Свят извън времето

1

Една котешка опашка скочи уплашено от бюрото, когато влязоха в кабинета на Мирели-Лира. Сивкаво-белезникавото й личице ги гледаше уплашено от полилея, където се беше покатерила.

Скафандърът на Корбел беше захвърлен в едно от креслата за гости. Гординг и Мирели-Лира го проследиха, докато поставяше шлема на главата си. Корбел се изкашля и произнесе:

— Тук е Корбел за себе си, Корбел за себе си вика Пирса за Държавата. Обади се, Пирса.

Нищо, нищо и пак нищо…

— Трябва да е в обхвата на радиостанцията. Пирса, обади се, по дяволите!

Гординг дръпна скафандъра и се намести в креслото. Продължаваше да сочи със сребърния бастун към старицата. Но тя като че ли не го забелязваше. Зла и надменна! Тръпки го побиваха като я гледаше.

Корбел подскочи уплашено, когато котешката опашка ненадейно се спусна от тавана право в скута на Мирели-Лира. Приземи се леко като снежинка, сви се с щръкнали уши и погледна присмехулно към Корбел.

Нищо, нищо, нищо, н… Гласът, който чу, беше съвсем слаб, често се губеше.

— Пирса за Държавата, Пирса за Държавата вика Джейбии Корбел. Моля, съобразявайте се с шейсет секундното забавяне в предаването. Корбел, имам много да ти казвам.

— Ух, и аз! Мога да ти разкажа накратко новата история на Слънчевата система. Но кажи ми първо, възстанови ли контрол над планетата Уран? И ако е така, какво смяташ да правиш с нея? — Той се обърна към Гординг. — След минута ще знаем отговора.

— Защо толкова дълго?

— И скоростта на светлината има граница. Уран се намира на трийсет и три и половина светлинни секунди от нас.

Гординг кимна. Не проявяваше видимо нетърпение. Дори бастуна държеше някак небрежно… но острието не изпускаше старицата. Добре. Защото в държанието й се долавяше нещо.

Когато най-сетне Пирса отвърна, гласът му звучеше съвсем равнодушно.

— Да, направлявам планетата, която вероятно се е наричала Уран. Прав беше в предположението, че това е Слънчевата система. След като изгубих връзката с теб, отправих се да изследвам най-близко локализираната аномалия — новата планета между Сатурн и Юпитер. Натъкнах се на спътник с двигател и контролни системи, който реагира на…

— Знам всичко за двигателя! Въпросът е… — той млъкна. От това забавяне направо щеше да полудее. Пирса продължаваше да говори:

— …моите повиквания. Първо трябваше да се справя със защитните системи. В противен случай можех да повредя нещо. Накрая открих някакъв обект, разположен в горните слоеве на атмосферата, който излъчваше мощно в областта на инфрачервения спектър. Обектът се оказа гигантски по размери двигател с термоядрено задвижване, без съмнение конструиран за да премести планетата. А, значи знаеш за него. Чудесно. Вече съм задействал спирачния режим. След двадесет и два дни Уран ще навлезе в орбита на два милиона мили пред Земята. Смятам да преместя Земята по-далеч от Юпитер. Така ще ви поохладя малко.

— Не го прави! — извика Корбел. Припомни си уплашено, че никога не бе разбирал докрай мотивите на Пирса. — Слушай, животът на Земята се е адаптирал към новите условия в продължение на милиони години. Ако отново объркаш всичко, по-голямата част от биосферата ще загине, включително и съществата, в които са се превърнали някогашните хора.

Дори сега старицата сякаш вече изглеждаше по-млада, било в тонуса на лицевите мускули, или заради изгладената кожа на лицето. Корбел отмести поглед встрани от противната усмивка. Вдигна шлема от главата си и произнесе на Момчешки:

— Прави бяхме. Никакво съвпадение. След като ме е оставил тук, Пирса се е отправил да разгледа Уран. Намислил е да възстанови всичко така, както е изглеждало когато е напуснал Земята.

Гординг се облещи.

— Но ледът! Ледът ще покрие…

— Ще ме изчакаш ли поне да свърша? — Той отново нагласи шлема и зачака отговора на Пирса.

— Корбел, не съм длъжен да ти се подчинявам вече — проговори в шлемофоните Пирса. — Приемам заповеди само от Мирели-Лира Зиилашистар, която навремето е била гражданин на Държавата.

Трябваше да се досети по-рано, но ударът го завари неподготвен.

— Предател такъв! — изкрещя той.

Мирели-Лира отметна глава назад и избухна в смях.

Корбел положи шлема на бюрото. Трябваха му няколко секунди преди да възвърне способността си да говори.

— Сега разбирам защо се подхилваше през цялото време. Какво си направила?

Тя очевидно се забавляваше чудесно.

— Опитвах се да се свържа с твоя автопилот. Безуспешно. Преди няколко дни повторих опита. Може би ми помогна това, че механичният преводач използва твоя глас. Часове наред разговаряхме с Пирса за Държавата, за света, за теб…

Тя млъкна, прекъсната от отговора на Пирса:

— Корбел, аз винаги съм бил лоялен към Държавата. Но ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Да пукнеш дано — рече Корбел на шлема. — Чакай малко. Мирели-Лира е при мен. Ще се опитам да я убедя да промени заповедите си. — Той се обърна към Гординг: — Тя се разпорежда с автопилота. Тя управлява и Уран. Не мога повече.

— Трябва да я убедиш да не позволява на Пирса да изпълни замисленото. Това е много важно, Корбел.

— Зная — Корбел затвори очи и се облегна назад.

Би могъл да проследи целия предстоящ процес. Стига да оцелее, ще бъде вечно млад. Ще гледа как Антарктида се покрива с глетчери докато ледът стане дебел една миля. Двамата с Мирели-Лира ще са единствените свидетели на зараждащата се трагедия — как миниатюрните бизони, голокожите полярни мечки, Момчетата и диктите побягват на север, докато загинат сред мразовитите виелици, или умрат от глад и недостиг на витамин Д.

А може би старицата го правеше нарочно, за да си отмъсти? Или би предпочела да има компания? Не, нали сама бе избягала от Момчетата и бе прекарала продължително време в самота… хммм. Къде ли е намирала храна? Има ли въобще нещо в този свят, на което тя държи?

Той отвори очи. Гординг го гледаше с учудено изражение. Странно, но и старицата също.

— Няма ги болките — рече Гординг. — Привикнал бях все нещо да ме наболява. Понякога не ми достигаше дъх. А ставите и мускулите си усещах постоянно. Корбел, открил си го. Отново сме млади.

— Да. Така е.

— Ще се възползваме от благодарността й. Аз ще поговоря с нея. Или пък го направи ти. Бива те за тези работи. Съдбата на света е в твои ръце.

— Само това ми липсваше. — Той затвори очи за миг… само за малко… а после попита Мирели-Лира:

— Как се чувстваш?

— Чувствам се чудесно. Изпълнена със сили. Май ще взема да ти повярвам накрая.

— Добре. Слушай, тогава. — Корбел постави шлема помежду им. Говореше така, че и Пирса да го чува. — Светът е изгорял и пресъхнал, навсякъде, освен в Антарктида. Малкото, което е оцеляло, са предимно тропически растения, пригодени за шест годишни дни и нощи. Ако Антарктида отново се покрие с лед всичко ще загине. Управляващата раса на Земята са — той използва Момчешкия израз. — Момчета, приблизително единадесет годишни, които живеят вечно. Съществува още ограничена група от възрастни човеци, използвани за разплод. Те изглеждат горе-долу като Гординг, или по-млади. Въпреки някои дребни промени, те са истинските продължители на човешкия род… — той се зае да ги описва: бледа кожа, ограничена окосменост…

Мирели-Лира извърна глава и заразглежда Гординг. Трябваше да й разкрие човешкото в него. За щастие основното отличие — ограничената окосменост по главата — изглеждаше нещо естествено при един възрастен човек.

За сега, изглежда, не беше успял да я спечели на своя страна. Той продължи:

— Ако искаме някога отново да възвърнем величието на Държавата, това ще стане само с помощта на групата възрастни — диктите. Момчетата са твърде различни. Казано с други думи, все още има надежда. В момента на всеки мъж се падат по десет жени, но само след сто години съотношението ще се изравни. — Дали да не наблегне на този факт? Май беше събудил любопитството й. — Естествено, в началото ролята ти ще е маловажна, като се има пред вид споменатата диспропорция. Но пък ти ще си единствената жена с напълно окосмена глава. И единствената червенокоса.

— Почакай малко, Корбел. Не е ли истина, че Момчетата управляват възрастните? Не желая да бъда робиня. Какво е станало с Момичетата?

— Момичетата са измрели отдавна.

— Аххх. — Изглежда Мирели-Лира още питаеше омраза към Момичетата.

— Така. А сега са останали само Момчетата и диктите. Можем да накараме всички дикти да се преместят тук, още повече, че у нас е тайната на безсмъртието. Ще дойдат. Зная къде да намерим кораб.

Тя клатеше намръщено глава. Корбел чувстваше, че поне половината от изстрелите са попаднали в целта. Красотата й щеше да блести незасенчена сред всичките тези плешиви жени! И все пак…

— От колко време управляват Момчетата? — попита тя.

— Откакто си избягала с онези затворници в Антарктида. Може би преди милион години.

Зараждащата се младост придаваше известна музикалност на смеха й.

— И сега диктите изведнъж ще се сдобият със свободата си, така ли? Овцата ще се превърне във вълк, защото имаме с какво да ги подкупим?

По дяволите, права беше. Той превключи на друг език.

— Гординг? Ще се разбунтуват ли диктите?

— Да.

— Никога преди не са го правили.

— Опасността бе твърде голяма. А наградата твърде малка.

Може би. Корбел премина отново на английски.

— Той смята, че ще го сторят. Склонен съм да му вярвам. Почакай, изслушай ме. Първо, не са били възпитавани в подчинение. Целта е била единствено да създават нови, усъвършенствани породи Момчета и генетичната им памет е развивана в тази насока. Второ… как по-ясно да се изразя? Виждала ли си човек, който се покланя?

Тя се ухили. Виждала бе да го прави Корбел, проклета да бъде.

— Значи така. Те също се покланят. Но това е по-скоро жест, формалност. В следващия миг се изправят и си продължават по пътя. Момчетата също се покланят един на друг. Според мен, диктите не са се вдигали на бунт през тези милион години, защото не са имали големи шансове за успех. А сега вече имат.

Тя седеше и го гледаше мълчаливо.

— А какво ще спечелиш, когато Пирса премести Земята?

— Мислех… ние сме последните живи съвременници на Държавата, Корбел. Мислех че ще дадем началото на нова човешка раса.

— Адам и Ева, само че този път ще командва Ева. Слушай, Мирели-Лира, дано да можем да се кръстосваме с диктите, защото, да си призная честно, изпитвам ужас от теб. Малко трудно ще изпитам вдъхновение.

— Слабо сексуално влечение?

— Спомни си. Не искаш ли да управляваш диктите? Една сила вече е на твоя страна. Небето е под твое управление. Ето че отново Момичетата властват в небесата.

На устните й се появи бледо зачатие на усмивка (Корбел забравя, че съм управлявала мъжете само с красотата си!) и той реши да използва минималното преимущество.

— Но трябва веднага да промениш заповедите, които си дала на Пирса. Вече е задействал спирачния режим. Премести ли Земята ще дойде краят на света.

Тя се огледа неспокойно.

— Защо да не те накарам да почакаш?

— Но Пирса вече е започнал…

— Подай ми шлема.

— Проклетия спирачен режим. Ето. Чакай малко. — Той стисна шлема с ръце.

— Какво има Корбел? Нали това искаше?

— Хрумна ми една щура мисъл. — Само да не проваля всичко. Съдбата на света е… я млъквай! — Дай ми малко време, за да обмисля всичко. — Когато човек командва джин трябва внимателно да подбира думите си. — Е, добре. Пирса, сега ще ти обясня какво трябва да стане. А после ти ще ми кажеш дали си в състояние да извършиш необходимите промени в курса и какви ще бъдат последствията от предприетите действия. Когато свършим, ще те свържа с Мирели-Лира.

Искам нос Хорн и района около него да бъдат охладени с около петнадесет градуса.

2

Наблюдаваха преминаването на Уран от покрива на най-високата сграда.

Планетата беше значително по-малка, отколкото е била по времето, когато Корбел се е родил. Двигателят й бе изгубил предишната си ефикасност, издухвайки надалеч мегатони от планетната атмосфера, по време на хилядолетията безчислени опити за маневриране. Един газов гигант минаваше на два милиона мили от Земята.

Беше огромен. Сияеше ослепително, съвсем ниско над хоризонта: бяло полукълбо с бледорозов оттенък, опасано и обвито от бури; чиято нощна страна чернееше на фона на звездите. От тъмния й края се подаваше тънък, но ярък виолетово-бял пламък, протягаше се към звездите, където се губеше, озарявайки нощната страна. Пламъкът растеше, разширяваше се и се обагряше в червено, преди да се изгуби съвсем.

Мирели-Лира произнесе нещо, което прозвуча като нежна музика. Нищо чудно, че бе подчинявала толкова много мъже на волята си. „Величествено“ — преведе автоматът с познатия старчески глас. Бялото й наметало беше като неясна бледа сянка в мрака. Корбел стоеше недалеч зад нея. Страхуваше се повече от нея сега, когато вече не беше само една сбръчкана от старост жена. Смело можеше да се твърди, че съдбата на света сега е в ръцете на Норна.

Тази вечер Корбел беше особено неспокоен.

Вдигна шлема в ръцете си и заговори:

— Пирса, как върви? — Почака малко, но отговорът не идваше… и не идваше…

— Пилците, нали знаеш, кога ги броят? — Гласът на автопилота прозвуча необичайно спокойно. — Най-трудното беше да се изчисли нова орбита, която да не пресича пътя на луната, но вече го направих. Новата орбита на Земята ще е леко ексцентрична. Средната температура ще варира с десет градуса по-ниско от преди.

— И това е добре. — Корбел остави шлема. Но само след две минути отново му се дощя да се свърже с Пирса. Гледката на приближаващата се гигантска планета не беше величествена, а ужасяваща.

Но ето, че тя отново го повтори:

— Величествено. Като си помислиш само, до какви висини е била стигнала в развитието си Държавата! А сега са останали само диваци.

— Пак ще си ги възвърнем — утеши я той, а после се разсмя гръмогласно. — Гординг няма представа, че подготвя в Диктаград демографски взрив. Само след три хиляди години отново ще строим междузвездни кораби. Ще имаме нужда от тях. Земята ще е пренаселена.

— Виж, за това не се сетих. А Гординг вероятно се е досетил. Наистина ли вярваш, че диктите ще дойдат тук? Все пак, зад гърба си имат милион годишно робство…

— Ще трябва да дойдат. — Обмислил бе всичко в най-малки подробности. — Само след няколко месеца нос Хорн и град Четири ще се озоват в Темперираната зона. Ще можем да засадим тези места със същите растения, които се срещат в Антарктида, стига да ги пренесем. Антарктика ще бъде доста по-студена, отколкото предполагат Момчетата. Идущите шест години на тъмнина ще трябва да се сгушат в Сараш-Зилиш. А през това време диктите ще се настанят тук.

— Да, добре ще е ако Момчетата ни оставят на мира. Но нали твърдиш, че били страшно интелигентни. Ами ако ни нападнат веднага?

— Да изчакат само няколко месеца и ще видиш каква изненада ще им поднесем! Дотогава Пирса ще е в орбита около нас. Той не ти ли каза? Има едно устройство, с което може да им види сметката отгоре, докато пресичат океана. А те ще помислят, че са Момичетата. И ще се помъчат да изтрият от лицето на Земята хималайските долини и Охотско море. А почакат ли още малко ще започнат дъждовете… много вода ще се излее, когато Земята започне да изстива. Диктаград вероятно ще бъде потопен. Момчетата ще решат, че диктите са се издавили.

От повърхността на Уран бликна виолетово-бял пламък. Сложен беше пътят на Пирса след луните на Юпитер. Нощта блестеше от безброй светлини: дневната страна на Уран, пламъкът, бликащ откъм нощната страна, Юпитер и кръжащия около него рояк спътници. Въздухът беше горещ и влажен, ухаеше на нещо странно и рядко, на цвете или разцъфнало дръвче. Корбел се зачуди откъде ли идва. Да не беше започнал любовния период на китовете? Чистият въздух го удари в главата.

— Корбел?

— Да?

— А какво ще стане, ако диктите предпочетат тихата и кротка старост?

В тъмнината едва различи дяволитата й усмивка. Дяволита ли? Това беше същата онази злонамерена усмивка, само че бръчките вече ги нямаше. А може би и преди е била дяволита?

— Дори и тогава, не ще имат друг избор. — Хрумна му още нещо и той добави. — Искат или не, ще трябва да се преместят тук. Що се отнася до безсмъртието, това вече ще решат сами.

В края на краищата, Корбел се бе старал за тяхно добро. Дано да не греша! Защото, ако след сто години например се окаже, че не съм бил прав, ще бъда жив за да го чуя.

Сянката в тъмнината го запита:

— Как мислиш, дали мъжете-дикти ще ме намират за хубава?

— Да. Не само хубава, но и екзотична. Щом жените им ме харесваха, няма начин мъжете да не харесват теб.

Тя се извърна към него.

— А ти смяташ ли, че съм красива?

— Нали знаеш, че не изпитвам особено влечение към…

— Това не е отговор! — прекъсна го тя. — Не ти пречеше да се въргаляш с техните жени!

Той отстъпи назад.

— Да ти призная честно, от край време изпитвам срах пред красивите жени. И от тебе също. Ако питаш подсъзнанието ми, все едно, че още носиш твоето сребърно бастунче.

— Корбел, осъзнаваш добре, че диктите може и да не понесат промяната в биологичния ритъм. Слънцето изгрява всяка сутрин над град Четири, през цялата година. — Тя го докосна по рамото. — А дори и да надживеят промените, ние с теб ще сме единствените човешки същества. Ако умрем без да оставим потомство…

Искаше да се свие в черупката си, но същевременно нещо в него го подканяше да я доближи. Накрая реши да не обръща внимание и на двете желания.

— Не бързай толкова. Нищо чудно някои от жените-дикти вече да носят в себе си моето потомство. Така ще разберем дали все още принадлежат на човешкия род. Но дори да не са част от него, поне стоят близо.

— Хайде да се прибираме. Задушно е… — Той вдигна ръка към светещия в небето нашественик, но тя го задърпа. — Ако падне върху Земята, нима би желал да гледаш?

— Да. — Но Корбел вдигна шлема и я последва. Отдавна не носеше със себе си сребристото бастунче. Единственото, с което можеше да го заплаши, беше планета, десет пъти по-голяма от Земята.

В асансьора беше прохладно. Вентилацията работеше. Все още се чувстваше с опънати нерви, дали заради приближаването на Уран, или пък от близостта на Норна… Той подсмъркна и преглътна надигащия се в него смях. Ето значи, какво беше подушил на покрива. Никога досега не беше си слагала парфюм.

Качулката й беше отметната назад. Косата й имаше екзотичен изглед: дълга, снежно бяла, разпиляна над огненочервеното наметало. Само бледи следи бяха останали от предишните старчески бръчки. Гърдите й бяха… екзотични, да, приповдигнати, заострени, примамливо оформени под наметалото. Какво щяха да видят в нея диктите — изострена чувствителност, или животинска невъздържаност?

Искаше я. Желанието се надигаше в него като зараждаща се лудост и това го плашеше още повече.

— Парфюм, значи — рече той, но гласът му беше пресипнал.

— Да — отвърна тя. — Не те ли е срам, да ме принуждаваш на подобни методи. Ако ти доставя удоволствие да подронваш гордостта ми, смятай че си успял.

— Нищо не разбирам!

— Феромони. Промених организма си така, че да продуцирам феромони, които да въздействат на сексуалното ти влечение. Феромоните са биохимичните знаци на общуване. — Тя пристъпи напред и сложи ръце на раменете му. — Нима смяташ, че съм искала да стане така…

Но докосването й беше последната капка, за да прелее чашата.

Наметалото й не беше закопчано, с изключение на една връзка и той я скъса. Повече се забави с набедрената си превръзка, защото ръцете му трепереха и накрая зави от яд. Наложи се тя да му помогне. Облада я направо на пода на асансьора, бързо и страстно. Може би й причини болка. Може би искаше да й причини.

Дъхът от парфюма го удари в главата. Нямаше време да търси промените в тялото й. Разгледа я едва когато свършиха. Изминалите петдесет хиляди години бяха оставили неумолимия си отпечатък. Краката, тялото, всички пропорции бяха по-масивни от общоприетите представи за красота през 1970 година. Очите й бяха тайнствени и загадъчни… а устата й пълна и чувствена. Облада я повторно. Не му се противеше, но и не се забавляваше. По-скоро изглеждаше уплашена от огъня, който бе разпалила.

Едва сега Корбел се успокои. Излязоха от кабината на асансьора и се изтегнаха на мекия килим. Третият път тя се качи върху него. Опита се да остави инициативата на нея, да си отдъхне, но когато всичко свърши забеляза следи от пръстите си по кожата й.

— Добре ли си? — запита я леко задъхан.

Норна се засмя. Седнала отгоре му, тя разроши косите му с ръка.

— Аз съм млада. И здрава.

— Използвала си афродизиак.

— Да. Афродизиак. Идеята за феромоните принадлежеше на Пирса.

— Какво? Пирса? Ще го убия! Той… и ти! Вие двамата ме използвате сякаш съм вързоп от рефлекси! — Плачеше му се от яд. — А не като същество, способно да мисли. Така постъпваше и преди с проклетото ти бастунче.

— Забрави бастунчето. Трябва да имаме деца. Ние сме последните. Какво искаш от мен, Корбел?

— Не зная. Попитай ме отново, когато ми проработи главата. Искам да видя сметката на Пирса, а също и на контрольора Пирс. Дали ще се самоубие, ако му наредиш?

— Ще направи каквото трябва. С други думи, ще създаде отново Държавата. Корбел, феромоните не са ли за предпочитане пред бастуна? Кажи де?

— Добре де, за предпочитане са, естествено.

— Тогава, какво повече искаш? Ще ме любиш ли без тяхна помощ? Да кажа ли на Пирса, че желая да изпълни предпочитанията ти?

Искаше да го направи с Мирабела. И всичко да бъде както преди — вечеря в някой ресторант, препоръчан от приятели, след това чаша отлежало бренди и да си легнат в голямото легло. Бяха си купили водно легло малко преди туморът да се захване с тялото му. А ето, че сега лежеше по гръб на килима, в коридора пред асансьора, с най-странната от всички странни жени.

— Причината не е в теб — рече й той. — Искам да си ида у дома.

Тя поклати глава.

— И аз бих искала да си ида у дома. Но не можем. Ще трябва да построим нов дом.

И вече сме се захванали, помисли си Корбел. Може би резултатът ще е доста добър.

— Дори любовните истории се различават една от друга — промърмори замислено той. — Феромони! Божичко, какъв способ да спасим света. Не можеш ли поне да промениш проклетата машина, та да превежда с твоя глас?

— Добре. Още утре — отвърна му старческият глас.

— И ако държиш да запазя разсъдъка си, предай ми контрола над Пирса. Омръзна ми да се разпорежда с моя живот.

— Сега ли?

— Утре. — Имаше още нещо, което би искал да направи. Мечтаеше да стисне проклетото сребърно бастунче и да го натроши с няколко удара в черепната кутия на Пирса. Но както Пирса, така и бастуна можеха да им потрябват срещу Момчетата, ако се появят тук по-рано от предвиденото.

Той се надигна и потърси превръзката… после се отказа, притисна се в тялото на Мирели-Лира и вдъхна от аромата й. Уран вероятно вече беше ги беше подминал и Земята се носеше към своята нова орбита, а спасяването на света можеше да изчака до утре. Защо пък да не използват предимствата на парфюма от феромони, разбира се в малки дози и когато е необходимо…