се върнат, ако можеха. През дългата нощ изпратихме и група жени. Нито една не се завърна.

Дъждът трополеше по кожуха на двигателя.

— А не сте ли обмисляли бягство по море? — поинтересува се отново Корбел.

— Разбира се, но как да скрием от Момчетата плавателния съд? Корбел, ти си бил отвъд океана. Има ли там земя? Има ли живот, или е твърде горещо?

— Живот има, но растителността не е толкова буйна, нито плодородна. Някои от плодовете стават за храна, разбрах го, защото Мирели-Лира ме храни известно време с тях. Макар и непоносима, горещината не е убийствена. И, знаеш ли, видях плавателни съдове, толкова големи, че да поберат целия Диктаград. Друг е въпроса дали все още могат да плават.

— Къде?

— На стария морски бряг, не повече от ден път от морето.

Гординг предъвка получената информация.

— Има три пречки. Първо — да се откара плавателния съд до морето. Второ — рискът Момчетата да ни заловят. Третата и най-голяма — какво ще разкажем на хората, когато остареят? Че сме им отнели вечния живот? Корбел, можем да се прехвърлим отвъд океана само след като открием тайната на безсмъртието.

— Да знаеш как ме е яд. Та аз мислех, че съм я открил. Каква брилянтна идея! Всички факти сочеха към котешките опашки… Слушай, не искаш ли да опитаме само още веднъж? Една малко ухапване. Може би има значение дали е от мъжки или женски екземпляр, или пък оказва влияние оцветката на козината? Не, Момчетата едва ли биха позволили на елексира да се разхожда свободно по улиците на Диктаград.

— Може и да се съглася. Залогът е особено висок. Отдавна да си умрял, ако не беше успял да откриеш елексира.

Корбел се остави на меката тапицерия да го обгърне. Шумът от блъскащия по корпуса дъжд го успокояваше, напомняше му за домашния уют. Не след дълго заспа.

А в съня бягаше и бягаше.

3

Събуди се в мига, когато внезапно полетя напред. Нещо меко избухна в лицето му и го отблъсна. Налягането го притисна назад и тялото му се завъртя. Опита се да стане, но откри че дори не може да помръдне с пръст. Опита се да извика, ала в гърдите му нямаше капчица въздух!

Кошмар! Носеше се надолу по болничните коридори, задъхан — открехна вратата на телефонната кабина в шахтата — не работеше! Изтича навън, огледа се за друга кабина, сви зад ъгъла и пред него застана Норна! Парализата обхвана диафрагмата му, клепачите му се склопиха, изгуби равновесие и направи отчаян опит да закрещи. Бастунът!

Но крясъкът му прогони… прогони онова, което притискаше лицето му. Изпъшка и успя да поеме глътка въздух. Притискаше го мека, податлива материя. Така, а болницата беше далеч в миналото.

Имаше чувството, че лежи наопаки.

Чакай да си спомни, седяха с Гординг… в колата… Натискът отпред отслабна. Той се изправи, като се тласна с длани. Това което го притискаше поддаде като балон. Опипа с ръце встрани, докосна вратата, хвана дръжката. Завъртя я. Измъкна се от притисналия го балон, свлече се встрани и накрая падна на глава.

Колата лежеше преобърната в смачканата пшеница. Зад нея се виждаше дълга разпокъсана диря. Гординг стоеше отзад и разглеждаше подаващото се под кожуха на двигателя копие.

— А аз си мислех, че съществува предпазен механизъм — промърмори той.

Корбел почувства внезапно облекчение. Думите напираха в гърлото му.

— Напоследък доста ни вървя в измъкванията. От една бъркотия към друга. Божичко, ако и това не е кошмар! В един момент дори ми се стори, че времето се е върнало назад и отново бягам от Мирели-Лира.

Гординг вдигна поглед към него.

— Взела ти е акъла, тая старица.

— Така си е. По-лоша е от Момчетата дори. Като си спомня само, тръпки ме побиват. На всяка крачка в града имаше прилатсил, но нямах и най-малка представа къде се е спотаила и ме дебне. Единственото, което ми оставаше, бе да се пъхна в първия срещнат прилатсил, да набера някой случаен код, и пак и отново, а някои от тях отказваха да функционират. А през цялото това време тя просто е следила сигнала от моя шлем! Сигурно и досега е в нея. Е, поне така се надявам.

— Какво значение има това?

— Ще ти кажа по-късно — Корбел се замисли. — За миг, докато се носехме…

— Ти хрумна нещо?

— Получи се някаква връзка в примитивния ми мозък, но почти веднага се разкъса. Няма значение, пак ще се сетя. — Корбел огледа дирята зад тях, обърна се и посочи с ръка в противоположната посока. — Сараш-Зилиш е нататък. Но нямам представа колко далеч. — Докъдето им стигаха очите се виждаха само полюшващи се класове. — Стигнем ли гората, вече ще сме близо.

Гординг предпазливо издърпа счупеното копие на Скатхолц. Измъкна камъка с навитата около него нишка, намери още един камък и възстанови оръжието си. Обезопасителните балони на чипъла се бяха спуснали. Гординг затършува вътре и издърпа пластичния диск.

Слънцето беше като пламтяща чиния, спускаща се над облаците. Поеха през влажната трева и Корбел се зае да разказва на Гординг как Момичетата изгубили своята луна.

Призори откриха малко поточе.

Юпитер осветяваше пътя им с коси оранжеви лъчи, които караха земята под тях да сияе. Корбел осъзна, че стъпва във вода и едва тогава я забеляза. Поточето беше съвсем плитко и мътно. Обрасло бе с храсталаци, които напомняха на ориз, или жито.

Корбел коленичи и отпи. Сетне изми засъхналата кръв по краката си. Когато вдигна глава, Гординг стискаше в ръцете си пърхаща риба.

— Ти си бил доста бърз в ръцете!

— Ето ти и закуската… — Гординг вече белеше люспите.

— Опасно ли е да палим огън?

— Да, могат да ни забележат. Групата ни е твърде малобройна. Отдалеч не можем да минем за Момчета. Ще ядем рибата сурова.

— Не, благодаря.

— Както искаш.

Немигащата светлинка в небето се бе уголемила. Странно, как се придвижваше толкова бързо. Спомни си, че когато се появи в Слънчевата система, на борда на „Дон Жуан“, Уран се приближаваше към Юпитер по косата орбита, на която го преместили Момичетата. Побърза да разкаже за това на Гординг.

Гординг кимна.

— Не съм се занимавал с изчисления, но според мен орбитите на Юпитер и Уран би трябвало да са в постоянен конфликт, след като Момичетата са изоставили опитите с Ганимед… Но защо са зарязали Уран на свободна орбита? Биха могли да го завъртят обратно, за да поправят грешката си.

— Може би им е попречила наближаващата война. Върнали са се с корабите си за да бомбардират Момчетата. И така е свършила войната.

Гординг беше изял всичко, освен костите на рибата.

— Съмнявам се, — рече той, — Момичетата да са отложили отмъщението си за твоето завръщане. Малко вероятно е и останалият на свободна орбита Уран да пресече пътя на нашата планета точно когато ти си тук. Корбел, според мен твоята хипотеза е най-вярна. Трябва да се върнем в град Четири и да открием старицата, в която е твоят шлем. В противен случаи ще присъстваме на края на света.

— Страхувах се, че ще го кажеш. Съгласен. В Сараш-Зилиш оставих един съвсем изправен чипъл, с който пристигнах от нос Хорн. Жалко че не знам кода за обратния път.

— Ще набираме напосоки?

— Може би. Но преди това бих искал да проверим подземната система. В една от сградите забелязах подробна карта. Да вървим — той се надигна.

Изгрев слънце ги посрещна със смразяващ костите рев. Корбел се озърна. Само на десетина метра от него се беше изправил миниатюрен лъв, огласяйки околностите с предизвикателния си рев.

Дръжката от строшеното копие на Скатхолц го плесна по ръката.

— В атака! — извика Гординг и се втурна към чудовището.

Корбел колебливо го последва. Лъвът изглеждаше изненадан от дързостта им… но не задълго. Той скочи срещу Гординг. Гординг се отдръпна встрани. Лъвът се завъртя и обърна гръб на Корбел. Корбел замахна и заби колкото сила имаше, копието в широкия гръб на животното. Лъвът изрева болезнено, извърна се и разпори въздуха с лапа. Не уцели, а в следния миг Гординг отсече и двете му предни лапи.

— А сега да бягаме! — викна Гординг.

Затичаха към Сараш-Зилиш. В прозрачният утринен въздух на хоризонта ясно се различаваше тъмната ивица на гората.

— Самецът… привлича жертвата… към женската — обясняваше задъхано Гординг.

Корбел се озърна боязливо и забеляза нещо кафеникаво сред житата зад тях. После подхвърли на стареца.

— Ще се измориш… Трябва… да се… бием.

Спряха, пъшкайки учестено.

Предпазливостта на женската им даде възможност да си поемат дъх. Когато се показа от близките храсти, те стояха неподвижни, като статуи на атлети. Лъвицата нададе яростен рев, но двамата не помръднаха. Очевидно това пробуди колебанията й. Тя изрева повторно. Корбел я разглеждаше нащрек, уверен, щастлив.

И тогава лъвицата отстъпи. На два пъти се оглежда, но продължаваше да се отдалечава.

Корбел пое към града, а на лицето му бе застинала глупава самодоволна усмивка. Нищо не можеше да стори, за да я изтрие. Всеки път щом отпуснеше лицевите мускули и усмивката разцъфтяваше отново. За Гординг, очевидно инцидентът беше приключен. Той дори не си даде труда да похвали Корбел за самообладанието му… а щеше да му бъде приятно.

Накрая Корбел заговори:

— Ако беше истински лъв, да ни е разкъсал. Защо има толкова много умалени животни?

— Има ли?

— Ами да. Лъвове, слонове, бизони. Сигурно е имало доста продължителен период на гладуване, преди почвата да стане плодородна. По-едрите животни са понесли глада по-тежко. Или са измрели от загуба на топлина — голям телесен обем, голяма повърхност.

— Вярвам ти. Достатъчно е да те погледна, за да се уверя, че има разлика между теб и другите дикти. Нашите тела са се адаптирали към червената слънчева светлина, към по-дългите дни и нощи. Така е и с животните, растенията… дори Момчетата са претърпели промяна, чрез диктите. Всичко това ще бъде изгубено, ако Уран ни пресече пътя.

— Зная.

— Готов ли си да се срещнеш с Мирели-Лира?

— Да. — Корбел потрепери, макар утрото да не беше хладно. Ала студът скоро щеше да дойде. Опита се да си представи нощ дълга шест години — и видя Мирели-Лира да се прокрадва към него в мрака. — Най-добре ще е, ако успеем да открием тайната на безсмъртието преди да се срещнем с нея. Готова е на всичко за тоя елексир.

— Ако го намерим, аз съм пръв.

Корбел се засмя.

— Ще има предостатъчно. Иначе… щяха да го пазят някъде.

— Защо се замисли?

— Да го пазят. Шахтата в болницата на Сараш-Зилиш не беше охранявана. Нима Момчетата са били уверени, че диктите не могат да стигнат до там? Мястото не се отличаваше с нищо особено, ако се изключи предпазната инсталация, бронираната врата, еднопосочните кабини…

— Но какво значение би имало, ако някой дикт открие безсмъртието? Шахтата в град Четири е била охранявана от едни дикти, чието притежание е била, срещу други — също дикти. Поне така предполагаше.

— Но май съм грешал. Град Четири е стар, но не колкото Пархалдинг. По-скоро, като Сараш-Зилиш. Мисля че са го построили Момчетата.

Дърветата бяха по-близо. Плодни дръвчета. Корбел почувства глад. Корбел разтърси глава. Нещо се въртеше в ума му…

Пепел от загаснал огън. Повечето от нея излиза навън като изпражнения и урина… но не всичко — уреята се отлага в ставите и предизвиква подагра. Холестеролът запушва вените и артериите. Но дори ако всичко това бъде промито… остават инертните молекули, които се натрупват в самата клетка.

Представи си чудодейното лекарство, способно да освободи клетката от тези молекули. Кажи ми, как би изглеждало то.

— Не е имало нищо за пазене!

— Не разбир…

— Не е имало нищо за пазене в Сараш-Зилиш. Всичко разбрах. Хейяааа! Разбрах го! Безсмъртието на диктите!

Гординг отстъпи назад.

— Веднъж вече мислеше така. Какво ужасно чудовище трябва да ме ухапе този път?

— Няма да ти кажа. Стига ми че предния път постъпих като глупак. Не и този. Ела.

Дърветата бяха съвсем близо, а Корбел беше гладен.

4

Корбел крачеше по улиците на Сараш-Зилиш. Лицето го сърбеше. Сърбеше го и скалпът. И гърдите. Опитваше се да не обръща внимание на киселините в стомаха си.

Как се движат самотниците? Само веднъж досега бе виждал самотник отблизо. Крачеше наперено и уверено, по Момчешки. Корбел се помъчи да върви по-наперено и уверено.

Прозорците на Сараш-Зилиш бяха тъмни, а улиците — пусти и потънали в тишина. Нищо чудно целият този поход да се окаже безсмислен…

Още щом стигнаха гората в покрайнините на Сараш-Зилиш, двамата се натъпкаха с плодове. Корбел използва острието на счупеното копие за да си избръсне лицето, гърдите и скалпа, оставяйки само малко коса над челото. Гординг също подряза белите си коси и се избръсна.

Две засмени Момчета излязоха от близкото помещение, вероятно предназначено за магазин. Корбел сви в следващата улица за да избегне срещата с тях, също както би постъпил някой самотник. Може би отдалече приличаше на такъв. Но от близо шансът беше минимален. Проклето да е това безсмъртие, та той не е на дванадесет години. Щеше му се Гординг да е сега до него, но това с нищо не би облекчило положението му. Двама щяха да привличат повече вниманието от един.

Улицата пред него бе гъсто обрасла с храсти, а стената — покрита с бръшлян. Корбел продължи нататък.

Стената постепенно извиваше. Малко по-надолу се виждаше отвор, през който растенията в парка бяха проникнали отвън. Корбел го подмина и продължи. До ушите му достигаха различни звуци — шум от клони, полюшвани от вятъра, песен на невидими птички, отгласи от далечен смях. Момчета! От другата страна на стената имаше Момчета. А в стената отново се появи отвор.

Отвъд отвора над храстите плуваше нещо, наподобяващо коледна играчка.

Корбел спря и се замисли. Доближи сфероколата и затърси някоя подходяща фиданка. Повечето стебла на храстите бяха закривени, накрая намери едно, което можеше да му послужи. Отряза го в основата, след това седна с кръстосани крака…

Къде ли се бавеше Гординг?

Останал бе зад него, с идеята да го следва от разстояние. Дори и някой да ги забележеше, щеше да реши, че са двама самотници, движещи се в една и съща посока — към парка.

Седнал удобно на земята, Корбел измъкна острието от счупеното копие и го използва за да заглади отрязаното стъбло. Недалеч от него минаха няколко Момчета, но Корбел си наложи да не поглежда към тях. Две от тях носеха нещо като гигантски пуйки, провесени на тояги. Накъде ли се бяха запътили? Може би наблизо имаше кухня? Стресна го нечий силен глас. Вдигна навъсено глава, а отсреща естествено се хилеше Момчешка мутра. Не виждаше ли, че е сам? Един самотник имаше правото първи да решава кога и с кого смята да разговаря.

Новата дръжка пасваше чудесно. Продължи да я заглажда с острието, а Момчето бавно се отдалечи през улицата. Наблизо обаче се чуваха тихи, заинтригувани гласове. Погледна изпод вежди.

Момчетата стояха на няколко метра от него и го разглеждаха, като не спираха да коментират. Колата беше… Гординг бе залегнал зад колата!

Как се е добрал до нея? Корбел не беше чул никакъв шум. Вероятно Гординг бе видял колата, заобиколил бе от другата страна на стената и се бе прехвърлил някъде по-нататък. А сега лежеше притаен зад нея, с уплашен изглед на лицето.

Високото момче, с глава като пухкава топка, отново повика Корбел.

— Формално извинение за натрапването. Може ли да огледаме делото на вашата работа?

Корбел изпружи крака, бавно се надигна и после неочаквано спринтира към колата.

Вратата беше отворена, точно както я бе оставил. До този миг Момчетата не бяха успели да му попречат. Гординг подскочи и се вмъкна през другата врата.

Корбел хлопна вратата зад себе си, сграбчи дръжката и я завъртя, а Гординг вече плъзгаше пръсти по пулта за управление.

Чернокосото Момче продължи да тича успоредно на потеглилата кола, дърпайки вратата, доста по-дълго, отколкото Корбел би предположил. Накрая изостана.

— Каза да натискам винаги четири еднакви символа — обади се Гординг. — Избрах тези.

Пресечените точки.

— Няма представа къде ще ни отведат. Но да видим, дали не е възможно да променим посоката. — Той натисна четири пъти завъртяното pi. — Не знам дори дали в този град има подземна станция. Във всеки случай не видях никъде гигантския куб. А в останалите градове го имаше.

— Отдъхни си. Дори и да не открием подземната станция, вече разполагаме с чипъл. Ще намираме напосоки.

— Изгубих си копието.

— Е, поне нишката е у мен.

— Не това имах пред вид. Мислех, че го поправям правилно. Но май с нещо съм привлякъл вниманието на Момчетата. Както и да е.

Докато се носеха напосоки из града, зърнаха само още едно Момче. Катереше се нагоре по стената на полуразрушен небостъргач. Очевидно беше самотник. Когато го наближиха, Момчето втренчи навъсен поглед в Корбел и го задържа докато чипълът зави зад ъгъла.

Не повече от една земна година оставаше до началото на Голямата черна нощ и по всичко изглежда, че двете групи Момчета в парка и самотникът щяха да са цялото население на Сараш-Зилиш. Колко хубаво, ако можеха да останат тук… но беше твърде опасно. По важно бе, че Сараш-Зилиш вероятно е част от затворената система от „телефонни кабини“. Беше прекалено важен център, за да не бъде свързан.

— Някои от хората на Крайхайфт може да са стигнали тук преди нас — рече Корбел.

— Откъде ще знаят, че сме се отправили насам?

— Не бих искал да ги подценявам. Надявам се, че не се досещат за намерението ни да достигнем нос Хорн.

Колата забави и спря зад един шубрак. Излязоха.

— Къде сме?

Вдясно от тях растителността се сгъстяваше и издигаше нагоре по хълма. Корбел се покатери на овалния покрив на чипъла. Цитросовите дръвчета бяха подрязани на еднаква височина и подредени в квадрат. Някои от дърветата бяха доста стари.

— Не зная.

— Но защо чипълът ни е докарал тук? Къде е подземната станция?

— Би трябвало да се издига над нас. В предишните градове сградата беше кубична и неимоверно висока.

Гординг се покатери до него. Двамата огледаха джунглата около тях.

— Но след като железницата е под земята, — каза Гординг, — защо й трябва такава масивна надземна постройка?

— Никога не съм проверявал какво има на горните етажи. Може би канцеларии.

— Ами ако в този град не са издигали надземна станция? — предположи Гординг.

Петното от джунгла наистина напомняше по размери и форма огромните кубове в град Едно и град Четири.

— Възможно е — кимна Корбел. А вместо нея са засадили парк. А след това ледът се е разтопил и всичко е било покрито с кал. — Но къде е входът? И ескалаторите? Дърветата са израснали толкова нагъсто.

На хълма вдясно от тях се виждаше малко езеро, пълно със застояла зелена вода. Корбел се загледа в него и изруга тихо.

— Не разбирам думите ти — рече Гординг.

Корбел посочи с ръка.

— Под онези тръстики, водата и калта. Ето къде ще открием вратата. Ще трябва да копаем. А преди това да намерим лопати. Кой знае дали ще работи нещо от онова, което ще открием отдолу.

— Не.

— Какво не?

— Те няма да ни позволят — Гординг вдигна ръка.

През улицата към тях тичаше самотникът с изостреното лице.

Държеше в ръка необичайна на вид сабя с широко, извито острие. Далеч зад него, от сградата изхвърчаха и други Момчета.

— Как мислиш, ще можеш ли да го повалиш с твоите камъни?

— Не — поклати глава Гординг. — Той е подготвен. И знае, че сме опасни. Ще пререже нишката с острието.

— Влизай в колата, тогава. — И двамата за миг се озоваха в кабината. — Как са стигнали дотук за толкова кратко време? — извика ядно Корбел.

— Във всеки случай не с кола. Има ли прилатсил в Сараш-Зилиш?

— О, разбира се, ето как са успели.

— А ние не можем ли да ги използваме?

— Ами да! Можем! Така ще ни се размине копаенето! При положение, че проклетата кабина все още работи. Защото подземната железница не е била използвана от доста време.

Самотникът беше съвсем близо. Корбел набра комбинацията по памет — две пресечени точки, преобърнато „S“, полегнал настрана пясъчен часовник… Колата потегли гладко. Единадесет Момчета я изпроводиха с поглед.

— Проследили са ни по някакъв начин. Вероятно пак ще го сторят — разсъждаваше на глас Корбел. — Разполагаме с известна преднина, но не кой знае колко голяма.

Отвън сградата беше точно копие на службата, в която Мирели-Лира му бе върнала скафандъра. Но тук за щастие асансьорите работеха. Почти по навик Корбел пробва третата врата.

Вратата бе здраво затворена. Както и всички останали.

— Моят жетон не може да я отвори — обади се Гординг.

Опитаха да я задействат с ритник, но вратата се оказа солидна.

— Зад тези врати ли са кабините? — попита Гординг.

— Сигурно. На покрива. Момчетата може вече да са там.

— Запази ли поне острието на копието?

Корбел подаде на Гординг копието. Хрумна му, че кабините на асансьорите може да са снабдени с индикатори. Вмъкна се обратно и натисна всички копчета подред. Така кабината щеше да спира на всеки етаж, а Момчетата щяха да им изгубят следите. Корбел се измъкна на четвъртия етаж. Докато се спускаше безшумно надолу, чу зад себе си шум, като от бягащи плъхове.

Гординг беше отвързал нишката от камъните. Единия й край бе намотал около острието на копието, а другия беше завързан за набедрената му превръзка. Когато наближи, Корбел забеляза, че Гординг се опитва да подпъхне острието под вратата.

— Пази стълбите — изпъшка Гординг.

— С какво?

Гординг не си направи труда да отговаря. Дори не вдигна глава.

Корбел се притаи зад вратата към стълбата. Оръжие нямаше, а това означаваше, че още първото появило се Момче ще му види сметката. Е, поне Гординг щеше да се измъкне.

Но какво правеше той?

Почти бе успял да подпъхне острието под долния край на вратата. Ето че го избута с пръсти, сетне сграбчи завързания за превръзката край и дръпна нишката нагоре, към бравата.

След това ритна вратата. Тя потрепери. Втори ритник и вратата отхвръкна навътре. Нишката беше прерязала металното резе.

От прозореца на кабинета, в който попаднаха, Корбел зърна две Момчета, надвесени над отворения двигател на чипъла. После двамата с Гординг се пъхнаха в „телефонната кабина“. Но щом затвориха вратата, вътре се възцари мрак. Корбел я отвори, колкото да проникне лъч светлина, намери познатият знак pi, задържа пръст върху него и отново дръпна вратата. Натисна го четири пъти.

На пръв поглед не се случи нищо.

Корбел бутна вратата и се измъкна в непрогледния мрак отвън.

— Надявам се, че сме оцелили подземната станция — прошепна той. Чакай ме тук. Когато открия стълбището ще те повикам.

— Добре — рече Гординг.

Опрял длан в стената, Корбел пое напред. След известно време се препъна в мекия килим, но успя да се задържи. В ръката му остана парче от изгнилия килим.

Шум зад гърба му.

— Какво беше това? — попита Корбел.

Гординг не отговори.

Корбел реши да продължи. Почти усещаше присъствието на Мирели-Лира в мрака. Надяваше се да е наближил стълбището, но стената до него бе все така гладка. Не се чуваше никакъв звук. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпките му.

Стълби!

— Тук са — произнесе високо Корбел.

— Добре — отвърна Гординг, само на крачка зад него. Корбел подскочи като ужилен. — Едно Момче те проследи, но аз го убих с нишката. По миризмата ми приличаше на самотник.

— Това място е мъртвило. Ако стълбите са… хоп — стълбата се раздвижи под краката му. Той изгуби равновесие и приседна, загледан в мрака пред себе си.

Не след дълго подвижната стълба спря.

— А сега какво? — запита Гординг.

— Следвай гласа ми. Знам къде са вагоните, в дъното. — Той пое, протегнал ръце пред себе си. Как ли щяха да открият точно вагона, който им трябваше?

Ръцете му опряха в стена. Не чуваше стъпките на Гординг… или каквото и да било. Дали в мрака не се прокрадваха и други Момчета? Ами ако вече са убили Гординг? Корбел ускори крачка и се препъна. Само най-опитните сред Момчетата биха могли да познават разположението на станцията. Всъщност, можеха да го проследят по дишането.

Най-сетне откри вратите.

— Гординг!

За миг в далечния край блесна червена светлина. Откъде ли се беше взела?

— Тук съм — отвърна Гординг.

Корбел зачака в тъмнината. После нещо докосна ръката му и Гординг прошепна:

— Ето ме. Върнах се при самотника и му взех сабята. А също и фенерчето. Къде е картината на света?

— Върху тази стена — Корбел опря ръка в стената.

На светлината от джобното фенерче се показа познатата карта на двата полюса, с белите петна на полярните шапки. Не се виждаха блестящите точки, нито светещи знаци, маркиращи отделните линии.

— Коя врата? — попита Гординг.

— Не зная.

— Нашият чипъл е в ръцете на Момчетата. Не можем да се предадем, след като убихме самотника. Нищо чудно вече да са изключили и прилатсил. Направи нещо, Корбел.

— Добре де. Дай ми твоя жетон — той сграбчи жетона и го пъхна в процепа на вратата. Нищо не се случи.

Опита следващата врата. Нищо. Завладя го паника. Но нали стълбите работеха…

Едва третата врата се отвори и ги пропусна. Пресякоха прозрачния вход на вагона, вратата се затвори зад тях, а те се настаниха един срещу друг.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Ясно.

— Не знам как успяваш да запазиш спокойствие.

— Рискувам по-малко от теб. Така или иначе, след половин юпитерова година ще бъда мъртъв. — Този път Гординг се възползва от израза на Корбел. А междувременно, трябва да избирам — безсмъртието на диктите, или робството на Момчетата. Всъщност… Корбел, ще можем ли да открием безсмъртието там, където отиваме? Или ще трябва отново да се връщаме в Антарктида?

— Зная, че е в град Четири. Може да го има и на други места.

— Рискът си заслужава. Ще спим ли?

Корбел се засмя, но гласът му трепереше.

— Успех.

5

Гординг се пробуди, когато вратата се плъзна нагоре. Вагонът летеше във вакуумния тунел, насочи се надолу, изправи се, зави вдясно, после вляво. Дотук добре.

Гординг се огледа равнодушно.

— Не знам дали това има някакво значение, но къде отиваме? — попита той.

— Няма значение. Където и да е, само да има карта на света и станцията да е в изправност. Така ще разберем как да стигнем до град Четири.

— Разумно решение — кимна Гординг и отново се унесе в сън.

А може би само се преструваше.

Но не, дишането му беше равномерно и спокойно.

Корбел се протегна. Подпъхна крака под насрещната седалка. В купето не се чуваше никакъв звук, ако се изключи сумтенето на Гординг.

Налегна го дрямка. В съня Корбел се извиваше и дърпаше: и бягаше, бягаше… Пробуди се когато вагона пое нагоре, после отново заспа. Следващият път, когато се пробуди, вагонът бе започнал да забавя скорост. Спомни си за предишното пътешествие. Запуши уши, обърна се и видя, че Гординг е последвал примера му.

Вагонът спря.

Вратите отскочиха автоматично. В лицата ги блъсна топъл въздух, като лепкав сироп в гърлото.

— Тръгваме! — извика решително Корбел и се надигна.

Голямата зала беше почти разрушена. Шест или седем етажа от издигащия се нагоре куб се бяха срутили, над тях се виждаха провиснали скелета. Корбел вдигна глава, затаил дъх. Въздухът тук бе пропит с тежък мирис на химикал. Пот струеше от всички пори на тялото му.

Картата на стената беше напукана и тъмна.

Опита с кредитния диск три поредни врати, едва четвъртата беше в изправност. Гординг го дръпна за ръката и заговори развълнувано, на пресекулки:

— Чакай! Тази накъде води?

— Тръгвай де.

Влязоха в поредния вагон. Жегата тук не беше по-малка. Все едно да те затворят в котелното, помисли си Корбел. Излегна се на една от седалките.

— Мирели-Лира е натъкмила движението в подземната система така, че всеки който я използва да попада при нея. Да се надяваме, че е пропуснала тази станция. Лягай и се постарай да запазиш спокойствие. Дишай колкото се може по-леко.

Изтегнати на гръб двамата зачакаха. Корбел усещаше стичащите се по гърдите му капки пот, но не си даде труда да ги изтрие.

Появи се тихо, равномерно потракване. Отнякъде полъхна свеж въздух, отначало топъл, сетне почти хладен. Корбел въздъхна.

— Вероятно отделеният с дишането въглероден двуокис е включил вентилационната инсталация — промърмори той, по-скоро на себе си. Въздухът ставаше все по-студен.

— Забравих фенерчето — рече след известно време Гординг.

— По дяволите.

Отново тишина, а после вратата се хлопна.

Последваха вече познатите полюшвания и не след дълго пътуването беше възобновено. Корбел се опита да заспи, но нещо не му даваше покой. Осъзна каква е причината едва след като Гординг се оплака:

— Болят ме ушите.

Ето какво било, значи.

— Купето не е херметизирано — каза Корбел. — Ама че късмет извадихме. Да се надяваме, че въздухът ще ни стигна до края.

— Болката е неприятна. Нищо ли не можем да направим?

Ами да, Гординг никога не беше се качвал на самолет!

— Преглъщай — посъветва го Корбел. После показа как. Ушите му изпукаха.

Вагонът забави скорост. Беше по-рано, отколкото го очакваше Корбел, но и двамата вече изпитваха затруднение в дишането, а Гординг очевидно нервничеше. Корбел се подсмихна иронично. Гординг не беше от хората, които се плашат лесно.

Той запуши уши и отвори широко уста, очаквайки Гординг да направи същото. Кожата му лепнеше.

Вратата отскочи назад. Въздухът, който нахлу, беше приятно топъл. През разтворената врата проникваше приглушена светлина. Корбел се пресегна за плоската сабя на самотника.

Нещо се раздвижи зад вратата. В ума на Корбел проблесна мисълта: Мирели-Лира! Прекалено рано! Той дръпна вратата назад и в същия миг нещо се хвърли към нея! Но Корбел вече притежаваше онова, което тя искаше — можеха да преговарят.

Оказа се, че е Крайхайфт! Сивокосото Момче ги гледаше зад стъклената преграда.

А след това вдигна фенерчето.

Гординг се втурна назад, към скритата в дъното тоалетна. Корбел почувства движението му, но не можеше да помръдне.

Крайхайфт стреля. Нещо блесна зад Корбел и в купето се разнесе остър мирис на изгоряло. Една от седалките беше пламнала.

— Излизайте навън — извика Крайхайфт. — Иначе ще ви изгоря краката.

Корбел не сваляше ръка от вратата.

— Не можеш да го направиш — произнесе той. — Защото ще отсечеш Дървото на живота.

Крайхайфт го погледна изненадан.

— Корбел, ти не разбираш какво искаме — отвърна той. — Трябва само да разберем къде е. Представи си, че някое бедствие унищожи по-голямата част от диктите. Ще трябва да възвърнем на останалите младостта, за да можем да се размножаваме.

— А междувременно, няма да им дадете дори да го подушат.

Килимът в краката на Корбел пламна.

— Трябва ни и шлема от твоя скафандър — добави Крайхайфт. — Като стана дума за бедствия… — Крайхайфт замлъкна. Лицето му се промени.

Никога досега Корбел не беше виждал подобно изражение на лицето на някое Момче. Страшно му беше да гледа тази смесица от вина, отвращение и страх. Крайхайфт изплака, но гласът му прозвуча приглушено през плътното стъкло. После завъртя поглед встрани, търсейки… път за бягство?

И го намери. По-умен от обикновения човек, той откри единствения изход от положението и го използва незабавно. Крайхайфт вдигна фенерчето, насочи го към главата си и стреля. Пламък обхвана едната страна на главата му, после бликна и от другата. Крайхайфт се строполи, краката му се свиха конвулсивно и след секунда застина.

Корбел хвърли поглед зад себе си. Гординг се беше свил зад вратата на тоалетната.

И тогава пред вагона застана Мирели-Лира. Безформено наметало, в бяло и сребристо, сгърчено от старост лице и чифт ярки блестящи очи, вперени в него. В ръката си държеше бастуна.

— Мирели-Лира! Аз съм!

От изненада тя едва не припадна. Корбел се озърна обнадежден. Но тя се съвзе и махна повелително с бастуна. Излизай!

Той посегна към сабята. Само за миг Мирели-Лира го докосна с онова, което бе погубило Крайхайфт. Корбел изпищя и тръгна към нея.

Мирели забърбори неразбрано.

— Открил си го — поде механичният преводач със старчески глас. — Къде е?

— Дай ми бастуна и ще ти кажа.

Отговорът й беше вълна от мъка и душевна агония. Корбел продължи напред, протегнал ръце към гърлото й. Тя отстъпи. Корбел изпъшка и направи още няколко крачки. Внезапно Мирели завъртя дръжката на бастуна.

Сънят се стовари върху него и го повлече към пода. Дълбоко в душата му бушуваше яростен гняв. Свлече се на колене и продължи да пълзи към нея, стъпка, втора… трета…

Миришеше на изгоряло.

Нещо меко докосна бузата му.

Мирели-Лира се бе настанила на една от седалките.

Корбел опря ръце в пода и се надигна. Залюля се и тръгна към нея. Тя се опита да отскочи назад и замря. В очите й се четеше ужас.

— Издебнах я отзад — произнесе Гординг. Седеше срещу нея, със сребърния бастун в ръка.

Старицата заговори развълнувано. Почти веднага се обади и машината:

— Няма да посмеете да ме убиете. Имам нещо, което ви трябва.

Корбел най-сетне събра сили и се изправи.

— Шлема на скафандъра — рече уморено той. — Дай ми го и ще те оставя да живееш… каквато си сега.

Тя сви презрително устни.

— Първо безсмъртието.

— Колко комбинации има на този бастун?

— Пет. Две от тях смъртоносни за вас. Но и да ме убиете, ще можете ли да откриете шлема?

— Вероятно. — Корбел се усмихна и прочете по лицето й, че е бил прав. — Но какво значение има това? Аз ще ти върна младостта. И тогава ще те убия, ако не получа онова, което искам. — Той превключи на Момчешки. — Бъди готов с бастуна. Макар че сега тя едва ли ще се опита да избяга. Отиваме да вземем онова, което толкова търсехме.

Гординг го погледна със съмнение.

Корбел сметна, че ще е прекалено рисковано, да използват „телефонна кабина“ в присъствието на Мирели-Лира. Наблъскаха се в чипъла, като настаниха старицата по между им и поеха към град Четири. Докато криволичеха сред развалините Корбел се зачуди, дали не трябваше първо да измъкне шлема.

Сигурно. Но и този път го беше подвело нетърпението. Искаше да узнае час по-скоро дали е прав.

Най-сетне пристигнаха и се измъкнаха от колата.

— Трябваше да се досетя, че ще е в болницата — промърмори Гординг.

— Във вашата болница имаше ли… силно охранявано отделение на третия етаж?

— Не.

Мирели-Лира погледна стъклената стена на сградата.

— Това място съм го претърсила!

— Действала си прекалено припряно. Била си отчаяна — възрази Корбел. Поведе ги нагоре по стълбите. Под краката им се вдигаха облаци прах. На третия етаж се натъкнаха на следи в праха, които напомниха на Корбел за паническото бягство по коридорите. Хвърли поглед през рамо, но Мирели-Лира имаше съвсем безобиден вид, а Гординг вървеше зад нея с бастуна.

Сви в следващия коридор… и се изгуби.

— Мирели-Лира, къде са „телефонните кабини“?

— Следващия коридор вляво.

Откриха редицата от прилатсил. Корбел спря за да се ориентира: ето зад онзи ъгъл се скри, когато Норна се втурна след него. Той пое натам… и стигнаха вратата на шахтата, широко отворена.

— Както виждам, здраво са пазили безсмъртието — подхвърли Гординг.

— А ти не би ли го пазил? — Корбел посочи скелетите и пробивът в стената. — Е, не чак толкова здраво. Имаме късмет, че не са използвали всичко. Може би са мислели, че ще се върнат след петдесетина години.

Гординг разглеждаше охранителните инсталации, празните рафтове, двете „телефонни кабини“.

— Но щом не са го унищожили, тогава къде е? Едва ли до него се стига през тези прилатсил, освен ако на другия край има допълнителна охрана.

— През прилатсил. Дай ми бастуна.

Ами ако Гординг откаже? Не, съгласи се, подаде оръжието на Корбел, сетне пристъпи в кабината и я разгледа.

Мирели-Лира изхриптя нещо.

— Подигравате ли се с мен? — преведе машината.

Корбел размаха бастуна под носа й.

— Правя каквото си искам.

Тя се хвърли върху него, разтворила нокти. Корбел дори не си направи труда да търси спусъка. Халоса я по главата, после още веднъж и тя отстъпи.

Гординг най-сетне откри копчето и го настигна.

— Хейяааа! — извика Корбел. Прашни частици литнаха във втората кабина.

Гординг отвори вратата и го погледна.

— Нищо не стана.

— Не съвсем — поклати глава Корбел. После се обърна към Мирели-Лира. — Ако не искаш, не го прави. Твоя работа, дали ще ми повярваш.

Колко дълго беше чакал този момент!

Тя преглътна думите, които й бяха на устата. Имаше съвсем отчаян вид. Когато влезе в кабината, Корбел погледна към Гординг и посочи с очи втората кабина.

След миг плуващият в нея прах стана още по-плътен. Гординг се усмихна и кимна.

Норна също беше забелязала промяната, но очевидно не беше разбрала причината. Корбел не се сдържа и заговори:

— Ето ги инертните молекули от твоите клетки! Химичните препарати са неспособни да въздействат върху тях, но не и „телефонната кабина“. Тя извлича от тялото тези „мъртви“ молекули и ги телепортира. Само онова, което се натрупва за едно столетие. Разбра ли сега?

— Не се чувствам различна — отвърна неуверено тя.

— Ще се почувстваш. Така беше и с мен. Все едно че разтворих допълнителни платна. Само че тогава трябваше да си спасявам кожата. И не забелязах разликата. А ти какво очакваше? След няколко дни ще откриеш тъмни кичури в косите си.

— Червени — рече тя. — Огненочервени.

— Къде е шлемът?

Тя се усмихна. Все още приличаше на старица, но нямаше ли някаква злонамереност в усмивката й?