Сянката на Ендър

13АРМИЯ „ДРАКОН“

— Трябва ми достъп до генетичната информация на Бийн — заяви сестра Карлота.

— Това не е ваша работа — отказа й Граф.

— Аз пък си мислех, че това разрешително може да ми отвори всички врати.

— Ние изобретихме специална нова категория на секретност, наречена „Забранено за сестра Карлота“. Не искаме да споделяте данните за генетичната информация на Бийн с никого. Намислили сте да я предадете в чужди ръце, нали?

— Само за да проведа един тест. Значи… вие ще го проведете вместо мен. Искам сравнение между ДНК на Бийн и Волеску.

— Нали вие ми казахте, че Волеску бил източникът на клонираната ДНК.

— Мисля за това, откакто ви го казах, полковник Граф… И знаете ли какво? Бийн изобщо не прилича на Волеску. Не виждам и как като порасне, би заприличал на него.

— Може би изглежда различно и заради нееднаквото темпо на растеж.

— Може би. Но е възможно и Волеску да лъже. Той е суетен.

— За всичко ли да лъже?

— За какво ли не. За бащинството — съвсем вероятно. Освен това, ако лъже и за…

— Тогава може би прогнозата за бъдещето на Бийн не е толкова мрачна? Не предполагате ли, че вече сме проверили всичко с нашите генетици? Точно за това Волеску не лъже. Ключът на Антон най-вероятно ще въздейства по описания ви начин.

— Моля ви. Проведете теста и ми съобщете резултатите.

— Защото не ви се иска Бийн да излезе син на Волеску ли?

— Не желая Бийн да се окаже близнак на Волеску. Нито пък вие го искате, според мен.

— Улучихте. Но трябва да ви кажа, че момчето наистина си има склонност към суета.

— Когато си надарен колкото Бийн, точната самопреценка изглежда на другите като суета.

— Да, но той не е длъжен да ни я натрапва, нали?

— Охо… Нечие его е било наранено?

— Не моето. Засега. Но егото на един от учителите му е малко понатъртено.

— Май вече не твърдите, че съм фалшифицирала резултатите му от тестовете.

— Да, сестра Карлота, вие излязохте права. Той заслужава да бъде тук. Както и… Е, нека кажем само, че след толкова години на издирвания най-сетне сте ударили джакпота.

— Това е джакпот за цялото човечество.

— Казах само, че заслужава да бъде тук, не че тъкмо той ще ни доведе до победата. Що се отнася до този, последният, колелото все още се върти. И аз съм заложил парите си на друго число.

Изкачването на стълби с боен костюм в ръце не беше практично, затова Уигин накара облечените да тичат нагоре-надолу по коридора и да се потят, докато Бийн и останалите голи или полуоблечени деца не се облекат. Николай помогна на Бийн да закопчае костюма. За Бийн беше унизително, че има нужда от помощ, но щеше да е още по-зле, ако излезе последен — гадното ситно дребосъче, което бави всички. С помощта на Николай той успя да не приключи последен.

— Благодаря.

— Моля, моля.

Мигове по-късно те изкачваха стълбите към нивото на бойната зала. Уигин ги заведе до горната врата — онази, която се отваряше в средата на бойната зала и през която се влизаше в истинските битки. Отстрани, в тавана и пода бяха монтирани скоби, за да могат учениците да се залюлеят и да се хвърлят в безтегловното пространство. Разправяха, че в бойната зала гравитацията била ниска, защото е разположена най-близо до центъра на станцията, но Бийн вече бе разбрал, че в това няма нищо вярно. Ако случаят беше такъв, тогава на вратите щеше да въздейства центробежна сила и да се отчита явното присъствие на ефекта на Кориолис. Вместо това в бойните зали гравитацията бе абсолютно нулева. За Бийн това означаваше, че МФ разполага със съоръжение, което или блокира силата на тежестта, или по-вероятно произвежда фалшива гравитация, идеално изчислена така, че да противостои на ефекта на Кориолис и на центробежната сила в бойната зала. Въздействието на тази гравитация започваше непосредствено от вратата. Технологията беше невероятна — в МФ никога не я обсъждаха, поне не и в литературата, достъпна за учениците във Военното училище — и се пазеше в тайна от Земята.

В коридора Уигин ги строи в четири колони и им заповяда да подскочат и да се хванат за скобите на тавана, за да се отблъснат преди влизане в залата.

— Сборен пункт — при отсрещната стена, все едно атакувате вратата на противника.

За ветераните тези думи означаваха нещо. На новобранците, които никога не бяха участвали в битка — и по тази причина не бяха влизали през горната врата — това нищо не им говореше.

— Когато отворя вратата, се втурвате към нея и влизате по четирима — по една група в секунда.

Уигин говореше зад гърба на групата. С куката си — регулатор, прикрепен към вътрешната страна на китката му, чиято извивка прилягаше към лявата длан — той накара съвсем плътната на вид врата да изчезне.

— Тръгни! — първите четирима се втурнаха към вратата. — Тръгни! — следващата група се затича, преди първата да е достигнала вратата. Колебанието означаваше някой да връхлети върху тебе изотзад. — Тръгни! — Първите четирима се хванаха за скобите, залюляха се непохватно и се разлетяха в различни посоки. — Тръгни! — следващите групи се учеха, или поне се опитваха да се учат, от непохватността на предишните. — Тръгни!

Бийн бе на края на колоната, в последната група. Уигин положи длан на рамото му.

— Ако искаш, можеш да използваш страничната скоба.

Така, значи, помисли си Бийн. Сега пък реши да се държиш с мен като със сополанко. Не защото недодяланият боен костюм ми стои като торба, а защото съм нисък.

— Дръж си я за теб! — сопна му се той.

— Тръгни!

Бийн тичаше наравно с останалите трима, макар това да означаваше, че трябва да помпа дробовете си с въздух един и половина пъти по-бързо от нормалното. Щом стигна до вратата, той премина в летящ скок, докосна в полет скобата на тавана и влетя в стаята, като се въртеше безпомощно в три посоки едновременно. Гадеше му се.

Но той не бе очаквал да се справи по-добре и вместо да се съпротивява на въртенето, се постара да се успокои и направи упражнението си против повръщане. Отпусна се, докато се приближаваше към стената, и се подготви за удара. Не се приземи до някоя от скобите, но дори и да беше така, лицето му не бе обърнато към стената — нямаше да се залови за нищо. Затова пак се оттласна — този път летеше малко по-стабилно и накрая кацна до тавана, близо до задната стена. По-малко време му отне да се плъзне до долу, където се събираха другите, строени в редица под средната врата на задната стена — противниковата врата.

Уигин прелетя спокойно през залата. Той имаше кука и по време на занятията можеше да маневрира във въздуха така, както войниците не можеха. По време на битка обаче куката беше безполезна, затова командирите трябваше да внимават да не развиват зависимост към допълнителния контрол, осигуряван от нея. Бийн с одобрение забеляза, че Уигин май изобщо не я използваше. Ендър влетя странично, залови се за една скоба на пода на около десет крачки от задната стена и увисна във въздуха. С главата надолу.

После впери поглед в едно момче и попита:

— Защо стоиш с главата надолу, войнико?

Някои войници веднага се заобръщаха с краката нагоре.

— Мирно! — изрева Уигин. Всякакво движение секна. — Защо си с главата надолу, попитах!

Бийн се изненада, че войникът не отговори. Дали не бе забравил как постъпи учителят в совалката на път за насам? Умишлената дезориентация? Или това го правеше само Димак?

— Попитах защо всеки от вас е вирнал крака във въздуха и е провесил глава към земята!

Уигин не гледаше конкретно Бийн, а точно на този въпрос Бийн не искаше да отговаря. Нямаше гаранция кой от верните отговори очаква да чуе Уигин, така че защо да си отваря устата, само за да го накарат да млъкне?

Едно дете на име Шейм — съкратено от Шеймъс — най-сетне отговори.

— Сър, това бе стойката, която бяхме заели, преди да влезем през портала. — Добре се досети, помисли си Бийн. По-добре, отколкото жалкия аргумент, че при нулева гравитация нямало „горе“ и „долу“.

— Е, и какво от това? Има ли значение каква е била гравитацията в коридора! В коридора ли ще се сражаваме? Тук има ли гравитация?

„Не, сър“ — измърмориха всички.

— Отсега нататък, минете ли веднъж през портала, забравете за гравитацията. Старата гравитация я няма, изпарила се е. Ясно ли е? Независимо каква е гравитацията преди влизането ви тук, запомнете едно — вратата на противника е надолу. Краката ви сочат към противниковата врата. „Нагоре“ е към вашата собствена врата. Север е нататък — той посочи към някогашния таван — юг е нататък, изток е насам, а запад… накъде е запад?

Те посочиха.

— Това и очаквах — заяви Уигин. — Единственият процес, който сте усвоили добре, е физиологическият и единствената причина да го усвоите добре, е, че можете да тренирате в тоалетната.

Бийн наблюдаваше развеселен. Значи Уигин бе възприел школата за основно обучение „Толкова сте тъпи, че трябва аз да ви бърша задниците“. Е, може би бе необходимо като един от ритуалите на обучението. Страшна досада, но… такъв бе изборът на командира.

Уигин мярна Бийн, но очите му продължаваха да шарят насам-натам.

— Що за цирк наблюдавах тук?! Това ли наричате строй? Това ли наричате полет? Сега всички се отблъснете и се стройте на тавана! Готови! Тръгни!

Бийн знаеше къде се крие капанът и отскочи към стената, през която бяха влезли, още преди Уигин да е завършил изречението си. Повечето войници също бяха схванали къде е уловката, но доста отскочиха в неправилната посока — онази, която Уигин бе нарекъл „север“, а не определената от него като „нагоре“. Този път Бийн кацна до една скоба и се залови за нея с изненадваща лекота. Беше го правил и преди — като новобранец — по време на упражненията в бойната зала. Но понеже бе твърде дребен в сравнение с другите, за него беше много по-вероятно да се приземи точно там, където наблизо няма скоба. Късите ръце определено бяха пречка в бойната зала. При кратките придвижвания той можеше да се прицели в някоя скоба и да улучи мястото. Но когато се налагаше да прекосява цялата зала, беше почти безнадеждно. Затова бе хубаво, че поне този път не изглеждаше като глупак. Всъщност, тъй като бе отскочил първи, той пристигна преди другите.

Бийн се обърна и започна да наблюдава как провалилите се предприемат дългия и срамен втори скок, за да се присъединят към армията. Малко се изненада от това кои се оказаха неуспелите. Невниманието може да направи на маймуни всички ни, помисли си той.

Уигин пак го наблюдаваше, но този път не го удостои само с мимолетен поглед.

— Ти! — посочи го той. — Накъде е надолу?

Това не го ли минахме току-що?

— Към вратата на противника.

— Как се казваш, момче?

Хайде де, наистина ли Уигин не знаеше кой е дребосъкът с най-високи резултати в цялото училище? Е, щом ще си играем на лошия сержант и злочестия редник, по-добре да следвам сценария.

— Редник Бийн, сър.

— Бобче, значи? Заради ръста ли ти викат така или заради големината на мозъка ти?

Някои от другите войници се позасмяха, но не бяха много. Значи до другите славата на Бийн бе достигнала. За тях вече не беше смешно колко е дребен, а само срамно, че един фъстък изкарва отлични резултати на тестовете (някои от задачите във въпросните тестове те изобщо не можеха да проумеят).

— И така, Бийн, съвсем точно схващаш нещата. — Уигин се обърна към цялата група с лекция на тема как влизането през вратата с краката напред те превръща в много по-малка мишена за изстрелите на противника. — Така врагът по-трудно ще ви уцели. Кажете ми сега, какво става, когато те замразят?

— Не можеш да се движиш — обади се едно момче.

— Да си замразен означава точно това — съгласи се Уигин. — Но какво става с теб?

Според Бийн, Уигин не бе формулирал много ясно въпроса. Нямаше смисъл да се протака агонията, докато и останалите го схванат. Затова отговори:

— Продължаваш да се движиш в посоката, по която си поел при влизането. Със скоростта, с която си се движил, когато са замразили.

— Вярно — рече Уигин. — Вие петимата на опашката, тръгни! — Посочените петима войници се спогледаха толкова продължително, преди да решат кои петима има предвид той, че Уигин улучи всичките и ги замрази на място. По време на упражненията ефектът от замразяването траеше няколко минути, освен ако командирът не ги размразеше по-рано с куката си.

— Следващите петима — тръгни!

Седем деца веднага се размърдаха — нямаше време за броене. Уигин ги уцели също толкова бързо, колкото и предните, но тъй като вече бяха полетели, те продължиха да се движат с голяма скорост към съответните стени.

Първите петима се рееха във въздуха близо до мястото, където ги бяха замразили.

— Погледнете тези така наречени войници. Техният командир им нареди да тръгнат, а вижте ги сега. Не само че са замразени, а са замразени тук, където могат да се пречкат. Докато другите, които тръгнаха, когато им бе заповядано, са пак замразени, но са там — долу. Препречили са коридорите на противника и са закрили зрителното му поле. Надявам се поне петима от вас да са разбрали поуката от тази маневра.

Всички го разбираме, Уигин. Тук, във военното училище, не вкарват тъпаци. Не е като да не съм ти подбрал най-добрата възможна армия.

— И Бийн несъмнено е един от тях. Нали, Бийн?

Бийн направо не можеше да повярва, че Уигин отново го нарочва.

Само защото съм малък, той ме използва, за да засрамва другите. Дребосъците знаят отговорите, вие защо не ги знаете, дангалаци?

Но Уигин все още не разбира. Той смята, че са му дали армия от некомпетентни новобранци и отхвърлени от другите армии войници. Още не е имал шанс да проумее, че всъщност разполага с елитна войска. Затова ме мисли за най-смешния от цялата тази жалка пасмина. Разбра, че аз не съм идиот, но все още смята другите за такива.

Уигин продължаваше да го гледа. А, да, той бе задал въпрос.

— Тъй вярно, сър — отговори Бийн.

— И така, каква е поуката?

Изтърси му точно онова, което той току-що бе казал.

— Когато ти се заповядат да тръгнеш, тръгни незабавно, така че, ако те замразят, да се изтеглиш настрани, вместо да пречиш на операциите на собствената си армия.

— Отлично. Все пак имам един войник, който може да преценява нещата.

Бийн бе отвратен. Това ли бе командирът, който трябваше да превърне „Дракон“ в легендарна армия? Предполагаше се, че Уигин е алфата и омегата на Военното училище, а сега — какво? Превръща ме в черната овца. Уигин дори не е погледнал резултатите ни, не е обсъдил своите войници с учителите. Ако беше така, щеше да е разбрал, че аз съм най-умното дете в училището. Всички други го знаят. Затова се гледат сконфузено. Уигин разкрива собственото си невежество.

Бийн улови как Уигин отбеляза отвращението на войниците си. Само примигна с очи — но може би командирът най-сетне бе проумял, че неговият ход „Да направим за смях дребосъка“ рикошира върху него. Защото най-сетне се залови да ги обучава. Научи ги как да коленичат във въздуха, дори как да замразят собствените си крака, за да не мърдат, и после да стрелят между коленете си, докато се спускат към врага. Така краката се превръщаха в щит — поемаха противниковия огън и им позволяваха да водят по-продължителна открита стрелба. Добра тактика — Бийн най-сетне започна да схваща защо Уигин може би в края на краищата не е пълен провал като командир.

Щом схванаха смисъла, Уигин размрази себе си и всички войници, които беше замразил по време на демонстрацията.

— И така — рече той, — накъде е противниковата врата?

— Надолу! — отвърнаха те в хор.

— А в какво положение тръгваме в нападение?

О, ясно, помисли си Бийн — как ли пък не бихме могли да дадем хорово обяснение! Единственият начин беше да се демонстрира — затова Бийн се отблъсна от стената и полетя напред, като стреляше между краката си в движение. Не го изпълни идеално — малко се въртеше в полет — но, общо взето, се справи добре в първия си истински опит да изпълни маневрата.

Чу как над него Уигин крещи на другите:

— Бийн ли е единственият, който може да го направи?

Когато Бийн се улови за срещуположната стена, цялата армия вече го следваше и крещеше, сякаш се беше втурнала в атака. Само Уигин остана до тавана. Бийн забеляза развеселен, че командирът стои там, ориентиран по същия начин като в коридора — с глава „на север“, бившето „нагоре“. Може и да знаеш теорията по вода, но на практика бе трудно да се отърсиш от старото, основаващо се върху гравитацията мислене. Бийн умишлено се бе ориентирал странично, с глава на запад. Войниците до него последваха примера му. Дори да бе забелязал, Уигин не се издаде.

— А сега всички се върнете. Докато идвате, стреляйте по мен!

Бойният му костюм незабавно светна — четирийсет лъча бяха насочени нататък, докато цялата му армия летеше към него и стреляше с всичка сила.

— Опа! — възкликна Уигин, когато стигнаха. — Уцелихте ме.

Повечето се разсмяха.

— И така, за какво могат да ви послужат краката в едно сражение?

За нищо, отвърнаха някои от момчетата.

— Бийн не смята така — рече Уигин.

Значи дори и сега не иска да ме остави на мира. Е, какво иска да чуе той? Някой смънка „За щит“, но Уигин го пропусна покрай ушите си — значи имаше предвид нещо друго.

— С тях най-добре се отблъскваме от стените — предположи Бийн.

— Правилно — съгласи се Уигин.

— Стига — отблъскването от стени е движение, а не сражение! — възрази Том Лудата глава. Неколцина други за-мърмориха одобрително.

О, добре, значи се започва, помисли си Бийн. Том Лудата глава подхваща безсмислена свада с командира, който му се ядосва и…

Но Уигин не се обиди от забележката на Том. Само го поправи внимателно:

— Без движение няма сражение. А сега, със замразени в това положение крака, можеш ли да се отблъскваш от стените?

Бийн нямаше представа. Както и всички останали.

— Бийн? — попита Уигин. Много ясно.

— Никога не съм опитвал — отвърна Бийн. — Но може би, ако човек застане с лице към стената и се присвие в кръста…

— Да, ама не. Погледнете ме. Аз съм с гръб към стената и краката ми са замразени. И тъй като съм присвил колене, ходилата ми са срещу стената. Обикновено, когато се отблъсква, човек трябва да се отблъсне надолу, така че да изопне тялото си назад като шушулка зелен боб, така ли е?

Групата се разсмя. За пръв път Бийн осъзна, че Уигин не беше глупав, задето накара цялата армия да се смее на дребосъка. Може би той много добре знаеше, че Бийн е най-умното дете, и бе решил да насочи към него цялата омраза на другите вместо към себе си. Целият този сеанс гарантираше, че останалите няма да видят нищо лошо в подигравките за сметка на Бийн и ще го презират, въпреки че е умен.

Велика система, Уигин. Съсипи шансовете на най-добрия си войник. Погрижи се никой да не го уважава.

Ала по-важно беше да научи онова, което им преподаваше Уигин, а не да се вкисва заради начина му на преподаване. И затова Бийн съсредоточено наблюдаваше как Уигин демонстрира отблъскване със замразени крака от стената. Забеляза, че командирът умишлено се завъртя. Така щеше да му е по-трудно да стреля в полет, но и на отдалечения противник щеше да му е много мъчно да фокусира лъча върху която и да било негова част достатъчно дълго, че да го порази.

Може да ме е яд, но това не означава, че не мога да се уча.

Тренировката беше дълга и изтощителна — отново и отново тренираха придобитите умения. Бийн забеляза, че Уигин не желае да ги остави да изучават всяка техника отделно. Трябваше да изпълняват всичко наведнъж и да го превърнат в гладко, съгласувано движение. Като танц, помисли си Бийн. Не се учиш първо да стреляш, после да се отблъскваш и накрая да добавяш контролирано въртеливо движение — учиш се как да се оттласкваш-стреляш-въртиш.

Най-после — до един подгизнали от пот, изтощени и развълнувани, че са научили неща, които не бяха чували никой друг да изпълнява — Уигин ги събра при долната врата и обяви, че през свободното време пак ще тренират.

— И не ми обяснявайте, че свободното време трябвало да бъде свободно. Това много добре го знам. Свободни сте да правите каквото искате. Но аз ви каня да посетите една допълнителна, доброволна тренировка.

Те се разсмяха. Групата се състоеше изцяло от деца, които преди бяха избрали да не посещават извънредните занятия в бойната зала с Уигин и сега той им даваше да разберат, че очаква от тях да променят приоритетите си. Но те нямаха нищо против. Тази сутрин бяха разбрали, че когато Уигин провежда упражнения, всяка секунда е от полза. Не можеха да си позволят да пропуснат нито една тренировка — щяха да изостанат значително. Уигин щеше да им отнеме свободното време. Но дори и Том Лудата глава не го оспорваше.

Бийн обаче знаеше, че трябва още сега да промени отношенията си с Уигин — иначе нямаше да има никакъв шанс да стане ръководител. След като Уигин вече беше пренасочил омразата на другите деца към малкия мухльо, Бийн трудно щеше се издигне във военната йерархия — ако другите деца го презираха, кой ли би го последвал?

Затова Бийн изчака Уигин в коридора, след като останалите си тръгнаха.

— Здрасти, Бийн — рече Уигин.

— Здрасти, Ендър — отвърна Бийн. Дали Уигин улови сарказма в начина, по който Бийн произнесе името му? Затова ли се забави малко с отговора?

— Сър — напомни тихичко Уигин.

Ох, стига с тия простотии.

— Ясно ми е какви ги въртиш, Ендър, сър, и те предупреждавам.

— Предупреждаваш ли ме?

— Мога да бъда най-добрият войник в армията ти, не си прави шегички с мен.

— Или какво?

— Или ще стана най-лошият. Или едното, или другото. — Не че Бийн очакваше Уигин да го разбере. Да проумее, че Бийн му е от полза само ако има доверието и уважението на Уигин — иначе щеше да остане само безполезното дребосъче. Уигин сигурно щеше да си помисли, че Бийн заплашва да му мъти водата, ако не бъде използван. И може би наистина е така — мъничко.

— А какво искаш? — попита Уигин. — Обич и целувки ли?

Ще го кажа направо, ще изложа мисълта си съвършено просто — така няма да се преструва, че не разбира.

— Искам взвод.

Уигин се приближи до Бийн и го изгледа отвисоко. Но за Бийн това, че Уигин не се беше изсмял в отговор, бе добър знак.

— И защо трябва да получиш взвод?

— Защото знам какво да правя с него.

— Да знаеш какво да правиш с един взвод е лесна работа. Трудното е да накараш и войниците да го направят. Защо ще му е притрябвало на някой войник да следва пръдльо като теб?

Уигин подходи директно към същността на проблема. Но злобният му тон не допадна на Бийн.

— Научавам, че и на теб са викали така. Чувам и че Бонсо Мадрид все още те нарича с това име.

Уигин не налапа стръвта.

— Зададох ти въпрос, войнико.

— Ще заслужа уважението на другите, сър, ако не ми попречиш.

За негова изненада Уигин се ухили.

— Аз ти помагам.

— По най-дяволския начин.

— Никой не би те забелязал освен от съжаление към малкото дете. Но аз се погрижих днес всички да те забележат.

Трябваше да прегледаш характеристиките, Уигин. Ти си единственият, който все още не знае кой съм.

— Те ще следят всяка твоя стъпка — продължи Уигин. — Ако искаш да заслужиш уважението им, трябва вече да бъдеш безукорен във всичко.

— Затова нямам дори възможност да се науча, преди да ми пишат оценка. — Така се развива талантът.

— Горкото детенце. Никой не се отнася справедливо към него.

Престорената тъпота на Уигин вбесяваше Бийн. Ти си по-умен, отколкото ми се правиш, Уигин!

Щом забеляза, че Бийн е ядосан, Уигин се пресегна и го избута, докато гърбът му не опря плътно в стената.

— Ще ти кажа как можеш да получиш взвод. Докажи ми, че знаеш какво трябва да правиш като войник. Докажи ми, че знаеш как да използваш другите войници. И след това ми докажи, че някой иска те последва в битката. Но не и преди това!

Бийн не обръщаше внимание на притискащата го ръка. Много повече бе нужно, за да го усмири човек психически.

— Това е справедливо — съгласи се той. — Ако си удържиш на думата, само след месец ще бъда взводен.

Сега бе ред на Уигин да се ядоса. Той се пресегна, сграбчи Бийн за платката на бойния костюм, вдигна го и го подпря в стената, така че сега се гледаха очи в очи.

— Щом кажа, че ще направя нещо по даден начин, Бийн, аз наистина ще го направя само по този начин.

Бийн му се усмихна. При тази ниска гравитация по високите нива, за да вдигнеш едно дете, не се изискваше кой знае каква сила. А и Уигин не беше побойник. Реална заплаха не съществуваше.

Уигин го пусна. Бийн се плъзна бавно по стената, приземи се на крака, отскочи леко и пак кацна. Уигин отиде при пръта и се пусна надолу. Бийн бе спечелил сблъсъка — бе успял да влезе под кожата на Уигин. Освен това Уигин знаеше, че не е овладял особено добре ситуацията. Нямаше да го забрави. Всъщност, тъкмо Уигин бе загубил малко от уважението на другите към себе си — той го знаеше и щеше да се опита да си го върне.

За разлика от тебе, Уигин, аз наистина давам на другия шанс да научи какво да прави, преди да настоявам за съвършенство. Днес ти ме прецака, но утре и вдругиден ще ти дам възможност да се поправиш.

Ала когато Бийн стигна до пръта и се пресегна да го хване, забеляза, че ръцете му треперят и хватката му е твърде слаба. Наложи се да се облегне на пръта, докато се поуспокои.

Срещата очи в очи с Уигин… победата май не беше на негова страна. Може би дори беше глупаво, че постъпи така. Уигин го беше обидил с жлъчните си забележки, с подигравките. Бийн изучаваше Уигин като предмет на своята лична теология — а днес откри, че през цялото това време той дори не е и подозирал за съществуването на Бийн. Всички сравняваха Бийн с Уигин — но очевидно Уигин не беше чувал нищо за това, или не го интересуваше. Той се бе държал с Бийн като с нищожество. След като през последната година Бийн бе положил такива усилия, за да заслужи уважение, за него никак не беше леко да се превърне отново в нищожество. Това пробуди у него чувства, които си мислеше, че е изоставил в Ротердам. Болезненият страх от неизбежната смърт. Макар да знаеше, че тук никой не би вдигнал ръка срещу него, той си спомни как бе на ръба на гибелта, когато отиде при Поук и й повери живота си.

Това ли направих отново? Когато сам се включих в този списък, аз предадох бъдещето си в ръцете на това момче. Разчитах, че и той ще види в мен онова, което виждам аз. Но той, разбира се, не можа. Трябва да му дам време.

Ако имаше време. Защото учителите вече действаха бързо и Бийн може би не разполагаше с още една година престой в тази армия, за да се докаже на Уигин.

14БРАТЯ

— Донесохте ли ми резултатите?

— Доста са интересни. Волеску е лъгал. Донякъде.

— Надявам се, че ще уточните.

— Основата на генетичните изменения у Бийн не е клонинг на Волеску. Но двамата са кръвно свързани. Волеску определено не е баща на Бийн. Но почти със сигурност му се пада получичо, или братовчед на баща му едновременно по бащина и майчина линия — деца на братя, женени за две сестри. Надявам се Волеску да има полубрат или първи братовчед по бащина и майчина линия едновременно, защото подобен мъж е единственият възможен баща на оплодената яйцеклетка, обработена от него. Предполагам, че разполагате със списък на роднините на Волеску?

— На процеса не ни бяха необходими роднини. А и майката на Волеску не е била омъжена. Той носи нейното име.

— Значи бащата на Волеску е имал някъде и друго дете, само че вие не знаете името му. А аз си мислех, че знаете всичко.

— Знаем всичко, което според нас си струваше да се знае. Разликата е решаваща. Просто не сме търсили бащата на Волеску. Той не е виновен за нищо съществено. Не можем да проучваме всеки.

— И още нещо. Щом знаете всичко, което си струва да се знае, навярно можете да ми кажете защо едно добре известно ви сакато момче е било преместено от училището, в което го настаних?

— О, той ли… Когато изведнъж спряхте да ни го пробутвате, това малко ни усъмни. Затова го проучихме. Тестувахме го. Не може да се мери с Бийн, но мястото му определено е, тук.

— И изобщо не ви мина през ум, че съм имала основателна причина да не го изпращам във Военното училище?

— Решихме, че може би сте се притеснявали да не би да предпочетем Ахил пред Бийн, който, така или иначе, беше прекалено малък, и сте ни предложили само вашия фаворит.

— Така сте решили, значи. Аз ви имах за интелигентни хора, а вие сте се отнесли с мен като с малоумна. Сега разбирам, че е трябвало да бъде точно обратното.

— Не знаех, че християните се вбесяват толкова.

— Ахил във Военното училище ли е вече?

— Все още се възстановява от четвъртата си операция. Трябваше да излекуваме крака му на Земята.

— Нека ви дам един съвет. Недейте да го изпращате във Военното училище, докато Бийн все още учи там.

— Бийн е само на шест години. Прекалено е малък дори да се запише във Военното училище, да не говорим за дипломиране.

— Ако ще вземате Ахил, махнете Бийн. Точка.

— Защо?

— Щом сте прекалено тъпи и не щете да ми вярвате, след като всичките ми останали преценки се оказаха верни, защо да ви предоставям сама оръжието, с което да ме изиграете? Ще ви кажа само, че ако ги сложите в едно училище, това вероятно означава смъртна присъда за единия от двамата.

— За кого?

— Зависи най-вече от това кой първи ще види другия.

— Ахил твърди, че дължал всичко на Бийн, и казва, че го обича.

— Тогава непременно повярвайте на него, а не на мен. Но не ми изпращайте тялото на загубилия, та пак аз да се разправям с него. Сами си погребвайте грешките.

— Доста безсърдечно изказване.

— Няма да плача на гроба на никого от момчетата. Опитах се да спася живота и на двамата. Вие явно твърдо сте решили да им позволите да разберат кой е по-силният в най-добрите традиции на Дарвин.

— Успокойте се, сестра Карлота. Ще обмислим казаното от вас. Няма да сглупим.

— Вече сте сглупили. Оттук нататък не храня особени надежди за вас.

Дните се превръщаха в седмици, армията на Ендър започваше да влиза във форма. Бийн бе изпълнен едновременно с надежда и отчаяние. С надежда, защото Уигин създаваше армия с почти безкрайни способности за приспособяване. И отчаяние — защото в създаването й изобщо не разчиташе на Бийн.

Само след няколко упражнения Уигин избра своите взводни командири — всички те бяха ветерани от списъците за размяна. Всъщност всеки ветеран беше ръководил войници или като взводен командир, или като заместник-взводен. И не беше само това. Вместо нормалната организация — четири взвода от по десет войници — той сформира пет взвода от по осем войници, а после ги накара да тренират усилено в групи от по половин взвод — по четирима души, едната група под командата на взводния, другата — на заместника му.

Никой досега не бе организирал армия по подобен начин. И това не беше само прищявка. Уигин полагаше огромни усилия, за да осигури на взводните и заместниците им голяма свобода на действие. Съобщаваше им целта и оставяше водача сам да реши как да я постигне. За осъществяването на дадена операция пък групираше в едно три взвода под оперативното командване на някой от взводните командири, докато самият Уигин командваше остатъка от войската. Не беше обичайно да се предоставят толкова пълномощия на командния състав.

Отначало някои от войниците бяха настроени критично. Докато се разхождаха около входа на спалното, ветераните обсъждаха тренировката през деня — бяха тренирали в десет групи от по четирима.

— Всеки знае, че разцепването на армията е губеща стратегия — заяви Флай Моло, командирът на взвод „А“.

Бийн малко се възмути от това, че войникът с най-висок чин след Уигин говори така пренебрежително за стратегията на своя командир. Естествено, и Флай се учеше. Но съществува и нещо, което се нарича неподчинение.

— Той не е разцепил армията — заяви Бийн. — Просто я е организирал. Няма стратегическо правило, което да не можеш да нарушиш. Идеята е армията ти да е съсредоточена в целта, а не да я държиш през цялото време струпана накуп.

Флай изгледа сърдито Бийн.

— Това, че вие, дребосъците, ни чувате за какво говорим, не означава, че разбирате за какво става дума.

— Щом не искаш да ми повярваш, мисли каквото си щеш. Моите приказки няма да те направят по-тъп, отколкото вече си.

Флай се втурна към него, сграбчи го за ръката и го издърпа на ръба на леглото.

Николай начаса се метна от отсрещното легло върху гърба на Флай и удари главата му в ръба на леглото на Бийн. Само след броени мигове останалите взводни командири разтърваха Флай и Николай — борбата и без това беше нелепа, защото Николай не беше много по-едър от Бийн.

— Зарежи, Флай — обади се Хан Цу Горещата супа — командирът на взвод „Г“. — Николай се мисли за по-голям брат на Бийн.

— Как смее това мъниче да се репчи на взводен командир?! — тросна се Флай.

— Ти прояви неуважение към нашия командир — заяви Бийн. — Освен това изобщо не беше прав. Според теб при Чансълърсвил Лий и Джаксън са се държали като идиоти.

— Този продължава!

— Толкова глупав ли си, че не възприемаш истината, само защото ти я казва човек, нисък на ръст? — Цялата мъка на Бийн, че не са го избрали за командир, се изливаше навън. Той го разбираше, но не му се искаше да я сдържа. Те трябваше да чуят истината. А Уигин трябваше да бъде подкрепен, когато го унижаваха зад гърба му.

Николай бе застанал на долното легло — възможно най-близо до Бийн, за да подчертае връзката помежду им.

— Стига, Флай — рече той. — Това е Бийн, не си ли спомняш?

И за изненада на Бийн тези думи накараха Флай да млъкне. До този миг Бийн не бе осъзнал каква власт притежава репутацията му. Той можеше да е обикновен редник в армия „Дракон“, но продължаваше да е най-добрият по стратегия и военна история в цялото Военно училище. Очевидно всички — или поне всички без Уигин — го знаеха.

— Трябваше да проявя повече уважение — рече Бийн.

— Дяволски си прав — отвърна Флай.

— Но това важи и за теб.

Флай опита да се освободи от хватката на момчетата, които го удържаха.

— Ти се изказа за Уигин непочтително — заяви Бийн. — „Всеки знае, че разцепването на армията е губеща стратегия“. — Той успя да докара интонацията на Флай почти досущ като него. Няколко деца се засмяха, Флай също, макар и неохотно.

— Добре, прав си — рече Флай. — Държах се неподобаващо. — После се обърна към Николай. — Но все пак аз съм офицер!

— Не и когато се опитваш да смъкнеш малко дете от леглото му. Тогава не си офицер — заяви Николай. — Тогава си най-обикновен побойник.

Флай примига. Всички мъдро си замълчаха, докато взводният реши какво да отговори.

— Прав си да защитаваш приятеля си от побойници, Николай. — Той отмести поглед от Николай към Бийн и обратно. — Леле, ама вие наистина си приличате като братя! — и той се запъти към леглото си. Останалите взводни командири го последваха. Кризата бе приключила.

Николай погледна Бийн.

— Никога не съм бил такъв смачкан и грозен като теб — рече той.

— А ако аз стана като теб, когато порасна, по-добре още сега да се самоубия — отвърна Бийн.

— Така ли се говори с такива здравеняци?

— Не очаквах ти да му налетиш като Човека-пчелен рой.

— Сигурно ми се е искало да нападна някого — обясни Николай.

— На кого, на тебе? На господин Самата любезност?

— Напоследък не се чувствам толкова любезен. — Той се покатери на леглото до Бийн, за да могат да си говорят тихичко. — Бийн, не ми е тук мястото. Аз не съм за тази армия.

— Как така?

— Не бях готов да ме повишат. Аз съм със средни възможности. Може би не съм достатъчно добър. И макар тази армия да не е съставена от отличници, момчетата си ги бива. Всички се учат по-бързо от мен. Всеки схваща, докато аз стърча и се помайвам.

— Полагай повече усилия тогава.

— Аз полагам повече усилия. Ти… ти просто на мига схващаш всичко, всичко ти е ясно. И не че аз съм глупав. И аз винаги схващам. Но… една крачка по-назад.

— Съжалявам — рече Бийн.

— Защо ти да съжаляваш? Не си виновен ти!

Да, аз съм виновен, Николай.

— Хайде стига! Да не ми казваш, че не искаш да си в армията на Ендър Уигин?

Николай се позасмя.

— Той е голяма работа, нали?

— Ще се справиш. Ти си добър войник. Ще видиш. Когато започнем да водим сражения, ти в нищо няма да отстъпваш на другите.

— Ох… вероятно. Винаги могат да ме замразят и да ме подмятат насам-натам. Голям и тромав снаряд.

— Не си чак толкова тромав.

— В сравнение с тебе всеки е тромав. Наблюдавал съм те — ти раздаваш половината си храна.

— Прекалено много ми дават.

— Трябва да уча. — Николай прескочи на леглото си.

Понякога Бийн имаше угризения, че е поставил Николай в това положение. Но когато започнеха да побеждават, на много деца извън армия „Дракон“ щеше да им се иска да си сменят местата с него. Всъщност малко изненадващо му дойде прозрението на Николай, че не е толкова компетентен, колкото останалите. В края на краищата, разликите не бяха толкова очебийни. Вероятно имаше много деца, които се чувстваха точно като Николай. Но Бийн не бе успял да го разубеди. Всъщност, вероятно бе затвърдил комплекса му за непълноценност.

Услужлив приятел съм, няма що.

Нямаше смисъл да разпитва пак Волеску — не и след като й бе наговорил такива лъжи първия път. Всички онези приказки за копията и как той бил оригиналът — сега вече нямаше никакви смекчаващи вината обстоятелства. Той беше убиец, слуга на Бащата на лъжите, и с нищо нямаше да помогне на сестра Карлота. А нуждата да разбере какво би могло да се очаква от единственото дете, оцеляло след малкия холокост на Волеску, бе прекалено силна, че да разчита на думите на такъв мерзавец.

Освен това Волеску се беше свързал със своя полубрат или братовчед — как иначе би се сдобил с оплодено яйце, съдържащо неговата ДНК? Затова сестра Карлота трябваше или да успее да проследи дирята на Волеску, или да повтори изследванията му.

Бързо научи, че Волеску е незаконно дете на румънка, живяла в Будапеща. Чрез малка проверка — и благоразумна употреба на разрешителното — успя да се сдобие с името на бащата. Оказа се грък по рождение — служител на Лигата, който наскоро бе повишен на служба в щаба на Хегемона. Това би могло да бъде препятствие, но Сестра Карлота нямаше нужда да разговаря с дядото. Трябваше й само да разбере кой е той, за да издири имената на трите му законни деца. Дъщерята бе елиминирана, защото „родителят“ беше мъж. След като проучи двамата синове, реши да посети първо женения.

Семейството му живееше на остров Крит — там Юлиан управляваше софтуерна компания, чийто единствен клиент беше Международната лига за отбрана. Очевидно не беше съвпадение, но уреждането на роднини бе нещо сравнително почтено в сравнение с наглата корупция и взаимни услуги, изначално присъщи на Лигата. В края на краищата, този вид шуробаджанащина бе в общи линии невинна, тъй като Международният флот отдавна бе завзел контрола над собствения бюджет на Лигата и никога повече не й позволи да го докосне отново. Така Полемархът и Стратегосът разполагаха с много повече пари от Хегемона. А той — макар и пръв по титла — имаше най-малко власт и свобода на действията.

А че Юлиан Делфики дължи кариерата си на политическите връзки на баща си не означаваше непременно, че продуктът на неговата компания е некачествен, нито че той самият е непочтен човек. Поне според критериите за почтеност, преобладаващи в общия бизнес.

Сестра Карлота установи, че не й се налагаше да използва разрешителното, за да си уреди среща с Юлиан и съпругата му Елена. Тя им се обади, съобщи им, че иска да се види с тях във връзка с проблем, засягащ МФ, и те веднага я вместиха в графика си. Когато пристигна в Кносос, веднага бе откарана в дома им — къща, която се издигаше на една скала, надвиснала над Егейско море. Двамата изглеждаха много нервни — Елена бе почти обезумяла и мачкаше в ръце една кърпичка.

— Моля ви — заговори сестра Карлота, след като я почерпиха с плодове и сирене. — Моля ви, обяснете ми защо сте толкова разстроени. Нищо в моята работа не бива да ви тревожи.

Двамата се спогледаха. Елена се смути.

— Значи нищо лошо не е станало със сина ни?

За миг сестра Карлота се зачуди дали вече не са разбрали за Бийн… но как биха могли?

— С вашия син ли?

— Значи той е добре! — Елена избухна в сълзи на облекчение. Съпругът й коленичи до нея, тя се притисна в него и зарида.

— Разбирате ли, много ни беше трудно да го пуснем да постъпи на военна служба — обясни Юлиан. — Затова когато ни потърси духовно лице и поиска да се види с нас по някакъв въпрос, свързан с МФ, ние си помислихме… стигнахме до извода, че…

— О, безкрайно съжалявам. Не знаех, че имате син във армията, иначе още от самото начало щях да ви уверя, че… Боя, че съм дошла тук под фалшив предлог. Проблемът, който искам да обсъдя с вас, е личен — толкова личен, че вие може и да не пожелаете да отговорите. Но все пак наистина става въпрос за проблем, който има някакво значение за МФ. Откровените ви отговори няма да ви изложат на никакъв персонален риск, обещавам ви.

Елена се овладя. Юлиан отново седна. Сега вече гледаха сестра Карлота почти развеселено.

— О, питайте ни каквото пожелаете — подкани я Юлиан. — Толкова се радваме, че… питайте ни каквото ви хрумне!

— Ще ви отговорим, ако можем — додаде Елена.

— Казвате, че имате син. Изниква възможността… съществува причина да се запитам дали някога не сте… дали вашият син не е заченат при обстоятелства, които биха позволили да се създаде клонинг на оплодената яйцеклетка, от която се е родил той?

— О, да — отвърна Елена. — Това не е тайна. Заради дефект в едната фалопиева тръба и извънматочна бременност в другата на мен ми беше невъзможно да забременея по нормалния начин. Искахме дете, затова извлякохме няколко мои яйцеклетки, оплодихме ги със спермата на съпруга ми и после клонирахме онези, които избрахме. Клонирахме четири и от всяка направихме по шест копия. Две момичета и две момчета. Досега сме имплантирали само една. Той беше… беше такова необикновено момче, че искахме да му се отдадем изцяло. Сега, когато образованието му вече не зависи от нас, сме намислили да си родим и едно от момичетата. Време е вече. — Тя се пресегна, хвана Юлиан за ръката и го дари с усмивка. Той й се усмихна в отговор.

Пълна противоположност на Волеску. Трудно е да повярваш, че изобщо имат общи гени.

— Вие казахте, че сте направили по шест копия на всяка от четирите оплодени яйцеклетки — каза сестра Карлота.

— Шест, като включим оригинала — поясни Юлиан. — Така имахме най-много шансове да имплантираме всяка от четирите клетки и Елена да износи докрай бременността.

— Значи, двайсет и четири оплодени яйцеклетки общо. И от тях е имплантирана само една?

— Да, имахме голям късмет — още първата се разви идеално.

— И са останали двайсет и три.

— Да. Точно така.

— Господин Делфики, всички тези двайсет и три оплодени яйцеклетки ли се съхраняват в очакване на имплантация?

— Разбира се.

Сестра Карлота се замисли.

— Кога сте проверявали за последен път?

— Миналата седмица — отвърна Юлиан. — Когато започнахме да говорим за второ дете. Лекарят ни увери, че нищо не се е случило с яйцеклетките. Каза, че могат да бъдат имплантирани само няколко часа след като ги уведомим.

— Но лекарят провери ли дали самите яйцеклетки са в наличност?

— Не зная — отвърна Юлиан.

Елена бе започнала леко да се тревожи.

— Какво сте чули? — попита тя.

— Нищо — отвърна сестра Карлота. — Аз издирвам източника на генетичен материал на едно конкретно дете. Просто трябва да се уверя, че вашите оплодени яйцеклетки не са били този източник.

— Но разбира се, че не са били. Освен за нашия син.

— Моля ви, не се тревожете за него. Само бих искала да узная името на лекаря ви и на болничното заведение, където се съхраняват яйцеклетките. А после бих се радвала, ако вие се обадите на лекаря си с молбата лично да отиде и сам да види яйцеклетките.

— Те не се виждат без микроскоп — отбеляза Юлиан.

— Да провери дали не са били размествани — поправи се сестра Карлота.

И двамата отново се бяха напрегнали докрай, най-вече защото нямаха представа за какво всъщност става дума — за съжаление тя не можеше да им каже. Веднага щом Юлиан й даде името на лекаря и болницата, сестра Карлота излезе на верандата и — загледана в изпъстреното с платна Егейско море — използва глобалната връзка, за да се свърже с главния щаб на МФ в Атина.

Щяха да изминат няколко часа, може би, докато или нейното обаждане, или обаждането на Юлиан не им донесеше отговора. Затова тримата с героични усилия се преструваха на спокойни. Изведоха я на разходка из квартала, който предлагаше и древни, и съвременни гледки, наред със зелена растителност, пустиня и морска шир. Сухият въздух им подейства освежително, защото и морският бриз не закъсня. Сестра Карлота с удоволствие слушаше разказа на Юлиан за неговата компания и на Елена за учителската й работа. Всякакви мисли, че са се издигнали в обществото чрез шуробаджанащина изчезнаха, когато разбра, че независимо по чие ходатайство бе назначен, Юлиан бе сериозен и всеотдаен програмист, а Елена — пламенна учителка, която възприемаше професията си като същински кръстоносен поход.

— Веднага щом започнах да преподавам на сина ни, разбрах колко забележително дете е той — разказваше й Елена. — Но чак когато мина предварителните тестове за приемане във Военното училище разбрахме, че дарбите му са подходящи тъкмо за МФ.

В главата на монахинята звъннаха алармени звънци. Сестра Карлота бе останала с впечатлението, че синът им е вече мъж. В края на краищата, те не бяха в първа младост.

— На колко години е синът ви?

— На осем навършени — отвърна Юлиан. — Изпратиха ни снимка. Същински малък мъж в униформа. Не позволяват до нас да стигат много писма.

Синът им учеше във Военното училище. Те изглеждаха прехвърлили четирийсетте, но може би бяха създали семейство късно и после известно време напразно са се опитвали да имат деца. Бяха преживели една извънматочна бременност, преди да разберат, че Елена вече не може да зачева. Синът им беше само с две години по-голям от Бийн.

Което означаваше, че Граф можеше да сравни генетичният код на Бийн с този на сина на семейство Делфики и да разбере дали не произлизат от една и съща оплодена яйцеклетка. Тогава ще разполагат с контролен екземпляр за сравнение между Бийн със задействания ключ на Антон и другият, чиито гени не бяха променени.

И като се замисли — разбира се, всеки истински брат на Бийн щеше да притежава съвсем същите умения, които биха привлекли вниманието на МФ. Ключът на Антон превръщаше децата, общо взето, в „ненормални гении“ — особената смесица от умения, които търсеше МФ, не бяха засегнати. Бийн щеше да ги притежава независимо от всичко — промяната просто му позволяваше да развие много по-остър ум, с който да управлява вече наличните си способности.

Ако Бийн наистина беше тяхно дете. Но все пак, при това съвпадение между двайсет и трите оплодени яйцеклетки и двайсет и трите деца, създадени от Волеску в „Чистото място“, до какъв ли друг извод можеше да стигне?

Скоро дойде и отговорът — първо за сестра Карлота, но веднага след това — и за семейство Делфики. Изследователите на МФ бяха отишли с лекаря в клиниката и заедно бяха открили, че яйцеклетките липсват.

Новината беше тежка за семейство Делфики и сестра Карлота дискретно изчака навън, за да остави сами Елена и Юлиан. Но скоро те я поканиха да влезе.

— Какво можете да ни разкажете? — попита Юлиан. — Дошли сте тук, защото сте заподозрели, че нашите бебета би могло да са откраднати. Кажете ми, родили ли са се?

На сестра Карлота й се искаше да се скрие зад паравана на военната секретност, но в действителност тук не се засягаше военна тайна. Данните за престъплението на Волеску фигурираха в обществения архив. И все пак… нямаше ли да е по-добре да не знаят?

— Юлиан, Елена, в лабораториите стават нещастни случаи. Яйцеклетките можеха и без това да загинат. Сигурност не съществува. Не е ли по-добре да мислим за това като за ужасен инцидент? Защо да добавяме допълнително бреме към загубата ви?

Елена я изгледа свирепо.

— Ще ми кажете, сестра Карлота, ако обичате Бога на истината!

— Яйцеклетките са били откраднати от престъпник, който… нелегално ги е доразвил чрез гестация. Когато разбрал, че престъплението му ще бъде разкрито, ги упоил и ги умъртвил безболезнено. Не са страдали.

— Ще бъде ли съден този човек?

— Вече е осъден на доживотен затвор — отвърна сестра Карлота.

— Вече? — попита Юлиан. — Преди колко време са били откраднати нашите бебета?

— Преди повече от седем години.

— О! — извика Елена. — Значи нашите дечица… когато са починали…

— Са били пеленачета. Нямали са даже и годинка.

— Но защо точно нашите деца? Защо ги е откраднал? Щял е да ги продаде за осиновяване? Дали…

— Има ли значение? Неговите планове така и не дадоха плод — отвърна сестра Карлота. Характерът на престъпленията на Волеску беше тайна.

— Как е името на убиеца? — попита Юлиан. Забеляза, че тя се колебае, и настоя. — Името му фигурира в обществения архив, нали?

— В архива на криминалния съд в Ротердам — отвърна сестра Карлота. — Волеску.

Юлиан реагира така, сякаш му бяха зашлевили шамар, но мигом се овладя. Елена не забеляза.

Той знае за любовницата на баща си, помисли си сестра Карлота. Сега вече разбира донякъде мотивите. Децата на законния син са били отвлечени от копелето, върху тях са експериментирали и накрая са убити. А законният син не е разбрал за това цели седем години. Каквито и страдания да си въобразяваше Волеску, че му е причинила липсата на баща, той си беше отмъстил. А за Юлиан това означаваше също и че похотта на баща му се е върнала, за да причини тази загуба, тази болка на него и жена му. Греховете на бащите се струпват върху децата в третото и четвъртото поколение…

Но не пишеше ли в светото писание „третото и четвъртото поколение от тях ме мразят“? Юлиан и Елена не мразеха Бог. Нито пък невинните им дечица.

Всичко това не беше по-разумно от избиването на младенците във Витлеем от Ирод. Единствената утеха беше, че милостивият Господ е приласкал духовете на погубените дечица, също както щеше да донесе и утеха в сърцата на родителите.

— Моля ви — рече сестра Карлота. — Не мога да ви кажа, че не бива да тъжите за децата, които никога няма да прегърнете. Но можете да продължите да се радвате на сина, който имате.

— На милиони километри от нас! — извика Елена.

— Не знам… вие случайно да знаете дали понякога от Военното училище не пускат децата на гости у дома? — попита Юлиан. — Той се казва Николай Делфики. Без съмнение при тези обстоятелства…

— Много съжалявам — отвърна сестра Карлота. Да им напомня за детето, което имат, май не се оказа чак толкова добра идея, защото в действителност те бяха разделени. — Съжалявам, че идването ми тук ви донесе такава ужасна новина.

— Но вие научихте онова, за което дойдохте — отбеляза Юлиан.

— Да — потвърди сестра Карлота.

И тогава Юлиан се досети за нещо, но не спомена нито дума пред жена си.

— Искате ли да се върнете на летището?

— Да, колата още чака. Войниците са много по-търпеливи от таксиметровите шофьори.

— Ще ви изпратя до колата — предложи Юлиан.

— Недей, Юлиан! — извика Елена. — Не ме оставяй сама!

— Само за минутка, любов моя. Дори и сега не бива да пренебрегваме учтивостта. — Той прегърна дълго жена си, после поведе сестра Карлота към вратата и й отвори.

Докато вървяха към колата, Юлиан заговори за догадката си.

— Щом копелето на баща ми вече е в затвора, вие не сте дошли тук заради неговото престъпление.

— Не съм — потвърди тя.

— Значи едно от децата ни е оцеляло?

— Сега ще ви издам нещо, което не бива да ви казвам, защото нямам право — рече сестра Карлота. — Но аз съм се заклела първо във вярност към Бога, а не към МФ. Ако двайсет и двете деца, погубени от Волеску, са ваши, то двайсет и третото ви дете може да е живо. Остава да се проведат генетичните тестове.

— Но на нас няма да ни съобщят — рече Юлиан.

— Все още не — отвърна сестра Карлота. — Няма и да е скоро. Може би никога няма да ви съобщят. Но стига да е по силите ми, ще дойде денят, в който ще се срещнете с втория си син.

— Дали той… познавате ли го?

— Ако той е вашият син — рече тя — тогава да, познавам го. Животът му е бил труден, но има добро сърце и всяко семейство би се гордяло с момче като него. Моля ви, не ме разпитвайте повече. Вече казах твърде много.

— Да го кажа ли на жена си? — попита Юлиан. — Кое ще е по-тежко за нея, да знае или да не знае?

— Жените не са чак толкова различни от мъжете. Вие предпочетохте да знаете.

Юлиан кимна.

— Знам, че вие бяхте просто вестоносецът, а не причината за нашата горест. Но няма да запомним посещението ви с радост. И все пак бих искал да знаете, че съм ви признателен за добротата, която проявихте при изпълнението на тази ужасна задача.

Тя кимна.

— А вие проявихте непоколебима благосклонност в тежък за вас час.

Юлиан отвори вратата на колата. Тя се намести на седалката и напъха вътре краката си. Но преди той да затвори вратата, й хрумна един последен въпрос — много важен въпрос.

— Юлиан, зная, че сте мислели второто ви дете да бъде дъщеря. Но ако имахте намерение да доведете на света още един син, как щяхте да го кръстите?

— Първородният ни син е кръстен на баща ми, Николай — отвърна той. — Но Елена искаше да кръсти втория ни син, ако го имаме, на мен.

— Юлиан Делфики — произнесе сестра Карлота. — Ако това дете наистина е ваш син, мисля, че някой ден той с гордост би носил името на баща си.

— Какво е името му сега? — попита Юлиан.

— Разбира се, не мога да ви кажа.

— Но… несъмнено не е Волеску.

— Не. Доколкото зависи от мен, той никога няма да чуе това име. Господ да ви благослови, Юлиан Делфики. Ще се моля за вас и съпругата ви.

— Молете се и за душите на децата ни, сестро.

— Молила съм се и ще продължа да се моля.

Майор Андерсън погледна момчето, което седеше срещу него на масата.

— Всъщност не е чак толкова важно, Николай.

— Помислих си, че сигурно съм загазил.

— Не, не. Просто забелязахме, че сте много близки приятели с Бийн. Той няма много приятели.

— Димак го направи мишена за другите още в совалката, което никак не му е от полза. А сега и Ендър постъпва по същия начин. Предполагам, че Бийн може да го понесе, но е твърде умен, а това дразни много деца.

— Но не и теб?

— О, и мен ме дразни.

— Но все пак ти стана негов приятел.

— Ами… без да искам. Просто спях на отсрещното легло в новобранската спалня.

— Ти си се сменил, за да си точно на това легло.

— Така ли? Ох… Ами…

— И си го направил още преди да разбереш колко умен е Бийн.

— В совалката Димак ни каза, че Бийн има най-високи резултати от всички нас.

— Затова ли искаше да си близо до него?

Николай сви рамене.

— Проявил си добрина — рече майор Андерсън. — Аз може да съм само един стар циник, но когато забележа подобно необяснимо действие, любопитството не ми дава мира.

— Той наистина доста прилича на снимките ми като бебе. Не е ли глупаво? Щом го видях, си помислих — той досущ прилича на сладкото бебенце Николай. Майка ми винаги ме наричаше така, като разглеждахме бебешките ми снимки. Никога не съм възприемал, че на тях съм аз. Аз бях големият Николай, а този на снимките беше сладкото бебенце Николай. Преструвах се, че той е малкото ми братче и съвсем случайно носим едно и също име. Големият Николай и Сладкото бебенце Николай.

— Виждам, че те е срам, но не бива да се срамуваш. Постъпката ти е съвсем естествена за единствено дете.

— Исках да имам брат.

— На мнозина от тези, които имат братя, им се иска да нямат.

— Но с този брат, който аз си измислих, двамата се разбирахме чудесно. — Николай се изсмя на нелепото си изказване.

— И когато видя Бийн, го възприе като измисления някога от тебе брат.

— Отначало. Сега вече знам що за човек е, и така е по-добре. Все едно… понякога той е малкото братче и аз се грижа за него, а понякога той е големият батко и се грижи за мен.

— Например?

— Какво?

— Как може едно толкова дребно момченце да се грижи за теб?

— Дава ми съвети. Помага ми с уроците. Тренираме заедно. Той е по-добър от мен почти във всичко. Само че аз съм по-едър и ми се струва, че го харесвам повече, отколкото той мен.

— Това може и да е вярно, Николай. Но, доколкото знаем ние, той те харесва повече от всеки друг. Просто… засега неговите способности за приятелство са по-малки от твоите. Надявам се, че въпросите, които ти зададох, няма да променят чувствата и поведението ти към него. Ние не назначаваме приятели, но се надявам ти и Бийн да останете приятели.

— Аз не съм му приятел — каза Николай.

— Как така?

— Казах ви вече. Аз съм му брат. — Николай се усмихна. — Сдобиеш ли се веднъж с брат, не се отказваш толкова лесно от него.

15СМЕЛОСТ

— Генетично те са еднолични близнаци. Единствената разлика е ключът на Антон.

— Значи семейство Делфики има двама синове.

— Семейство Делфики има един син, Николай, който ще остане при нас, докато трае войната. Бийн е сираче, намерено на улиците на Ротердам.

— Защото е бил отвлечен.

— Законът е ясен: оплодените яйцеклетки са имущество. Знам, че за вас е въпрос на религиозно чувство, но МФ се подчинява на закона и…

— МФ използва закона там, където той му помага да постигне собствените си цели. Знам, че водите война. Знам, че има неща извън вашата власт. Но войната няма да продължава вечно. Моля единствено за това: включете тази информация в архива… в много архиви. Така че когато войната свърши, доказателството за всичко това да има възможност да оцелее, и да оцелее. Така истината няма да остане скрита.

— Разбира се.

— Не се разбира. Знаете, че в мига, в който формиките бъдат победени, вече няма да има основания за съществуването на МФ. Той ще се опита да се запази, за да крепи мира между народите. Но Лигата не е достатъчно силна политически, за да оцелее под напора на националистическите ветрове, които ще завеят. МФ ще се разпадне на части и всяка от тях ще следва собствения си вожд, и Господ да ни е на помощ, ако някоя от тях някога насочи оръжията си към земната повърхност.

— Прекарвате твърде много време в четене на Апокалипсиса.

-Аз може да не съм като гениалните деца от вашето училище, но виждам как се движат вълните на общественото мнение тук, на Земята. В мрежите един демагог на име Демостен разбунва духовете на Запад заради някакви незаконни тайни маневри на Новия Варшавски договор, а пропагандата от Москва, Багдад, Буенос Айрес, Пекин е още по-активна от всякога. Има и няколко разумни гласове като Лок, но на тях им се възхищават само на думи и после ги пренебрегват. Вие и аз не можем да попречим с нищо на това, че несъмнено ще избухне световна война. Но можем да се погрижим тези деца да не стават пионки в тази игра.

— Единственият начин да не се превърнат в пионки е да станат играчи.

— Вие ги възпитавате. Несъмнено не се страхувате от тях. Дайте им възможност да си поиграят.

— Сестра Карлота, целта на моята работа е подготовката за последния сблъсък с формиките. Както и превръщането на тези деца в блестящи, надеждни командири. Погледът ми не стига отвъд тази цел.

— Не гледайте отвъд тогава. Само им оставете отворена врата, за да могат семействата и народите им да си ги поискат.

— Точно сега не мога да мисля за това.

— Точно сега е единственото време, когато е във ваша власт да го направите.

— Надценявате ме.

— Вие се подценявате.

Армия „Дракон“ тренираше едва от месец, когато Уигин влезе в спалното само секунди след като светнаха лампите. Размахваше лист. Заповед за сражение. Щяха да се изправят срещу армия „Заек“ в 07:00 ч., без да са закусвали.

— Не искам да се повръща в бойната зала.

— Не може ли поне да пуснем по една вода? — попита Николай.

— Може, но не повече от десет литра — отвърна Уигин.

Всички се засмяха, но и се чувстваха нервни. Като нова армия, разполагаща само с шепа ветерани, те не очакваха да победят, но и не искаха да бъдат унижени. Всички те се справяха с нервността по различен начин — едни се смълчаваха, други ставаха приказливи. Някои се шегуваха и закачаха, други се вкисваха. Някои просто лежаха на леглата си със затворени очи.

Бийн ги наблюдаваше. Опита се да се спомни дали някога децата от бандата на Поук са се държали така. И тогава осъзна: те бяха гладни и не ги беше страх, че ще ги посрамят. Страх от посрамване придобиваш едва когато имаш достатъчно за ядене. Значи, побойниците са се чувствали точно като тези деца — страхували са се от унижението, а не от глада. И, разбира се, на опашката побойниците се държаха точно така. Вечно разиграваха театър, никога не забравяха, че ги гледат. Бояха се, че ще се наложи да се бият, но и нямаха търпение да се сбият.

Какво чувствам аз?

Защо се налага да се замислям преди да разбра какво усещам?

О… аз само седя и гледам. Такъв съм си.

Бийн извади бойния си костюм, но усети, че преди да го облече, трябва да посети тоалетната. Скочи на пода, откачи хавлията си и се уви в нея. За миг се сети за онази нощ, когато пъхна кърпата под едно легло и се провря във вентилационната система. Сега вече не можеше да се промъкне вътре. Беше станал твърде мускулест и твърде висок. Все още беше най-ниското дете във Военното училище и се съмняваше дали някой друг би забелязал колко е пораснал, но усещаше колко са се удължили ръцете и краката му. По-лесно стигаше до разни неща. Не му се налагаше толкова често да подскача, за да върши нормални действия, като например да поставя ръката си на скенера при влизане в гимнастическия салон.

Променил съм се, помисли си Бийн. Тялото ми несъмнено се е променило. Но и начинът ми на мислене — също.

Николай продължаваше да лежи, захлупил главата си с възглавницата. Всеки се справя по свой си начин.

Всички останали деца ползваха тоалетната или пиеха вода, но единствено Бийн реши, че ще е добре да си вземе душ. Навремето го поднасяха — питаха го дали водата все още е топла, докато стигне чак там долу, но тази шега се беше изтъркала. Бийн имаше нужда от парата. Непрогледната мъгла около него, запотените огледала — нищо не се виждаше и той можеше да бъде кой ли не, къде ли не, голям колкото си иска.

Някой ден всички ще ме видят такъв, какъвто се виждам аз. По-голям от всички тях. Главата и раменете ми стърчат над останалите, виждам по-далече, достигам по-далече, нося товари, които те могат само да сънуват. В Ротердам ме вълнуваше единствено оцеляването. Но тук, където ме хранят добре, открих кой съм всъщност. И какъв бих могъл да стана. Те може да ме мислят за пришълец, за робот и за какво ли още не, само защото гените ми не са обикновени. Но когато извърша великите дела на живота си, те с гордост ще ме признаят за човек и ще се гневят на всеки, който се съмнява дали наистина съм един от тях.

По-велик от Уигин.

Той пропъди тази мисъл от ума си, или поне се опита. Това тук не беше съревнование. Светът позволяваше едновременното съществуване на двама велики мъже. Генералите Лий и Грант са били съвременници, сражавали са се един срещу друг. Бисмарк и Дизраели. Наполеон и Уелингтън.

Не, не това е подходящото сравнение, по-скоро… Линкълн и Грант. Двама велики мъже, които си сътрудничат.

Смути го мисълта, че това всъщност се случва твърде рядко. Наполеон не би понесъл да позволи на някой от лейтенантите си да придобие реална власт. Всички победи трябваше да са само негови. Кой бе великият човек до Август? Александър Велики? Великите имаха приятели, имаха съперници, но никога — партньори.

Ето защо Уигин не ме повиши, макар вече да знаеше от рапортите, предоставяни на командирите на армии, че съм по-умен от всички останали в армия „Дракон“. Защото е прекалено очевидно, че съм му съперник. Защото още първия ден аз изясних, че възнамерявам да се издигна. Дава ми да разбера, че това няма да стане, докато съм в неговата армия.

Някой влезе в банята. Бийн не виждаше кой е заради мъглата. Никой не го поздрави. Сигурно всички вече бяха приключили тук и бяха отишли да се подготвят.

Новодошлият подмина в мъглата душа, под който бе застанал Бийн. Беше Уигин.

Бийн стоеше там, целият в сапунена пяна. Чувстваше се като идиот. Така се беше отнесъл, че бе забравил да се изплакне и стоеше в мъглата, потънал в мислите си. Той бързо се пъхна обратно под душа.

— Бийн?

— Сър? — Бийн се обърна с лице към него. Уигин бе застанал пред отделението с душа.

— Мисля, че заповядах на всички да слязат в гимнастическия салон.

Бийн се замисли. Сцената се разгърна в ума му. Да, Уигин нареди на всички да занесат бойните си костюми в гимнастическия салон.

— Извинете, аз… бях се замислил за нещо…

— Всеки нервничи преди първото си сражение.

На Бийн му беше много неприятно, че Уигин го беше видял да върши нещо глупаво. Да забрави заповед? Бийн помнеше всичко! Просто не го беше отбелязал. А сега се държеше покровителствено. Всички нервничели!

— Ти не си нервничил — възрази Бийн.

Уигин тъкмо се бе отдалечил. Върна се.

— Така ли?

— Бонсо Мадрид ти е заповядал да не вадиш оръжието си. Трябвало е да стоиш там като чучело. Не си нервничил заради това.

— Не съм — отвърна Уигин. — Вбесен бях.

— По-добре е, отколкото да нервничиш.

Уигин се запъти към вратата. После пак се върна.

— Ти вбесен ли си?

— Това го минах, преди да се изкъпя — отвърна Бийн.

Уигин се разсмя. После усмивката му изчезна.

— Закъсняваш, Бийн, а още се плацикаш. Вече свалих бойния ти костюм в гимнастическия салон. Сега ни остава само да напъхаме задника ти в него. — Уигин откачи хавлията на Бийн от куката. — Това също ще те чака долу, така че го давай по-живо.

Уигин излезе.

Бийн спря водата, вбесен. Това бе напълно ненужно и Уигин го знаеше. Да го кара да търчи по коридора мокър и гол, точно когато другите армии се връщат от закуска. Беше подло, а освен това — тъпо.

Би направил всичко, за да ме унижи. При всяка удобна възможност.

Бийн, кретен такъв, ти продължаваш да си стоиш тук. Можеш да изтичаш в салона и да го смелиш от бой. Вместо това висиш тука и тъпееш. И защо? Това са пълни безсмислици, които с нищо няма да помогнат. Ти искаш той да те направи взводен командир, а не да те презира. Защо тогава вършиш неща, които те карат да изглеждаш глупав и малък, страхлив и ненадежден?

И продължаваш да стърчиш тук и да мръзнеш.

Аз съм страхливец.

Мисълта премина през ума на Бийн и го изпълни с ужас. Но не искаше да си отиде.

Аз съм един от онези, които се сковават напълно или вършат пълни безумия, когато ги е страх. Които губят самообладание, изпадат в слабоумие и затъпяват.

Но в Ротердам не бях такъв. Ако бях, щях вече да съм мъртъв.

Или може би съм бил такъв. Може би тъкмо затова не извиках на Поук и Ахил, когато ги видях сами на пристанището. Ако аз бях станал свидетел на ставащото, той нямаше да я убие. А аз побягнах, преди да осъзная в каква опасност се намира тя. Но защо не го разбрах по-рано? Всъщност бях го разбрал, също както бях чул, че Уигин ии казва да слезем в салона. Бях го осъзнал, бях го разбрал напълно, но съм страхливец и затова не предприех нищо. Страх ме беше, че нещо ще се обърка.

Същото бе и когато Ахил лежеше повален на земята, а аз казвах на Поук да го убие. Аз грешах, а тя беше права. Защото всеки побойник, когото тя хванеше по този начин, сигурно щеше да й има зъб — и лесно можеше да си отмъсти, като я убие още щом му позволят да стане. Ахил беше най-подходящият, може би единственият, който би се съгласил с измисленото от Бийн споразумение. Избор нямаше. Но аз се уплаших. Убий го, казах аз, защото исках всичко да свърши.

И продължавам да стърча тук. Водата не тече. Мокър съм до кости и ми е студено. Но не мога да помръдна.

Николай бе застанал на прага на банята.

— Жалко, че имаш диария — каза той.

— Какво?

— Казах на Ендър, че през нощта си имал диария. Затова се е наложило да отидеш в банята. Бил си болен, но не си искал да му кажеш, защото не си искал да пропуснеш първото сражение.

— Толкова ме е страх, че и да искам, не бих могъл да се изсера — рече Бийн.

— Той ми даде хавлията ти. Каза, че било тъпо от негова страна, дето ти я е взел. — Николай влезе и му подаде кърпата. — Каза, че има нужда от теб в битката и се радва, че се държиш кораво.

— Той няма нужда от мен. Изобщо не ме иска.

— Хайде де, Бийн — подкани го Николай. — Ще се справиш.

Бийн се избърса. Беше му хубаво да се движи. Да върши нещо.

— Според мен вече си сух — обади се Николай.

Бийн се усети, че продължава да се бърше отново и отново.

— Какво ми става, Николай?

— Страх те е, да не се окаже, че си просто едно малко дете. Затова ме чуй: ти си малко дете.

— Както и ти.

— Значи няма нищо страшно, ако се издъниш. Ти нали все това ми повтаряш? — засмя се Николай. — Хайде, щом аз мога да се справя — въпреки че съм такава издънка — значи и ти можеш.

— Николай…

— Сега пък какво?

— Наистина ми се сере!

— Надявам се, че не очакваш от мен да ти избърша гъза.

— Ако не изляза до три минути, ела ме извади.

Измръзнал и потен — съчетание, което не би му хрумнало, че е възможно — Бийн влезе в тоалетната и затвори вратата. Болката в корема му бе мъчителна. Но не можеше да накара червата си да се отпуснат и да се изпразнят.

От какво се страхувам толкова?

Най-сетне храносмилателната му система възтържествува над нервната. Сякаш всичко, което някога бе ял, изтече от него наведнъж.

— Времето изтече — обади се Николай. — Влизам.

— Влезеш ли, ще загинеш — предупреди го Бийн. — Сам ще изляза.

Вече облекчен, чист и унизен пред единствения си истински приятел, Бийн излезе от тоалетната и се уви в кърпата.

— Благодаря ти, че ми попречи да стана лъжец — рече Николай.

— Какво?

— За твоята диария.

— За тебе и дизентерия бих пипнал!

— Ето това се казва приятел!

Когато влязоха в салона, всички вече бяха облекли бойните си костюми, готови за тръгване. Докато Николай помагаше на Бийн да се облече, Уигин нареди на останалите да легнат на дюшеците и да правят упражнения за отпускане. Бийн имаше време дори да полегне за две минути, преди Уигин да им нареди да стават. 06:56. Имаха четири минути да стигнат до бойната зала. Доста добър разчет.

Докато тичаха по коридора, Уигин подскочи и докосна тавана. Останалите зад него също подскочиха и докоснаха същата точка. Освен най-дребните. Бийн, в чието сърце все още бушуваха унижението, омразата и страхът, изобщо не се опита. Такива неща човек прави, когато принадлежи към групата. А той не принадлежеше. След всичките дарби, които бе проявил в учебните занятия, сега истината излизаше наяве. Той бе страхливец. Мястото му изобщо не беше в армията. Щом не можеше да поеме дори риска да изиграе една игра, колко ли щеше да струва в истинско сражение? Истинските генерали се излагаха на вражеския огън. Те трябваше да са безстрашни, пример за храброст за своите войници.

А аз какво? Сковавам се, къпя се сто часа и накрая изсипвам едноседмична порция храна в кенефа. Да видим кой ще последва такъв пример.

На портала Уигин имаше време да ги подреди по взводове и да им напомни:

— В коя посока е вратата на противника?

— Надолу! — отвърнаха всички.

Бийн едва изговори думата. Надолу. Надолу, надолу, надолу.

Как най-удобно ще слезеш от една гъска?

Защо изобщо си се покачил на тая гъска, кретен такъв!

Сивата стена пред тях изчезна и те надникнаха в бойната зала. Беше сумрачна — не тъмна, но толкова оскъдно осветена, че разпознаха вратата на противника само по светлините на бойните костюми на армия „Заек“, която нахлуваше през вратата.

Уигин не бързаше да се махне от портала. Стоеше там и оглеждаше залата, подредена като отворена решетка с осем „звезди“ — големи кубове, служещи за препятствия, прикритие и платформи — разпределени сравнително равномерно в пространството.

Първата задача Уигин възложи на взвод „В“ — взводът на Том Лудата глава. Взводът на Бийн. По колоната се понесе шепот: „Ендър казва да тръгнат с хлъзгане по стената“. А после: „Том казва да замразят краката си и да нахлуят на колене. Южната стена.“

Те мълчаливо влетяха в залата, след като се отблъснаха от скобите на тавана на източната стена.

— Те се подреждат в боен строй. На нас ни трябва само да ги клъцнем малко, да ги изнервим, да ги объркаме, защото те не знаят какво да ни правят. Ние сме нашественици. Затова ги обстрелваме и минаваме зад онази звезда. Не засядайте по средата. И се прицелвайте добре. Така, че всеки изстрел да е точен.

Бийн вършеше всичко механично. Заемането на стойката, замразяването на краката и навлизането с правилно ориентирано тяло вече му бяха станали навик. Бяха го правили стотици пъти. Направи го точно както трябва, както и останалите седем войници от взвода. Никой не очакваше някой да се провали. В това той напълно отговори на очакванията им.

Кацнаха до стената, неизменно в близост до скоби. Замразените им крака бяха тъмни и затулваха светлините на останалата част от бойните костюми чак докато се приближиха съвсем до противника. Близо до портала Уигин отвличаше с нещо вниманието на армия „Заек“, така че изненадата си я биваше.

Щом се приближиха, Том Лудата глава нареди:

— Разделете се и отскочете към звездата — аз на север, вие на юг.

Том Лудата глава бе упражнявал с взвода си тази маневра. Тъкмо сега беше и моментът да я приложат. Това, че се налага да стрелят по две групи, летящи в различни посоки, щеше да обърка врага.

Изтеглиха се нагоре с помощта на скобите. Телата им, разбира се, се залюляха към стената и изведнъж светлините на костюмите им грейнаха. Някой от армия „Заек“ ги забеляза и даде тревога.

Но взвод „В“ вече летеше — половината диагонално на юг, другата половина на север, и всички — под ъгъл надолу към вратата. Бийн започна да стреля. Врагът също го обстрелваше. Чу тихия вой, който означаваше, че нечий лъч е попаднал върху костюма му, но той се въртеше бавно и беше достатъчно далеч от врага, така че никой лъч не се задържаше достатъчно на едно място, за да му навреди. Междувременно той откри, че ръката му се движи идеално и изобщо не трепери. Беше се упражнявал много и това и го бе овладял добре. И удари целта точно, не в ръката или крака.

Успя да порази и втори, преди да се удари в стената и да отскочи към звездата — място на срещата. Улучи и трети враг, преди да стигне дотам, а после се хвана за една скоба на звездата и обяви.

— Тук Бийн.

— Загубихме трима — докладва Том Лудата глава. — Обаче техният строй отиде по дяволите.

— А сега? — попита Даг.

По крясъците си личеше, че сражението е в разгара си.

Бийн обмисляше видяното по пътя към звездата.

— Изпратиха дузина войници към тази звезда, за да ни ликвидират — съобщи той. — Ще дойдат от изток и от запад.

Всички го погледнаха, все едно се е побъркал. Откъде знаеше това?

— Разполагаме с около секунда — съобщи Бийн.

— Всички на юг — изкомандва Том Лудата глава.

Минаха от южната страна на звездата. Там нямаше зайци, но Том Лудата глава незабавно ги поведе в атака към западната стена. И, разбира се, там имаше зайци. Изловиха ги посред атаката им към „гърба“ на звездата, както явно си мислеха — или, както Армия „Дракон“ бе обучена да мисли, дъното й. Затова за зайците атаката сякаш дойде отдолу — точно откъдето най-малко очакваха. За броени мигове шестте заека на тази стена бяха замразени и започнаха да се реят из пространството под звездата.

Другата половина на атакуващата войска щеше да ги види и да разбере какво се е случило.

— Нагоре! — изкомандва Том Лудата глава.

За врага това беше фасадата на звездата — позицията, най-изложена на обстрел откъм основната формация. И последното място, където очакваха да отиде взводът на Том.

Щом стигнаха там, вместо да се опитат да влязат в бой с атакуващата вражеска ударна група, Том Лудата глава им нареди да стрелят по основната формация на армия „Заек“, или по-точно по остатъците й — най-вече разпасани групи, които се криеха зад звездите и стреляха по драконите, нападащи ги от няколко посоки. Петимата от взвод „В“ имаха време да уцелят по два заека всеки, преди ударната група отново да ги открие.

Без да чака заповеди, Бийн веднага се оттласна от повърхността на звездата право надолу към атакуващия отряд. Отблизо успя да застреля набързо четирима, преди воят рязко да секне и костюмът му да се втвърди и потъмнее. Заекът, който го бе уцелил, не беше от ударната група, а от основната формация над него. Но — за свое задоволство — Бийн забеляза, че заради неговата стрелба само един войник от взвод „В“ бе улучен от пратения подире им отряд. Момчето се завъртя и излезе от полезрението му.

Вече нямаше значение. Той беше изваден от строя. Но се бе справил добре. Седем сигурни попадения, а може би бяха и повече. И не беше само личният му резултат. Той бе доставил информацията, от която Том Лудата глава се нуждаеше, за да вземе добро тактическо решение, а после бе предприел дръзка акция, попречила на ударния отряд да вземе много жертви. Вследствие на това взвод „В“ остана в позиция, удобна за нанасяне на удар в тила на врага. Армия „Заек“ нямаше къде да се скрие и щеше да бъде пометена за секунди. И Бийн бе допринесъл за това.

Когато нападнахме, не се вцепених. Вършех онова, за което съм обучен, бях нащрек и мислех с главата си. Сигурно мога да се справя и по-добре, да действам по-бързо и погледът ми да е по-остър. Но като за първо сражение се справих сносно. Значи мога.

Тъй като взвод „В“ бе изиграл решителна роля за победата, Уигин изпрати останалите четирима взводни командири да допрат чела в ъглите на противниковата врата и удостои Том Лудата глава с честта да мине през нея. Това беше официалният край на играта и лампите светнаха ярко.

Майор Андерсън лично дойде да поздрави победителя и да надзирава уборката. Уигин бързо размрази улучените. Когато усети, че костюмът му е отново подвижен, Бийн изпита облекчение. Уигин събра всички войници с помощта на куката си и строи петте взвода, преди да започне да размразява войниците от армия „Заек“. Те стояха мирно във въздуха със стъпала, насочени надолу и високо вдигнати глави. Когато и последният „Заек“ бе размразен, те постепенно се ориентираха в същата посока. Противникът нямаше как да го знае, но за „Дракон“ това бе мигът на пълната победа — защото сега врагът бе ориентиран така, че собствената му врата се падаше отдолу.

Бийн и Николай вече закусваха, когато Том Лудата глава дойде на масата им.

— Ендър каза, че вместо петнайсет минути имаме време да закусваме до 07:45, а освен това ще приключим тренировката по-рано, за да можем да се изкъпем.

Новината беше добра. Можеха да забавят темпото на хранене.

Не че за Бийн това имаше значение. Храната в чинията му беше малко и той я дояде за нула време. Откакто постъпи в армия „Дракон“, Том Лудата глава го бе хванал, че раздава храната си. Бийн му обясни, че винаги са му давали прекалено много храна, Том повдигна въпроса пред Ендър и Ендър успя да убеди диетолозите да престанат да тъпчат Бийн. Днес за първи път на Бийн дори му се прииска допълнително. И то само защото бе превъзбуден от битката.

— Умно — каза Николай.

— Кое?

— Ендър ни казва, че имаме петнайсет минути да се нахраним. На нас ни се струва, че ни припира, и сме недоволни. След малко той изпраща взводните да ни кажат, че имаме време до 07:45. Това са само десет минути в повече, но на нас те ни се струват цяла вечност. Радваме се на душа и — въпреки че той по право ни се полага — сега сме му благодарни.

— Освен това, той даде възможност на взводните да съобщят добрата новина — додаде Ендър.

— Това важно ли е? — попита Николай. — Знаем, че решението е на Ендър.

— Повечето командири внимават всички добри новини да идват от тях — обясни Бийн, — а лошите да бъдат съобщавани от взводните. Но цялата техника на Уигин се гради върху взводните. Том Лудата глава влезе в сражението, разчитайки единствено на обучението и ума си. Целта му бе една-единствена — изпреварващ удар от стената, за да се озове зад противника. Всичко зависеше от него.

— Да, но ако взводните командири се изложеха, това би се отразило зле върху досието на Ендър — забеляза Николай.

Бийн поклати глава.

— Работата е там, че още в първото си сражение Уигин раздели войската — умел тактически ход — и взвод „В“ успя да продължи атаката, дори когато вече не разполагахме с предварителен план, защото Том Лудата глава действително отговаряше за нас. Не стояхме и не се чудехме какво иска от нас Уигин.

Николай схвана и кимна.

— Точно така.

— Именно — потвърди Бийн. Всички на масата вече ги слушаха. — И е така, защото Уигин мисли не само за Военното училище, класациите и прочие дивотии. Знаеш ли, че той постоянно гледа филми за Второто нашествие? Мисли за как да победим бъгерите. И знае, че начинът е да имаме възможно най-много подготвени за това командири. Уигин не иска той да бъде единственият командир, способен да се сражава с бъгерите. Той иска освен него и взводните, и заместниците им, и, ако е възможно, всеки един от войниците му да бъдат готови да командват флотилия срещу бъгерите.

Бийн знаеше, че във въодушевлението си вероятно приписва на Уигин повече заслуги, отколкото бе възнамерявал, но все още усещаше вкусът на победата. И освен това казваше истината — Уигин не беше Наполеон. Ако стискаше толкова здраво юздите на командването, никой от подчинените му офицери нямаше да се прояви като блестящ независим командир. А Том Лудата глава, подложен на натиск, се бе справил добре. Бе взел правилните решения, включително и това да послуша своя най-дребен и привидно най-безполезен войник. Направил го бе, защото беше видял как Уигин изслушва командирите си. Учиш, анализираш, избираш, действаш.

След закуска, на път за тренировката, Николай попита Бийн:

— Ти защо го наричаш Уигин?

— Защото не сме приятели — отвърна Бийн.

— О, значи сте на „господин Уигин“ и „господин Бийн“, така ли?

— Не. Бийн е малкото ми име.

— О… Значи сте на „господин Уигин“ и „Ти пък кой си, по дяволите“.

— Точно така.

Всеки очакваше поне седмица да се перчи и хвали с безупречните си данни за победи и загуби. Вместо това на следващата сутрин в 06:30 Уигин влезе в спалното, отново размахал заповед за сражение.

— Господа, надявам се да сте научили нещо вчера, защото днес ще трябва да направим същото.

Всички се изненадаха, а някои и се ядосаха, защото не беше честно — бяха неподготвени. Уигин подаде листчето на Флай Моло, току-що тръгнал да закусва.

— Бойни костюми! — развика се Флай, който явно си мислеше, че е страхотно да бъдеш първата армия, водила сражения в два последователни дни.

Но Горещата супа, командирът на взвод „Г“, мислеше друго.

— Защо не ни предупреди по-рано?

— Помислих си, че ще е добре да вземете душ — обясни Уигин. — Вчера зайците се оплакали, че сме спечелили само защото те изпопадали от вонята.

Всички, които го чуха, се засмяха. Но на Бийн не му беше забавно. Той знаеше, че когато Уигин се е събудил, листчето не го е чакало. Учителите го бяха сложили по-късно.

— Май си намерил листчето чак когато си се върнал от банята, така ли е?

Уигин го изгледа безизразно.

— Точно така. Аз не ходя като теб толкова близо до пода.

Презрението в гласа му се стовари като удар върху Бийн. Чак тогава той осъзна, че Уигин бе приел въпроса му като критика, задето не е внимавал и не е забелязал заповедта. Затова сега в досието на Бийн, което Уигин водеше наум, имаше още една черна точка. Но Бийн не можеше да си позволи това да го разстрои. И без това Уигин вече го беше нарочил за страхливец. Може би Том Лудата глава му беше разказал за вчерашния принос на Бийн към победата, а може би — не. Това нямаше да промени факта, че Уигин със собствените си очи бе видял как Бийн се преструва на болен под душа. Излизаше, че сега Бийн очевидно му се надсмива, задето ги юрка така за второто сражение. Може би на трийсетия ми рожден ден ще ме произведат във взводен командир. И то само ако всички останали се удавят при корабокрушение.

Уигин, разбира се, продължаваше да говори — обясняваше как трябвало във всеки един момент да очакват сражения и че старите порядки вече се разпадали.

— Не мога да си кривя душата — и аз не обичам да ни погаждат номера, но е едно съм сигурен. Имам армия, която може да се справя с всичко.

Щом облече бойния си костюм, Бийн се замисли защо ли учителите постъпват така. Припираха Уигин и същевременно го затрудняваха. И това беше само началото. Само първите капчици на цял порой от подли номера.

Защо? Не защото Уигин беше толкова добър, че се налагаше да го подлагат на изпитания. Точно обратното — той тренираше добре армията си и за Военното училище щеше да е само от полза, ако му отпуснеше достатъчно време за това. Затова сигурно причината беше извън Военното училище.

Всъщност имаше само една вероятност. Бъгерите-нашественици се приближаваха. Вероятно само след няколко години щяха да пристигнат. Дотогава трябваше да обучат Уигин.

Уигин. Не всички нас, само Уигин. Защото ако това важеше за всички, щяха да ускорят по същия начин и общата програма. Не само нашата.

Значи за мен вече е твърде късно. Уигин е избраният от тях и на него те възлагат всичките си надежди. Дали ще стана взводен командир или не, това вече няма никакво значение. Важно е единствено дали Уигин ще бъде подготвен.

Ако Уигин успее, все още ще имам възможност да постигна величие след победата. Лигата ще се разпадне. Човечеството ще поведе война помежду си. Или МФ ще ме използва, за да запази мира, или пък може би иде постъпя в някоя армия на Земята. Животът ми тепърва започва. Освен ако Уигин не поведе флотата ни срещу бъгерското нашествие и не загуби. Тогава за никого от нас няма да има повече живот.

В момента най-доброто, което мога да сторя, е да помагам на Уигин да научи всичко, на което можем да се научим тук. Но проблемът е, че не съм достатъчно близък с него, че да му влияя по какъвто и да било начин.

Битката беше с Петра Арканян, командир на армия „Феникс“. Петра беше по-проницателна от Карн Карби. Освен това разполагаше с предимството, че бе чула как Уигин изобщо не е използвал боен строй, а малки нападателни отряди, за да разбие структурите встрани от основната битка. И все пак армия „Дракон“ бе приключила само с трима улучени войници и девет частично извадени от строя. Съкрушително поражение. Бийн разбираше, че на Петра това не й харесва. На нея вероятно й се струваше, че Уигин я е смазал и нарочно е искал да я унижи. Но скоро и тя щеше да го разбере — Уигин просто бе оставил взводните си командири да правят каквото си искат, а целта на всеки от тях беше пълната победа. Така ги беше обучил. Тяхната система беше по-добра и това бе всичко. Старият начин за водене на сражения бе обречен.

Скоро всички останали командири щяха да започнат да се приспособяват и да се учат от Уигин. Скоро армия „Дракон“ щеше да започне да се изправя срещу армии, разделени на пет, а не на четири взвода, с гъвкав стил на сражаване и с много по-голяма свобода на действие за взводните командири. Във Военното училище не вземаха слабоумни деца. Единствената причина техниката им да сработи и втория път беше, че от първата им битка беше изминал само един ден и никой не очакваше толкова скоро да се изправи срещу Уигин. Сега щяха да разберат, че се налага бързо да предприемат промени. Бийн предположи, че сигурно никога вече нямаше да се изправят срещу класически боен строй.

И какво щеше да стане тогава? Дали Уигин бе изгърмял патроните си, или криеше в запас нови номера? Проблемът беше, че новите методи никога не осигуряваха победа за дълго време. За врага бе твърде лесно да имитира и да подобрява собствените ти нововъведения. Истинското изпитание за Уигин щеше да дойде в бой с армии, които използват неговата тактика.

А за мен истинското изпитание ще бъде да разбера ще понеса ли Уигин да допусне някоя тъпа грешка само защото аз — като обикновен редник — ще съм длъжен да си кротувам и да наблюдавам безучастно.

На третия ден отново трябваше да водят сражение. На четвъртия — отново. И двата пъти спечелиха. Но всеки път разликата между двете армии намаляваше. С всяка битка Бийн се чувстваше все по-уверен като войник, но и все по-потиснат. Освен с добрия си прицел можеше да допринесе за победата само с това, че при сгоден случай помагаше на Том Лудата глава с предложения или му напомняше за нещо, което бе забелязал и запомнил.

Бийн писа на Димак за това — обясни му, че го използват непълноценно и изказа предположението, че може би ще получи добра подготовка при някой не толкова добър командир, където ще има по-голям шанс да застане начело на взвод.

Отговорът бе кратък.

„Кой друг би те взел? Учи се от Ендър.“

Безмилостно, ала вярно. Нямаше съмнение, че и Уигин всъщност не го искаше. Ала или му беше забранено да разменя войници, или се бе опитал да размени Бийн, но никой не бе поискал да го вземе.

Вечерта, след четвъртата битка, имаха свободно време. Повечето войници се опитваха да наваксат с учебния материал — битките наистина ги изцеждаха, особено след като всички разбраха, че трябва да тренират здраво, за да запазят преднината си. Бийн обаче се справяше с учебните си задължения както винаги. А когато Николай му заяви, че, по дяволите, повече не се нуждаел от помощ за домашните, Бийн реши да се поразходи.

Мина покрай стаята на Уигин — по-малка дори и от тесните жилища на учителите, едва побрала едно легло, стол и малка масичка, и за миг се изкуши да почука на вратата, да седне и да си изясни отношенията с Уигин веднъж завинаги. Здравият разум обаче надви над обидата и суетата и Бийн продължи нататък, докато не стигна до игралната зала.

Не беше толкова препълнена, колкото навремето. Бийн предположи, че е така, защото сега всички наблягаха на допълнителните тренировки и се опитваха да прилагат опита на Уигин, преди да влязат в сражение с него. Въпреки това все още се намираха неколцина, на които им харесваше да си поиграят с копчетата и да накарат разни неща да мърдат по екраните и холовизорите.

Бийн откри някаква игра на плосък екран, чийто герой беше една мишка. Никой не играеше на нея и Бийн започна да прекарва мишката през лабиринт. Лабиринтът бързо отстъпи пред стените и тесните проходи на стара къща със заложени тук и там капани — лесна работа. Преследваха го котки — никакво оживление! Той скочи върху една маса и се намери лице в лице с един великан.

Великан, който му предложи питие.

Това беше мисловната игра. Психологическата игра, на която всички през цялото време играеха на чиновете си. Нищо чудно, че тук никой не я играеше. Всички я разпознаваха, а и нямаше смисъл да идват чак дотук, за да играят отново на нея.

Само дето лицето на великана беше се променило. Изглеждаше като това на Ахил.

В първия миг Бийн се стъписа. Вцепени се от уплаха. Откъде бяха разбрали? Защо го правеха? Да го изправят така изненадващо лице в лице с Ахил. Гадни копелета!

Той заряза играта.

Миг по-късно спря и се върна. Великанът бе изчезнал от екрана. Мишката отново тичаше насам-натам из лабиринта и опитваше да се измъкне от него.

Не, няма да играя. Ахил е далече и не е по силите му да ми стори зло. Нито на Поук — вече не. Не бива да мисля за него и, много ясно, не съм длъжен да пия питието, което той ми предлага.

Бийн отново обърна гръб и този път не се върна.

Слезе в столовата. Тя току-що бе затворила, но Бийн си нямаше друга работа, затова седна в коридора до вратата, отпусна чело на коленете си и се замисли за Ротердам. Спомни си как седеше върху кофата за боклук и изучаваше начина, по който Поук управлява бандата си — тя бе най-почтеният тартор на банда. Изслушваше малките деца, отнасяше се справедливо към тях и не ги оставяше да умрат, дори това да означаваше по-малко храна за нея. Тъкмо затова я бе избрал, защото беше милостива — достатъчно милостива да изслуша едно малко дете.

Нейното милосърдие я погуби.

Аз я погубих, като я избрах.

По-добре ще е да има Господ, че да осъди Ахил на вечни мъки в ада.

Някой го срита по крака.

— Махай се — тросна се Бийн. — Аз не те закачам.

Но онзи отново го срита и го катурна. Бийн успя да се подпре на ръце и да не се строполи на пода. Погледна нагоре. Бонсо Мадрид се беше надвесил над него.

— Разбрах, че ти си бил най-малкото лайно, залепнало за космите по задника на армия „Дракон“ — рече той.

С него имаше и още трима бабаити. Всички имаха физиономии на побойници.

— Здрасти, Бонсо.

— Трябва да си поговорим, пръдльо.

— Какво е това, шпионаж ли? — попита Бийн. — Не е разрешено да разговаряте с войници от други армии.

— Не ми трябва шпионаж, за да знам как да разбия армия „Дракон“ — заяви Бонсо.

— Значи просто издирваш навсякъде най-дребните войници от армия „Дракон“ и после ги посритваш малко, докато се разреват?

По лицето на Бонсо си личеше, че е разярен. Не че някога изражението му издаваше нещо друго, освен ярост.

— А бе ти май си просиш да завра устата ти в задника?

Точно сега на Бийн никак не му беше до побойници. И тъй като в момента се чувстваше виновен, че е погубил Поук, изобщо не му пукаше дали Бонсо Мадрид или някой друг ще изпълни смъртната му присъда. Дошъл бе моментът да заговори откровено.

— Тежиш поне три пъти колкото мен — рече Бийн, — но в черепа ти няма никой. Ти си посредствен войник, който кой знае как се е сдобил с армия — ясно е, че просто не знаеш какво да я правиш. Уигин ще те направи на кайма и ще те размаже по земята, без да си мръдне и пръста дори. Затова, има ли някакво значение какво ще ми направиш? Аз съм най-дребният и най-слабият войник в цялото училище. И естествено — тъкмо мен ще си харесаш да нариташ.

— Да, бе, най-дребният и най-слабият — обади се един от другите.

Бонсо обаче не каза нищо. Думите го бяха засегнали. Той имаше гордост и знаеше че ако сега направи нещо лошо на фъстъка, постъпката му ще е унижение, а не наслада.

— Ендър Уигин няма да ме победи с тази сбирщина от новобранци и утайки, която нарича армия. Той може и да е побъркал разни тъпанари като Карн и… Петра — той изплю името й. — Но когато моята армия се изправи срещу лайно, тя го размазва.

Бийн впери в него най-изпепеляващия си поглед.

— Не разбираш ли, Бонсо? Учителите са избрали Уигин. Той е най-добрият. Най-добрият за всички времена. Те не са му дали най-скапаната армия. Те му дадоха най-добрата армия. Ветераните, които ти наричаш утайки, са толкова добри войници, че тъпите командири не са се справили с тях — затова са се опитали да ги разменят. Уигин знае как да използва добрите войници, а ти не знаеш. Тъкмо затова той побеждава. Той е по-умен от теб. А войниците му до един са по-умни от твоите. Цялата палуба ти има зъб, Бонсо. По-добре се предай още сега. Когато малката ти жалка армия „Саламандър“ се изправи срещу нас, така ще ви попилеем, че после ще пикаете седнали.

Бийн можеше да продължи да говори — нямаше план, а и несъмнено имаше да каже още много неща — но го прекъснаха. Двама от приятелите на Бонсо го сграбчиха, вдигнаха го и го притиснаха до стената по-високо от собствените си глави. Бонсо го хвана за гърлото, точно под челюстта, и натисна. Другите двама го пуснаха. Бийн увисна на врата си. Не можеше да диша. Зарита импулсивно, като се опитваше да го уцели с крак. Но дългоръкият испанец бе твърде далеч от обсега на ритниците му.

— Играта си е игра — рече тихо Бонсо. — Учителите могат да я скалъпят както си искат и да я пробутат на малкия педераст Уигин, защото им подлага гъза си. Но ще дойде време, когато това вече няма да е игра. И когато това време дойде, не замразеният боен костюм ще пречи на Уигин да мърда. Ясно ли ти е?

Очакваше отговор ли? Бийн не може да кимне, нито пък да каже нещо.

Бонсо стоеше и се усмихваше злобно, докато Бийн се мяташе насам-натам.

Пред очите на Бийн започна да причернява и тогава Бонсо най-сетне го пусна на пода. Той лежеше там, кашляше и се задъхваше.

Какво направих? Предизвиках Бонсо Мадрид. Побойник, не толкова коварен, колкото Ахил. Когато Уигин го победи, Бонсо няма да го понесе. Няма да се задоволи само с перчене. Омразата му към Уигин бе дълбока.

Щом най-сетне успя да си поеме дъх, Бийн тръгна към спалното. Николай веднага забеляза синините по врата му.

— Кой те е душил?

— Не знам — отвърна Бийн.

— Не на мене тия — скастри го Николай. — Бил е с лице към теб, виж отпечатъците от пръстите.

— Не помня.

— Ти помниш дори как са били преплетени артериите върху плацентата ти.

— Няма да ти кажа — отсече Бийн. Това вече Николай нямаше как да обори, макар и да не му харесваше.

Бийн влезе в мрежата с името ^Граф и написа бележка до Димак, макар да знаеше, че това с нищо няма да помогне.

„Бонсо е ненормален. Той е способен на убийство, а най-много мрази Уигин.“

Отговорът дойде бързо, все едно Димак бе очаквал съобщението.

— Сам оправяй кашите, които си забъркал. Недей да цивриш пред мама.

Думите го жегнаха. Тази каша не я бе забъркал Бийн, а Уигин. В крайна сметка я бяха забъркали учителите — за начало, бяха назначили Уигин в армията на Бонсо. А и да му се подиграва, че няма майка — кога учителите се бяха превърнали във врагове? Нали уж трябва да ни закрилят от смахнати типове като Мадрид! Защо аз да оправям тази каша?

Единственото, което би спряло Бонсо, е да бъде убит.

Бийн изведнъж си спомни как стоеше, гледаше проснатия на земята Ахил и крещеше: „Убий го! Убий го“

Защо не си държах устата затворена? Защо ми трябваше да предизвиквам Бонсо Мадрид? Уигин ще свърши като Поук. И пак аз ще съм виновен.

16СПЪТНИК

— Разбирате ли, Антон, откритият от вас ключ е бил завъртян и това може да доведе до спасението на човечеството.

— Но… горкото момче! Да изживее живота си като дребосъче и да умре великан!

— Може би… иронията ще му се стори забавна.

— Колко странно е да мисля, че моят малък ключ може да се окаже спасение за цялото човечество! Поне от чудовищата-нашественици. Кой ще ни спасява, когато сами отново си станем врагове?

— Ние с вас не сме врагове.

— Хората не водят войни, защото са си врагове. Човечеството таи достатъчно омраза и алчност, страх и страст — тези неща подтикват света към война.

— Щом Господ успя да ни дари с освободител веднъж, значи се вслушва в молитвите ни и може би ще го стори отново.

— Но, сестра Карлота, вие знаете, че това момче не е създадено от Господ. То е творение на похитител, дете-убиец, учен-престъпник.

— Знаете ли защо Сатаната непрекъснато се гневи? Защото винаги когато измисли някоя особено хитроумна пакост, Господ я използва, за да наложи собствената си справедлива воля.

— Значи Господ използва покварените хора като свои оръдия.

— Господ ни дава свободата да вършим големи злини по свой избор. После използва собствената си свобода, за да претвори злото в добро по негов избор.

— Значи в края на краищата Господ винаги побеждава.

— Да.

— Но когато го изживяваш непосредствено, понякога е тежко.

— А в миналото вие бихте ли предпочели да умрете, вместо да живеете днес?

— Точно за това става дума. Ние свикваме с всичко. Намираме надежда във всичко.

— Тъкмо затова никога не съм разбирала самоубийството. Дори и страдащите от тежка депресия или чувство за вина… не чувстват ли Христос Утешителя в сърцето си, който им вдъхва надежда?

— Мен ли питате?

— Господ не ми е наблизо и затова питам смъртен като мен.

— По мое мнение самоубийството всъщност не е желание животът да свърши.

— А какво е тогава?

— То е единственият начин безсилният човек да накара всички останали да се отвърнат от срама му. Желанието му не е да умре, а да се скрие.

— Както Адам и Ева са се скрили от Господа.

— Защото са били голи.

— Де да можеха тези жалки хора да запомнят това: всички сме голи. Всеки иска да се скрие. Но животът въпреки това е сладък. Нека продължава.

— Значи, вие не вярвате, че формиките са зверовете от Апокалипсиса, сестро?

— Не, Антон. Убедена съм, че и те са чада Божии.

— И все пак сте открили това момче точно за да може, като порасне, да ги унищожи.

— Да ги победи. А и ако Господ не желае те да измрат, те няма да измрат.

— А ако желае ние да измрем, то ние ще измрем. Защо тогава работите толкова всеотдайно?

— Защото тези мои ръце съм ги отдала на Господа и му служа най-вярно. Ако той не бе пожелал да намеря Бийн, аз нямаше да го намеря.

— А ако Господ иска формиките да надделеят?

— Ще намери нечии други ръце, които да го сторят. Точно за това дело моите не са подходящи.

По-късно, докато взводните командири провеждаха занятия с войниците, Уигин се покри. Бийн влезе в системата с името ^Граф, за да открие с какво се занимава. Отново гледаше видеофилмите за победата на Мейзър Ракъм, но много по-съсредоточено и целенасочено отпреди. И понеже армията му неизменно побеждаваше — въпреки че водеше сражения всеки ден — останалите армейски и взводни командири, както и редниците, започнаха да посещават библиотеката. Гледаха филмите, които Ендър бе изучавал и се опитваха да ги осмислят, за да видят в тях онова, което виждаше Уигин.

Колко глупаво, помисли си Бийн. В тях Уигин не търси хитри тактики, които да приложи тук, във Военното училище — той вече е създал мощна, гъвкава армия и на място решава как да я използва. Той изучава тези видеофилми, за да открие как да победи бъгерите. Защото е разбрал, че един ден ще се изправи срещу тях. Учителите биха преобърнали цялата система тук, във Военното училище, само ако кризата вече наближава. Те подготвят Ендър да спаси човечеството от бъгерското нашествие. Затова Уигин изучава бъгерите и отчаяно се опитва да проумее какво искат те, как водят битки, как умират.

Защо учителите не разбират какво постигна Уигин? Той вече дори не мисли за Военното училище. Те трябва да го преместят в Тактическото училище или какъвто там е следващият етап от обучението му. Вместо това го назорват и скапват.

Нас също. И ние сме скапани.

Бийн го забелязваше най-силно при Николай, който полагаше повече усилия от останалите просто за да не изостава. Ако бяхме обикновена армия, мислеше си Бийн, повечето от нас щяха да са като Николай. И мнозина от нас са — Николай не е първият, на когото му личи изтощението. По време на хранене войниците изпускат приборите и чиниите. Поне един се е подмокрил в леглото. По време на тренировките само се караме. Учебната ни работа страда. Всеки си има предел. Дори и аз, генетично обработеният Бийн, мислещата машина, и аз имам нужда от време, за да се смажа и заредя с гориво — а такова време няма.

Дори писа за това на полковник Граф — хаплива бележчица с едно-единствено изречение — „Едно е да обучаваш войници и съвсем друго — да ги съсипваш“. Отговор така и не получи.

Беше късен следобед, половин час преди сигнала за вечеря. Сутринта вече бяха спечелили едно сражение, после се упражняваха след учебните часове, макар че взводните командири по предложение на Уигин пуснаха по-рано войниците си. По-голямата част от армия „Дракон“ в момента се обличаше след баня, макар някои вече да си убиваха времето в игралната зала и във видеозалата… т.е. библиотеката. Вече никой не обръщаше внимание на уроците, но някои продължаваха формално да изпълняват възложените задачи.

Уигин се появи на прага, размахал нова заповед.

Втора битка в един и същи ден.

— Тази битка ще е ожесточена, а нямаме никакво време — заяви той. — Съобщиха на Бонсо преди цели двайсет минути и докато стигнем до портала, те ще са вече най-малко от пет минути в залата.

Той изпрати четирима войници, които бяха най-близо до вратата — до един малчугани, но вече не новобранци, а калени ветерани — да съберат липсващите. Бийн се облече бързо — справяше се сам, но другите все така го обсипваха с шеги. Майтапеха се, че повече не бивало да протака, а незабавно да се заеме с тренировки по обличане.

След като надянаха костюмите, всички започнаха да се оплакват, че цялото това юркане вече изтъпявало, на армия „Дракон“ също й се полагала почивка от време на време, Флай Моло се оплакваше най-гръмогласно, дори Том Лудата глава — който обикновено се присмиваше на всичко, беше ядосан.

— Досега никой не е имал две сражения в един и същи ден! — заяви той.

— Досега никой не е побеждавал и армия „Дракон“ — отвърна му Уигин. — Нима сега ще ви натупат?

Разбира се, че не. Никой нямаше намерение да се остави да го тупат. Само искаха да се пооплачат.

Позабавиха се, но накрая се събраха в коридора и тръгнаха към бойната зала. Порталът беше вече отворен. Неколцина от закъснелите навличаха бойните си костюми в движение.

Бийн стоеше точно зад Том Лудата глава и виждаше какво става в бойната зала. Ярко осветление. Никакви звезди, никакви решетки, никакви скривалища! Вратата на противника зееше отворена, а не се виждаше нито един войник от Саламандрите.

— Олеле майко! — възкликна том Лудата глава. — И тях още ги няма вътре.

Бийн завъртя очи. Естествено, че бяха вътре. В залата нямаше никакво прикритие и те просто се бяха подредили на тавана, скупчени около вратата на армия „Дракон“ — готови да унищожат всеки влязъл.

Уигин забеляза изражението на Бийн и се усмихна, докато прикриваше устата си — сигнал да пазят тишина. Посочи с пръст около вратата, после им махна да се отдръпнат.

Стратегията беше проста и очевадна. Тъй като Бонсо Мадрид любезно бе приковал армията си към стената, оставаше им само да намерят правилния начин да влязат в залата и да ги изпотрепят.

Решението на Уигин, което Бийн одобри, беше да превърне най-едрите войници в щитове, като ги накара да коленичат и да замразят краката си. После по един по-дребен войник коленичи върху прасците на всеки от здравеняците, обгърна с ръка кръста му и се приготви за стрелба. Най-едрите войници бяха използвани за тласкачи, които да изхвърлят двойките в бойната зала.

Най-после дребният ръст си имаше своите предимства. Бийн и Том Лудата глава бяха двойката, избрана от Уигин да демонстрира на всички какво иска той. И затова, когато първите две двойки бяха запокитени в залата, Бийн трябваше да открие касапницата. Улучи трима почти едновременно — при такова близко разположение, с концентриран лъч, те просто падаха като зрели круши. Когато противникът започна да излиза от обсега им, Бийн се промъкна отстрани на Том Лудата глава, отблъсна се от него и пое курс на изток, малко нагоре, а Том бързо полетя към отсрещната стена. Щом другите Дракони забелязаха как Бийн остава невредим в огневия обсег — движеше се странично и бе трудно да го улучат — и те направиха същото. Противникът най-сетне извади Бийн от строя, но вече нямаше значение — саламандрите бяха разгромени до последния човек, не успяха дори да се отлепят от стената. Макар да бе ясно, че са лесни, неподвижни мишени, Бонсо не схвана, че са обречени, преди да замразят самия него. След това никой друг не пое инициативата да отмени първоначалната му заповед и да се раздвижат, за да не ги уцелват толкова лесно. Още един пример за това, че командирите — управляващи чрез заплахи и вземащи еднолично всички решения — неизменно биват разгромявани, рано или късно.

Цялата битка отне по-малко от минута — от момента, в който Бийн, яхнал Том Лудата глава, нахлу през портала, до замразяването на последния саламандър.

Онова, което изненада Бийн, беше, че Уигин, обикновено толкова спокоен, бе побеснял и не го криеше. Майор Андерсън дори не успя да му поднесе официалните поздравления като на победител — Уигин му изкрещя:

— Мислех, че ще ни изпратите да се бием срещу армия, която също като нас държи на честната игра!

Защо мислеше така? Сигурно Уигин бе разговарял с Андерсън и му бяха обещали нещо, а после не го бяха изпълнили.

Но майорът не му даде никакво обяснение.

— Поздравления за победата, командире.

Уигин обаче не искаше да се примирява само с това. Този път нямаше всичко да мине делово, както обикновено. Той се обърна към армията си и повика Бийн по име.

— Бийн! Ако ти беше командвал армия „Саламандър“, как щеше да постъпиш?

Тъй като един войник от армия „Дракон“ го бе използвал, за да се отблъсне от него във въздуха, Бийн се рееше долу, близо до противниковата врата. Но чу въпроса — Уигин не смяташе да прилага дипломация. На Бийн не му се искаше да отговаря, защото знаеше каква сериозна грешка допуска неговият командир, като говори пренебрежително за армия „Саламандър“, обръщайки се към най-дребния Дракон, за да критикува тъпата тактика на Бонсо. Но все пак Уигин беше командир, а тактиката на Бонсо наистина си беше тъпа, затова на Бийн му беше приятно да го потвърди.

— Щях непрекъснато да сменям позициите край портала — провикна се той, за да може всички да го чуят, дори и Саламандрите, залепени за тавана. — Щом врагът знае точното ти местонахождение, никога не трябва да стоиш неподвижен.

Уигин отново се обърна към Андерсън.

— И докато продължавате да си служите с измами, защо не обучите следващата армия да мами по-интелигентно?

Майорът запази самообладание и не обърна внимание на изстъпленията на Уигин.

— Предлагам да освободиш армията си.

Днес Уигин нямаше намерение да си губи времето за ритуали. Той натисна едновременно бутоните, за да размрази и двете армии. И вместо да приеме официалната капитулация, изкрещя веднага:

— Армия „Дракон“, свободно!

Бийн беше сред войниците най-близо до вратата, но изчака почти всички да се изнижат, за да излезе заедно с Уигин.

— Сър — обърна се към него Бийн. — Вие току-що унижихте Бонсо, а той…

— Знам — прекъсна го Уигин и тичешком се отдалечи от Бийн. Така и не пожела да го изслуша.

— Той е опасен! — извика след него Бийн. Напразни усилия. Или Уигин вече знаеше, че е засегнал не когото трябва от побойниците, или не му пукаше.

Дали го бе направил нарочно? Уигин винаги се владееше, винаги довеждаше докрай предварително замисления план. Но Бийн не можеше да си представи никакъв план, който да изисква да крещиш на майор Андерсън и да засрамваш Бонсо Мадрид пред цялата му армия.

Защо Уигин бе направил подобна глупост?

Беше му почти невъзможно да мисли за геометрия, макар че утре имаха контролно. Уроците в момента изобщо не бяха важни, ала всички продължаваха да правят контролни и да изпълняват възложените им задачи — успешно или не. Оценките на Бийн от последните няколко дни далеч не бяха отлични. Не че не знаеше отговорите или как да стигне до тях. Просто умът му постоянно се отплесваше към по-важните неща — нови тактики, които да изненадат врага, нови номера, които учителите можеха да им погодят с оглед на настоящата си стратегия… какво би могло да се случи и какво сигурно се случваше в голямата война, че да накара системата да започне да се разпада… какво ли щеше да стане на Земята и в МФ, след като най-сетне постигнеха победа над бъгерите. Ако я постигнеха. Трудно беше едновременно с всичко това да те е грижа и за обеми, повърхнини, лица и измерения на пространствени фигури. На вчерашното контролно, докато решаваха задачи за гравитация близо до планетарни и звездни маси, Бийн най-сетне се предаде и написа:

Знаеше, че всички учители са наясно какво става, но щом искаха да се преструват, че уроците все още имат някакво значение, добре, нека си се преструват. Той не беше длъжен да им играе по свирката.

В същото време много добре осъзнаваше защо проблемите на гравитацията са важни за човек, чието единствено вероятно бъдеще беше службата в Международния флот. Нужна му беше отлична подготовка и по геометрия, защото имаше доста добра представа за онова, което можеше да ги сполети. Той нямаше да стане инженер, артилерист, проектант на ракети, нито дори пилот — при все че изглеждаше толкова вероятно. Но трябваше да знае онова, което знаеха те, по-добре от самите тях, иначе никога нямаше да го уважават достатъчно, че да го последват.

Ама няма да е тази вечер и това е, реши Бийн. Тази вечер мога да си позволя малко почивка. Утре ще науча онова, което ми е нужно. Тогава няма да съм капнал от умора.

Той затвори очи.

След малко обаче ги отвори. После извади чина от шкафа си.

И по улиците на Ротердам често беше изтощен, капнал от глад, недохранване и отчаяние. Но продължаваше да е нащрек. Не спираше да мисли. Затова успя да оцелее. В тази армия всички се уморяваха, което означаваше, че ще допускат все повече и повече тъпи грешки. От всички тях Бийн най-малко можеше да си позволи да затъпее. Това, че не е тъп, беше единственото му ценно качество.

Той активира чина си. На дисплея се появи съобщение:

Имаше само десет минути до угасването на светлините. Уигин можеше да е изпратил съобщението преди часове. Той слезе от леглото, не си направи труда да се обуе и зашляпа по чорапи по коридора. Спря и почука на вратата с табела

— Влез — обади се Уигин.

Бийн отвори вратата и влезе. Уигин изглеждаше изтощен и много приличаше на полковник Граф, когато е уморен — торбички под очите, изтерзано лице, прегърбени рамене. Но погледът му все още беше ясен и пламенен. Гледаше, мислеше.

— Току-що видях съобщението ти — рече Бийн.

— Добре.

— Скоро ще угасят светлините.

— Ще ти помогна да си намериш пътя в тъмното.

Сарказмът му изненада Бийн. Както обикновено, Уигин бе разбрал напълно погрешно репликата му.

— Просто нямах представа дали знаеш колко е часът.

— Винаги знам колко е часът.

Бийн мислено въздъхна. Никога не се получаваше. Какъвто и разговор да започнеше с Уигин, той неизменно се превръщаше в гаден спор и Бийн винаги губеше, дори когато умишленото недоразбиране на Уигин беше причината за всичко. Бийн ненавиждаше това. Той признаваше гения на Уигин и го уважаваше заради него. Защо Уигин никога не виждаше нищо хубаво у Бийн?

Но не каза нищо. С думи не можеше да подобри положението. Уигин го беше извикал. Нека Уигин продължи по-нататък.

— Спомняш ли си онзи ден преди четири седмици, Бийн? Когато ме помоли да те направя взводен?

— Е, и?

— Оттогава назначих петима взводни и петима помощник-взводни. Но ти не беше сред тях. — Уигин вдигна вежди. — Така ли е?

— Точно така, сър. — Но само защото не пожела да ми дадеш възможност да се докажа, преди да ги назначиш.

— Хайде сега ми разкажи какво постигна в тези осем битки.

На Бийн му се искаше да изтъкне как предложенията, които даваше на Том Лудата глава, отново и отново превръщаха взвод „В“ в най-резултатния взвод в армията. Как останалите войници подражаваха на тактическите му нововъведения и творческо реагиране в текущите ситуации. Но това щеше да е самохвалство и да граничи с неподчинението. Един войник, който иска да стане офицер, не би го казал. Том Лудата глава или бе докладвал за приноса на Бийн, или не бе докладвал. Не беше работа на Бийн да докладва за себе си неща, невключени в официалния рапорт.

— Днес за първи път бях улучен, но компютърът е регистрирал единайсет мои попадения, преди да преустановя стрелбата. Никога не съм имал по-малко от пет попадения в една битка. Освен това съм изпълнявал всяка възложена ми задача.

— Защо са те направили войник на тези години, Бийн?

— Твоите не са били повече.

— Но защо?

Накъде биеше той? Такова бе решението на учителите. Дали не бе открил, че тъкмо Бийн бе изготвил списъка на армията? Знаеше ли, че Бийн сам се е включил в него?

— Не знам.

— Знаеш, знаеш. Както и аз знам.

Не, Уигин не питаше конкретно Бийн защо са го направили войник. Питаше защо изведнъж повишават новобранците толкова млади.

— Опитах се да отгатна, но това са само предположения. — Не че някога предположенията на Бийн бяха „само предположения“, но така беше и с Уигин. — Ти си… страшен. Те са разбрали това, тласнали са те напред…

— Кажи ми защо, Бийн?

И чак сега Бийн разбра какво всъщност го питаше командирът му.

— Защото имат нужда от нас, ето защо. — Той седна на пода и се втренчи… не в очите на Уигин, а в краката му. Бийн знаеше неща, които не биваше да знае. И учителите му не подозираха, че ги знае. И по всяка вероятност този разговор бе подслушван от учителите. Не биваше да си позволява по лицето му да проличи колко много знае. — Защото имат нужда от някой, който да победи бъгерите. Това е единственото нещо, което ги интересува.

— Важното е, че го знаеш, Бийн.

На Бийн му се искаше да попита: „Защо е важно аз да го знам? Нима просто казваш, че поначало хората трябва да го знаят? Не прозря ли, не разбра ли най-сетне кой съм аз? Че аз — това си ти, само че по-умен и недотам симпатичен, по-добрият стратег, но по-лошият командир? Че ако се провалиш, ако се пречупиш, ако се разболееш и умреш, оставам аз? Затова ли е важно да го знам?“

— Защото — продължи Уигин — повечето момчета в това училище смятат, че е важна единствено играта, но това не е вярно. Тя просто открива малки момчета, които, като пораснат, ще станат истински командири в една реална война. А що се отнася до играта, тя вече е фалшифицирана. Ето с какво се занимават те, фалшифицират играта.

— Смешно. А пък аз си мислех, че само на нас правят номера. — Не, щом Уигин си мисли, че на Бийн трябва да му се обяснява това, значи не разбира кой всъщност е Бийн. И все пак Уигин извика точно него в стаята си за този разговор. Едва ли е случайно.

— Игра, която се провежда девет седмици по-рано, отколкото е по правилник. Игра, която се играе всеки ден. А сега и две игри в един и същи ден. Бийн, не знам какви ги вършат преподавателите, но армията ми е изморена, изморен съм и аз, а на тях изобщо не им пука за правилата на играта. Взех данни от компютъра от предишни години. През цялата история на играта никой не е побеждавал толкова много противници и не е опазвал толкова много от собствените си войници невредими.

Какво беше това, самохвалство? Бийн отговори подобаващо, както се отговаря на самохвалко:

— Ти си най-добрият, Ендър.

Уигин поклати глава. И да беше доловил иронията в гласа на Бийн, не се издаде.

— Вероятно. Но съвсем не беше случайно, че получих такива войници. Може да са новобранци и отхвърлени от други армии войници, но събрани на едно място… Дори най-калпавият войник би могъл да стане взводен командир в която и да е армия. Какви ли препятствия не издигаха по пътя ми, а сега правят всичко възможно, за да не успея. Бийн, те искат да ни провалят.

Значи Уигин разбираше как точно е била подбрана тази армия, макар и да не знаеше кой бе извършил подбора. Или може би знаеше всичко и сега искаше да покаже тъкмо това на Бийн. Трудно беше да прецениш доколко поведението на Уигин бе пресметнато и доколко — чисто интуитивно.

— Те не могат да те провалят.

— Ами ако грешиш? — Уигин рязко си пое дъх, сякаш го прониза болка или сякаш трябваше изведнъж да поеме глътка въздух под напора на вятъра. Бийн го погледна и осъзна, че пред очите му ставаше невъзможното. Ендър Уигин изобщо не искаше да го дразни, той просто му се доверяваше. Не напълно. Но все пак му се доверяваше. Ендър бе човешко същество и позволяваше на Бийн да види това. Въвеждаше го в тесния си кръг. Превръщаше го в свой… какъв? Съветник? Довереник?

— Ами ако не греша? — опита се да го ободри Бийн.

— Не мога до безкрайност да предлагам всеки ден нови умни идеи. Един ден някой друг ще предложи нещо, което и през ум не ми е минавало, и това ще ме свари неподготвен.

— И кое е най-лошото, което може да ти се случи? — попита Бийн. — Просто ще загубиш една игра.

— Да. Точно това е най-лошото, което може да ми се случи. Аз не мога да си позволя да загубя нито една игра. Защото, ако загубя една-единствена игра…

Той не завърши мисълта си. Бийн се зачуди как ли си представя Ендър последиците. Най-много легендата за Ендър Уигин, съвършеният войник, да рухне. Нима се страхува, че армия „Дракон“ ще изгуби доверие в непобедимостта на командира си? Или става въпрос за голямата война — изгубването на една игра тук, във Военното училище, може да разклати доверието на учителите в Ендър? Нали го готвеха за командирът на бъдещето, който ще поведе флота, ако успееха да го обучат преди нашествието на бъгерите.

Бийн и този път не знаеше доколко учителите са наясно с догадките му за хода на голямата война. По-добре беше за си замълчи.

— Имам нужда от ума ти, Бийн — рече Ендър. — Искам да измисляш решения за проблеми, с които още не сме се сблъсквали. Искам да опиташ най-различни смахнати неща, които още никой не е опитвал.

Но какво целиш с това, Ендър? Какво решение си взел за мен, та си ме повикал тази вечер в стаята си?

— Защо точно аз?

— Защото, въпреки че в армия „Дракон“ има някои войници, по-добри от теб… не, не са много, само няколко… няма друг, който да мисли по-качествено от теб.

Значи, беше го прозрял. И след цял месец безизходица Бийн разбра, че така беше по-добре. Ендър го бе видял как действа в битка, бе го преценил по делата му, не по славата му на отличник и по слуховете, че изкарвал най-високите резултати, откакто съществува училището. Бийн сам бе спечелил тази оценка и тя му беше дадена от единствения човек в това училище, за чието одобрение копнееше.

Ендър подаде на Бийн чина си, за да погледне. На него бяха изписани дванайсет имена. По двама или трима войници от всеки взвод. Бийн веднага се досети по какво ги бе избирал Ендър. Всички те бяха добри войници, сигурни и надеждни. Но не онези, които се самоизтъкваха, които си падаха по външните ефекти и се перчеха. Всъщност това бяха войниците, които Бийн ценеше най-много сред обикновените редници.

— Избери си пет от тези момчета — каза той. — По едно от всеки взвод. Те ще представляват специален отряд, който ще тренираш ти. Само по време на извънредните тренировки. И ще ми докладваш какво ги учиш да правят. Не се задържай дълго на нищо. През повечето време ти и твоят отряд ще бъдете част от цялата армия — всеки с взвода си. Но ще е рядко — само когато трябва да се свърши нещо, с което единствено ти можеш да се справиш.

Имаше и нещо друго, обединяващо тези дванайсет момчета.

— Тези тук до един са новобранци. Изобщо няма ветерани.

— След изминалата седмица, Бийн, всички наши войници са ветерани. Не разбираш ли, че в индивидуалната класация на войниците всичките наши четирийсет момчета са в челната петдесетица. Трябва да слезеш седемнайсет пункта надолу, за да попаднеш на името на войник, който не е от армия „Дракон“.

— А какво ще стане, ако нищо не мога да измисля? — попита Бийн.

— Ще се окаже, че съм сгрешил в преценката си за теб.

Бийн се ухили.

— Не си сгрешил.

Лампите угаснаха.

— Ще можеш ли да намериш обратния път, Бийн?

— Вероятно няма да мога.

— Тогава остани тук. Ако се заслушаш много внимателно, ще можеш да чуеш добрата фея, която ще дойде през нощта и ще ни остави задачата за утре.

— Нали утре ще имаме ново сражение? — опита да се пошегува той, но Ендър не отговори.

Бийн го чу как се покатери на леглото си.

Ендър беше още малък за командир. Краката му не стигаха до края на леглото. Оставаше достатъчно място за Бийн да се сгуши там. Затова той се покатери горе и легна. Не смееше да шавне, за да не разтревожи съня на Ендър. Ако той наистина спеше. Ако не лежеше буден в тишината и не се опитваше да проумее… какво?

За Бийн задачата беше просто да измисля на пръв поглед глупави, объркващи маневри — които плагиатите от другите армии да сметнат за гениални — и начините да им се противопоставят. А също и погрешни нововъведения, с които да всеят объркване, за да подлъжат другите армии да подражават на напълно безсмислени стратегии. Тъй като малцина от другите командири разбираха защо армия „Дракон“ неизменно побеждава, те продължаваха да имитират техните тактики, измислени специално за конкретна битка, вместо да прозрат основния метод, използван от Ендър в обучението и организацията на неговата армия. Както бе казал Наполеон, единственото нещо, наистина подвластно на един командир, е собствената му армия — обучението, армейският дух, доверието, инициативността, командването и, в по-малка степен, продоволствието, разположението, ходовете, лоялността и храбростта в боя. Какво ще предприеме противникът и какъв шанс ще им даде, това не подлежеше на никакво планиране. Командирът трябваше да е способен да променя рязко плановете си при възникването на пречки или възможности. Ако неговата армия не е готова и не откликва с желание на волята му, умът му не струва нищо.

По-слабите командири не разбираха това. Не успяваха да прозрат, че Ендър побеждава, защото той и неговата армия откликваха гъвкаво и мигновено на промяната. Умът им стигаше само да имитират специфичните тактики, които го виждаха да използва. И въпреки че творческите измислици на Бийн нямаше да са свързани с изхода на битката, те щяха да подведат другите командири да си загубят времето в подражаване на неуместни маневри. От време на време някоя негова измислица можеше и да се окаже полезна. Но, общо взето, това щяха да са панаирджийски атракции.

Бийн нямаше нищо против. Щом Ендър искаше панаирджийски номера, важното беше, че бе избрал Бийн да ги измисля и Бийн щеше да се справи блестящо.

Но ако Ендър тази нощ лежеше буден, то не беше, защото се тревожеше за сраженията на армия „Дракон“ утре, и вдругиден, и на следващия ден. Ендър мислеше за бъгерите и как ще се сражава с тях, след като завърши обучението си и го хвърлят във войната. Тогава от неговите решения ще зависи живота на истински хора, а от изхода на битката — оцеляването на човечеството.

Къде е моето място в този план? — чудеше се Бийн. Радвам се, че бремето ляга върху Ендър, не защото аз не бих могъл да го понеса — надали ще се проваля, ако опитам — а защото съм по-уверен, че Ендър ще доведе плана докрай, не аз. Има нещо, което кара хората да обичат командира, от който зависи дали ще умрат или не. Каквото и да е то, Ендър го притежава, а аз — не. Или поне — ако все пак го притежавам — никой не разполага с доказателства за това. Не бива да забравям, че Ендър се справя и без изменения в гените. Той има способности, които тестовете не могат да измерят, защото те са заложени по-дълбоко от разума.

Ала не бива да понася цялото това бреме сам. Аз мога да му помогна. Ще зарежа — да речем — геометрията, астрономията и всички останали глупости и да се съсредоточа върху проблемите, с които той пряко се сблъсква. Ще проуча начина, по който други животни водят война, особено роящите се насекоми, защото формиките наподобяват мравки точно толкова, колкото ние наподобяваме примати.

Мога и да му пазя гърба.

Бийн отново се сети за Бонсо Мадрид. За смъртоносния гняв на побойниците от Ротердам.

Защо учителите бяха поставили Ендър в това положение? Той бе явната мишена за омразата на останалите момчета. Децата от военното училище носеха войната в душата си. Те жадуваха за триумф. Презираха поражението. Ако бяха лишени от тези черти, изобщо нямаше да попаднат тук. И все пак от самото начало Ендър се е отличавал от другите — по-малък, ала по-умен, най-добрият войник, а сега — командирът, в сравнение с когото всички останали командири изглеждат сополанковци. Някои командири реагираха на поражението, като се покоряваха — например Карн Карби сега обсипваше Ендър с похвали зад гърба му и изучаваше битките му, за да се научи как да побеждава, без изобщо да се досети, че за да разбереш защо Ендър побеждава, трябва да изучаваш начина, по който Ендър подготвя войниците си, а не битките му. Но повечето командири го отхвърляха, плашеха се, срамуваха се, изпитваха гняв и ревност и им беше в характера да превръщат тези чувства в бурни действия… когато бяха сигурни в победата си.

Също както по улиците на Ротердам. Също като побойниците, борещи се за надмощие, за ранг, за уважение. Ендър бе разголил същността на Бонсо. И не можеше да понесе тайната. Бонсо щеше да си отмъсти, както Ахил си отмъсти за унижението.

И учителите разбират това. Предвидили са го. Ендър очевидно бе преминал с чест всички изпитания, на които го подлагаха — той бе приключил с всичко, на което обикновено те учеше Военното училище. Защо тогава не го преместят на следващото ниво? Защото се опитваха да му дадат урок, или да го накарат да вземе един изпит, който беше извън обичайната учебна програма. Само че точно този изпит можеше да завърши със смърт. Бийн бе усетил как пръстите на Бонсо стискат гърлото му. Това момче, оставиш ли го да се развихри, щеше да се наслаждава на абсолютната власт, постигана от убиеца в мига на смъртта на неговата жертва.

Поставят Ендър в ситуация като онези от улицата. Проверяват го дали ще оживее.

Не знаят какво правят, глупаци с глупаци! Улицата не е изпит. Улицата е лотария.

Аз спечелих в тази лотария — останах жив. Но оцеляването на Ендър няма да зависи от неговите способности. Късметът играе твърде голяма роля. Плюс уменията, решителността и силата на противника.

Бонсо може да е неспособен да контролира емоциите, които го правят по-слаб, но присъствието му във Военното училище означава, че не е съвсем лишен от умения. Бил е произведен в командир, защото определен тип войници биха го последвали в смъртта и ужаса. Ендър е в смъртна опасност. А учителите, които ни мислят за деца, нямат представа колко бързо може да настъпи смъртта. Извърнете се само за няколко минути, отдалечете се достатъчно, че да не можете да се върнете навреме, и вашият безценен Ендър Уигин, в когото сте вложили всичките си надежди, ще бъде мъртъв. Виждал съм това по улиците на Ротердам. Също толкова лесно то може да се случи и тук, в уютните ви чистички стаи в космоса.

Затова Бийн тази нощ, докато лежеше в краката на Ендър, реши да зареже напълно уроците. Вместо това трябваше да мине два нови курса на обучение. Той щеше да помогне на Ендър да се подготви за така тревожещата го война с бъгерите. Но щеше да му помогне и в уличната битка, в която бяха намислили да го вкарат.

Но и Ендър не бе забравил за нея. След някаква свада в бойната зала по време на една от предиобедните допълнителни тренировки, той се записа на курс по самоотбрана и беше понаучил нещичко за ръкопашния двубой. Но Бонсо нямаше да го предизвика на двубой. Той приемаше поражението си твърде навътре. Целта на Бонсо нямаше да е реванш, а мъст. Наказание. Унищожение. Той щеше да доведе със себе си банда.

И учителите нямаше да осъзнаят опасността, докато не стане твърде късно. Те все така не възприемаха нищо от онова, което правеха децата, като „истинско“.

Затова, след като Бийн измисли няколко хитроумни изцепки, които да приложи с новия си отряд, той се опита да измисли и как да подлъже Бонсо така, че когато ножът опре до кокала, да се наложи или да се бие сам срещу Ендър Уигин, или изобщо да не се бие. Да отстрани помагачите на Бонсо. Да подкопае бойния дух и реномето на всеки побойник, който би могъл да тръгне с него.

Това е единственото нещо, което не е по силите на Ендър. Но е възможно.