Сянката на Ендър

9ГРАДИНАТА НА СОФИЯ

— Значи е открил колко са палубите. Но за какво ли би могла да му послужи тази информация?

— Тъкмо тук е въпросът — какво е планирал. Очевидно според него е било важно да я научи. В цялата история на училището никой друг досега не се е интересувал от това.

— Смяташ, че замисля революция?

— За това дете знаем само, че е оцеляло на улиците на Ротердам. Доколкото чувам, това място е ад. Децата са зли. В сравнение с тях „Повелителят на мухите“ изглежда като „Полиана“5.

— Ти пък кога си чел „Полиана“?

— То книга ли било?

— Как би могъл да замисля революция? Той няма приятели.

— Нищо не съм казвал за революция, това си е ваша теория.

— Нямам теория. Не разбирам това дете. Никога не съм искал да идва тук. Според мен просто трябва да го изпратим у дома.

— Не.

— Убеден съм, че искаше да кажеш „не, сър“.

— След три месеца във Военното училище той се досети, че отбранителната война е безсмислена. Предполага, че сме изпратили флота срещу родните планети на бъгерите веднага след последната война.

— Той знае това? А ти идваш да ми обясниш, че знае колко са палубите?

— Не го знае. Предположи. Казах му, че греши.

— Убеден съм, че ти е повярвал.

— Убеден съм, че се съмнява.

— Още по-сериозна причина да го пратим обратно на Земята. Или на някоя отдалечена база. Разбираш ли какъв кошмар ще е, ако това се разсекрети?

— Всичко зависи от това, как той ще използва информацията.

— Само че ние не знаем нищичко за него и затова нямаме представа как ще я използва.

— Сестра Карлота…

— Моля те, не ми причинявай това! Тази жена е още по-неразгадаема и от твоето малко джудже.

— Ум като този на Бийн не бива да бъде отхвърлян само защото ни е страх от пробив в секретността.

— Нито секретността да бъде отхвърляна заради един хитър фъстък.

— Нима не сме достатъчно умни, че да създадем за него нови пластове заблуда? Нека го оставим да открие нещо, което ще помисли за истина. Трябва само да измислим лъжа, на която според нас ще повярва.

В градината на терасата Сестра Карлота седеше на малката масичка срещу съсухрения стар изгнаник.

— Аз съм само един стар руски учен, който доживява последните си години на брега на Черно море. — Антон дръпна продължително от цигарата си, издуха дима над парапета и замърси още повече мръсния въздух, лъхащ от София над водата.

— Не водя със себе си никакви представители на закона — посочи сестра Карлота.

— Но представлявате много по-голяма опасност за мен. Вие сте от флота.

— Не ви грози никаква опасност.

— Вярно е, но само защото аз няма да ви кажа нищо.

— Благодаря ви за прямотата.

— Вие цените прямотата, но надали бихте я оценили, ако ви кажа какви мисли буди тялото ви в ума на стария руснак.

— Опитите да шокираш монахини не са особено забавни. Не получаваш никаква награда.

— Значи се отнасяте сериозно към монашеството.

Сестра Карлота въздъхна.

— Мислите, че съм дошла тук, защото знам нещо за вас, и не искате да научавам още. Но аз дойдох тук точно заради онова, което не мога да открия за вас.

— И то е?

— Какво ли не. Тъй като проучвах един специфичен въпрос за МФ, те ми дадоха конспект на статии върху изследванията за промяна на човешкия геном.

— И там се появи моето име?

— Точно обратното, никъде не споменават името ви.

— Колко бързо забравят хората.

— Но когато прочетох малкото статии на споменати от тях хора — винаги ранни, преди машината за засекретяване на МФ да ги стегне в менгемето си, — забелязах една тенденция. В бележките под линия винаги цитираха вашето име. Непрекъснато ви цитираха. А никъде не можеше да се намери дори и дума от вас. Нямаше дори извлечения от вестници. Очевидно никога не сте публикували.

— И все пак ме цитират. Същинско чудо, нали? Вие, хората, колекционирате чудеса, нали? За да произвеждате светци?

— Не можете да бъдете обявен за светец преди смъртта си, съжалявам.

— И без това ми е останал само един бял дроб — рече Антон. — Ако продължа да пуша, няма да чакам много.

— Можете да спрете.

— Само с един бял дроб са ти необходими двойно повече цигари, за да получиш същия никотин. Ето защо трябваше да увелича цигарите, не да ги спра. Това е очевидно, но вие не мислите като учен, а като жена, отдадена на вярата. Мислите като покорен човек. Когато разберете, че нещо е лошо, вие не го правите.

— Вие сте изследвали генетичните ограничения на човешкия разум.

— Така ли?

— Винаги ви цитираха в тази връзка. Разбира се, тези произведения никога не бяха посветени на същата тема, защото иначе и те щяха да бъдат засекретени. Но заглавията на статиите, споменати в бележките под линия — които вие никога не сте написали, след като никога не сте публикували нищо — до едно бяха свързани с тази област.

— Толкова е лесно кариерата ти да влезе в коловоз.

— Затова искам да ви задам един хипотетичен въпрос.

— Любимите ми. След реторичните. И двата мога да ги проспя еднакво приятно.

— Да предположим, че някой е смятал да наруши закона и да промени човешкия геном, по-специално — да усили интелигентността.

— Този някой би го грозяла сериозна опасност да го хванат и накажат.

— Да предположим, че въз основата на най-добрите научни изследвания той е открил определени гени, които могат да се променят в ембриона така, че да усилят интелигентността на този човек след раждането му.

— Ембрион! Да не би да ме изпитвате? Тези промени са възможни само в яйцето. В една-единствена клетка.

— Да предположим, че се е родило дете, носител на съответните промени. Детето се е родило и е пораснало достатъчно, за да забележат изключителната му интелигентност.

— Предполагам, че не говорите за вашето собствено дете.

— Не говоря за никое конкретно дете, а за хипотетично. Как човек би разпознал, че това дете е генетично променено? Без да изследва самите гени.

Антон сви рамене.

— Можете да изследвате гените, колкото си щете. И какво от това? Те ще са нормални.

— Въпреки промяната в тях?

— Тя е съвсем малка. Хипотетично казано.

— В границите на нормата на разнообразието?

— Има два ключа — с единия включваш, с другия изключваш. Генът вече си го има, нали разбирате.

— Какъв ген?

— За мен „ненормалните гении“ бяха ключът. Обикновено са аутисти. Дисфункционални. Притежават необикновени умствени възможности. Смятат бързо като мълния. Имат феноменална памет. Но в други области са неспособни, дори бавноразвиващи се. За секунди вадят корен квадратен от дванайсетцифрени числа, но не могат да се справят с най-простата покупка в магазина. Как е възможно да притежават такива бляскави умове и същевременно да са толкова тъпи?

— Онзи ген ли?

— Не, друг беше, но той ми показа възможностите. Човешкият мозък е способен да развие много повече разум. Но с какво ли се заплаща това?

— Да, с какво?

— Цената е ужасна. За да имаш този невероятен интелект, трябва да се откажеш от всичко друго. Ето как мозъците на аутистите с необикновени способности са годни за такива подвизи. Те си знаят само едно, а останалото е разсейване, досада извън обхвата на всякакви мислими интереси. Тяхното внимание наистина не се разделя.

— Значи всички хиперинтелигентни хора ще са бавноразвиващи се в някакво друго отношение.

— Точно така предполагахме всички, защото това виждахме. Изключенията бяха хора с леки психически отклонения, които можеха да се съсредоточат донякъде върху всекидневието. После си помислих… не мога да ви кажа какво съм си помислил, защото съдът ми наложи забрана.

Той се усмихна безпомощно. Сърцето на сестра Карлота се сви. Когато някой е заплаха за секретността, имплантират в мозъка му приспособление — и тревогата го кара да предизвиква пристъпи на паника. Периодично изостряха чувствителността на тези хора, за да изпадат в силно тревожни състояния още при намерението да заговорят по забранената тема. Погледнато от една страна, това беше чудовищно вмешателство в живота на човека; но в сравнение с общоприетата практика на лишаването от свобода или убийството на хора, на които не биваше да се поверяват жизненоважни тайни, подобна интервенция си изглеждаше направо човешка.

Това, разбира се, обясняваше защо на Антон всичко му е толкова забавно — налагаше му се. Ако си позволеше да се изнерви или ядоса — всъщност всякакви строго негативни емоции — то тогава щеше да получи пристъп на паника и без да засяга забранените теми. Сестра Карлота навремето бе прочела статия, в която съпругата на един мъж с такова устройство твърдеше, че никога не са били по-щастливи заедно, защото той вече приемал всичко много спокойно и добронамерено: „Децата сега го обичат, а преди присъствието му в къщата ги ужасяваше.“ В статията обаче се споменаваше, че само след няколко часа той се хвърлил от една скала. Животът очевидно е бил по-хубав за всички освен за него.

И сега се бе срещнала с човек, на когото бе спрян достъпът до собствената му памет.

— Срамота — рече сестра Карлота.

— Останете малко. Аз живея самотно. А вие сте милосърдна сестра, нали? Проявете милост към един стар самотен мъж, разходете се с мен.

Искаше й се да откаже и да си тръгне веднага. Но в този миг той се облегна назад и започна да диша дълбоко и равномерно със затворени очи, сякаш си пееше песничка.

Ритуално успокояване. Значи… в мига, когато я бе поканил да се разходи с него, бе почувствал някаква тревога, която бе задействала устройството. Това означаваше, че поканата му по някакъв начин е важна.

— Разбира се, ще се разходя с вас — съгласи се тя. — Макар че, формално погледнато, моят орден не е много загрижен да проявява милосърдие към отделни хора. Далеч по-претенциозни сме. Работата ни е да се опитваме да спасим света.

Той се подсмихна.

— Ако спасявате хората един по един, ще стане твърде бавно, нали?

— Ние посвещаваме живота си в служба на великите каузи на човечеството. Спасителят вече е загинал заради греховете му. Ние се опитваме да изчистим последиците от греха за другите хора.

— Интересна религиозна мисия — отбеляза Антон. — Чудя се дали бившата ми научна област би могла да се смята за служба на човечеството или за поредната каша, която някой като вас трябва да разчисти.

— Самата аз също се чудя — рече тя.

— Никога няма да разберем. — Те излязоха от градината и поеха по алеята зад къщата, после по една улица. Прекосиха я и излязоха на пътека, която водеше към занемарен парк.

— Дърветата тук са много стари — отбеляза сестра Карлота.

— Вие на колко години сте, Карлота?

— Обективно или субективно?

— Придържайте се към григорианския календар, моля, като най-скоро въведен.

— Тази смяна на юлианския календар все още засяда в гърлото на руснаците, нали?

— Тя ни принуди повече от седем десетилетия да честваме Октомврийска революция, която всъщност е станала през ноември.

— Прекалено млад сте, за да помните кога в Русия са били на власт комунистите.

— Точно обратното, достатъчно стар съм, за да съхранявам в ума си цялата памет на моя народ. Помня неща, случили се далеч преди да съм се родил. Помня неща, които изобщо не са се случвали. Аз живея в паметта.

— Хубаво място ли е за живеене?

— Хубаво? — той сви рамене. — Смея се на всичко това, защото съм длъжен. Защото то е така трогателно тъжно… Всичките тези трагедии — и все пак никаква поука.

— Човешката природа е неспособна да се промени — рече тя.

— Представях си — каза той, — че Господ би могъл да се справи по-добре, когато е създал човека — по свой образ и подобие, вярвам.

— Сътворил ги мъж и жена. Човек би си помислил, че по този начин Господ е направил образа си анатомично неопределен.

Той се засмя и я тупна доста силно по гърба.

— Не знаех, че можете да се шегувате с подобни неща! Приятно съм изненадан!

— Радвам се, ако съм разведрила мрачното ви съществуване.

— Да, наред с болката от шипа, който забивате в плътта. — Стигнаха до една наблюдателна площадка, от която се откриваше доста по-невзрачна гледка към морето, отколкото от терасата на Антон. — Съществуването ми не е мрачно, Карлота. Защото мога да празнувам великия компромис на Господ, че е създал телата ни такива, каквито са.

— Компромис?

— Телата ни могат да живеят вечно — знаете го. Не сме длъжни да се изхабяваме. Всичките ни клетки са живи — те могат да се поддържат и поправят или да бъдат подменени от нови. Има дори механизъм за постоянно подновяване на костите ни. Не е задължително менопаузата да пречи на жената да ражда деца. Не е задължително мозъците ни да западат, да губят спомени или да не могат да попиват нови. Но Господ ни е създал така, че носим смъртта в себе си.

— Доста сериозно започнахте да говорите за Бог.

— Бог ни е създал така, че носим смъртта в себе си, но сме носители и на разум. Имаме само около седемдесет години — може би деветдесет, ако се грижим за себе си. В планините на Грузия се случва човек да доживее и до сто и трийсет, макар лично аз да съм убеден, че всички те са лъжци. Щяха да твърдят и че са безсмъртни, ако си мислеха, че ще им се хванат. Ние бихме могли да живеем вечно, ако приемехме да сме тъпи завинаги.

— Нали не искате да ми кажете, че Господ е трябвало да избира между дълголетието и разума за човешките същества!

— Пише го в собствената ви Библия, Карлота. Две дървета — на познанието и на живота. Хапнеш ли от плода на дървото на познанието — умираш. Хапнеш ли от плода на дървото на живота — оставаш завинаги дете в градината, безсмъртно.

— От думите ви личи, че познавате теологията, а аз си мислех, че не сте вярващ.

— Теологията за мен е шега. Забавна е! Аз й се смея. Мога да разказвам забавни истории за теологията, да се шегувам с вярващите. Разбирате ли? Забавна ми е и поддържа спокойствието ми.

Най-сетне тя разбра. Колко ясно трябваше да го каже той? Съобщаваше й информацията, която му искаше тя, но кодирано, по начин, който можеше да измами не само подслушвачите — може би всяка тяхна дума се подслушваше — но и собствения му ум. Всичко беше шега — ето защо той можеше да й каже истината, стига да е под тази форма.

— Тогава нямам нищо против да изслушам вашите бесни, хумористични теологични набези.

— В книга Битие се разказва за хора, живели повече от деветстотин години. Но не се съобщава колко ужасно тъпи са били те.

Сестра Карлота се засмя на глас.

— Ето защо на Господ му се наложило да унищожи човечеството с онова потопче — продължи Антон. — Да се отърве от онези тъпаци и да ги замени с малко по-схватливи. Тяхната мисъл и обмяна на веществата се движели бързо, бързо, бързо. Тичали към гроба.

— От Метусаил, живял почти хилядолетие, до Мойсей с неговите сто и двайсет години и после до нас. Но нашият живот става все по-дълъг.

— Приключвам с изложението си.

— Сега по-тъпи ли сме?

— Толкова тъпи, че предпочитаме децата ни да живеят дълго, вместо да ги видим как твърде много заприличват на Господ и познават… доброто и злото… знаят всичко. — Той се вкопчи в гърдите си и изохка. — О, Боже! — той коленичи. Дишаше плитко и учестено. Подбели очи и падна.

Очевидно не бе успял да удържи самозаблудата си. Най-сетне тялото му се бе досетило как е успял да довери тайната си на тази жена — бе говорил за нея на езика на религията.

Тя го обърна по гръб. Беше припаднал и пристъпът му на паника стихваше. Не че припадъкът бе нещо тривиално за мъж на възрастта на Антон. Но нямаше да има нужда да проявява героизъм, за да се свести — не и този път. Щеше да дойде в съзнание спокоен.

Къде бяха хората, които трябваше да го наблюдават? Къде бяха шпионите, подслушващи разговора им?

Тежки стъпки по тревата, по листата.

— Малко бавно реагирахте — каза тя, без да вдига очи.

— Съжаляваме, не очаквахме подобно нещо. — Мъжът беше доста млад, но не особено умен на вид. Имплантът трябваше да пречи на Антон да издаде тайната си, но не беше задължително пазачите му да са умни.

— Според мен той ще се оправи.

— За какво разговаряхте?

— За религия — отвърна тя. Знаеше, че сигурно ще сверят думите й със запис. — Той критикуваше Господ, че сътворил човеците неуспешно. Твърдеше, че се шегува, но мисля, че хората на неговата възраст никога не се шегуват, когато говорят за Господ, нали?

— Страхът от смъртта ги обзема — рече мъдро младежът. — Или поне толкова мъдро, колкото успя да го докара.

— Мислите ли, че случайно е предизвикал този пристъп на паника със собствения си страх от смъртта? — щом го задаваше като въпрос, това всъщност не беше лъжа, нали?

— Не знам. Той започва да идва в съзнание.

— Е, аз без съмнение не искам повече да го тревожа с религиозни дискусии. Когато се свести, му кажете, че съм му много благодарна за този разговор. Уверете го, че ми е изяснил един от великите въпроси на Божията воля.

— Да, ще му предам — рече сериозно младежът.

Разбира се, щеше да изопачи безнадеждно посланието.

Сестра Карлота се наведе и целуна хладното, запотено чело на Антон. Стана и се отдалечи.

Значи в това беше тайната. Геном, който позволява на човешките същества да притежават необикновена интелигентност, но ускорява многократно телесните процеси. Мозъкът работи по-бързо. Детето се развива по-бързо. Бийн наистина бе продукт на експеримент по отключването на гена на необикновените способности. Бе му даден плод от дървото на познанието. Но той си имаше цена. Бийн нямаше да вкуси плода от дървото на живота. Каквото и да направеше приживе, трябваше да го направи млад, защото нямаше да доживее до старост.

Антон не бе осъществил експеримента. Не се бе направил на Господ и не бе създал човеци, които щяха да живеят във взрив от интелигентност — внезапни фойерверки вместо самотни, дълго горящи свещи. Но той бе намерил ключ, скрит от Господ в човешкия геном. А някой друг — може би негов последовател с неизтощимо любопитен дух, мечтател, копнеещ да изведе човечеството на следващия етап от еволюцията, или луд последовател на безумна кауза — този някой бе предприел дръзката стъпка да завърти ключа, да отвори вратата и да сложи смъртоносния бляскав плод в дланта на Ева. И заради това змийско, коварно престъпление Бийн бе изгонен от рая. Бийн, който несъмнено щеше да умре — но като бог, познал доброто и злото.

10ПОТАЙНОСТИ

— Не мога да ви помогна. Вие не ми дадохте исканата от мен информация.

— Дадохме ти проклетите конспекти!

— Не сте ми дали нищо и ти го знаеш. А сега искате да ви дам оценка на Бийн, но не ми казвате за какво, не ми задавате контекст. Очаквате отговор, но ме лишавате от средство да ви го осигуря.

— Потискащо, нали?

— Не и за мен. Аз просто няма да ви дам никакъв отговор.

— Тогава ще изключим Бийн от програмата.

— Щом вече сте взели решение, моят отговор, какъвто и да е той, няма да го промени, особено след като сте се погрижили да го смятат за ненадежден.

— Ти знаеш повече, отколкото ми казваш, и аз трябва да го науча.

— Великолепно! Постигна пълна емпатия с мен, защото нееднократно съм ти повтаряла същото.

— Око за око! Много християнски постъпваш.

— Невярващите вечно искат другите да постъпват християнски.

— Може би не си чула, но в момента се води война.

— И аз можех да ти кажа същото. Води се война, а вие ни поставяте глупави пречки с тази секретност. Тъй като няма доказателства нашите врагове, формиките, да ни шпионират, тази секретност не засяга войната, а Триумвирата, който иска да задържи властта си над човечеството. А мен това ни най-малко не ме интересува.

— Грешиш. Тази информация е секретна с цел да попречим някои ужасни експерименти да бъдат осъществени.

— Само глупакът затваря вратата, когато вълкът вече е влязъл в кошарата.

— Имаш ли доказателства, че Бийн е резултат на генетичен експеримент?

— Как да го докажа, когато не ми давате достъп до никакви доказателства? Освен това важно е не дали гените му са променени, а до какво биха довели тези генетични промени, ако ги има. Всички ваши тестове бяха разработени така, че да ви позволят да предугаждате поведението на нормални човешки същества. Те може би не са подходящи за Бийн.

— Щом е толкова непредсказуем, значи не можем да разчитаме на него. Ще го изключим.

— Ами ако той е единственият, който може да спечели войната? Тогава ще го изхвърлите ли от програмата?

Бийн не искаше да поема много храна, не и тази вечер — затова раздаде почти всичкото си ядене и върна празен поднос далеч преди другите. Нека диетолозите си подозират — налагаше се да остане сам в спалното помещение.

Инженерите винаги разполагаха вентилацията в горния край на стената, над вратата към коридора. Ето защо въздухът трябваше да влиза в стаята от другия край, където имаше незаети легла. Тъй като не успя да види отдушник, като се огледа в онзи край на стаята, той сигурно бе скрит под някое долно легло. Не можеше да го потърси пред другите, защото никой не биваше да разбере, че се интересува от отдушниците. Сега, когато беше сам, той скочи на пода и само след миг вече дърпаше капака на отдушника. Капакът се махна веднага. Бийн се опита да го сложи обратно, като внимателно се ослушваше колко силен шум предизвиква тази операция. Прекалено силен. Решетката трябваше да остане отворена. Той я постави на пода до отвора, но по-настрани, за да не се спъне случайно в нея в тъмното. А после за по-сигурно я извади изпод леглото и я пъхна под другото, точно срещу него.

Готово. После се върна към ежедневните си задължения.

До през нощта. Докато дишането на другите не му подсказа, че повечето — ако не и всички — са заспали.

Бийн спеше гол като много от момчетата — униформата нямаше да го издаде. Бяха им наредили да са с хавлиите, когато нощем отиват до тоалетната, и Бийн предположи, че ги следят и чрез тях. Така че когато се плъзна от леглото на пода, Бийн откачи хавлията си от закачалката, уви я около себе си и изтича до вратата на спалното.

Нищо необикновено не се случи. Ходенето до тоалетната след угасването на лампите — въпреки че не се насърчаваше — беше разрешено и откакто беше във Военното училище, Бийн се бе погрижил на няколко пъти да отиде. Нямаше никакво нарушение на обичайното поведение. А и идеята да осъществи първата си екскурзия с празен пикочен мехур беше добра.

Когато се върна, и да имаше будни, те видяха само момче по хавлия, запътило се към леглото си.

Но той подмина леглото, приклекна безшумно и се провря под последното легло, където го очакваше отвореният отдушник. Кърпата остана на пода под леглото. Така — дори някой да забележеше, че Бийн го няма по липсващата хавлия — щеше да предположи, че е отишъл до тоалетната.

Този път пъхането в отдушника не беше по-малко болезнено, но след като най-после влезе вътре, Бийн откри, че гимнастиката даваше резултат. Успя да се плъзне надолу под ъгъл, като се движеше достатъчно бавно, за да не вдига шум и да не се одраска на някое изпъкнало парче метал. Не искаше наранявания, за които да му се налага да дава обяснения.

В пълния мрак на въздушния канал той трябваше постоянно да си припомня картата на станцията, която бе съставил наум. Мъждивото нощно осветление на спалното хвърляше във въздушните канали толкова светлина, колкото да му позволи да различи местоположението на всеки отдушник. Но не разположението на другите спални помещения на това ниво беше важно. Бийн трябваше или да се изкачи, или да слезе на някоя палуба, където живееха и работеха учители. Ако се съдеше по времето, необходимо на Димак, за да стигне до тяхната спалня в редките случаи, когато някоя караница изискваше намесата му, Бийн предположи, че квартирата му е на друга палуба. И тъй като Димак винаги пристигаше леко задъхан, Бийн предположи също така, че тази палуба е под тяхното ниво, а не над него — за да стигне до тях, учителят очевидно изкачваше стълба, не се спускаше по прът.

Въпреки това Бийн нямаше намерение веднага да се спуска надолу. Първо искаше да провери дали може да се изкачи успешно до по-висока палуба, преди да попадне в потенциалния капан на по-ниската.

Така че когато — след като подмина три спални — най-сетне стигна до вертикална шахта, той не се спусна надолу, а заопипва стените, за да провери колко по-широка е шахтата от хоризонталните канали. Беше много по-широка — Бийн не можеше да достигне отсрещната стена. Това беше хубаво. Стига Бийн да не се напрягаше и да не се потеше много, триенето на кожата му в предната и задната стени на канала щеше да му позволи да пълзи бавно нагоре. А във вертикалния канал можеше да обърне лицето си напред и вратът му да получи тъй нужната му почивка от постоянното извъртане на една страна.

Слизането надолу беше почти толкова трудно, колкото и изкачването нагоре, защото след като започнеше да се плъзга, беше трудно да спре. Също така знаеше, че колкото по-надолу се спуска, толкова по-тежък ще става. И трябваше непрекъснато да проверява стената до себе си за друг страничен канал.

Но в края на краищата не му се наложи да го намира чрез опипване. Страничният канал се виждаше, защото и от двете посоки идваше светлина. Учителите не спазваха правилата за загасените светлини като учениците. Техните квартири бяха по-малки и затова отдушниците бяха разположени по-нагъсто и пропускаха повече светлина в канала.

В първата стая един учител бе буден и работеше на чина си. Проблемът беше, че — докато надничаше иззад една решетка на пода — Бийн не можеше да види нищичко от онова, което учителят пишеше.

Във всички стаи щеше да е така. Отдушниците на пода не му вършеха работа. Трябваше да се промъкне в системата за всмукване на въздуха.

Обратно към вертикалната шахта. Духаше отгоре — значи ако искаше да премине от една система в друга, трябваше да върви нататък. Единствената му надежда беше системата от канали да има входна врата, преди да стигне до вентилаторите, и да успее да я открие в тъмното.

Вървейки постоянно срещу вятъра, като се чувстваше забележително по-лек, след като изкачи седем палуби, той най-сетне стигна до разширение с малка светлинна ивица. Вентилаторите се чуваха много по-силно, но все още не ги беше приближил достатъчно, че да ги види. Нямаше значение. Щеше да се махне от този вятър.

Вратата бе ясно отбелязана. Може би бе свързана и с аларма, която се задейства при отваряне. Но се съмняваше. Така правеха в Ротердам — защита срещу крадци. На космическите станции кражбите с взлом не бяха сериозен проблем. Тази врата щеше да има аларма само ако всички врати на станцията бяха оборудвани с аларми. Съвсем скоро щеше да разбере.

Той отвори вратата, промъкна се в слабо осветено пространство и затвори вратата след себе си.

Тук структурата на станцията се виждаше — гредите, покритите с метална обшивка секции. Твърди повърхности нямаше. Стаята беше и забележително по-студена — не само защото вече не го лъхаше топлият вятър. От другата страна на тези извити пластини се простираше студеният, суров космос. Пещите може би бяха разположени тук, но изолацията бе много добра и те не изпомпваха много от топлия въздух в това пространство — разчитаха повече на просмукването на топлина. На Бийн не му беше ставало толкова студено, откакто напусна Ротердам… но в сравнение, с носенето на тънки дрехи по зимните улици и вятъра, духащ от Северно море, тук си беше почти топличко. Ядоса се — толкова се е изнежил, че обръща внимание на някакъв си хлад. Все пак не можа да се сдържи и на няколко пъти се разтрепери. В крайна сметка дори и в Ротердам не ходеше гол.

Като следваше мрежата от канали, той се изкачи по работните стълбища към пещите, намери каналите за всмукване на въздух и се спусна по тях надолу. Лесно намери врата и влезе в главната вертикална шахта.

Тъй като не се налагаше въздухът в системата за всмукване да е под положително налягане, каналите не трябваше да са толкова тесни. Освен това в тази част на системата улавяха и отстранявала мръсотията и затова беше по-важно да поддържат достъпа до нея. Когато въздухът стигаше до пещите, той вече бе по-чист от всякога. Затова вместо да се катери нагоре-надолу по тесните шахти, Бийн с лекота слезе по една стълба и дори на слабото осветление без проблеми разчиташе знаците, сочещи накъде води всеки страничен отвор.

Страничните коридори всъщност изобщо не бяха канали. Вместо това се състояха от цялото пространство между тавана на един коридор и пода на горния. Тук бяха цялата електрическа система и водопроводните тръби — студена вода, топла вода, канализация. Освен от редиците мижави работни лампи пространството често бе осветявано от отдушниците вляво и вдясно — същите тесни ивици от отвори, които Бийн бе видял от долния етаж по време на първата си екскурзия.

Сега лесно можеше да надзърта надолу в квартирите на учителите. Той пълзеше, като се опитваше да не вдига почти никакъв шум — умение, което бе усъвършенствал, бродейки из Ротердам. Бързо откри онова, което търсеше — буден учител, който обаче не работеше на чина си. Бийн не познаваше добре човека, защото той отговаряше за по-възрастна група новобранци и не преподаваше по нито един предмет, който изучаваше Бийн. Отиваше да вземе душ. Това означаваше, че ще се върне в стаята и вероятно ще трябва да активира отново чина си — това даваше на Бийн шанс да се сдобие с името и паролата му.

Без съмнение учителите сменяха често паролите, така че нямаше да може да използва придобивката си дълго. Нещо повече, винаги беше възможно опитът за използване на учителска парола от ученически чин да задейства някаква аларма. Но Бийн се съмняваше. Цялата охранителна система бе разработена така, че да ограничава учениците, да следи поведението им. Учителите вероятно не ги следяха толкова изкъсо. Те работеха на чиновете си по малките часове, а освен това през деня често използваха ученически чинове, за да се свържат със своите по-мощни съоръжения. Така по-лесно решаваха проблема на някой ученик, защото обемът информация бе по-голям. Бийн разсъди, че ползата от открадването на учителска самоличност надделява над риска да го открият.

Докато чакаше, чу гласове няколко стаи по-нататък. Не беше достатъчно близо, че да различи думите. Дали би дръзнал да пропусне завръщането на къпещия се?

Мигове по-късно той надничаше в квартирата на… самия Димак. Интересно. Димак разговаряше с един мъж, чието холографско изображение висеше във въздуха над чина му. Полковник Граф, досети се Бийн. Комендантът на Военното училище.

— Моята стратегия бе достатъчно проста — обясняваше Граф. — Предадох се и й осигурих достъп до исканата от нея информация. Тя беше права — не мога да получа от нея добри отговори, докато не й предоставя исканите от нея данни.

— И тя даде ли ти някакви отговори?

— Не, още е много рано. Но ми зададе много добър въпрос.

— И той е?

— Дали момчето всъщност е човек.

— О, хайде стига. Тя да не го мисли за ларва на бъгер в човешки костюм?

— Няма нищо общо с бъгерите. Способностите му са увеличени чрез генно инженерство. Това обяснява много неща.

— Но все пак е човек, значи.

— Това не е ли спорно? Разликата между човеците и шимпанзетата генетично е съвсем малка. Между човеците и неандерталците е била незначителна. Колко ли голяма трябва да е тя за него, за да го превърне в отделен вид?

— От философска гледна точка това е интересно, но от практическа…

— От практическа не знаем на какво е способно това дете. Няма никакви данни за вида му. Той е примат, което предполага някои редовни характеристики, но за мотивацията му не можем да предположим нищо…

— Сър, с цялото дължимо уважение, той е едно дете. Той е човешко същество. Не е някой пришълец…

— Тъкмо това трябва да установим, преди да решим доколко можем да разчитаме на него. И тъкмо затова ти трябва да го наблюдаваш още по-внимателно. Ако не можеш да го накараш да играе на мисловната игра, намери някакъв друг начин да разбереш вътрешния му свят. Защото ние не можем да го използваме, докато не разберем доколко можем да разчитаме на него.

Интересно, че помежду си те открито я наричат „мисловната игра“, помисли си Бийн.

А после разбра за какво говореха. „Не мога да го накарам да играе на мисловната игра“. Доколкото знаеше Бийн, той бе единственото дете, което не играеше на тази игра. Говореха за него. Нов вид. Генетично променен. Бийн почувства как сърцето му се разтуптя в гърдите. Какъв съм аз? Нима съм не само умен, а и… различен?

— Ами пробивът в секретността? — попита Димак.

— Това е другото. Трябва да разбереш какво знае той. Или поне доколко е вероятно да го издаде на другите деца. В момента това е най-голямата опасност. Дали възможността това дете да се окаже нужният ни командир е достатъчно голяма, че да уравновеси риска от пробив в секретността и провала на програмата? Мислех, че с Ендър сме заложили дългосрочно на „всичко или нищо“, но в сравнение с този Ендър ни е направо в кърпа вързан.

— Не ви смятах за хазартен тип, сър.

— Не съм. Но понякога си принуден да играеш играта.

— Аз съм насреща, сър.

— Зашифровай цялата информация, която ми изпращаш за него. Никакви разговори с учителите освен обичайните. Пази това в тайна.

— Разбира се.

— Ако единственият начин да победим бъгерите е да заменим себе си с нов вид, Димак, то дали наистина ще спасим човечеството?

— Едно дете не е замяна на цял биологичен вид.

— Кракът на прага. Пъхнатият в палатката нос на камилата. Дай им само един сантиметър.

— На тях ли, сър?

— Да — аз съм параноик и ксенофоб. Така стигнах до този пост. Култивирай у себе си тези добродетели и току-виж и ти си стигнал до високото ми положение.

Димак се разсмя. Граф — не. Главата му изчезна от дисплея.

Бийн бе достатъчно дисциплиниран да си спомни, че дебне за парола. Той се промъкна обратно до стаята на къпещия се.

Още не се беше върнал.

За какъв пробив в секретността говореха те? Сигурно бе неотдавнашен, щом го обсъждаха толкова настойчиво. Значи сигурно беше разговорът на Бийн с Димак за истинското положение във Военното училище. И все пак не можеше да бъде догадката му, че битката вече се е състояла, иначе Димак и Граф нямаше да обсъждат, че това бил единственият начин да се победят бъгерите. Ако бъгерите все още не бяха победени, значи пробивът в секретността беше нещо друго.

Все пак по-ранната му догадка можеше отчасти да е вярна и предназначението на Военното училище да беше както лишаването на Земята от добри командири, така и победата над бъгерите. Граф и Димак може би се страхуваха, че Бийн ще издаде тайната на другите деца. Поне у някои от тях това би събудило верността към нацията, етническата група или идеологията на родителите им.

И тъй като Бийн определено възнамеряваше през следващите месеци и години да изпитва верността на съучениците си, трябваше да бъде двойно по-предпазлив, за да не позволи начинът, по който водеше разговори, да привлече вниманието на учителите. Беше му нужно да разбере само кои от най-добрите и умни деца се чувстват силно свързани с дома. Разбира се, за това на Бийн му беше нужно да проумее какво точно е верността, за да има някаква представа как да я отслаби или засили, как да я експлоатира или насочва.

Първата догадка на Бийн можеше и да обяснява думите им, но не означаваше, че е задължително вярна. А ако пък последната битка с бъгерите още не се бе провела, това означаваше, че може би не греши напълно в първоначалната си догадка. Те например можеше да са изпратили флотилия към родната планета на бъгерите още преди години, но все още да подготвят командири, които да отблъснат нападателната флотилия, приближаваща Земята. В този случай пробивът в секретността, от който се страхуваха Граф и Димак, беше, че Бийн ще наплаши останалите, като им позволи да разберат колко отчаяно и спешно е положението на човечеството.

Иронията беше в това, че от всички деца, които Бийн бе познавал някога, никой друг не би опазил по-добре една тайна. Дори и Ахил — като отказваше да вземе хляба на Поук, той се издаваше.

Бийн можеше да пази тайни, но знаеше и че понякога се налага да намекнеш какво знаеш, за да получиш още информация. Тъкмо това бе подсказал разговорът му с Димак. Беше опасно, но в дългосрочен план, ако не го махнеха от училището, за да го накарат да си мълчи — да не споменаваме, че можеха и да го убият — трябваше да научава повече и по-важна информация, отколкото им даваше. В крайна сметка единственото, което можеха да научат от него, бяха данни за самия него. А той научаваше от тях данни за всичко останало — много по-голям басейн от знания.

Той самият. Това беше загадка за тях — кой всъщност е Бийн. Глупаво беше да се чудят дали изобщо е човек. Че какво друго да бъде? Никога не бе виждал някое дете да проявява желание или емоция, каквито самият той не бе чувствал. Единствената разлика беше, че Бийн беше по-силен и не позволяваше мимолетните думи и страсти да контролират действията му. Дали това го правеше пришълец? Той беше човек — но подобрен.

Учителят се върна в стаята. Той окачи влажната си хавлия и още преди да се облече, седна и въведе името и паролата си в чина. Бийн гледаше как пръстите му се движат по клавишите. Беше много бърз — порой от удари. Трябваше много пъти да превърти спомена наум, за да е сигурен. Но поне беше видял — нищо не пречеше на погледа му.

Бийн изпълзя обратно към вертикалната въздушна шахта. Вечерната експедиция вече бе към края си — той имаше нужда от сън, а и всяка минута навън увеличаваше шанса да го открият случайно.

Всъщност той бе голям късметлия при този свой първи набег из каналите. Случайно да подслуша как Димак и Граф си говорят за него, да попадне на учител, който удобно му осигуряваше ясен изглед към името и паролата си. Хрумна му за миг, че може и да са разбрали, че той е влязъл във въздушната система, може дори да са инсценирали всичко това за него, за да видят какво ще направи. Можеше да е просто поредният експеримент.

Не. Не можеше да е просто късмет това, че този учител му показа данните си. Бийн бе избрал да го наблюдава, защото отиваше да се къпе, а чинът му бе поставен на масата по такъв начин, че Бийн имаше значителен шанс да види името и паролата му. Изборът на Бийн беше интелигентен. Беше заложил на най-добрия шанс и си струваше.

Що се отнася до Димак и Граф, може би ги бе подслушал случайно, но се бе приближил достатъчно, че да може да чува, по свой собствен избор. И като се замислиш, той бе избрал да изследва каналите тъкмо заради същото, което бе предизвикало такава загриженост у Димак и Граф. Не беше изненада и че разговарят, след като на децата им загасят лампите — тогава вече беше спокойно, задълженията бяха изпълнени, щеше да има време за разговор. Не се налагаше Граф да вика Димак на специална среща, което би могло да накара другите учители да си задават въпроси. Всъщност не беше късмет — Бийн сам бе предизвикал късмета си. Беше видял името и паролата и бе подслушал разговора, защото бе взел бързото решение да проникне в системата за всмукване на въздух и го бе осъществил веднага.

Той винаги сам предизвикваше късмета си.

Може би имаше връзка с онези промени в гените, които бе споменал Граф.

Те говореха за нея. Тя бе повдигнала въпроса дали Бийн генетично е човек. Някаква жена, която издирва информация. Граф се бе предал и й даваше достъп до факти, който досега бяха скрити от нея. Това означаваше, че ще получи още отговори от тази жена, когато започне да използва новите данни. Повече отговори за произхода на Бийн.

Можеше ли сестра Карлота да се съмнява, че Бийн е човек?

Сестра Карлота, която ридаеше, когато той я напусна и полетя в космоса? Сестра Карлота, която го обичаше, както майка — детето си? Как можеше тя да се съмнява в него?

Ако искаха да намерят някой човек-нечовек, някой пришълец в човешки костюм, трябваше добре да огледат монахинята. Тя прегръща едно дете като свое, а после обикаля и разпространява съмнения относно човешката му същност. Тъкмо обратното на феята на Пинокио. Докосва едно истинско момче и го превръща в нещо ужасно и страшно.

Не можеше да говорят за сестра Карлота. Беше някаква друга жена. Догадката му, че може да е тя, просто беше погрешна, също като догадката му, че последната битка с бъгерите вече се е състояла. Тъкмо затова Бийн нямаше пълно доверие на догадките си. Действаше въз основа на тях, но винаги допускаше възможността тълкуванията му да са погрешни.

Освен това неговият проблем не беше да разбере дали наистина е човек или не. Какъвто и да беше, той си беше той и трябваше да действа по такъв начин, че не само да остане жив, но и да се сдобие с възможно най-силния контрол върху собственото си бъдеще. Единствената опасност за него беше, че те са загрижени за тази вероятна генетична трансформация. Затова задачата на Бийн беше да се държи толкова нормално, че да разпръсне страховете им.

Но как да се преструва на нормален? Не го бяха довели тук, защото е нормален, а защото е необикновен. Както и другите деца впрочем. Училището ги поставяше под такова напрежение, че някои направо се побъркваха. Като Бонсо Мадрид и шумната му вендета срещу Ендър Уигин. Затова всъщност Бийн не трябваше да се прави на нормален, а на смахнат, както се очакваше.

Беше невъзможно това да се имитира. Той още не знаеше какви знаци търсят учителите в поведението на децата тук. Можеше да се сети за десет неща и да ги направи, без изобщо да се досети, че има още деветдесет, които не е забелязал.

Не, трябваше не да действа по предсказуем начин, а да стане тяхната надежда за съвършения командир.

Когато се върна в спалното, седна на леглото и провери на чина си колко е часът, той откри, че беше приключил за няма и час. Прибра чина си, легна и започна да повтаря в ума си образите от спомена му за учителските пръсти, докато въвеждаха името и паролата. Когато се почувства относително сигурен в тях, си позволи да се унесе в сън.

Едва тогава, тъкмо бе задрямал, осъзна какъв щеше да е неговият идеален камуфлаж, който щеше да отклони страховете им и да му осигури и безопасност, и напредък.

Той трябваше да стане Ендър Уигин.

11ТАТКО

— Сър, помолих ви за разговор на четири очи.

— Димак е тук, защото вашето нарушение на секретността засяга работата му.

— Нарушение на секретността! Затова ли ме разжалвате?

— Едно дете е използвало вашето име и парола, за да влезе в главната учебна система. Открило е файловете с пароли и ги е пренаписало, за да си създаде самоличност.

— Сър, винаги вярно съм спазвал всички разпоредби. Никога не влизам в системата пред учениците.

— Всеки така казва, но после се оказва, че влизат.

— Извинете, сър, но Уфанад не влиза. И винаги издава другите, когато ги излови да го правят. Всъщност, действа гаднярски и ни подлудява всичките.

— Можете да проверите данните за влизанията ми. Никога не влизам в системата по време на учебен час. Всъщност никога не го правя извън квартирата си.

— Тогава как е възможно това дете да се е добрало до името и паролата ви?

— Чинът ми стои на моята маса, ето така. Позволете да използвам вашия чин, за да ви покажа.

— Разбира се.

— Сядам ето така, винаги с гръб към вратата, за да не може никой да го види. Никога не влизам в системата от друго положение.

— Е, няма прозорец, че да надникнем!

— Има, сър.

— Димак?

— Има прозорец, сър. Вижте. Отдушникът.

— Сериозно ли предполагате, че той би могъл…

— Той е най-дребното дете, което някога…

— Малкият Бийн ли е използвал името и паролата ми?

— Отлично, Димак, успяхте да се изпуснете за името!

— Съжалявам, сър.

— Още едно нарушение на секретността. Ще изпратите ли Димак обратно заедно с мен?

— Никого няма да изпращам обратно.

— Сър, длъжен съм да изтъкна, че влизането на Бийн в главната учебна система е отлична възможност.

— Кое? Един ученик да се вихри из файловете с данни на учениците?

— Да изучаваме Бийн. Не можем да го накараме да играе на мисловната игра, но сега разполагаме с играта, която той е избрал да играе. Ще наблюдаваме къде влиза в системата и как използва властта, която си е създал.

— Но вредата, която може да нанесе, е…

— Няма да нанесе никаква вреда, сър. Не би направил нищо, с което да се издаде. Улицата е научила това дете на ум. Той иска информация. Ще гледа, но няма да пипа.

— Значи вече си го анализирал, така ли? Нима винаги знаеш какво ще направи?

— Знам, че ако има история, в която наистина искаме да го накараме да повярва, той трябва да я открие сам. Необходимо е да я открадне от нас. Затова според мен това малко нарушение на секретността е идеалният начин да поправим едно много по-голямо нарушение.

— Чудя се обаче, щом той пълзи из каналите, какво ли още е чул?

— Ако затворим въздушната система, той ще разбере, че са го разкрили и няма да повярва на онова, което ние ще заложим, за да го намери.

— Затова трябва да позволя на едно дете да пълзи из каналите и да…

— Скоро вече няма да може да го прави. Той расте, а каналите са изключително плитки.

— В момента това не ме успокоява особено. И за жалост все още се налага да убием Уфанад, защото знае твърде много.

— Моля ви, кажете, че се шегувате!

— Да, шегувам се. Скоро той ще стане ваш ученик, капитан Уфанад. Наблюдавайте го много внимателно. Говорете за него само с мен. Той е непредсказуем и опасен.

— Опасен. Малкият Бийн?

— Но ви разказа играта, нали?

— Прощавайте, сър, но и вашата.

Бийн проучи всички ученици във Военното училище до един — четеше досиетата на шест-седем от тях на ден. Откри, че първоначалните резултати са най-безинтересното нещо за тях. Всички тук имаха такива високи резултати на всички тестове, на които са били подложени на Земята, че разликите бяха почти незначителни. Резултатите на самия Бийн бяха най-високите и разликата между него и втория, Ендър Уигин, бе голяма — почти толкова голяма, колкото и тази между Ендър и следващия. Но всичко това беше относително. Разликата между Ендър и Бийн възлизаше на половин процент. Повечето деца бяха постигнали между 97 и 98 процента.

Разбира се, Бийн знаеше нещо, което те не биха могли да знаят — че за него беше лесно да изкара възможно най-високия резултат на тестовете. Можеше да постигне и повече, да се справи по-добре, но бе достигнал границата на онова, което разкриваше тестът. Разликата между него и Ендър беше много по-голяма, отколкото предполагаха те.

И все пак… докато четеше досиетата, Бийн разбра, че тези резултати просто загатват за потенциала на детето. Учителите говореха най-вече за неща като ум, проницателност, интуиция, способност да се разбираш с другите, да предвиждаш действията на противника; храбростта да проявиш дързост, предпазливостта да се увериш в нещо, преди да се ангажираш, мъдростта да разбереш кой курс на действие е най-подходящият. И докато обмисляше всичко това, Бийн проумя, че не непременно той е по-добър в тези неща от другите.

Ендър Уигин наистина знаеше неща, които Бийн не знаеше. Бийн можеше да се досети да постъпи като Уигин — да започне допълнителни упражнения, за да компенсира нежеланието на командира му да го обучава. Бийн можеше дори да се опита да привлече и други ученици да се упражняват с него, тъй като много неща не можеше да прави сам. Но Уигин бе приел всички желаещи, без значение колко трудно беше да се упражнява заедно с толкова много хора в бойната зала. И според записките на учителите сега той посвещаваше повече време на обучението на другите, отколкото на усъвършенстването на собствената си техника. Разбира се, отчасти беше така, защото той вече не беше в армията на Бонсо Мадрид и заради участието си в редовните занятия. Но продължаваше да работи с другите деца — особено с нетърпеливите новобранци, които искаха да напреднат бързо, преди да ги назначат в редовната армия. Защо?

Дали и той не прави като мен — изучава другите ученици, за да се подготви за по-нататъшна война на Земята? Дали не изгражда мрежа, която се разпростира във всички армии? Дали по някакъв начин не ги обучава погрешно, за да може по-късно да се възползва от грешките им?

Съдейки по онова, което беше чул за Уигин от децата в неговата новобранска група, които ходеха на тези упражнения, ставаше въпрос за нещо съвсем друго. Уигин май наистина бе загрижен останалите деца да развият възможностите си. Дали така отчаяно му се искаше да го харесват? Защото ако беше така, то се получаваше. Те го обожаваха.

Но сигурно имаше и още нещо освен жаждата за обич. Бийн не можеше да проумее какво.

Откри, че наблюденията на учителите, макар и да бяха полезни, не му помагаха да проникне наистина в мислите на Уигин. Първо — пазеха психологическите наблюдения от мисловната игра някъде другаде, където Бийн нямаше достъп. И второ — учителите не можеха да проникнат в мислите на Уигин, защото просто не мислеха на неговото ниво.

А Бийн мислеше.

Но проектът на Бийн не беше да анализира Уигин от научно любопитство, нито да се съревновава с него, нито дори да го разбере. Целта му беше да превърне себе си в детето, на което учителите биха се доверили, на което биха разчитали. Биха го смятали за истински човек. За този проект Уигин бе неговият учител, защото вече беше постигнал онова, което искаше да постигне Бийн.

И го беше постигнал, без да бъде съвършен. Без да действа, доколкото схващаше Бийн, напълно разумно. Не че някой действаше така. Но желанието на Уигин всеки ден да посвещава часове на обучението на деца, от които нямаше никаква полза… Колкото повече Бийн мислеше за това, толкова повече смисълът му се губеше. Уигин не изграждаше мрежа от свои поддръжници. За разлика от Бийн той не притежаваше съвършена памет, затова Бийн бе сигурен, че Уигин не съставя наум досиета за всички останали деца във Военното училище. Децата, с които работеше, не бяха най-добрите, но често бяха най-страхливите и зависими новобранци и неудачници сред войниците от редовните армии. Идваха при него, защото според тях пребиваването в една стая с водача на листата можеше да им донесе късмет. Но защо ли Уигин продължаваше да им отделя време?

Защо Поук умря заради мен?

Въпросът беше същият и Бийн го знаеше. Намери в библиотеката няколко книги по етика и поръча да ги доставят на чина му, за да ги прочете. Скоро откри, че единствените теории, които обясняват алтруизма, са лъжливи. Най-глупавата беше старото социобиологично обяснение за чичовците, които умирали заради племенниците си — в армиите кръвни връзки не съществуваха и хората често умираха заради чужди хора. Теорията за общностите горе-долу вършеше работа — тя обясняваше защо всички общности почитат самопожертвувателните герои в митовете и обредите си, но не даваше обяснение за самите герои.

Защото тъкмо това виждаше Бийн в Уигин — истински герой.

Уигин го е грижа не толкова за самия него, колкото за другите деца, които са недостойни да им отдаде дори пет минути от времето му.

И все пак, може би тъкмо тази негова черта привлича всички. Може би тъкмо заради всички онези истории за Исус, които му разказваше сестра Карлота, той вечно бе обкръжен от тълпа.

Ето защо се страхувам толкова от Уигин. Той е пришълецът, а не аз. Той е непонятният, непредсказуемият. Той е онзи, който не действа по разумни и предсказуеми причини. Аз умея да оцелявам и толкова — нищо по-интересно няма в мен. Но той беше способен на всичко.

Колкото повече Бийн изучаваше Уигин, толкова повече мистерии му се разкриваха. И толкова по-решен бе да действа като Уигин, докато на някакъв етап не започнеше да гледа на света като Уигин.

Но макар и да следеше Уигин — все още от разстояние — Бийн не можеше да си позволи да постъпи като по-малките деца, като последователите му. Не можеше да го нарече Ендър. Това, че го наричаше с фамилното му име, го държеше на разстояние. Но на микроскопично разстояние.

Какви книги четеше Уигин самостоятелно? Не книгите по военна история и стратегия, които Бийн бе изгълтал набързо, а сега методично препрочиташе, за да приложи всичко и към космическите битки и към модерната война на Земята. Уигин също четеше, но в библиотеката гледаше най-вече видеофилми на битки, най-често — с бъгерски кораби. Тях и филмите с ударния отряд на Мейзър Ракъм в героичната битка, прекършила гръбнака на Второто нашествие.

Бийн също ги гледаше, макар и не многократно — след като ги гледаше веднъж, той ги запаметяваше идеално и можеше после да ги превърта наум с достатъчни подробности, че да може да забелязва неща, които не бе отбелязал при първото гледане. Дали Уигин не виждаше по нещо ново всеки път, когато гледаше тези видеофилми? Или търсеше нещо, което все още не беше открил?

Дали се опитва да проумее начина на мислене на бъгерите? Защо не разбира, че библиотеката просто не разполага с достатъчно видеофилми, нужни за това? Тук всичко беше пропаганда. Всички ужасни сцени с мъртви хора, с ръкопашен бой и убийства при превземането на корабите бяха изрязани. Нямаше видеофилми на пораженията, където бъгерите попиляваха човешките кораби. Можеше да видиш само кораби, летящи в космоса и няколкоминутна подготовка за бой.

Война в космоса? Толкова вълнуваща в измислиците и толкова скучна в действителност. Понякога имаше по някой проблясък, но през повечето време цареше мрак.

И, разбира се, задължителният момент с победата на Мейзър Ракъм.

Какво ли се надяваше да научи Уигин?

Бийн научаваше повече от липсващото, отколкото от онова, което виждаше на екрана. Например, никъде в библиотеката нямаше снимка на Мейзър Ракъм. Странно. Лицата на Триумвирата бяха навсякъде, както и тези на други командири и политически лидери. Защо Ракъм го нямаше? Дали бе починал в мига на победата? Или може би бе измислена фигура, умишлено създадена легенда, за да могат да прикачат победата към някакво име? Но ако случаят беше такъв, те щяха да му създадат и лице — съвсем лесно беше. Да не би да бе обезобразен?

Или пък — много, много дребен?

Ако — щом порасна — стана командир на човешката флотилия и победя бъгерите, дали ще скрият и моята снимка, защото един такъв дребосък никога не биха го възприели като герой?

Кого ли го е грижа? Аз не искам да бъда герой.

Това е запазената марка на Уигин, не на Бийн.

Николай, момчето от отсрещното легло. Достатъчно умен, че да се досети за някои неща преди Бийн. Достатъчно самоуверен, че да не се ядоса, когато разбра, че Бийн го проучва. Бийн хранеше големи надежди, когато най-сетне се добра до файла на Николай.

Оценката на учителя беше отрицателна. „Посредствен“. Жестоко — но дали беше вярно?

Бийн осъзна: беше се предоверил на оценките на учителите. Разполагам ли с действителни доказателства, че те са прави? Или вярвам в оценките им, защото моите са толкова високи? Дали не съм се оставил чрез ласкателствата си да предизвикат у мен самодоволство?

Ами ако оценките им бяха безнадеждно погрешни?

По улиците на Ротердам аз не разполагах с учителски файлове. Опознавах непосредствено децата. Поук — сам си съставих преценка за нея и бях почти прав, изникнаха само някои изненади. Сержанта — никакви изненади. Ахил — да, познавах го.

Защо тогава странях от другите ученици? Защото отначало те ме изолираха и защото бях решил, че властта е у учителите. Но сега разбирам, че съм бил само отчасти прав. Учителите притежават властта тук и сега, но някой ден аз вече няма да съм във Военното училище и какво значение ще има тогава мнението на учителите за мен? Мога да науча на пръсти цялата военна теория и история, но това няма да ми е от никаква полза, ако не ми поверят командването. И никога няма да ме направят командир на армия или флотилия, освен ако нямат причини да повярват, че другите мъже биха ме следвали.

Днес това не са мъже, а момчета — поне повечето, имаше и няколко момичета. Не са мъже, но ще станат. Как избират те своите лидери? Как да ги накарам да последват жалък дребосък като мен?

Как постъпва Уигин?

Бийн попита Николай кои от децата в тяхната новобранска група се упражняват с Уигин.

— Само няколко. И те са аутсайдери. Подлизурковци и самохвалковци.

— Но кои са?

— Опитваш се да спечелиш благоволението на Уигин ли?

— Искам само да го опозная.

— Какво искаш да узнаеш?

Въпросът разтревожи Бийн. Той не обичаше да обсъжда заниманията си. Но не усещаше никаква заплаха у Николай. Той просто искаше да разбере.

— По история. Той е номер едно. Как е успял? — Бийн се зачуди дали войнишкият му жаргон звучи естествено. Не го използваше много. Все още не можеше съвсем да докара мелодията му.

— Като разбереш, ми кажи — Николай завъртя очи самоподигравателно.

— Ще ти кажа — обеща Бийн.

— Аз да имам шанс да стана номер едно като Ендър? — засмя се Николай. — Ти имаш такъв шанс, какъвто си отличник.

— Сополите на Уигин не са мед — рече Бийн.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е човек като всеки друг. Като разбера, ще ти кажа, става ли?

Бийн не успя да проумее как Николай предварително се бе примирил с мисълта, че няма да стане един от най-добрите. Дали пък отрицателната оценка на учителите в края на краищата не беше правилна? Или несъзнателно му бяха внушили тяхното презрение и той бе повярвал?

От момчетата, които му посочи Николай — така наречените подлизурковци и самохвалковци, което не беше далеч от истината — Бийн научи как се казват най-близките приятели на Уигин.

Шен, Алей, и Петра — пак тя! Шен бе най-старият му приятел.

Бийн го намери в библиотеката по време на учебните занятия. Единствената причина да се ходи там бяха видеофилмите — книгите можеха да се четат и от чиновете. Но Шен не гледаше видеофилми. Беше взел чина си със себе си и играеше на мисловната игра.

Бийн седна до него да погледа. Мъж с лъвска глава, облечен в ризница, се бе изправил пред един великан, който май му предлагаше различни питиета — звуковото оформление беше такова, че от мястото си Бийн не чуваше звука. Но Шен като че отговори — той въведе няколко думи. Мъжът с лъвска глава изпи едно от питиетата и незабавно се спомина.

Шен измърмори нещо и бутна чина си.

— Това „Питието на великана“ ли е? — попита Бийн. — Чувал съм за него.

— Никога ли не си играл на това? — попита Шен. — Не можеш да победиш. Поне така си мислех.

— Чувал съм. Не ми звучеше забавно.

— Не ти звучеше? Не си ли го опитвал? Не е трудно да намериш играта.

Бийн сви рамене — опитваше се да имитира превземките на другите деца. На Шен май му стана смешно. Дали защото Бийн не бе докарал добре непукисткото свиване на рамене? Или беше забавно как един такъв дребосък го прави?

— Хайде де, изобщо ли не играеш на мисловната игра?

— Ти го каза — напомни му Бийн. — Мислел си, че никой никога не може да я спечели.

— Видях един мъж на едно място, което никога не бях виждал. Попитах го къде се намира и той каза „Отвъд Питието на Великана“.

— Каза ли ти как се стига дотам?

— Не съм го питал.

— Защо?

Шен се усмихна и се загледа в пространството.

— Уигин е, нали? — попита Бийн.

Усмивката угасна.

— Не съм казал такова нещо.

— Знам, че сте приятели и затова дойдох тук.

— Какво става? Да не го шпионираш? Бонсо ли те праща?

Не отиваше на добре. Бийн не бе разбрал как защитават Ендър неговите приятели.

— Никой не ме праща. Виж какво, не му мисля нищо лошо! Просто искам да разбера… ти го познаваш от самото начало, нали? Казват, че сте приятели още от новобранци.

— Е, и какво?

— Виж, той има приятели, нали? Като тебе например. Макар че той винаги се справя по-добре в час и винаги е най-добрият във всичко, нали? Но не го мразят.

— Доста гадове го мразят.

— Трябва да си намеря приятели, човече. — Бийн знаеше, че това не бива това да прозвучи все едно се оплаква. По-скоро се стараеше да звучи жално като дете, което полага много усилия да не си проличи, че се оплаква. Затова завърши малката си защитна реч със смях. Все едно че опитва да изкара всичко на шега.

— Доста си нисичък — отбеляза Шен.

— Не и на планетата, от която идвам — отвърна Бийн.

Шен за първи път си позволи да се усмихне истински.

— Планетата на пигмеите.

— Тия момчета са твърде едри за мен.

— Виж, знам за какво говориш — рече Шен. — Аз пък ходех много смешно. Някои деца ме занасяха. Ендър ги накара да спрат.

— Как?

— Той почна да се занася с тях.

— Не бях чувал, че може да говори.

— Не, той нищичко не каза. Направи го с чина. Изпрати съобщение от Бог.

О, да, Бийн беше чувал за това.

— Заради теб ли го е направил?

— Те ми се подиграваха заради задника ми. Имах голям задник. Преди да започна да тренирам. И той им се подигра, задето ме гледали в задника. Но се подписа като Бог.

— Значи не са знаели, че е той?

— О, веднага разбраха. Но той не каза нищо. Поне не на глас.

— Така ли се сприятелихте? Той е закрилникът на малките? — като Ахил…

— Малките ли? — възкликна Шен. — Той беше най-дребният в нашата група. Не чак колкото тебе, но много дребен. Нали разбираш, беше по-малък от нас.

— Той е бил най-малкият, но е станал твой закрилник?

— Не, не съвсем. Той просто им попречи, това е. Отиде при групата — имаше един Бърнард, който събираше най-едрите, най-яките типове…

— Побойниците.

— Ами да. Само че Ендър отиде при най-добрият му приятел — Алей — и се сприятели с него.

— Значи е откраднал поддръжника на Бърнард?

— Не, човече. Не е така. Той започна да дружи с Алей. А след известно време помоли Алей да му помогне да се сприятели и с Бърнард.

— Бърнард… това е онзи, на когото Ендър бил счупил ръката в совалката.

— Точно така. Според мен Бърнард така и не му прости, но виждаше какво е положението.

— И какво беше положението?

— Ендър е добър, човече. Просто… той не мрази никого. Ако си добър, значи ще го харесаш. Ще искаш той да те хареса. Ако той те харесва, значи си свестен, разбираш ли? Но ако си боклук — ще се вбесиш, само заради това, че той съществува, нали схващаш? Ендър се опитва да пробуди доброто в теб.

— Как се пробужда доброто?

— Не знам, човече. Да не мислиш, че ми е много ясно? Просто… ако познаваш достатъчно дълго Ендър, той просто те кара да искаш да се гордее с теб. Това звучи толкова… толкова детински, не смяташ ли?

Бийн поклати глава. На него му звучеше като преданост. Бийн така и не разбираше това чувство. Приятелите са си приятели, мислеше той. Каквито бяха Сержанта и Поук преди Ахил. Но това не беше обич. Когато дойде Ахил, те го заобичаха, но това бе по-скоро нещо като боготворене, все едно той беше бог и им даваше хляб, а те на свой ред му поднасяха хляба си. Като… точно както сам се бе нарекъл. Татко. Дали и тук не беше същото? Дали и Ендър не беше същият като Ахил?

— Умник си ти, хлапе — рече Шен. — И аз съм бил там, нали? Само че досега не бях се замислял — как Ендър постига това? Как мога и аз да го постигна, да бъда като него? Ендър, той е велик, но аз не мога като него! Може би трябваше да опитам. Но аз исках само… да бъда с него.

— Защото и ти си добър — додаде Бийн.

Шен завъртя очи.

— Май точно това ти обяснявах, нали? Или поне го намеквах. Май това значи, че съм самохвалко!

— Голям дърт самохвалко — ухили се Бийн.

— Той просто… те кара да искаш… бих умрял за него! Все едно се правя на герой, нали? Но е истина. Бих умрял за него. Бих убил за него.

— Би се бил за него.

Шен веднага го разбра.

— Прав си. Той е роден командир.

— Алей също ли е готов се бие за него?

— Мнозина от нас са готови.

— Но някои не са, нали?

— Както казах, лошите го мразят — той ги подлудява.

— Значи целият свят се разделя на две — добрите обичат Уигин, лошите го мразят.

Шен отново доби подозрително изражение.

— Не знам защо изобщо ти ги разправям всичките тия глупости. Прекалено си умен, че да се хванеш ли?

— Напълно ти вярвам — отвърна Бийн. — Не ми се сърди.

Това го бе научил много отдавна. Когато малкото детенце каже „не ми се сърди“, всеки се чувства малко глупаво.

— Не ти се сърдя — отвърна Шен. — Но ми се стори, че ми се подиграваш.

— Исках да разбера как Уигин се сприятелява с хората.

— Ако го знаех, ако наистина го разбирах, щях да имам много повече приятели, хлапе. Но Ендър стана мой приятел — всички негови приятели са и мои приятели, а аз съм техен приятел… като семейство сме.

Семейство. Татко. Пак Ахил.

Предишният ужас се завърна. В нощта след смъртта на Поук. Когато видя тялото й във водата. А сутринта — Ахил. Как се държа той. Дали Уигин беше такъв? Татко, докато не получи своя шанс?

Ахил беше зъл, а Ендър — добър. И все пак и двамата си бяха създали семейства. И при двамата имаше хора, които ги обичат и които биха умрели за тях. Закрилник, татко, глава на семейството, мама. Единствен родител на тайфа сирачета. Всички ние тук, във Военното училище, сме улични деца. Може и да не сме гладни, но все така жадуваме за семейство.

Но не и аз. Семейство е последното нещо, от което имам нужда. Някой татко да ми се усмихва и да ми готви ножа.

По-добре е да бъдеш татко, отколкото да имаш татко.

Как да го постигна? Да накарам някой да ме заобича така, както Шен обича Уигин?

Нямам никакъв шанс. Аз съм твърде дребен. Твърде миличък. Не притежавам нищо от онова, което искат те. Мога само да се защитавам, да изработя системата. Ендър може да научи на много неща онези, които се надяват да станат като него. Обаче аз, аз трябва да се уча по своя си начин.

Но дори след като взе това решение, Бийн знаеше, че не е приключил с Уигин. С каквото и да разполагаше Уигин, каквото и да знаеше, Бийн щеше да го научи.

И така минаваха седмиците и месеците. Бийн изпълняваше всички редовни учебни задачи. Посещаваше редовните занятия в бойната зала, където Димак ги учеше на основните умения — как да се движат и да стрелят. По самоинициатива завърши и всички допълнителни курсове, които можеше да минеш от чина си и се дипломира по всичко. Изучаваше военна история, философия, стратегия. Четеше етика, религия, биология. Следеше всички ученици в училището, от новопристигналите новобранци до онези, на които им предстоеше дипломиране. Когато ги виждаше по коридорите, знаеше повече за тях, отколкото самите те знаеха за себе си. Знаеше националния им произход. Знаеше колко им е мъчно за техните семейства и колко важна беше за тях родината им или етническата и религиозна група, към която принадлежаха. Знаеше доколко те можеха да бъдат ценни за някое националистическо или идеалистично съпротивително движение.

Продължаваше да чете всичко, което четеше Уигин и гледаше всичко, което той гледаше. Слушаше истории за Уигин от другите деца. Следеше класирането на Уигин в листата. Запозна се с приятели на Уигин и ги слушаше как говорят за него. Изслушваше всички онези неща, които цитираха от Уигин, и се опитваше да ги подреди в някаква последователна философия, светоглед, позиция, план.

И откри нещо интересно. Въпреки алтруизма на Уигин, въпреки неговата готовност за саможертва, никой от приятелите на Уигин не спомена той да е обсъждал своите проблеми с него. Всички те ходеха при Уигин, но Уигин при кого ходеше? Той имаше истински приятели толкова, колкото и Бийн. И той не се издаваше пред никого.

Скоро Бийн откри, че го местят от класовете, които той вече е овладял, в класове с все по-възрастни и по-възрастни групи, които отначало го гледаха с раздразнение, но по-нататък — когато той ги задминаваше — с благоговение. Повишаваха го за пореден път, още преди съучениците му да овладеят и половината материал. Дали Уигин също го бяха карали да преминава ускорено учебния материал? Да, но не толкова бързо. Дали защото Бийн беше по-добър? Или защото крайният срок приключваше?

Защото в оценките на учителите все повече си личеше чувството за неотложност. За обикновените ученици — сякаш тук имаше обикновени деца — пишеха все по-кратко и по-кратко. Не че съвсем ги пренебрегваха. Но установяваха кои са най-добрите и ги издигаха.

Привидно най-добрите. Защото Бийн започна да осъзнава, че оценките на учителите често бяха обагрени от личните им предпочитания към учениците. Те се преструваха на безпристрастни и непредубедени, но всъщност най-симпатичните деца успяваха да подлъжат и тях също като учениците. Ако някое дете беше симпатично, те даваха по-добра оценка на водаческите му способности, дори в действителност да беше само сладкодумно, атлетично или от онези, които обичаха да са център на вниманието. Доста често набелязваха тъкмо онези ученици, от които биха излезли най-неефективните командири, и пренебрегваха онези, които според Бийн бяха наистина обещаващи. Потискащо беше да ги наблюдаваш как допускат такива очевадни грешки. Тук Уигин бе пред очите им — Уигин, който беше истинският водач — но те продължаваха да преценяват погрешно всички останали. Въодушевяваха се от разни енергични, самоуверени и амбициозни хлапета дори и когато работата им далеч не бе отлична.

Нали целта на това училище беше да открие и обучи най-добрите командири? Тестовете на Земята успяваха доста добре да отсеят децата — сред учениците нямаше истински тъпаци. Но в системата не се отчиташе влиянието на един решителен фактор: как подбираха учителите?

Всички учители до един бяха от военния бранш. Доказани, наистина способни офицери. Но във войската човек не се сдобива с отговорни постове само заради способностите си. Там трябва и да умееш да привлечеш вниманието на висшестоящите офицери. Трябва да умееш да се харесваш. Трябва да се вписваш в системата. Трябва да изглеждаш така, както според началството изглеждат офицерите. Трябва да мислиш по изгоден за тях начин.

В резултат на това се получаваше командна структура, пълна с мъже, които изглеждат добре в униформа, умеят да говорят както трябва и се справят със задачите, колкото да не се изложат. В същото време наистина кадърните тихо вършат цялата сериозна работа, избавят началниците си от затруднения и ги обвиняват за грешки, за които са предупреждавали, че ще излязат наяве.

Така беше във войската. Всички тези учители бяха от хората, които преуспяваха в подобна среда. И избираха любимците си въз основа на същото това изопачено чувство за приоритети.

Нищо чудно, че едно дете като Динк Мийкър бе прозряло това и отказваше да играе на тази игра. Той беше от малцината, които бяха едновременно и симпатични, и талантливи. Това, че е симпатичен, ги бе накарало да се опитат да го направят командир на армия. Талантът му бе позволил да разбере защо го правят и да им откаже, защото не можеше да вярва в една толкова тъпа система. А имаше други деца, като Петра Арканян, с отвратителни характери, които обаче можеха и насън да измислят стратегия и тактика. Такива, които бяха достатъчно уверени да водят другите в битка, да се доверяват на собствените си решения и да ги претворяват в действие. Те изобщо не се мъчеха да се харесат, затова и не ги забелязваха, всяка тяхна грешка бе преувеличавана, всяка силна страна — омаловажавана.

Затова Бийн започна да изгражда своя собствена анти-армия от деца, които не бяха любимци на учителите, но притежаваха истински талант, притежаваха сърце и ум, не само външност и красноречие. Започна да си представя кои от тях ще са офицери и ще водят свои собствени взводове под командата на…

На Ендър Уигин, разбира се. Бийн не можеше да си представи друг на тази позиция. Уигин щеше да знае как да ги използва.

Бийн знаеше много добре и собственото си място. Близо до Уигин. Командир на взвод, но най-довереният. Дясната ръка на Уигин. И затова, когато Уигин бе на път да допусне грешка, Бийн щеше да му я посочва. Така може би най-сетне щеше да проумее поне донякъде защо Уигин е човек, а той не е.

През повечето време Сестра Карлота използваше новото си разрешително като скалпел — прорязваше своя път през информационното учреждение, намираше тук отговори, а там — нови въпроси. Разговаряше с хора, които не предполагаха какво представлява проектът й, нито защо тя знае толкова много за строго секретната им работа. В същото време безмълвно подреждаше всичко наум в бележки до полковник Граф.

Но в стремежа си да преодолее началници на затвори и охрана, впечатлени от небивалата й нужда за знания, понякога тя размахваше разрешителното си за достъп до свръхсекретна информация като месарски сатър. Обикновено, след проверката на документите й — за да се уверят, че те не са скалъпени — ги навикваха офицери с толкова високи чинове, че потърпевшите започваха да се отнасят със сестра Карлота като с Господ.

Така тя най-сетне застана лице в лице с бащата на Бийн. Или поне с най-близкото нещо до негов баща.

— Искам да говоря с вас за инсталация ви в Ротердам.

Той я изгледа кисело.

— Вече съм докладвал всичко. Тъкмо затова и не съм мъртъв, макар че се чудя дали направих правилния избор.

— Казаха ми, че много хленчите — рече сестра Карлота без следа от съчувствие. — Не го очаквах толкова бързо.

— Вървете по дяволите. — Той й обърна гръб.

Сякаш това имаше някакво значение.

— Доктор Волеску, според досието ви вие сте разполагали с двайсет и три бебета във фермата си за органи в Ротердам.

Той мълчеше.

— Но, разбира се, това е лъжа.

Мълчание.

— И — колкото и да е странно — знам, че идеята за тази лъжа не е ваша. Защото ми е известно, че вашата инсталация в действителност не е била ферма за органи. Обещали са ви да останете жив, ако го признаете, в замяна на това никога да не обсъждате истинската си дейност.

Той бавно се обърна отново — колкото да й метне един кос поглед.

— Я да видим това ваше разрешение, което преди ми пробутвахте.

Тя отново му го показа. Той го разгледа.

— Истинското ви престъпление е било, че сте продължили да работите по един научноизследователски проект и след закриването му. Тъй като сте разполагали с най-щателно обработените оплодени яйцеклетки. Вие сте завъртели ключа, който Антон е открил. Искали сте бебетата да се родят и да видите какво ще излезе от тях.

— Щом знаете всичко това, защо сте дошли при мен? Всичко, което знам, го има в документите, които сте прочели.

— Съвсем не — отрече сестра Карлота. — Признанията ви не ме интересуват, техниката ви — също. Интересувам се от бебетата.

— Всички те са мъртви — отвърна той. — Убихме ги, когато разбрахме, че ще ни разкрият. — Той я изгледа непочтително. — Да, това е детеубийство. Двайсет и три убийства. Но тъй като правителството изобщо нямаше да си признае за съществуването на тези деца, така и не ме обвиниха в престъпление. Ала Господ ме съди. Всевишният ще ми наложи обвиненията. Нали затова ли сте тук? Бог ви е издал разрешителното.

„Позволяваш си да се шегуваш с това?!“

— Искам да знам само какво успяхте да научите за тях.

— Нищо не научих — нямаше кога. Те си бяха бебета.

— Гледали сте ги близо година. Те са се развивали. Цялата работа, откакто Антон е открил ключа, е била теоретична. Вие сте наблюдавали как бебетата растат.

По лицето му бавно пропълзя усмивка.

— Значи, пак се повтаря историята с престъпленията на нацистките лекари. Вие осъждате стореното от мен, но въпреки това искате да научите резултатите от изследванията ми.

— Вие сте следили растежа им. Здравето им. Интелектуалното им развитие.

— Тъкмо възнамерявахме да започнем проследяването на интелектуалното им развитие. Проектът не беше спонсориран, разбира се, така че можехме да им осигурим само чиста, топла стая и да се грижим за основните им телесни нужди.

— Какво ще кажете тогава за телата и за двигателните им умения?

— Бяха дребни — отвърна той. — Те се раждат малки и растат бавно. До едно бяха с по-дребен ръст и по-ниско тегло от нормалното.

— Но много умни?

— Започнаха да пълзят много рано. Издаваха звуци, предхождащи речта, далеч по-рано от нормалното. Само това успяхме да узнаем. Самият аз не ги виждах особено често. Не можех да си позволя риска да ме разкрият.

— Каква беше вашата прогноза?

— Прогноза?

— Какви ги виждахте за в бъдеще?

— Мъртви. Това е бъдещето на всеки. За какво ми говорите?

— Доктор Волеску, ако те не бяха убити, какво щеше да стане с тях?

— Щяха да продължат да растат, разбира се.

— А по-късно?

— Няма по-късно. Те не спират да растат.

Тя се замисли — опитваше се да възприеме информацията.

— Точно така, сестро. Правилно ме разбрахте. Те растат бавно, но никога не престават да растат. Така действа ключът на Антон. Той отключва ума, защото мозъкът никога не престава да расте. Но всичко останало — също. Черепът продължава да се разраства и фонтанелата им никога не се затваря. Крайниците им стават все по-дълги и по-дълги.

— И когато достигнат нормален ръст…

— Няма такова нещо като нормален ръст. Има само ръст при смъртта. Не може да продължаваш вечно да растеш така. Има си причина еволюцията да вгражда ограничител в растежа на дълголетните тела. Не може да продължаваш да растеш и някой орган да не сдаде багажа на даден етап. Обикновено това е сърцето.

Онова, за което намекваше, изпълни сестра Карлота с ужас.

— А темпото на растеж? Говоря за децата? Колко време им трябва, за да достигнат нормалния за възрастта си ръст?

— Предполагам, че на два пъти наваксват в ръста — отвърна Волеску. — Първият път — непосредствено преди пубертета. После нормалните деца отново повеждат, но бавното, стабилно темпо печели, n’est-ce pas6? На двайсет години те вече са великани. А после умират, почти със сигурност преди да са навършили двайсет и пет. Можете ли да си представите колко огромни ще са тогава? Така че убийството им беше акт на милосърдие, нали разбирате.

— Съмнявам се, че някой от тях би избрал да се лиши и от жалките двайсет години живот, които сте им отнели.

— Те така и не разбраха какво им се е случило. Аз не съм изчадие. Ние ги упоихме. Те умряха в съня си, после телата бяха кремирани.

— А пубертетът? Съзряват ли полово?

— Това ние никога няма да узнаем.

Сестра Карлота стана да си върви.

— Той е оцелял, нали? — попита Волеску.

— Кой?

— Онзи, когото загубихме. Чието тяло липсваше. В огъня бяха хвърлени само двайсет и две тела — преброих ги.

— Когато се кланяте на Молох7, доктор Волеску, получавате само онези отговори, които ви дава той.

— Кажете ми какво представлява той. — Очите му гледаха алчно.

— Вие знаете, че е момче?

— Всичките бяха момчета — отвърна Волеску.

— Унищожили сте момичетата?

— Откъде според вас съм взел гените, върху които работих? Аз имплантирах собствената си променена ДНК в яйцеклетките с извлечени ядра.

— Господ да ни е на помощ — всичките ваши собствени близнаци ли бяха?

— Аз не съм изчадието, за което ме мислите — отвърна Волеску. — Съживих замразените ембриони, защото трябваше да разбера как ще се развият. Убийството им ми причини огромна мъка.

— И все пак ги убихте, за да спасите себе си.

— Беше ме страх. И тогава ми хрумна: те са само копия. Да се унищожават копия не е убийство.

— Душите и животът им са принадлежали на самите тях.

— Според вас правителството щеше ли да им позволи да живеят? Наистина ли смятате, че биха оцелели? Който и да било от тях?

— Вие не заслужавате да имате син — заяви сестра Карлота.

— Но имам, нали? — той се разсмя. — Докато вие, госпожице Карлота, вечната невеста на невидим Бог — вие колко деца имате?

— Те може и да са били копия, Волеску, но дори и мъртви струват повече от оригинала.

Той продължаваше да се смее, докато тя се отдалечаваше по коридора, но смехът му звучеше насилено. Тя знаеше, че този смях е маска, зад която се крие скръб. Но не скръбта на състраданието и дори на разкаянието. Това бе скръбта на една прокълната душа.

Бийн. Слава тебе, Господи, помисли си тя, че не познаваш баща си и никога няма да го познаваш. Ти никак не приличаш на него. Ти си много повече човек.

Подсъзнателно я глождеше едно съмнение. Убедена ли беше, че Бийн е много по-състрадателен и човечен? Или и сърцето на Бийн беше толкова студено, като на този човек? Неспособно на съпричастие? Само бездушен ум ли беше той?

А после си представи как той расте ли расте и от мъничко детенце се превръща във великан, чието тяло не може повече да поддържа живота. Това е наследството от баща ти. Това е ключът на Антон. Тя се сети за плача на Давид, когато научил за смъртта на сина си. „Сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой, Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!“8

Но той още не беше мъртъв, нали? Волеску можеше и да лъже, а можеше просто да греши. Трябваше да има някакъв начин да се предотврати това. А дори и да не съществуваше, все пак на Бийн му оставаха още много години живот. И беше важно как ще ги изживее.

Господ създава нужните му деца и ги превръща в мъже и жени, а после ги прибира от този свят, когато си поиска. За него целият живот е само един миг. Най-важното е за какво използваш този миг. И Бийн щеше да го използва добре. Беше убедена в това.

Или поне се надяваше с такъв плам, че се усещаше убедена.

12СПИСЪКЪТ

— Щом Уигин е избраният, нека го изпратим на Ерос.

— Той още не е готов за Командирското училище. Ще е преждевременно.

— Тогава трябва да се спрем на някоя от алтернативите.

— Ти решаваш.

— Ние решаваме! На какво друго да разчитаме, освен на онова, което ти ни казваш?

— Казах ти и за онези, по-големите момчета. Разполагаш със същите данни като мен.

— Всички данни ли имаме?

— Всичките ли ги искаш?

— Имаме ли данните на всички деца, постигнали резултати и оценки на такова високо ниво?

— Не.

— Защо не?

— Някои от тях са дисквалифицирани по различни причини.

— Дисквалифицирани? От кого?

— От мен?

— На какво основание?

— Например, един от тях е на границата на лудостта. Опитваме се да открием в кои структури уменията му биха могли да бъдат полезни. Но той не би понесъл тежестта на командирски пост.

— Един, значи.

— Друг в момента е подложен на оперативна корекция на физически дефект.

— Дефект, който ограничава способността му да командва?

— Ограничава способностите му да бъде обучен за командир.

— Но това ще се оправи.

— Предстои му трета операция. Ако мине добре, от него може да излезе нещо. Но, както каза и ти, няма да има време.

— Колко още деца си укрил от нас?

— Нито едно не съм укрил. Ако ме питаш колко деца просто не съм охарактеризирал пред теб като потенциални командири, отговорът е — всички. Освен онези, с чиито имена вече разполагаш.

— Ще бъда откровен. Носи се мълва за някакво съвсем малко момченце.

— Всички те са малки.

— Чуваме разни слухове за дете, в сравнение с което момчето Уигин се развива бавно.

— Всички те си имат своите силни страни.

— Има и хора, на които им се иска да ви освободят от командирския пост.

— Ако няма да ми позволяват да подбирам и обучавам тези деца както трябва, предпочитам да ме освободят, господине. Считайте го за молба.

— Значи е било глупава заплаха. Повишете ги възможно най-бързо. Но имайте предвид, че в Командирското училище ще им трябва време. Не си струва да ги обучаваш докрай, ако не им остане време и ние да ги обучим.

Димак се срещна с Граф в контролния център на бойната зала. Граф провеждаше всичките си секретни срещи тук, защото Бийн още не бе пораснал достатъчно и не можеше да се промъква през каналите. Бойните зали бяха оборудвани със собствени въздушни системи.

Дисплеят на чина на Граф показваше есе.

— Чел ли си това? „Проблеми на военните кампании между слънчеви системи, разделени от светлинни години разстояние.“

— Доста е популярна сред преподавателското тяло.

— Но не е подписана — посочи Граф. — Ти случайно да знаеш от кого е? Не, нали?

— Не, сър. Вие ли сте авторът?

— Димак, аз не съм учен и ти го знаеш. Всъщност това е написано от ученик.

— От командирското училище?

— Той учи тук.

В този миг Димак разбра защо е извикан.

— Бийн.

— Шестгодишен. Съчинението се чете като труд на учен!

— Трябваше да предположа. Той усвоява тона на стратега, когото чете в момента. Или на преводача му. Макар че не знам как така е чел Фридрих и Бюлов в оригинал — на френски и немски. Той вдишва езици и после ги издишва.

— Какво ще кажете за статията?

— Вече знаеш, че за мен е направо убийствено да опазвам ключовата информация от това момче. Щом може да напише това въз основа на сегашните си знания, какво ли щеше да стане, ако му кажехме всичко? Полковник Граф, защо не го дипломираме веднага във Военното училище. Ще го пуснем да се вихри като теоретик и ще следим какво бълва?

— Работата ни не е да намираме теоретици. И без това е твърде късно за теория.

— Просто мисля… вижте, кой би последвал едно толкова дребничко дете? Той си губи времето тук. Но когато пише, никой дори не подозира колко е дребен, нито колко е малък.

— Разбирам те, но няма да нарушаваме секретността, точка.

— Той не заплашва ли вече доста сериозно охраната?

— Мишката, която пълзи из каналите?

— Не. Според мен е твърде голям. А и вече не прави странични лицеви опори. Според мен риск за сигурността е прозрението му, че сме изпратили бойната си флотилия още преди поколения. Предполагам, че сега се чуди защо продължаваме да обучаваме деца за командири?

— От анализа на съчиненията му и от дейността, която върши — ползвайки системата като учител — според нас той си има теория. Слава Богу, тя е погрешна. Но той вярва в нея само защото не знае за ансибъла. Разбирате ли? А това е най-важното, което трябва да му кажем, нали?

— Разбира се.

— Е, виждате ли, това е единственото, което не можем да му кажем.

— Каква е неговата теория?

— Че ние събираме децата тук, за да се подготвим за война между нациите или между нациите и МФ. Далеч оттук — на Земята.

— Защо ще вземаме деца в космоса, за да се подготвим за война на Земята?

— Замислете се за минутка и ще го проумеете.

— Защото… защото, като ликвидираме формиките, сигурно ще възникне малък сухоземен конфликт. И всички талантливи командири… вече ще са на служба в МФ.

— Разбрахте ли? Не можем да оставим това дете да публикува писанията си дори в рамките на МФ. Не всеки на Земята се е отказал от верността си към групите.

— Защо тогава ме извикахте?

— Защото много искам да го използвам. Тук не водим война, но ръководим училище. Чели ли сте съчинението му за това, че е безполезно да се използват офицери като учители?

— Да. Все едно ми зашлеви шамар.

— Този път той предимно греши, защото няма как да знае колко нетрадиционно сме подхождали винаги към подбора на преподавателския състав. Но може и да е прав в нещичко. Защото системата ни за изследвания на офицерския потенциал е разработена така, че да произвежда кандидати с характеристики, присъщи на най-високопоставените офицери от времето на Второто нашествие.

— Охо…

— Разбирате ли? Някои от най-почитаните са офицери, които добре се справят в битка, но войната бе твърде кратка, че да изчистим всички дръвници. Тестваните от тях офицери са включвали точно такива хора, които той критикува в съчинението си. И затова…

— Значи, основанията му са били погрешни, но е стигнал до правилни изводи.

— Абсолютно. В резултат на това системата одобрява кретенчета като Бонсо Мадрид. Познавате офицери като него, нали? Защо тогава се изненадвате, че нашите тестове му предоставят да командва армия, макар той да няма представа какво да прави с нея? Цялата суетност и глупост на Къстър, Хукър или… по дяволите, изберете си сам един суетен и некомпетентен висш военен — това е най-често срещаният вид генерал.

— Може ли да ви цитирам?

— Ще отрека, че съм го казал. Работата е там, че Бийн изучава досиетата на всички останали ученици. Според тях той ги оценява по вярност към групите, обуславящи родословната им идентичност, както и според достойнствата им на командири.

— Според собствените му критерии за достойнства.

— Трябва да поверим на Ендър командването на армия. Оказват ни голям натиск да изпратим водещите си кандидати в Командирското училище. Но ако разжалваме някой от сегашните командири, за да наместим там Ендър, това ще предизвика брожения.

— Значи трябва да му поверим нова армия.

— Армия „Дракон“.

— Тук все още има деца, които си спомнят последната армия „Дракон“.

— Добре. Това ми харесва. Кутсузът.

— Разбирам. Искате да осигурите на Ендър летящ старт.

— Става все по-зле.

— Така си и мислех.

— Освен това няма да му предоставяме войници, които вече не са включени в списъците за размяна на техните командири.

— Утайката? Какво причиняваш на това дете?

— Ако ние ги изберем според обичайните критерии — да, това е утайката. Но не ние ще подберем армията на Ендър.

— Бийн?

— В това отношение тестовете ни са безполезни, нали? Някои от тези отпадъци са най-добрите ученици според Бийн, нали? Той изучава новобранците. Е, нека му възложим поръчка. Нареди му да реши хипотетична задача. Да състави армия само от новобранци. Нека включи и войници от списъците за размяна.

— Не мисля, че можем да го направим, без да го осведомим, че знаем за фалшивата му самоличност като учител.

— Кажи му го тогава.

— Тогава вече няма да вярва на нищо, на което се натъкне в издирванията си.

— Той нищо не е намерил — посочи Граф. — Не ни се наложи да му залагаме фалшива примамка, защото разполагахме с невярната му теория. Разбирате ли? Без значение дали си мисли, че сме му залагали капани или не, той ще продължи да се мами, а нас няма да ни заплашва нищо.

— Май разчитате на това, че психологията му ви е понятна.

— Сестра Карлота ме уверява, че той се различава от обикновения човек само в една малка област.

— Значи все пак е човек?

— Налага се да вземам решения все въз основа на нещо, Димак!

— Значи съдът все още не е решил по човешкия въпрос?

— Дай ми списък на хипотетичната армия, която Бийн би подбрал, за да го дам на Ендър.

— Той ще вложи себе си в това, знаете.

— И по-добре да го направи — иначе ще се окаже, че не е толкова умен, за колкото го мислим.

— Ами Ендър? Той готов ли е?

— Според Андерсън, да. — Граф въздъхна. — За Бийн това все още е игра, защото никаква част от бремето му все още не е легнала върху него. Но Ендър… според мен подсъзнателно той знае докъде ще доведе всичко това. Според мен вече се усеща.

— Сър, това, че вие усещате това бреме, не означава, че и той го усеща.

Граф се засмя.

— Удряте право в целта, нали!

— Бийн жадува за това, сър. Ако Ендър не го иска, защо не възложим бремето на онзи, който го иска.

— Ако Бийн го желае толкова много, това доказва, че е прекалено млад. Виж Наполеон. Или Хитлер. Да, отначало са били дръзки, но после — когато е имало нужда да са предпазливи и да се отдръпнат — са станали още по-дръзки. Патън. Цезар. Александър Велики. Винаги са се изхвърляли, но не са знаели къде да сложат край. Не, Ендър е избраният, а не Бийн. Ендър не иска да го прави, затова няма да се старае да доказва каквото и да е — просто ще го направи.

— Убеден ли сте, че не избирате командира, при когото самият вие искате да служите?

— Точно това правя — отвърна Граф. — Можете ли да се сетите за по-добър критерий?

— Работата е там, че няма как да му прехвърлите отговорността, нали знаете? Не можете да разчитате само на тестовете, защото отговорите не винаги са еднозначни. Но както и да е.

— Не мога да управлявам всичко това като машина.

— Затова не искате Бийн, нали? Защото е създаден, като машина.

— Аз не анализирам себе си, а тях.

— Значи, ако победим, кой всъщност ще спечели войната? Избраният от вас командир? Или вие, задето сте го избрал?

— Триумвиратът — задето ми се е доверил. По стар обичай. Но ако загубим…

— Е, тогава определено вие ще сте виновният.

— Тогава всички ще сме обречени. Какво ще направят? Ще ме убият ли? Или ще ме оставят да мога да обмисля последиците на своята грешка.

— Всъщност, не вие, а Ендър ще го отнесе. Той е избраният, искам да кажа. Няма да каже, че провалът е заради вас. Сам ще поеме цялата отговорност. Но не славата от победата — само вината за провала.

— Независимо дали ще спечелим или ще загубим, на детето му предстоят тежки времена.

Бийн бе извикан по време на обяд и веднага се яви в квартирата на Димак.

Откри учителя си настанен зад бюрото да чете нещо. Светлината беше нагласена така, че Бийн да не може да го прочете в полумрака.

— Сядай — покани го Димак.

Бийн подскочи и се настани на леглото на учителя, а краката му увиснаха във въздуха.

— Нека ти прочета нещо — рече Димак. — „Не съществуват укрепления, военни складове, силни позиции… Във вражеската слънчева система не може да има сухопътни маневри, защото достъпът до обитаемите планети ще бъде възможен едва след пълната победа… Линиите за доставки не са проблем, защото няма кого да защитаваме, но цената на това е, че всички запаси и артилерийско снаряжение трябва да се доставят от нашественическата флотилия… В края на краищата всички подобни флотилии — в междузвезден мащаб — извършват самоубийствени атаки предвид разширението на времето. И ако войниците все пак се върнат здрави и читави, познатите им отдавна вече няма да са между живите. Но те никога няма да се върнат и затова трябва да сме сигурни, че силите им са достатъчни за решителна битка и си струват жертвата… Войските, съставени от войници от двата пола, позволяват възможността армията да се превърне в постоянна колония и/или окупационна сила на пленената вражеска планета.“

Бийн слушаше безучастно. Беше оставил това в чина си, за да го намерят, и те го бяха намерили.

— Това си го писал ти, Бийн, но никога не си го предавал на никого.

— Не се вместваше в рамките на никоя задача.

— Май не си изненадан, че го намерихме.

— Предполагам, че редовно проверявате чиновете ни.

— Точно както и ти редовно проверяваш нашите?

Бийн усети как стомахът му се сви от страх. Значи бяха разбрали.

— Много остроумно — кръстил си фалшивата си самоличност „Граф“ с коректорски знак отпред.

Бийн не каза нищо.

— Преглеждал си досиетата на всички останали ученици. Защо?

— Исках да ги опозная. Сприятелих се с малцина.

— Но близки приятели изобщо нямаш.

— Аз съм малък, но съм по-умен от тях. Затова не се редят на опашка да ми стават приятели.

— Значи ти използваш досиетата им, за да научиш повече за тях. Защо полагаш усилия да ги разбереш?

— Някой ден аз ще командвам една от тези армии.

— Тогава ще разполагаш с достатъчно време да опознаеш войниците си.

— Не, сър — отрече Бийн. — Няма да имам никакво време.

— Защо го казваш?

— Заради начина, по който бях повишен. Уигин — също. Ние сме двамата най-добри ученици в това училище и нас ни прокарват по най-бързата процедура. Когато се сдобия с армия, няма да разполагам с много време.

— Бийн, бъди реалист. Много време ще мине, преди някой да пожелае да те последва в битка.

Бийн не каза нищо. Знаеше, че това е невярно, макар и Димак да не подозираше.

— Да видим колко струва твоят анализ. Нека ти възложа задача.

— По кой предмет?

— По никакъв предмет, Бийн. Искам да създадеш хипотетична армия. Подбери само новобранци, състави цял списък, пълен личен състав от четирийсет и един войници.

— Без ветерани?

Бийн искаше въпросът да прозвучи неутрално — просто проверяваше дали е разбрал правилата. Но Димак явно го прие като критика, че това е нечестно.

— Не, но виж какво — можеш да включваш и ветерани, определени за размяна по молба на техните командири. Така ще разполагаш и с опитни бойци.

Онези, с които командирите не можеха да работят. Някои от тях наистина бяха неудачници, но други бяха точно обратното.

— Чудесно — каза Бийн.

— Според теб колко време ще ти отнеме това?

Бийн вече беше подбрал десетина.

— Веднага ще ви изрецитирам списъка.

— Искам да го обмислиш сериозно.

— Вече го обмислих. Но първо трябва да ми отговорите на няколко въпроса. Вие казахте четирийсет и един войници, но това включва и командира.

— Добре, нека са четирийсет. Не посочвай командир.

— Имам и друг въпрос. Аз ли ще командвам тази армия?

— Можеш да го напишеш и от тази гледна точка, щом искаш.

Но проявеното от Димак нехайство подсказа на Бийн, че тази армия не е за него.

— Тази армия е за Уигин, нали?

Димак се намръщи.

— Хипотетична е.

— Определено е за Уигин — заключи Бийн. — Не можете да разжалвате някой командир, за да му направите място, затова давате на Уигин съвсем нова армия. Бас ловя, че се нарича „Дракон“.

Димак изглеждаше смаян, макар че се мъчеше да го прикрие.

— Не се тревожете — увери ги Бийн. — Ще му съставя възможно най-добрата армия според тези правила.

— Казах, че армията е хипотетична!

— Мислите ли, че няма да се сетя, когато се окажа в армията на Уигин, а всички останали са от моя списък?

— Никой не е казал, че имаме намерение да следваме списъка ти!

— Ще го следвате. Защото аз ще съм прав и вие ще го знаете — заяви Бийн. — И ви обещавам, че тази армия ще е страхотна! С Уигин, който ще ни обучава, ще сме трепач!

— Само състави хипотетичния списък и не разговаряй с никого за това. Никога.

Това бе сигнал, че е свободен, но на Бийн не му се тръгваше. Бяха дошли при него. Караха го да върши тяхната работа. Той искаше да си каже думата, докато все още го слушаха.

— Причината тази армия да е толкова добра е, че вашата система подкрепя не когото трябва. Почти половината от най-способните деца в това училище са новобранци или са в списъците за размяна, защото все още не са подчинени насилствено на гъзолизците-идиоти, на които възлагате да командват армии и взводове. Тези аутсайдери и малчугани са хората, които могат да победят. Уигин ще го разбере. И ще схване как да го използва.

— Бийн, относно някои неща не си толкова умен, колкото си мислиш!

— Напротив, умен съм, сър — възрази Бийн. — Иначе нямаше да ми възложите тази задача. Свободен ли съм? Или искате сега да ви изрецитирам списъка?

— Свободен си — каза Димак.

Може би не биваше да го провокирам, помисли си Бийн. Сега е възможно той да си поиграе със списъка ми, само за да докаже, че може. Но той не е такъв човек. А ако греша, това ще означава, че изобщо не познавам хората.

Освен това, беше хубаво да казва истината пред човек на властта.

След като малко по-късно поработи над списъка, Бийн се зарадва, че Димак не е приел глупавото му предложение да изготви списъка на място. Защото не ставаше въпрос само да посочи четирийсетте най-добри войника сред новобранците и трансферните списъци.

На Уигин му беше рано да става командир и по-големите деца трудно щяха да приемат да служат в армията на едно хлапе. Затова заличи от списъка всички по-големи от Уигин.

Така му останаха близо шейсет деца, достатъчно добри за армията. Бийн започна да ги подрежда и разбра, че е на път да допусне втора грешка. Доста от тези деца членуваха в групата от новобранци и войници, която се упражняваше с Уигин в свободното си време. Уигин познава тези деца най-добре и естествено ще ги назначи за взводни командири. Ядрото на неговата армия.

Проблемът беше, че дори да не са подходящи за водачи на взвод, Ендър би предпочел тях пред деца, които не познава. Деца като Бийн.

В този случай Уигин няма да ме избере за командир на взвод. Но той и без това няма да ме избере, нали? Прекалено съм дребен. Като ме погледне, няма да види водач.

Само за мен ли става въпрос всъщност? Дали не подкопавам този процес, само за да се сдобия с шанс да покажа какво мога?

И ако е така, какво лошо има в това? Знам какво мога, а никой друг не го схваща. Учителите ме мислят за учен. Знаят, че съм умен и вярват на преценката ми, но те не съставят тази армия за мен, а за него. Все пак трябва да им докажа на какво съм способен. И ако наистина съм един от най-добрите, ще е от полза на програмата това да се разкрие възможно най-бързо.

А после му хрумна: дали по този начин идиотите рационализират своята тъпота пред самите себе си?

— Здрасти, Бийн — поздрави Николай.

— Здрасти — отвърна Бийн, пъхна ръка зад чина си и изключи дисплея. — Кажи.

— Няма нищо за казване. Виждаш ми се мрачен.

— Просто изпълнявам една задача.

Николай се разсмя.

— Ти никога не си изглеждал толкова сериозен, докато си учиш уроците и си пишеш домашните. Обикновено им хвърляш един поглед, пописваш малко и толкова. Сега обаче си доста замислен.

— Просто допълнителна задача.

— Трудна ли е?

— Не много.

— Извинявай, че те прекъснах. Само си помислих, че нещо може и да не е наред. Да не би да си получил писмо от вкъщи?

И двамата се разсмяха. Тук писмото не беше обичайно нещо. В най-добрия на всеки шест месеца идваше по едно. А и когато пристигнеха, писмата бяха доста безлични. Някои от децата изобщо не получаваха поща. Бийн беше един от тях и Николай знаеше защо. Не беше тайна, просто само той забелязваше и единствен разпитваше за него.

— Никакви роднини ли нямаш? — попита той.

— Като гледам семействата на някои деца, може би аз съм късметлията — отвърна му Бийн и Николай се съгласи, ала после добави:

— Но не и моето. Ще ми се и ти да имаше родители като моите.

Той разказа, че бил единствено дете, но родителите му положили много усилия, за да се сдобият с него.

— Направили го с операция. Оплодили пет или шест яйцеклетки, от тях клонирали още няколко пъти най-здравите и накрая ме избрали. Израснах така, все едно щях да ставам цар — Далай Лама или някои от тоя сорт. Един ден обаче МФ каза „Той ни трябва“. Да ме пуснат беше най-трудното нещо, което някога са правили моите родители. Попитах ги — ами ако аз съм следващият Мейзър Ракъм? Едва тогава се съгласиха.

Беше се случило преди месеци, но този разговор си оставаше между тях двамата. Децата не говореха много за у дома. И Николай не говореше за семейството си с никой друг. Само с Бийн. В замяна Бийн му разказа това-онова за живота на улицата. Без много подробности, защото иначе щеше да прозвучи така, сякаш моли да го съжалят или пък се прави на много печен. Но спомена как били организирани в семейство. Разказа му за бандата на Поук, която после станала семейството на Ахил и как се бяха добрали до благотворителната кухня. После Бийн изчака да види каква част от неговата история ще започне да циркулира между учениците.

Никаква. Николай не спомена на никого и думица за това. Тогава Бийн се убеди, че Николай е ценен като приятел. Той можеше да пази тайни, без дори да го помолиш за това.

И ето го Бийн — съставя списък на тази велика армия, а Николай идва и го пита какво прави. Димак му беше наредил да не казва на никого, но Николай можеше да пази тайни. Какво ли щеше да навреди?

После Бийн се осъзна. Знанието за това по никакъв начин нямаше да помогне на Николай. Той или щеше да попадне в армия „Дракон“, или не. Ако не попаднеше, щеше да разбере, че Бийн не го е включил. Ако попаднеше, щеше да е още по-зле, защото щеше да се чуди дали Бийн не го беше включил списъка заради дружбата им, а не заради достойнствата му.

Освен това Николай не биваше да попада в армия „Дракон“. Бийн го харесваше и му се доверяваше, но Николай не беше сред най-добрите новобранци. Беше умен, пъргав, добър — но не беше нищо особено.

Освен за мен, помисли си Бийн.

— Беше писмо от твоите родители — каза Бийн. — Спрели са да ти пишат, защото харесват повече мен.

— Да бе, а Ватиканът се мести в Мека.

— Точно така, мен пък ме гласят за Полемарх.

— Няма да стане — заяви Николай. — Прекалено си висок, bicho. — Николай взе чина си. — Бийн, тази вечер не мога да ти помогна с домашните, затова не ме моли, ако обичаш. — Той се излегна на леглото си и се заигра с мисловната игра.

Бийн също се излегна. Включи дисплея си и отново подхвана борбата с имената. Ако елиминираше всички деца, които се упражняваха с Уигин, колко от добрите щяха да останат? Петнайсет ветерани от списъците за размяна. Двайсет и двама новобранци заедно с Бийн.

Защо тези новобранци не вземаха участие в упражненията с Бийн през свободното време? Ветераните вече имаха неприятности с командирите си и не смятаха да ги предизвикват още повече, затова имаше смисъл да не участват. Но тези новобранци — нямаха ли амбиции? Или бяха зубрачи и се опитваха да постигнат всичко в клас, вместо да схванат, че бойната зала бе всичко? Бийн не ги винеше за това — и на него му беше нужно време да го проумее. Толкова ли бяха уверени в собствените си способности, та смятаха, че нямат нужда от допълнителна подготовка? Или пък нагли — може би се надяваха по този начин никой да не се сети, че дължат успеха си на Ендър Уигин? Дали пък не са срамежливи и затова…

Не. Не беше възможно да отгатне мотивите им. И без това те бяха твърде комплексни. Децата бяха умни, характеристиките им бяха добри — според критериите на Бийн, не непременно според тези на учителите. Само това му беше нужно да знае. Ако предоставеше на Уигин армия без нито едно дете от онези, с които бе работил на упражненията, тогава всички в армията щяха да започнат като равни в очите му. Което означаваше, че Бийн щеше да има същия шанс като всички останали да привлече погледа му. И може би ще заслужи командването на собствен взвод. А ако не можеха да приемат дребния Бийн на такъв пост, тогава жалко за тях.

Но така в списъка оставаха трийсет и седем имена. Имаше още три места за попълване.

Той отново прегледа списъка отгоре до долу и обратно. Реши да включи Том Лудата глава — ветеран с незавидното досие на най-разменян войник в историята на играта, когото не бяха „простудили“ и изпратили у дома. Засега. Работата беше там, че Том Лудата глава наистина беше добър. Но не търпеше да го командва някой глупав и нечестен. И когато му писнеше, наистина откачаше. Крещеше, хвърляше разни неща, веднъж беше разкъсал чаршафите на всичките легла в спалното, друг път бе написал съобщение какъв идиот бил неговият командир и го беше разпратил на всички ученици в училището. Неколцина успяха да го получат, преди да го прихванат учителите, и казаха, че по-готино нещо не са чели. Том лудата глава. Може би щеше да е слабо звено. Или просто чакаше правилния командир. Взе го.

Включи и едно момиче на име Ву, която — разбира се — всички наричаха Ууу и даже „Ухууу“. Беше блестяща ученичка, абсолютен убиец в аркадните игри, но отказваше да стане взводен командир. Винаги щом командирите й я поканеха, тя неизменно кандидатстваше в списъка за размяна и отказваше да се бие, докато не я включат. Странно. Бийн нямаше представа защо го прави — учителите също бяха озадачени. В тестовете й нищо не подсказваше защо. Какво пък, помисли си Бийн, ще я взема.

Последното място.

Той написа името на Николай.

Услуга ли му правя? Той не е лош, просто е малко по-бавен от тези деца, малко по-мек. Ще му бъде трудно. А ако го изключат, няма да има нищо против. Ще се старае максимално, в която и армия да го изпратят.

И все пак… Армия „Дракон“ щеше да стане легенда. И то не само тук, във Военното училище. Тези деца щяха да станат лидери в МФ. Или поне някъде. И щяха да разказват истории от времето, когато са били в армия „Дракон“ под командата на великия Ендър Уигин. А ако включа Николай, тогава, макар да не е най-добрия войник — всъщност е най-мудният — той все пак ще е вътре. И някой ден ще разказва тези истории както всички други, които съм включил. А и не е лош. Няма да се посрами. Нито да разочарова армията. Ще се справи. Така че — защо не?

Пък и аз самият искам той да бъде с мен. Той е единственият, с когото някога съм разговарял. За лични неща. Единственият, който знае името на Поук. Искам го. А в списъка има свободно място.

Бийн отново прегледа списъка. После подреди имената по азбучен ред и го изпрати на Димак.

На другата сутрин Бийн, Николай и още три деца от новобранската им група бяха назначени в армия „Дракон“. Месеци преди да им дойде редът да ги повишат във войници. Децата, които не бяха избрани, им завиждаха, после се почувстваха обидени, а накрая направо побесняха. „Правят ли изобщо бойни костюми с такива размери?!“

Въпросът беше добър. А отговорът беше „не, не правят“. Цветовете на армия „Дракон“ бяха сиво-оранжево-сиво. Той като войниците при постъпване обикновено бяха много по-възрастни от Бийн, се наложи да му ушият боен костюм по поръчка и не го ушиха особено добре. Костюмите се произвеждаха в космоса и никой не разполагаше с нужните уреди за първокласно прекрояване.

Когато най-сетне му го нагодиха по мярка, Бийн отиде в спалното помещение на армия „Дракон“, облечен с бойния костюм. Тъй като толкова дълго му го бяха прекроявали, той пристигна последен. Уигин се появи на вратата тъкмо когато влизаше Бийн.

— Давай — подкани го Уигин.

За първи път Уигин му проговаряше и, доколкото знаеше Бийн, за първи път изобщо го забелязваше. Бийн така съвършено бе прикривал увлечението си по Уигин, че се бе успял да остане незабелязан.

Уигин го последва в стаята. Бийн пое по коридора между леглата към дъното на стаята, където винаги спяха по-младите войници. Докато минаваше, огледа другите деца и забеляза как те се взират в него със смесица от ужас и насмешка. В толкова слаба армия ли ги бяха изпратили, че и това дребосъче тук служеше в нея?

Зад него Уигин подхвана първата си реч. С уверен глас, достатъчно висок, но без да крещи, без да нервничи.

— Аз съм Ендър Уигин и съм ваш командир. Леглата ще бъдат заети по старшинство.

Някои от новобранците изпъшкаха.

— Ветераните — в дъното на стаята, новите войници — отпред.

Пъшкането спря. Това беше точно обратното на обичайното разпределение. Уигин вече подриваше съществуващия ред. Винаги, когато влезеше в спалното, най-близо до него щяха да са новите деца. Вместо да се губят в суматохата, те винаги щяха да привличат вниманието му.

Бийн се обърна и тръгна обратно към предната част на стаята. Все още беше най-малкият ученик във Военното училище, но петима войници бяха пристигнали съвсем скоро в орбиталната станция, затова бяха разположени най-близо до вратата. Бийн получи горно легло срещу Николай, който му беше равен по старшинство — нали идваха от една група.

Бийн се покатери на леглото си — костюмът му пречеше — и постави длан до шкафа. Нищо не се случи.

— Тези от вас, които за първи път са в армия — обади се Уигин — отворете шкафа ръчно. Ключалки няма. Тук няма нищо лично.

Бийн с мъка свали костюма си, за да го прибере в шкафа.

Уигин тръгна между леглата, за да провери дали старшинството е спазено. После притича в предната част на стаята.

— Добре, всички да си облекат бойните костюми. Отиваме да се упражняваме.

Бийн го погледна крайно вбесен. Уигин ме видя, когато започнах да се събличам. Защо не ми предложи да сваля проклетото облекло?

— Ние сме включени в сутрешното разписание — продължи Уигин. — След закуска — веднага на упражнения. Официално между закуската и упражненията имате свободен час. Ще видим какво ще се случи, след като разбера доколко ви бива.

Истината беше, че Бийн се почувства като идиот. Разбира се, че Уигин веднага щеше да започне с упражненията. Нямаше нужда от предупреждение да не си сваля костюма. Трябваше да се досети.

Той хвърли частите от костюма си на пода и се плъзна по рамката на леглото. Много от другите деца разговаряха, замеряха се с дрехи, играеха с оръжията си. Бийн се опита да облече прекроения костюм, но не успя да разбере как се борави с всичките сложни закопчалки. Наложи се да съблече някои части и да ги разгледа, за да види как съвпадат. Най-сетне се предаде, съблече всичко и започна да го подрежда на пода.

Уигин равнодушно погледна часовника си. Очевидно не можеше да чака повече от три минути.

— Добре, всички веднага навън! Тръгвай!

— Но аз съм гол! — оплака се едно момче — Ануар от Еквадор, дете на египетски емигранти. Досието му се изниза в ума на Бийн.

— Следващия път се обличай по-бързо — отвърна Уигин.

И Бийн беше гол. Нещо повече, Уигин стоеше там и го гледаше как се бори с костюма. Можеше да му помогне. Можеше да го изчака. В какво се забъркваше Бийн?

— Три минути от първото повикване до излизането през вратата — това е правилото тази седмица — рече Уигин. — Следващата ще е две минути. По-живо!

В коридора децата, които бяха в почивка или отиваха на занятия, спираха да наблюдават парада от непознати униформи на Армия „Дракон“.

Едно беше сигурно. Бийн трябваше да упражнява обличането на прекроения костюм, ако не искаше да търчи гол по коридорите. И щом Уигин не му бе направил отстъпка първия ден — въпреки че току-що получената униформа на Бийн беше очевидно нередовна — значи изобщо нямаше смисъл да го моли за специални услуги.

Сам избрах да се включа в тази армия, напомни си Бийн, докато тичаше по коридора и се опитваше да не разсипе частите от бойния си костюм по пода.