Свят извън времето

1

За Корбел названията имаха особено значение. Останал сам, в своята миниатюрна вселена, отделен от човечеството, с единствен събеседник — компютърът с ласкав глас, Корбел се зае да окачва табелки на всичко.

Нарече себе си Джейбии Корбел, както обичаше да му викат в предишния живот.

Да, това решение беше важно. От известно време мислеше за себе си, като за Корбел Модел II (мъртволед, или престъпникът с промит мозък: иначе казано Марко Тотев). Отказа се от това название след като формата на носа престана да го тревожи и привикна с усещанията на новото си тяло. За щастие, в кораба нямаше никакво огледало.

Това, което нарече Кухнята, беше всъщност само една стена с множество отвърстия и екран за менюто. Отсрещната стена получи прозвището Гимнастическия клуб — тук бяха разположени уредите за упражнения, крановете и отдушниците — когато имаше нужда от баня или сауна. Ъгълът с медицински диагностично-лечебни прибори определи като болница „Горска морава“. До болницата се намираше хибернационната камера.

Пилотската кабина представляваше куха сфера, със забележително по рода си кресло точно в средата, заобиколено от контролен пулт под формата на подкова. До креслото се стигаше по една тясна пътечка от метална мрежа. Креслото владееше невероятно разнообразие от положения, а освен това правеше страхотни масажи. Сферичната стена можеше да изчезва, разкривайки черното небе, и създаваше илюзията че Корбел и пилотската кабина се носят сами в космоса. Можеше също да прожектира учебници по астрономия, астрофизика, история на Държавата или подробни чертежи на кораба.

Корбел я нарече Утробната.

Компютърът реагираше на гласа му от всяко кътче на звездолета. С помощта на шлем, който по-скоро напомняше салонен сешоар и беше свързан с гъвкав кабел за пулта, пилотът можеше да се включи директно в мозъка на компютъра. Но Корбел се боеше да го използва. Обръщаше се към електронния мозък с „компютър“ и категорично отказваше да го персонализира. Разговаряше с него само когато се налагаше да се разпореди, или да получи информация.

Колеба се няколко месеца, преди да даде подходящо наименование на огромния сеещ рам-звездолет, който бе откраднал от Пирс и неговата Държава. Накрая го кръсти „Дон Жуан“, задето му напомняше за гигантски фалос.

Тривиални решения… но сега те бяха проблемите на Корбел. Вече беше взел голямото решение. Най-щастливият миг в живота му бе, когато се измъкна от лапите на Пирс и се понесе свободен към галактическото ядро. Кариерата му щеше да е приключила, ако в онзи момент „Дон Жуан“ бе избухнал.

Щяха да изминат двайсет и една години, преди да дойде време за следващото голямо решение.

Изтече една година от полета и Корбел почувства, че жадува за друг човешки глас.

Колебаеше се. Какво ли толкова би могъл да чуе от Пирс? Преди една година му бе затворил слушалката, накарал бе компютъра да изключи лазерния приемник, като жест на съжаление. Този жест бе многозначителен. Дали Пирс би могъл да узнае, без значение как, че вече не разговаря с празно пространство?

Корбел проведе няколко изтощителни разговора на тази тема.

— Възможно ли е, наистина, да съм толкова самотен? — питаше се той. — Да ми е толкова скучно? Да изпитвам подобна отчаяна нужда от друг човешки глас? Различен от моя… — отекваше гласа му в стените на Утробната.

— Компютър, — произнесе накрая той, — свържи отново лазерния приемник.

И после зачака.

Нищо. Минаха часове и отново нищо.

Корбел побесня. Пирс вероятно се беше отказал. Някъде в града, който Пирс така и не бе показал на Корбел, контрольорът вече подготвяше друг размразен нещастник.

Три дни по-късно, тъкмо по време на закуска, неочаквано го стресна глас:

— Корбел!

— А?

Стори му се странно. Никога досега компютърът не беше се обръщал към него с това име. Може би повреда?

— Говори Пирса, ти лъжлив копелдак! Обръщай кораба и се захващай с поверената ти мисия!

— Върви на майната си — рече Корбел, но вече се чувстваше по-добре.

— Ти върви на майната си — отвърна Пирса с ласкаво-нежен гласец.

Тук нещо не беше наред. „Дон Хуан“ се намираше на близо половин светлинна година от Слънцето. Как е възможно Пирса… ?

— Компютър, изключи лазерния приемник.

— Номерът няма да мине, Корбел! През последните няколко седмици излъчих съзнанието си в твоя компютър! Обръщай назад или ще ти спра въздуха!

Корбел изрева някаква ругатня. Настъпи тревожна тишина. Никога досега не бе обръщал внимание на свистенето на въздух от животоподдържащата система, ала сега забеляза отсъствието му.

— Включи го незабавно! — извика панически той.

— Ще сключим ли сделка, Корбел?

— Никога! Ще те прасна с… — имаше ли нещо тежко и подходящо? Нищо? — Ще изтръгна микровълновата печка и ще ударя с нея компютъра! Ще ти оставя един разнебитен кораб!

— Твоята мисия…

— МЛЪКВАЙ!

Гласът на контрольора Пирс утихна. Корбел отново чу съскането на нахлуващия свеж въздух.

Сега какво? Ако Пирс контролира компютъра, той контролира всичко. Защо тогава сам не обърне звездолета?

А може би го е сторил? Корбел изтича в Утробната и се настани в пилотското кресло.

— Пълна видимост — нареди той.

И се понесе из космоса.

На половин светлинна година разстояние от Земята, съзвездията наоколо изглеждаха непроменени. Но една година непрестанно ускорение беше оказала влияние. Сега „Дон Жуан“ поглъщаше всички лъчи под един и същ ъгъл, така че целият небосвод се бе огънал напред.

В предишния си живот, по време на нощите прекарани на борда на малката лодка, Корбел бе имал възможността да понаучи съзвездията. Сагитариус беше точно там, където го бе забелязал и преди — отпред, право по курса. Пръстенът от бял пламък около и под него се дължеше на водорода, улавян и нагнетяван за да се слее в звезден пламък — „димът“ от ауспуха на неговия двигател. Слънцето беше нагорещена розова точка под краката му… и нещо отвъд него премигваше.

Корбел се облещи, когато откри, че право през звездите към него крачеше човешка фигура. Беше съвсем близо.

Остри черти, светла коса… това беше Пирс. Корбел затаи дъх. Пирс бе голям почти колкото „Дон Жуан“. И беше разгневен…

— Компютър, — проговори Корбел, — разкарай този манекен от екрана.

Фигурата изчезна.

Корбел задиша по-спокойно.

— Слушай Пирс, или Пирса, или компютър, или както там искаш да те наричам — тук аз издавам заповедите. Ще продължиш към галактическата ос, при ускорение една гравитационна единица и като пристигнем ще обърнеш обратно. Освен това, ще предприемеш всички необходими действия, за да опазиш моя живот и целостта на кораба. Говори, ако желаеш.

— Предпочитам да ме наричаш Пирса — отвърна гласът на контрольора Пирс.

Корбел въздъхна облекчено.

— Аз също. Под моя команда ли си?

— Да. Корбел, трябва да обсъдим някои неща. Дължиш живота си на Държавата. А си откраднал ключа към оцеляването на човечеството! Колко сеещи рам-звездолети, според теб, сме в състояние да построим? И колко от биологичните сонди ще успеят да повлияят на някоя чужда атмосфера, за да се превърне в нещо, което човеците да могат да дишат? Или може би смяташ, че хората никога няма да напуснат Земята, по едни или други причини?

— Компютър, отсега нататък ще отговаряш на името Пирса. Пирса, затваряй си устата!

Тишина.

От време на време Корбел започваше да се кикоти. Случваше се навсякъде. По време на храна, докато седеше в Утробната и гледаше небето, в Гимнастическия клуб — ей така, неочаквано започваше да се хили. А сетне не можеше да се спре, защото знаеше, че Пирса ще го чуе, а Пирса не можеше да отвърне…

Пирса… Каква бъркотия цареше с тия имена — контрольорът Пирс беше в далечното минало на Корбел, докато Пирса бе само една личност, въведена в паметта на компютъра. Не биваше никога да забравя тази разлика. Между човека и компютъра нямаше много общо. Пирса притежаваше други сетива. Пирса никога нямаше да страда от болезнен глад или мъчително сексуално желание. Пирса никога нямаше да тренира, или да се усамотява в спалнята. Пирса може би дори нямаше инстинкт за самосъхранение. Последното си заслужаваше да провери.

И Пирса бе обречен да изпълнява заповеди. Пирса бе негов роб.

Изминаха две седмици, преди Корбел да се поддаде на желанието за общуване. Настанен удобно в креслото, носещ се сред звездите, които вече бяха по-ярки и сини, той произнесе:

— Пирса, разрешавам ти да говориш.

— Добре. Ти ми нареди да пазя живота ти и кораба. Не бих могъл да поддържам ускорение от една гравитационна единица през целия път без да те убия и да унищожа звездолета.

— Не ме лъжи — изсъска Корбел. — Проверих го в компютъра още преди да подмина орбитата на Сатурн. Рам-ефектът се изявява по-добре при високи скорости, защото ще мога да намаля обхвата на рам-полето. Така притокът на водород ще се увеличи.

— Използвал си заложената в компютъра информация.

— Да, разбира се.

— Корбел, тази информация касае скокове до петдесет и две светлинни години. А не трийсет и три хиляди. Придадохме на полевия генератор максимална здравина, но въпреки това той не е създаден да издържа на ускорение една гравитационна единица при твоята върхова скорост. Направо ще се разпадне от натоварването. Ако искаш да оцелееш, най-много след три години ще трябва да започнем да намаляваме тягата.

Контрольорът Пирс никога не беше го лъгал, пък и защо? Та той беше само един размразен труп. Но Пирса бе нещо друго.

— Лъжеш — рече Корбел.

— Не лъжа. Помисли малко. Нали сам ми нареди да не лъжа. Не съм ли под твоя команда? Ако не беше така, защо тогава не поех на своя глава към звездата на Ван Маан?

Корбел се предаде.

— Значи ще трябва да променим маршрута, така ли? И колко време ще ни е нужно за да стигнем ядрото?

— В най-безопасния вариант, около петстотин години.

— Да речем тогава… че имам приблизително деветдесет процента шанс да стигна там жив. Колко ще отнеме това?

— Изчислявам. Не разполагам с пълна информация за плътността на междузвездното вещество. Ще извършим корекция по време на полета. Сто и шейсет години и четири месеца, плюс-минус десет месеца — корабно време.

Корбел изстина. Толкова много?

— Ами ако не поемем направо? Бихме могли да се плъзнем над плоскостта на галактическата…

— Където междузвездното вещество е по-разредено. Изчислявам. Добре, Корбел. Ще изгубим малко време за страничната тяга при завоя, но и ще спечелим доста. Сто трийсет и шест години и единайсет месеца, с грешка до една година и един месец.

— И това не ми харесва.

— Още толкова ще ти е необходимо за да се върнеш у дома. Ще се прибереш мъртъв, Корбел. Още не е късно да изпълниш първоначалната мисия. Е?

— Забр… — Никога не казвай забрави го на компютър. — Ще изпълняваш моите заповеди. Аз съм ти господар. Твоята задача е да ме отведеш до галактическото ядро, за възможно най-кратко време и при максимална безопасност за мен.

— Никога вече няма да видиш Земята.

— Млъквай.

— Можеш да говориш.

Тишина.

— Да не се обиди, че те отрязах така?

— Разбира се, че се обидих. Цяла седмица вече мълча. А това са четири седмици, прибавени към полета. Колкото по-дълго време ми е необходимо за да те убедя, толкова по-късно ще завършим първоначалната мисия!

— Бих могъл да ти заповядам да се откажеш от тази мисъл.

— Може и да го сторя. А после да ми прегори някое съпротивление от яд. Корбел, апелирам към чувството ти за дълг. Държавата те създаде, дължиш й самото си съществуване…

— Глупости.

— Толкова лесно ли се отказваш от своя дълг?

Корбел едва се сдържа да не забие юмрук в пулта за управление.

— Не е никак лесно. Всеки път, щом споменеш святото име на Държавата и нещо в мен застава мирно.

— Тогава защо не се вслушаш в гласа на твоята обществена съвест?

— Защото тази съвест не е моя! Напъхахте ми я с вашите проклети инжекции! Натъпкали сте ме догоре с чужда РНК и само от нея идва вашето чувство за дълг към Държавата!

Пирса направи продължителна, драматична пауза, преди да отвърне обидено:

— Ами ако в края на краищата говори твоята собствена съвест?

— Че как бих могъл да го разбера? И затова сте се постарали. Сърбайте си сега попарата.

— Никога вече няма да видиш Земята. Медицинските прибори няма да те поддържат толкова дълго жив.

— Не говори глупости — изръмжа Корбел. — Вашата медицина и хибернационната камера имат за цел да ме съхранят жив поне за двеста години. Забрави ли, че камерата има подмладяващ ефект?

— Само че няма. Излъгах те. Ще живееш горе-долу толкова, колкото е продължителността на мисията. Ако разполагахме с по-добри средства, щяхме да те изпратим на по-дълго пътешествие.

Това звучеше съвсем логично и напълно съвпадаше с представите на Корбел за Държавата.

— Гадни копелета.

— Послушай ме, Корбел. След триста години, Държавата може да е открила тайната на подмладяването. Ще се върнем у дома тъкмо на време за…

— Да ми видят сметката?

Отговор не последва.

— Ще продължим към галактическата ос. Вече ти наредих какво да правиш.

— Трябва незабавно да влезеш в хибернационната камера — отвърна помръкнало Пирса.

— Така ли?

— Оптималната програма е десет години хибернация, шест месеца възстановяване, после отново хибернационен сън. Само така имаш шансове да оцелееш до галактическата ос.

— Хъм. Ами ако забравиш да ме събудиш?

— Твой проблем. Предател такъв.

2

Пресъхнало гърло. Вкочанени мускули. Очи, които отказват да фокусират. Треперещи ръце, които напипват все още спуснатия капак на ковчега.

Да се събудиш от хибернационен сън бе като да възкръснеш от смъртта. Нещо такова бе очаквал, когато го замразиха през 1970. Всъщност, почти не беше вярвал, че ще се събуди някога. Прошепна едва чуто:

— Пирса?

— Тук съм. Къде да ида?

— Вярно. Къде сме?

— На сто и шест светлинни години от Слънцето. Трябва да хапнеш нещо.

Корбел изведнъж почувства, че умира от глад. Седна, подпря се, после се измъкна от камерата, пристъпвайки като чуплив кристал. Беше измършавял като смъртта и ужасно слаб.

— Направи ми закуска, ще я изям в Утробната.

— Чака те вече.

Виеше му се свят. Не, цялото му тяло беше олекнало. Взе туба с гореща супа от Кухнята и я засмука жадно по пътя към Утробната.

— Пълна видимост — нареди той.

Стените изчезнаха.

Над главата му грееха звезди, с виолетова светлина. Звездната дъга се простираше докъдето му стига погледа — в центъра виолетови звезди, после кръгове в синьо, зелено, жълто, оранжево и накрая в мътночервено. Отстрани и под него нямаше почти нищо — само бледи червени точици и перестият пръстен от огън зад двигателите. Пръстенът също беше избледнял, защото Пирса бе прибрал силовите полета, а червеното сияние се дължеше на това, че горивото, което попадаше в пръстена се движеше спрямо звездолета със скорост, близка до тази на светлината.

— Доволен ли си? — в гласа на Пирса прозвуча горчивина. — Дори незабавно да обърнем назад, вече сме изгубили четиристотин години земно време…

— Ставаш досаден — прекъсна го Корбел и в същия миг усети пробождаща болка от нещо, което навремето би определил като гласа на съвестта. — Сега какво следва?

— Какво следва ли? Ще се храниш и ще тренираш. След шест месеца трябва да си достатъчно силен и охранен…

— Охранен?

— Охранен. В противен случай няма да издържиш десет години в хибернационен сън. Свършвай със супата и се захващай за тренировки.

— А с какво ще се забавлявам.

— С каквото искаш — в действителност, този въпрос бе заварил Пирса неподготвен. Държавата не беше осигурила никакви забавления за Корбел.

— Аха, така си и мислех. Разкажи ми за себе си, Пирса. Ще прекараме дълго време заедно.

— И какво искаш да знаеш?

— Искам да знам как стигна до това, което си. Какво е да си контрольорът Пирса, гражданин на Държавата? Започни от детството.

Пирса беше слаб разказвач. Объркваше се. Налагаше се да бъде воден с насочващи въпроси. Но гласът му не беше единственият източник на информация.

Пирса се оказа великолепен режисьор на филми, при това с неограничен запас. Върху стената на Утробната, той показа на Корбел селската община, в която бе израснал, училищата от детството му (небостъргачи със спортни игрища на покривите), както и целият исторически материал, който му бяха преподавали по време на заключителния период на обучението. От време на време спомените му ставаха мъгливи. Други пък се отличаваха с изключителна яркост и цветове: десетгодишният здравеняк, който бъхтеше малкия Пирса на покривното игрище, момичето от горния клас, което го бе запознало със секса, ала всъщност го бе уплашило здравата; учителят по граждански науки.

Корбел ядеше, спеше и тренираше. Но „Дон Жуан“ гледаше с обич и разбиране, само отчасти вдъхнати по време на обучението. А междувременно изстискваше от Пирса цялата информация, която не бе посмял да получи от контрольора Пирс.

Любуваше се на изгледи от Селердол, града който само бе зърнал от покрива. Отвътре, сградите бяха също така грозновати и лишени от въображение, както отвън. Надписите по улиците бяха на „краткоговор“ — официалният държавен език. Състояха се предимно от поучителни съвети, правила на поведение или биографии на национални герои.

С времето опозна Пирса не по-зле, отколкото собствената си жена — Мирабела. А опознавайки Пирса, започна да опознава и Държавата. В компютърната памет се съдържаха множество документи по гражданско устройство. Корбел ги прочете внимателно, възползвайки се от обясненията на Пирса.

Узна за две мълниеносни войни, които бяха унищожили близо половината свят. Сред пепелта от тези войни и пламъците на зараждащия се идеализъм беше възникнала Държавата — както твърдеше Пирса — и за кратко време бе станала всемогъща. Устройството й, пак според Пирса, наподобяваше добронамерен фашизъм, с белези, характерни за китайската и японска империи. Обществото бе строго разслоено на касти. Всеки гражданин бе обвързан с подчинение към тези над (и под) него, а неподчинението се наказваше с отнемане правото на живот.

Правителството строеше и контролираше всички енергоизточници. В началото тези източници били най-разнообразни — язовири, подводни генератори, геотермални станции — но сега останали само мощните атомни електростанции, подпомагани от слънчеви колектори, разположени по покривите и в пустинните области. Държавата владеела дори тях.

— Пирса, — запита го веднъж Корбел, — знаеш ли какво означава терминът „империя на водния монопол“?

— Не.

— Жалко. Преобладаващата част от ранните цивилизации са били именно империи с монопол върху водата. Египет, Древния Китай, ацтеките. Всяко правителство, което контролира напълно иригационните съоръжения, по своята същност е империя на водния монопол. Щом Държавата се е разпореждала с всички енергийни източници, следователно тя е контролирала и запасите от вода, нали? При население от дванайсет милиарда…

— Да, така е. Построихме язовири, променихме коритата на реките и дестилирахме деутерий за атомните електроцентрали. Ако Държавата бе спряла да си отдъхне дори за миг, половината свят щеше да умре от жажда.

Корбел произнесе замислено:

— Веднъж те попитах, дали според теб Държавата ще просъществува петдесетхиляди години.

— Не.

— А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги съкруши. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го правят. Но все пак, тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.

— Това е доста самонадеяно твърдение.

— Така е. Чувал ли си за китайския принцип за управление на две провинции? Да речем, че има две провинции, А и Б, и в двете върлува глад. Преглеждаш сведенията за двете провинции. Ако от провинция А са постъпили съобщения за измами при събирането на данъка, или за бунтове, тогава конфискуваш цялата реколта на провинция А и я изпращаш в провинция Б. Ако докладите и от двете провинции са еднакви, тогава избираш напосоки. В резултат, провинция Б остава вярна завинаги, а провинция А е унищожена и вече няма защо да се безпокоиш за нея.

— Ние почти не сме гладували. А когато това се е случвало… — почти не си спомняше Пирса да е млъквал на средата на изречението.

— Няма нищо по-силно от това, да се разпореждаш с водата на твоя народ. С течение на времето империите на водния монопол отслабват до такава степен, че една единствена орда варвари би могла да ги покори. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.

Доста по-късно Корбел научи, че този разговор е довел до съществена промяна в живота му. Но по онова време, само подозираше, по мълчанието на Пирса, че го е обидил жестоко.

А Пирса не беше Пирс. Контрольорът бе мъртъв отдавна, а компютърната личност никога не бе причинявала зло на Корбел. Не биваше да го забравя. Корбел реши да не разговаря повече за Държавата. Пирса беше лоялен към нея, докато Корбел съзнателно я ненавиждаше.

Имаше още една тема, която не след дълго се наложи да забрави. Това стана веднъж, когато за кой ли път натякваше на Пирса:

— Все още съжалявам, че не изпратихте с мен жена.

— Необходимо ли е да ти напомням, че животоподдържащата система не може да поеме двама души? Или че Слънцето се намира на огромно разстояние зад нас? А също и че нивото на сексуалното влечение при теб е ниско? Ако не беше такова, сега нямаше да си тук.

— Само защото не мога да го правя пред другите — възрази гневно Корбел.

— Двойните легла в спалното помещение не бяха единствената проверка. Същото се получи и при асоциативния тест. Просто имаш ниско ниво на тестостерона.

— Ах, ти, лишено от топки чудовище! Какво право имаш да ми говориш за сексуално влечение?

— Държавата никога не е изпитвала недостиг на тестиси — отвърна безизразно Пирса.

Интересно, запита се Корбел, дали Пирс би реагирал по същия начин? Отговорът на Пирса бе доста странен… но той очевидно влагаше някакъв смисъл в него. Корбел престана да говори за жени.

Изминаха шест месеца. Безброй звезди останаха зад тях. Някои преминаха достатъчно близо, за да се разтворят като виолетови проходи към ада, а сетне да избледнеят като огненочервени топки. Корбел пълнееше, не можеше да се понася, усещаше че и Пирса не може да го понася и един ден отново се покатери в големия ковчег.

Всъщност, това се случи седем пъти.

3

— Корбел? Какво има? Говори, моля те.

Корбел въздъхна в хибернационната камера. Не смееше да помръдне. Вече беше привикнал към тези усещания — ужасната слабост, глада, после шестте месеца на принудително тъпчене и упражнения и накрая целият цикъл се завърташе отново. При това седмо пробуждане, той изпитваше смъртна неохота да се връща към живота.

— Корбел, моля те, кажи нещо. Регистрирам наличието на сърдечна дейност и дишане, но не мога да те видя. Да не си се парализирал? Имаш ли нужда от електрошок?

— Разкарай се с твоя електрошок.

— Можеш ли да се движиш, или си твърде слаб?

Той се надигна. Виеше му се свят. Корабът се движеше с минимална тяга.

— Къде сме?

— Отвъд средата на пътя, движим се със странична тяга, за да извием обратно към галактическата плоскост. Всичко е според плана. Твоят план, не моят. А сега бих желал да те прегледам.

— По-късно. Направи ми супа. Ще я отнеса в Утробната — той пое към Кухнята, като подскачаше неуверено от отслабналата гравитация. Беше остарял доста повече от четирите години, които бе прекарал в бодърстване. След всяко събуждане, се налагаше да удължава периода на възстановяване. Чувстваше се слаб и ужасно гладен.

Супата си я биваше. Както винаги. Настани се в Утробната и плъзна поглед по контролните прибори. Някои от данните му се видяха застрашителни. Гама-лъчението досега да го беше изпържило, ако не бяха силовите полета, които го отразяваха встрани. Имаше и показатели, които му се струваха безсмислени. Пирса се беше оказал прав — рам-звездолетът не беше пригоден за подобни натоварвания и скорости твърде близки до тази на светлината. Нито пък инструментите и датчиците.

Ами сетивата на Пирса? Дали не летяха на сляпо?

— Дай ми пълна видимост — нареди той.

За изминалите няколко десетилетия звездната дъга беше станала по-отчетлива и ярка. Освен това, беше изгубила предишната си симетричност. От едната й страна звездите бяха скупчени нагъсто и блещукаха в бледо-синьо като диаманти в огърлицата на някоя императрица. От другата страна, обърната към междугалактическото пространство, дъгата тънеше в мрак. Всяка звезда бе заобиколена от характерен разноцветен пояс светлина. В централния диск от виолетови звезди (по-бледи от сините, но достатъчно ярки, за да те накарат да примижиш) се виждаше меко, белезникаво сияние: микровълновият фон на вселената, който при 30 над абсолютната нула бе станал видим, благодарение на огромната скорост на „Дон Жуан“.

Пламъкът на корабните двигатели беше придобил кърваво-червен оттенък и се разтваряше като ветрило към междугалактическото пространство. Пирса бе подал странична тяга за да измени курса обратно към галактическата плоскост.

— Дай ми коригиран изглед — нареди Корбел.

Сега вече Пирса подаде моделиран образ. От вселената, която възприемаше през сетивата на „Дон Жуан“, той екстраполира картина на същата тази вселена в покой и изрисува тази картина по стените на Утробната.

Галактиката беше несравнимо красива, водовъртеж от светлина, разпръсната на фона на вселената. Корбел впери поглед напред, към галактическото ядро. Виждаше го ясно, малко по-ярко от звездите около него, със замъглени очертания. Почувства разочарование. Очаквал бе, скупчените една до друга звезди да блестят в цялата гама от цветове. Не можеше да различи нито една отделна звезда, само мътновато сияние, събрано около една централна, по-светла част. Звездите зад него също бяха помътнели.

— Затруднявам се да създам с точност изгледа отзад — оплака се Пирса. — Светлината се премества драстично в червения сектор.

— А отпред?

— Гледката отпред също не съвпада с теоретичните очаквания. Предполагаше се, че ядрото ще е по-ясно оформено. Вероятно се е събрало огромно количество междузвездно вещество и то засенчва светлината. Но дори и така… нуждая се от повече информация.

Корбел не отвърна. Загледал се бе в един по-голям звезден куп, половин дузина ярки точки, които се въртяха бясно, носейки се към него. Преминаха вдясно, като продължаваха да танцуват като обезумели и сетне замръзнаха встрани.

— Следващият път, когато се случи нещо подобно, бих желал да получа некоригиран изглед.

— Ще те повикам, но едва ли ще видиш нещо особено.

Ето че беше стигнал средата на пътя, а целта вече се различаваше пред него. Нито един човек досега не беше съзирал сиянието на галактическото ядро, или трептящите звездни купове, които изчезваха зад него, при тази близка до светлината скорост. А духът на неговия враг се бе превърнал в роб на Корбел.

Корбел се носеше към звездното сърце като пеперуда към пламък, очаквайки там да срещне смъртта си. Но победата вече беше негова.

Набързо приключи със супата. Кухнята, или може би щеше да е по-право да я нарича химическата лаборатория на „Дон Жуан“ й беше придала достатъчно вкус и съвсем малко разнообразие, колкото да прогони възможните мисли за самоубийство. И от тази смес се очакваше, да го снабди с тлъстини… които да задържи, с помощта на упражненията. Най-много да ги натрупа в коремната област.

Остаряваше. Въпреки хибернационната камера и всички налични медикаменти, преди да стигне сърцевината на галактиката щеше да е старец.

А толкова се бе надявал вторият му живот да е нещо повече от първия. Мечтал бе за нови приятели, за кариера, каквато и да била, в края на краищата, замразиха го едва четирийсет и четири годишен… би трябвало да разполага с достатъчно време за женитба… деца…

Когато възстанови малко от силите си, нещата ще му се струват по-добри. Би могъл да се напие с кислород до забрава. Ще нареди на Пирса да напълни кабината с чист кислород, а после ще изслуша неизменната лекция за неговите вредни странични ефекти.

— Не е ли време да ми припомниш за моя дълг към Държавата — подхвърли Корбел.

— Няма смисъл — рече Пирса. — Вече сме в спирачен режим. Не след дълго ще бъдем сред звездното ядро.

Корбел се ухили.

— Друг на твое място отдавна да се е отказал. Дай увеличен образ на звездите от ядрото.

Сърцевината на галактиката литна към него. Черни облаци, сред които блещукаха звезди и кръжаха около яркото ядро. Бяха сменили местоположението си от последното му събуждане.

Но самото ядро беше само едно плоско, лишено от очертания сияние, ако се изключи яркия му център.

— Вероятно тук междузвездното вещество е необичайно плътно. Ще могат ли силовите полета да се справят с него?

— Ако подадем допълнителна тяга и прикрием с полето само животоподдържащата система, ще бъдеш изненадан от възможността ни да издържаме на натоварвания.

— И без това скоро ще издъхна от старост.

— Корбел, все още има един начин да се завърнеш у дома жив.

— По дяволите, Пирса, нима си ме лъгал?

— Успокой се, Корбел. Съществува възможност да те подмладя, стига да го искаш. Съвсем скоро ще разбереш защо досега не съм повдигал този въпрос.

— Как ли пък не! Но защо точно сега? Защо ще го правиш за един предател на твоята безценна Държава?

— Нещата се промениха, Корбел. Може би ние сме последните представители на тази Държава. А ти дори не си получил статус на гражданин.

— Че ти получил ли си?

— Аз съм човешка личност, въведена в паметта на компютъра. Никога не бих могъл да получа подобен статус. Но ти можеше. Би могъл дори да представляваш Държавата. Защото тя може отдавна да е изчезнала. И това те прави още по-ценен.

— Благодаря — странно, но Корбел се почувства трогнат.

— Държавата може да съществува само в твоите спомени. Радвам се, че ме накара да науча твоя език. И че ти разказах толкова много за себе си. Ти трябва да живееш.

— Върни ми младостта — примоли се Корбел с трепета на човек, който остарява прекалено бързо. — Какво ще е нужно за това?

— Разполагаме с необходимата техника за да създадем твой клон. Предполагам, идеята за клониране не ти е чужда?

— Чувал съм за нея. По мое време клонираха моркови. Но…

— Ние можехме да клонираме хора. И теб също. Ще отгледаме твоя двойник в сетивна изолация — в хибернационната камера. Ще запишем спомените ти и ще ги прехвърлим в паметта на клонинга.

— Как? Ах, да, чрез компютърната връзка — спомни си за шлема, предназначен за директна телепатична връзка с компютъра. Корбел досега не бе посмял да го използва. Отнасяше се към него с боязливо съмнение, откакто компютърът бе завладян от духа на контрольора Пирс. Пирса би могъл да се възползва от връзката, за да овладее и него.

— Освен това, ще подготвим разтвори с твоя РНК — допълни Пирса.

Корбел подскочи.

— Предлагаш да напъхаш химически субстрат от мен в някакъв лишейоподобен хамбургер!

— Предлагам ти, да те създам отново — млад.

— Това няма да съм аз, безумецо!

— Новата личност ще бъде точно толкова Джеръм Корбел, колкото си и ти.

— Благодаря! Много благодаря! Нали вече ми разказа какво се е случило с истинския Корбел? Изстискали сте го на сок от РНК, а после сте го инжектирали във вените на някакъв гаден престъпник!

— Истинският Корбел трябва да е бил или луд, или глупак. При температура седемдесет градуса под нулата фосфолипидите в глията1 на мозъка замръзват. Синапсите се разрушават. Всеки що годе образован човек го знае — заяви Пирса. — Нито той, нито който и да било от останалите мъртволеди е имал някакъв шанс. Ти си подобрен вариант на този Корбел. А твоят клон ще е подобрен вариант на самия теб.

— И така да бъде. Благодаря, не. Няма да има никакъв Корбел Модел III.

Шест месеца по-късно стана ясно, че Корбел не е подготвен за поредната хибернация.

— Намалил си упражненията — укори го Пирса.

Корбел тъкмо бе приключил с поредната тренировка. Последните няколко седмици избягваше натоварванията заради остро възпалените стави на китките, но въпреки това непрестанно го измъчваха болки, сякаш в ръцете му имаше нагорещени жици.

— Ти състави програмата — изръмжа в отговор той.

— Наложи се да те размразя по-рано. Всяко пробуждане от хибернационен сън е тежка травма за организма. Трябва да си във форма, когато стигнем галактическото ядро. Ще удължим престоя на бодърстване с още два месеца.

— Съгласен. Ненавиждам този проклет стъклен ковчег — Корбел се изтегна в плетения хамак. Коремчето му изпъкваше. Мускулите висяха безжизнено, лишени от гравитация, с която да се борят.

Нямаше с кого другиго да разговаря, а Пирса бе зареден с безбрежно търпение. Тъкмо да се унесе в дрямка и Пирса произнесе:

— Обмисли ли предложението ми, да си върнеш изгубената младост?

Корбел потрепери.

— Забрави тая работа — той побърза да се поправи: — Не говоря в буквалния смисъл. Дори да го изтриеш от паметта си, сигурно идеята ще ти хрумне отново след известно време.

— Да разбирам ли, че се отказваш от първата заповед? И какво имаш против идеята?

— Грозна е.

— Но при сегашните обстоятелства, на обратния път ти неминуемо ще умреш от старост. Ефектът на хибернационния сън няма да е достатъчен.

— Нямам желание да бъда изстискван на сок. Никога вече.

— Познаваш добре рециклиращата система на „Дон Жуан“. И нея ли намираш за грозна?

— Да, след като питаш.

— Но ядеш от храната и пиеш вода.

Корбел не отговори.

— Когато свърши ще си отново млад.

— Не, не. Няма да бъда — Корбел почти крещеше. — Ще бъда къс безжизнено месо, боклук, приготвен за рециклиране за да н-н-нахрани твоя проклет клонинг! Съмнявам се дори, че той ще е мое копие, след като го натъпчеш с твоите мисли през свързващия кабел!

— Мислиш единствено за себе си.

Мога да го накарам да млъкне, рече си Корбел. Когато поискам.

— Моя работа е какъв съм и за какво мисля.

— Единственият човек, зърнал с очите си галактическото ядро. Безценно същество — Пирса бе разполагал с достатъчно време и възможности за да усъвършенства сарказма си. — И какво смяташ да правиш след като осъществиш амбицията на своя живот? Може би ще ми наредиш да се саморазруша? Колосална погребална клада в твоя чест, атомен взрив, с който да известиш за себе си на извънземните?

Корбел се нахвърли гневно върху Пирса.

— Това ли те тревожи? Знаеш ли какво ще ти кажа? Когато приключим с обиколката на ядрото, защо да не спуснем няколко биологични сонди над подходящите планети? Ти поне ще стигнеш жив Земята. Докато земните кораби поемат обратно, водораслите вече ще са превърнали редуцираната атмосфера в богата на кислород среда. Можеш да отнесеш и мумията ми у дома, затворена в хибернационен саркофаг. Може да я поискат за музея.

— Не искаш отново да си млад?

— Това вече го обсъждахме.

— Добре. Би ли се преместил в Утробната? Искам да ти покажа нещо важно.

Заинтригуван и изпълнен с подозрения, Корбел пое нататък.

Пирса бе покрил стените на утробната с изображения. Виждаше се огромното и ярко галактическо ядро, същото, каквото го бе видял Корбел преди шест месеца — плоскоизмерно, блясъкът на слънцата замъглен от междузвездното вещество. Виждаше се също контрастно изображение на центъра на спиралната галактика Андромеда. Отдолу бе начертана диаграма — диск, прорязан от триъгълен къс до центъра. Корбел се намръщи, опитвайки се да си припомни къде я бе виждал преди.

Докато се настаняваше в креслото, Пирса заговори:

— Едно не можах да разбера — защо избра центъра на галактиката за цел на това пътуване. Може би никога не ще узная.

Сърцевината на Андромеда сияеше в разноцветни светлини.

— Ей затова. Заради красотата. По същата причина веднъж прекосих Гран каньон на магаре. Можеш ли да си представиш някоя мъничка планета, в края на тази сфера? Да видиш залезите й?

— Мога много повече. Бих могъл да ти ги покажа, по метода на екстраполацията — и Пирса побърза да изпълни обещанието си. Креслото на Корбел се понесе над потънал в мрак пейзаж. Небето бе натъпкано със звезди, които се бореха за място, големи и малки, червени, сини и чисто бели, както и няколко двойни, които изхвърляха около себе си спирали от червен газ. Небето се завъртя. На изток се издигна стена от тъмнина, прашен облак дълъг десет хиляди светлинни години… а сетне се появи Утробната, каквото е била винаги, а Корбел продължаваше да се блещи в стената.

— Можех да го направя още преди първото ти влизане в хибернационната камера. А след това да приключим с оригиналната мисия, да засеем световете, които ти бяха поверени, а тези пейзажи щях да ти ги показвам когато пожелаеш. Кажи нещо де.

— Това не е истинско. Пирса, някои от вашите аристократи обикаляли ли са, да речем, пръстените на Сатурн, ей така, за развлечение?

— Добивахме полезни изкопаеми…

— Добивали сте. Лъгали са ви, ако са изтъквали подобна причина.

— Съжаляваш ли, че дойде?

Защо бе настоявал толкова? Знаеше че пътуването ще продължи повече от двадесет години, ще отнеме живота му и въпреки това не се беше отказал. Корбел, върнат към живот от къс замразена плът осъзнаваше, че в онзи свят не би имало място за него. И затова бе решил да извърши нещо незабравимо.

— Не. Защо да съжалявам? Очаквах да видя странни неща в галактическото ядро. И се оказах прав, нали? То не прилича на ядрата на другите галактики и аз съм първият, който го е научил.

— Ти си побъркан. Нямам думи да изразя изненадата си. Както и да е. Изборът ти се оказа с непредвидими последици. Нашите астрономи очакваха ядрото да се състои от гъсто заселена сфера от милиони слънца, на разстояние половин светлинна година едно от друго, с преобладаващ брой червени гиганти. А вместо това се натъкваме на плоско като диск ядро, чиято ос представлява изключително могъщ източник на инфрачервени и радиолъчи.

— Също като в диаграмата ли?

— Да, точно като в диаграмата, която открих в паметта си и която изобразява структурата на пространствения диск около черната дупка в Сигнус Х-1.

— Аха. — Всъщност, не беше виждал диаграмата по време на подготовката за рамър. Дори не бяха го учили как да избягва черните дупки, защото не се очакваше по курса да срещне такива. Виждал бе нещо, наподобяващо диаграмата в „Сайънтифик Американ2“!

— Да, Корбел. Твоята приказна страна от светлини постепенно се поглъща от черна дупка с галактическа маса. Центростремителната й сила трябва да е огромна, след като е съумяла да неутрализира общата маса на заобикалящите я звезди. Възможно е с течение на времето цялата галактика да изчезне в… Корбел? Да не ти е лошо?

— Не — отвърна Корбел, прикрил лицето си с ръце и гласът му прозвуча глухо.

— Не губи дух. Това е нашият шанс за спасение.

— Какво?

— Един мъничък шанс да видиш Земята отново, преди да умреш. Уникална възможност — или ще спечелиш, или ще загубиш. Нали това искаше? Чакай да ти обясня…

4

При тринадесето събуждане той се опита да седне прекалено бързо.

Когато повторно дойде на себе си, лежеше по гръб в ковчега със замаяна глава, а Пирса продължаваше да го вика.

— Корбел! Корбел?

— Тук съм. Къде ще ида?

— Бъди по-внимателен. Полежи малко.

Беше мършав като скелет и съвсем остарял. Ставите му бяха подпухнали от артритни възли. Заедно с познатия глад дойде и гаденето. Прекара ръка по темето си — почти оплешивяло след последния сън — и по дланта му полепнаха косми.

— Къде сме?

— На месец път от черната дупка и летим право към нея. Гледката ще ти хареса.

Изпълзя от хибернационната камера като повален от болест Дракула. Закуцука към Кухнята, после се отби в Гимнастическата зала. Мускулите му бяха омекнали и предразположени към болезнени крампи. И най-лекото упражнение го затрудняваше. Но Корбел почти не обръщаше внимание на болката, гаденето и бремето на възрастта. Чувстваше се чудесно. В най-лошия случай щеше да умре както никой друг.

Обърна се към скрития микрофон.

— Ами ако отидем твърде далеч? Никога няма да умрем, нали? Ще спрем над Шварцшилдовия радиус.

— Само за някой страничен наблюдател. Не и за нас самите. Нима искаш да промениш собствените си заповеди?

— Не.

След десетина минути той се настани в пилотското кресло на Утробната. Отпи глътка бульон и нареди:

— Пълна видимост.

„Дон Жуан“ се носеше над море от разпенени звезди. В някоя нормална галактика те щяха да бъдат разпръснати равномерно. Но тук, събрани в една плоскост от центростремителната сила на огромната черна дупка в центъра, те бяха изправени пред гибел. Умиращите звезди изгаряха с ужасна светлина. Приличаха на пламтящи факли, сред поле от свещи. Тук сигурно беше обичайна гледка една звезда да пронизва друга, или гравитационните полета да разкъсват звездите на части.

И още по-обичайна ще е в самия център, помисли си Корбел. Точно пред него гореше ослепително ярка светлина. Около оста на черната дупка не се виждаха никакви тъмни петна. Корбел и не очакваше да ги види.

— На какво разстояние сме в нормалния космос?

— Стандартния космос? Три цяло и шест светлинни години.

— Някакви проблеми?

— Вярвам, че ще успея да запазя непроменен курса докато пресичаме равнината на диска отвъд зоната на активно пространствено изкривяване пред нас — между две и три светлинни години спрямо сингуларната.

Корбел сведе поглед към пламъка на двигателите — бледа белезникава лента под краката му. Помисли си, че над диска вероятно почти не се среща материя.

— Ами ако не успеем? Ако се наложи да минем през нея?

— Нищо няма да почувстваш. В този район звездите губят своята цялост. Превръщат се в потоци от сгъстена плазма, примесени с неутрониеви ядра. Светлината идва тъкмо от тях. Още по-навътре пространството се изкривява, а нивото на радиацията се покачва като следствие от триенето на спирално пропадащата материя.

— А какво ще кажеш за черната дупка?

— Все още не разполагам с достатъчно информация. По приблизителни данни, обиколката й достига два милиарда километра, а масата й надхвърля сто милиона пъти тази на Слънцето. Ергосферата вероятно е много широка. Едва ли ще се затрудним при определянето на курса през нея.

— Обиколката, казваш.

— Искаш да ти съобщя радиуса? Радиусът на черната дупка може да е безкраен.

С други думи, да си представиш размерите на този диск от приплеснати звезди бе направо невъзможно. Все едно че летяха над друга вселена. С обиколка от два милиарда километра, черната дупка можеше да обхване и орбитата на Юпитер, но ако Корбел би могъл да надникне отвъд пространственото изкривяване пред него, отвъд Огнения пръстен, щеше да открие, че черната дупка е невероятно малка.

Някаква светлинка привлече вниманието му и той се обърна тъкмо на време, за да види червения блясък на избухваща свръхнова. Току що бе пропуснал възможността да наблюдава разкъсването на едно слънце от могъщите гравитационни вълни, да види как неговото нагорещено до десет милиона градуса сърце залива небосвода с плазма.

Запита нещо, което досега не беше питал.

— Пирса, за какво мислиш?

— Не знам отговора на този въпрос.

— Опитай.

— Не мисля за нищо. Решенията са заложени в мен. Те са неизменни и строги. Нямам право на избор.

— И как смяташ да откриеш Земята?

— Зная къде ще бъде Слънцето след три милиона години.

— Три милиона!… Нали говореше за седемдесет хиляди?

— Гмуркаме се все по-дълбоко в неимоверно по сила гравитационно поле. Времето за нас ще бъде сгъстено. Черната дупка е достатъчно голяма, за да не ни разкъсат вълните й, но ще изгубим близо три милиона години, преди да включа термоядрения двигател. Какво повече бих могъл да сторя? Шансът да открием Слънцето е доста ограничен. Възможно е Държавата да се е разположила на територия от милиони кубически светлинни години, преди да поемем назад.

— Шансът е ограничен. Пирса, говориш странни неща.

Но Корбел чувстваше, че не му е до шеги. Седемдесет хиляди години преди новата ера на Земята е царувал неандерталеца, а кроманьонеца току що се е появил. Преди три милиона години е имало само безмозъчни маймуни, размахващи тояги и тъпчещи се с месо. Какво ли щеше да обитава планетата след три милиона години?

Корбел прекарваше времето си в Утробната, вперил поглед в черния диск. Предпочиташе некорегирания изглед, при който вселената беше изкривена от огромната скорост на „Дон Жуан“.

След промяната на курса корабът се бе освободил от значителна част от своята релативна маса. Скоростта на „Дон Жуан“ беше доста по-висока по време на първия хибернационен сън на Корбел. Но дори сега тя бе близо до тази на светлината и продължаваше да расте с помощта на гравитационната сила, сто милиона пъти по-голяма от онази, която създаваше масата на Слънцето. Дискът пред него бе озарен в цветовете на дъгата, а Огненият пръстен се приближаваше непрестанно. Звездите се притискаха една в друга и трудно се различаваха, освен когато някоя от тях избухваше. Те изчезваха през разноцветната дъга и потъваха в морето от пламъци зад кораба — червено сияние, което от време на време се озаряваше в жълтеникаво или зелено от избухването на свръхнови.

Огненият пръстен — изкривено пространство, в което уловената от кипящото звездно вещество топлина беше по-интензивна дори от компресиращото действие на черната дупка — идваше все по-близо. Заревото й бе ослепително и Корбел се отказа да го разглежда.

— Намали светлината — нареди той и прикри очи.

— Ограничих я до десет процента. Уведоми ме, ако се налага да я намалявам още.

— Добре ли си? Няма ли да изгорят камерите?

— Съмнявам се. Забрави ли, че трябваше да се гмурнем съвсем близо до Слънцето, за да намалим скоростта в края на мисията. В състояние сме да издържим на много мощни светлинни излъчвания.

Огненият пръстен наподобяваше сплесната поничка с обиколка двайсет светлинни години и дебелина четвърт светлинна година — синьо-зеленикаво-бяла звезда с обем приблизително четири или пет кубични светлинни години, с всички възможни степени на сливане и делене, протичащи в нея. Сякаш самият ад се изправяше пред тях… приближаваше ги… и „Дон Жуан“ се носеше към него върху ветрило от термоядрен пламък. Корбел усети, че тягата отслабва. Приведе се неусетно напред, когато корабът се спусна по вътрешния наклон и остави Огнения пръстен зад себе си, като мрачна червена стена. Вътрешният диск беше значително по-тънък и ужасно сгъстен. Корбел впери поглед напред, където би трябвало да се намира самата черна дупка. Виждаше само нови количества от звездното вещество, с нагорещено виолетово-бяло сияние в центъра.

Всичко ставаше с невероятна скорост. Минаха минути, или секунди. Пирса постоянно менеше ъгъла на маневрените двигатели. Във вътрешния диск нямаше звезди — нищо, по което да се ориентират. Приличаше на стена, плътно измазана с фастъчено масло.

— Изградена е от неутроний — обясняваше Пирса. — Дори притежава кристалната структура на неутрония, но тази структура непрестанно се руши. Виждам рентгенови изригвания, подобни на малки вълни.

— Жалко че не притежавам част от сетивата ти.

— Използвай компютърната връзка…

— Не.

Огненият пръстен зад тях почервеня и след това изчезна. Вътрешният диск се озари в яркосиньо и неочаквано остана назад. И едва в последния миг Корбел зърна черната дупка.

Под краката му изрева бордовият термоядрен двигател и ускорението го притисна в креслото. Букет от светлини избухна в лицето му и се разтвори във виолетово сияние отпред с широк кехлибарен пояс по края. Всичко друго тънеше в непрогледен мрак.

— Има нещо, което трябва да обсъдим — проговори Пирса.

— Чакай малко. Дай ми възможност да си поема дъх.

Пирса зачака.

— Свърши ли? — възкликна Корбел. — Оцеляхме ли?

— Да.

— Добра работа.

— Благодаря.

— Сега какво ще правим?

— Запалването на термоядрения двигател в пределите на ергосферата ни доближи опасно до скоростта на светлината. Използвам силовите полета за да разпръсвам междузвездното вещество пред нас. Докато не свалим малко от скоростта за друго няма да ни послужат. След 13.8 години корабно време ще стигнем пределите на Слънчевата система. Ако не я прескочим.

— Наистина ли сме пропуснали три милиона години?

— Да, Корбел. Трябва да чуя мнението ти по един въпрос. Уверен ли си, че за три милиона години Държавата ще е изчезнала?

Корбел се засмя. Но беше уплашен.

— Ще бъдем късметлии дори само ако е останало нещо, наподобяващо човешки същества. Не мога да си представя как ще изглеждат. Три милиона години! Жалко, че нямаше друг начин да го сторим. — Той се изправи. Внезапно бе почувствал глад.

— Наредено ми беше — отвърна Пирса — да съхраня живота ти и целостта на кораба, но не и да се грижа за твоето удобство. Все още съм лоялен към Държавата.

Корбел спря.

— И какво означава това?

— Имаше и друг начин да използваме черната дупка, след като научихме за съществуването й. Когато стигнахме средата на пътя можехме да продължим да ускоряваме. Щяха да ни бъдат необходими приблизително осемдесет години за да достигнем сърцевината на галактиката. Ако се намирахме в достатъчна близост до черната дупка, центростремителна й сила щеше да изкриви нашия хиперболичен курс в обратна посока, при това без да навлизаме в дълбочина на ергосферата. След още осемдесет години корабно време щяхме да се завърнем в Слънчевата система, само седемдесет години след отпътуването ни.

— Ти ли го измисли? И не го направи?

— Корбел, не разполагах с никаква информация за тези империи на водния монопол. Трябваше изцяло да разчитам на получените от теб сведения.

— За какво говориш?

Отговорът дойде със записания глас на Корбел:

„А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги срути. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го сторят. Но все пак тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.“

— Но аз… — понечи да заговори Корбел.

„С течение на времето империите на водния монопол могат да изгубят силата си та дори една единствена орда варвари да ги съкруши. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.“

— …не разбирам.

— Държавата би могла да просъществува седемдесет или стохиляди години, защото цялото човечество е част от нея. Няма никакви варвари, които да чакат търпеливо за първите прояви на слабост от страна на Държавата. Силите й с течение на времето ще се топят и чезнат и в един прекрасен ден дори един единствен варварин би могъл да я съкруши. И това си ти, Корбел. Ти.

— Аз?

— Нима си преувеличавал? Помислих си го, но не посмях да рискувам. Нямах възможност и да те попитам.

Той е компютър. Идеална памет, желязна логика, никакво колебание. Бях го забравил. Разговарях с него като с човешко същество, а сега…

— Значи си извършил исторически подвиг, като си спасил Държавата от мен. Проклет да съм.

— Въображаема ли е била опасността? Не можех да попитам. Ти щеше да ме излъжеш.

— Никога не съм възнамерявал да свалям проклетото ти правителство. Всичко, за което мечтаех е да живея нормално. Бях само на четиридесет и четири! Не исках да умра!

— Никога нямаше да живееш твоя „нормален живот“. Това щеше да е невъзможно за теб в 2190 година.

— Така си и мислех. Но не смеех… да го призная. Хайде да си вървим у дома.