Сянката на Ендър

21ДОГАДКИ

— Повече няма да чакаме полковник Граф да поправя злото, което е сторил на Ендър Уигин. За да се справи със своята задача, Уигин няма нужда да посещава Тактическото училище. А ние се нуждаем от незабавно преместване на другите там. Те трябва да усетят какво могат старите кораби, преди да ги доведем тук и да ги напъхаме в симулаторите. А това изисква и време.

— Те са изиграли само няколко игри.

— Не биваше да им отпускам чак толкова много време. МЗС се намира само на два месеца път от вас, а когато те приключат с Тактическото, пътят оттам до ФлотКом ще отнеме четири месеца. Това им оставя само три месеца в Тактическото, преди да ги отведем в командирското училище. Три месеца, в които трябва някак да сбутаме тригодишна програма за обучение.

— Трябва да ви кажа, че Бийн май издържа последното изпитание на Граф.

— Изпитание ли? Когато освободих полковник Граф, си мислех, че това е краят и на гадничката му изпитателна програмка.

— Нямахме представа колко е опасен този Ахил. Предупредиха ни, че съществувала опасност, но… той изглеждаше такъв симпатяга… не обвинявам полковник Граф, разберете ме — той е нямало как да го знае.

— Какво да знае?

— Че Ахил е сериен убиец.

— Това би трябвало да накара Граф да се чувства щастлив. На сметката на Ендър са само двама.

— Не се шегувам, сър. Ахил носи отговорността за седем убийства.

— И е минал през ситото?

— Знаел е какви отговори да дава на психологическите тестове.

— Моля те, кажи ми, че никое от тези седем убийства не е станало във Военното училище

— Убийство номер осем щеше да се състои точно там. Но Бийн го накара да признае всичко.

— Да не би Бийн да е станал изповедник?

— Всъщност, стратегията му беше много хитра, сър. Той успя да надхитри Ахил — подмами го да влезе в засада, единственият изход от която бе, да си признае.

— Значи Ендър, възпитаното американско момченце от средната класа, убива хлапето, което иска да го пребие в банята. А Бийн, уличното хулиганче, предава сериен убиец на властите.

— По-важно за нашите цели е, че Ендър беше добър в изграждането на екипи, но се би с Бонсо в двубой, един срещу един. А Бийн пък, самотникът, който след цяла година, прекарана в училище, нямаше почти никакви приятели, надви Ахил, като събра екип от свои защитници и свидетели. Нямам представа дали Граф е предвидил и двата изхода, но резултатът бе, че неговите изпитания накараха всяко от момчетата не само да опровергае очакванията ни, но и да надвие собствените си наклонности.

— Наклонности ли?! Майор Андерсън!

— Ще опиша всичко в рапорта си.

— Опитайте се да го напишете, без да споменавате думата „наклонности“.

— Слушам, сър.

— Наредих бойният кораб „Кондор“ да вземе групата.

— Колко искате да бъдат, сър?

— Имаме нужда максимално от единайсет по всяко едно време. Карби, Бий и Мому вече пътуват към Тактическото училище, но Граф разправя, че от тези тримата само Карби вероятно би се сработил добре с Уигин. Наистина трябва да пазим мястото на Ендър, но няма да ни навреди, ако разполагаме и с резерва. Затова изпратете десет души.

— Кои десет?

— Откъде да знам, по дяволите? Ами… Бийн със сигурност. И още девет, които според вас биха се сработили най-добре или с Бийн, или с Ендър като техен командир — както се получи.

— Един списък и за двамата възможни командири?

— Като поставиш Ендър на първо място. Искаме всички те да тренират заедно. Да станат екип.

Заповедта дойде в 17:00. Бийн трябваше да се качи на „Кондор“ в 18:00. Не че имаше багаж за стягане. Един час беше повече време, отколкото отпуснаха на Ендър. Затова Бийн отиде и съобщи на армията си какво е станало и къде заминава.

— Изиграли сме само пет игри — оплака се Иту.

— Когато автобусът пристигне на спирката, трябва да го хванеш, нали? — попита Бийн.

— Аха — съгласи се Иту.

— Кой друг заминава? — попита Амбул.

— Не ми казаха. Разбрах само, че ме изпращат в Тактическото училище.

— Дори не знаем къде се намира то.

— Някъде в космоса — обади се Иту.

— Вярно ли, бе? — нескопосна шегичка, но се разсмяха. Сбогуването не се оказа чак толкова мъчително. Беше прекарал в армия „Заек“ едва осем дни.

— Съжалявам, че не спечелихме нито една битка за теб — рече Иту.

— Щяхме да спечелим, ако исках — отвърна Бийн.

Изгледаха го така, сякаш се бе побъркал.

— Аз предложих да се отървем от класациите и да спрем да се косим кой побеждава. На какво щеше да прилича след това аз да побеждавам всеки път?

— На това, че наистина ти е пукало за класирането — отвърна Иту.

— Не това ме притеснява — обади се друг от взводните. — Да не би да ни казваш, че сме губели нарочно?

— Не, казвам ви, че приоритетът ми беше друг. Какво научаваме, когато се побеждаваме взаимно? Нищо. На нас никога няма да ни се наложи да се сражаваме с човешки деца. Ние ще се сражаваме с бъгерите. Затова, какво трябва да научим? Как да координираме атаките си. Как да откликваме един на друг. Как да почувстваме хода на битката и да поемаме отговорността за всичко, дори и да не командваме ние. Ето какво отработвах с вас, момчета. И ако спечелехме, ако влезехме и ги разпердушинехме, прилагайки моята стратегия, на какво щеше да научи това вас? Вие вече сте работили под командването на добър командир. Оставаше ви само да се сработите и помежду си. Затова ви поставях в мъчни ситуации и накрая вие намирахте начин да се измъкнете един друг. Да се сработите.

— Така и не се сработихме достатъчно добре, че да победим.

— Аз не го измервам по този начин. Вие успяхте да се сработите. Когато бъгерите се върнат, те ще объркат нещата. Освен нормалните военни сблъсъци те ще ни сервират неща, които и през ум не могат да ни минат, защото те не са човеци и не мислят като нас. За какво са ни офанзивните планове в такъв случай? Вие се стараете, давате всичко от себе си, но най-важното е да знаете какво да правите, когато командването рухне. Тогава ще останете сами единствено с ескадрилата, с кораба си или с оределия ударен отряд, на когото са му останали само пет оръжия на осем кораба. Ето върху какво работех аз. А после отивах в офицерската столова и обяснявах на другите командири какво съм научил. Какво сте ми показали вие. И от тях също се учех. А по-късно обяснявах всичко онова, което съм научил на вас, разбирате ли?

— Е, можеше поне да ни кажеш, че се учиш от нас — рече Иту. Всички все още му бяха малко сърдити.

— Не беше нужно да ви го казвам. Вие го разбрахте.

— Поне да ни бе казал, че няма лошо, дето не побеждаваме.

— Не ви го казах, защото се налагаше да се стремите към победата — това е най-важното. Особено когато дойдат бъгерите. Тъкмо тогава ще проявите ум — когато загубата ще означава, че и вие, и всички, които някога сте обичали, и цялото човечество, ще загинат. Вижте, и без това не мислех, че ще сме дълго заедно. Затова използвах времето по най-добрия начин и за вас, и за мен. Вие сте готови да поемете командването на армии.

— А ти, Бийн? — попита Амбул. Усмихваше се, но в тона му се долавяше остра нотка. — Ти готов ли си да командваш флота?

— Не знам. Зависи дали те искат да победя — ухили се Бийн.

— Виж какво, Бийн — рече Амбул. — Войниците не обичат да губят.

— И точно затова — натърти Бийн — загубата е много по-могъщ учител от победата.

Чуха го и се замислиха. Някои закимаха.

— Ако оживеете — додаде Бийн и им се ухили.

Те също му се усмихнаха.

— През тази седмица ви дадох най-доброто, на което бях способен — рече Бийн. — И научих от вас толкова, колкото ми позволи умът. Благодаря ви. — Той се изправи и им козирува.

Те също му козируваха.

Той излезе.

И отиде в спалнята на армия „Плъх“.

— Николай току-що получи заповед за прехвърляне — осведоми го един взводен командир.

Бийн се зачуди дали няма да пратят и Николай заедно с него в Тактическото училище. Първата му мисъл беше „Ама той никак не е готов още!“, втората — „Как ми се иска да можеше да дойде!“, а третата — „Ама и аз съм един приятел, няма що! Първата ми мисъл да е, че той не заслужава да го повишат!“.

— Каква заповед? — попита Бийн.

— Назначен е за командир на армия. По дяволите, при нас той не е бил дори взводен командир! Прехвърлиха го тук едва миналата седмица!

— На коя армия?

— „Заек“ — взводният отново погледна униформата на Бийн. — О! Като гледам, той е твоят заместник.

Бийн се разсмя и тръгна към спалнята, която току-що беше напуснал.

Николай седеше вътре — вратата зееше, а той изглеждаше много объркан.

— Може ли да вляза?

Николай вдигна поглед и се усмихна.

— Кажи ми, че си дошъл да си вземеш армията.

— Ще ти дам един съвет. Опитай се да побеждаваш. Според тях е важно.

— Не мога да повярвам, че си загубил и петте игри.

— Явно в едно училище, където вече няма листа, учениците се следят помежду си.

— Аз следя теб.

— Николай, как ми се иска и ти да дойдеш с мен!

— Какво става, Бийн? Дали е, каквото си мисля? Бъгерите ли идват?

— Не знам.

— Хайде стига, ти бързо ги схващаш тези работи.

— Ако Бъгерите наистина идват насам, нямаше да оставят всички вас тук, в станцията. По-скоро щяха да ви изпратят на Земята или да ви евакуират на някой забутан астероид. Всъщност не знам. Според някои признаци наистина му се вижда краят. Според други сякаш нищо важно не се готви в близкото бъдеще.

— Може би нашите се канят да изпратят огромна флотилия срещу планетата на бъгерите, а вие ще растете по време на пътешествието.

— Може би — съгласи се Бийн. — Но времето за изпращане на такава флотилия е било точно след Второто нашествие.

— Е, ами ако чак сега са разбрали къде е родната планета на бъгерите?

Бийн направо се втрещи.

— Това не ми беше хрумвало! — възкликна той. — Та те сигурно са изпращали сигнали до вкъщи! Оставало е само да проследим посоката. Нали се сещаш — да последваме светлината. Както пише в инструкциите.

— Ами ако те не комуникират чрез светлина?

— Светлината може и да се бави цяла година, докато измине една светлинна година разстояние, но засега няма по-бързо нещо от нея.

— По-бързо нещо от нея, което познаваме — уточни Николай.

Бийн го погледна.

— О, знам, че е глупаво, физичните закони и тъй нататък… Но просто… непрекъснато си мисля за това. Не обичам да изключвам нещата само защото били невъзможни.

Бийн се разсмя.

— Да му се не види, Николай! Трябваше да те оставям да говориш повече, вместо да дрънкам непрестанно, когато спяхме на две съседни легла!

— Бийн, ти знаеш, че не съм гениален.

— Николай, тук всички сме гениални.

— Минал съм и аз покрай гениите…

— Е, чак за Наполеон не ставаш. Но, виж, за един прост Айзенхауер си доста подходящ. Само не очаквай да се разрева от жал за тебе.

Беше ред на Николай да се засмее.

— Ще ми липсваш, Бийн.

— Николай, благодаря, че дойде с мен, когато се изправих срещу Ахил.

— Тоя ми докара кошмари!

— И на мен.

— Радвам се, че доведе и другите — Иту, Амбул, Том Лудата глава. По едно време — докато Ахил висеше на жицата — ми се струваше, че ще ни трябват поне още шестима! Като видиш някой като него, разбираш защо са изобретили бесилото.

— Някой ден — обеща Бийн — и ти ще имаш нужда от мен, така както аз имах нужда от теб. И аз ще се отзова.

— Съжалявам, че не влязох в отряда ти, Бийн.

— Недей, ти беше прав — усмихна се той. — Аз те поканих, защото си ми приятел. Мислех, че имам нужда от приятел, но трябваше да постъпя като приятел и да разбера от какво имаш нужда ти.

— Никога повече няма да те разочаровам.

Бийн прегърна силно Николай. И Николай го прегърна.

Бийн си спомни как напусна Земята. Прегръщаше сестра Карлота и анализираше — „Тя има нужда точно от това, на мен то не ми струва нищо, затова ще я прегърна“.

Но аз вече не съм същото момче.

Може би защото все пак успях да отмъстя за Поук. Беше твърде късно да й помогна, но поне накарах убиеца й да си признае. Все пак го накарах да си плати, макар че това никога няма да е достатъчно.

— Върви да се запознаеш с армията си, Николай — рече Бийн. — Аз трябва да хващам космически кораб.

Гледаше как Николай излиза през вратата, и го прониза остра болка, когато осъзна, че никога повече няма да види приятеля си.

Димак стоеше в стаята на майор Андерсън.

— Капитан Димак, аз наблюдавах как полковник Граф търпи постоянните ви оплаквания и вашата съпротива на заповедите му. Мислех си — Димак може и да е прав, но ако аз бях негов командир, никога не бих търпял подобна липса на уважение. Аз бих го изритал оттук и бих написал „неподчинение“ поне на четирийсет места в досието му. Смятам, че е редно да ви го кажа, преди да ми се оплачете.

Димак примигна.

— Хайде, чакам.

— Не е оплакване, по-скоро е въпрос.

— Тогава си задайте въпроса.

— Мислех, че вие трябва да подберете екип, който да е подходящ за Ендър, но също така и за Бийн.

— Доколкото си спомням, думата „също“ изобщо не е била споменавана. Но и така да е, случайно не ви ли е хрумвало, че това е невъзможно? Мога да подбера четирийсет изумителни деца, които биха служили с гордост и страст под командата на Андрю Уигин. Но колко от тях биха служили със същата гордост и страст под командата на Бийн?

Димак не можа да отговори.

— Според моя анализ, войниците, които избрах да изпратя с бойния кораб, са онези ученици, които са емоционално най-близки на Ендър Уигин. Те са най-отзивчиви към него, а едновременно с това са и сред дузината най-добри командири в училището. Освен другото, те хранят някаква особена враждебност към Бийн. Така че ако той стане техен командир, вероятно биха дали най-доброто от себе си.

— Те никога няма да му простят, че не е Ендър.

— Предполагам, че тъкмо това ще е предизвикателството за Бийн. Кого другиго да изпратя? Николай е приятел на Бийн, но никак няма да е на мястото си там. Някой ден той ще е готов да постъпи в Тактическото училище, а после и в Командирското, но този ден още не е дошъл. А кои са другите приятели на Бийн?

— Той спечели голямо уважение.

— И отново го загуби, когато загуби пет игри поред.

— Обясних ви защо той…

— На човечеството не са му нужни обяснения, капитан Димак! Нужни са му победители! Ендър Уигин притежаваше огъня на победител. Бийн е способен да изгуби пет битки поред, сякаш те нямат никакво значение!

— Те нямат никакво значение. От тях той научи, каквото му беше нужно.

— Капитан Димак, разбирам, че попадам в същия капан като полковник Граф. Вие прекосихте границата между учителството и застъпничеството. Бих ви освободил като учител на Бийн, ако не бе фактът, че въпросът и без това си е съмнителен. Ще изпратя войниците, които вече избрах. Ако Бийн наистина е такова съкровище, той ще намери начин да се сработи с тях.

— Слушам, сър — отвърна Димак.

— Ако това ще те утеши, спомни си, че Том Лудата глава е един от онези, които Бийн заведе да изслушат признанията на Ахил. И Том Лудата глава отиде с него. Което намеква, че колкото по-добре познават Бийн, толкова по-насериозно го приемат.

— Благодаря, сър.

— Ти вече не носиш отговорност за Бийн, капитан Димак. Добре се справи с него. Поздравявам те за това. А сега… отново на работа!

Димак козирува.

Андерсън също козирува.

Димак излезе.

На бойния кораб „Кондор“ екипажът нямаше представа какво да ги прави тези деца. Всички знаеха за Военното училище — и капитанът, и пилотът го бяха завършили. Но след повърхностния разговор — „В коя армия служихте? О, по мое време Плъх бяха най-добрите! Дракон бяха пълни мухльовци. Как се променят нещата, а?“ — нямаше какво повече да си кажат.

Когато вече не споделяха общите си грижи на армейски командири, децата се разделиха на естествени приятелски компании. Динк и Петра бяха приятели почти от първия си ден във Военното училище, а и бяха толкова по-големи от другите, че никой не се опита да проникне в затворения им кръг. Алей и Шен бяха в първата новобранска група на Ендър Уигин, а Влад и Самосвала, бившите командири на взводове „Г“ и „Д“ и вероятно най-големите обожатели на Ендър, също се навъртаха покрай тях. Том Лудата глава, Флай Моло и Горещата супа си бяха тройка още в армия „Дракон“. Лично, Бийн не очакваше да го включат в никоя от тези групи. Всъщност не страняха от него — поне Том Лудата глава му засвидетелстваше истинско уважение и често го включваше в разговорите. Ако Бийн се числеше към някоя от тези компании, то това беше групата на Том.

Единствената причина, поради която това разделяне на тесни кръгове го безпокоеше, беше, че цялата тази група определено бе нарочно подбирана, а не избрана наслуки. Те трябваше да развият доверие помежду си — силно, макар и не равностойно. Но тях ги бяха избрали за Ендър — за това можеше да се досети всеки идиот — и не беше работа на Бийн да предлага да играят заедно игри на борда, да учат заедно и всичко да правят заедно. Ако опиташе да им се наложи като водач, това само щеше да издигне още стени помежду им, освен вече съществуващите.

Имаше само една групичка, която според Бийн нямаше място тук. Но той не можеше да направи нищо. Очевидно възрастните изобщо не виняха Петра за това, че тя почти бе предала Ендър в коридора вечерта преди битката на живот и смърт между Ендър и Бонсо. Но Бийн не беше съвсем убеден. Петра беше сред най-добрите командири, умна, способна да види нещата в перспектива. Как бе възможно да се остави Бонсо да я подведе? Разбира се, тя надали се бе надявала да унищожат Ендър. Но бе проявила нехайство, меко казано, а в най-лошия случай вероятно играеше някаква игра, която Бийн все още не разбираше. Затова той продължаваше да я подозира. Никак не беше хубаво да проявява такова недоверие, но нямаше как.

Бийн прекара четирите месеца път предимно в библиотеката. Сега, когато вече не бяха във Военното училище, той имаше основания да вярва, че не ги следят толкова строго. На кораба просто липсваше нужното оборудване. Затова вече избираше четивата си, без да се притеснява какви изводи биха си направили учителите предвид книгите, който чете.

Изобщо не погледна нито военната история, нито теорията. Вече беше прочел всички основни автори — и доста други — знаеше на пръсти най-важните военни операции от гледна точка и на двете страни. Беше ги запаметил и можеше да ги възпроизведе при всяка възникнала нужда. Онова, което липсваше в паметта му, беше голямата картина. Кое движеше света. Политическа, социална, икономическа история. Какво се случваше с нациите, когато не бяха във война. Как влизаха и излизаха от война. Как им влияеха победите и пораженията. Как се сформираха и разпадаха съюзи.

И най-важното, но и най-трудно за установяване — какво става днес със света. Корабната библиотека разполагаше само с информацията, която е била актуална при последното му пребиваване на Междузвездната станция — МЗС — където предоставяха за теглене оторизирания списък с документи. Бийн можеше да подаде запитване за допълнителна информация, но това изискваше компютърът в библиотеката да подаде заявки и да използва честотен диапазон за комуникации, което ставаше само със специално разрешение. Щяха да го забележат, имаше да се чудят защо това дете си вре носа, където не му е работа.

Но от информацията, която намери на борда, все пак успя да си сглоби в общи линии представа за положението на Земята и да стигне до някои изводи. В годините преди Първото нашествие различни властови блокове се надпреварваха помежду си, като използваха съчетание от тероризъм, „прочистващи“ стачки, ограничени военни операции, а също и икономически санкции. Служеха си с бойкот и налагане на ембарго, за да се докопат до властта, да дадат сериозно предупреждение или просто да изразят някакъв национален или идеологически гняв. Когато бъгерите дошли, Китай току-що се утвърдил като водеща световна сила както в икономическо, така и във военно отношение, и най-сетне се обединил под демократична власт. Северноамериканците и европейците се правеха на „Големите братя“ на Китай, но икономическото равновесие се бе променило.

Ала онова, което според Бийн бе движещата сила на историята, бе възраждащата се Руска империя. Докато китайците просто приемаха за даденост, че са центърът на вселената и толкова, руснаците — водени от поредица амбициозни демагози и авторитарни генерали — усещаха, че историята ги е изтласквала чрез измама от полагащото им се място век подир век и е време на това да се тури край. Затова тъкмо Русия бе форсирала създаването на Новия Варшавски договор. Възвърнала бе границите му от времето на най-голямото надмощие на съветската власт — дори бе минала отвъд тях, защото този път и Гърция бе техен съюзник, а усмирената Турция бе неутрализирана. Европа също бе на ръба на неутрализацията — руската мечта за хегемония от Тихия океан до Атлантика най-после бе изпълнима.

Тъкмо тогава дошли формиките и нанесли опустошителен удар върху Китай, оставил подире си стотици милиони трупове. Изведнъж сухопътните армии изгубили значението си, а въпросите на международната конкуренция били временно замразени.

Но това беше само на повърхността. Всъщност руснаците бяха използвали господството си над кабинета на Полемарха, за да изградят мрежа от офицери, заемащи ключови постове в цялата флота. Всичко бе подготвено за мащабна игра на надмощие, която щеше да започне веднага след победата над бъгерите — даже и преди това, ако решаха, че ще им е от полза. Странно, но руснаците доста открито декларираха намеренията си — както винаги. Те не притежаваха дипломатически талант, но го компенсираха с невероятната си упоритост. Преговорите за каквото и да било можеха да се проточат с десетилетия. А междувременно те бяха проникнали тотално във флота. Пехотните войски, верни на Стратегоса, щяха да бъдат изолирани и неспособни да се доберат до местата, където ще са нужни, защото нямаше да има кораби, които да ги откарат.

След края на войната с бъгерите руснаците явно имаха намерение да превземат флота за броени часове, а оттам — и света. Така им бе отредено. Северноамериканците си бяха все така самодоволни и убедени, че съдбата ще разреши всичко, както на тях им е угодно. Само неколцина демагози бяха прозрели опасността. Китайците и мюсюлманския свят я осъзнаваха, но дори и те не бяха способни да заемат някаква позиция от страх да не разрушат съюза, който правеше възможна съпротивата срещу бъгерите.

Колкото повече научаваше Бийн, толкова по-малко му се искаше да постъпва в Тактическото училище. Тази война щеше да е на Ендър и приятелите му. И макар Бийн да обичаше Ендър, колкото го обичаха всички, и с радост би воювал с тях срещу бъгерите, всъщност те нямаха нужда от него. Него го влечеше следващата война, борбата за световно господство. Руснаците можеха да бъдат спрени, стига да се вземеха нужните мерки.

Но в такъв случай трябваше да се запита: а трябва ли да бъдат спрени? Бърз, кървав, но резултатен преврат, който щеше да постави света под единна власт — това би означавало край на войните, водени от самото човечество, нали? И дали един такъв мирен климат не би бил по-добър за всички нации?

Така че докато Бийн разработваше своя план за спиране на руснаците, той се опитваше да си изгради представа какво ли би представлявала една световна Руска империя.

Стигна до извода, че тя няма да просъществува дълго. Защото покрай жизнеността, присъща на народа им, руснаците бяха развили смайващ талант да управляват лошо и с едно особено чувство за лични правомощия, което превръщаше корупцията в начин на живот. Институционалната традиция на компетентност, най-важна за успешно управление на света, при тях не съществуваше. В Китай тези институции и ценности бяха най-жизнеспособни. Но дори и Китай би бил недостоен заместител на едно истинско световно правителство, стоящо над националните интереси. Негодното световно правителство щеше накрая да рухне под собствената си тежест.

Бийн копнееше да може да обсъди с някого тези неща — с Николай или дори с някой учител. Това, че собствените му мисли обикаляха в кръг, забавяше мисловния му процес. Без външни стимули бе трудно да се освободи от собствените си предположения. Един ум може да обмисля само въпросите, които сам си задава — рядко успява да се изненада сам. Но по време на пътуването, а след това и през месеците, прекарани в Тактическото училище, той бавно напредваше.

Пребиваването му в Тактическото беше мъгла от кратки пътувания и подробно разглеждане на разнообразни кораби. Бийн бе отвратен от това, че те сякаш се съсредоточаваха главно върху по-старите модели, което му се виждаше безсмислено — защо ще обучаваш командирите си на кораби, които те всъщност нямаше да използват в сражение? Но учителите се отнесоха презрително към възраженията му и заявиха, че корабите в края на краищата си били кораби, а най-новите модели били на въоръжение и патрулирали по периметъра на Слънчевата система. Нямало излишни, които да предоставят за обучение на деца.

Много малко ги учеха на изкуството на пилотирането, защото не ги обучаваха да летят с корабите, а само да ги ръководят в битка. Трябваше да придобият представа как работят оръжията, как се движат корабите, какво може да се очаква от тях, какви са ограниченията им. Голяма част от това си беше чисто зубрене… но тъкмо механичното запаметяване Бийн го владееше дори и насън. Можеше да си спомни всичко, което бе прочел, дочул или изучавал поне малко.

Така че по време на целия си престой в Тактическото училище, където се справяше толкова добре, колкото и всички останали, той в действителност се бе съсредоточил върху текущата политическа ситуация на Земята. Тактическото училище се намираше до МЗС и затова постоянно обновяваха библиотеката му, и то не само с материал, оторизиран за включване в ограничения обем на корабните библиотеки. За първи път Бийн се запозна с произведения на актуални политически мислители от Земята. Четеше материалите от Русия и отново бе смаян от това колко открито те преследваха амбициите си. Китайските автори осъзнаваха опасността, но, нали си бяха китайци, не полагаха никакви усилия да спечелят подкрепата и на други нации, за да организират каквато и да било съпротива. За китайците щом нещо беше известно на Китай, значи беше известно навсякъде, където имаше значение. А сред евроамериканските нации господстваше едно високоучено невежество, което за Бийн си беше чисто влечение към смъртта. Само тук-там се срещаха будни умове, които се бореха за създаване на коалиции.

Особено привлякоха вниманието на Бийн двама популярни коментатори. Демостен на пръв поглед изглеждаше скандалджия, който си играеше с предразсъдъците и ксенофобията. Но имаше значителен успех като водач на народно движение. Бийн не знаеше дали животът под властта на правителство начело с Демостен би бил по-добър от този под властта на руснаците, но поне щеше да въведе конкуренция. Другият коментатор, набелязан от Бийн, беше Лок — високомерен, горделив тип, който бърбореше за световния мир и изковаването на съюзи. Ала въпреки привидното му самодоволство, Лок като че работеше въз основа на същия набор от факти като Демостен. Приемаше за даденост, че руснаците изпитват буйно желание да „ръководят“ света, но не са подготвени да го ръководят по „благотворен“ начин. В известен смисъл Демостен и Лок сякаш провеждаха заедно проучванията си — четяха от едни и същи източници, научаваха фактите от едни и същи кореспонденти, но привличаха съвсем различна публика.

За известно време Бийн дори се забавляваше с предположението, че Лок и Демостен са едно и също лице. Но не, стилът на писане беше различен и, което беше по-важно, те мислеха и анализираха по различен начин. Бийн не вярваше някой да е толкова умен, че да фалшифицира това.

Които и да бяха те, тези двама коментатори бяха хората, които сякаш преценяваха най-точно ситуацията, затова Бийн започна да замисля есето си върху стратегията в света след победата срещу формиките като писмо едновременно до Лок и Демостен. Лично писмо. Анонимно писмо. Защото изводите му трябваше да станат известни, а тези двамата бяха в най-подходящо положение да осъществят идеите на Бийн.

Той се върна към старите си навици — в библиотеката наблюдаваше как различни офицери влизат в мрежата, и скоро на негово разположение бяха шест имена и пароли. Тогава той написа писмото си в шест части, като за всяка част използва различно име, а после ги изпрати на Лок и Демостен само с няколко минути разлика. Направи го точно в часа, когато в библиотеката се събираше навалица, и се погрижи точно по това време самият той да е влязъл в мрежата от чина си в спалнята, уж за да играе на някаква игра. Съмняваше се, че ще броят колко пъти удря клавишите — най-вероятно изобщо нямаше да се досетят, че всъщност по онова време той не е докосвал чина. А ако проследяха писмото обратно до него… щеше да стане лошо. По всяка вероятност нито Лок, нито Демостен щяха да се опитат да го проследят — в писмото си той ги молеше за това. Или щяха да му повярват, или не. Или щяха да се съгласят с него, или не. Не можеше да направи нищо повече. Беше им изяснил съвсем точно какви са заплахите, каква очевидно щеше да бъде стратегията на руснаците и какви мерки трябва да се предприемат, за да се попречи на руснаците да успеят, след като атакуват първи.

Особено наблягаше на това, че децата от Военното, Тактическото и Командирското училище трябва да бъдат върнати възможно най-бързо на Земята след победата над бъгерите. Ако останеха в космоса, или руснаците щяха да ги пленят, или щяха да бъдат държани в безплодна изолация от МФ. Но тези деца бяха най-бляскавите военни умове, които човечеството бе родило в това поколение. Ако трябваше да бъде съкрушена властта на една велика нация, за да й се противостои, бяха нужни великолепни командири.

На другия ден Демостен публикува в мрежите есе, в което призоваваше Военното училище незабавно да бъде разформировано, а децата — върнати по домовете им. „Те отвлякоха нашите най-обещаващи деца. Нашите Александър Велики и Наполеон, нашите Ромел и Патън, нашите Цезар и Фридрих Велики, Вашингтон и Саладин са държани в кула. Ние нямаме достъп до тях, а те не могат да помогнат на собствените си народи, които днес са заплашени от руско господство. А кой ли се съмнява, че руснаците имат намерение да пленят тези деца и да ги използват? О, и да не могат, те несъмнено ще опитат, само с една добре прицелена ракета, да ги пръснат на парчета и да ни лишат от нашите родени военни лидери“. Великолепна демагогия, предназначена да възбужда страх и гняв. Бийн си представяше объркването сред военните, когато тяхното безценно училище се превърне в политическа тема. Това бе емоционална тема, която Демостен нямаше да зареже току-така, а останалите националисти по света щяха пламенно да му откликнат. И тъй като ставаше дума за деца, нито един политик не би дръзнал да се противопостави на принципа, че всички деца от Военното училище трябва да се върнат у дома в мига, когато свърши войната. Но това не бе всичко — Лок също присъедини престижния си, умерен глас към каузата и открито подкрепи принципа за връщане на децата. „На всяка цена платете на свирача и ни отървете от плъховете-нашественици — а после доведете децата ни у дома“.

Прозрях го, написах го и светът мъничко се промени. Това чувство го опияняваше. В сравнение с него всички задания в Тактическото училище му изглеждаше безсмислени. Искаше да се втурне в класната стая и да разкаже на другите за своя триумф. Но те щяха да го изгледат като побъркан. Те нищо не знаеха за големия свят и не поемаха отговорност за него. Бяха затворени в света на военните.

Три дни след като Бийн изпрати писмата на Лок и Демостен, децата влязоха в час и разбраха, че незабавно трябва да заминат за командирското училище, този път — заедно с Карн Карби, който учеше в Тактическото училище един клас преди тях. Бяха прекарали едва три месеца в МЗС и Бийн не спираше да се чуди дали неговите писма не бяха оказали някакво влияние върху времето за заминаване. Може би заради опасността децата да бъдат изпратени преждевременно у дома, МФ искаше да бъде сигурен, че най-безценните му екземпляри са недостъпни.

22ОТНОВО ЗАЕДНО

— Предполагам, че трябва да ви поздравя за това, че поправихте вредата, която бяхте нанесли на Ендър Уигин.

— Сър, с цялото ми уважение, позволете да не се съглася, че съм причинил каквато и да било вреда.

— Е, добре, тогава не ми се налага да ви поздравявам. Разбирате, че тук ще разполагате със статут на наблюдател.

— Надявам се да ми се предостави и възможност да давам съвети въз основа на дългогодишния си опит с тези деца.

— Командирското училище от години работи с деца.

— Моите уважения, сър, но командирското училище работи с юноши. Амбициозни, надъхани тийнейджъри, натъпкани с тестостерон. Съвсем встрани от това, ние имаме доста голям опит точно с тези деца и аз знам за тях някои неща, които трябва да се имат предвид.

— Всички тези неща трябва да фигурират в рапортите ви.

— Те фигурират. Но, при цялото ми уважение, дали има някой, който така старателно е запаметил рапортите ми, че ще се досети за нужните подробности точно в мига, когато потрябват?

— Ще ви изслушам, полковник Граф. И, моля ви, престанете да ме уверявате в своите уважения всеки път, когато възнамерявате да ми изясните, че съм малоумен.

— Мислех, че с този отпуск искат да ме накарат да се смиря. Опитвам се да докажа, че съм се смирил.

— В момента сещате ли се за някои от въпросните подробности, касаещи тези деца?

— Сещам се за една важна подробност, сър. Тъй като толкова много неща зависят от онова, което Ендър знае или не знае, жизненоважно е да го изолирате от другите деца. По време на самите упражнения той може да присъства, но при никакви обстоятелства не му позволявайте да разговаря свободно с тях и да обменя информация.

— И защо така?

— Защото ако Бийн разбере за ансибъла, лично ще се заеме с проблема. Може дори сам да проумее как стоят нещата — нямате представа колко е трудно да скриеш информация от него. Ендър е по-доверчив — но няма как да си върши работата, ако не знае за ансибъла. Разбирате ли? Не бива той и Бийн да прекарват свободното си време заедно. Нито да им се позволяват разговори извън служебните.

— Но щом е така, то тогава Бийн не може да бъде дубльор на Ендър — в такъв случай трябва да му се каже за ансибъла.

— Тогава няма да има значение.

— Но самият вие сте автор на предположението, че само дете…

— Сър, това изобщо не важи за Бийн.

— И защо?

— Защото той не е човек.

— Полковник Граф, втръсна ми от вас.

Пътешествието до Командирското училище продължи четири месеца и този път непрекъснато ги обучаваха — получаваха възможно най-добрата подготовка по изчисляване на прицела, експлозиви и други свързани с оръжията предмети на борда на бързоходния крайцер. Накрая отново ги обединиха в екип и скоро на всички им стана ясно, че най-добрият ученик е Бийн. Той незабавно усвояваше всичко и скоро стана човекът, към когото всички се обръщаха, за да им обясни идеите, които не можеха да схванат отведнъж. От момчето с най-ниско положение по време на първия полет, пълния аутсайдер, сега Бийн се превърна в отхвърлен точно поради обратната причина — беше сам, с най-високата позиция.

Той се бореше със ситуацията, защото знаеше, че трябва да функционира и като част от екипа, не просто като ментор или специалист. Сега бе жизненоважно да прекарва с тях свободното си време, да разпуска заедно с тях, да се шегува, да си припомнят заедно Военното училище. И дори да им разказва за времената преди това.

Защото най-сетне наложеното във Военното училище табу над разговорите за дома вече не съществуваше. Всички те говореха свободно за майките и бащите си, вече превърнали се в далечен спомен, които обаче продължаваха да играят жизненоважна роля в живота им.

Фактът, че Бийн нямаше родители, отначало малко притесни останалите, но той се възползва от възможността и започна открито да говори за житейския си опит. Как се бе крил в казанчето на тоалетната на Чистото място. Как го бе прибрал пазачът-испанец. Как бе гладувал на улиците и бе търсил начин да оцелее. Как бе разкрил на Поук начина да победят побойниците в собствената им игра. Как бе наблюдавал Ахил с възхита и страх, след създаването на малкото им улично семейство, а също и как „таткото“ постепенно бе избутвал Поук встрани и накрая я бе убил. Когато им описа мъртвото тяло на Поук, видя в очите на неколцина от тях сълзи. А Петра не издържа и се разплака на глас.

Това бе възможност и Бийн се възползва от нея. Естествено, скоро тя избяга от останалите и скри емоциите си в уединението на своята стая. Бийн отиде при нея, веднага щом му се удаде.

— Не искам да разговаряме, Бийн.

— Но аз искам — възрази Бийн. — Необходимо е да поговорим за това. За доброто на целия екип е.

— Ние екип ли сме? — попита тя.

— Петра, ти знаеш кое е най-лошото нещо, което съм направил. Ахил беше опасен. Аз го знаех, ала въпреки това избягах и оставих Поук сама с него. И тя загина заради това. Смъртта й постоянно ме измъчва. Всеки път, когато се почувствам щастлив, си спомням за Поук и за това, че й дължа живота си, че можех да я спася. Винаги, когато обикна някого, започвам да се терзая, че ще го предам, както предадох нея.

— Защо ми го казваш, Бийн?

— Защото ти предаде Ендър и това сигурно ти тежи.

Очите й светнаха от гняв.

— Не съм го предала! На теб ти тежи, не на мен.

— Петра, независимо дали го признаваш пред себе си или не, онзи ден, когато се опита да забавиш Ендър в коридора, нямаше как да не знаеш какво вършиш. Виждал съм те в битка — ти си умна, всичко виждаш. В някои отношения няма по-добър тактик от теб в цялата група. Абсолютно невъзможно е да не си забелязала как всички главорези на Бонсо се навъртаха в коридора и причакваха Ендър, за да го попилеят. И ти какво направи? Опита се да го забавиш, да го откъснеш от групата.

— А ти ме спря — рече Петра. — Значи въпросът е спорен, нали?

— Искам да разбера защо.

— Нищо няма да разбереш!

— Петра, някой ден ще се наложи да се бием рамо до рамо. Това е невъзможно, ако не се доверим един на друг. Аз ти нямам доверие, защото не зная защо постъпи така. А сега ти ми нямаш доверие, защото знаеш, че аз не ти се доверявам.

— „Що за плетеница си плетем…“

— Това пък какво е?

— Баща ми казваше така. „Що за плетеница си плетем, пробваме ли се да мамим, брей!“

— Точно така е. А сега я разплети пред мен.

— Ти ми плетеш плетеници, Бийн. Знаеш неща, които не казваш на останалите. Мислиш, че не го забелязвам ли? Значи искаш аз да възстановя доверието ти в мен, но ти не ми казваш нищо съществено.

— Разкрих ти душата си — рече Бийн.

— Ти ми описа своите чувства — тя произнесе последната дума с върховно презрение. — Добре, успокоително е човек да знае, че и ти си чувствителен, или поне е похвално, че се преструваш на такъв, защото при теб нищо не е каквото изглежда. Но онова, което никога не ни казваш, е какво всъщност става тук, по дяволите. Според нас ти знаеш.

— Имам само догадки.

— Във Военното училище преподавателите ти казваха неща, които никой от нас не знаеше. Ти знаеше имената на всички деца в училището, знаеше разни неща за нас — за всички нас. Знаеше неща, които изобщо не ти влизаха в работата.

Бийн осъзна поразен, че специалният му достъп бе толкова забележим за нея. Дали не бе внимавал достатъчно? Или тя беше още по-наблюдателна, отколкото той си мислеше?

— Проникнах в базата данни за учениците — обясни Бийн.

— И не те хванаха, така ли?

— Според мен се усетиха. От самото начало. Несъмнено по-късно знаеха за това. — Разказа й как е съставил списъка на армия „Дракон“.

Тя се пльосна на леглото и се вторачи в тавана.

— Значи ти си ги избрал! Всичките онези отхвърлени войници и пикливи новобранчета — ти си ги избирал!

— Все някой трябваше да свърши тази работа. Учителите не бяха достатъчно компетентни за това.

— Значи Ендър е разполагал с най-добрите войници. Не той ги е направил най-добри, те са си били най-добри.

— Най-добрите, които все още не бяха в никоя армия. Аз съм единственият член на този екип, който беше новобранец, когато сформираха армия „Дракон“. Ти, Шен, Алей, Динк и Карн — нито един от вас не е бил в „Дракон“, а очевидно сте сред най-добрите. Да, „Дракон“ побеждаваха, защото бяха добри, но и защото Ендър знаеше какво да прави с тях.

— Но все пак това преобърна с главата надолу едно малко кътче от моята вселена.

— Петра, бяхме се договорили.

— Така ли?

— Обясни ми сега защо ти постъпи като предател във Военното училище.

— Защото постъпих като предател — отвърна Петра. — Как ти се струва това обяснение?

На Бийн му призля.

— И го казваш просто така? Без никакъв срам?

— Ти да не си малоумен? — избухна Петра. — Аз правех същото, каквото правеше и ти — опитвах се да спася живота на Ендър! Знаех, че е обучен за ръкопашен бой, а онези побойници — не. Аз също бях тренирала. Бонсо много ги беше насъскал онези типове, но работата е там, че те не си падаха особено по него, той просто ги беше настроил срещу Ендър. Така че и да бяха поступали Ендър там, в коридора, където армия „Дракон“ и останалите войници веднага щяха да се намесят, аз щях да съм близо до Ендър в ограничено пространство. Само неколцина от тях можеха да ни нападнат едновременно. Ясно ми беше, че ще поотупат Ендър, дори ще му разкървавят носа, но в крайна сметка нямаше да му се случи нищо сериозно. И цялата онази крастава сган щеше да е доволна. Дрънканиците на Бонсо щяха да им писнат. Бонсо пак щеше да си остане сам. Нищо по-лошо нямаше да застрашава Ендър.

— Прекалено много си залагала на бойните си умения.

— И на тези на Ендър. Тогава и двамата бяхме страхотно добри и в отлична форма. И знаеш ли какво? Според мен Ендър разбра какво целя и единствената причина да не се присъедини към мен беше ти.

— Аз ли?

— Той те видя как се хвърли презглава в цялата работа. Щяха да те смелят от бой, това беше ясно. Трябваше да избегне насилието. Което означава, че заради теб на другия ден му направиха засада и тогава наистина беше в опасност — Ендър беше съвсем сам и нямаше кой да го подкрепи.

— И защо не ми обясни това по-рано?

— Защото ти единствен освен Ендър знаеше, че му глася капан, а тогава изобщо не ми пукаше какво мислиш ти, нито пък сега ме е грижа за това.

— Планът ти е бил глупав — заяви Бийн.

— Все е бил по-добър от твоя — възрази Петра.

— Е, предполагам, че от гледна точка на случилото се впоследствие така и няма да разберем колко глупав е бил твоят план. Но поне сме сигурни, че моят не е ставал за нищо.

Петра му се усмихна колебливо, само за миг.

— Сега имаш ли ми вече доверие? Можем ли да възродим дългогодишната си задушевна дружба?

— Знаеш ли какво, Петра? Не си струва да хабиш всичката тази враждебност по мен. Всъщност е крайно неразумно от твоя страна изобщо да опитваш. Защото тук нямаш по-добър приятел от мен.

— О, така ли?

— Да, така. Защото аз единствен от всички тези момчета съм избирал момиче за свой командир.

Тя се умълча и се втренчи в него с недоумение, а после каза:

— Отдавна съм преживяла факта, че съм момиче.

— Но те не са. И ти го знаеш. Знаеш, че това непрестанно ги притеснява — ти всъщност не си „наше момче“. Да, те са ти приятели — поне Динк е — и всички те харесват. Обаче в цялото училище имаше колко… десетина момичета? И освен теб никоя от тях не беше първокласен войник. Те не те приемаха насериозно.

— Ендър ме приемаше — възрази Петра.

— Както и аз — додаде Бийн. — Всички останали знаят какво се случи в коридора, нали се сещаш? Не е тайна за никого. Но знаеш ли защо не са водили този разговор с теб?

— Защо?

— Защото всички са те сметнали за малоумната, дето така и не е разбрала, че заради нея за малко да размажат Ендър на пода. Аз единствен те уважавах достатъчно, за да разбера, че ти никога не би допуснала случайно такава тъпа грешка.

— И сега какво, поласкана ли трябва да се чувствам?

— Би трябвало да престанеш да се държиш с мен като с враг. Ти си аутсайдер в тази група почти колкото мен. И ако става въпрос за действителен двубой, имаш нужда от някого, който те взема толкова насериозно, колкото се вземаш ти самата.

— Спести ми услугите си.

— Тръгвам си.

— Време беше.

— Когато обмислиш по-добре всичко това и разбереш, че съм прав, не си длъжна да ми се извиняваш. Видях как плака за Поук, значи сме приятели. Ти можеш да ми имаш доверие. Аз — също. И това е всичко.

Тя понечи да му изтърси нещо язвително на раздяла, затова той побърза да излезе. Такава си беше Петра — трябваше да се прави на печена. Бийн нямаше нищо против. Той знаеше, че са си казали онова, което имаха за казване.

Командното училище се намираше на ФлотКом, а местоположението на ФлотКом бе строго охранявана тайна. Единственият начин да разбереш къде се намира бе да те пратят там. Малцина, стъпвали там, се връщаха обратно на Земята.

Инструктираха децата точно преди да кацнат. ФлотКом се намираше в астероида-скиталец Ерос. А когато се приближиха, те разбраха, че наистина се намира вътре в астероида. Отгоре не се виждаше нищо освен една товаро-разтоварната станция. Качиха се на малката совалка, която им напомни училищните автобуси, и за пет минути слязоха на повърхността. Там совалката се плъзна в нещо като пещера. Към нея се протегна змиеподобна тръба и я обгърна изцяло. Излязоха от совалката при почти нулева гравитация. Силен въздушен поток ги всмука като прахосмукачка във вътрешностите на Ерос.

Бийн веднага разбра, че това място не е оформено от човешка ръка. Всички тунели бяха твърде ниски — и въпреки това очевидно таваните бяха повдигани след първоначалното построяване, защото стените надолу бяха гладки и само по горния половин метър се виждаха белези от сечива. Бе дело на бъгери — вероятно при подготовката на Второто нашествие. Някогашната им предна база сега бе центърът на Международния флот. Бийн опита да си представи каква битка е била нужна за завземането на това място. Бъгерите, тичащи по тунелите, пехотата, прииждаща с експлозиви с ниска мощност, за да ги изгори. Светлинни проблясъци. А после почистване, влачене на телата на формиките вън от тунелите и постепенното превръщане на базата в човешко пространство.

Ето как сме се сдобили с нашите секретни технологии, помисли си Бийн. Бъгерите притежаваха генериращи гравитация машини. Ние сме разбрали как работят те и сме построили свои собствени, после сме ги инсталирали във Военното училище и навсякъде, където са били нужни. Но МФ така и не е съобщил факта, защото са се бояли хората да разберат колко напреднали са тези технологии.

Какво още сме научили от тях?

Бийн забеляза, че дори и децата се бяха попрегърбили малко, докато вървяха по тунелите. Вътрешната височина бе почти два метра — никое от децата не беше чак толкова високо, но пропорциите бяха твърде объркани и хората се чувстваха неуютно. Затова им се струваше, че покривите на тунелите сякаш ще ги смачкат, сякаш са готови да рухнат върху тях. Сигурно при първото ни влизане, преди таваните да бъдат повдигнати, е било още по-зле.

Тук Ендър щеше да преуспее. Разбира се, щеше да му е гадно, защото беше човек. Но щеше и да се възползва от мястото, за да проникне в умовете на построилите го бъгери. Не че някога човек наистина можеше да отгатне мислите на един пришълец. Но това място предлагаше приличен шанс да опиташ.

Момчетата бяха настанени в две стаи, а Петра — в малка самостоятелна стая. Тук беше още по-оголено дори и от Военното училище. Нямаше как да избегнат студа от камъните навсякъде около тях. На Земята камъкът винаги изглеждаше твърд. Ала този в космоса беше съвсем шуплест. Целият бе надупчен от мехурчета и Бийн не можеше да се отърси от чувството, че оттам непрекъснато изтича въздух. Изтичаше въздух, а вътре се просмукваше студ и още нещо — ларвите на бъгерите. Те прогризваха твърдия камък като червеи, изпълзяваха нощем в тъмното през дупките, пропълзяваха по челата им, четяха им мислите и…

Той се събуди — дишаше тежко и притискаше с длан челото си. Не посмя да помръдне ръката си. Дали нещо не пълзеше по него?

В ръката му нямаше нищо.

Искаше да заспи отново, но твърде скоро щяха да дадат сигнал за събуждане и не можеше да се надява на това. Лежеше и мислеше. Кошмарът бе абсурден — тук не беше възможно да са останали живи бъгери. Но нещо го плашеше. Нещо го тревожеше и той не знаеше какво е то.

Сети се за разговора с един от техниците, обслужващи симулаторите. Симулаторът на Бийн се беше повредил по време на тренировка и изведнъж малките светли точици, които представляваха корабите му, движещи се през триизмерно пространство, отказаха да се подчиняват на неговите заповеди. За негова изненада те не се придвижиха в посоката, която бе определил последно, а започнаха да се скупчват, да се събират на едно място и накрая, когато минаха под чужд контрол, промениха цвета си.

Когато пристигнаха техникът, за да смени изгорелия чип, Бийн то попита защо корабите просто не са спрели или не са продължили да се реят.

— Това е част от симулацията — обясни техникът. — Тук не се симулира, че си пилот или дори капитан на тези кораби. Ти си адмиралът — затова вътре във всеки кораб има симулация на капитан и на пилот и затова когато контактът с тебе е прекъснал, те са действали като истински хора, изгубили контакт. Разбра ли?

— Изглежда някой е хвърлил доста труд в това.

— Виж, ние разполагахме с достатъчно време, за да изработим тези симулатори — обясни техникът. — Те имитират съвсем точно битката.

— Без разликата във времето — забеляза Бийн.

Техникът го погледна недоумяващо.

— О, да. Разликата във времето. Е, това не си струваше да го програмираме. — И си отиде.

Тъкмо този недоумяващ поглед безпокоеше Бийн. Тези симулатори бяха възможно най-съвършените, съвсем точно имитираха битка и все пак не отчитаха разликата във времето, която произтичаше от светлинно-скоростните комуникации. Симулираните разстояния бяха достатъчно големи и през повечето време трябваше да има леко забавяне между дадената команда и изпълнението й — няколко секунди. Но такова забавяне не беше програмирано. Всички комуникации се осъществяваха мигновено. И когато Бийн попита за това, първият учител, който ги тренираше на симулаторите, замаза отговора:

— Това е симулация. Ще имате много време да свикнете със забавянето, когато тренирате с истински кораби.

Това си прозвуча като типичното военно тъпоумие, но сега Бийн осъзна, че беше просто лъжа. Ако си бяха играли да програмират поведението на пилотите и капитаните при прекъсване на комуникациите, съвсем лесно можеха да включат и разликата във времето. Причината симулацията на тези кораби да реагира мигновено беше, че това наистина бе точна симулация на условията, с които щяха да се сблъскат в битка.

Докато лежеше буден в мрака, Бийн най-сетне направи връзката. Беше толкова очевидно, след като веднъж се досети. От бъгерите те не бяха взели само контрола над гравитацията. Бяха взели и свръхсветлинна комуникация. Това се пази в пълна тайна от хората на Земята, но нашите кораби могат да разговарят без забавяне помежду си.

Умът му прехвърляше възможности и приложения за тези възможности. Патрулните ни кораби ще могат да ни предупредят за приближаващата вражеска флота далеч преди тя да ни стигне. Вероятно от години знаеха, че идва, и с каква скорост се движи. Тъкмо затова ускориха така обучението ни — те от години знаят кога ще започне Третото нашествие.

После му хрумна и друга мисъл. Щом тази мигновена комуникация работи без оглед на разстоянията, тогава ние можем дори да разговаряме с нашественическата флотилия, която сме изпратили срещу родната планета на формиките веднага след Второто нашествие. Щом нашите кораби се движат със скорост, близка до светлинната, относителният времеви диференциал би усложнил комуникацията, но ако си представим чудо, това ще е доста лесно за разрешаване. Ще знаем дали нашето нашествие в техния свят е успяло или не само мигове по-късно. Ами че ако тази комуникация действително бе мощна и с голям диапазон, ФлотКом щеше дори да наблюдава разгръщането на битката, или поне симулация на битката и…

Симулация на битката. Всеки кораб в експедиционния отряд постоянно изпраща координатите си. Комуникационното средство получава данните и ги вкарва в компютър, а резултатът е… симулацията, с която се упражняваме.

Нас ни обучават да командваме кораби в бой не тук, в слънчевата система, а на милиони светлинни години разстояние. Те са изпратили пилотите и капитаните, но адмиралите, които ги командват, все още са тук. Във ФлотКом. Поколения наред са търсили нужните командири — нас.

От това прозрение направо му секна дъхът. Не смееше да повярва, ала то беше далеч по-смислено от всички по-приемливи сценарии. Едно, че обясняваше идеално защо обучават децата на по-стари кораби. Флотилията, която щяха да командват, бе изпратена още преди десетилетия, когато тези стари модели са били най-новите и най-добрите.

Във Военното и Тактическото училище ни юркаха, не защото флотът на бъгерите приближава Слънчевата система. Те бързаха, защото нашата флотилия приближава света на бъгерите.

Точно както каза Николай. Не можеш да изключиш невъзможното, защото никога не знаеш кои от предположенията ти за възможното ще се окажат фалшиви в реалната вселена. Бийн досега не се бе досетил за това просто и рационално обяснение, защото мисленето му бе възпрепятствано от идеята, че скоростта на светлината ограничава както пътуването, така и комуникацията. Но техникът бе повдигнал съвсем мъничко крайчето на воала, с който прикриваха истината, и тъй като Бийн най-сетне бе открил начин да отвори ума си към тази възможност, успя да разгадае тайната.

В някой момент от обучението ни — когато си решат и без всякакво предупреждение — те могат да превключат, и ние ще командваме истински кораби в истински сражения. Ще си мислим, че това е игра, а всъщност ще водим война.

И не ни го казват, защото сме деца. Мислят, че не бихме го преживели — да сме наясно, че решенията ни ще доведат до смърт и разруха. Че когато изгубим кораб, умират истински хора. Те го пазят в тайна от нас, за да ни предпазят от собственото ни състрадание.

Но не и от мен. Защото вече знам.

Тежестта на това прозрение изведнъж го притисна — не можеше да си поеме дъх, дишаше съвсем плитко. Вече знам. Дали това ще промени начина, по който играя? Не, не мога да си го позволя. Вече хвърлих всичките си сили — прозрението на истината няма да ме накара да работя по-упорито, нито по-добре. Може би ще ме накара да се справям по-зле? Възможно е да ме разколебае и да изгубя концентрация. По време на тренировките всички бяха научили, че победата зависи от способността да забравяш всичко освен онова, което вършиш в момента. Можеш да мислиш за всичките си кораби наведнъж — но само ако някой кораб, който вече няма значение, може да бъде напълно изключен. Ала да си представяш мъртъвци и разкъсани тела, на които леденият космически вакуум е изсмукал въздуха от дробовете… кой би могъл да продължава играта, когато знае какво означава тя в действителност?

Учителите бяха прави да го пазят в тайна от нас. Този техник заслужава да отиде на военен съд, задето ми позволи да надзърна зад завесата.

Не мога да го кажа на никого. Другите деца не бива да знаят. А ако учителите разберат, че съм прозрял истината, ще ме извадят от играта.

Затова трябва да се преструвам.

Не, трябва да убедя сам себе си, че не е вярно. Да забравя, че е истина. Това не е истина. Истината е онова, което ни казват те. Симулацията просто пренебрегва скоростта на светлината. Обучаваха ни на стари кораби, защото всички нови са заети и не могат да бъдат пожертвани. Ние се подготвяме да отблъснем нашествието на формиките, а не да нападнем тяхната звездна система. Това бе просто налудничав сън, чиста самозаблуда. Нищо не е по-бързо от светлината и затова информацията не може да бъде предавана по-бързо от скоростта на светлината.

Освен това, ако наистина сме изпратили нашественическа флота толкова отдавна, на тях не им трябват малки деца, за да я командват. Сигурно Мейзър Ракъм летеше с тази флотилия — нямаше как да са я изпратили без него. Мейзър Ракъм е още жив, запазен от релативистичните отклонения на пътуването със скорост, близка до светлинната. Може би за него са изминали само няколко години. Той е готов. Не им трябваме ние.

Бийн успокои дишането си. Пулсът му се забави. Не мога да си позволя да се унасям в подобни фантазии. Толкова ще ме е срам, ако някой разбере за тъпата теория, която измъдрих насън. Играта си е такава, каквато винаги е била.

По интеркома прозвуча сигналът за ставане. Бийн стана от леглото си — този път спеше на долния етаж — и се включи възможно най-нормално в бъбренето на Том Лудата глава и Горещата супа, докато Флай Моло мълчеше и се цупеше, както всяка сутрин, а Алей се молеше. Отиде в столовата и закуси както обикновено. Всичко беше нормално. Това, че не успя да накара червата си да се отпуснат по обичайното време, не означаваше нищо. Както и това, че коремът го боля цял ден, а на обяд леко му се гадеше. Това бе просто от недоспиване.

Към края на трите месеца на Ерос работата им със симулаторите се промени. Имаше кораби под пряк техен контрол, но и други, на които трябваше да дават команди гласно, освен че използваха ръчното управление.

— Като в истинска битка — каза началникът им.

— В една истинска битка — обади се Алей — ние ще знаем кои са подчинените ни офицери.

— Това би имало значение, ако разчитахте на тях да ви дават информация. А не е така. Цялата информация, която ви е нужна, се предава във вашия симулатор и излиза на екрана. Затова ще давате заповедите си освен чрез уредите и устно. Просто приемете, че ще ви се подчинят. Вашите учители ще следят заповедите ви, за да ви помогнат да се научите да ги давате ясно и незабавно. Освен това се налага да овладеете техниката на превключване от общ разговор помежду си към даване на заповеди на отделните кораби. Съвсем просто е, ще видите. Когато искате да разговаряте помежду си, обърнете главите си наляво или надясно — както ви е по-удобно. Но насочите ли лице право към екрана, гласът ви ще стига до кораба или ескадрилата, която сте избрали на таблото. За да се обърнете едновременно към всички командвани от вас кораби — главата право напред, а брадичката — ето така.

— А какво ще стане, ако вдигнем глави? — попита Шен.

Алей изпревари учителя с отговора:

— Тогава разговаряш с Бога.

След като смехът утихна, учителят каза:

— Почти си прав, Алей. Когато вдигнете брадичка, за да говорите, вие разговаряте със своя командир.

Неколцина се обадиха едновременно:

— С нашия командир?

— Не сте смятали, че обучаваме всички ви да станете едновременно главнокомандуващи, нали? Не, не. Засега ще назначим наслуки някой от вас за такъв командир, само за да се упражнявате. Да речем… този, дребният. Ти, Бийн.

— Аз ли трябва да съм командирът?

— Само за тренировките. Или той не е компетентен и останалите няма да му се подчинявате в битка?

Отговорите им звучаха презрително. Разбира се, че Бийн е компетентен — ще го последват.

— Но той не спечели нито една битка, когато командваше армия „Заек“! — обади се Флай Моло.

— Чудесно. Това означава, че всички ще се изправите срещу предизвикателството да превърнете този дребосък в победител въпреки самия него. Ако според вас това не е реалистична военна ситуация, не сте чели историята достатъчно внимателно.

Ето как Бийн се оказа командир на десет други деца от Военното училище. Разбира се, това го развесели, защото нито той, нито другите повярваха, че изборът е бил случаен. Те знаеха, че Бийн е по-добър на симулатора от всеки друг. Дори Петра го каза един ден след упражненията:

— По дяволите, Бийн, всичко това ти е толкова ясно, че сякаш можеш да играеш и със затворени очи!

Беше почти вярно. Не му се налагаше да проверява, за да знае кой къде се намира. Всичко беше едновременно в главата му.

Отне им два дни, докато отработят приемането на заповеди от Бийн и как сами да дават заповеди устно, заедно с подаваните чрез контролното табло. Отначало непрекъснато грешаха — държаха си главите в неправилно положение и всички коментари, въпроси и заповеди пристигаха не по предназначение. Но съвсем скоро започнаха да го правят по инстинкт.

Бийн настояваше и другите да се изреждат на командирския пост.

— Аз също трябва да свиквам да изпълнявам заповеди като тях — каза той. — И да се науча да променям положението на главата си, за да говоря напред и встрани. — Учителят се съгласи и ден след това Бийн бе овладял техниката наравно с другите.

Изреждането на другите деца в командирското кресло имаше и още един благотворен ефект. Никой не се справи толкова зле, че да се посрами, но стана ясно, че Бийн е най-умният и най-бързият от тях — схващаше по-добре ситуациите в развитие и беше най-способен да подбира чутото, да запомня кой какво е казал.

— Ти не си човек — каза му Петра. — Никой не е способен на подобни неща!

— Човек съм и още как — отвърна тихо Бийн. — А и познавам един, който е по-способен от мен.

— Кой? — попита тя.

— Ендър.

Всички млъкнаха.

— Да, ама той не е тук — обади се Влад.

— Ти пък откъде знаеш? — възкликна Бийн. — Защото, доколкото знам, той през цялото време е бил тук.

— Това е глупаво — обади се Динк. — Защо тогава не се упражнява с нас? Защо го държат в тайна?

— Защото си падат по тайните — отвърна Бийн. — Или защото го обучават по различен начин. Сигурно се правят на дядо Мраз — ще ни го поднесат като подарък.

— Или пък просто си се разболял от идиотизъм! — изтърси Самосвала.

Бийн се разсмя. Разбира се, че командирът им щеше да е Ендър. Тази група бе събрана за Ендър. На Ендър те възлагаха всичките си надежди. Причината да сложат Бийн за главнокомандващ беше, че той е резервата. Ако Ендър се разболееше от апандисит посред войната, щяха да прехвърлят командването на Бийн. На Бийн, който щеше да започне да дава заповеди, да решава кои кораби да бъдат жертвани, кои от войниците да умрат. Но дотогава изборът щеше да е на Ендър, а за Ендър това щеше да е само игра. Без смърт, без страдания, без страх, без чувство за вина. Просто… игра.

Определено ще е Ендър. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

На другия ден началникът им съобщи, че от същия следобед техен командир е Ендър Уигин. Той забеляза, че никак не се изненадаха и ги попита защо.

— Бийн вече ни каза — отговориха му те.

— Искат да открия как се сдобиваш със своята вътрешна информация, Бийн. — Граф се взираше над масата в болезнено дребното дете, което седеше срещу него и го гледаше безизразно.

— Не разполагам с никаква вътрешна информация — отвърна Бийн.

— Знаел си, че ваш командир ще бъде Ендър.

— Предположих — уточни Бийн. — Не че беше трудно. Вижте ни кои сме. Най-близките приятели на Ендър. Неговите взводни командири. Той е свързващата нишка помежду ни. Можехте да доведете тук много други деца, вероятно също толкова добри, колкото сме и ние. Но тези тук сме децата, които биха последвали Ендър в открития космос и без скафандър, ако той ни каже.

— Хубава реч, но ти си известен като подслушвач.

— Точно така. И кога да подслушвам? Кога някой от нас остава сам? Нашите чинове са просто тъпи терминали и ние никога не виждаме някой друг да влиза в мрежата, така че не бих могъл да открадна нечия самоличност. Просто правя онова, което ми се казва, по цял ден, всеки ден. Вие непрекъснато мислите децата за тъпи, макар и да сте ни избрали точно защото сме страшно умни. А сега сте седнали да ме обвинявате, че ми се налага да крада информация, за която би могъл да се досети всеки кретен.

— Не всеки кретен.

— Това е просто израз.

— Бийн — рече Граф. — Според мен ти ми дрънкаш пълни глупости.

— Полковник Граф, дори това да беше вярно, а то не е, какво толкова? Е, разбрах, че ще ни пратите Ендър. Да речем, че тайно прониквам в сънищата ви. Е, и какво? Той така или иначе ще дойде да поеме командването, и ще бъде великолепен командир, а после всички ние ще се дипломираме. Аз ще си седя в командното кресло на някой кораб и ще давам заповеди на разни възрастни с детския си гласец, докато на тях не им писне да ме слушат и не ме изхвърлят в открития космос.

— Не ме интересува, че си знаел за Ендър. Не ме интересува и дали е било догадка.

— Зная, вас тези неща не ви вълнуват.

— Искам да знам за какво още си се досетил.

— Полковник… — гласът на Бийн издаваше голяма умора. — Не ви ли хрумва как с този въпрос, ми подсказвате, че има и още нещо, за което бих могъл да се досетя, и така силно увеличава шансовете наистина да се досетя?

Усмивката на Граф стана още по-широка.

— Тъкмо така казах на… офицера, който ми възложи да разговарям с теб и да ти задам тези въпроси. Казах му, че само с провеждането на този разпит ние ще ти кажем повече неща, отколкото ти — на нас, но той ми отвърна: „Полковник Граф, та това момче е на шест години.“

— Мисля, че съм на седем.

— Беше чел стар рапорт и не бе пресметнал точно.

— Само ми кажете коя тайна искате със сигурност да не разбера, и ще ви кажа, че вече я знам.

— Много ми помогна.

— Полковник Граф, аз добре ли се справям?

— Що за абсурден въпрос! Естествено!

— Дори да зная нещо, което вие не искате децата да знаят — да съм обелил дума по въпроса? Да съм казал на някого от другите деца? Да е засегнало по някакъв начин работата ми?

— Не.

— На мен това ми прилича на дърво, което рухва в гората, където никой не може да го чуе. Даже да знам нещо, защото съм се досетил, но не го казвам на никого и то не влияе върху работата ми, защо си губите времето да установявате дали го знам? Защото след този разговор можете да бъдете сигурни, че ще издирвам много упорито всяка тайна, скрита някъде, където може да я намери едно седемгодишно дете. Дори и да открия въпросната тайна обаче, аз пак няма да я издам на другите, така че пак няма да има значение. Така че защо просто не сложим точка?

Граф бръкна под масата и натисна нещо.

— Добре — рече той. — Получиха записа от нашия разговор и ако той не ги убеди, нищо няма да ги убеди.

— В какво да ги убеди? И кои са тези „те“?

— Бийн, това не се записва.

— Записва се — възрази Бийн.

— Аз го изключих.

— Моооля ви се!

Всъщност Граф не беше съвсем сигурен, че записващото устройство е изключено. Дори и машината, която той контролираше, да бе изключена, нямаше гаранции, че няма и друга.

— Да се поразходим — предложи Граф.

— Надявам се, че няма да е навън.

Граф стана от масата — с мъка, защото беше много напълнял, а на Ерос поддържаха нормална гравитация — и поведе Бийн през тунелите.

Докато вървяха, Граф заговори тихо:

— Нека поне ги накараме да си го заработят.

— Добре — съгласи се Бийн.

— Мислех, че ще искаш да знаеш — в МФ са луднали, защото явно има изтичане на секретна информация. Изглежда, някой, който има достъп до най-тайните архиви, е написал писма на двама капацитети от мрежата, които после са започнали да призовават децата от Военното училище да бъдат изпратени у дома в родните си страни.

— Какво е това „капацитет“? — попита Бийн.

— Май е мой ред е да кажа „Моооля ти се“. Виж какво, не те обвинявам. Просто случайно видях части от писмата, изпратени на Лок и Демостен. Тях и двамата ги следят отблизо — което, убеден съм, си предвидил — и докато четох тези писма… интересни са разликите между тях, честно казано, много хитро са прокарани… разбрах, че всъщност вътре няма никаква строго секретна информация освен онова, което всяко дете във Военното училище знае. Не, онова, което наистина ги подлудява, е, че политическият анализ попада право в целта, макар и да се основава на недостатъчна информация. С други думи, знаейки само онова, което е публично известно, авторът на тези писма не би могъл да стигне до такива изводи. Руснаците твърдят, че някой ги шпионира — и лъжат за това, какво са открили, разбира се. Но аз се свързах с библиотеката на бойния кораб „Кондор“ и разбрах какво си чел. После проверих какво си теглил от библиотеката на МЗС, докато си бил в Тактическото училище. Доста си бил зает.

— Гледам да намирам занимавка за ума си.

— Ще се зарадваш, като разбереш, че първата група деца вече е изпратена у дома.

— Но войната още не е свършила.

— Мислиш, че когато търкулнеш политическа снежна топка, тя винаги ще отиде там, където искаш ти ли? Учен си ти, Бийн, ала си наивен. Бутнеш ли вселената, не знаеш кои плочки за домино ще паднат. Винаги има и няколко, за които ти така и не си подозирал. Някой винаги ще натисне малко по-силно, отколкото си очаквал. Но все пак се радвам, че си се сетил и за другите деца и си завъртял колелото на тяхното освобождаване.

— Но не и на нашето.

— МФ не е длъжен да напомня на агитаторите от Земята, че в Тактическото и Командирското училище е пълно с деца.

— И аз няма да им го напомня.

— Знам, че няма. Не, Бийн, аз имам шанса да разговарям с теб, защото си всял паника у разни важни клечки с учената ти догадка кой ще командва вашия отбор. Но се надявах да получа този шанс, защото ми се иска и да ти кажа някои неща. Освен факта, че писмото ти до голяма степен произведе желания ефект.

— Слушам ви, макар че отричам да съм писал някакво писмо.

— Първо, ще се очароваш, когато разбереш самоличността на Лок и Демостен.

— Самоличността? Само една самоличност?

— Един ум — два гласа. Виж, Бийн, Ендър Уигин е трето дете в семейството си. За него са получили специално писмено разрешение — не е незаконороден. По-големите му брат и сестра са надарени почти също колкото него, но по разнообразни причини се реши, че не са подходящи за Военното училище. Но братът, Питър Уигин, е един много амбициозен младеж. След като военната кариера се оказа недостъпна за него, той се насочи към политиката. Двойно.

— Той е Лок и Демостен — намеси се Бийн.

— Той планира стратегията и на двамата, но пише само статиите на Лок. Сестра му Валънтайн пише тези на Демостен.

Бийн се разсмя.

— Значи всичко застава на мястото си.

— С други думи и двете ти писма са пристигнали при едни и същи хора.

— Ако съм ги писал аз.

— И това направо подлудява горкия Питър Уигин. Той рови из всички свои източници във флота, за да открие кой е изпратил тези писма. Но и във флота никой не знае. Шестимата офицери, чиито имена и пароли си използвал, са отстранени. И както можеш да предположиш, никой не се е юрнал да проверява дали единственото седемгодишно момченце, което някога е посещавало Тактическото училище, се е развличало с политическа кореспонденция през свободното си време.

— Освен вас.

— Защото, Господи, аз съм единственият човек, който знае какви великолепни способности притежавате вие, децата.

— И какви великолепни способности притежаваме? — ухили се Бийн.

— Нашата разходка няма да трае вечно, за да си губя времето с ласкателства. Другото, което исках да ти кажа, е, че сестра Карлота, която след заминаването ти остана без работа, посвети много усилия на установяването на произхода ти. Виждам, че двама офицери се приближават към нас и ще прекратят този незаписван разговор, затова ще бъда кратък. Ти си имаш име, Бийн. Ти се казваш Юлиан Делфики.

— Това е фамилията на Николай!

— Юлиан се казва бащата на Николай. Той е и твой баща. А майка ти се казва Елена. Вие с него сте еднояйчни близнаци. Оплодените яйцеклетки, от които сте произлезли, са били имплантирани по различно време и твоите гени са били променени — дребна, ала важна промяна. Затова, когато погледнеш Николай, ти се виждаш такъв, какъвто щеше да бъдеш, ако не бе извършена генетичната манипулация, и бе израснал с родители, които те обичат и се грижат за теб.

— Юлиан Делфики — повтори Бийн.

— Николай е сред децата, които вече пътуват към Земята. Сестра Карлота ще се погрижи, когато го върнат в Гърция, той да бъде информиран, че ти действително си негов брат. Родителите му вече знаят за съществуването ти — сестра Карлота им е съобщила. Имаш си прекрасен дом — къща сред хълмовете на Крит с изглед към Егейско море. Сестра Карлота ми каза, че майка ти и баща ти са добри хора. Разплакали се от радост, когато разбрали за теб. А сега нашият разговор приключва. Досега сме обсъждали ниското ти мнение за качеството на преподаването тук, в командирското училище.

— Как се досетихте?

— Не само ти го можеш това.

Двамата офицери — адмирал и генерал, и двамата с фалшиви усмивки на лицата, ги поздравиха и попитаха как е минал разговорът.

— Имате записа — отвърна Граф. — Включително и онази част, в която Бийн настоява, че продължават да записват.

— И все пак той е продължил да говори.

— Обяснявах — намеси се Бийн — колко некадърни са преподавателите тук, в командирското училище.

— Некадърни ли?

— Ние вечно водим битки срещу изключително глупави компютърни противници. А после учителите настояват надълго и нашироко да анализираме така наречени битки, макар че никой противник не би действал толкова тъпо и предвидимо като тези симулации. Изказах предположението, че единственият начин да намерим достоен противник тук, е да ни разделите на две групи и да се бием помежду си.

Двамата офицери се спогледаха.

— Интересна мисъл — обади се генералът.

— Спорна — възрази адмиралът. — Ще въведем Ендър Уигин във вашата игра. Мислехме, че ще искаш да си там, за да го поздравиш.

— Да, искам! — възкликна Бийн.

— Аз ще те заведа — рече адмиралът.

— Хайде да поговорим — обърна се адмиралът към Граф.

По пътя адмиралът не попита нищо важно и Бийн можеше да отговаря на репликите му, без да мисли. Това беше хубаво. Защото нещата, които му бе съобщил Граф, го бяха хвърлили в смут. Почти не бе изненадан, че Лок и Демостен са брат и сестра на Ендър. Ако и те бяха интелигентни колкото брат си, беше неизбежно да се прочуят, а мрежите им позволяваха да крият самоличността си достатъчно дълго, че да го постигнат още на ранна възраст. Но Бийн отчасти бе привлечен от тях и защото гласовете им му звучаха толкова познато. Те сигурно говореха като Ендър — по онзи неуловим начин, по който хората, живели дълго заедно, прихващат един от друг нюанси на речта. Бийн не го осъзнаваше, но подсъзнателно това го бе накарало да обърне повече внимание на есетата. Присъщо на интуицията му бе да се сети и донякъде дори бе успял.

Но другото, че Николай наистина му е брат… как можеше да повярва? Сякаш Граф бе надзърнал в сърцето му, бе открил мечтата, която би проникнала най-дълбоко в душата му, и после му я каза. Значи аз съм грък? А брат ми случайно се е паднал в една новобранска група с мен — момчето, което стана най-близкия ми приятел? Близнаци? Родители, които ме обичат?

Юлиан Делфики?

Не, не мога да повярвам. Граф никога не е постъпвал честно с нас. Граф единствен не си мръдна и пръста, за да защити Ендър от Бонсо. Граф не прави нищо, освен да преследва разни манипулативни цели.

Моето име е Бийн. Даде ми го Поук, и аз няма да се откажа от него заради една лъжа.

Чуха гласа му — първо говореше на един от техниците в някаква друга стая:

— Как мога да работя с командири на ескадрили, които няма да виждам?

— А защо ти трябва да ги виждаш? — попита техникът.

— За да знам кои са, как разсъждават…

— Ще узнаеш кои са и как разсъждават по това, как се справят със симулатора. Мисля, че няма защо да се тревожиш. Точно в този момент те слушат. Сложи си слушалките и ще можеш да ги чуеш.

Всички те трепереха от вълнение — знаеха, че скоро и той ще чуе техните гласове така, както те чуваха неговия.

— Някой да каже нещо — обади се Петра.

— Изчакай той да си сложи слушалките — обади се Динк.

— Как ще разберем? — попита Влад.

— Нека аз да съм пръв — настоя Алей.

Пауза. И ново, слабо съскане в слушалките.

— Селям! — прошепна Алей.

— Алей! — възкликна Ендър.

— И аз съм тук, джудженцето — обади се Бийн.

— Бийн! — рече Ендър.

Да, помисли си Бийн, докато другите говореха на Ендър. Това съм аз. С това име ме наричат хората, които ме познават.

23ИГРАТА НА ЕНДЪР

— Генерале, вие сте Стратегосът. Разполагате с властта да извършите това и сте длъжен да го извършите.

— Няма нужда разжалвани бивши коменданти от Военното училище да ми обясняват какво съм длъжен.

— Ако не арестувате Полемарха и неговите конспиратори…

— Полковник Граф, ако аз нанеса удар пръв, то аз ще понеса и вината за произтеклата от това война.

— Да, сър, точно така. А сега ми кажете кой изход би бил по-добър — всеки да ви обвинява, но вие да спечелите войната, или никой да не ви обвинява, защото са ви изправили до стената и са ви разстреляли, след като превратът, предвождан от Полемарха, доведе до световна руска хегемония?

— Аз няма да дам първия изстрел.

— Военен командир, който не желае да нанесе първия удар, въпреки че разполага с неоспорими данни, че…

— Политиката в случая е…

— Ако им позволите да победят, това е краят на политиката!

— Руснаците престанаха да бъдат лошите още през двайсети век!

— Който върши лошотиите, той е лошият. Вие сте шерифът, сър, независимо дали хората ви одобряват или не. Свършете си работата.

Когато Ендър им стана командир, Бийн веднага отстъпи и зае мястото си сред взводните командири. Никой не му го спомена. Той бе главният командир, беше ги обучил добре, но Ендър винаги е бил естественият командир на тази група и сега, когато беше тук, Бийн отново беше малък.

И съвсем оправдано — Бийн го знаеше. Беше ги ръководил добре, но Ендър го караше да изглежда като новак. Не че стратегиите на Ендър бяха по-добри от тези на Бийн — всъщност не бяха. Понякога се различаваха, но най-често Бийн гледаше как Ендър прави същото, което би направил и той.

Важната разлика беше в начина, по който той ръководеше останалите. Те му служеха с пламенна преданост, а не с вечното леко сърдитото подчинение, което Бийн получаваше от тях. Отначало това помагаше. Но той бе спечелил тази преданост чрез наблюдателност — забелязваше не само какво става в битката, но и какво става в главите на подчинените му командири. Беше строг и понякога дори сприхав — даваше им да разберат, че очаква от тях да надминат себе си. И все пак умееше да придава интонация на съвсем невинни думи, да им засвидетелства признание, възхищение, близост. Те се чувстваха признати от онзи, от чието признание се нуждаеха. Бийн просто не знаеше как се прави това. Той винаги ги насърчаваше по-явно, малко нескопосно. За тях неговото признание имаше по-малка стойност, защото изглеждаше някак изчислено. Така си и беше. А Ендър… просто си беше Ендър. Той излъчваше авторитет така, както дишаше.

Значи на мен са ми врътнали някакъв генетичен ключ и са ме превърнали в интелектуален атлет. Мога да вкарам гол с топката от всяко едно място на терена. Но да знаеш кога да ритнеш… Да знаеш как да съставиш отбор от групичката играчи. Какъв ли ключ бе врътнат в гените на Ендър Уигин? Или бе нещо по-дълбоко от механичния гений на тялото? Дали съществуваше дух и дали това бе Божията дарба на Ендър? Ние го следваме като послушници. Искаме от него да извади вода от скалата.

Мога ли и аз да се науча на това? Или ще стана като толкова много автори, пишещи за войната, които изучих, обречени да бъдат втора ръка войници на бойното поле — запомнени само заради хрониките си и обясненията за гения на друг командир? Ще напиша ли после книга за това, как се е справил Ендър?

Нека Ендър си я напише тази книга. Или Граф. Тук аз си имам задължения и когато приключа с тях, сам ще си избера работа и ще вложа в нея всички сили. Ако ме запомнят само като един от спътниците на Ендър — тъй да бъде. Да служиш при Ендър само по себе си е награда.

Но, ах, как го болеше, докато гледаше колко щастливи са останалите и как не му обръщат никакво внимание, освен за да се закачат с него като с малко братче, като с талисман. Колко ли гадно им е било, когато ги командвах аз…

А най-лошото беше, че и Ендър се държеше така с него. Не че позволяваха на някого от тях да види командира си. Но по време на дългата раздяла Ендър очевидно бе забравил как някога бе разчитал на Бийн. Сега разчиташе най-вече на Петра и на Алей, на Динк, на Шен.

На онези, които никога не са били в една армия с него. Бийн и останалите взводни командири от армия „Дракон“ все още бяха полезни и заслужаваха доверие, но когато предстоеше мъчна задача, която изискваше творчески подход, Ендър никога не се сещаше за Бийн.

Нямаше значение. Не можеше да мисли за това. Бийн знаеше, че — редом с първото му назначение като един от командирите на ескадрили — има да върши и друга, по-важна работа. Трябваше да наблюдава как протича всяка битка от началото до края, готов във всеки миг да се намеси, ако Ендър се разколебае. Ендър като че не се досещаше за доверието, с което Бийн се ползваше сред учителите, но Бийн си го знаеше и понякога това го разсейваше. Особено когато изпълняваше официално възложените му задачи — тогава Ендър му се ядосваше, че е малко по-бавен, не внимава достатъчно или не се справя според очакванията. Ендър обаче не знаеше, че всеки миг — ако получеше сигнал от началника — Бийн можеше да поеме и да продължи да осъществява плана на Ендър, да ръководи останалите командири на ескадрили, да спаси играта.

Отначало това поръчение му изглеждаше безсмислено — Ендър бе здрав и в чудесна форма. Но после дойде промяната.

Стана в деня, когато Ендър небрежно, им спомена, че неговият учител е по-различен от техните. Наричаше го „Мейзър“ и говореше за него прекалено често.

— Сигурно е минал през ада, докато е растял — с това име… — отбеляза Том Лудата глава.

— Когато той е растял, това име не е било прочуто — отвърна Ендър.

— Всички толкова възрастни хора вече са мъртви — забеляза Шен.

— Не и ако са пътували дълги години с кораб, движещ се със скоростта на светлината, и после са ги върнали обратно.

Чак тогава им стана ясно.

— Твоят учител е онзи същият Мейзър Ракъм?!

— Нали знаете — разправят, че бил възхитителен герой? — попита Ендър.

Знаеха и още как.

— Онова, което не споменават, е, че е страшен тиранин.

После започна новата симулация и те отново се заловиха за работа.

На другия ден Ендър им съобщи, че положението се променя.

— Досега играхме срещу компютъра или едни срещу други. Но отсега нататък през няколко дни самият Мейзър, заедно с екип от опитни пилоти, ще контролира противниковата флота. Какво ли не може да се случи.

Серия от изпити, в които техен противник ще бъде самият Мейзър Ракъм? Бийн усещаше нещо нередно.

Това няма да са изпити, а нагласени сражения, подготовка за условията, в които можеше да попаднат, когато се изправят срещу истинската флота на бъгерите близо до родната им планета. МФ получава предварителна информация от експедиционната флотилия и ни подготвя за онова, с което ще ни засипят бъгерите, когато влезем в бой с тях.

Проблемът беше там, че независимо колко бяха умни Мейзър Ракъм и останалите офицери, те си бяха човеци. При истинската битка бъгерите със сигурност щяха да им покажат неща, които просто не биха хрумнали на един човек.

После дойде и първият „изпит“ — беше направо срамно каква наивна стратегия прилагаха. Голям кълбовиден боен строй, а в центъра му — един-единствен кораб.

В тази битка стана ясно, че Ендър знае някои неща, които не им казва. Например, той им нареди да не обръщат внимание на кораба в центъра на кълбото. Бил примамка. Но откъде Ендър знаеше това? Той предполагаше, че бъгерите щяха да им покажат такъв единичен кораб и това щеше да бъде лъжа. Което означава, че бъгерите очакват от нас да се нахвърлим точно върху този кораб.

Само дето, разбира се, това не бяха бъгерите, а Мейзър Ракъм. Тогава защо Ракъм смяташе, че бъгерите ще очакват от човеците да нападнат един конкретен кораб?

Бийн се замисли за видеофилмите, които Ендър гледаше отново и отново във Военното училище — всички пропагандни филми за Второто нашествие.

В тях никога не показваха битката, защото е нямало битка. Нито пък Мейзър Ракъм е командвал ударен отряд и е приложил брилянтна стратегия. Мейзър Ракъм бе улучил един-единствен кораб и войната беше свършила. Ето защо нямаше заснети ръкопашни битки. Мейзър Ракъм бе убил царицата. И сега очакваше бъгерите да поставят кораб в центъра за примамка, защото последния път бе победил така.

Убиеш ли царицата, всички бъгери са безпомощни. Безмозъчни. За това намекваха всички онези филми. Ендър го знае, но знае и че бъгерите знаят, че сме го разбрали, затова и не се хваща на смотаната им примамка.

Второто, което Ендър знаеше, а те — не, беше как се употребява едно оръжие, което до този първи изпит не беше включено в техните симулации. Ендър го нарече „Г-н Докторът“ и не каза нищо повече за него — докато не нареди на Алей да го използва там, където вражеската флота бе най-концентрирана. За тяхна изненада оръжието отключи верижна реакция, която се прехвърляше от кораб на кораб, докато всички кораби на формиките освен най-отдалечените не бяха унищожени. Лесна работа беше да попилеят и тези, изостаналите. Когато приключиха, игралното поле бе чисто.

— Защо стратегията им беше толкова тъпа? — попита Бийн.

— И аз това се чудех — призна Ендър. — Но ние не изгубихме нито един кораб, значи всичко е наред.

По-нататък Ендър им каза какво беше научил от Мейзър — те симулирали цял епизод от нашествие, затова той прекарал симулирания враг по учебна крива.

— Следващия път вече ще са се научили. Няма да е толкова лесно.

Бийн чу тези думи и те го изпълниха с тревога. Епизод от нашествие? Защо беше този сценарий? Защо не направят направо генерална репетиция на решителната битка?

Защото бъгерите населяват повече от една планета, помисли си Бийн. Разбира се! Те са открили Земята и са очаквали да я превърнат в поредната колония, също като предишните пъти.

Ние имаме повече от една флотилия. По една за всеки свят на формиките.

А причината да се учат от битка на битка е, че формиките също разполагат със свръхсветлинна комуникация в междузвездното пространство.

Всички догадки на Бийн се потвърдиха. Той бе разгадал и тайната, скрита зад тези изпити. Мейзър Ракъм не предвождаше симулирана бъгерска флотилия. Битката си беше истинска, а единствената функция на Ракъм беше да наблюдава развоя й, а после да разяснява на Ендър какво означава стратегията на врага и как да водим битка с тях за в бъдеще.

Ето защо даваха повечето си команди устно. Те бяха предавани на истински екипажи, на реални кораби, които изпълняваха заповедите им и водеха действителни битки. Всеки изгубен от нас кораб означава, че са умрели възрастни мъже и жени — мислеше си Бийн. Всяко нехайство от наша страна струва човешки живот. Ала не ни го казват точно защото не бихме понесли бремето на това знание. По време на война командирите винаги е трябвало да овладяват схващането за „допустими загуби“. Но онези, които запазваха човешкото в себе си, така и не приемаха, че загубите могат да са „допустими“ — Бийн го разбираше. Това ги мъчи. Затова те защитават нас, децата-войници, като поддържат убеждението ни, че това са само игри и изпити.

Затова не мога да го издам на никого, когото познавам. Затова трябва да приемам загубите безмълвно, без никакви видими опасения. Трябва да се опитам да изхвърля от ума си хората, умиращи от храброст, които жертват не просто някакви точки в играта, а живота си.

„Изпитите“ се провеждаха през два-три дни, всяка следваща битка беше все по-продължителна. Алеи се пошегува, че трябва да им сложат памперси, за да не се разсейват, когато по време на битка мехурът им се препълни. На другия ден им сложиха катетри. Том Лудата глава обаче се възпротиви.

— Дайте ни по един буркан да пикаем в него и толкова. Не можем да играем тази игра с разни неща, висящи от пишките ни!

В крайна сметка им дадоха буркани. Бийн обаче никога не чу някой да ги е използвал. И макар всички да са чудеха какво са дали на Петра, никой не посмя да я попита.

Бийн започна да забелязва някои от грешките на Ендър още в самото начало. Например, той разчиташе твърде много на Петра. Тя винаги командваше централния отряд и наглеждаше сто неща едновременно, за да може Ендър да се съсредоточи върху финтовете, подвеждащите маневри, номерата. Не разбираше ли Ендър, че перфекционистката Петра направо жива я изяждаха вината и срамът за всяка грешка, която допускаше? Въпреки умението му да вниква в хората, той изглежда я мислеше за много печена, вместо да осъзнае, че печената й фасада е параван, зад който крие страшната си нервност. Всяка грешка й тежеше. Тя не спеше добре и си личеше, че все повече се уморява по време на сраженията.

Но пък може би причината, поради която Ендър не разбираше как постъпва с нея, беше, че и той бе уморен. Както и всички останали. Скапваха се под натиска, понякога — ужасно. Все повече се изморяваха, все повече бяха склонни да допускат грешки, а изпитите ставаха все по-трудни, сраженията — все по-дълги.

И тъй като битките с всеки нов „изпит“ ставаха все по-трудни, Ендър бе принуден да оставя все повече и повече на другите да вземат решения. Вместо да изпълняват гладко подробните команди на Ендър, на командирите на ескадрили им се налагаше да изнасят на гърба си повече от половината сражение. Често Ендър за дълго време бе твърде ангажиран в една част от битката, за да дава нови заповеди в друга. Засегнатите командири на ескадрили започваха да обсъждат тактиката си на жаргон, докато Ендър отново ги забележи. И Бийн с благодарност установи, че макар Ендър никога да не му възлагаше интересни задачи, някои от командващите се обръщаха не към друг, а към него, когато вниманието на Ендър бе насочено другаде. Том Лудата глава и Горещата супа предлагаха собствени планове, но обикновено ги реализираха чрез Бийн. И тъй като във всяка битка той отделяше половината си време за внимателно наблюдение и анализ на плана на Ендър, успяваше доста точно да им обясни какво трябва да направят, за да подпомогнат успеха на цялостния план. От време на време Ендър хвалеше Том или Супата за решения, произтекли от съветите на Бийн. Това бе най-близкото нещо до похвала, което Бийн бе чувал някога.

Другите взводни командири и останалите деца изобщо не се обръщаха към Бийн. Той разбираше защо — сигурно им е било много неприятно, докато учителите поставяха Бийн над тях, преди да доведат Ендър. Сега, когато си имаха истински командир, никога повече нямаше да се стремят да му се харесат — както, Бийн подозираше, бяха правили при него — защото обичаха Ендър. Бийн го разбираше — но това не пречеше да го боли.

Независимо дали те искаха той да наблюдава работата им, независимо дали чувствата му бяха наранени, това си беше неговата задача и той бе решен да не го сварят неподготвен. Докато натискът все повече нарастваше, а те все повече се изтощаваха, все повече се дразнеха един от друг и проявяваха все по-малка щедрост в преценката на чуждата работа, Бийн все повече се държеше нащрек, защото шансовете им да сгрешат ставаха все по-големи.

Един ден Петра заспа по време на сражение. Бе оставила отряда си да се отклони твърде много и той се оказа в уязвима позиция. Врагът се възползва от това и разкъса ескадрилата й на парчета. Защо тя не даде заповед за отстъпление? Още по-зле, и Ендър не го забеляза достатъчно рано. Бийн беше този, който му съобщи, че нещо става с Петра.

Ендър я повика. Тя не отговори. Ендър прехвърли контрола на двата останали й кораба на Том Лудата глава и се опита да спаси цялата битка. Петра, както винаги, заемаше централната позиция и загубата на почти цялата й голяма ескадрила бе опустошителен удар. Само защото противникът бе добил твърде голяма увереност след нанесеното й тежко поражение, Ендър успя да постави няколко капана и си възвърна инициативата. Победи, но с тежки загуби.

Петра очевидно се събуди към края на битката и откри, че командното й табло е изключено и няма звук, докато всичко не свърши. После отново включиха микрофона й и я чуха, че плаче.

— Съжалявам! Съжалявам! Кажете на Ендър, че съжалявам, той не може да ме чуе, съжалявам…

Бийн успя да я засече, преди да се е прибрала в стаята й. Тя вървеше със залитане по тунела, подпираше се на стената и плачеше — напипваше пътя си с ръце, защото сълзите замъгляваха очите й. Бийн се приближи и я докосна. Тя се отърси от ръката му.

— Петра — рече Бийн. — Умората си е умора. Не можеш да останеш будна, когато мозъкът ти изключва.

— Моят мозък изключи! Не знаеш какво е — ти винаги си бил такъв умник, че можеш да вършиш работата на всички ни, като едновременно с това си играеш шах!

— Петра, той разчиташе на тебе твърде много, не ти даваше никаква почивка…

— Той също не си дава почивка, а аз не виждам да…

— Виждаш. Очевидно с твоята ескадрила ставаше нещо нередно цели няколко секунди, преди някой да му обърне внимание. Дори и тогава той първо се опита да те събуди, преди да прехвърли управлението на друг. Ако бе реагирал по-бързо, щяха да ти останат шест кораба, а не два.

— Ти си му обърнал внимание. Ти ме наблюдаваше. Следеше ме.

— Петра, аз наблюдавам всички.

— Каза, че вече ми имаш доверие, но не е така! И не бива — никой не бива да ми се доверява!

Тя избухна в неудържими ридания и се облегна на каменната стена.

Тогава се появиха двама офицери и я отведоха. Но не в стаята й.

Полковник Граф му се обади скоро след това.

— Реагира точно както трябва — похвали го той. — Тъкмо това ти е работата.

— И доста бързо реагирах — изтъкна Бийн.

— Ти наблюдаваше. Забеляза къде се проваля планът и обърна внимание на Ендър за това. Свърши си работата. Другите деца не го разбират и аз знам, че това сигурно те огорчава…

— Не ми пука какво забелязват те…

— Но си свърши работата. В тази битка сейвът беше твой.

— Каквото и да означава това, по дяволите.

— Бейзболен термин. О, да. По улиците на Ротердам бейзболът не е бил много на почит.

— Моля ви, може ли да си легна да спя вече?

— След минутка. Бийн, Ендър започва да се уморява. Допуска грешки. Затова е още по-важно да наблюдаваш всичко. Пази го. Видя какво стана с Петра.

— Всички се преуморяваме.

— Да — Ендър също. По-зле е от всички. Плаче насън. Сънува странни сънища. Разправя, че Мейзър явно знаел какви са плановете му — шпионирал сънищата му.

— Да не ми обяснявате, че той полудява?

— Казвам ти, че единственият човек, с когото се е отнасял още по-сурово, отколкото с Петра, е самият той. Прикривай го, Бийн. Подкрепяй го.

— Аз вече го подкрепям.

— През цялото време се сърдиш, Бийн.

Думите на Граф го стреснаха. Отначало си помисли „Не е вярно!“. А после — „Дали?“.

— Ендър не ти възлага никакви важни задачи, а след като ти си командвал парада, Бийн, това сигурно те вбесява. Но Ендър не е виновен. Мейзър разправя на Ендър, че се съмнявал в способността ти да ръководиш големи флотилии от кораби. Затова и не ти се възлагат сложни и интересни поръчения. Не че Ендър вярва сляпо на Мейзър за това. Но вижда всичките ти действия през призмата на недоверие към теб у Мейзър.

— Мейзър Ракъм мисли, че аз…

— Мейзър Ракъм знае съвсем точно какво представляваш и на какво си способен. Но трябваше да се погрижим Ендър да не ти възлага нищо толкова сложно, че да не можеш да следиш цялостното протичане на играта. И се налагаше да го постигнем, без да съобщаваме на Ендър, че ти си заместникът му.

— За какво тогава ми разправяте всичко това?

— Когато тези изпити приключат и вие станете истински командири, ще кажем на Ендър истината за теб и ще му обясним защо Мейзър е говорил така за теб. Знам, че за теб доверието на Ендър означава много и ти се струва, че си го загубил. Исках да ти обясня защо. Заради нас е.

— На какво се дължи този внезапен пристъп на откровеност?

— На това, че според мен е по-добре да знаеш.

— По-добре ще е да ви повярвам, независимо дали е вярно или не. Може да ме лъжете. Така че, дали изобщо съм научил нещо от този разговор?

— Вярвай в каквото си искаш, Бийн.

Петра не дойде на занятия два дни. Когато се върна, Ендър, разбира се, престана да й възлага тежки задачи. Тя се справяше добре с възложените й поръчения, но ентусиазмът й бе изчезнал. Сърцето й бе сломено.

Но, по дяволите, за тези два дни тя се беше наспала. Всички съвсем мъничко й завиждаха за това, макар никога да не биха се сменили доброволно с нея. Независимо дали отправяха молитвите си към някой конкретен бог, те всички се молеха: „Дано това не ми се случи на мен!“ Но в същото време отправяха и обратната молитва: „О, оставете ме да спя, дайте ми един ден, в който да не ми се налага да мисля за тази игра!“

Изпитите продължаваха. Колко планети бяха колонизирали тези гадове, преди да стигнат до Земята? — чудеше се Бийн. И сигурни ли сме, че знаем за всички? Какъв е смисълът да унищожаваме флотата им, когато не разполагаме с войски, които да окупират победените колонии? Или просто ще оставим там корабите си и ще стреляме по всичко, което опита да се надигне от повърхността на планетата?

Петра не бе единствената, която се провали. Влад изпадна в кататония и не можаха да го вдигнат от леглото. На докторите им трябваха три дни, за да го събудят, и за разлика от Петра го освободиха изцяло от служба. Той просто не можеше да се съсредоточи.

Бийн непрекъснато очакваше Том Лудата глава да ги последва, но въпреки името му, той като че с натрупването на умората трупаше и разум. Вместо него Флай Моло започна да се смее, когато загуби контрол над ескадрилата си. Ендър веднага го изключи и този път прехвърли корабите му на Бийн. Флай се върна на другия ден. Не даде никакви обяснения, но всички разбираха, че вече не могат да му се възлагат отговорни задачи.

А Бийн все повече и повече забелязваше как намалява бдителността на Ендър. Заповедите му идваха след все по-дълги и по-дълги паузи, а един-два пъти не бяха и ясно формулирани. Бийн веднага ги приведе в по-разбираема форма, а Ендър така и не разбра, че е имало объркване. Но другите най-сетне започнаха да осъзнават, че Бийн следи хода на цялата битка, не само на отделни нейни части. Може би дори забелязваха как задаваше въпроси по време на сражение, правеше забележки, които предупреждаваха Ендър, че трябва да е нащрек за нещо, но никога не звучаха като критика към някого. След битките едно-две от по-големите деца отиваха да поговорят с Бийн. Не казваха нищо важно. Само полагаха длан на рамото му, тупаха го по гърба и изричаха по някоя дума — „Добра игра“, „Браво“, „Давай все така“, „Благодаря ти, Бийн“.

Не бе осъзнал колко му е нужна почитта на другите, докато най-сетне не я получи.

— Бийн, мисля, че трябва да знаеш нещо за следващата игра.

— Какво?

Полковник Граф се поколеба.

— Тази сутрин не можахме да събудим Ендър. Сънува кошмари. Не искаше да яде, докато не го накарахме. Хапе ръката си насън, и то до кръв. А днес не можахме да го накараме да се събуди. Успяхме да отложим… изпита… така че той ще командва, но… не както обикновено.

— Готов съм. Винаги съм готов.

— Да, но… виж, за този изпит предварително се чува, че… че няма…

— Че е безнадежден?

— Помогни ни с каквото можеш. Дай някакво предложение.

— Онова нещо, „Г-н Докторът“… Ендър отдавна не ни е възлагал да го използваме.

— Врагът научи принципа на действието му и затова не позволява на корабите си да се събират толкова наблизо, че да може да започне верижната реакция. За поддържане на полето е нужно определено количество маса. В момента това оръжие е баласт. Безполезно е.

— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте обяснили как действа то по-рано.

— Бийн, има хора, които не искат ние да ти казваме нищо. Ти използваш и най-малката трошица информация така, че се досещаш за десет пъти повече неща, отколкото ние искаме да знаеш. И това на първо място ги прави малко подозрителни дали изобщо трябва да ти се дават трошици.

— Полковник Граф, вие сте наясно, че аз знам истината — ние водим реални битки. Не ги разиграва Мейзър Ракъм. Когато губим кораби, умират истински хора.

Граф извърна очи.

— И това са хора, които Мейзър Ракъм познава, нали?

Граф кимна едва забележимо.

— Да не мислите, че Ендър не усеща какво чувства Мейзър? Не познавам този мъж, той може да е твърд като кремък, но според мен, когато критикува Ендър, издава своите… своите терзания, може би… и Ендър го усеща. Защото Ендър се чувства много по-уморен след критиката му, отколкото преди нея. Той може и да не е наясно какво става в действителност, но знае, че залогът е ужасен. Знае, че Мейзър Ракъм наистина скърби за всяка грешка, допусната от него.

— Да не си намерил някакъв начин да се промъкнеш в стаята на Ендър?

— Знам как да слушам Ендър. Не греша за Мейзър, нали?

Граф поклати глава.

— Полковник Граф, онова, което вие не разбирате и което май никой не си спомня… Онази последна игра във Военното училище, когато Ендър предаде армията си на мен. Това не беше стратегически ход. Той се отказа. Беше приключил с това. Бе обявил стачка. Вие не го разбрахте, защото го дипломирахте. Случката с Бонсо го съсипа. Според мен сега терзанията на Мейзър Ракъм му въздействат по същия начин. Мисля, че Ендър дори не съзнава, че е убил някого, но подсъзнателно го усеща и това разкъсва сърцето му.

Граф го изгледа проницателно.

— Знаех, че Бонсо е мъртъв. Видях го. И преди съм виждал смъртта, спомняте ли си? Когато ти набутат носа в мозъка и изгубиш осем литра кръв, после не ставаш да си ходиш. Вие така и не казахте на Ендър, че Бонсо е мъртъв, но сте глупак, ако си мислите, че той не знае. А сега благодарение на Мейзър той усеща как всеки изгубен кораб означава, че умират доблестни мъже. И не може да понесе това, полковник Граф.

— Ти си по-проницателен, отколкото ти признават, Бийн — рече Граф.

— Знам. Аз съм студеният нечовешки разум, нали така? — тъжно се засмя Бийн. — Гените ми са променени, затова и аз съм пришълец, също като бъгерите, нали?

Граф се изчерви.

— Никога никой не е казвал подобно нещо.

— Искате да кажете, че никога не сте го казвали пред мен. Умишлено. Но май не разбирате, че понякога трябва просто да кажеш на хората истината и да ги помолиш да направят онова, което искаш, вместо да се мъчиш да ги подмамиш да го свършат.

— Да не намекваш, че трябва да кажем на Ендър истината?

— Не! Да не сте луд? Ако той е толкова разстроен, защото го знае подсъзнателно, как според вас ще реагира, ако разбере? Направо ще се вцепени.

— Но ти не се вцепеняваш. Това ли е? Искаш ти да поемеш командването в следващата битка?

— Все още не сте ме разбрали, полковник Граф. Аз не се вцепенявам, защото тази битка не е моя битка. Аз само помагам. Наблюдавам. Но съм свободен. Защото тази игра е играта на Ендър.

Симулаторът на Бийн се включи.

— Време е — рече Граф. — Успех!

— Полковник Граф, Ендър може отново да обяви стачка. Възможно е да зареже всичко. Просто да се откаже. Може да си каже „Това е само игра и тя ми писна, не ми пука какво ще направят с мен, аз бях дотук“. Това си му е вътрешно присъщо — да постъпва така, когато всичко му изглежда абсолютно нечестно и напълно безсмислено.

— Ами ако му обещая, че това е последната игра?

Бийн сложи слушалките си и попита:

— А вярно ли ще бъде?

Граф кимна.

— Ами, според мен няма да има особено значение. Освен това сега той е ученик на Мейзър, нали?

— Предполагам. Мейзър се кани да му каже, че това е зрелостният изпит.

— Сега Мейзър е учителят на Ендър — заяви Бийн. — А за вас оставам аз. Онова момченце, дето не го искахте.

Граф отново се изчерви.

— Прав си — рече той. — Не те исках, защото беше един такъв всезнайко!

Бийн знаеше, че е така, но все пак го заболя.

— Виж, Бийн… — продължи Граф. — Работата е там, че не бях прав.

Той положи длан на рамото на Бийн и излезе от стаята.

Бийн влезе в мрежата — последен от командирите на ескадрили.

— Всички ли са по местата си? — попита Ендър в слушалките.

— До един — отвърна Бийн. — Тази сутрин май нещо по-закъсня за тренировката, а?

— Извинете — рече Ендър. — Успах се.

Всички се засмяха. Освен Бийн.

Ендър проведе с тях няколко маневри за разгрявка преди битката. А после дойде часът. Екранът се изчисти.

Бийн чакаше и тревогата го гризеше отвътре.

Врагът се появи.

Флотата им бе разположена около планета, заемаща центъра на екрана. И преди бяха водили сражения близо до планети, но всеки път те бяха разположени в края на екрана — противникът винаги се стремеше да ги подмами по-далеч от планетата.

Този път обаче подмамване нямаше. Пред тях беше най-невероятният рояк. На известно разстояние един от друг — както винаги — хиляди и хиляди кораби следваха случайни, непредсказуеми, преплитащи се пътища и оформяха смъртоносен облак около планетата.

Това е родната им планета, помисли си Бийн. Едва не го произнесе на глас, но се усети навреме. Това е симулация на битката срещу бъгерите при родната им планета.

Поколения наред те са се подготвяли за нашето идване. Всички предишни сражения не означаваха нищо. Тези формики могат да загубят колкото си щат отделни бъгери — тях изобщо не ги е грижа. Важна е само царицата. Като онази, която Мейзър Ракъм уби по време на Второто нашествие. Те изобщо не бяха подлагали царица на риск във сраженията. Досега.

Тъкмо затова са се скупчили. Тук има царица.

Къде е?

На повърхността на планетата, реши Бийн. Идеята им е да ни попречат да се доберем до повърхността на планетата.

Значи, точно това трябва да направим. На „Г-н Доктора“ му трябва маса. Планетите притежават маса. Много е просто.

Само дето нямаше начин малката флотилия от човешки кораби да се промъкне през този рояк достатъчно близо до планетата, че да задейства „Г-н Доктора“. Защото ако историята изобщо ги бе научила на нещо, то това бе следното: понякога противниковата страна е неимоверно силна и тогава единственият разумен курс на действие е да се оттеглиш, за да можеш да запазиш войската си и да се биеш друг път.

В тази война обаче друг път нямаше. Нямаше надежда за отстъпление. Решенията, заради които щяха да загубят тази битка, а с нея и войната, бяха взети още преди две поколения, когато бяха изпратили корабите — средство, неподходящо още от самото начало. Командирите, подкарали флотилията, вероятно дори не са и подозирали, че летят към родната планета на бъгерите. Никой не беше виновен. Те просто не разполагаха с достатъчно сили дори да одраскат защитата на противника. Нямаше значение какъв великолепен командир е Ендър. Когато имаш на разположение само един мъж с лопата, не можеш да построиш дига, която да удържи морето.

Път за отстъпление нямаше, възможност за победа — също. Никакво място за бавене или за маневриране, нито причина врагът да направи нещо друго, вместо да продължи вече започнатото.

Човешкият флот се състоеше само от двайсет космически кораба, всеки — с по четири изтребителя. Бяха от най-старите модели, истински охлюви в сравнение с бойните кораби, които бяха използвали в предишни битки. Връзваше се — родната планета на бъгерите вероятно бе ужасно далеч и затова флотилията, стигнала дотам, бе потеглила преди всички останали флотилии. Преди на линия да застанат по-добри кораби.

Осемдесет изтребителя. Срещу пет хиляди, може би десет хиляди вражески кораба. Невъзможно беше да се определи броят им. Бийн забеляза как екранът непрекъснато изпускаше от полезрение отделни вражески кораби, а цялостният им брой непрекъснато се изменяше. Бяха толкова много, че се получаваше претоварване в системата. Непрекъснато мигаха на екрана като светулки.

Мина много време — много секунди, минута може би. Обикновено Ендър вече би ги разпределил и приготвил за действие. Но сега от него не идваше нищо, освен мълчание.

На конзолата на Бийн примигна лампа. Знаеше какво означава това. Достатъчно бе да натисне едно копче — и той щеше да поведе битката. Предлагаха му го, защото мислеха, че Ендър се е вцепенил.

Той не се е вцепенил, помисли си Бийн. Не е в паника. Просто е проумял ситуацията точно както я разбирам и аз. Стратегия няма. Ала той не разбира, че това са просто неволите на войната — гибел, която няма как да се избегне. Той вижда пред себе си задача, зададена от учителите, от Мейзър Ракъм, задача, толкова абсурдно нечестна, че единствения разумен курс на действие е да откаже да я изпълни.

За миг Бийн се изкуши да изкрещи истината. Това не е игра, всичко е наистина, това е последната битка, ние все пак загубихме тази война! Но какво ли щяха да спечелят от това? Най-много всички да изпаднат в паника.

И все пак, самата мисъл да натисне това копче и да поеме командването, бе абсурдна. Ендър не беше рухнал и не беше се провалил. Беше невъзможно да се победи в тази битка — тя дори не биваше да се води. Животът на хората в тези кораби не биваше да се пропилява за такава безнадеждна Атака на леката кавалерия10. Аз не съм генерал Бърнсайд при Фредериксбърг. Аз не изпращам войниците си на такава неразумна, безнадеждна, безсмислена смърт.

Ако имах план, щях да поема командването. Но нямам план. Така че, за добро или за зло, това е играта на Ендър, а не моята.

Но имаше и друга причина да не поеме командването.

Бийн си спомни как стоеше над проснатото тяло на побойника, твърде опасен, за да го покорят, и повтаряше на Поук: Убий го! Убий го!

Бях прав. Сега побойникът отново трябва да бъде убит. И макар да не знам как да го постигнем, ние не можем да изгубим тази война. Не зная как да я спечелим, но аз не съм Господ и не виждам всичко. Вероятно Ендър също не вижда решение, но ако някой изобщо може да намери решение — което да реализира — то това е Ендър.

Може би не е чак толкова безнадеждно. Сигурно има някакъв начин да стигнем до повърхността на планетата и да изтрием бъгерите от лицето на вселената. Сега е време за чудеса. За Ендър другите ще се раздадат докрай. Ако аз поема командването, те ще са толкова разстроени и толкова разсеяни, че дори и да им предложа план, който има някакъв шанс за победа, той така и няма да успее, защото те няма да вложат душата си в него.

Ендър трябва да опита. Ако не опита, всички ще умрем. Защото дори и да не са имали намерение да изпращат нова флотилия срещу нас, след тази битка със сигурност ще го сторят. Ние победихме техните флотилии във всички досегашни битки. Но ако не спечелим тази, окончателната, и не унищожим способността им да водят война срещу нас, те ще се завърнат. И този път сами ще са разбрали как да си направят „Г-н Доктор“.

Ние имаме само един свят. И само една надежда.

Направи го, Ендър.

В ума на Бийн проблеснаха думите, които Ендър бе казал в първия тренировъчен ден на армия „Дракон“: „Запомнете, вратата на противника е надолу.“ В последната битка на армия „Дракон“, когато вече нямаше надежда, Ендър бе приложил тъкмо тази стратегия и бе изпратил отряда на Бийн да притисне шлемовете си в ъглите на портала. Така победи. Жалко, че сега нямаше как да приложи същата измама.

Ако прицелим „Г-н Доктора“ в повърхността на планетата, за да я взриви… така номерът може и да стане. Оттук просто не можеш да стигнеш там.

Време беше да се предаде. Да излезе от играта, да им каже да не изпращат деца да вършат работата на възрастните. Безнадеждно е. Свършено е с нас.

— И помнете — изрече той иронично, — вратата на противника е надолу.

Флай Моло, Горещата супа, Влад, Самосвала и Том Лудата глава — всички се изсмяха. Те бяха от армия „Дракон“ и помнеха какво означават тези думи.

Но Ендър като че не схвана шегата.

Ендър сякаш не разбираше, че няма начин да свалят „Г-н Доктора“ на повърхността на планетата.

Вместо това гласът му прозвуча в ушите им — даваше заповеди. Подреди корабите в стегнат боен строй — цилиндри в цилиндри.

На Бийн му се искаше да изкрещи „Не го прави! На тези кораби има истински хора и ако ги изпратиш в бой, те ще умрат! Жертва без надежда за победа!“

Но прехапа езика си, защото подсъзнателно — в най-затънтеното кътче на сърцето си — той все пак таеше надежда, че Ендър може да постигне невъзможното. И докато още я имаше, животът на тези хора — по техен собствен избор — подлежеше на жертва от самото начало.

Ендър им нареди да потеглят, като тук-там ги караше да се отклоняват през непрекъснато престрояващите се пълчища на вражия рояк.

Несъмнено врагът вижда какво прави той, помисли си Бийн.

Нямаше как да не виждат, че всеки трети-четвърти ход ни приближава все повече до планетата.

Всеки миг противникът можеше да съсредоточи войските си и да ги унищожи светкавично. Защо тогава не предприемаше нищо?

На Бийн му хрумна, че бъгерите не смеят да съсредоточат силите си близо до стегнатата формация на Ендър, защото в мига, когато корабите им се приближат толкова един до друг, Ендър ще използва срещу тях „Г-н Доктора“.

А после се сети и за друго обяснение. Може би тук просто има прекалено много бъгерски кораби? И царицата — или цариците — се съсредоточават изцяло върху овладяването на десетте хиляди кораба, реещи се из космоса, за да не се приближат опасно един до друг?

За разлика от Ендър царицата на бъгерите не можеше да прехвърли командването на корабите върху подчинените си. Тя нямаше подчинени. Отделните бъгери бяха като нейни ръце и крака. Сега тя имаше стотици ръце и крака, а може би хиляди, и всичките мърдаха едновременно.

Ето защо не реагираше интелигентно. Нейните войски бяха прекалено многобройни. Тъкмо затова не предприемаше очевидните ходове, не залагаше капани, не пречеше на Ендър да приближава с всеки завой, отклонение и смяна на курса своя цилиндър към повърхността на планетата.

Всъщност маневрите, които бъгерите предприемаха, бяха просто нелепи. Защото, докато Ендър проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кладенеца на гравитацията на планетата, бъгерите изграждаха плътна стена зад формацията му.

Те блокират пътя ни за отстъпление!

Бийн веднага проумя още една — най-важната — причина за случващото се. Бъгерите бяха направили грешни изводи от предишните ни битки. Досега стратегията на Ендър винаги беше да осигури оцеляването на възможно най-голям брой човешки кораби. Той винаги си бе оставял изход за отстъпление. Бъгерите с тяхното огромно числено превъзходство най-сетне имаха възможност да гарантират, че човешката войска няма да им се измъкне.

В началото на тази битка нямаше как да се предвиди, че бъгерите ще допуснат подобна грешка. И все пак, откакто свят светува, великите победи се дължаха колкото на бойните умения на победителите, толкова и на грешките на губещата армия. Бъгерите най-сетне — най-сетне! — бяха проумели, че за човеците всеки един човешки живот е ценност. Ние не пилеем армиите си, защото за нас всеки войник е царица в кошер с един обитател. Но бяха научили този урок тъкмо когато той щеше да ги подведе безнадеждно — защото човеците, когато каузата си заслужава, са способни на саможертва. Ние се хвърляме върху гранатата, за да спасим другарите си в землянката. Ние изскачаме от окопите, връхлитаме върху окопания противник и мрем като личинки под пламъка на горелка. Ние прикрепяме бомби към тялото си и се взривяваме сред вражите тълпи. Когато каузата си заслужава, ние сме луди.

Те не вярват, че ще използваме „Г-н Доктора“, защото можем да го използваме единствено ако при това унищожим и собствените си кораби. От мига, в който Ендър започна да дава заповеди, за всички стана ясно, че това е самоубийствена атака. Тези кораби не бяха създадени за влизане в атмосфера. И все пак, за да се приближат достатъчно до планетата, че да задействат „г-н Доктора“, те трябваше да направят точно това.

Да се спуснат надолу, в кладенеца на гравитацията, и да стрелят с оръжието точно преди корабът да изгори. И ако се получи, ако планетата бъде взривена от мощта на това ужасно оръжие, верижната реакция ще се разпространи и в космоса — ще обхване всички случайно оцелели кораби.

Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, в тази битка хора нямаше да оцелеят.

Те никога не са ни виждали да предприемаме подобен ход. Те не разбират, че хората наистина винаги се стремят да запазят живота си — освен тогава, когато… не се стремят. Според опита на бъгерите автономните същества не бяха способни на саможертва. Откритието им, че сме автономни същества, е ключът към тяхното поражение.

Дали Ендър — изучавайки така старателно бъгерите, обсебен от тях през всичките свои години на подготовка — някак не бе предвидил, че те могат да допускат подобни смъртоносни грешки?

Аз не го знаех. Аз нямаше да приложа подобна стратегия. Аз нямах стратегия. Ендър бе единственият командир, който би могъл да го знае — да се досети или несъзнателно да се надява, че когато се хвърлим в атака, врагът ще залитне, ще се препъне, ще падне и ще се провали.

Но знаеше ли го той изобщо? Възможно ли е и той да е стигнал до същия извод като мен — че тази битка не може да бъде спечелена? И е решил да не играе, да обяви стачка, да се откаже? А моите заядливи думи „вратата на противника е надолу“ да са предизвикали този напразен и безплоден жест на отчаяние — да изпрати корабите си на сигурна смърт, защото не знае, че тези кораби са истински и екипажите им са от истински хора, които той изпраща на смърт? Възможно ли е и той като мен да е изненадан от грешките на врага? Нима нашата победа ще е случайна?

Не. Дори и моите думи да са провокирали Ендър да пристъпи към действие, все пак той избра този боен строй, тези финтове и извъртания, този лъкатушещ маршрут. Тъкмо предишните победи на Ендър бяха заблуди врага, че сме вид, неспособен на саможертва. През цялото това време Ендър се преструваше, че човеците са разумни същества, докато ние всъщност сме най-ужасните изчадия, които някога са се появявали в кошмарите на горките извънземни. Нямаше как те да знаят историята за слепия Самсон, разрушил храма със собствената си глава, за да убие враговете си.

На тези кораби има мъже — мислеше си Бийн. — Хора, изоставили дом, семейство и рождената си планета, за да прекосят огромните пространства на галактиката и да влязат в бой с ужасен враг. По пътя сигурно са разбрали, че стратегията на някой като Ендър ще ги прати на смърт, всички до един. Може би в момента съзнават, че са обречени. И въпреки това се подчиняват и ще продължат да се подчиняват на дадените им заповеди. Също като в прочутата Атака на леката кавалерия, тези войници отдават живота си и вярват, че техните командири знаят какво правят с тях. Докато ние си седим тук, без нищо да ни заплашва в тези зали със симулатори, и играем на някаква много завързана компютърна игра, те се подчиняват и умират, за да може човечеството да живее.

И все пак ние, които ги командваме, ние, децата вътре в тези сложни игрални автомати, нямаме представа от тяхната храброст и саможертва. Не можем да им отдадем почестите, които заслужават, защото дори не подозираме за съществуването им.

С изключение на мен.

В ума на Бийн изникна един любим на сестра Карлота библейски сюжет. Може би този разказ означаваше толкова много за нея, защото тя нямаше деца. Беше му разказвала историята за въстанието на Авесалом срещу собствения му баща, цар Давид. Авесалом бил убит по време на битка. За Давид тази вест означавала победа, означавала, че неговите войници няма да гинат повече. Тронът му бил в безопасност. Животът му бил в безопасност. Но той на спирал да мисли единствено за сина си, за любимия си син, за мъртвото си момче.

Бийн наведе глава, така че гласа му да чуват само войниците под негова команда. И тогава натисна бутона, чрез който гласът му стигаше до ушите на всички онези мъже на борда на далечната флотилия — само колкото да каже няколко думи. Нямаше представа как ще им прозвучи неговият глас — дали щяха да чуят детски гласец или звуците се изкривяваха и до тях щеше да стигне глас на възрастен, а може би някакъв метален, машиноподобен глас? Нямаше значение. Мъжете на борда на далечната флотилия щяха да чуят гласа му под някаква форма и той щеше да стигне до тях по-бързо от скоростта на светлината, Господ знае как.

— Сине мой Авесаломе — изрече той тихо, за първи път познал болката, която откъсваше такива думи от устата на човек. — Сине мой, сине мой, Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой. Синове мои!

Беше го поизменил малко, но Господ щеше да го разбере. Или ако не го разбереше, сестра Карлота би го разбрала.

Сега, помисли си Бийн. Давай, Ендър. Повече не можеш да се приближиш, без да издадеш играта. Те започват да разбират каква опасност ги грози. Съсредоточават силите си. Ще ни гръмнат в небето, преди да сме прицелили оръжията си…

— Добре, до всички освен ескадрилата на Петра — каза Ендър. — Спускайте се право надолу, възможно най-бързо. Насочете „Г-н Доктора“ към планетата. Изчакайте до последната възможна секунда. Петра, прикривай, както можеш.

Командирите на ескадрили — сред тях и Бийн — предадоха командите на Ендър към собствените си флотилии. След това не им остана нищо друго, освен да наблюдават. Всеки кораб беше сам за себе си.

Врагът усети какво предстои и се втурна да унищожава пикиращите човеци. Прииждащите кораби от флотата на формиките прихващаха изтребител след изтребител. Само няколко бойни кораби оцеляха достатъчно дълго, че да навлязат в атмосферата.

Дръжте се, помисли си Бийн. Дръжте се докрай!

Корабите, прицелили се твърде рано, гледаха как техните „Докторчета“ изгарят в атмосферата, преди да успеят да стрелят. Още няколко кораба изгоряха, без изобщо да се прицелят.

Оставаха два кораба. Единият беше от ескадрилата на Бийн.

— Не го насочвайте — каза Бийн в микрофона си, навел глава. — Задействайте го вътре в кораба. И нека Господ е с вас.

Нямаше как да разбере дали неговия кораб изпълни нареждането му, или другият. Знаеше само, че и двата кораба изчезнаха от екрана, без да насочат оръдието. А после повърхността на планетата започна да набъбва. Изведнъж мощна експлозия изригна към последните човешки изтребители. Това бяха корабите на Петра, в тях може би имаше, а може би — не, все още живи хора, които да видят как към тях приижда гибелта им. Как към тях се приближава победата им.

Симулаторът предложи грандиозно зрелище — взривената планета погълна всички вражи кораби и верижната реакция се задейства. Но далеч преди да бъде взривен и последният кораб, маневрите бяха спрели. Те се рееха неуправляеми — като мъртвите бъгерски кораби от видеофилмите за Второто нашествие. Царицата на кошера бе загинала на повърхността на планетата. Унищожението на останалите кораби беше чиста формалност. Бъгерите бяха вече мъртви.

Бийн излезе в тунела и откри, че другите деца вече са там — поздравяваха се, обсъждаха колко страхотен бил ефектът от експлозията и се питаха дали нещо подобно можеше наистина да се случи.

— Да — отговори им Бийн. — Възможно е.

— Ти пък все едно знаеш — засмя се Флай Моло.

— Разбира се, че знам — рече Бийн. — Защото се случи.

Погледнаха го с недоумение. Кога се беше случило? Аз никога не съм чул за такова нещо! Къде са изпитвали оръжието срещу планета? Сетих се, бе, нали гръмнаха Нептун!

— Случи се току-що — обясни Бийн. — Случи се на родната планета на бъгерите. Ние току-що я взривихме. Всичките са мъртви.

Те най-после започнаха да осъзнават, че той говори сериозно. Засипаха го с възражения. Той обясни за свръхсветлинното средство за комуникация. Не му повярваха.

После в разговора се намеси и друг глас:

— Нарича се ансибъл, Бийн.

Вдигнаха очи и видяха застаналия малко по-нататък в тунела полковник Граф.

Истината ли казваше Бийн? Това истинска битка ли беше?

— Всички бяха истински — каза Бийн. — Всички така наречени изпити. Истински битки. И истински победи. Нали така, полковник Граф? През цялото време сме водили истинска война.

— Но тя вече свърши — рече Граф. — Човечеството ще пребъде. Бъгерите — не.

Най-сетне те повярваха и прозрението ги зашемети. Всичко свърши. Ние победихме. Не сме се упражнявали, били сме командири в действителност.

А после се възцари мълчание.

— Всички ли са мъртви? — попита Петра.

Бийн кимна.

Те отново обърнаха очи към Граф.

— Вече получихме рапорт. На всички други планети жизнената им активност е прекратена. Сигурно са събрали цариците си на планетата-майка. Умрат ли цариците, и бъгерите умират. Вече нямаме врагове.

Петра се облегна на стената и се разплака. Бийн искаше да я докосне, но Динк го изпревари. Динк бе приятелят, който я прегърна и утеши.

Едни — трезви, други — екзалтирани, те се върнаха в спалните си. Не само Петра плака. Но дали пролетите сълзи бяха сълзи на мъка или на облекчение, никой не можеше да каже със сигурност.

Само Бийн не се върна в стаята си, може би защото единствено той не бе изненадан. Той остана в тунела с Граф.

— Как го понася Ендър?

— Много зле — отвърна Граф. — Трябваше да му съобщим новината по-внимателно, но нямаше за кога да чакаме. Казахме му го в мига на победата.

— Значи всичките ви рисковани залози се оправдаха? — попита Бийн.

— Знам какво се случи, Бийн — рече Граф. — Но защо го остави да командва? Как се сети, че ще измисли план?

— Не съм се сетил — отвърна Бийн. — Знаех само, че аз не разполагам с никакъв план.

— Но онова, което каза — „Вратата на противника е надолу“… Точно този план използва Ендър.

— Това не беше план — отвърна Бийн. — Може донякъде да съм го подсетил, но той беше човекът. Ендър. Заложили сте точно на когото трябва.

Граф гледаше мълчаливо Бийн. После се пресегна, положи длан на главата му и го разроши.

— Според мен вие май взаимно се издърпахте на финала.

— Но всъщност това няма значение, нали? — рече Бийн. — Така или иначе, всичко свърши. С временното единство на човечеството също е свършено.

— Да — потвърди Граф. Отдръпна дланта си и я прокара през собствената си коса. — Повярвах на твоя анализ и се опитах да ги предупредя. Ако Стратегосът е послушал съвета ми, в момента арестуват хората на Полемарха на Ерос и из целия флот.

— Ще се предадат ли мирно? — попита Бийн.

— Ще видим — отвърна Граф.

В далечен тунел отекна стрелба.

— Май не — заключи Бийн.

Чуха стъпките на тичащи в крак мъже. Скоро ги и видяха — контингент от дванайсет въоръжени морски пехотинци.

Бийн и Граф ги наблюдаваха как се приближават.

— Приятел или враг?

— Всичките носят еднакви униформи — рече Граф. — Ти предизвика това, Бийн. Децата зад ето тези врати — той посочи детските спални — са галениците на войната. Като командири на армии на Земята те са надеждата за победа. Ти си надеждата.

Войниците спряха пред Граф.

— Тук сме, за да пазим децата, сър — рече командирът им.

— От какво?

— Хората на Полемарха изглежда се съпротивляват на арестите, сър — рече войникът. — Стратегосът нареди тези деца да бъдат опазени невредими на всяка цена.

Граф очевидно си отдъхна, като разбра на чия страна са войниците.

— Момичето е в онази стая там. Предлагам ви засега да ги съберете всички в онези две спални помещения.

— Това ли е детето, което го извърши? — попита войникът и посочи Бийн.

— Той е един от тях.

— Ендър Уигин го извърши — каза Бийн. — Ендър беше нашият командир.

— Той в някоя от тези стаи ли е? — попита войникът.

— Той е с Мейзър Ракъм — обясни Граф. — А този остава с мен.

Войникът козирува, а после започна да подрежда подчинените си на по-предни позиции в тунела. Остави само по един пред вратите, да пази децата да не излизат и да не се загубят някъде в боя.

Бийн подтичваше до Граф, докато полковникът вървеше целеустремено по тунела. Подмина и последния страж.

— Ако Стратегосът се е справил както трябва, ансибълите вече са под охрана. Не зная за теб, но аз искам да съм там, когато идват новините. И когато тръгват оттук.

— Руският труден ли е за учене? — попита Бийн.

— На тебе това ли ти е хуморът?

— Зададох най-прост въпрос.

— Бийн, ти си страхотно момче, но засега млъкни, става ли?

Бийн се засмя.

— Става.

— Имаш ли нещо против да продължа да те наричам Бийн?

— Това е името ми.

— Би трябвало да е Юлиан Делфики. Ако имаше акт за раждане, на него щеше да е изписано това име.

— Искате да кажете, че онова е вярно?

— Бих ли те излъгал за подобно нещо?

Двамата осъзнаха колко е абсурдно току-що казаното и се разсмяха. Смяха се толкова дълго, че все още се усмихваха, когато отминаха отряда пехотинци, охраняващ входа към ансибълкомплекса.

— Смятате ли, че някой ще иска от мен военни съвети? — попита Бийн. — Защото смятам да участвам в тази война, дори ако се наложи да излъжа за възрастта си, и да се запиша морски пехотинец.

24У ДОМА

— Мислех, че бихте искали да го знаете. Лоши новини.

— Такива идват в изобилие, дори и след триумфалната победа.

— Когато стана ясно, че Лигата е завзела Военното училище и изпраща децата у дома под закрилата на МФ, Новият Варшавски Договор очевидно е спретнал малко проучване. Разбрал е, че има един ученик от Военното училище, който не е под наш контрол. Ахил.

— Но той прекара там има-няма два дни!

— Издържал е тестовете ни. Постъпил е. Бил е единственият, до когото са можели да се докопат.

— И докопали ли са го?

— Всички охранителни системи в болничното заведение са били разработени с цел да не позволяват на пациентите да излизат. Трима служители от охраната са мъртви, а всички пациенти са пуснати сред населението. После всички са изловени. Освен един.

— Значи той е на свобода.

— Не бих го нарекъл точно „на свобода“. Те имат намерение да го използват.

— Знаят ли го какъв е?

— Не, досието му е било запечатано. Младок, и толкоз. Не са търсили досието му.

— Ще разберат. В Москва също не обичат серийните убийци.

— Трудно е да го приклещиш. Колко души са загинали, преди изобщо да го заподозрем?

— Войната засега свърши.

— И започна надпреварата за надмощие в следващата.

— Ако имаме късмет, полковник Граф, дотогава ще сме мъртви.

— Всъщност аз вече не съм полковник, сестра Карлота.

— Наистина ли смятат да ви изправят пред военен съд?

— Това е разследване, нищо повече. Ще ме разпитат.

— Само не разбирам защо им е нужен жертвен козел за победата.

— Ще се оправя. Слънцето все още грее над планетата Земя.

— Но никога вече няма да огрее техния трагичен свят.

— Дали вашият Бог е и техен Бог, сестра Карлота? Дали ги е приел в рая?

— Той не е мой Бог, господин Граф. Но аз съм негово дете, както и вие. Не зная дали когато погледне формиките, и в тях вижда свои деца.

— Деца. Какво причиних аз на децата, сестра Карлота…

— Дадохте им свят, в който да се завърнат у дома.

— На всички без един.

Бяха нужни няколко дни, докато усмирят войниците на Полемарха, но най-сетне ФлотКом бе изцяло под командата на Стратегоса. Не бе излетял нито един кораб под командата на бунтовниците. Триумф. Хегемонът подаде оставка в рамките на примирието, но това само оповести официално вече станалото.

Бийн остана с Граф, докато траеше борбата — прочетоха всички съобщения и прослушаха всички рапорти за ставащото навсякъде из флота и на Земята. Обсъждаха ситуацията в развитие, опитваха се да четат между редовете, мъчеха се да тълкуват случващото се. Бийн вече бе оставил войната с бъгерите зад гърба си. Сега значение имаше само ставащото на Земята. Когато най-сетне подписаха несигурно примирие, което сложи край на борбата, Бийн разбра, че това е само временно. Щяха да имат нужда от него. След като се върнеше на Земята, можеше да се подготви за ролята си. Войната на Ендър свърши, помисли си той. Следващата е моя.

Докато Бийн жадно следеше новините, другите деца бяха затворени в стаите си под стража, а когато токът спираше в тяхната част на Ерос, трепереха в тъмното. Два пъти имаше нападения над тази част на тунелите, но никой не знаеше дали руснаците се опитваха да докопат децата, или просто изследваха района.

Ендър бе под много по-солидна стража, но не го знаеше. Напълно съсипан и вероятно нежелаещ или неспособен да понесе грандиозността на стореното от него, той дни наред остана в несвяст.

Дойде в съзнание чак след края на битките.

Тогава позволиха на децата да се съберат пак — засега затворническият им период беше свършил. Заедно те се отправиха на поклонение в стаята, където пазеха и лекуваха Ендър. Завариха го в очевидно добро настроение — можеше дори да се шегува. Но Бийн забелязваше дълбоката умора, тъгата в очите на Ендър, която не можеше да остане скрита. Победата му бе струвала много по-скъпо, отколкото на всички останали.

Повече, отколкото на мен, помисли си Бийн — въпреки че и аз знаех какво върша, а той бе невинен и не хранеше никаква зла умисъл. Той се измъчва, а аз продължавам нататък. Може би защото за мен смъртта на Поук бе по-важна, отколкото загиването на цяла една раса, която никога не съм виждал. Нея я познавах — тя остана в сърцето ми. Бъгерите никога не съм ги познавал. Как бих могъл да скърбя за тях?

Но Ендър може.

След като информираха Ендър за новините — какво се беше случило, докато той е спал, Петра го погали по косата.

— Добре ли си? — попита тя. — Уплаши ни! Казаха, че си откачил, а ние им казахме, че откачените са те!

— Откачих — рече Ендър. — Но иначе съм добре.

Побъбриха си още, но после емоциите на Ендър преляха и за първи път, откакто го помнеха, те го видяха да плаче. Бийн се случи точно до него и когато Ендър протегна ръце, той ги прегърна двамата с Петра. Докосването на дланта му, прегръдката на ръката му… Бийн просто не издържаше. И той се разплака.

— Липсвахте ми! — изхълца Ендър. — Толкова исках да ви видя, че чак ми ставаше лошо!

— И ни видя какви сме лоши — рече Петра, която не плачеше, и го целуна по бузата.

— Видях ви величествени — отвърна Ендър. — Онези, от които имах най-голяма нужда, аз похабих първи. Лошо бях планирал нещата.

— Всички вече сме добре — обади се Динк.

— Аз вече не съм длъжен да съм ваш командир, нали? — попита Ендър. — Никога вече не искам да командвам!

Бийн му повярва. Повярва и че Ендър никога вече няма да командва в битка, Той все още притежаваше талантите, които го бяха довели дотук, но най-важните от тях не биваше да се използват в името на насилието. Ако във вселената съществуваше доброта или поне най-обикновена справедливост, Ендър никога повече нямаше да отнеме живот. Беше си изпълнил дълга.

— Не си длъжен да командваш никого — рече Динк, — но ти винаги ще си нашият командир.

Бийн почувства, че това е истина. Нито един от тях нямаше да изхвърли Ендър от сърцето си — щяха да го носят там, където и да отидеха, каквото и да правеха.

Онова, което на Бийн не достигна кураж да им каже, беше, че на Земята и двете страни бяха настояли за попечителство над героя от войната, младият Ендър Уигин, чиято велика победа бе пленила въображението на народа. Която и страна да го получеше, не само щеше да се възползва от прекрасните му военни умения — поне така си мислеха. Очакваха да се облагодетелстват от цялата шумотевица и идолопоклонничество, които го заобикаляха и избликваха при всяко споменаване на името му.

Така че, докато политическите лидери работеха по примирието, те стигнаха до много прост, очеваден компромис. Всички деца от Военното училище щяха да бъдат репатрирани. Без Ендър Уигин.

Ендър Уигин нямаше да се завърне у дома. Никоя от страните на Земята не биваше да се възползва от него. Това бе компромисът.

И това бе предложено от Лок. От собствения брат на Ендър.

Когато Бийн научи това, вътрешно той кипна — също както когато си мислеше, че Петра е предала Ендър. Не беше справедливо. Беше непоносимо.

Може би Питър Уигин го бе направил, за да попречи на Ендър да стане пионка. Да запази свободата му. Или може би, за да предпази самия Ендър от изкушението на политическата власт. Дали Питър Уигин искаше да спаси брат си или елиминираше съперник за властта?

Някой ден ще се срещна с него и ще разбера, реши Бийн. И ако е предал брат си, ще го унищожа.

Докато Бийн лееше сълзи в стаята на Ендър, той плачеше заради нещо, което другите още не знаеха. Плачеше, защото Ендър нямаше да се завърне у дома след войната — точно както нямаше да се завърнат и войниците, загинали в бойните кораби.

— Е, какво ще правим сега? — обади се Алей. — Войната с бъгерите свърши, войната на Земята — също, та дори и войната тук. Какво ще правим?

— Ние сме деца — напомни му Петра. — Сигурно ще ни накарат да ходим на училище. Така е по закон. Трябва да ходиш на училище, докато не навършиш седемнайсет години.

Всички се разсмяха, а после пак се разплакаха.

През следващите няколко дни се виждаха от време на време. После се качиха на няколко различни крайцери и изтребители, за да отпътуват за Земята. Бийн знаеше много добре защо пътуват в отделни кораби. Така никой нямаше да попита защо Ендър го няма на борда. А той — дори да знаеше, че няма да се върне на Земята — с нищо не се издаде.

Елена едва успя да сдържи радостта си, когато сестра Карлота се обади и попита дали тя и съпругът й ще са си вкъщи до един час.

Николай, Николай, Николай. Елена пееше името отново и отново наум, изговаряше го безмълвно. Съпругът й Юлиан почти затанцува, докато се суетеше насам-натам из къщата. Николай беше толкова мъничък, когато замина. Сега щеше да е много по-голям. Сигурно нямаше да го познаят! Нямаше да разбират какво е преживял. Но всичко това нямаше значение. Те го обичаха. Щяха отново да го опознаят. Нямаше да оставят изгубените години да попречат на годините, които им предстояха.

— Виждам колата! — провикна се Юлиан.

Елена припряно започна да маха покривките от блюдата, та да може Николай да влезе в кухня, изпълнена с най-прясната и най-чиста храна от детските му спомени. С каквото и да ги хранеха в космоса, надали можеше да се мери с това!

После тя се завтече към вратата и застана до мъжа си, докато гледаха как сестра Карлота слиза от предната седалка.

Защо не се возеше с Николай отзад?

Нямаше никакво значение. Задната врата се отвори, от нея се показа Николай и изправи стройното си младо тяло. Какъв се беше източил! Но въпреки това си беше още момченце. Оставаше му още мъничко детство.

Тичай при мен, сине мой!

Но той не се втурна към нея. Обърна гръб на родителите си…

Аха. Бърка в колата за нещо. Може би подарък?

Не… още едно момче.

По-дребно момченце, но с лице досущ като това на Николай. Може би твърде угрижено лице за такова мъничко детенце, но по него се четеше същата онази откровена доброта, която Николай винаги бе притежавал. Николай се беше ухилил до уши! Но малкият не се усмихваше. Изглеждаше неуверен и разколебан.

— Юлиан — рече мъжът й.

Защо ли произнасяше собственото си име?

— Вторият ни син — продължи той. — Не всички са загинали, Елена. Един е оцелял.

Тя бе погребала в сърцето си всякаква надежда за техните мънички дечица. Заболя я, когато отново отвори този тайник. Дъхът й секна — толкова силно бе чувството.

— Николай го срещнал във Военното училище — продължи мъжът й. — Казах на сестра Карлота, че ако имаме втори син, ти би искала да го кръстиш Юлиан.

— Ти си знаел? — учуди се Елена.

— Прости ми, любов моя. Но тогава сестра Карлота не бе сигурна, че това е нашето дете. Нито пък, че някога ще му позволят да се завърне у дома. Не бих понесъл да ти вдъхна надежда, а после пак да разбия сърцето ти.

— Имам двама синове — рече тя.

— Само ако искаш втория — рече Юлиан. — Животът му е бил труден. Но тук той е чужденец. Не говори гръцки. Казали са му, че идва само на гости. Че по закон той не е наше дете, а по-скоро е под държавно попечителство. Не сме длъжни да го вземем, ако ти не го искаш, Елена.

— Млъкни, глупако мой! — възкликна Елена, а после се провикна към приближаващите се момчета:

— Ето ги моите двама синове, връщат се от война! Тичайте при майка си! Толкова ми беше мъчно и за двама ви, дълги, дълги години!

И тогава те се втурнаха към нея и тя ги притисна в прегръдките си. Сълзите й капеха и по двамата, а дланите на мъжа й се отпуснаха върху главите на момчетата.

Мъжът й заговори. Елена веднага разпозна думите му. Цитираше евангелието от Лука. Но тъй като той бе запомнил цитата само на гръцки, малкият не го разбираше. Какво от това? Николай започна да му превежда на Общия език — езика на флота. Почти на мига мъникът разпозна думите и ги изрецитира по памет — такива, каквито сестра Карлота му ги бе прочела някога, преди години.

— Нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв и оживя, изгубен бе, и се намери.11

— Добре дошло у дома, малко братче — рече Николай. — Нали ти казах, нашите са чудесни.