Сянката на марионетките

12. Гасене на пожари

Питър не искаше да стане от леглото.

Никога през живота му не се беше случвало.

Не, не беше съвсем вярно. Често не му се ставаше от леглото, но винаги продължаваше да се опитва и в края на краищата ставаше. Различното днес беше, че в девет и половина сутринта той беше все още в леглото, въпреки че имаше уговорена пресконференция за след по-малко от половин час в зала за конференции в хотел „О’Хенри“ в родния си град Грийнсбъро, Северна Каролина.

Не можеше да я отложи заради продължително пътуване с реактивен самолет. Пътят между Рибейрау Прету и Грийнсбъро беше само един час. Щеше да изпадне в много неудобно положение, ако не станеше. Значи трябваше да стане. При това веднага.

Не че имаше някакво значение. Засега все още носеше титлата „хегемон“, но в много страни имаше хора с титли „крал“, „дук“, „маркиз“, които готвеха, правеха снимки или поправяха автомобили, за да си изкарват прехраната. Вероятно би могъл да се върне в колежа под друго име, да следва специалността на баща си и да си намери спокойна работа за някаква компания.

Можеше ли да отиде в банята, да напълни ваната с вода, да легне в нея и да вдиша водата. Няколко момента на паника и мятане и целият проблем щеше да изчезне. На практика, ако той се удареше силно на много места по тялото, щеше да изглежда, сякаш се е борил отчаяно е някакъв нападател и е бил убит. Даже щяха да го изкарат мъченик. Поне хората можеше да си помислят, че е бил достатъчно важна личност, за да има враг.

„Всеки миг — мислеше Питър — трябва да стана и да си взема душ, за да не съм толкова мърляв пред медиите.“

„Трябваше да подготвя някакво изявление — помисли той. — Нещо ефектно. Защо не съм толкова трогателен и глупав, както моите неотдавнашни действия ми доказаха, че съм? Или може би директният подход: Защо съм дори по-трогателен и по-глупав, отколкото моите неотдавнашни действия показаха?“

При първия вариант вероятно щеше да бъде спасен и да му окажат първа помощ. После някой щеше да забележи натъртванията по тялото му и липсата на нападател и историята за трогателното му усилие да извърши опит за самоубийство, което да изглежда като брутално убийство, щеше да излезе наяве, за да превърне живота му в още по-безполезен, отколкото вече бе станал.

Още едно почукване на вратата. Прислужницата не можеше ли да прочете надписа „Не безпокойте“? Написан бе на четири езика. Нима не разбираше нито един от четирите? Двайсет и пет минути до започването на пресконференцията. Задрямал ли беше? Това би било чудесно. Просто… да задреме.

„Съжалявам, успах се. Бях толкова зает. Изтощителна работа е да прехвърля на някакъв мегаломан-убиец всичко, което съм изградил през целия си живот.“

Чук, чук, чук.

„Добре, че не направих опит да се самоубия. Цялото това чукане щеше да наруши концентрацията ми и напълно да провали моята сцена на смъртта. Трябва да умра като Сенека, с хубава последна реч. Или като Сократ, макар че ще е по-трудно, тъй като не разполагам с отровно питие, а само с вана. Нямам и ножчета за бръснене, все пак не съм пораснал достатъчно, за да се бръсна. Още един знак, че съм глупаво дете, на което никога няма да бъде разрешено да играе роля в света на възрастните.“

Вратата на стаята му се отвори.

Колко скандално! Кой смееше да използва шперц за неговата стая?

„Убийци! Е, нека ме убият тук, в леглото. Ще ги срещна смело. Няма да треперя от страх в някой ъгъл и да ги моля да не стрелят.“

— Бедното бебе — въздъхна майка му.

— Депресиран е — допълни баща му. — Не му се подигравай.

— Не спирам да мисля за онова, през което премина Ендър, сражавайки се с формиките почти всеки ден седмици наред, напълно изтощен, въпреки това ставаше и отново се сражаваше.

Питър искаше да й изкрещи. Как смееше да сравнява това, през което той току-що бе преминал с легендарното „страдание“ на Ендър. Ендър никога не беше губил битка, беше ли помислила тя за това? А Питър току-що бе загубил войната! Имаше право да спи!

— Готов ли си? Едно, две, три.

Хегемонът усети как целият дюшек се изплъзва от леглото и изведнъж тупна на пода, удряйки главата си в рамката на леглото.

— Ох! — извика той.

Не трябваше ли това да е една благородна последна дума, която да остане записана за поколенията?

Как великият Питър Уигин, хегемон на Земята (и разбира се брат на Ендър Уигин, светия спасител) е посрещнал своя край?

Понесъл бе ужасно нараняване на главата, докато родителите му го изтегляха от едно хотелско легло на сутринта след неговото позорно бягство от собствения му двор, където никой не го бе заплашил по никакъв начин и той нямаше доказателство за каквато и да е заплаха срещу личността му.

И какви бяха последните му думи?

Едно изречение, състоящо се само от една дума, подходящо да бъде издълбано върху надгробния му паметник. Ох.

— Мисля, че не можем да го завлечем под душа, без да докосваме свещената му персона — каза майка му.

— Мисля, че си права — съгласи се баща му.

— А ако го докоснем — продължи Тереза, — съществува реална възможност да бъдем убити на място.

Другите хора имаха състрадателни, нежни, успокояващи и разбиращи майки. Неговата майка беше саркастична старица, която явно го мразеше и винаги го бе мразила.

— Кофа лед — предложи баща му.

— Няма лед.

— Но тя съдържа вода.

Това беше твърде глупаво. Старият трик „хвърли-вода-върху-спящия-младеж“.

— Просто се махнете. До две минути ще стана.

— Не — рече майка му. — Ставаш веднага. Баща ти пълни кофата за лед. Можеш да чуеш как водата тече.

— Добра, добре, напуснете стаята, така че да мога да се съблека и да си взема душ. Нима си търсите повод да ме видите отново гол? Няма начин да забравя как сте ми сменяли пелените — очевидно важен етап от вашия живот.

Беше му отговорено с плискане на вода в лицето. Не цяла кофа, но достатъчно, за да накваси главата и раменете му.

— Извинявай, че нямах време да я напълня — оправда се баща му. — Но ако започнеш да правиш сексуални намеци на съпругата ми, ще използвам цялото подръчно количество вода, за да те накарам да млъкнеш, преди да си изпросиш да разбия детската ти мутра.

Питър се изправи и си свали шортите.

— Това ли влязохте да видите? — понита той.

— Абсолютно — остана невъзмутим баща му.

Питър се промъкна между тях и затръшна вратата на банята след себе си.

Половин час по-късно, след като накара пресата да чака само десет минути повече от уречения час, Питър прекоси платформата в единия край на претъпканата зала за конференции. Всички репортери вдигнаха високо малките си фотоапарати, чиито обективи надзъртаха между пръстите на стиснатите им юмруци. Това беше най-добрата публика, която някога бе имал на пресконференция, макар че, честно казано, в действителност никога не бе провеждал такава в Съединените щати. Може би тук всичките бяха като тази.

— Аз съм също толкова изненадан като вас, че днес се намирам тук — започна Питър с усмивка. — Но трябва да призная, че съм благодарен на източника, осигурил ме с информация, която ми позволи да напусна заедно с моето семейство онова място, което някога беше безопасен рай, но сега се превърна в най-опасното място в света за мен.

Благодарен съм също на правителството на Съединените щати, което не само ме покани да преместя кабинета на хегемона тук, временно разбира се, но също ме снабди с благороден контингент от тайните служби за охрана на района. Не мисля, че той е необходим, но доскоро не мислех, че ще имам нужда от каквато и да е защита в двора на Хегемонията в Рибейрау Прету.

Усмивката му подтикна към смях и публиката отговори. Целта бе повече освобождаване на напрежението, отколкото забавление, но свърши работа. Баща му наблегна на това — карай ги да се смеят от време на време, така всеки се чувства свободно. Така ще си помислят, че ти също си спокоен и самоуверен.

— Според моята информация повечето лоялни служители от кабинета на хегемона не ги грози никаква опасност и когато бъде установена нова постоянна щаб-квартира, всички, които искат да възобновят своята работа, ще са добре дошли. Нелоялните служители, разбира се, вече имат друга служба.

Отново смях — но също и две едва доловими освирквания. Пресата надушваше кръв, а това не помагаше на Питър да изглежда като възрастен. Хумор, да, но не приличай на дете, което остроумничи и чиито родители са го измъкнали насила от леглото тази сутрин.

— Няма да ви дам информация, която да компрометира моя благодетел. Но мога да ви кажа следното: моето внезапно пътуване — този разкол в кабинета на хегемона — е изцяло по моя вина.

Ето. Едно дете не би го казало. Дори възрастни политици не биха си го признали.

— Против възражението моя военен командир и съвета на други аз доведох прословутия Ахил Фландрес в своя двор, по негова собствена молба и с неговото уверение за лоялност към мен. Бях предупреден, че на него не може да се има доверие и аз повярвах на тези предупреждения.

Обаче мислех, че съм достатъчно умен и предпазлив, за да открия рано всяко предателство от негова страна. Това бе погрешно предвиждане от моя страна, но благодарение помощта на други то не стана фатално.

Настоящата дезинформация, идваща от Ахил Фландрес в предишния двор на Хегемонията относно моето предполагаемо присвояване, е, разбира се, фалшива. Аз винаги защитавах публично финансовите документи на Хегемонията. Основните приходи и разходи се декларираха ежегодно в мрежите, а тази сутрин отворих цялата група финансови документи на Хегемонията и моите собствени лични документи в надежден сайт с адрес „финансово разкриване на хегемона“. С изключение на няколко секретни проекти в бюджета, за които всеки военен анализатор може да ви каже колко са недостатъчни за обезпечаването на военните акции на моя кабинет през изминалите няколко години, е дадено обяснение за всеки долар. И, да, ние съхраняваме тези записи в долари, тъй като стойността на хегемонската валута се движи в широки граници, но, в последните години, с една определена тенденция надолу.

Отново смях. Но същевременно всеки записваше като луд и си личеше, че политиката на пълно разкриване действа.

— Освен това, щом се уверите, че нищо не е присвоено от Хегемонията — продължи Питър, — ще установите също, че Хегемонията е работила с крайно ограничени финансови средства. Беше предизвикателство с толкова малко пари да останем опозиция на империалистическите намерения на така наречената „Световната Народна Държава“ — иначе известна като Китайската империя. Ние сме изключително благодарни на нациите, които продължават да поддържат Хегемонията на едно или друго равнище. От уважение към някои от тях, които предпочитат тяхното сътрудничество да остане в тайна, не сме споменали около двайсет имена. Вие имате свободата да размишлявате върху това кои са те, но аз няма да кажа нито да, нито не. Откровено ще ви призная само, че Китай не е сред тях.

Най-големият смях. Двама души дори плеснаха няколко пъти с ръце.

— Аз съм оскърбен, че узурпаторът Ахил Фландрес е поставил под съмнение акредитирането на министъра на колонизацията. Но ако имаше някакви съмнения около плановете на Фландрес, неговият първи акт вече ви подсказва бъдещите му кроежи относно всички нас. Ахил Фландрес няма да се успокои, докато всяко човешко същество не е под негов пълен контрол. Или, разбира се, мъртво.

Питър направи кратка пауза, погледна надолу към трибуната, сякаш имаше бележки там, макар че, разбира се, нямаше.

— За едно нещо не съжалявам, че съм довел Ахил Фландрес в Рибейрау Прету. Така успях да го преценя като човешко същество — макар че го включвам в тази категория само по най-обща дефиниция. Ахил Фландрес постигна тази власт в света не благодарение на своята собствена интелигентност или на своя кураж, а като използва интелигентността и куража на други. Той организира отвличането на децата, които помогнаха на моя брат Ендър Уигин да спаси човечеството от извънземни нашественици. Защо? Защото знаеше, че за него няма никаква надежда да управлява света, ако някое от тях действа срещу му.

Силата на Ахил Фландрес идва от склонността на други да вярват на лъжите му. Но неговите лъжи вече няма да му донасят нови съюзници, както беше в миналото. Той завърза своята малка каруца за Китай и управлява Китай като кочияш. Но аз съм го чувал да се присмива на бедните глупаци в китайското правителство, които му повярваха, и да им се подиграва за техните дребни амбиции. Той с удоволствие ми разказваше колко некадърни са те, за да го оставят да води делата им.

Несъмнено много от тези неща са само част от плана му да ме убеди, че повече не работи с тях. Но неговият присмех беше насочен към определени фигури в китайската политика. Презрението му към тях беше искрено. Аз почти ги съжалявах, защото ако неговата власт някога укрепнеше и той нямаше повече полза от тях, те щяха да видят онова, което виждах аз.

Разбира се, той презираше и мен и ако точно в този момент ми се присмива, мога само да се съглася с него. Аз бях в затруднено положение, дами и господа. Попаднах в международния клуб на измамените от Ахил, който се състои от паднала от власт прослойка в Русия след отвличанията, политическите затворници след завладяването на Индия от Китай и хвърляните в момента в затвора индийци заради… носене на камъни.

Надявам се само да се окажа последната самомнителна и глупава личност, въобразила си, че Ахил Фландрес може да бъде контролиран или използван да служи на някаква по-висша цел. Ахил Фландрес служи само на една-единствена цел — на своето собствено желание. А онова, което желае е… да господства над всеки мъж, жена или дете от човешката раса.

— Аз не постъпих глупаво, когато противопоставих Хегемонията на империалистичните действия на китайското правителство. Сега, поради собствените ми грешки, престижът на Хегемония временно е намалял. Но моята съпротива на потисничеството на Китайската империя над повече от половината население на света не е намаляла. Аз оставам непреклонен враг на императорите.

Това място беше подходящ момент да приключи.

Питър наведе за миг глава, за да приеме техните изискани аплодисменти. Някои в тълпата аплодираха повече от изискано, но той забелязваше също и тези, които въобще не ръкопляскаха.

После започнаха въпросите, но той се справи лесно с тях, защото се бе самообвинил още от самото начало. Двама от питащите пробваха да получат повече информация за източника, който го е осведомил тайно, но Питър каза само:

— Ако кажа нещо повече по тази тема, някой, който е бил добър с мен, със сигурност ще умре. Изненадан съм, че дори задавате такъв въпрос.

След като изрече това за втори път — дума по дума — никой повече не зададе подобен въпрос.

Колкото до онези, чиито въпроси бяха прикрити обвинения, той се съгласи с всички, които загатваха, че е постъпил глупаво. Когато попитаха дали е твърде глупав, за да оглавява Хегемонията, неговият пръв отговор бе шега:

— Когато за пръв път поех този пост, ми казаха, че поемането му доказва колко съм тъп, за да служа на Хегемонията. — Разбира се, последва смях. — Но аз се старах да използвам този кабинет, за да служа на каузата за мир и самоуправление на цялото човечество. Всеки има право да провери сам дали съм правил нещо друго, освен да се посветя възможно най-отдадено на развитието на тази кауза с ресурсите, с които разполагах.

Петнайсет минути по-късно той се извини, че няма повече време.

— Но, моля, изпращайте ми имейли с всички други въпроси. С моя персонал ще опитаме да ви изпратим отговорите навреме в рамките на вашите последни срокове… Една последна дума, преди да си тръгна. — Те млъкнаха в очакване. — Бъдещото щастие на човешката раса зависи от добри хора, които искат да живеят в мир със своите съседи и които желаят да ги защитават от онези, които не искат мир. Аз съм само един от тези хора. Може би не съм най-добрият от тях и, дай Боже, не най-умният. Но по стечение на обстоятелствата ми е възложен кабинета на хегемона. До края на живота си или докато бъда законно сменен от нациите, които са поддържали Хегемонията, ще продължавам да служа в този кабинет.

Последваха още аплодисменти. Този път той си позволи да повярва, че са породени от истински ентусиазъм.

Върна се изтощен в стаята си.

Майка му и баща му го чакаха. Бяха отказали да слязат по стълбите с него.

— Ако родителите ти са с теб — обяснил бе баща му, — най-добре си подай оставка. Но ако възнамеряваш да останеш хегемон, тогава слез там долу сам. Само ти. Без персонал. Без родители. Без приятели. Без предварително изготвени речи. Само ти.

Баща му се оказа прав. Майка му също беше права. Ендър, да бъде благословен, беше примерът, който той трябваше да следва. Ако загубиш, загубиш, но не се отказвай.

— Как мина? — попита майка му.

— Мисля, че беше достатъчно добре — отвърна Питър. — Отговарях на въпроси в продължение на петнайсет минути, но те започнаха да се повтарят или да се отплесват от темата, така че им казах да ми изпращат имейли с всички по-нататъшни въпроси. Предаваха ли я по телевизията?

— Проверихме трийсет нови канала — отвърна баща му — и около двайсет от най-големите новинарски мрежи. Повечето от тях предаваха на живо.

— Значи вие гледахте?

— Не, само ги прехвърлихме набързо — отвърна майка му. — Но това, което видяхме, изглеждаше и звучеше добре. Ти не трепна. Мисля, че успя.

— Ще видим.

— Не бързай още — каза баща му. — Чакат те разтърсващи два месеца. Бъди сигурен, че Ахил не си е изпразнил колчана.

— Аналози с лъкове и стрели ли правиш? — усмихна се Питър. — Това е демоде. — Те се засмяха на шегата му. — Мамо. Татко. Благодаря.

— Цялата работа — подхвана баща му — беше, че с майка ти направихме днес това, което знаехме, че утре щеше да искаш да сме направили.

Питър кимна. После седна на ръба на леглото.

— Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав. Не мога да повярвам, че не послушах Бийн, Петра, Сури и…

— И нас — подсказа майка му.

— И вас, и Граф — завърши Питър.

— Ти се довери на собствената си преценка — каза баща му — и точно това трябва да правиш. Този път сбърка, но обикновено не бъркаш често и аз се съмнявам, че някога ще сбъркаш отново така.

— За Бога, не започвай да подлагаш на съмнение своите решения — укори го майка му. — Или да се съобразяваш с нечие мнение, да се опитваш да отгатнеш как пресата ще реагира на твоите действия…

— Няма — обеща Питър.

— Защото, не го забравяй, ти си Лок — припомни му Тереза. — Ти вече сложи край на една война. След няколко дни или седмици пресата ще започне да тръби отново. Ти си и Демостен — имаш ревностни последователи.

— Имах.

— Те видяха от Демостен, каквото очакваха — каза майка му. — Ти не хитрува, не отправи извинения. Прие вината, което заслужаваше, и отхвърли фалшивите обвинения. Ти изложи своите доказателства…

— Това бе добър съвет, татко, благодаря.

— И — каза майка му — показа кураж.

— Защото избягах от Рибейрау Прету, без дори някой да ме е погледнал гневно ли?

— Защото стана от леглото — поправи го майка му.

Питър поклати глава.

— Тогава моят кураж е взет назаем.

— Не взет на заем — поправи го майка му. — Оставен на съхранение. В нас. Също като в банка. Съхранихме го за теб, за да ти го върнем, когато се нуждаеш от него.

— Забави ни само банковия превод — допълни баща му.

— Колко пъти смятате, че сте ме спасявали от мен самия, докато траеше цялата тази драма?

— Аз мисля… шест пъти — предположи баща му.

— Не, осем — поправи го майка му.

— И двамата се мислите за много умни — усмихна се синът им.

— Аха.

— Да.

Почукване на вратата.

— Румсървис! — разнесе се глас.

Бащата отиде до вратата и попита, преди да отвори.

— Три доматени сока ли?

— Не, не, нищо подобно. Обяд. Сандвичи. Купа със сладолед.

Дори с това уверение бащата отстъпи настрана от вратата и я отвори дотам, докъдето позволяваше резето. Никой не стреля, а момчето с храната се засмя.

— О, всички забравят да махат това нещо. Случва се непрекъснато.

Джон Пол отвори широко и отстъпи така, че да се увери дали в коридора няма друг.

Докато келнерът минаваше през вратата, Питър се дръпна от пътя му точно навреме, за да види как майка му мушва някакъв пистолет обратно в чантата си.

— Откога започна да си събираш багажа? — попита я той.

— Откакто шефът на твоята компютърна охрана се оказа добър приятел на Ахил.

— Ферейра ли?

— Той е казал на пресата, че е инсталирал следящ софтуеър, за да открие кой е присвоил парите, и е бил поразен, когато се оказало, че си ти.

— О, разбира се, те са провели пресконференция срещу моята, нали?

— Но почти всеки е гледал твоята на живо, докато неговата е била просто цитирана. И всички чуха как обявяваш, че изпращаш финансовите документи на Хегемонията в мрежите.

— Но ние изтрихме сървъра.

— Не, първото нещо, което предприемат всичките новинарски организации, е да си направят копие.

Джон Пол бе приготвил масата, келнерът си беше отишъл, а вратата отново бе заключена.

— Хайде да ядем. Доколкото си спомням, тук готвят добре.

— Добре е да си бъдеш у дома — каза Тереза. — Е, не у дома, но във всеки случай в града.

Питър опита от храната и установи, че е вкусна.

Поръчали бяха точно сандвичите, които би поръчал и той. Ето колко добре го познаваха. Техният живот наистина бе съсредоточен върху децата им. Той например не би могъл да поръча техните любими сандвичи.

Върху малката количка на колелца, която келнерът беше вкарал, имаше три комплекта прибори.

А трябваше да има пет.

— Съжалявам — прошепна Питър.

— За какво? — попита баща му с пълна уста.

— Че съм единственото дете, което имате на Земята.

— Можеше да бъде и по-лошо — отбеляза Джон Пол. — Можеше да няма нито едно.

А майка му се пресегна и го потупа по ръката.