Свят извън времето

1

Събуди го нечий глас.

Корбел подскочи уплашено и се събуди с писък на уста. Кой друг, освен Пирса, би могъл да го заговаря тук?

Но той не беше на борда на „Дон Жуан“.

Гласът утихна.

Пирса се обади от шлемофоните:

— Не разпознах езика.

— Че какво друго очакваше? Пусни ми записа — той изслуша внимателно направения от Пирса запис на момчешки глас, който говореше нещо с уверен тон. Накрая въздъхна. — Ако този тип ме чака, за да се срещне с мен, какво ще му кажа? Какво ще ми каже той? Най-вероятно ще умра от старост, преди да науча езика му.

— Направо ми късаш сърцето с вечните си оплаквания. Не забравяй, че твоите съвременници също са живели само по един живот.

— …добре де.

— Не мога да търпя егоистичния ти мироглед. Ако можеше само да се видиш отстрани.

— Не, чакай малко. Прав си. Абсолютно си прав. Получих много повече, отколкото много хора биха очаквали от живота. Повече дори, отколкото биха си взели на сила. Наистина, ще престана да се оплаквам.

— Изненадан съм. Да не вземеш сега да се посветиш в служба на Държавата?

— Коя Държава? Държавата е мъртва. Моят егоизъм е толкова човешки, колкото и твоят фанатизъм.

Гласът заговори отново, с красиви, но непонятни думи — и Корбел го видя. Лицето му се намираше отвъд предната стена на вагона, отвъд метала, който се оказа прозрачен. Холограма? Корбел се наклони напред.

Беше нещо като бюст на момче, стигащ до раменете. Момчето беше приблизително дванадесет годишно, но се държеше като възрастен. Кожата му беше златиста, в чертите му се смесваха различни раси — черна, жълта, бяла и още нещо, може би мутация. Главата му беше съвсем гола, само над ушите и на тила се виждаха отделни къдрави кичури.

Лицето се усмихна уверено и изчезна. Вагонът се понесе напред и надолу.

Корбел се намираше в подземна железница. Издърпа ръкохватката на седалката и се вкопчи в нея. Вагонът пропада право надолу почти цяла минута. После земното притегляне го блъсна и тунелът стана почти хоризонтален.

Вътре беше светло, отвън цареше мрак. Корбел започна да се отпуска, когато вагонът внезапно се завъртя, изви рязко вляво, завъртя се отново, изви надясно и отново пое право напред. Какво ли означаваше това? Смяна на тунелите?

Ушите му изпукаха.

— Движиш се със скорост осемстотин километра в час — уведоми го Пирса. — Скоростта на вагона продължава да нараства. Забележително постижение.

— Как го правят?

— Предполагам, че се намираш в линеен ускорител с гравитационно задвижване, а тунелът е с разредена атмосфера. Предстои ти да преминеш под Тихия океан. Чуваш ли ме още?

— Слабо.

— Корбел, отговаряй ако можеш. Корбел, отговаряй… — гласът на Пирса постепенно утихна.

— Пирса!

Никакъв отговор.

Корбел почувства нарастващо напрежение в тъпанчетата и синусите. Преглътна няколко пъти мъчително. Няма причини за паника, повтаряше си той. Пирса ще се свърже с него веднага щом стигне Антарктида.

Тихият съскащ звук и лекото потрепване на кабината го унасяха. Корбел се изкушаваше да се излегне на седалката, с краката напред, за да се предпази от рязкото спиране в края на пътуването. Да заспи, може би дори да сънува… Какви ли сънища можеха да споходят последния човек на Земята, докато пътуваше под Тихия океан със скорост осемстотин километра в час, с подземна железница, която не е била използвана от стотици години? Нищо чудно вагонът да спре някъде под дъното на океана и Корбел да се задуши, докато изображението продължава да го уверява на своя непознат език, че пътуването протича гладко. Пирса би могъл да го чака доста дълго да се появи.

С това развинтено въображение ще се подплаша до смърт. Ако пък не внимавам достатъчно, току виж съм загинал от непредпазливост.

Корбел отново преглътна за да отпуши ушите си. Какво бе казал Пирса — че в тунелът е създаден вакуум? Той извърна глава и погледна датчиците на скафандъра.

Въздушното налягане беше ниско и продължаваше да спада.

Дишаше на пресекулки, докато навличаше скафандъра.

— Вакуумизиран тунел, разбира се — мърмореше той. — Какъв глупак, какъв глупак! Вагонът пропуска. — Какво друго би могло да се случи в една разпадаща се от старост подземна транспортна система?

Но засега пътуването вървеше гладко. Корбел изпразни пикочния си мехур, после изпразни контейнера с урина на скафандъра в тоалетната. Урината потъна в сюнгера без да оставя и капчица. Металната повърхност беше с изключително ниско съпротивление.

Минаваха часове. Корбел задрема, пробуди се, обърна се по корем, не му хареса, накрая се излегна по гръб и се опря на раницата. Така беше по-добре. Заспа отново.

Събуди го поклащане. Изправи се. Всмукна от хранителния сироп… довърши го, но едва подтисна глада. Почувства ускорение. Отново се спускаше? Около половин минута като в безтегловност, после последно дръпване назад. Корбел беше съвършено спокоен. Зад металния край на фургона се разнесе едва доловим приглушен удар.

Почти едновременно отскочиха встрани стъклената врата и металната зад нея. Корбел понечи да се изправи, но в гърдите го блъсна нахлуващия отвън като ураган въздух.

Човекът е странно същество — в края на дълго и изморително пътуване, когато го боли всяко мускулче и тялото му се разкъсва от умора, то й е готов да продължи само и само час по-скоро да стигне набелязаната цел. В подобно настроение Корбел стана и закуцука към изхода. Ушите му кънтяха. Болеше го главата, вратът му беше схванат. Чувстваше се глупаво от това, че се беше изплашил от въздушния удар.

— Пирса! — извика той. — Тук е Корбел. Отговаряй, ако ме чуваш.

Нищо. Къде, по дяволите, беше Пирса? Сега вече нищо не заглушаваше сигнала му.

Корбел разтърси глава. Не му оставаше нищо друго, освен да продължава напред, без да обръща внимание на изненадите.

В другия край на обширното помещение се виждаше слаба светлина. Край стената, изрисувана със същата карта, се виждаха познатите масички и ниши. Датчиците под брадата му сочеха нормално или съвсем леко завишено налягане. Температурата също беше по-висока, но поносима.

Той вдигна лицевото стъкло.

Въздухът беше влажен, с дъх на плесен. Миришеше и на разложено. Свали шлема и отново подуши. Като че ли имаше слаба животинска миризма…

— Мяу?

Той подскочи, после се успокои. Къде беше чувал този звук? Едновременно познат и дружелюбен. Забеляза някакво движение, вляво…

— Мииии! — животното се приближаваше към него през покрития с прах килим.

Беше змия, дебела, покрита с козина змия. Пълзеше към него като извиваше тялото си. Козината й беше покрита с бели, сиви и черни петна. Спря, вдигна красивата си космата глава и го повика отново, съвсем като котка:

— Мяу?

— Проклет да съм — изруга Корбел.

Нещо изшумоля зад него.

Мигом забрави за косматата змия. Доспа му се, толкова много, че след миг щеше да изгуби съзнание. Ала шумът зад него не стихваше, той се обърна, опитвайки се да запази равновесие.

Под качулато наметало от бял, леко фосфоресциращ плат: приведена човешка фигура…

Беше нанесла своя удар, докато котката му бе отвличала вниманието. Видя я в сянката — висока и прегърбена, мършава, с набръчкано лице, закривен нос и хлътнали очи, засенчени от спуснатата качулка. Подпухналите й ръце стискаха сребърна бастун, насочена право в очите му.

Видя я само за миг преди тялото му да се вцепени. Предположи, че е видял смъртта си.

2

Лежеше по гръб в нещо меко, приело формата на тялото му, с разтворени крака и ръце, свити под главата. Въздухът беше влажен, тежък и горещ. Под се стичаше в слабините, под мишниците и в ъгълчетата на очите му. Когато направи опит да се раздвижи, повърхността се залюля и развълнува и около ръцете и краката му се пристегнаха меки окови.

Скафандърът го нямаше. Облечен бе само с комбинезона, в един неумолимо горещ свят. Чувстваше се гол и беззащитен.

Светлина блесна зад спуснатите му клепачи. Отвори очи.

Намираше се във водно легло, над него, през дупката с неравни краища на покрива, се виждаше сивото небе. Изви глава и разгледа останалата част от спалнята — контролното табло с приборите, летящата масичка за кафе и подноса.

Тези спални вероятно са ги проектирали масово, като готовите къщи от неговото време. Специално тази изглеждаше като ударена от торнадо. Покривът и панорамният прозорец бяха избухнали навън.

Старицата го разглеждаше внимателно, седнала на близкия диван.

Норна, помисли си той. Съдбата, в образа на старица. Съвсем ясно я виждаше в паметта си, а също и сребристия бастун в ръката й. Втренчи поглед в нея, тя се изправи и се приближи до него… а покритата с козина боа, обвила раменете й, вдигна глава, наостри уши и отвърна на погледа му. Върхът на опашката й потрепваше.

По дяволите, та това е котка. Спомни си, че в детството някой от приятелите му бе притежавал котка, като че ли й викаха Лъвчо. Беше с гъста мека козина и дълга пухкава опашка. Ако тази опашка беше три-четири пъти по-дълга и прикачена направо към главата на Лъвчо, животното пред него щеше да е окончателният резултат.

Нима е възможно в процеса на еволюция котките да са изгубили краката си?

Не можеше да повярва. По-лесно беше да си представи, че през изминалите три милиона години някой е експериментирал с котешките гени.

Жената се надвеси над него, насочила бастуна право между очите му. После заговори.

Той поклати глава. Леглото се разлюля.

Ръката й стисна бастуна. Не виждаше никакъв спусък, но вероятно бе задействала някакво устройство, защото тялото на Корбел се загърчи в агония. Усещането не беше физическо. Просто в душата му нахлуха безпределна мъка, немотивирана вина и безпомощен гняв. Искаше да умре.

— Спри! — извика той. — Спри!

Контактът беше започнал.

Името й беше Мирели-Лира Зиилашистар.

Вероятно някъде наблизо имаше свой компютър. Кутията, която бе поставила на пулта беше твърде малка за да е нещо повече, от дистанционно управление. Докато Корбел говореше — в началото само несвързани фрази, колкото да я спре, за да не използва силата на сребристия бастун — кутията функционираше като преводач. Говореше на Корбел с неговия собствен глас, а на Мирели-Лира — с нейния.

Отпърво си обмениха съществителни. Мирели-Лира сочеше различни предмети и ги назоваваше, а Корбел повтаряше на своя език. За много от предметите в стаята Корбел не разполагаше с подходящи названия. Косматата змия нарече „Котешка опашка“, а стаичката за мигновено прехвърляне в пространството — „телефонна кабина“.

Жената включи телевизора и на екрана се появиха бързо сменящи се изображения. Корбел предположи, че телевизорът също е свързан с компютъра. Мирели-Лира му показваше различни картини. Речникът им растеше непрестанно.

— Дай ми храна — каза й той, когато гладът му заглуши страха. Не без известно усилие тя разбра какво се иска от нея, постави чиния до леглото и отвърза едната му ръка. Под зоркия й поглед и заплахата на сребристия бастун, той се нахрани, оригна се и поиска още.

Тя отнесе чинията зад пулта. След не повече от минута я върна напълнена догоре с плодове и късчета печено месо, съвсем топло, току що сготвено. Вътре имаше и някакъв сварен корен с вкус на морков и тиква. В началото почти не бе обръщал внимание на храната. Сега вече взе да се пита къде ли я е сготвила. Може би е използвала „телефонната кабина“ за да се прехвърли в кухнята.

Котешката опашка скочи от раменете на жената върху леглото. Корбел замръзна. Животното се плъзна към него и подуши храната. Положи глава на корема на Корбел и го загледа в очите.

Корбел го почеса зад ухото. Животното притвори очи и замърка. Коремът му беше от твърда люспеста кожа като на змия, но козината беше също така мека, както изглеждаше.

Корбел приключи с втората чиния, преотстъпвайки част от храната на котешката опашка. След това се унесе в дрямка като се питаше дали Мирели-Лира ще си направи труда да го събуди.

Не. Когато се събуди небето навън беше черно и тя бе запалила светлините. Отново бе завързала свободната му ръка.

Скафандърът беше изчезнал. Дори и да се отвържеше по някакъв начин, тя можеше отново да използва срещу него бастуна. Не знаеше дали „телефонната кабина“ наистина работи. Повтаряше си, че може би Пирса го е сметнал за мъртъв и се е отправил към някоя друга звезда.

Какво ли искаше тя от него?

Продължиха с глаголите, после с описателните изрази. Езикът й не напомняше на нито един от познатите езици от неговото време, но екранът и компютърът им помагаха да напредват бързо. Не след дълго вече бяха в състояние да обменят информация:

— Развържи въжетата. Искам да стана.

— Не.

— Защо?

— Аз съм стара.

— Аз също — рече Корбел.

— Искам да бъда млада.

Не можеше да разчете интонацията в гласа й, а механичният преводач нямаше такава. Но забеляза как потрепва лицето й, когато произнесе тези думи.

— Аз също.

В отговор тя го простреля с бастуна.

Вина, страх, разкаяние, желание да умре. Той извика, сгърчи се и се изпъна на въжетата за няколко безкрайни секунди, преди тя да изключи уреда.

После се отпусна и я загледа със смесица от уплаха и болка. Лицето й менеше гримасите си. Внезапно тя му обърна гръб.

В напъните си беше подплашил котешката опашка и тя беше избягала.

„Искам да съм млада“, после прас! А сега стоеше с гръб към него, стиснала юмруци. Какво криеше — гняв, или сълзи? И защо? Нима аз съм виновен, че е стара? Едно беше ясно: държеше го завързан за свое спокойствие, а и за негово. Ако използваше бастуна срещу него докато е с отвързани ръце, нищо чудно Корбел да си сложи край на живота.

Котешката опашка отново изпълзя на гърдите му, сви се на топка и потърка носа си в неговия.

— Миии! — Сякаш искаше от него обяснение.

— Не зная — отвърна той на животното, което бръмчеше като моторче на гърдите му. — На твое място и аз не бих харесал този отговор.

Но се оказа, че греши.

Жената освободи едната му ръка и го нахрани. Менюто беше вече познато: варени корени, печено месо. След това нахрани и котката.

Плодовете бяха съвсем пресни. Месото като че ли беше леко препечено и доста старо. Беше се забавила не повече от минута зад пулта, преди да му поднесе храната. Дори микровълновата печка не беше толкова бърза, поне по негово време. Заслужаваше да го запомни…

Трябваше да отиде до тоалетната.

Отне й вбесяващо дълго време да разбере какво иска от нея. Сетне на лицето й се изписа колебание, сякаш възнамеряваше да го остави да тъне в собствената си мърсотия. Накрая го освободи, първо ръцете, после и краката. Изправи се далеч от него, насочи бастуна и му даде знак да влезе в тоалетната.

Когато остана насаме, зад вратата, той въздъхна облекчено.

Не мислеше да бяга. Не точно сега. Знаеше твърде малко. Не си заслужаваше риска, пък и можеше да го лиши от възможността да посещава тоалетната. И най-вече — страх го беше от бастуна.

Този бастун: само за миг беше в състояние да го превърне в раболепен роб. И през ум не му минаваше да си опитва да запази достойнство. Нито пък изпитваше срам от своята безпомощност. В едно бе твърдо уверен — изложи ли се твърде дълго на въздействието й и ще изгуби човешкото в себе си.

Всъщност, Корбел беше само една черупка от друг човек, съживена от електрически импулси и с инжектирана РНК-памет. Бяха го подлагали на многобройни промени, но винаги бе оставал човек. Ала това, с което го заплашваше бастунът, бе по-страшно от всичко.

Готов бе да й сътрудничи.

Имаше едно но: тя беше луда. Може би изглеждаше съвсем нормална според представите на нейното време, но за Корбел Мирели-Лира бе само една смахната и много опасна старица. Колкото стар и уморен да се чувстваше, трябваше да избяга от нея преди да го довърши.

„Телефонната кабина“ сигурно работеше нормално. В спалнята нямаше и следа от микровълнова печка. Ясно.

После ще опита да се свърже с Пирса. Не смееше да помоли за скафандъра, с това щеше да я наведе на мисълта, че се готви да избяга. А дори и Пирса да се намираше в Слънчевата система, с какво щеше да му помогне?

Корбел излезе от тоалетната и се върна при леглото. Мирели-Лира побърза да го завърже. Отново подеха разговор.

Механичният преводач пропускаше непознатите думи. Налагаше се Корбел да задава въпроси, да се връща назад в разговора за пояснения, да изяснява мъгляви места. Накрая сглоби цялата история от разпокъсаната информация:

Наричаше се Мирели-Лира Зиилашистар и беше гражданка на Държавата. (Държавата?) Беше повече от изненадан. Но Мирели-Лира я описваше почти като Пирса, само дето нейната Държава господствала над всички познати светове цели петдесет хиляди години — според представата на Корбел, защото тогава Земята още не била преместена.

На млади години тя била приказно красива.(Корбел тактично подмина това твърдение.) Мъжете си губели ума по нея. Така и не могла да разбере силата, която ги довеждала до подобно състояние, но използвала своята привлекателност и красота по същия начин, по който използвала ума си — за да се издигна в живота. Надарена била с болезнена амбициозност и свръх активност. Когато навършила двадесет, вече заемала висок пост в системата на транспортния контрол.

И тъй като била млада, а позицията й — отговорна, наложило се да я подложат на интензивно обучение. В края на обучението амбициите й вече не били свързани с личното й израстване, а с прогреса на Държавата. Обучението било рутинно, но както в последствие научи Корбел — не винаги попадало на благодатна почва.

Докато изпълнявала повелята на Държавата да направлява маршрутите на космическите кораби в Слънчевата система, тя растяла все по-нагоре. Привлякла вниманието на неколцина мъже с отговорни постове от съседните на нея административни браншове. Макар и да не бил неин пряк началник, субдиктатор Корибесил Якунк (Корбел чу това име да се произнася неколкократно и това му даде възможност да го запомни) можел да й помогне много.

И така, на хората с отговорни постове, била позволена известна свобода на личните желания, за да служат по-добре на държавните интереси. (Старицата не виждаше нищо нередно в това. Дори прояви раздразнение, когато забеляза, че Корбел не я разбира. Вероятно този факт, за нея е бил допълнително предизвикателство.) А личното желание на Якунк била Мирели-Лира Зиилашистар.

— Каза ми, че иска да ме направи своя любовница — продължи тя. — Но аз смятах, че заслужавам по-солидно положение. Отказах. Тогава той ми предложи, да споделя живота му за четири дни, срещу което ще ме издигне до най-високото място в Бюрото. Бях само на тридесет и шест. Реших, че си заслужава да опитам.

Разигравала го така, както разигравала другите мъже. Но сбъркала.

От време на време Корбел се питаше защо се е превърнал в неволен слушател на някаква сладникава сапунена опера. Но скоро откри отговора. Три милиона години по-късно, все още на възраст между осемедест и деветдесет години, тя продължаваше да си задава въпроса в какво и сбъркала.

— През първата нощ се възползвах от услугите на един химичен препарат. Исках да пробудя в себе си сексуалното желание…

— Афродизиак?

Думата потъна в компютърната памет.

— Нуждаех се от него. Но на втората нощ той ми забрани да използвам лекарства. Той самият не се нуждаеше от тях. Прекарах ужасна нощ, но не посмях да се оплача. Третата нощ беше като втората. На четвъртия ден той започна да ме моли да променя намерението си, да зарежа кариерата и да стана негова съпруга. Припомних му какво ми беше обещал.

Близо седем месеца заемала поста Ръководител на Бюрото за Вътресистемен контрол на движението. След това й съобщили, че се е записала доброволно за специална мисия и че това е изключителна възможност да служи за възвеличаването на Държавата.

Имало достатъчно данни да се предполага, че в центъра на галактиката е разположена огромна свръхмаса, вероятно от черна дупка. На Мирели-Лира се паднала честта да лети до нея за да я изследва. След няколко предварителни опита с автоматични сонди, тя трябвало да определи по експериментален път дали (както теорията предсказвала), подобна черна дупка би могла да се използва за пътешествие във времето. И по възможност, да се завърне към времето на стартиране.

— Защо постъпи така с мен? — питаше се тя. — Видях го само веднъж, преди да отлетя. Заяви ми, че не можел да търпи съжителството с мен в една вселена, ако не ме притежава. Но не това ми бе обещал в началото!

— Може би е сметнал, че ти е заплатил за четирите дни на екстаз. Трябваше да се хвърлиш в обятията му и да го молиш, да не те изпраща на пътешествието.

За миг Корбел се уплаши, че тя ще използва бастуна. Но после Мирели избухна в дрезгав смях. Имаше нещо миловидно в смеха й, преди лицето й отново да се сгърчи в маската на омразата. Сега наистина приличаше на смъртта, на Норна.

— Той ме изпрати в черната дупка. Видях краят на всичко.

— Аз също.

Не му повярва. По нейно настояване той описа, доколкото можеше, видяното — постепенното сплескване на сърцевината в равнината на диска, разтварянето на Огнения пръстен, накрая плоската равнина от неутроний, увенчана с множество по-малки черни дупки.

— Само се доближих до границите на ергосферата — обясни той. — Но и това ми стигна, за да се прибера бързо у дома. Ти наистина ли премина през сингуларната?

Отговорът й отне доста време.

— Не. Боях се. Когато настъпи историческият миг открих, че не дължа толкова много на Държавата. — По това време почти нищо не останало от предишното обучение. Заобиколила черната дупка, като използвала масата й за да промени обратно курса и се насочила към родната планета. Била на осемдесет, все още здрава и хубава (по нейни думи), благодарение на подмладителните процедури, които осигурявала корабната медицинска апаратура. Не след дълго наближила Първа надежда.

Корбел я прекъсна за да изясни някои неща. Нима през цялото време поддържала ускорение от една гравитационна единица? Да. По двайсет и една години път във всяка посока. Звездолетът й бил далеч по-усъвършенстван от „Дон Жуан“.

Първа надежда била колония около друга звезда, основана тъкмо когато Мирели-Лира поела на път. Надявала се там да не разполагат с информация за бягството й.

Но Първа надежда открила огън по нея. Това, което отпърво взела за информационен лазерен сигнал се оказал изстрел, предназначен да я унищожи.

Опитала отново. Следващата система наподобявала на Първа надежда — в нея имало планета с маса, близка до тази на Земята, подобен температурен диапазон, а редуцираната й атмосфера била засята още във времето, когато Държавата била съвсем млада. Мирели се надявала, че планетата е била колонизирана през изминалите седемдесет хиляди години, откакто напуснала Слънчевата система и надеждите й се оправдали. отново я подложили на огън и тя променила курса.

— Бях отчаяна, Корбел. Мислех си, че причината е в мен, в това, което направих. Смятах, че навсякъде е изпратена информация за мен. Изгубих надежда. Завърнах се в Слънчевата система за да умра.

Не след дълго разпознала близките до Слънцето звезди. Когато наближила никой не стрелял по нея. Но централното светило се разширявало към червен гигант, а Земята била изчезнала. По-объркана от когато и да било, тя се заела да изследва системата.

Познала Сатурн, Меркурий (покрит с белези от минни разкопки, точно както изглеждал по нейно време), а също и Венера (безжизнен свят — очевидно подложен на неуспешни опити за тераформиране). Уран се намирал на нова орбита между Сатурн и Юпитер, ако въобще това бил Уран. На Марс се виждала огромна по размери падина, може би от скорошен сблъсък с Деймос.

— Държавата наистина имаше планове да премести Деймос — обясни тя на Корбел. — Смяташе, че орбитата му е твърде близка. Вероятно нещо не е станало както трябва.

Земята обикаляла в орбита недалеч отвъд Марс.

— И как според теб са го направили? — попита Корбел.

— Нямам представа. Деймос трябваше да бъде преместен от взрив на термоядрени бомби в един централен кратер. Но едва ли биха опитали същото с някой обитаем свят.

— А кой би могъл да го стори?

— Така и не разбрах. Приземих се и незабавно бях задържана, заради моето престъпление — от децата.

— Деца ли?

— Да. Положението ми беше ужасно — рече тя, като се усмихваше отпаднало. — Дълбоко в себе си таях надежда, че дори ако бъда обвинена в измяна, ще мога да се възползвам отново от красотата си. Но какво значеше тя за децата?

— Какво всъщност е станало?

Земята била управлявана от деца, двайсет милиарда деца на възраст от единадесет години до един Бог знае колко.

— За всичко е виновен проектът „Вечно млад“. Държавата най-сетне открила разковничето на вечната младост. Родителите се погрижили да преустановят процеса на стареене при децата малко преди периода на… как беше думата за това? Когато при момичетата започва менструационния цикъл?

— Пубертет.

— Да, малко преди пубертета остаряването било прекратявано. Така децата можели да живеят почти вечно. Числото на популацията не растяло, защото Децата нямали деца. Методът се оказал далеч по-добър от неговия предшественик.

— Неговият предшественик? Тайната на безсмъртието? Разкажи ми за него!

В очите й блеснаха гневни пламъчета.

— Не можах да открия нищо! Научих само, че тайната е била запазена за отбран елит, за класата на диктаторите. Когато се върнах, вече беше забравена. Никой не искаше да говори за това. Дори моят адвокат.

— А какво се е случило със Слънчевата система? — попита той.

— Не ми казаха.

Той се засмя, но се сви, когато видя, че тя вдига бастуна. Значи Държавата не е позволила и на нея да си поиграе на турист.

Тя отпусна върха на бастуна.

— Нищо не ми казваха. Държаха се с мен така, сякаш дори нямам право да задавам въпроси. Малкото, което узнах, ми разкри моя адвокат, който изглеждаше като дванадесет годишно момче и категорично отказваше да ми съобщи действителната си възраст. Научиха за моето престъпление от корабния дневник. Осъдиха ме на… — другото остана непреведено.

— Какво означава това?

— Спряха времето за мен. Имаше една сграда, в която затваряха против волята им всички престъпници — отново познатата горчива усмивка. — Би трябвало да изпитвам гордост. Само необичайно надарени закононарушители бяха съхранявани за бъдещите нужди на Държавата. Личности с висок интелект, многообещаващи генни заложби, или интересни житейски истории, които да разказват на бъдещите историци. Сградата бе предназначена за около десет хиляди затворници. Имах късмет, че ми позволиха да задържа при себе си лекарствата.

Тя се наклони над водното легло.

— Това няма значение. Корбел, искам да знаеш, че имаше и още един, по-рано открит метод за постигане на безсмъртие. Ако го намерим и двамата ще бъдем отново млади.

— Готов съм — каза Корбел. Той притегли меките окови на ръцете. — Аз съм изцяло на твоя страна. Направо се пръскам от желание да бъда отново млад. Защо не ме отвържеш?

Нима щеше да е толкова лесно?

— Търсенето ще е продължително. Аз самата се захванах доста отдавна. Трябва да ми предадеш твоите лекарства за подмладяване, Корбел. Може би няма да са толкова добри, колкото диктаторските препарати за безсмъртие, но повече ще ги бива от моите.

Аха.

Трябваше да отговори час по-скоро.

— Намират се на кораба, който е в орбита. Но едва ли ще ти помогнат. Вероятно си доста по-стара от мен, дори ако не броим времето, прекарано в хибернационната камера — почувства как по челото му се стича хладна пот, беше напълно безпомощен. Видя, че тя вдига бастуна.

Мирели почака докато престане да бърбори объркано и каза:

— Напълно те разбирам. Дошъл си от време, много преди моето. Твоите лекарства сигурно са по-примитивни. Не мога да ги използвам. Поне така твърдиш.

— Истина е! Слушай, родил съм се още преди хората да кацнат на Луната! Пожелах да ме замразят, когато научих, че съм неизлечимо болен от рак. А после…

— Да те замразят? — тя очевидно не му вярваше.

— Замразят, да! Надявах се, че медицината ще открие способ да се пребори с болестта ми и да възстанови разкъсаните клетъчни стени на… — трескавите му обяснения завършиха с вопъл. Този път тя държа бастуна насочена към него по-дълго време.

— Отвори очи.

Не искаше.

— Ще използвам бастуна.

Очите му бяха стиснати като юмруци, а лицето му сгърчено в агония.

— Замразеният човек не е нищо повече от един добре съхраняван труп. Обещаваш ли повече да не лъжеш?

Той разтърси глава. Все още не можеше да отвори очи. Спомни си за онова, което му бе разказвал Пирса за фосфолипидите и глията около мозъчните неврони. Замръзвали при седемдесет градуса по Фаренхайт и нервите умирали. Беше се съгласил доброволно на самоубийство. И какво друго му оставаше? Но никога, никога нямаше да убеди в правотата си Норна.

— Слушай сега нататък — продължаваше Мирели-Лира Зиилашистар. — Няма да ти разказвам за първия път, когато ме извадиха от безтегловния затвор. Вторият път беше, когато генераторът на безтегловност бе изчерпал енергийния източник. Над хиляда души се озовахме в един нагорещен и почти лишен от живот свят. Климатът беше убийствено топъл. Горещината погуби повечето от нас. Дъждът се лееше като потоп, но ако не беше той, щяхме да измрем до един. След време успяхме да се доберем до тези места, където дните и нощите са дълги по шест години, но все пак може да се живее. Бях стара. И не исках да умра.

Той отвори очи заинтригуван.

— И какво стана с другите?

— Момчетата ги плениха. Не знам какво ги е сполетяло. Аз избягах.

— Момчетата?

— Не се разсейвай. Посветих дълги години единствено на това да оцелея. Търсих навсякъде тайната на диктаторското безсмъртие, но така и не я открих и остарях. Все пак извадих късмет. Открих малък контейнер с нулево време, място за складиране на архиви под формата на записи и химическа памет, както и на семена с променен генотип. Отпърво държах вътре лекарствата си. После го изпразних и го превърнах в килия с нулево време, предназначена за мен. Въведох известни корекции в подземната транспортна система, така че появи ли се някой пришълец, да бъде насочен към мен. Поставих сигнална инсталация, която да ме изведе от нулевото време, ако някой използва подземната система.

Разбираш ли защо направих всичко това? Единствената ми надежда бяха по-съвършените лекарства, които би трябвало да носи със себе си пришълецът от бъдещето. Надявах се един ден някой изследовател да се завърне от далечна галактика, или от съседната галактика. Вероятно щеше да предпочете да се приземи на някое по-хладно местенце. Значи щеше да потърси път към полюса — тя се изправи над него като голяма хищна птица. — Подземната система щеше да го изпрати право при мен, заедно с тези лекарства създадени в бъдещето, които щяха да ми върнат младостта, докато моите само консервираха старостта ми. Корбел, ти си този човек.

— Я ме погледни!

Тя потрепери.

— Може да си на хиляда години, ако щеш и на десет хиляди години. Но знай едно — ако си такъв, какъвто казваш, за мен си безполезен. И аз ще те убия.

— Защо? — склонен беше да й повярва.

— Ние сме последните граждани на Държавата. Ние сме последните хора. Тези, които останаха, дори не могат да бъдат наречени такива. Ако си върнем младостта, ще можем да дадем живот на истински човеци. Но щом твърдиш, че не притежаваш подобни лекарства, тогава каква полза от теб? — гласът й потрепери. — Помисли малко. Твърде стар си, за да ти помогнат лекарствата. Аз съм различна. Върни ми здравето и аз ще намеря истинското безсмъртие, до което се бяха добрали членовете на диктаторския елит. Ти си слаб и болен. Можеш да си почиваш, докато аз търся.

— Добре — кимна той. Колко точно я беше нарекъл — Норна. За него сега тя беше едновременно живот и смърт. — Лекарствата ми са в кораба. Ще те отведа при платформата за приземяване. Трябва да се свържа с корабния компютър.

Тя кимна. Вдигна бастуна и той се разтрепери.

— Ако престъпиш думата си, ще се простиш с живота. Тогава, когато аз реша.

3

Корбел си позволи да се отпусне едва когато тя се скри зад масивния пулт на леглото. Една почти безшумна въздишка за да разсее стегналото го във възел напрежение… последвана от зловеща усмивка и сподавено възклицание. Поне сега имаше цел.

Беше дошъл на Земята за да умре. Но тази възможност бе за предпочитане.

Ръцете му бяха свободни. Седна, но тя му даде знак с бастуна да се облегне назад. Накара го да кръстоса китки и го завърза отново, преди да освободи краката му.

Рамката на огромния панорамен прозорец се беше разкривила, преди стъклото да се счупи. Краищата й стърчаха навън като извити остриета на кинжали. Корбел последва Мирели-Лира през разбития прозорец, във високата до колене трева навън.

Даде му знак да върви пред нея към сфероидната кола, подобна на онези, които бе видял в град Едно. Под ходилата му се разбягваха едри жужащи насекоми. Навън бе още по-горещо, но поне се долавяше слаб повей. Слънцето клонеше към хоризонта, огромно и червено и хвърляше дълги сенки. Един по-малък червеникав кръг в аленото небе, вероятно беше Юпитер.

Колата сякаш беше подпряна на върховете на тревата. Не се поклащаше, докато Корбел се настани в нея. Мирели-Лира му даде знак да се премести навътре (с бастуна, който беше едновременно анестетик и инструмент за мъчение, а може би и още нещо? — боеше се да попита) и се настани до него. Наведе се над пулта, замисли се, после набра някакъв код.

— Ще отидем за твоя скафандър — рече тя на механичния преводач в колана й.

Колата потегли гладко. Мирели-Лира се облегна назад — очевидно не се налагаше да управлява. Корбел знаеше, че не би могъл да използва колата. Не познаваше кодовете на къщите.

Колата се понесе надолу по хълма и навлезе в тясната долина, като непрестанно ускоряваше своя ход. Не след дълго се движеха с главозамайваща скорост. Корбел вкопчи пръсти в облицовката на предното табло и прокле, че не смее да затвори очи.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Не си ли се качвал на такава кола?

— Не — той пое дъх и се почувства малко по-добре. — Там, откъдето съм аз, нямаше такива неща.

Тя кимна. Кълбото в корема на Корбел постепенно се отпусна. Господ да му е на помощ, ако тя разбере, че е напуснал Слънчевата система преди нея. Трябваше да поддържа убеждението й, че идва от нейното бъдеще.

Но сигурно имаше най-различни научни постижения, за които не знаеше нищо, открития, които човечеството не би могло да забрави. Какво например? Вана, която се пригажда автоматично към изискванията на човешкото тяло? Трайно лечение на настинката? Вечно остър бръснач или средство, подтискащо растежа на брадата? Истинско облекчение от махмурлука?

Защо не четях повече научна фантастика? Ех, ако идвах от друга планета, щях да разполагам с известни предимства…

— Да ти призная, наистина мислех, че съм първият човек достигнал галактическото ядро — рече той. — Твоят полет го нямаше в архивите.

— На колко си години?

— Приблизително шестотин — отвърна предпазливо той. — Корабно време. По земното летоброене това е около… — да внимава какво говори. Разчиташе, че тя не знаеше много за предишния живот на Земята. — петстотин и тридесет. Ами ти?

— Близо на двеста. Мои години, не юпитерови.

— Странно, че винаги си разполагала със запас от лекарства.

— Децата ми позволиха да взема цялото количество с мен в нулевото време. Държах ги там, за да не се развалят.

Корбел почувства, че по гърба му пробягват тръпки. Сигурно там е складирала и храната, приготвяла я е и после е спирала времето за нея. По такъв начин винаги е разполагала с прясно меню. Вероятно камерата с нулево време се е намирала в близост до някоя „телефонна кабина“.

— Кое беше твоето слънце? — попита го тя.

Единственото друго слънце, чието име беше чувал, бе Сириус.

— Свикнали бяхме да го наричаме „слънцето“ — измъкна се той. — Какво, всъщност, успя да научиш за истинското безсмъртие, онова което са открили диктаторите?

— Само едно — че ако някой диктатор умирал, това ставало по насилствен път — тя се озъби. — Подобни инциденти не се забравяли лесно. Адвокатът ми често ме забавляваше с разкази за воюващи по между си диктатори, за войни между цели семейства. Стари истории, от времето преди той да се е родил. Ако може да се вярва на думите му, още в онези времена диктаторите вече не служели на Държавата. Само на себе си.

— Като гръцките богове — кимна той. Последва тишина. Апаратът не беше превел последната забележка. — Могъщи и военнолюбиви — добави Корбел. — Смъртните са постъпвали предвидливо като се кланяли на боговете и са гледали да не се замесват в техните борби.

От време на време той хвърляше поглед през стъклото навън. Мяркаха се зелено-кафяви хълмове, горички от сгърчени дръвчета. Потърси в небето птици, но не забеляза нито една. Спуснаха се от стръмен склон и стомахът на Корбел пропадна надолу.

Колата се носеше към нещо, което дори Пирса би определил като град.

На фона на залязващото червено слънце се очертаваха контурите му. Градът беше покрит с огромен купол. В покрайнините се въргаляше част от купола — десетина свързани по между си шестоъгълника, тънки като дантела. Но в голямата си част куполът беше запазен. В самия център на ориентираната по посоките на света транспортна мрежа се издигаше масивен куб с изпъкнали стени — транспортният възел. Зад него се виждаха кули и стъклени тераси, върховете на най-високите сгради очертаваха висините на разбития купол.

Една огромна стъклена плоча се беше стоварила върху кубовидната постройка и сега подпираше стената, прекършена на две. Приличаше на пияница, подпрял се на рамото на по-едрия си другар. Но в останалата си част град Четири бе непокътнат. В сравнение с него град Едно беше в руини. Може би град Едно е бил по-стар от град Четири, или пък куполът на втория го е запазил във времето.

От три страни градът бе заобиколен с ниски горички и затревени склонове. Залените площи спираха в самите граници на града. На отвъдния му край имаше широка близо пет мили крайбрежна ивица, зад която се виждаше синевата на океана.

Странно, помисли си Корбел. И едва тогава се досети, че град Четири вероятно е бил построен преди климатът да стане горещ и да се отдръпнат океаните. Значи наистина беше много стар. Но имаше и още нещо, не по-малко странно, в град Четири. Градът не беше се разпрострял по дължината на брега. Извитата ивица, която някога е била бряг, не беше застроена. Никакви пътища не водеха към града. Корбел присви очи, огледа околните хълмове и забеляза тъмни точици, подредени на еднакво разстояние — най-вероятно това бяха „телефонни кабини“.

— Познаваш ли добре този град? — попита той. Защо да не си поиграем на екскурзовод? Къде ли е твоята тайна килия, Мирели-Лира?

— Да — отвърна тя.

Корбел се отказа.

— От тук трябва да се прехвърлим на западния бряг…

— Зная. Моите апарати те следят от самото кацане.

Почти беше привикнал с главоломната скорост на колата, но когато нахлуха в очертанията на града, самообладанието му се изпари. Улиците имаха зъби: огромни късове разбит железобетон, заострени стъклени витрини. Колата се носеше сред тях, накланяше се на четирийсет и пет градуса за да взема завоите, изправяше се и отново се накланяше, а Корбел не смееше да пусне дръжката.

Норма не откъсваше от него проницателния си старчески поглед.

— Май доста си изплашен. Чудя се, какво ли са използвали в твоя свят за да се предвижват.

— Телефонни кабини — изстреля напосоки той. — За по-дълги маршрути разполагахме с дирижабли — олекотени летателни апарати.

— Толкова бавно ли сте пътували?

Обливайки се в пот, той побърза да отвърне:

— Не обичахме да бързаме. Нали живеехме дълго — за един кратък миг Корбел беше готов да й разкрие цялата истина. Да приключи веднъж и завинаги. Можеха да променят сключената сделка. Щяха да използват нейните лекарства за да му върнат младостта. А после младият Корбел щеше да се захване с търсенето на диктаторското безсмъртие, докато болната стара Мирели-Лира си отдъхва в някой люлеещ се стол. Предложението изглеждаше съвсем разумно.

Само че Мирели-Лира беше луда.

Колата се разтресе, забави скорост и накрая спря под просторната арка на учрежденска сграда. Корбел почувства как ръцете му отпускат мъртвата си хватка. Старицата го побутна с бастуна и му даде знак да излиза навън. Корбел послушно се измъкна и тя го последва.

Прозорците на лицевата страна не бяха правоъгълни, а самата сграда беше издигната от панели, подредени като в мозайка. Над широката стъклена врата бяха изписани някакви завъртулки. Корбел, все още разтреперан от преживяния ужас, се опитваше да възвърне изгубеното присъствие на духа. Трябваше на всяка цена да запомни тези завъртулки, може би отговаряха на адреса. Две пресечени точки, преобърнато „S“, полегнал настрана пясъчен часовник и завъртяно pi.

Стъклените секции на вратите изчезнаха в пода за да ги пропуснат, сетне се вдигнаха обратно.

Мирели-Лира го поведе през обширното предверие, покрито с познатия мек килим, после свърнаха в коридор с безброй врати без дръжки.

— Асансьорните кабини не работят — обясни тя. Поеха нагоре по стълбите, на всеки три етажа спираха да си поемат дъх. И двамата дишаха тежко, когато Мирели-Лира сви в един коридор.

Пръстите на Корбел работеха безспирно върху едно от копчетата на комбинезона.

Не беше го свалял от излитането на „Дон Жуан“. Трябва да го беше прал поне неколкостотин пъти. Навиваше и навиваше копчето, привързано с един единствен гъвкав конец към комбинезона. Още малко и щеше да го откъсне.

Още врати без дръжки. Мирели-Лира спря пред шестата врата. Притисна нещо скрито в дланта й към центъра на вратата. Вратата отскочи назад, жената прибра предмета в джоба си и му даде знак да влезе. В мига, когато Корбел пресичаше прага пръстите му се разтвориха и пуснаха копчето.

Това беше първата му рискована постъпка. Но нямаше друг избор. Трябваше, при необходимост, да открие същата врата.

Мирели-Лира не откъсваше поглед от Корбел докато затваряше вратата. Така и не забеляза изпуснатото копче. Корбел се оглеждаше с невинен вид.

Бюро с някакви странни на вид украшения, мек килим, „телефонна кабина“, панорамен прозорец. Явно канцелариите също се произвеждаха серийно. Но имаше някои дребни отличия. Вратата на „телефонната кабина“ беше прозрачна. Панорамният прозорец бе останал здрав и дъждът не бе захабил килима и бюрото.

Скафандърът и шлемът на Корбел бяха захвърлени на бюрото. Той пое шлема със завързаните си ръце и извика:

— Пирса! Тук е Корбел! Корбел за себе си вика Пирса за Държавата!

Нямаше отговор.

— Пирса, моля те, обади се. Тук е Корбел, вика Пирса и „Дон Жуан“.

Нищо. Дори и пошепване. Мирели-Лира следеше внимателно движенията му.

— Може би корабът ми е от другата страна на планетата — рече й той. Но Пирса бе оставил ретранслатори! — Или автопилотът все още поддържа екваториална орбита. — Не, нали я промениха! Къде ли беше Пирса?

И тогава си спомни. Та нали Мирели-Лира бе променила подземната транспортна система. Приборите на Пирса са били насочени в съвсем друга посока. Ако се съдеше по неговите наблюдения, Корбел въобще не беше излизал от подземната железница.

Ще чакам, докато се уверя, че си мъртъв, беше казал Пирса. После ще претърся и други системи за следи от Държавата.

Не му оставаше нищо друго, освен да блъфира.

— Ако все още е в екваториална орбита, ще трябва да го повикам от моята платформа за приземяване. — Наложи се да й обяснява какво е това екваториална орбита, като я начерта върху праха на бюрото.

— Ще използваме тунелните вагони — предложи тя. — Вземи си скафандъра. Моят е в терминала.

„Телефонната кабина“ беше твърде малка. Мирели-Лира не можеше да позволи на Корбел да застане толкова близо до нея. Вдигна бастуна към него, а сетне начерта един символ подобен на завъртяно pi на пода.

— Ще натиснеш този бутон четири пъти — рече му тя. — и там ще ме чакаш. Не забравяй, не можеш да избягаш от бастуна.

Той кимна. Тя го загледа през прозрачната врата. Корбел огледа циферблата и забеляза, че четири от осемте символа на бутоните отговаряха на символите над входа на сградата.

Натисна четири пъти pi.

Дзап и той вече беше в друго място. Светът зад вратата на кабината имаше различни очертания. Огромно пусто пространство, увиснали над пода пръстени от седалки — поредния междуконтинентален подземен терминал. Корбел затършува в джоба на скафандъра и извади миниатюрния плосък диск. Ръцете му трепереха неудържимо. Като се опитваше да преодолее треперенето, той внимателно пъхна диска в процепа. После забоде пръст в символа, наподобяващ пясъчен часовник: 4-4-4-4.

Нищо не се случи. Вероятно „телефонната кабина“ в полицейския участък на град Четири беше излязла от строя.

Мирели-Лира пристъпи от съседната кабина, огледа се, присвила очи и стиснала злобно челюсти и го забеляза зад прозрачната врата.

Корбел започна да натиска трескаво бутоните пред него. В душата му се надигнаха отчаяние, ужас, мъка и желание да сложи край на живота си, а сетне в миг изчезнаха, заедно със светлината. Сред настъпилия мрак Корбел удари с рамо вратата и се затича без да вижда по…

… коридори… коридори с бледо-зелени стени и блестящо-бели тавани. Широки врати без дръжки, само малки златисти плочи, вероятно от електро-магнитни ключалки. Сви наляво, после надясно и отново наляво, опря в стена, спря и пое дъх. Умората попиваше в краката му като размекваща тъканите киселина.

Дали тя знаеше как да проследи неговото „позвъняване“? Нямаше престава. Отново побягна.

Зад голямата врата в края на коридора се появиха стълби. Начупения стъклен тунел на стълбището се спускаше надолу по протежението на цялата сграда. Корбел замря уплашено. Ако Мирели-Лира се появеше долу, щеше да го забележи на всяка цена!

Но после си спомни. Докато пътуваха с колата бяха минали покрай една сграда с подобна облицовка. Отвън тя беше като огледало.

Намираше се на третия етаж. Все още не знаеше къде е попаднал, но вероятно беше в някаква обществена сграда.

Както и да е. Докато се добере до тук, ако може да тича като него, старицата съвсем ще е издъхнала. Вероятно ще иска да слезе долу. И него го влечеше натам. Затова пое нагоре. Вратата на четвъртия етаж се спусна пред него, после изхвърча нагоре. Изкачи още един етаж, погледна назад и видя стъпки в праха.

Спря, затаи дъх и се ослуша.

Никакъв звук.

Пое обратно надолу по стълбите, като се стараеше да следва стъпките си. Стигна на четвъртия етаж и когато вратата се спусна, хвърли първо шлема, после скафандъра и накрая скочи сам през нея.

Освен няколко размазани стъпки не остави други следи. Ходилата му потъваха в мекия килим. Обърна се, заличи доколкото можа оставените следи, вдигна шлема и скафандъра и пое изтощено нататък.

Чувстваше, че не му достига въздух.