Сянката на Ендър

1ПОУК

— Мислите си, че сте намерили подходящия и затова изведнъж режете моята програма?

— Не е заради хлапето, което Граф откри, а заради ниското качество на твоите открития.

— Знаехме, че вероятността е малка. Но децата, с които работя, водят война само за да оцелеят!

— Твоите деца са толкова недохранени, че страдат от сериозна умствена деградация, още преди да започнеш да ги тестваш. Повечето от тях не са изградили нормално човешко поведение. Толкова са сбъркани, че и един ден не могат да издържат, без да откраднат, счупят или разрушат нещо.

— Но притежават потенциал като всички деца.

— Тъкмо тази сантименталност дискредитира целия ти проект пред МФ.

Поук през цялото време си отваряше очите. По-малките деца също бяха задължени да стоят на пост, но въпреки че се проявяваха като доста наблюдателни, понякога просто пропускаха всички онези неща, които бе необходимо да забелязват. Това означаваше, че Поук може да разчита само на себе си да забележи опасността.

Имаше много опасности, за които трябваше да се оглеждаш. Например ченгетата. Те не се появяваха често, но когато се появяваха, сякаш особено много наблягаха на прочистването на улиците от деца. Размахваха около тях магнитните си камшици, сипеха жестоки парещи удари дори и върху най-малките и ги наричаха паплач, крадци, чумата на прекрасния град Ротердам. Задачата на Поук беше да забележи раздвижването в далечината, което означаваше, че ченгетата може да са излезли на хайка. Тогава тя изсвирваше предупредителния сигнал и мъниците се втурваха към скривалищата си, докато опасността отмине.

Но ченгетата не идваха толкова често. Истинската опасност бе много по-непосредствена — големите деца. На девет години Поук бе матриархът на малката си банда (никой от тях не знаеше със сигурност, че тя е момиче), но това никак не важеше пред единайсет–, дванайсет– и тринайсетгодишните момчета и момичета, които тероризираха улиците. Възрастните просяци, крадци и курви не обръщаха никакво внимание на малките деца на улицата — освен колкото да ги изритат от пътя си. Но по-големите деца (те бяха изритваните) се обръщаха и на свой ред нападаха малките. Всеки път, когато децата от бандата на Поук откриеха нещо за ядене — особено ако изнамереха надежден източник на боклук или някоя лесна мишена, от която да изкрънкат дребни пари или малко храна — ревниво вардеха и криеха придобивките си, защото побойниците най-много обичаха да отнемат трохите храна на малките. Да крадеш от малките деца, бе много по-безопасно, отколкото да крадеш от магазините или от минувачите. Пък и им харесваше, Поук го виждаше. Харесваше им как малките деца треперят и се подчиняват, хленчат и дават всичко, каквото им поискат.

Ето защо, когато мършавото двегодишно хлапе се покачи върху коша за боклук на отсрещната страна на улицата, наблюдателната Поук веднага го забеляза. Това хлапе не си дояждаше. Всъщност направо гладуваше. Тънки ръце и крака, абсурдно изпъкнали стави, подут корем. И ако гладът не го убиеше скоро, то щеше да го убие идващата есен, защото дрехите му изглеждаха тънички, а и не бяха много.

Обикновено тя би му обърнала само мимолетно внимание. Но това хлапе имаше очи. И продължаваше да се оглежда интелигентно. Нямаше го вцепенението, присъщо на живите мъртъвци, които вече не търсят храна, нито дори ги е грижа да си намерят удобно място да полегнат, преди да вдишат за последен път от вонящия въздух на Ротердам. В края на краищата за тях смъртта нямаше да е чак толкова голяма промяна. Всеки знаеше какво е Ротердам — макар да не беше столицата на Ада, той беше най-главното му морско пристанище. Единствената разлика между Ротердам и ада беше, че в Ротердам проклятието не е вечно.

Това малко момченце… какво правеше то? Не търсеше храна. Не оглеждаше минувачите. Това бе в реда на нещата — надали някой би оставил нещичко на толкова малко дете. С каквото и да се сдобиеше, някое друго дете щеше да му го отнеме, така че защо да си прави труда? Ако искаше да оцелее, необходимо бе да следва по-големите лешояди и да облизва опаковките от храна подире им, да изяжда последната следа от захар или троха брашно, полепнала по обвивката и неизблизана от първия, докопал храната. Тук, на улицата, нямаше нищо — щеше да яде само ако някоя банда го приютеше, а Поук не го искаше в нейната. Той щеше само да им се пречка — на нейните хлапета вече и без това им беше достатъчно трудно. Нямаше нужда от още едно безполезно гърло за изхранване.

Той ще опита, реши тя. Ще хленчи и ще се моли. Но този номер минава само при богатите. Аз трябва да мисля за бандата си. Той не е от тях, така че не ми пука за него. Нищо, че е малък. На мен той не ми е никакъв.

Две дванайсетгодишни проститутки, които обикновено не работеха в тоя участък, се показаха иззад един ъгъл и се насочиха към базата на Поук. Тя подсвирна тихо. Децата веднага се разпръснаха — останаха на улицата, но се опитваха да не приличат на банда.

Не помогна. Проститутките вече знаеха, че Поук е тартор на банда, и както можеше да се предполага, я сграбчиха за ръцете, удариха я в стената и си поискаха „таксата за разрешение“. Поук знаеше, колко лошо би било, ако им каже, че не може да им даде нищо — винаги се стараеше да има запас, за да умилостивява гладните побойници. Тя виждаше защо тези проститутки са гладни. Когато се зададоха, те никак не приличаха на онези, които предпочитаха педофилите. Бяха доста мършави и изглеждаха твърде стари. Така че докато телата им не се развиеха и не започнеха да привличат недотам перверзната клиентела, трябваше да се задоволят с грабителство. Това, че щяха да оберат нея и бандата й, накара кръвта на Поук да кипне, но по-умно беше да си плати. Ако я пребиеха, известно време тя нямаше да може да разчита на бандата си. Затова бръкна в тайните си запаси и извади едно пликче, в което все още имаше половин сладкиш.

Сладкишът беше престоял, защото тя го държеше от два дена за всеки случай, но двете го сграбчиха, разкъсаха плика и едната отхапа повече от половината. После подаде остатъка на приятелката си или по-скоро на бившата си приятелка, защото точно тези хищнически постъпки пораждаха вражди. Двете се сбиха — започнаха да си крещят, да си удрят плесници, да се дерат с нокти. Поук наблюдаваше внимателно с надеждата, че ще изпуснат остатъка от сладкиша, но нямаше късмет. Парчето влезе в устата на същото момиче, което беше отхапало първата хапка — именно то спечели битката, а другото побягна да си търси убежище.

Поук се обърна и видя малкото момченце точно зад себе си. Едва не се препъна в него. Ядосана, задето й се наложи да дава храна на онези уличници, тя го ритна с коляно и го събори на земята.

— Не заставай зад гърба на хората, ако не искаш да се приземиш по задник — изръмжа тя.

Той просто стана и я загледа настоятелно, с очакване.

— Не, копеленце, нищичко няма да получиш от мен — заяви Поук. — Няма да извадя и бобено зърно от устата на моята банда. Ти и едно бобено зърно не струваш.

Сега, когато побойничките бяха отминали, бандата й започна да се събира.

— Ти защо им даде храната си? — попита момчето. — Тази храна трябва на теб.

— О, извинявай! — тросна се Поук и заговори силно, за да я чува бандата й. — Май ти трябва да си шефът на бандата, а? Като те гледам какъв си як, няма да имаш никакви проблеми да опазиш храната.

— Не аз — рече момчето. — Аз бобено зърно не струвам, помниш?

— Да, помня. Хубаво е и ти да го запомниш, че да си затваряш устата.

Бандата й се разсмя.

Но не и момченцето.

— Трябва завъдиш собствен побойник — рече то.

— Аз не си завъждам побойници. Аз се отървавам от тях — отвърна Поук. Начинът, по който то продължаваше да й отговаря, не й харесваше. След минута щеше да й се наложи да го удари.

— Ти даваш храна на побойници всеки ден. Давай само на един и го накарай теб пази от другите.

— Мислиш ли, че не ми е минавало през ум, тъпако? — възкликна тя. — Само че след като го купя, как ще го задържа? Той няма да се бие за нас.

— Щом няма — убиваш го — рече момчето.

Това накара Поук да побеснее — тъпата невъзможност, силата на идеята, която, знаеше, никога не би могла да приложи. Тя пак го сръга с коляно и в добавка този път го ритна, когато падна.

— Може би ще започна, като убия теб.

— Аз бобено зърно не струвам, помниш? — рече момчето. — Ти убиваш един побойник, хващаш друг да се бие за теб, той иска твойта храна, той се страхува от теб.

Тя не знаеше как да реагира на толкова нелепа идея.

— Те теб изяждат — продължи момчето. — Теб изяждат. Затова трябва убиеш един. Претрепеш някой дребосък като мен. Камъните трошат всякакви глави.

— Драйфа ми се от теб — рече тя.

— Щото не сетила сама — отвърна мъничкият.

Той флиртуваше със смъртта, като й говореше така. Ако тя го наранеше, с него беше свършено и той трябваше да го знае.

Но пък смъртта вече живееше под тънката му ризка. Трудно би било да си представи, че ако смъртта се приближи, това би имало някакво значение.

Поук огледа бандата си. Израженията на лицата им бяха непроницаеми.

— Нямам нужда разни бебета да ми обясняват, че трябва да убивам онези, които не можем да убием.

— Малко дете идва зад него, ти муш, той пада — рече момчето. — Носиш големи камъни, тухли, фрасваш го в главата. Като видиш мозък, край.

— Умрял не ми върши работа — отвърна тя. — Искам си собствен побойник — който ще ни пази, умрял не ща.

Момчето се ухили.

— Значи идеята ми вече ти харесва — рече то.

— Нямам доверие на побойници — отвърна тя.

— Той пази теб на благотворителната кухня — рече момчето. — Ти влизаш в кухнята. — Продължаваше да я гледа в очите, но говореше така, че да го чуят и другите — Той вземе всичко за теб в кухнята.

— Малко хлапе влиза в кухнята, големи деца го пребиват — заяви Сержанта. Той беше на осем години и винаги се държеше така, сякаш си мислеше, че е заместник на Поук. Истината беше, че тя нямаше заместник.

— Ти си намериш побойник и той ги кара да се махнат.

— А как той спре двама побойници? Трима побойници? — попита Сержанта.

— Както казах — отвърна момчето, — просто го буташ, той не толкоз голям. Събираш кураж и подготвяш се. Не си ли бил войник? Нали Сержант ти викат?

— Не му говори, Сержант — рече Поук. — Не знам що изобщо приказваме с двегодишен.

— На четири съм — обади се момчето.

— Как се казваш? — попита Поук.

— Никой досега не ме е кръщавал — отвърна то.

— Значи си толкова тъп, че и собственото си име не можеш да запомниш?

— Никой никога не ми е давал име — повтори той. И продължаваше да я гледа в очите, проснат на земята, а бандата се беше скупчила около него.

— И бобено зърно не струваш — рече тя.

— Тъй е — съгласи се то.

— Да — потвърди Сержанта. — Едно тъпо бобено зърно.

— Значи вече си имаш име — рече Поук. — Сега се връщаш и сядаш на коша за боклук, а аз обмислям каквото си казал.

— Трябва да ям — рече Бийн1.

— Ако си намеря побойник, ако това, дето го казваш, стане, може би ще ти дам нещо.

— Сега ми трябва — настоя Бийн.

Тя знаеше, че е истина.

Бръкна в джоба си и извади шестте фъстъка, които пазеше. Той се надигна и взе само един от дланта й, сложи го в устата си и задъвка бавно.

— Вземи ги всичките — подкани го нервно тя.

Той протегна мъничката си ръка. Беше слаба. Не можеше да я свие в юмрук.

— Не мога да ги държа всичките — рече той. — Слаба ръка.

По дяволите. Хабеше идеални фъстъци за някакво хлапе, което и без това щеше да умре.

Но смяташе да пробва неговата идея. Беше дръзка, но беше първият чут от нея план, който вдъхваше някаква надежда, че нещата ще се пооправят, че нещо в окаяния им живот ще се промени, без да й се налага да слага момичешки дрехи и да се залавя със занаята. И тъй като идеята беше негова, бандата трябваше да види, че тя се отнася честно с него. Така се задържаш начело на бандата — като виждат, че си честен.

И затова тя не прибра ръката си, докато той не изяде всичките шест фъстъка един по един.

След като глътна последния, той отново я загледа продължително в очите, а после каза:

— По-добре бъди готова да го убиеш.

— Искам го жив.

— Бъди готова да го убиеш, ако не е подходящ — С тези думи Бийн защъпурка обратно през улицата към своя кош за боклук и мъчително се покатери върху него, за да гледа.

— Ти не си на четири години! — кресна му Сержанта.

— На четири съм, ама съм дребничък — извика той в отговор.

Поук накара Сержанта да млъкне и тръгнаха да търсят камъни, тухли и блокчета сгур. Щом щяха да водят малка война, по-добре да са въоръжени.

Бийн не харесваше новото си име, но то все пак беше име — това означава, че и другите знаят кой си и при нужда ще те наричат някак — което беше хубаво. Както и шестте фъстъка. Устата му просто не знаеше какво да прави с тях. Докато дъвчеше, го болеше.

Заболя го и докато наблюдаваше как Поук прецака предложения от него план. Бийн не я избра, защото тя беше най-умният главатар на банда в Ротердам. Точно обратното. Нейната банда едва оцеляваше, защото тя не умееше да преценява особено добре. И беше прекалено състрадателна. Нямаше достатъчно ум да подсигури достатъчно храна за себе си, така че да изглежда добре хранена. И макар собствената й банда да знаеше, че е свястна, и да я харесваше, на непознатите Поук не изглеждаше особено преуспяла. Не личеше да се справя добре с работата си.

Ала ако наистина я биваше в работата й, тя никога нямаше да го послуша. Той така и нямаше да успее да се приближи до нея. Или пък ако го изслушаше и харесаше идеята му, тя щеше да се отърве от него. Така беше на улицата. Добрите хлапета умираха. Поук беше май прекалено добра, че да оцелее. На това разчиташе Бийн. Но сега се страхуваше точно за живота й.

Цялото това време, което беше вложил в наблюдаване на хората, докато тялото му се самоизяждаше, щеше да бъде пропиляно, ако тя не можеше да осъществи плана му. Не че самият Бийн не бе пропилял много време. Отначало наблюдаваше как хлапетата вършат разни неща на улицата, как се крадат едно друго, как се хващат за гърлата и си бъркат по джобовете, продават всяка част от себе си, която могат. Той виждаше как нещата могат да се подобрят, ако някой прояви ум, но не се доверяваше на собственото си проникновение. Беше сигурен, че трябва да има нещо друго, което той просто не разбираше. Бореше се да научи повече — за всичко. Да се научи да чете, за да знае какво означават табелите на камионите, магазините, фургоните и кофите. Да научи достатъчно холандски и общия език на МФ, за да разбира всичко, което се говори около него. Това, че гладът постоянно го разсейваше, никак не му помагаше. Вероятно би могъл да си намери повече храна, ако не бе отделял толкова време за изучаване на хората. Но най-сетне проумя: вече разбираше. Беше го разбрал от самото начало. Нямаше тайни, които Бийн все още да не проумява само защото е съвсем мъничък. Причината всички тези хлапета да постъпват толкова тъпо беше, че самите те са тъпи.

Те бяха тъпи, а той — умен. Но защо тогава го заплашваше гладна смърт, а тези хлапета бяха още живи? Именно тогава реши да действа. И избра Поук за свой главатар. А сега седеше върху кофа за боклук и я гледаше как се дъни.

Като за начало тя избра погрешния побойник. Трябваше й някой, който разчита само на размерите си, за да сплашва хората. Трябваше й някой голям и тъп, брутален, но податлив на контролиране. А вместо това тя смята, че й трябва дребен. Не, тъпачке! Тъпачка! На Бийн му се искаше да й се разкрещи, когато видя как се задава мишената й — един побойник, който се бе нарекъл Ахил, на героя от комиксите. Той беше дребен и зъл, умен и бърз, но кракът му беше изсъхнал. И затова тя си мислеше, че ще може по-лесно да го събори. Тъпачка! Идеята не е само да го събори — първия път всекиго можеш да събориш, защото той не го очаква. Трябва ти някой, който ще остане долу.

Но Бийн не каза нищо. Не биваше да я дразни. Да видим какво ще стане. Да видим какво ще представлява Ахил, като го набият. Тя ще види — няма да проработи и ще да й се наложи да го убие, да скрие трупа и да се пробва с нов побойник, преди да плъзне мълвата, че някаква банда хлапетии събаря побойници.

И ето, Ахил се задава, залитайки — или пък може би е само от завалената походка заради кривия крак — и Поук разиграва голямо театро — колко се страхува и как се опитва да се измъкне. Кофти изпълнение, мисли си Бийн. Ахил вече схваща какво става. Нещо не е наред. Предполага се да се държиш както обикновено. Тъпачка! Затова Ахил се оглежда наоколо много повече. Предпазливо. Тя му казва, че е скатала нещичко — това е нормално, — и го повежда към капана в уличката. Но вижте, той се дърпа. Внимава. Няма да стане.

Само че става, заради изсъхналия му крак. Ахил вижда заложения капан, но не може да се измъкне — две малки деца се скупчват отзад в краката му, докато Поук и Сержанта го бутат и той пада на земята. После със силен замах две тухли се стоварват върху тялото и болния му крак — мъниците схващат и си вършат работата, макар Поук да е тъпа — и да, това е добре. Ахил го е страх, мисли, че ще умре.

Бийн вече е слязъл от кофата, върви надолу по улицата и наблюдава съсредоточено. Трудно се вижда отвъд тълпата. Той си пробива път през нея и малките деца — всички до едно са по-големи от него — го познават. Те знаят, че си е спечелил правото да гледа, и го пускат. Той застава точно до главата на Ахил. Поук е застанала над него с голямо блокче сгур в ръце и му говори.

— Ще ни вкараш на опашката за храна в приюта.

— Да, разбира се, ще ви вкарам, обещавам.

Не му вярвайте! Погледнете как очите му шарят за слаби места.

— Така и ти ще получиш повече храна, Ахил. Получаваш бандата ми. Ние ще получаваме достатъчно храна, ще сме по-силни и ще ти носим повече. На теб ти трябва банда. Другите побойници те изтласкват настрани — виждали сме ги! Но с нас вече тия няма да ти минават. Виждаш ли как го правим? Армия, това сме ние.

Да, той вече започва да схваща. Идеята е добра, а той не е тъп, и затова му изглежда смислена.

— Щом това е толкова хитро, Поук, как така не сте го направили досега?

Тя не намери какво да му отговори. Вместо това погледна към Бийн.

Само мимолетен поглед, но Ахил го забеляза. И Бийн разбра какво си мислеше. Беше толкова очевидно.

— Убий го — рече Бийн.

— Не ставай глупак — скастри го Поук. — Той е „за“.

— Точно така — потвърди Ахил. — Наистина съм „за“. Идеята е добра.

— Убий го! — повтори Бийн. — Ако ти не го убиеш сега, той ще те убие.

— Оставяш това малко ходещо лайненце да приказва такива тъпотии? — попита Ахил.

— Или ти, или той — рече Бийн. — Убий го и вземи следващия.

— Следващият няма да е с болен крак — рече Ахил. — Следващият няма да смята, че си му нужна. Аз знам, че е така. Аз съм „за“. Точно аз ви трябвам. Връзва се.

Може би предупреждението на Бийн я направи по-предпазлива. Все още не беше склонила.

— Бандата си е твоя, не е моя — рече Ахил.

Лъжец, помисли си Бийн. Не виждаш ли, че те лъже?

— Какво е това за мен? — рече Ахил. — Това е семейството ми. Това са малките ми братчета и сестричета. Аз трябва да се грижа за семейството си, нали?

Бийн веднага разбра, че Ахил е победил. Силен побойник — а бе нарекъл тези хлапета свои сестри и братя. Бийн виждаше глада в очите им. Не обикновения глад за храна, а истинския — дълбокия глад за семейство, за любов, за принадлежност. Те получаваха мъничко от това като членове на бандата на Поук. Но Ахил обещаваше повече. Той току-що бе победил най-доброто предложение на Поук. Вече беше твърде късно да го убият.

Твърде късно. Но за миг изглеждаше, че Поук е толкова глупава, че смята да продължи и в края на краищата да го убие. Тя вдигна блокчето сгур високо.

— Не — обади се Бийн. — Не можеш. Сега той е от семейството ни.

Тя свали блокчето до кръста си и бавно се обърна да погледне Бийн.

— Разкарай се — рече тя. — Ти не си от мойта банда. Нищичко няма да получиш тук.

— Не — рече Ахил. — По-добре давай и ме убий, щом смяташ да се държиш с него така.

О, това прозвуча храбро. Но Бийн знаеше, че Ахил не е храбър. Само е умен. Той вече беше спечелил. Това, че лежеше на земята, а Поук продължаваше да държи блокчето сгур, не означаваше нищо. Бандата вече беше негова. С Поук беше свършено. Доста време щеше да мине, преди някой друг освен Бийн и Ахил да го разберат, но изпитанието на властта се провеждаше тук и сега и Ахил щеше да победи.

— Това хлапенце — рече Ахил — може да не е част от бандата ти, но е част от семейството ми. Не може да разправяш на брат ми да се разкара.

Поук се поколеба. Един миг. Един миг повече.

Но това бе достатъчно.

Ахил се надигна. Разтърка ожулените места, провери контузиите си. Огледа с шеговито възхищение малките деца, които го бяха пребили с тухли.

— Бива си ви, да му се не види!

Те се разсмяха, отначало нервно. Щеше ли да им стори зло, защото те му бяха сторили зло?

— Не се тревожете — рече той. — Вие ми показахте какво можете. Ще направим същото и с други побойници, ще видите. Трябваше да разбера дали ще се справите. Бива си ви. Как се казвате?

Едно по едно той научи имената им. Запомняше ги добре, а пък когато пропуснеше някое, вдигаше голям шум, извиняваше се и видимо се стараеше да го запомни. Петнайсет минути по-късно те вече го обичаха.

Щом го може, помисли си Бийн, щом толкова лесно кара хората да го заобичат, защо досега не го е правил?

Защото тези глупаци винаги търсят власт. Хората над теб никога не искат да споделят властта си с теб. Защо ги гледаш? Те не ти дават нищо. Хората под теб — на тях им даваш надежда, даваш им уважение. Те ти дават власт, защото според тях нямат такава и затова нямат нищо против да се откажат от нея.

Ахил се изправи на крака малко несигурно — болният крак го болеше повече от обикновено. Всички отстъпиха и му направиха място. Сега той можеше да си тръгне, ако иска. Да се махне и да не се весне повече. Или да доведе още побойници, да се върне и да накаже бандата. Но той застана там, после се усмихна, бръкна в джоба си и извади най-невероятното нещо. Стафиди. Цяла шепа. Те гледаха ръката му така, сякаш на дланта му имаше белег от пирон.

— Първо малките братчета и сестричета — рече той. — Най-малките. — Погледна Бийн. — Ти.

— Не той! — обади се най-дребният след Бийн. — Ние дори не го познаваме!

— Бийн искаше да те убие! — обади се друг.

— Бийн — повтори Ахил. — Ти търсеше семейството ми, нали, Бийн?

— Да — отвърна Бийн.

— Искаш ли стафида?

Бийн кимна.

— Първо ти. Ти ни събра заедно, нали?

Ахил или щеше да го убие, или нямаше да го убие. В този миг значение имаше единствено стафидата. Бийн я взе. Сложи я в устата си. Дори не я захапа. Само остави слюнката си да се просмуче в нея и усети вкуса й.

— Знаеш ли — каза Ахил, — няма значение колко време я държиш в устата си — тя никога няма да стане пак гроздово зърно.

— Какво е гроздово зърно?

Ахил му се изсмя — все още не дъвчеше. После раздаде стафиди на другите деца. Поук никога не им беше раздавала толкова стафиди, защото никога нямаше толкова стафиди за раздаване. Но малките деца нямаше да го разберат. Те щяха да си помислят: Поук ни даваше боклуци, а Ахил ни дава стафиди. Защото бяха тъпи.

2КУХНЯТА

— Знам, че вече си проверил областта и почти си приключил с Ротердам, но напоследък — от твоето посещение насам — става нещо, като че… Ох, всъщност не знам дали изобщо си струва. Не биваше да се обаждам.

— Разкажи ми. Слушам те.

— На опашката винаги е имало борби. Опитваме се да ги спрем, но разполагаме само с няколко доброволци и те са нужни, за да опазват реда в трапезарията, както и да сервират храната. И така, знаем, че много от децата, на които им се полага да получат храна, дори не могат да се наредят на опашката, защото ги изтласкват. А ако все пак успеем да спрем побойниците и да вкараме вътре някой от малките, тях после ги пребиват. И никога повече не ги виждаме. Грозна работа.

— Най-силните оцеляват.

— Най-жестоките. Предполага се, че цивилизацията е точно обратното на това.

— Ти си цивилизована, а те не са.

— Както и да е, всичко се промени. Съвсем изведнъж. За последните няколко дни. Не зная защо. Но аз само… ти каза, каквото и необикновено да се случи… и който и да стои зад него… така де, може ли цивилизацията изведнъж отново да еволюира сред една джунгла от деца?

— Това е единственото място, където тя еволюира. Приключих с Делфт. Тук нямаше нищо за нас. Вече достатъчно негодни кадри ми се събраха.

През следващите седмици Бийн се спотайваше на заден план. Нямаше повече какво да предложи — вече се бяха възползвали от идеята му. Знаеше и че благодарността им няма да трае дълго. Той не беше голям и не ядеше много, но ако постоянно им се мотаеше в краката, дразнеше хората и им дърдореше, скоро щеше да им стане не само забавно, но и популярно да му отказват храна с надеждата той да умре или да се махне.

Но въпреки това той често чувстваше погледа на Ахил. Забеляза го, но не се уплаши. Ако Ахил го убиеше, тъй да бъде. И без това само няколко дни го отделяха от смъртта. Това щеше да означава само, че в края на краищата неговият план не е сработил чак толкова добре. Но тъй като беше единственият му план, нямаше значение дали ще се окаже добър. Ако Ахил си спомняше как Бийн е насърчавал Поук да го убие — а, разбира се, той го помнеше — и ако Ахил планираше как и кога той ще умре, Бийн не можеше да го предотврати с нищо.

Подмазването нямаше да помогне. Щеше да изглежда като слабост, Бийн дълго бе наблюдавал как побойниците — а дълбоко в душата си Ахил все още беше побойник — преуспяват от страха на другите деца, как се държат още по-зле с хората, които проявяват слабостите си. Нямаше да му помогне и ако предложи нови хитри идеи, първо, защото нямаше такива, и второ, защото Ахил би приел това като оскърбление на авторитета му. Другите деца също биха го отхвърлили, ако Бийн продължаваше да се държи така, сякаш е единственият умник сред тях. Те вече го избягваха заради това, че беше измислил плана, който промени живота им.

Защото промяната настъпи незабавно. Още първата сутрин Ахил накара Сержанта да застане на опашката в Кухнята на Хелга на „Аерт Ван Нес Страат“. Така и така ще ни смелят от бой — каза той — нека опитаме да получим най-добрата безплатна храна в Ротердам — поне ще сме сити преди да умрем. Само така си говореше, но предния ден чак до мръкнало ги бе карал да упражняват ходовете си, докато не свикнаха да действат съвместно. Научи ги да не се предават толкова скоро, както когато бяха нападнали него. Упражненията им вдъхнаха увереност, а Ахил не спираше да им повтаря „те ще очакват това“, „те ще опитат онова“. И — понеже самият той беше побойник — те му вярваха така, както никога не бяха вярвали на Поук.

Тя пък — тъй като беше много глупава — опитваше да се държи така, сякаш още командва тук и е поверила на Ахил само обучението им. Бийн се възхищаваше от това, че Ахил хем не спореше с нея, хем не променяше с нищичко собствените си планове и наставления, независимо какво бе казала тя. Ако тя настояваше той да направи нещо, с което вече се беше заловил, Ахил продължаваше да го прави. Не проявяваше никаква съпротива. Нямаше борба за власт. Ахил действаше така, сякаш вече беше победил, и тъй като другите деца го слушаха, значи наистина беше спечелил.

Опашката пред „Хелга“ се оформи рано. Ахил внимателно наблюдаваше как закъснелите побойници се набутват в опашката, спазвайки нещо като йерархия. Всеки от тях знаеше мястото си. Бийн се опита да разбере принципа, според който Ахил избираше с кой побойник да се сбие Сержанта. Не беше най-слабият — което беше умно, защото пребиването на слабак щеше да им докара само повече всекидневни битки. Нито пък беше най-силният. Докато Сержанта прекосяваше улицата, Бийн продължаваше да се чуди как Ахил подбираше коя да бъде жертвата. И после разбра: мишена ставаше онзи побойник, който не водеше приятели със себе си.

Побойникът-мишена беше едър и изглеждаше зъл, затова пък пребиването му обещаваше важна победа. Но той мълчеше и не поздравяваше никого. Беше на чужда територия, заради което неколцина други побойници го оглеждаха презрително и преценяващо. Днес тук би могло да стане сбиване дори и без планирания от Ахил бой.

Сержанта — хладнокръвен до немай-къде — се промъкна в опашката точно пред мишената. Отначало мишената просто стоеше и го гледаше, сякаш не вярваше на очите си. Без съмнение очакваше ситния натрапник всеки момент да осъзнае грешката си и да побегне. Но Сержанта се правеше, че дори не забелязва съществуването на мишената.

— Хей! — рече мишената и бутна силно Сержанта така, че детето да изхвърчи от опашката. Но вместо това — следвайки инструкциите на Ахил — мъникът отстъпи и нарочно се блъсна в друг побойник.

Побойникът отпред се обърна и изруга, но Сержанта захленчи умолително:

— Той ме бутна!

— Сам те удари — възрази мишената.

— Толкова глупав ли изглеждам? — рече Сержанта.

Предният побойник огледа преценяващо мишената: непознат, як, но не и непобедим.

— Внимавай, хърбо.

Това беше тежка обида сред побойниците, защото означаваше, че си абсолютен слабак.

— Ти внимавай.

Докато те си разменяха реплики, Ахил поведе подбрана група от по-малки деца към Сержанта, който рискуваше живота и здравето си, заставайки точно между двамата побойници. Малко преди да стигнат до тях, две от по-малките деца се стрелнаха през опашката към другата страна и заеха постове до стената извън зрителното поле на мишената. Тогава Ахил се разкрещя.

— Какво си мислиш, че правиш, бе, одрискана тоалетна хартийко! Изпращам аз моето момче да ми запази място на опашката, а ти ще го блъскаш? И то в приятеля ми?

Разбира се, те изобщо не бяха приятели — Ахил беше побойникът с най-нисък ранг в тази част на Ротердам и винаги се нареждаше последен от побойниците на опашката. Но мишената не го знаеше и нямаше време да го узнае. Докато се обърне с лице към Ахил, момчетата зад него вече се вкопчиха в прасците му. Нямаше ги обичайното блъскане и фукане, преди да започне сбиването, защото Ахил го започна и завърши с брутална бързина. Бутна силно побойника, точно когато по-малките момчета се намесиха, и той рухна на паважа. Докато падналият замаяно лежеше на земята, две от хлапетата подадоха големи камъни на Ахил. Той ги заби в гърдите на мишената и Бийн чу как ребрата му изпукаха като вейки. Ахил го издърпа за ризата и отново го удари в земята. Побойникът изстена, помъчи се да се раздвижи, пак изстена и замря.

Останалите на опашката се бяха оттеглили назад. Това беше нарушение на протокола. Когато побойниците се биеха помежду си, те се оттегляха в страничните улички и не си нанасяха тежки повреди — биеха се само докато станеше ясно кой надделява, след което боят приключваше. Да се използват камъни и да се трошат кости беше нещо съвсем ново. Те се уплашиха, не защото Ахил беше толкова страшен на вид, а защото беше направил нещо забранено и то — пред очите им.

Ахил веднага даде сигнал на Поук да доведе останалите от бандата да запълнят дупката в опашката. Междувременно той обхождаше опашката напред-назад и крещеше с цяло гърло:

— Може и да не ме уважавате, не ми пука! Аз съм само един сакат — оня с изсъхналия крак! Но не смейте да обиждате семейството ми! Не смейте да избутвате някое от моите деца от опашката! Чухте ли ме? Защото, ако го направите, по тази улица ще се зададе камион, ще ви блъсне и ще ви строши кокалите, точно както се случи с този дребен заядливко тук. Следващия път може би счупените глави ще са вашите и вашият мозък ще изтече на улицата. Внимавайте за засилени камиони, дето блъскат всеки, който има пръдня вместо ум, защото това е моята благотворителна кухня!

Ето го предизвикателството — моята кухня. И Ахил не отстъпи, не прояви дори искрица плахост. Продължи да крещи и да куцука напред-назад покрай опашката, като поглеждаше всеки побойник в очите и го предизвикваше да възрази. От другата страна на опашката двете малки момчета, които му бяха помогнали да събори непознатия, повтаряха движенията му, а Сержанта вървеше наперено до Ахил с щастлив, самодоволен вид. И докато те направо щяха да се пръснат от самоувереност, останалите побойници постоянно се оглеждаха през рамо. Искаха да се уверят, че никой не се кани да ги хване за прасците.

Но не беше само дърдорене и пъчене. Когато един от побойниците започна да гледа агресивно, Ахил се изправи очи в очи с него. Ала — както предварително бе планирал — не му се нахвърли, въпреки че войнствения тип направо си го просеше. Вместо това момчетата се нахвърлиха на съседния побойник. Щом го скочиха, Ахил се обърна и повали новата мишена с вик: „Какво е толкова смешно, бе?!“ В ръцете му веднага се появи ново паве. Той се надвеси над падналия, но не нападна.

— Върви в края на опашката, кретен такъв! Имаш късмет, че ти позволявам да ядеш в моята кухня!

Това напълно смири войнствения, защото пострадалия — който Ахил току-що бе съборил и очевидно можеше да смаже — имаше най-нисък ранг. Така войнственият нито бе заплашен, нито бе пострадал, а Ахил отбеляза двойна победа.

Вратата на благотворителната кухня се отвори. Ахил веднага застана до жената, която отвори, усмихна се и я поздрави като стара приятелка:

— Благодаря ви, че ни храните и днес — рече той. — Аз ще ям последен. Признателен съм ви, че вкарахте вътре приятелите ми. Благодаря, че нахранихте семейството ми.

Жената на вратата познаваше нравите на улицата. Познаваше и Ахил и разбираше, че тук става нещо много странно. Сакатото момче винаги ядеше последно от всички, при това — все с наведена глава. Но преди новото му покровителствено отношение да започне да ги дразни, първият от бандата на Поук щеше да стигне до вратата.

— Това е моето семейство — обявяваше гордо Ахил, докато въвеждаше едно по едно малките деца в помещението. — Погрижете се добре за децата ми.

Нарече свое дете дори и Поук. Но дори и да се бе почувствала унизена от това, тя не го показа. Интересуваше я единствено чудото, че е влязла в благотворителната кухня. Планът бе успял.

И дали тя си мислеше, че планът е неин или на хилавото двегодишно момченце, за нея нямаше никакво значение. Както и за Бийн, който съсредоточи вниманието си изцяло към супата. Пиеше я възможно най-бавно, но все пак тя свърши толкова бързо, че направо не му се вярваше. Това ли беше всичко? И как така бе успял да разлее толкова много от безценната течност по ризата си?

Той бързо натъпка хляба в дрехите си и се запъти към вратата. Да приберат хляба за после и да си тръгнат беше идея на Ахил, и то добра идея. Нямаше начин някои побойници в кухнята да не замислят възмездие. Беше им унизително да гледат как редом с тях ядат малки деца. Скоро щяха да свикнат с тази гледка, обеща Ахил, но първият ден беше важно всички малки деца да си тръгнат, докато побойниците все още ядат.

Когато Бийн стигна до вратата, опашката продължаваше да се движи, а Ахил стоеше там и си говореше с жената за случилия се малко по-рано трагичен инцидент. Сигурно бяха извикали „Бърза помощ“ да откара пострадалото момче — то вече не стенеше на улицата.

— Можеше да пострада и някое от малките деца — обясняваше Ахил. — Нуждаем се от полицай, който да наблюдава уличното движение. Ако тук имаше ченге, шофьорът сигурно нямаше да е толкова нехаен.

Жената се съгласи.

— Можеше да стане нещо ужасно. Казаха, че половината му ребра били счупени и белият му дроб бил спукан.

Тя изглеждаше натъжена, ръцете й трепереха.

— На опашката започват да се редят още по тъмно. А това е опасно. Не можем ли да сложил лампа тук? Ще накарам децата си да измислят нещо — рече Ахил. — Нима нехаете дали хлапетата ми са в безопасност? Аз ли съм единственият, на когото му пука за тях?

Жената промърмори нещо за пари и че бюджетът на благотворителната кухня бил много нисък.

Поук броеше децата на вратата, докато Сержанта ги извеждаше навън на улицата.

Щом видя, че Ахил убеждава възрастните да ги защитават на опашката, Бийн реши, че сега е моментът да помогне с нещо. Тъй като тази жена бе състрадателна, а той засега беше най-малкото дете, знаеше, че има огромна власт над нея. Затова се приближи и я дръпна за вълнената пола.

— Благодаря ви, че ни защитавате — рече той. — За първи път влизам в истинска кухня. Татко Ахил ни обеща, че вие ще ни пазите да не пострадаме, та да можем ние, малките, да ядем тук всеки ден.

— Ох, горкичкото! Ох, само го виж! — По лицето на жената потекоха сълзи. — Ох, горкичкото, миличкото то! — Тя го прегърна.

Ахил ги гледаше, ухилен до уши.

— Трябва да се грижа за тях — рече тихо той. — Гледам да ги пазя, иначе ще пострадат.

После той изведе семейството си — това вече по никакъв начин не беше бандата на Поук — от кухнята на Хелга. Строени в колона, те заобиколиха ъгъла на една сграда, след което побягнаха колкото им крака държат, възможно най-далеч от благотворителната кухня. През остатъка от деня трябваше да се спотайват. Побойниците — по двойки и по тройки — щяха да ги търсят.

Но те можеха да се спотайват, защото днес нямаше нужда да ровят за храна. От супата вече бяха получили повече калории, отколкото приемаха обикновено, а и си носеха хляба.

Разбира се, първият данък от този хляб получи Ахил, който не беше ял супа. Децата почтително поднесоха от своя хляб на новия си татко, който отхапваше от всяко парче, бавно предъвкваше и гълташе хапката, преди да посегне към ново парче. Ритуалът доста се проточи. Ахил отхапа от всеки къшей хляб освен от два — на Поук и на Бийн.

— Благодаря — рече Поук.

Толкова глупава беше — помисли си, че това е жест на уважение. Бийн знаеше, че не е така. Като не ядеше от хляба им, Ахил ги поставяше извън семейството. Край с нас, помисли си Бийн.

Ето защо през следващите няколко седмици Бийн си кротуваше, държеше си езика зад зъбите и не се набиваше на очи. Затова и се стараеше никога да не остава сам. Винаги се държеше на една ръка разстояние от някое дете.

Но избягваше Поук. Не искаше да го запомнят как се мъкне с нея.

На втората сутрин пред кухнята на Хелга имаше възрастен, който да ги наглежда, а на третия ден сложиха лампа. В края на седмицата възрастният-пазител вече беше ченге. Въпреки това Ахил никога не извеждаше групата си от скривалището, докато възрастният не се появеше. А когато това станеше, отвеждаше с маршова стъпка цялото семейство най-отпред на опашката и на висок глас благодареше на първия по ред побойник, за отстъпеното място и задето му помага да се грижи за децата си.

Но на всички им беше трудно да понасят как ги гледат побойниците, които се сдържаха единствено защото пазачът на вратата ги наблюдаваше. Беше ясно — мислеха за убийство.

Положението се влошаваше — побойниците така и не „свикнаха“, въпреки всичките успокоителни уверения на Ахил. И макар да бе решил да не се набива на очи, Бийн знаеше, че трябва да се предприеме нещо, което да прогони омразата на побойниците. Защото Ахил — който си мислеше, че войната е свършила и победата е постигната — нямаше да го предприеме.

Ето защо, когато една сутрин Бийн се нареди на опашката, той умишлено остана последен от семейството. Обикновено Поук пазеше тила — така се преструваше, че и тя по някакъв начин отговаря за въвеждането на малките вътре. Но този път Бийн нарочно се подреди зад нея. Изпълненият с омраза поглед на първия на опашката побойник изгаряше тила му.

Точно на прага, където стояха жената и Ахил — личеше си, че и двамата се гордеят със семейството му — Бийн се обърна към побойника отзад и попита с възможно най-висок глас:

— Къде са твоите деца? Защо не водиш твоите деца в кухнята като нас?

Побойникът понечи да му изръмжи злобно, но жената на вратата го гледаше, вдигнала вежди.

— Значи и ти се грижиш за малки деца? — попита тя. Очевидно идеята я радваше и й се искаше отговорът да е „да“. И въпреки че този побойник също беше глупак, той знаеше, че е хубаво да угаждаш на възрастните, които раздават храна. Затова отговори:

— Да, разбира се.

— Е, тогава можеш да ги доведеш. Също като татко Ахил. Винаги се радваме на малките деца.

Бийн отново изчурулика:

— Тук пускат хората с малки деца първи вътре!

— Знаеш ли, идеята е чудесна — обади се жената. — Мисля, че ще го превърнем в правило. А сега — влизайте по-бързо! Задържаме гладни деца.

На влизане Бийн дори не погледна Ахил.

По-късно, след закуска, докато изпълняваха ритуала на поднасянето на хляба на Ахил, Бийн умишлено отново поднесе хляба си въпреки опасността така да напомни на всички, че Ахил никога не взема дела си от него. Днес обаче се налагаше да провери как ще се отнесе към него Ахил след дръзката му, нахална постъпка.

— Ако всички започнат да водят малки деца, супата им ще свършва по-бързо — заяви студено Ахил. Погледът му не казваше нищо — но и това носеше послание.

— Ако всички станат татковци — отвърна Бийн — няма да се опитват да ни убият.

При тези думи в очите на Ахил се появи искрица живот. Той се пресегна и пое хляба от ръката на Бийн. После впи зъби в кората и откъсна огромен залък. Повече от половината. Натъпка го в устата си и задъвка бавно, после подаде остатъка на Бийн.

И така, този ден Бийн остана гладен, но си струваше. Не че Ахил нямаше да го убие някой ден, но поне вече не го делеше от останалото семейство. А и този остатък от хляба беше много повече храна, отколкото той получаваше на ден. Всъщност на седмица.

Беше започнал да наедрява, а мускулите на ръцете и краката му укрепваха. Не се изтощаваше от едно пресичане на улицата. Вече успяваше да настига другите, докато тичат. Всичките бяха станали по-енергични. В сравнение с уличните хлапета, които си нямаха татко, децата от семейството на Ахил изглеждаха здрави. Останалите побойници нямаше да имат проблеми да си съберат семейства. Това бе ясно като бял ден.

Сестра Карлота набираше деца за програмата за обучение на Международния флот. Беше си спечелила доста критики в своя орден, но най-накрая завоюва правото да се занимава с тази програма. Основният й коз бе Договора за отбрана на Земята, който тя използваше като прикрита заплаха. Ако докладваше, че орденът възпрепятства работата й за МФ, орденът можеше да загуби статута си на освободен от данъци и военна повинност. Беше се примирила с мисълта, че когато войната свърши и договорът изгуби валидност, ще се превърне в бездомна монахиня, защото нямаше да е желана сред Сестрите на свети Никола.

Но тя знаеше, че нейната мисия в живота е да се грижи за малките деца, а — според нея — ако бъгерите спечелеха следващият етап от войната, всички малки деца на Земята щяха да загинат. Без съмнение Господ не би го допуснал. Ала — поне по нейна преценка — Бог не искаше служителите му да бездействат в очакване на чудеса. Той изискваше от слугите си да се трудят най-усилно, за да възтържествува справедливостта. Затова нейна задача като сестра от ордена на Свети Никола беше да използва уменията си като педагог в служба на всеобщите усилия за спечелване на войната. Щом МФ смяташе, че си струва да набира необикновено надарени деца, които да обучава за командири в предстоящите битки, то тя щеше да им помага. Можеше да открива деца, които те иначе биха пропуснали. И без това не биха платили на никого да се занимава с толкова неблагодарна работа — предстоеше й да изброди мръсните улици на всички пренаселени градове по света в търсене на талант сред недохранените, подивели улични хлапета, които просеха, крадяха и гладуваха. Шансът да открие сред тях дете, притежаващо способностите и характера, да се справи във Военното училище, беше крайно незначителен.

Но за Господ всичко бе възможно. Та нали той беше казал, че слабите ще станат силни, а силните — слаби? Не беше ли се родил Исус в семейството на скромен дърводелец, и Дева Мария — в селска местност в Галилея? Талантът на децата, родени сред богатства и разкош, дори сред елементарна задоволеност, надали бе доказателство за чудодейната власт на Господ. А тя търсеше именно чудото. Бог бе създал човечеството по свой образ и подобие, мъж и жена го бе сътворил. И никакви бъгери от чужди планети нямаше да разрушат създаденото от Господа.

С годините обаче нейният ентусиазъм се бе поуталожил, макар това да не важеше за вярата й. Никое дете не бе постигнало успех на тестовете. Наистина, тези деца напускаха улицата и се обучаваха, но не във Военното училище. Те не вървяха по пътя, който можеше да ги направи спасители на света. И затова тя започна да смята, че истинската й работа е едно по-различно чудо — да вдъхва на децата надежда, да намери поне няколко, които да бъдат измъкнати от мизерията и на които местните власти да окажат специално внимание. Тя си постави за цел да открива най-обещаващите деца и да ги следи, като информира властите за развитието им по електронната поща. Някои от първите деца, с които бе постигнала успех, вече бяха завършили колеж. Те твърдяха, че дължат живота си на сестра Карлота, ала тя знаеше, че всъщност го дължат на Бога.

После дойде обаждането на Хелга Браун от Ротердам, която й разказа за промените сред децата, посещаващи благотворителната кухня. Тя го бе нарекла „цивилизация“. Децата съвсем сами бяха започнали да се цивилизоват.

Сестра Карлота веднага пристигна там, за да види чудото. И наистина, щом го видя със собствените си очи, просто не можеше да повярва. Опашката за закуска гъмжеше от малки деца. Големите, вместо да избутват или да прогонват завинаги невръстните мъници, ги напътстваха, защитаваха ги и се грижеха всеки да получи своя дял. Отначало Хелга бе изпаднала в паника от страх, че храната няма да й стига — но откри, че когато потенциалните дарители виждат как се държат тези деца, даренията се увеличават. Сега храната винаги беше в изобилие — да не споменаваме, че се увеличи и броят на помагащите доброволци.

— Бях на ръба на отчаянието — разказваше тя на сестра Карлота. — Един ден ми разказаха как някакъв камион ударил едно от момчетата и потрошил ребрата му. Разбира се, това беше лъжа, но момчето лежеше там на опашката. Дори не се опитаха да го скрият от мен. Бях готова да се предам. Канех се да оставя тези деца в ръцете на Господа и да се преместя при най-големия си син във Франкфурт. Там правителството не е задължено с договор да приема бежанци от цялото земно кълбо.

— Радвам се, че не си го направила — рече сестра Карлота. — Не можеш да ги оставиш в ръцете на Господ, когато Господ ги е оставил в наши ръце.

— Тъкмо това е странното. Може би това сбиване на опашката пробуди децата за ужаса на живота, който водят. Същият този ден едно от големите момчета… но най-слабото, с болен крак, викат му Ахил — май аз го кръстих така преди много години, защото слабото място на Ахил е била петата, нали се сещаш… та, както и да е, Ахил… той се появи на опашката с група малки деца. И ме помоли да ги закрилям, дори ме предупреди за горкото момче със счупените ребра… него го наричам Одисей, защото скита от кухня на кухня… то още е в болницата, ребрата му са били напълно смлени, можеш ли да повярваш — каква жестокост!… Та, Ахил ме предупреди, че същото можело да се случи с малките, затова аз положих специални усилия да идвам по-рано, за да наглеждам опашката, и не оставих полицията на мира, докато най-сетне не ми изпратиха човек. Отначало идваха свободни от дежурство доброволци на почасово заплащане, но сега вече си имаме съвсем редовен полицай. Ще си кажеш, че аз сама можех да продължа да наглеждам опашката, нали? Но не разбираш ли? Това не би променило нещата, защото те не се заплашват на опашката, а там, където аз не мога да ги видя. Така че, колкото и да ги наглеждах, накрая само най-едрите и злобни момчета се нареждаха на опашката. Да, аз знам, че и те са чада Божии, затова ги хранех и докато ядяха, се опитвах да им проповядвам Божието слово, но вече губех кураж — самите те бяха толкова безсърдечни, така лишени от състрадание… Но Ахил бе повел цяла група деца, включително и най-мъничкото, което някога съм виждала на улицата. Просто ме заболя сърцето. Наричат го Бобеното зрънце — толкова е мъничък. Изглеждаше двегодишен, макар още тогава да разбрах, че той се мисли за два пъти по-голям. Има прекалено развит ум за възрастта си и говори така, сякаш е на десет. Предполагам, че затова е оцелял достатъчно дълго, преди да попадне под закрилата на Ахил, но беше просто кожа и кости. Да, хората казват така, когато някой е много слаб, но в случая с този мъничък Бийн това си беше самата истина. Не знаех как въобще ходи, откъде намира сили да се държи на крака — ръцете му бяха тънички като на мравчица… о, какъв ужас! Сравнявам го с бъгерите! Или по-скоро трябваше да кажа с формиките, защото сега разправят, че „бъгери“ била мръсна дума в английския, въпреки че Общият език на МФ не е английски, макар и да произхожда от него, не мислиш ли?

— Значи, Хелга, ти ми казваш, че всичко е започнало от този Ахил?

— Казвай ми Хейзи. Вече сме приятелки, нали? — тя стисна ръката на сестра Карлота. — Трябва да се запознаеш с това момче. Какъв кураж! Каква прозорливост! Подложи го на тест, сестра Карлота! Той е роден водач! Той е цивилизатор!

Сестра Карлота си замълча — цивилизаторите често не ги бива за войници. Достатъчно беше, че момчето е интересно, а тя го бе пропуснала първия път. Така й се напомняше, че трябва да бъде безупречна.

В мрака на ранната утрин сестра Карлота застана на прага, пред който вече се бе подредила опашката. Хелга й кимна, а после посочи показно един доста приятен на вид младеж, заобиколен от малки деца. Чак когато се приближи и го видя как пристъпва, тя разбра колко болен е десният му крак. Опита се да му постави диагноза. Ранна фаза на рахит? Деформиран по рождение крак, който никога не бил лекуван? Счупена и накриво зараснала кост?

Надали имаше значение. Военното училище нямаше да го вземе с този недъг.

Но после тя видя възхищението в очите на децата, как го наричаха Татко и как търсеха одобрението му. Малцина от възрастните мъже бяха добри бащи. А това момче (на колко ли беше? На единайсет? На дванайсет?) вече се бе научило да бъде изключително добър баща. Защитник, глава на семейство, цар, бог за малките си дечица. „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни… на мене сте го направили“.2 Христос бе отделил дълбоко в сърцето си място за това момче, Ахил. Ето защо тя щеше да го подложи на тест, вероятно дори кракът му можеше да се оправи. А ако това не станеше, без проблеми би могла да го запише в добро училище някъде в Нидерландия… пардон, в Интернационалната територия… в град, който не е напълно превзет от бедността и нищетата на бежанците.

Но Ахил отказа.

— Не мога да изоставя децата си — каза той.

— Без съмнение някой друг би могъл да се погрижи за тях.

Едно момиче, облечено като момче, се обади:

— Аз мога!

Но си личеше, че не би могла да се справи — самата тя беше твърде малка. Ахил беше прав. Децата му зависеха от него и би било безотговорно да ги изостави. Причината момичето да е тук беше, че той е цивилизован. Цивилизованите мъже не изоставят децата си.

— Тогава аз ще дойда при теб — рече тя. — Сега се нахрани, а след това искам да ме заведеш там, където си прекарвате дните. Позволи ми да преподавам на всички ви в малко училище — само за няколко дни. Хубаво ще е, нали?

Щеше да е хубаво. Сестра Карлота отдавна не беше преподавала на подобен клас. Тъкмо когато и на нея самата усилията започваха да й се струват напразни, Господ й даваше такъв шанс. Това можеше да е дори чудо. Не беше ли сторил Христос така, че да накара сакатите да проходят? Ако Ахил се справеше добре с тестовете, несъмнено Господ щеше да стори така, че изцелението на кракът му да е по силите на медицината.

— Хубаво ще е да се учим — рече Ахил. — Никой от тези малките не може да чете.

Разбира се, сестра Карлота бе сигурна, че дори и Ахил да умее да чете, надали го прави особено добре.

Но кой знае защо — може би поради някакво почти незабележимо движение — когато Ахил каза, че никой от малчуганите не може да чете, най-дребният от всички, онзи, когото наричаха Бийн, улови погледа й. Тя съзря блещукащите искрици в очите му — далечни лагерни огньове сред непрогледна нощ — и разбра, че той знаеше да чете. Без сама да знае как, сестра Карлота разбра, че причината да дойде тук изобщо не беше Ахил — Господ я беше изпратил тук, за да намери тъкмо този, мъничкия.

Но тя отблъсна това предчувствие. Ахил бе цивилизаторът, осъществяващ делото на Христа. Той бе водачът, необходим на МФ — а не най-слабият и най-дребният от учениците му.

По време на учебните занятия Бийн гледаше да бъде съвсем кротък — никога не се обаждаше и не отговаряше дори когато сестра Карлота се опитваше да бъде настоятелна. Той много добре знаеше какво го чака, ако някой разбере, че мъничкият Бийн вече чете, смята и знае всички езици които се използват на улицата. Новите езици му се удаваха толкова лесно, колкото и събирането на камъчета — на другите деца. Каквото и да правеше сестра Карлота, каквито и дарове им дадеше, ако другите деца решаха, че Бийн се фука и се прави на по-кадърен от тях, на другия ден той нямаше да дойде на училище. В това бе сигурен. И макар тя да ги учеше предимно на неща, които той вече владееше, в думите й имаше много намеци за един по-голям свят, за големи знания и мъдрост. Никой възрастен досега не бе правил усилие да им говори по този начин и Бийн използваше момента да се наслади безупречния й висок стил. Разбира се, тя им преподаваше на Общия език на МФ — езикът на улицата. Но тъй като много от децата знаеха и холандски — за някои от тях той дори беше роден — сестра Карлота често обясняваше трудните неща на този език. Но когато бе унила и си мърмореше под носа, тя говореше на испански — езикът на търговците от „Йонкер Франц Страат“. Той се опитваше да схваща значението на непознатите думи от мънкането й. Нейните знания бяха истински пир и ако си траеше, той щеше да има възможност да остане и да пирува с тях.

Ала само след седмица учебни занятия той допусна грешка. Тя им раздаде листове, на които пишеше нещо. Бийн веднага го прочете. Това беше „предварителен тест“ и трябваше да оградят с кръгче верния отговор на всеки въпрос. Ето защо той започна да отбелязва отговорите, но тъкмо когато бе преполовил страницата, осъзна, че цялата група е потънала в мълчание.

Всички гледаха него — защото сестра Карлота го гледаше.

— Какво правиш, Бийн? — попита тя. — Още не съм ви казала какво трябва да направите! Моля те, дай ми листа.

Глупав, невнимателен, нехаен — ако умреш заради това, Бийн, сам си го заслужил.

Той й подаде листа.

Тя го погледна, а после се втренчи съсредоточено в момчето.

— Довърши го — нареди му.

Той пое листа от ръката й. Моливът му увисна над страницата. Преструваше се, че се мъчи с отговора.

— Справи се с първите петнайсет въпроса за около минута и половина — заяви сестра Карлота. — Моля те, не очаквай от мен да повярвам, че изведнъж следващият въпрос много те е затруднил. — Тонът й беше сух и саркастичен.

— Не мога — отвърна той. — Аз само си играех.

— Не ме лъжи — отвърна Карлота. — Свърши го докрай.

Той се предаде и отговори на всички въпроси. Не му отне много време. Въпросите бяха лесни. Той й подаде листа.

Тя го прегледа и не каза нищо.

— Надявам се занапред първо да изчаквате да ви обясня какво трябва да правите и да ви прочета въпросите. Ако опитвате да се сетите какво означават трудните думи, всичко ще объркате.

После тя им прочете на глас всички въпроси и всички възможни отговори. Чак тогава остави останалите да пишат по листовете.

След това сестра Карлота не се опитваше по никакъв начин да привлече вниманието към Бийн, но злото вече бе сторено. Веднага след края на часовете Сержанта отиде при Бийн.

— Значи можеш да четеш — рече той.

Бийн вдигна рамене.

— Лъгал си ни — продължи Сержанта.

— Никога не съм казвал, че не мога.

— Изложи ни всичките. Как така ти не си ни научил досега?

Защото се мъчех да оцелея, рече си наум Бийн. Защото не исках да напомням на Ахил, че аз съм умникът, измислил първоначалния план, с помощта на който той се сдоби с това семейство. Ако си го спомни, ще си спомни и кой насърчаваше Поук да го убие.

Отговори пак единствено със свиване на рамене.

— Не обичам, когато някой крие нещо от нас.

Сержанта го сръга с крак.

На Бийн нямаше нужда да му се обяснява какво да прави. Той стана и се отдалечи на бегом. С училището бе дотук. Може би и със закуската. Но за да го разбере, трябваше да изчака до сутринта.

Прекара цялата сутрин в самотно обикаляне на улиците. Трябваше да внимава. Като най-дребен и маловажен член от семейството на Ахил имаше шанс и да не го забележат. Но по-вероятно беше онези, които мразеха Ахил, да са набелязали Бийн като един от най-запомнящите се. Възможно бе да решат, че ако убият Бийн или само го смажат от бой, това ще е екстра предупреждение за Ахил. Удобен момент да напомнят на „таткото“, че все още го отхвърлят, въпреки настъпилото за всички подобрение.

Бийн знаеше, че много от побойниците си го мислят. Особено онези, които не можеха да поддържат семейство, защото продължаваха да се отнасят отвратително с малките деца. Те пък бързо се научиха, че когато таткото стане твърде гаден, лесно могат да го накажат, като го зарежат на закуска и се прикрепят към някое друго семейство. Така щяха да се наядат преди него. Някой друг щеше да ги защитава от него, а той щеше да яде последен. Ако храната свършеше, той нямаше да получи нищо, а на Хелга щеше да й е все едно, защото той не беше татко, защото той не закриляше малчуганите. Ето точно тези побойници мразеха сегашното състояние на нещата и не бяха забравили, че именно Ахил бе предизвикал промяната. Нито пък можеха да се насочат към някоя друга кухня — мълвата бе плъзнала сред възрастните, които раздаваха храна, и сега във всички кухни действаше правилото, че първи на опашката са групите с малки деца. Ако не можеш да се присъединиш към някое семейство, оставаш си гладен. И на никой не му пука.

Но все пак Бийн не успя да устои на изкушението и се приближи до едно от другите семейства, за да подслуша какво си говорят. Чудеше се как вървят нещата в останалите групи.

Лесно получи отговора: не вървяха чак толкова добре. Ахил наистина бе добър водач. Разделянето на хляба не го правеха в никоя друга група. Но се налагаха много наказания — побойникът пребиваше децата, които не го слушат. Вземаше им хляба, ако не се справеха с нещо както трябва или достатъчно бързо.

В края на краищата Поук бе направила правилния избор. Поради чист късмет — или защото в края на краищата не беше чак толкова тъпа. Бе избрала не само най-слабия и лесен за пребиване побойник, но и най-умния — онзи, който знаеше как да спечели и да задържи верността на другите. Единственото нещо, нужно на Ахил, беше шансът.

Само дето Ахил продължаваше да не хапва от нейния хляб и тя започваше да разбира, че това е на лошо, а не на добро. Бийн го забелязваше по лицето й, докато тя наблюдаваше как останалите провеждат ритуала на споделянето с Ахил. Сега той вече получаваше и супа — Хелга му я носеше на прага — и затова вече вземаше много по-малки късчета, и вместо да ги отхапва, ги отчупваше и изяждаше с усмивка. Ахил никога нямаше да й прости и Бийн виждаше, че това започва да я измъчва. Защото и тя вече обичаше Ахил, както го обичаха всички останали деца. Той обаче продължаваше да я отделяше от другите в обвинителна проява на жестокост.

Може би това му стига, мислеше си Бийн. Може би това е цялото му отмъщение.

Случайно се бе свил зад една будка за вестници, когато неколцина побойници подхванаха разговор близо до него.

— Само се фука, как Ахил щял да си плати за стореното.

— О, да, Одисей ще го накаже и още как!

— Е, може би няма да го извърши сам.

— Ахил и тъпото му семейство направо ще го разкъсат на парченца! И този път няма да се целят в гърдите му. Ще му счупят главата и ще излеят мозъка му на улицата, нали така каза Ахил?

— Но той е сакат!

— Ахил успява да се справи с всичко. Зарежи.

— Надявам се Одисеи да го направи. Чисто и просто да го убие. А после никой от нас да не взима неговите копеленца. Ясно? Никой! Нека измрат! Ще ги издавим всички в реката.

Момчетата се отдалечиха от будката и продължиха разговора си.

Бийн стана и тръгна да търси Ахил.

3РАЗПЛАТАТА

— Мисля, че имам подходящ човек за теб.

— И преди си го казвала.

— Той е роден водач. Но не отговаря на физическите изисквания.

— Тогава, ще ме прощаваш, няма смисъл да си губя времето с него.

— Ако отговаря на изискванията ви за интелектуални и личностни качества, е възможно физическите му ограничения да бъдат преодолени. Достатъчно е да се отдели микроскопична част от бюджета за медни копчета или тоалетна хартия на МФ.

— Не подозирах, че монахините са способни на сарказъм.

— Не мога да те стигна, за да те перна с линията. Сарказмът е последният ми изход.

— Нека видя тестовете.

— Ще видиш момчето. И, като си говорим за това, ще ти доведа и още едно.

— Пак ли с физически ограничения?

— Дребничко. Малко на години. Но и онова момченце Уигин било същото както чувам. А това… някак е успяло да се научи само да чете на улицата.

— Ах, сестра Карлота, ти ми помагаш да изпълвам със съдържание празните часове на живота си.

— Като те предпазвам от извършването на бели, аз служа на Господа.

След подслушания разговор Бийн отиде право при Ахил. Твърде опасно беше Одисей да е излязъл от болницата и да се носи мълва, че е решил да си го върне за преживяното унижение.

— Мислех, че сме загърбили всичко това — рече тъжно Поук. — Говоря за борбата.

— През цялото това време Одисей е бил на легло — рече Ахил. — Дори и да знае за промените, не е имал време да ги проумее.

— Затова не бива да се делим — рече Сержанта. — Ще те пазим.

— Може би ще е по-безопасно за всички, ако изчезна за няколко дни — отвърна Ахил. — За да опазя вас.

— Но как тогава ще влизаме да ядем? — попита едно от по-малките деца. — Никога няма да ни пуснат вътре без теб.

— Следвайте Поук — нареди Ахил. — Хелга все така ще ви пуска на вратата.

— Ами ако Одисей те докопа? — попита друго малко дете и избърса сълзите от очите си, за да не му се смеят.

— Тогава ще умра — отвърна Ахил. — Не мисля, че ще се задоволи с това да ме вкара в болница.

Детето избухна в плач, което накара друго да захленчи, и скоро всичките ревяха в хор, а Ахил клатеше глава и се смееше.

— Аз няма да умра. За вас ще е по-безопасно, ако ме няма. След като Одисей най-сетне се успокои и свикне със системата, аз ще се върна.

Бийн наблюдаваше и слушаше мълчаливо. Според него Ахил не подхождаше правилно, но го беше предупредил и не носеше никаква отговорност по-нататък. Ако Ахил се укриеше, това означаваше, че си проси белята — щяха да го приемат като признак на слабост.

Същата нощ Ахил се измъкна и отиде някъде — не можел да им каже къде, да не би някой случайно да се изпусне. Бийн си поигра с идеята да го проследи, за да провери какво наистина смята да прави, но осъзна, че ще е по-полезен на основната група. В края на краищата, оттук нататък техен водач щеше да бъде Поук, а тя бе най-обикновен водач. С други думи, беше глупава. Тя имаше нужда от Бийн, макар и да не го знаеше.

Същата нощ Бийн се опита да остане буден — защо, сам не знаеше. Най-сетне заспа и сънува някакво училище, само че не тротоарното или улично училище със сестра Карлота, а истинско училище — с маси и столове. Но в съня си Бийн не можеше да седне на чина. Вместо това се рееше във въздуха над него, и когато пожелаеше, можеше да лети навсякъде из стаята. Чак до тавана. До ниша в стената, на тайно тъмно място — летеше нагоре и нагоре, ставаше все по-топло и по-топло, и…

Събуди се в мрака. Повяваше хладен ветрец. Пишкаше му се. Освен това му се искаше да лети. Това, че сънят е свършил, едва не го разплака от мъка. Не си спомняше досега да е сънувал, че лети. Защо трябваше да е такъв дребосък и да разчита на тези крака като чуканчета да го местят от място на място? Докато летеше, можеше да гледа всички отгоре и да вижда теметата на глупавите им глави. Можеше да пишка и да ака върху тях като птичка. Нямаше защо да се страхува, защото ако се разсърдеха, той можеше да отлети и те никога нямаше да го хванат.

Разбира се, ако можех да летя, всички останали също щяха да могат да летят, а аз пак щях да съм най-дребният и най-бавният, и те пак щяха да акат и пишкат върху мен.

Не можеше да заспи отново. Дълбоко в себе си беше наплашен, ала не знаеше защо. Стана и се запъти към уличката да се изпишка.

Поук вече беше там. Вдигна очи и го забеляза.

— Остави ме сама за минутка — рече тя.

— Не — отвърна той.

— Без простотии, момченце — скастри го тя.

— Знам, че пишкаш клекнала — отвърна той. — И без това не те гледам.

Тя изгледа Бийн кръвнишки и го изчака да се обърне.

— Предполагам, че ако си искал да ме издадеш, вече да си ме издал — рече тя.

— Те всички знаят, че си момиче, Поук. Когато те няма, татко Ахил те нарича „тя“ и „нея“.

— Той не ми е татко.

— Това го разбрах — рече Бийн и зачака с лице срещу стената.

— Можеш вече да се обърнеш. — Беше се изправила и закопчаваше панталона си.

— Страх ме е от нещо, Поук — рече Бийн.

— От какво?

— Не знам.

— Не знаеш от какво те е страх?

— Тъкмо затова е толкова страшно.

Тя се изсмя, тихичко и остро.

— Бийн, това означава просто, че си на четири години. Малките деца виждат силуети в нощта. Или пък не виждат. Но и в двата случая ги е страх.

— Не и мен — възрази Бийн. — Когато мен ме е страх, значи нещо не е наред.

— Одисей търси Ахил, за да му навреди — от това е.

— Това не би те натъжило, нали?

Тя го погледна сърдито.

— Ядем по-добре от всякога. Всички са щастливи. Планът беше твой. А и на мен никога не ми е пукало дали ще съм шефът.

— Но го мразиш — рече Бийн.

Тя се поколеба.

— Той сякаш непрекъснато ми се подиграва.

— Откъде знаеш от какво ги е страх малките деца?

— Защото и аз съм била малко дете — отвърна Поук. — И помня.

— Одисей няма да стори никакво зло на Ахил — каза Бийн.

— Знам — отвърна Поук.

— Защото ти смяташ да намериш Ахил и да го защитиш.

— Смятам да остана тук и да пазя децата.

— Или пък може би смяташ да намериш първо Одисей и да го убиеш.

— Как? Той е по-едър от мен. Много по-едър.

— Не си дошла тук да пишкаш — заяви Бийн. — Или мехурът ти е малък колкото топчица?

— Ти си ме слушал?

Бийн сви рамене.

— Ти не ми даваше да гледам.

— Много мислиш, но не знаеш достатъчно, че да схващаш какво става.

— Според мен Ахил ни излъга за това какво смята да прави — рече Бийн — Мисля, че и ти в момента ме лъжеш.

— Свиквай — отвърна Поук. — Светът е пълен с лъжци.

— На Одисей не му пука кого ще убие — заяви Бийн. — Ако убие теб, ще се радва пак толкова, колкото и ако убие Ахил.

Поук поклати нервно глава.

— Одисей е едно нищо. Той няма да стори зло на никого. Само се фука.

— Защо тогава не спиш? — попита Бийн.

Поук сви рамене.

— Ти смяташ да убиеш Ахил, нали? — попита Бийн. — И да направиш така, че все едно го е убил Одисей.

Тя подбели очи.

— Днес да не си пил нещо за затъпяване?

— Достатъчно умен съм, за да знам, че ме лъжеш!

— Върви да спиш — рече тя. — Върви при другите деца.

Той я поизгледа, а после се подчини.

Или по-скоро привидно се подчини. Върна се в леговището, където спяха напоследък, но веднага изпълзя по другата страна и се закатери по щайги, барабани и стени, докато най-сетне се добра до един нисък покрив. Стигна до ръба му тъкмо навреме, за да види как Поук се изнизва от страничната уличка на улицата. Тя наистина отиваше някъде. На среща с някого.

Бийн се спусна по един олук върху един варел и забърза подире й по Корте Хоог Страат. Опитваше се да е тих, но тя вдигаше достатъчно шум, а и градът бе изпълнен с други звуци, така че стъпките му останаха нечути. Придържаше се в сенките на стените и гледаше да не се отклонява много. Беше доста просто да я следи — зави само два пъти. Вървеше към реката. Имаше среща с някого.

Бийн имаше две предположения. Или беше Одисей, или Ахил. Кой друг от познатите й ще будува по това време, вместо да спи в гнездото си? Но пък и защо да се среща с когото и да било от тях? За да моли Одисей да пощади живота на Ахил? За да предложи героично себе си в замяна? Или за да убеди Ахил да се върне и да се изправи лице в лице с Одисей, вместо да бяга? Не, за всичко това би могъл да се досети Бийн, Поук не беше толкова проницателна.

Тя се спря сред едно открито пространство до доковете на корабостроителницата и се огледа. Очевидно забеляза, каквото търсеше. Бийн се напрегна, за да види. Някой я очакваше в тъмните сенки. Бийн се изкатери върху един голям палет — опитваше да си осигури по-добър изглед. Долови два гласа — и двата детски — но не различаваше какво казват. Който и да беше това, изглеждаше по-висок от Поук. Но можеше да бъде както Ахил, така и Одисей.

Момчето обгърна Поук с ръце и я целуна.

Това наистина беше много смахнато. Бийн бе виждал възрастните да правят така много пъти, но защо децата да го правят? Поук беше на девет години. Разбира се, имаше курви на същата възраст, но всеки знаеше, че техните клиенти са перверзници.

Бийн трябваше да се приближи, да чуе за какво разговарят. Той се спусна по задната страна на палета и бавно навлезе в сянката на една будка. Сякаш за да го улеснят, те се обърнаха с лице към него. Той бе невидим в плътната сянка — поне ако не мърдаше. Не ги виждаше по-добре, отколкото те — него, но поне вече чуваше откъслеци от разговора им.

— Ти обеща — казваше Поук. Момчето смънка нещо в отговор.

Един преминаващ по реката кораб освети с фенер бреговете и лъчът разкри лицето на момчето до Поук. Беше Ахил.

На Бийн това му беше достатъчно. Как можеше да си помисли, че Ахил някой ден ще убие Поук? Онова, което ставаше между момчетата и момичетата, беше нещо, което той просто не проумяваше. Сред всичката тази омраза се случва това! Тъкмо когато Бийн започваше да проумява света.

Той се измъкна и побягна към Постхоорнстраат.

Но не се отправи обратно към тяхното леговище — не още. Защото — макар и да разполагаше с всички отговори, сърцето му не се успокояваше. Нещо не е наред, не спираше да му повтаря то.

И тогава се сети, че Поук не беше единствената, която криеше нещо от него. Ахил също лъжеше. Криеше нещо. Някакъв план. Само тази среща с Поук ли? Тогава каква беше цялата тази работа, че се укривал от Одисей? Той нямаше нужда да се крие, за да направи Поук свое момиче. Можеше да го направи съвсем открито. Някои побойници го правеха — по-големите. Но обикновено не си хващаха за гаджета деветгодишни. Това ли криеше Ахил?

„Ти обеща“ — беше казала Поук на Ахил там, на кея.

Какво ли беше обещал Ахил? Затова беше отишла при него Поук — да му се отплати за обещанието. Но какво ли можеше да й обещае Ахил? Като член на семейството му тя получаваше всичко. Ахил нямаше нищо друго.

Значи сигурно беше обещал да не направи нещо. Да не я убива? Това би било твърде тъпо дори и за Поук, да не говорим за Ахил.

Да не убие мен, помисли си Бийн. Ето какво е обещал. Да не убива мен.

Само че не аз съм в опасност, нито пък представлявам най-голямата заплаха. Може и да съм й казал да го убие, но Поук беше тази, която го събори на земята, която се надвеси над него. Тази картина сигурно все още бе в ума на Ахил, вероятно през цялото време си я спомняше, сънуваше я — той, проснат на земята, а над него е надвесено деветгодишно момиче с тухла в ръка, което заплашва да го убие. Той, сакатият, някак бе влязъл в редиците на побойниците. Защото беше кораво копеле. Но момчетата със здрави крака вечно се подиграваха на най-ниския по ранг побойник — на него. И най-голямото падение в живота му щеше да е точно тогава — когато едно деветгодишно момиче го събори на земята, наобиколен от малки деца.

Поук, той обвинява най-много теб. Теб трябва да смаже, за да изтрие агонията от този спомен.

Сега стана ясно. Всичко онова, което Ахил бе наговорил днес, беше лъжа. Той не се криеше от Одисей. Той би се изправил срещу Одисей — може би наистина щеше да се изправи срещу него, утре. Но когато се изправеше срещу Одисей, той щеше да покаже, че таи много по-тежка скръб. „Ти уби Поук!“ — щеше да изкрещи той обвинително. Одисей щеше да изглежда толкова глупав и слаб, щеше да отрича след всичките хвалби как щял да си го върне. Можеше пък да признае, че я е убил, само за да се изфука. И тогава Ахил щеше да нападне Одисей, спокоен, че никой няма да го вини за убийството. Щеше да е чиста проба самозащита — той щеше да пази семейството си.

Ахил беше просто прекалено умен, по дяволите. И търпелив. Не бързаше с убийството на Поук и изчакваше да се появи някой, върху когото да хвърли вината.

Бийн се втурна обратно, за да я предупреди. Толкова бързо, колкото можеха да тичат мъничките му крачка, с най-дългите крачки, на които бе способен. Тича цяла вечност.

На дока, където Поук се срещна с Ахил, нямаше никого.

Бийн се огледа безпомощно. Хрумна му да извика, но това щеше да е глупаво. Ахил мразеше най-много Поук, но това не означаваше, че е простил на Бийн, макар и да отхапваше от хляба му.

Или може би аз съм откачил и няма нищо такова. Той я прегръщаше, нали? Тя бе дошла доброволно, нали? Между момчетата и момичетата се случват неща, които аз просто не разбирам. Ахил е глава на семейство — защитник, а не убиец. Моят ум работи така, моят ум си мисли как да убия някого, който е безпомощен, само защото по-късно той може да представлява опасност. Ахил е добрият. Аз съм лошият, престъпникът.

Ахил е този, който знае да обича. Аз съм този, който не знае.

Бийн се приближи до ръба на дока и се огледа отвъд канала. Ниско над водата бе паднала мъгла. На отсрещния бряг светлините на Буумпиес Страат блещукаха като новогодишни лампички. Вълните се плискаха като малки целувчици о подпорите.

Той се загледа в реката под нозете си. Нещо се люшкаше върху вълните и се удряше в пристана.

Известно време Бийн го гледаше, без да разбира. Но после осъзна, че от първия миг знае какво е това, просто не искаше да го повярва. Беше Поук. Мъртва. Бе станало точно както се опасяваше Бийн. Всички на улицата щяха да повярват, че Одисей е виновен за убийството, макар нищо да не можеше да се докаже. Бийн бе прав за всичко. Каквото и да ставаше между момчетата и момичетата, то нямаше силата да спре омразата и жаждата за отмъщение заради унижението.

И докато Бийн стоеше там и гледаше водата, той разбра: или трябва да разкажа какво се е случило — веднага, още в тази минута — на всички, или да реша никога да не го казвам на никого. Ако Ахил съзре и най-малкия намек, че съм видял това тази вечер, той ще ме убие без изобщо да се замисля. Ахил просто ще каже: Одисей отвръща на удара. И преди да го убие, ще каже, че отмъщава и за мен.

На Бийн му оставаше само да си мълчи. Да се преструва, че не е видял как тялото на Поук плава във водата, а луната осветява обърнатото й нагоре лице.

Тя беше глупава. Толкова глупава, че не бе успяла да прозре плановете на Ахил, толкова глупава, че изобщо да му се довери, толкова глупава, че да не ме послуша. Колкото глупав бях и аз, задето се махнах, вместо да се провикна предупредително. Може би щях да я спася, Ахил нямаше да посмее да я убие, ако знаеше, че някой го наблюдава.

Заради нея Бийн бе останал жив. Тя бе онази, която му бе дала име. Тя беше онази, която се вслуша в плана му. И сега бе мъртва заради това, а той можеше да я спаси. Да, в началото той й беше казал да убие Ахил, но в крайна сметка тя го бе избрала правилно — той бе единственият сред побойниците, който би могъл да схване всичко и да го осъществи така стилно. Но и Бийн беше прав. Ахил бе шампион на лъжата и когато бе решил, че Поук ще умре, бе започнал да трупа лъжите, които щяха да заобикалят убийството — лъжи, които щяха да накарат Поук сама да отиде там, където той можеше да я убие без свидетели. Лъжи, които щяха да му осигурят алиби в очите на по-малките деца.

Аз му се доверявах, помисли си Бийн. От самото начало го знаех какъв е, а му се доверявах.

О, Поук, бедно глупаво, мило, свястно момиче. Ти ме спаси, а аз те разочаровах.

Не съм виновен единствено аз. Тя тръгна сама с него.

Сама, за да се опита да спаси живота ми? Каква грешка, Поук — да мислиш за някого другиго, освен за себе си!

И аз ли ще умра заради нейните грешки?

Не. Аз ще умра заради собствените си тъпи грешки.

Но не тази нощ. Ахил още не бе задействал никакъв план, който да подмами Бийн да отиде някъде сам. Но оттук нататък, докато лежи буден нощем, той ще мисли за това как Ахил дебне. Как протака. До деня, в който и Бийн не цопне във водата.

Сестра Карлота се опитваше да проявява съчувствие към страданията на тези деца, още повече, че една от тях бе удушена и хвърлена в реката. Но смъртта на Поук бе още по-сериозна причина да ускори изпитанията. Все още не бяха открили Ахил — след като онзи Одисей вече бе нанесъл удар, имаше голяма вероятност „таткото“ да се укрива доста време. Затова сестра Карлота нямаше друг избор, освен да продължи с Бийн.

Отначало момчето се разсейваше и се справяше зле. Сестра Карлота не разбираше как така той се проваля на най-елементарните задачи от теста, въпреки че сам се бе научил да чете на улицата. Сигурно беше заради смъртта на Поук. Така че тя прекъсна теста и му заговори за смъртта. Обясни как сега духът на Поук е при Господ и при светците, които щяха да се погрижат за нея и да я направят по-щастлива, отколкото някога е била приживе. Той като че не прояви никакъв интерес. Единственият резултат беше, че се справи още по-зле, когато се зае със следващия етап на теста.

Е, щом състраданието не вършеше работа, строгостта можеше и да свърши.

— Не разбираш ли за какво е този тест, Бийн? — попита тя.

— Не — отвърна той. Тонът му издаваше непогрешимо продължението „и не ме интересува“.

— Ти познаваш единствено живота на улицата. Но улиците на Ротердам са само част от големия град, а Ротердам е само един град в света, пълен с хиляди такива градове. Цялото човечество, Бийн — този тест е заради него. Защото формиките…

— Бъгерите — поправи я Бийн. Като повечето улични хлапаци, и той презираше евфемизмите.

— Те ще се върнат и ще пометат цялата Земя, ще избият всичко живо до крак. С този тест ние проверяваме дали ти не си от децата, които могат да постъпят във Военното училище. Ако е така — ще бъдеш обучен за командир на войските, които ще се опитат да ги спрат. Целта на този тест е спасяването на света, Бийн.

За първи път от началото на теста Бийн застана нащрек.

— Къде се намира Военното училище?

— На орбитална платформа в космоса — обясни тя. — Справиш ли се достатъчно добре с този тест, ще станеш космонавт!

По лицето му не пролича детинско въодушевление. Само усилено пресмятане.

— Досега се справях много зле, нали? — попита той.

— Резултатите от тестовете засега показват, че си прекалено тъп, за да можеш да ходиш и дишаш едновременно.

— Не може ли да започна отначало?

— Да, разполагам с друг вариант на тестовете — увери го сестра Карлота.

— Дайте ми го.

Когато извади алтернативния комплект, тя му се усмихна — опитваше се отново да го предразположи.

— Значи искаш да станеш космонавт, така ли? Или те привлича идеята да постъпиш в Международния флот?

Бийн не отговори.

Този път по време на теста той реши всички задачи, макар тестът да бе разработен така, че да не можеш да приключиш за определеното време. Резултатите му не бяха идеални, но бяха доста близки до идеалните. Толкова близки, че никой нямаше да им повярва.

Затова тя му зададе нов комплект тестове, този път разработени за по-големи деца — всъщност, стандартните тестове, които проверяваха дали шестгодишните са годни за Военното училище на нормалната за това възраст. С тях не се справи толкова добре — все още му липсваше разнообразен опит, за да може да разбере съдържанието на някои от въпросите. Но все пак се справи забележително добре. По-добре от всички ученици, които някога бе проверявала.

И само като си помислиш, че тя бе взела Ахил за истинския потенциал. Това, малкото, това същинско бебе, беше просто удивително. Никой нямаше да повярва, че го е намерила на улицата, където умираше от глад.

В ума й се промъкна едно подозрение и когато приключиха с втория тест, тя записа резултатите, остави ги настрани и се облегна в креслото. Усмихна се на Бийн, чиито очи се бяха замъглили, и попита:

— Чия беше идеята за семейства сред уличните деца?

— На Ахил — отвърна Бийн.

Сестра Карлота изчакваше.

— Поне негова беше идеята да го нарече семейство — додаде Бийн.

Тя продължаваше да изчаква. Ако му дадеше достатъчно време, гордостта щеше да го предизвика да продължи нататък.

— Но да накараме някой побойник да защитава малките, това го измислих аз — продължи Бийн. — Споделих го с Поук, тя го обмисли, реши да пробваме и допусна само една грешка.

— Каква грешка?

— Не избра за наш защитник подходящия побойник.

— Имаш предвид, че не е успял да я защити от Одисей?

Бийн се засмя невесело, а по бузите му потекоха сълзи.

— Одисей скитосва насам-натам и само се фука.

И макар че й се щеше да не е така, сестра Карлота всъщност разбра какво се е случило.

— Знаеш ли тогава кой я е убил?

— Аз й казах да го убие. Казах й, че греши за него. Казах й го пред него, докато той бе проснат на земята. Предупредих я, че никога няма да й прости. Но той е хладнокръвен. Изчака толкова дълго. И все отказваше да приеме хляб от нея. Тя не биваше да се среща с него насаме. — Той се разплака съвсем искрено. — Мисля, че тя защитаваше мен. Защото й казах да го убие още първия ден. Може би го е убеждавала да не ме убива.

Сестра Карлота се опита да говори с безстрастен глас:

— Убеден си, че Ахил те застрашава?

— Сега, когато ви го казах, вече ме застрашава — отвърна той, позамисли се и продължи: — И преди беше така. Той не прощава. Той винаги си връща.

— Разбираш ли, че аз не възприемам Ахил така — нито пък Хейзи, исках да кажа Хелга. На нас той ни се вижда… цивилизован.

Бийн я изгледа, като откачена.

— А не означава ли цивилизован точно това? Да можеш да изчакваш, за да получиш онова, което искаш?

— Ти искаш да се махнеш от Ротердам и да постъпиш във Военното училище, за да избягаш от Ахил.

Бийн кимна.

— Ами другите деца? Според теб той заплашва ли ги?

— Не — отвърна Бийн. — Той е техният татко.

— Но не и твой. Макар да е вземал хляб от тебе.

— Той я прегърна и я целуна — каза Бийн. — Видях ги на пристанището, тя му позволи да я целуне, а после спомена, че й бил обещал нещо. Затова си тръгнах, но после проумях всичко и се втурнах обратно. Не бях се отдалечил много, притичах може би шест преки, но тя вече беше мъртва, с извадено око, плуваше във водата и се удряше в кея. Той може да те целуне и да те убие, ако те мрази достатъчно.

Сестра Карлота забарабани с пръсти по бюрото.

— Какво затруднение.

— Какво затруднение ли?

— Смятах да подложа на тестовете и Ахил. Мисля, че би могъл да постъпи във Военното училище.

Цялото тяло на Бийн се стегна.

— Тогава не ме изпращайте там. Или той, или аз.

— Мислиш ли наистина… — гласът й заглъхна. — Мислиш ли наистина, че ще се опита да те убие там?

— Да се опита? — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Ахил не се задоволява с опити.

Сестра Карлота познаваше чертата, за която говореше Бийн — безмилостната решителност беше едно от нещата, които във Военното училище търсеха. Тя можеше да направи Ахил по-привлекателен за тях от Бийн. А и там знаеха как да насочват това смъртоносно насилие. Как да го вкарват в употреба.

Но цивилизоването на уличните побойници не беше идея на Ахил. Бийн се беше сетил за това. Невероятно — едно толкова малко дете да го измисли и осъществи. Това дете бе наградата, не онзи, който живееше заради хладнокръвното отмъщение. Но едно беше сигурно. Щеше да сгреши, ако вземеше и двамата. Макар несъмнено да можеше да поеме и другия — да го запише в училище тук, на Земята, да го прибере от улицата. Несъмнено тогава Ахил щеше да стане наистина цивилизован — отчаянието на улицата вече нямаше да принуждава децата да постъпват така ужасно едно с друго.

Ала после осъзна що за глупости си мисли. Не отчаянието на улицата бе накарало Ахил да убие Поук, а гордостта. Той беше Каин и според него срамът бе достатъчно основание да отнеме живота на брат си. Той бе Юда, който не се бе поколебал да целуне, преди да убие. Какво си въобразяваше тя, за да се отнася към злото като към чисто механичен продукт на лишенията? Всички деца на улицата страдаха от страх и глад, от безпомощност и отчаяние. Но не всички ставаха хладнокръвни, пресметливи убийци.

Стига Бийн да говореше истината.

Но тя не се съмняваше, че дребосъкът е искрен. Ако той лъжеше, сестра Карлота щеше да признае, че нищо не разбира от детски характери. Сега, когато се замислеше, осъзнаваше, че Ахил е ловък. Ласкател. Всяка негова дума бе изчислена така, че да впечатлява. А Бийн говореше малко и се изразяваше просто, когато изобщо кажеше нещо. Беше малък, а страхът и скръбта му тук, в тази стая, бяха истински.

Разбира се, и той бе настоявал едно дете да бъде убито.

Но само защото представляваше заплаха за останалите. А не от гордост.

Как бих могла да съдя? Не трябва ли Христос да съди живите и мъртвите? Защо това се падна на мен, недостойната?

— Бийн, искаш ли да останеш тук, докато препратя резултатите ти от тестовете на хората, отговорни за решенията за Военното училище? Тук нищо не те заплашва.

Той впери поглед в ръцете си, кимна, после отпусна глава в шепи и се разрида.

Същата сутрин Ахил се върна в гнездото.

— Не можех да не се върна — обясни той. — Много неща биха се объркали.

Заведе ги на закуска, както винаги. Но Поук и Бийн ги нямаше.

После Сержанта пообиколи, позаслуша се тук-там, поговори с другите деца — както и с някои възрастни — за да разбере какво става и да открие всичко, което можеше да им е от полза. Покрай пристанището Уийнхавен чу как някои от докерите си говорят, че същата сутрин в реката намерили труп. Труп на малко момиче. Сержанта разбра и къде държат тялото й до идването на властите. Не се уплаши, отиде право при завитото с брезент мъртво тяло и без да поиска разрешение от никого наоколо, дръпна покривалото.

— Какво правиш, момче!

— Тя се казва Поук — каза той.

— Познаваш ли я? Знаеш ли кой би могъл да я убие?

— Едно момче на име Одисей — той я е убил — отвърна Сержанта. После я зави с покривалото и приключи обикалянето. Ахил трябваше да разбере, че страховете му са се оправдали — Одисей избива когото може от семейството.

— Нямаме друг избор, освен да го убием — каза Сержанта.

— Достатъчно кръв се проля — отвърна Ахил, — но се боя, че си прав.

Някои от по-малките плачеха. Едно от тях обясни:

— Поук ме нахрани, когато щях да умра.

— Млъкни! — сряза го Сержанта. — Сега ядем по-добре, отколкото когато Поук беше шефът.

Ахил положи длан на рамото на Сержанта, за да го накара да млъкне.

— Поук се справяше отлично като главатар на банда. И тъкмо тя ме доведе в семейството. Така че в известен смисъл всичко онова, което ви давам, го дължите на нея.

При тези думи всички закимаха тържествено.

Едно дете попита:

— Според теб дали Одисей е убил също и Бийн?

— Точно той не е кой знае каква загуба — обади се Сержанта.

— За моето семейство всяка загуба е голяма — рече Ахил. — Но повече загуби няма да има. Ако Одисей не се махне от града веднага, ще умре. Пусни мълвата, Сержант. Нека на улицата се разчуе, че отправям предизвикателство. Одисей няма да яде в никоя кухня в града, докато не се изправи срещу мен. Сам си го изпроси, когато е забил ножа в окото на Поук.

Сержанта му отдаде чест и побягна — самото въплъщение на деловото подчинение.

Само дето докато тичаше, той също плачеше. Защото не бе казал на никого как е умряла Поук, нито че окото й бе кървава рана. Може би Ахил знаеше от другаде, може би вече беше чул и не беше го споменал, преди Сержанта да се върне с новината. Може би, може би, но Сержанта знаеше истината. Одисей не бе вдигал ръка срещу никого. Това бе дело на Ахил. Точно както ги бе предупредил Бийн още в началото. Ахил никога нямаше да прости на Поук това, че го е пребила. Сега я беше убил, защото щяха да обвинят за това Одисей. А после седеше там и им обясняваше колко добра била тя, колко благодарни трябвало да й бъдат и как за всичко, което получавали от него, били задължени на Поук.

Значи Бийн беше прав от самото начало. За всичко. Ахил можеше да е добър татко на семейството, но беше и убиец, който никога не прощава.

Поук обаче го знаеше. Бийн я бе предупредил и тя го знаеше, но все пак избра Ахил за техен татко. Избра го и умря заради това. Тя беше като оня Исус, за когото проповядваше Хелга в кухнята, докато се хранеха. Бе умряла за своя народ. А Ахил — той беше като Господ. Караше хората да плащат за греховете си въпреки всичко.

Важното беше да запазиш благоволението на Господ. Нали на това ги учеше Хелга? Недей да гневиш Господа.

Аз няма да гневя Ахил. Ще почитам татко си, със сигурност, за да остана жив, докато порасна достатъчно, че да продължа сам.

Що се отнася до Бийн — да, той беше умен, но не толкова, че да остане жив. А ако не си достатъчно умен, за да оцелееш, по-добре е да умреш.

Когато Сержанта стигна до първия ъгъл и разпространи новината, че Ахил е забранил на Одисей да стъпва във всички кухни в града, той вече бе приключил с плача. Скръбта си бе отишла. Сега ставаше въпрос за оцеляване. Макар да знаеше, че Одисей не е убил никого, той бе съгласен Одисей да умре, защото това беше важно за безопасността на семейството. Смъртта на Поук му осигуряваше добро извинение да настоява останалите татковци да не се месят и да оставят Ахил да се разправи с него. Когато всичко свърши, Ахил щеше да е водачът на всички татковци в Ротердам. А Сержанта щеше да стои до него, да знае тайната на отмъщението му и да не я разкрива на никого. Така Сержанта щеше да оцелее, семейството — също. А освен тях — и всяко улично хлапе в Ротердам.

4СПОМЕНИ

— Сгреших за първия. Мина добре тестовете, но характерът му не е подходящ за Военното училище.

— Това не си личи от тестовете, които ми показа.

— Много му сече умът. Дава точните отговори, но те не са истински.

— И с какъв тест определи това?

— Той извърши убийство.

— Да, това е пречка. Ами другият? Какво да правя с толкова малко дете? Толкова дребна риба аз бих изхвърлил обратно в реката.

— Учи го. Храни го. Той ще порасне.

— Той няма дори име.

— Има.

— Бийн? Бобеното зърно? Това не е име, а подигравка.

— Когато премине обучението, вече няма да е подигравка.

— Задръж го, докато навърши пет години. Направи от него каквото можеш и после ми покажи резултатите.

— Трябва да търся и други деца.

— Не, сестра Карлота, не трябва. През всичките години, откакто търсиш, не си намирала по-добър. И няма време да търсим друг. Отракай този и цялата ти работа ще си струва, що се отнася до МФ.

— Плашиш ме, като казваш, че няма време.

— Не виждам защо. Християните очакват неизбежния край на света от хилядолетия.

— Но той все не свършва.

— Засега.

Отначало единственото, което вълнуваше Бийн, беше храната. Имаше достатъчно. Той изяждаше всичко, което сложат пред него. Ядеше, докато се наситеше — най-чудесната дума, която дотогава за него бе лишена от значение. Ядеше, докато се натъпчеше. Ядеше, докато му призлееше. Толкова често ядеше, че червата му се раздвижваха всеки ден, а понякога и по два пъти дневно.

Каза със смях на сестра Карлота:

— Аз само ям и акам!

— Като всички животни в гората — отвърна монахинята. — Време е да започнеш да си заработваш тази храна.

Тя вече го обучаваше, разбира се — всекидневни уроци по четене и аритметика. Издигаше го „на ниво“, но какво точно ниво имаше предвид, така и не уточняваше. Освен това му даваше време да рисува, а имаше и сеанси, когато тя го караше да седне и да се опита да си спомни всички подробности, от най-ранните си спомени. Особено много я очароваше разказът за Чистото място. Но паметта си имаше ограничения. Тогава е бил много малък и не е знаел достатъчно думи. Всичко е било тайнство. Той си спомни как е прескочил оградата на своето легло и е паднал на пода. По онова време не можел да ходи много добре. Пълзенето било по-лесно, но му харесвало да ходи, защото така правели големите хора. Вкопчвал се в предмети, подпирал се на стени и напредвал доста добре на два крака — пълзял само когато му се налагало да прекоси открито пространство.

— Сигурно си бил на осем-девет месеца — рече сестра Карлота. — Повечето хора нямат толкова далечни спомени.

— Спомням си, че всички бяха тъжни. Затова се измъкнах от леглото. Всички деца бяха в беда.

— Всички деца?

— Малките ме харесваха. Големите — също. Някои от възрастните влизаха, поглеждаха ни и плачеха.

— Защо?

— Ставаха лоши работи, затова. Знаех, че ще стане нещо лошо, знаех и че ще се случи с всички нас, които бяхме в леглата. И затова се измъкнах. Не бях първият. Не знам какво се е случило с другите. Чух как възрастните крещят и много се разстройват, когато намериха празните легла. Скрих се от тях. Те не ме намериха. Може би са намерили другите, а може и да не са. Знам само, че когато излязох, всички легла бяха празни и в стаята беше много тъмно — светеше само една табела с надпис „Изход“.

— Тогава си можел да четеш? — въпросът й прозвуча скептично.

— Когато вече можех да чета, си спомних, че това бяха буквите на табелата — обясни Бийн. — Бяха единствените букви, които виждах тогава. Затова ги запомних, разбира се.

— Значи ти си бил сам, леглата са били празни, а в стаята е било тъмно.

— Те се върнаха. Чух ги да разговарят. Не разбирах повечето думи. Пак се скрих. И този път, когато излязох, дори и леглата ги нямаше. Вместо тях имаше бюра и шкафове. Офис. Не, тогава не знаех и какво е офис, но сега вече знам какво е и си спомням, че тъкмо такива бяха станали стаите. Офиси. През деня там идваха хора и работеха — отначало бяха малко на брой, но се оказа, че скривалището ми не е толкова добро, когато там работят хора. А и бях гладен.

— Къде се криеше?

— Хайде де, със сигурност си се досетила.

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Видя как се държах, когато ми показа тоалетната.

— Крил си се в тоалетната?

— В казанчето отзад. Беше ми трудно да вдигам капака. А и вътре не беше уютно. Не знаех за какво служи. Но хората започнаха да го използват, водата се надигаше и спадаше, разните неща вътре се движеха и ме беше страх. А и, както казах, бях гладен. Имаше много вода за пиене, само дето аз пишках в нея. Памперсът ми така се беше наквасил с вода, че падна от дупето ми. Останах гол.

— Бийн, даваш ли си сметка какво ми разказваш? Че си правил всичко това, преди да си навършил и годинка?

— Ти каза на каква възраст съм бил — отвърна Бийн. — Тогава не знаех нищо за възрастта. Ти ми каза да си спомня. Колкото повече ти разказвам, толкова повече неща си припомням. Но ако не ми вярваш…

— Аз… аз ти вярвам. Но кои са били другите деца? Какво е било това място, където си живял — Чистото място? Кое са били тези възрастни? Защо са отвели другите деца? Без съмнение там е ставало нещо незаконно.

— Както и да е — рече Бийн. — Много бях щастлив, като се измъкнах от тоалетната.

— Но ти каза, че си бил гол. И си се махнал оттам?

— Не, намериха ме. Излязох от тоалетната и един възрастен ме намери.

— Какво стана?

— Той ме отведе у тях. Така си намерих дрехи. Но тогава ги наричах „дреши“.

— Можел си да говориш?

— Малко.

— И този възрастен те е завел у тях и ти е купил дрехи.

— Мисля, че беше портиер. Сега разбирам повече от професии и според мен беше такъв. Работеше през нощта и не носеше униформа като на пазач.

— Какво стана после?

— Така за първи път разбрах за съществуването на законно и незаконно. Не беше законно той да има дете. Чух го да се кара с онази жена заради мен. Повечето думи не разбирах, но накрая усетих, че той е загубил. Започна да ми говори как трябвало да си тръгна, затова аз си тръгнах.

— Просто те е пуснал на улицата?

— Не, аз си тръгнах. Сега мисля, че е имал намерение да ме даде на някой друг, а това ме плашеше. Затова си тръгнах, преди да го е направил. Но вече не бях нито гол, нито гладен. Той беше добър. След като аз си тръгнах, той вече нямаше неприятности.

— И така заживя на улицата.

— Кажи-речи. Намерих няколко места, където ме хранеха. Но всеки път когато по-големите деца виждаха, че някой ми дава да ям, се струпваха около мен и започваха да просят с пискливи, умолителни гласове. Тогава или хората преставаха да ми дават храна, или другите грубо ми я отнемаха от ръцете. Беше ме страх. Един път едно голямо дете толкова се ядоса, че навря пръчка в гърлото ми и ме накара да повърна току-що изядената храна направо на улицата. Дори се опита да я изяде, но не можа — и на него му се догади. Тогава беше най-страшно. След това през цялото време се крих… криех. През цялото време.

— И гладуваше.

— И наблюдавах — поправи я Бийн. — Хапвах. От време на време. Не умрях.

— Да, не си умрял.

— Но видях много, които умряха. Много мъртви деца. Големи и малки. Непрекъснато се чудех колко от тях са били от Чистото място.

— Позна ли някои от тях?

— Не. Никой не изглеждаше така, сякаш е живял някога на Чистото място. Всички изглеждаха гладни.

— Бийн, благодаря ти, че ми разказа всичко това.

— Е, нали поиска.

— Разбираш ли, че е нямало как да оцелееш цели три години, докато си бил бебе?

— Това сигурно значи, че съм мъртъв.

— Аз само… искам да кажа, че Господ те е пазел.

— Може. Но защо не е пазел и другите деца? Те умряха.

— Той ги е приел в сърцето си и ги е обичал.

— Значи мен не ме е обичал?

— Не, и теб е обичал, той…

— Щом толкова ме е пазел, можеше от време на време да ми подхвърля по нещичко за ядене.

— Той ме доведе при теб. Той ти е подготвил някакво велико предназначение, Бийн. Ти може и да не знаеш какво е, но Господ със сигурност си има причина да те опази жив. Надали чудотворното ти оцеляване е случайно.

На Бийн му беше омръзнало да говорят за това. Тя изглеждаше толкова щастлива, когато говореше за Господ, но той все още не беше схванал дори какво е Господ. Искаше да припише на Господ всички добри неща, но когато ставаше дума за лоши или не го споменаваше, или изтъкваше някакво основание, според което в крайна сметка случилото се е било за добро. Доколкото Бийн разбираше, мъртвите деца биха предпочели да останат живи и да имат повече храна. Щом Господ ги е обичал толкова и е можел да прави каквото си иска, защо е нямало храна за тези деца? И ако Господ просто е искал да умрат, тогава защо не ги е оставил да умрат по-бързо? Най-добре би било изобщо да не се раждат, за да не се мъчат и да не се вълнуват толкова дали ще оцелеят или не. Нали е смятал просто да ги приеме в сърцето си? Всичко това просто нямаше смисъл за Бийн и колкото повече му го обясняваше сестра Карлота, толкова по-малко го разбираше той. Защото щом някой отговаряше за всичко това, той трябваше да е честен, а щом беше нечестен, защо тогава сестра Карлота беше толкова щастлива, че той е началникът?

Но когато се опитваше да й обяснява подобни неща, тя много се натъжаваше, започваше да приказва още повече за Господ и използваше думи, които той не знаеше. Тогава беше по-добре просто да я оставиш да се изкаже, без да спориш.

Четенето обаче го омагьосваше. Числата също. Обичаше ги. Да разполага с лист и молив, за да може да записва разни неща, беше много хубаво.

И картите. Отначало тя не го учеше да разчита карти, но на стените имаше окачени и формите по тях го очароваха. Той ставаше и започваше да чете малките думички, написани върху им. Един ден видя името на реката и отгатна, че синьото са реки, а още по-големите сини петна са места, пълни с повече вода от реката. Тогава се сети, че някои от другите думи са същите имена, които беше виждал на уличните табели и стигна до извода, че това е нещо като картина на Ротердам — и всичко се подреди. Така би изглеждал Ротердам за птиците, ако сградите бяха напълно невидими, а улиците — съвсем празни. Откри къде беше гнездото им, къде беше загинала Поук и всякакви други места.

Когато сестра Карлота откри, че той е разчел картата, много се развълнува. Показа му карти, където Ротердам беше просто малко петно от линии и една, на която беше само точка. На следващата пък беше прекалено малък, че да се вижда, но тя знаеше къде би трябвало да бъде. Бийн не бе и подозирал, че светът е толкова голям. Нито че съществуват толкова много хора.

Сестра Карлота обаче постоянно се връщаше към картата на Ротердам и все го молеше да се спомни местата от най-ранното си детство. Но на картата нищо не изглеждаше същото и затова не беше лесно — отне му доста време, преди да открие някои от местата, където го бяха хранили. Показа ги на сестра Карлота и тя ги отбеляза направо на картата. След време той разбра, че всички тези места бяха групирани в една област, но сякаш подредени в редица, бележейки пътека от мястото, където бе намерил Поук, назад във времето към…

Към Чистото място!

Само че това беше прекалено трудно. Когато излизаше от Чистото място с портиера, той умираше от страх. Не знаеше къде се намира то. А истината беше — както каза и самата сестра Карлота — че портиерът е можел да живее и доста далеч от Чистото място. Възможно бе — проследявайки пътеката на Бийн назад — тя да открие единствено жилището на портиера или поне квартирата му отпреди три години. А дори и в този случай какво ли можеше да знае портиерът?

Щеше да знае къде се е намирало Чистото място — ето какво. И сега Бийн разбра: за сестра Карлота бе много важно да открие откъде идва Бийн.

Да открие кой е той всъщност.

Само че… той вече знаеше кой е всъщност. Опита се да й го обясни:

— Ето ме. Това съм истинският аз. Не се преструвам.

— Знам — отвърна тя със смях и го прегърна, което беше добре. Стана му хубаво. Навремето, когато тя започна да го прегръща, той не знаеше какво да прави с ръцете си. Наложи се тя да му покаже как да отвърне на прегръдката й. Беше виждал как го правят някои малки деца — тези, които си имаха майки и татковци — но винаги си беше мислил, че са се вкопчили така, за да не паднат на улицата и от страх да не се изгубят. Не знаеше, че се прави, само защото ти е хубаво. По тялото на сестра Карлота имаше твърди места и меки места и беше много странно да я прегръщаш. Сети се как се прегръщаха и целуваха Ахил и Поук, но не искаше да целува сестра Карлота, а щом свикна с прегръдките, не искаше и да я прегръща. Оставяше я тя да го прави, но и през ум не му минаваше той да я прегърне. Просто не се сещаше.

Разбираше, че понякога тя предпочиташе да го прегърне, вместо да му обясни някои неща, и това ме му се нравеше. Сестра Карлота не искаше да му каже защо за нея е толкова важно да намери Чистото място. Само го прегръщаше и казваше „Ох, миличкото ми“ или „Ох, горкичкото момченце“. Това можеше да значи само, че издирването е още по-важно отколкото тя твърди. Или че го мисли за твърде глупав, за да проумее колко е важно това, което тя все не успяваше да обясни.

Доколкото можеше, той постоянно се напрягаше да си спомни повече неща. Но вече не й ги разказваше подробно, защото тя също не му казваше всичко и така беше честно. Сам щеше да намери онази чиста стая. Без нея. Чак тогава — ако преценеше, че си струва и тя да го научи — щеше да й каже. Кой знае какво щеше да стане, ако отговорът според нея беше погрешният. Щеше ли да го върне на улицата? Щеше ли да му попречи да отиде в небесното училище? Отначало му беше обещала тъкмо това, нали? Но след тестовете каза, че въпреки отличните резултати, щял да отиде там едва когато навърши пет години. Ала и това не се оказа сигурно, защото решението не зависело само от нея. Тогава Бийн разбра, че тя няма власт да спазва собствените си обещания. Излизаше, че ако е грешала за него, тя можеше да не спази нито едно от обещанията си. Дори и онова да го пази от Ахил. Трябваше да открие Чистото място сам.

Разглеждаше картата. Представяше си нещата наум. Размишляваше на глас, докато заспиваше. Преоткриваше спомените си за портиера — лицето му, стаята, в която живееше, стълбището навън, където заставаше онази зла жена и му крещеше.

И един ден, щом сметна, че си е спомнил достатъчно, Бийн отиде до тоалетната — той обичаше тоалетните, харесваше му да пуска водата, макар че го беше страх да наблюдава как всичко изчезва — но вместо да се върне в учебния кабинет на сестра Карлота, тръгна в противоположна посока по коридора. Никой не се опита да го спре и той излезе през вратата на улицата.

В този момент осъзна грешката си. Толкова усилено се бе опитвал да си спомни жилището на портиера, че така и не се бе замислял къде се намира на картата тукашното място. Не беше в позната му част от града. Всъщност, изглеждаше направо като друг свят. Бийн бе свикнал улицата да е пълна с хора, които се разхождат, тикат колички и карат велосипеди или кънки, за да стигнат от едно място до друго. Но тук улиците бяха почти празни и навсякъде бяха паркирани коли. Нямаше нито един магазин. Само къщи и офиси, или къщи, превърнати в офиси с малки табели отпред. Единствената по-различна сграда беше тъкмо онази, от която току-що бе излязъл. Беше внушителна, квадратна и по-голяма от другите, но на нея нямаше никаква табела.

Той знаеше къде отива, но не знаеше как да намери пътя оттук. А сестра Карлота скоро щеше да започне да го търси.

Първата му мисъл беше да се скрие, но после се сети, че тя знае как се бе крил на Чистото място. Лесно би се досетила за скривалищата му.

Затова побягна. Изненада се колко е силен сега. Сякаш можеше да бяга толкова бързо, колкото летят птиците. И не се уморяваше — можеше да тича цяла вечност. Да стигне чак до ъгъла, да го заобиколи и да излезе на друга улица.

После — по следващата и по тази след нея, докато накрая не се загуби съвсем. Всъщност, той си се беше загубил от самото начало, а когато още от самото начало нямаш представа къде си, е трудно да се загубиш повече. Докато се луташе насам-натам по улиците и преките, той разбра, че трябва само да намери канал или поток, който да го изведе до реката или до някое познато място. Затова на първия мост над вода той проследи посоката не течението и започна да избира улици, които да го задържат наблизо. Все още не знаеше къде се намира, но поне следваше план.

Планът успя. Той излезе на реката и тръгна по брега. Накрая разпозна в далечината — скрит донякъде от един завой на реката — Маасбулевард, който водеше до лобното място на Поук.

Речният завой му беше познат от картата. Помнеше къде се намираха всички знаци, отбелязани от сестра Карлота. Знаеше, че трябва да премине през мястото, където бе живял на улиците, да ги подмине и да се приближи до района, където може би бе живял портиерът. Това нямаше да е лесно, защото там щяха да го познаят, пък и сестра Карлота можеше дори да е пратила ченгетата по дирите му. Виж, те щяха да го търсят там, защото там бяха всички улични хлапаци. Щяха да очакват от него отново да се превърне в уличен хлапак.

Но забравяха, че Бийн вече не беше гладен. И тъй като не беше гладен, не бързаше.

Той дълго заобикаля. Далеч от реката, далеч от оживената част на града, където живееха безпризорните. Когато улиците започнеха да му изглеждат многолюдни, той разширяваше кръга и странеше от оживените места. През останалата част от деня и по-голямата част от следващия той описа такъв широк кръг, че за известно време се намери съвсем извън Ротердам. Видя полето, също като на картините — ниви и пътища, издигнати по-високо от земята около тях. Сестра Карлота веднъж му беше обяснила, че по-голямата част от нивите е по-ниска от морското равнище и единствено големите диги удържат морето да не нахлуе обратно и залее земята. Но Бийн знаеше, че никога няма да се приближи до някоя от големите диги. Не и пеша.

После навлезе обратно в града, в квартал Шийброек, и късно следобед на втория ден разпозна името на Риндийк Страат. Скоро откри и кръстовище, чието име знаеше — Еразмус Сингел. Оттам вече беше лесно да стигне до първото място, което си спомняше — задният вход на един ресторант, където го хранеха, когато беше още бебе и не можеше да говори както трябва (заради което възрастните се юрваха да го хранят и да му помагат, вместо да го изритват настрани).

Стоеше там в сумрака. Нищо не се беше променило. Сякаш виждаше жената с малката купичка храна — как му я подава, размахва лъжица в ръка и му говори нещо на език, който той не разбираше. Сега вече можеше да прочете табелата на ресторанта — разбра, че е арменски и сигурно жената му бе говорила на този език.

Откъде беше минал, за да дойде тук? Бе подушил храната, докато вървеше…? Мина малко нагоре, после малко надолу по улицата, като постоянно се въртеше, за да се ориентира наново.

— Какво правиш тук, дебелако?

Бяха две хлапета, може би осемгодишни. Войнствени, но не бяха побойници. Сигурно част от някоя банда. Не, част от семейство, след като Ахил беше променил всичко. Ако промяната се беше разпространила до тази част на града.

— Трябва да изчакам тук моя татко — отвърна Бийн.

— И кой е твоят татко?

Бийн не беше сигурен дали разбират думата „татко“ като баща му или като таткото на неговото „семейство“. Но реши да рискува и отвърна:

— Ахил.

Те му се подиграха:

— Районът му е чак долу край реката, защо ще се среща с дебелак като тебе чак тук?

Но подигравките им не бяха важни — онова, което имаше значение, беше, че славата на Ахил се е разнесла чак дотук в града.

— Не съм длъжен да ви обяснявам неговите работи — заяви Бийн. — Всички деца от семейството на Ахил са дебели като мен. Толкова добре се храним.

— А всичките ли са ниски като тебе?

— Навремето бях по-висок, но задавах твърде много въпроси — отвърна Бийн, промъкна се покрай тях и тръгна през Розенлаан към квартала, където най-вероятно се намираше жилището на портиера.

Те не го последваха — такава магия притежаваше името Ахил. Може би му повярваха заради самоувереността — Бийн не им обърна никакво внимание, все едно нямаше защо да се бои от тях.

Нищо не му изглеждаше познато. Той постоянно се обръщаше да провери дали разпознава нещо, загледан в посоката, в която вероятно беше вървял, след като бе напуснал апартамента на портиера. Не му помогна. Скита чак до тъмно, продължи дори и след мръкване.

Накрая застана близо до някаква улична лампа и опита да прочете надписа на една табела. Тогава някакви инициали, издълбани в стълба, привлякоха вниманието му… „П+Д=ВЛ“. Той нямаше представа какво означава това. Никога не се бе сещал за този надпис при всичките си усилия да си спомни нещо. Но знаеше, че го е виждал и преди. И не само веднъж. Беше го виждал няколко пъти. Жилището на портиера беше много близо.

Той се обърна бавно, огледа района и го видя: малък блок с вътрешно и външно стълбище.

Портиерът живееше на последния етаж. Партер, първи етаж, втори, трети. Бийн отиде при пощенските кутии и се опита да разчете имената, но те бяха закачени твърде високо на стената, а имената бяха избелели. Някои табелки напълно липсваха.

Не че някога бе знаел името на портиера, да си каже истината. Нямаше основания да смята, че ще го разпознае, дори и да успееше да го разчете върху пощенска кутия.

Външното стълбище не стигаше до горния етаж. Сигурно го бяха построили заради лекарския кабинет на първия етаж. И тъй като беше тъмно, вратата в горния му край бе заключена.

Не му оставаше нищо освен да чака. Или щеше да чака цяла нощ и сутринта да влезе в сградата през някакъв вход, или някой щеше да се прибере през нощта и Бийн щеше да се промъкне след него през вратата.

Заспа, събуди се, заспа и пак се събуди. Тревожеше се да не би някой полицай да го види и да го изгони, затова, когато се събуди втория път, заряза всякакви преструвки, че е на пост, пропълзя под стълбите и се сви на кълбо, за да прекара нощта.

Събуди го пиянски смях. Все още беше тъмно. Започваше да ръми, но не толкова, че от стълбището да закапе — Бийн беше сух. Той подаде глава навън, за да види кой се смее. Бяха мъж и жена, и двамата развеселени от алкохола. Мъжът скришом я опипваше, боцкаше и щипеше, жената го отблъскваше с вяли шамарчета.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Ще заспиш и никаква няма да я свършиш — рече тя.

— Не и този път — увери я той, после повърна.

Тя се отврати и продължи без него. Той се заклатушка подире й.

— Вече ми е по-добре — заяви той.

— Цената току-що се вдигна — каза му тя студено. — И първо ще си измиеш зъбите.

— Разбира се, че ще си измия зъбите.

Сега бяха точно пред сградата. Бийн изчакваше да се промъкне след тях.

После разбра, че няма защо да чака. Мъжът беше същият онзи портиер отпреди толкова години.

Бийн излезе от тъмното.

— Благодаря, че го доведохте у дома — каза той на жената.

И двамата го погледнаха изненадано.

— Ти пък кой си? — попита портиерът.

Бийн погледна жената и завъртя очи.

— Надявам се, че не е чак толкова пиян. — После се обърна към портиера. — Мама никак няма да се зарадва, че пак се прибираш такъв.

— Мама! — възкликна портиерът. — За кого, по дяволите, говориш?

Жената сръга портиера. Той изобщо не можеше да се държи на крака — залитна към стената, свлече се по нея и се пльосна по задник на тротоара.

— Така си и знаех — рече тя. — Водиш ме вкъщи при жена си?

— Аз не съм женен — отвърна портиерът. — Това дете не е мое.

— Сигурна съм, че казваш истината и за двете — рече жената. — Но ще е по-добре да му помогнеш да се качи по стълбите. Мама чака. — И тя си тръгна.

— Ами моите четирийсет гулдена? — попита той жално, но вече знаеше отговора.

Тя му отвърна с неприличен жест и се изгуби в нощта.

— Копеленце малко — рече портиерът.

— Трябваше да говоря с теб насаме — каза Бийн.

— Кой си ти, по дяволите? И коя е майка ти?

— Тъкмо това съм дошъл тук да разбера — отвърна Бийн. — Аз съм бебето, което ти намери и занесе у вас. Преди три години.

Мъжът го изгледа слисано.

Изведнъж светна лампа, после още една. Мощни лъчи от фенери осветиха Бийн и портиера. Четирима полицаи ги наобиколиха.

— Не си прави труда да бягаш, детенце — рече единият. — Нито пък ти, господин Веселяк.

Бийн разпозна гласа на сестра Карлота.

— Те не са престъпници — обясни тя. — Просто искам да поговоря с тях. Горе в апартамента му.

— Проследила си ме? — попита Бийн.

— Знаех, че го търсиш — отвърна тя. — Не исках да се намесвам, докато не го намериш. В случай, че се мислиш за голям хитрец, младежо, ние засякохме четирима улични бандити и двама известни педофили, които бяха по дирите ти.

Бийн завъртя очи.

— Да не мислиш, че съм забравил как да се оправя с тях?

Сестра Карлота сви рамене.

— Не исках за първи път в живота си да сгрешиш. — В гласа й се долавяше саркастична нотка.

— Така че, както ви казах, нямаше какво да научим от този Пабло де Ночес. Бил емигрант, който живее, за да плаща на проститутки. Поредният непрокопсаник, довлякъл се тук, откакто Нидерландия се превърна в международна територия.

Сестра Карлота седеше търпеливо и очакваше инспекторът да привърши с речта си на тема „Казах ли ви аз“. Но когато заговори за непрокопсаници, тя не можа да се сдържи.

— Той е прибрал онова бебе — каза тя. — Хранил го е и се е грижил за него.

Инспекторът махна с ръка.

— Трябва ли ни още един безпризорен хлапак? Защото хората като него друго не произвеждат.

— Не е вярно, че не сте научили нищо от него — рече сестра Карлота. — Научихте на кое място е било открито момчето.

— Но бившите наематели на сградата от онова време не могат да бъдат проследени. Име на компания, която никога не е съществувала. Няма за какво да се заловим. Няма как да ги проследим.

— Но това нищо означава нещо — рече сестра Карлота. — Казвам ви, тези хора са държали там много деца, после са затворили набързо и всички деца освен едно са били отведени. Казвате ми, че компанията е била под фалшиво име и не може да се проследи. Това, съдейки по вашия опит, не ви ли говори много за ставащото в онази сграда?

Инспекторът сви рамене.

— Разбира се. Очевидно е било ферма за органи.

Очите на сестра Карлота се насълзиха.

— Това ли е единствената възможност?

— В богатите семейства се раждат много увредени бебета — обясни инспекторът. — Съществува черен пазар на органи от бебета и малки деца. Затваряме фермите за органи винаги, когато открием такива. Може би сме били близо до тази ферма, те са го надушили и са спуснали кепенците. Но в участъка нямаме никакви документи, засягащи ферма за органи по онова време. Затова, може би са затворили по други причини. В задънена улица сме.

Сестра Карлота търпеливо пренебрегваше неспособността му да осъзнае колко ценна е тази информация.

— Откъде идват бебетата?

Инспекторът я погледна неразбиращо, сякаш го бе помолила да й обясни основните принципи на живота.

— Фермата за органи — обясни тя. — Откъде вземат бебетата?

Той сви рамене.

— Обикновено са късни аборти. Имат някакви уговорки с клиниките, бутат им рушвет. Такива работи.

— И това ли е единственият източник?

— Знам ли? Отвличане на деца? Не съм убеден, че това може да е фактор — изтичането на бебета през охранителната система на болниците не е чак толкова голямо. Хора да продават бебета? Да, чувал съм. Бедните бежанци пристигат с по осем деца, а след няколко години се оказват само с шест. Може и да плачат за починалите, но кой може да докаже каквото и да било? Нищо не може да се проследи.

— Причината, поради която ви разпитвам — обясни сестра Карлота, — е, че това дете е необикновено. Крайно необикновено.

— Да няма три ръце? — попита инспекторът.

— Поразително умно е. Преждевременно развито. Избягал е от това място, ненавършил и година. Преди да се научи да ходи.

Инспекторът се позамисли.

— Изпълзял е?

— Скрил се в казанчето на тоалетната.

— Вдигнал е капака, а е нямал и година?

— Каза, че много мъчно го вдигал.

— Сигурно е била евтина пластмаса, а не порцелан. Знаете ги какви са тоалетните в учрежденията.

— Обаче разбирате защо се интересувам от произхода на детето. Някаква чудодейна комбинация от родители.

Инспекторът сви рамене.

— Някои деца се раждат умни.

— Но тук присъства и наследствен компонент, инспекторе. Родителите на това дете трябва да са… забележителни. Родители, вероятно известни със собствените си бляскави умове.

— Може би, а може би не — отвърна инспекторът. — Искам да кажа, че някои от тези бежанци може и да притежават бляскав ум, но са попаднали в капана на отчаяни времена. За да спасят останалите деца, те могат и да продадат бебе. Дори е умно, това не изключва бежанците като потенциални родители на вашето генийче.

— Предполагам, че е възможно — съгласи се сестра Карлота.

— Повече информация никога няма да получите. Защото този Пабло де Ночес не знае нищо. Едва се сети от кой град в Испания идва.

— Разпитвахте го пиян — изтъкна сестра Карлота.

— Ще го разпитаме пак и като изтрезнее — увери я инспекторът. — Ще ви съобщим, ако научим още нещо. Междувременно обаче ще трябва да се задоволите с онова, което ви казах, защото повече няма.

— Засега знам всичко, което ми е нужно — рече сестра Карлота. — Достатъчно, за да знам, че това дете наистина е чудо и Господ му е дал велико предназначение.

— Аз не съм католик — остана невъзмутим инспекторът.

— Въпреки това Господ ви обича — отвърна бодро сестра Карлота.