Сянката на марионетките

19. Сбогувания

Петра откри, че й е трудно да се съсредоточи върху търсенето си в мрежата. Беше твърде изкушаващо да превключи към новинарските истории за войната. Това бе генетичната болест, която докторите бяха открили в нея като дете; болестта, която я бе изпратила в космоса и във Военното училище. Тя просто не можеше да остави войната на мира. Колкото и да беше ужасна, битката продължаваше да я привлича неудържимо и Петра не можеше да устои на съревнованието между две армии, всяка стремяща се към господство, без да спазва правила.

Бийн настояваше да търсят сигнал от Ахил. Това й се струваше абсурдно, но Бийн беше убеден, че Ахил иска да отидат при него.

— Той няма време — каза Бийн. — Всеки се е обърнал срещу него. Беше си въобразил, че ще заеме моето място. После обаче стига твърде далеч със свалянето на тази совалка, и то в момента, в който Съюза на полумесеца измъква Китай изпод краката му. Сега не може да се върне там, не може дори да напусне Рибейрау. Ето защо възнамерява да играе ролята, която му е оставена. Ние обаче сме на свобода, а той няма да се примири с това. Така че… ще ни повика.

— Нека не ходим — предложи Петра, но Бийн само се засмя.

— Ако мислех, че наистина не искаш да ходим, нямаше да ти го кажа. Но знам, че си съгласна с мен. Ахил държи нашите бебета и е сигурен, че ще отидем.

— Може би да, а може би не. С какво ще помогнем на тези зародиши, ако родителите им попаднат в клопка и умрат?

Ясно бе, че ги чака капан. Нямаше да има честна размяна или изгодна сделка, например „моята свобода срещу твоите бебета“. Не, Ахил не би го направил, дори за да спаси собствения си живот. Веднъж Бийн го беше хващал в капан, за да измъкне от него признание, което го изпрати в психиатрично заведение. Ахил никога нямаше да се върне там. Подобно на Наполеон, той бе избягал от един плен, но знаеше, че от следващия няма да има спасение. Колкото до целта му, Бийн и Петра бяха на едно мнение — Ахил би ги повикал само за да ги убие.

Въпреки това тя продължаваше да търси в мрежите.

А докато търсеше, войната продължаваше да я привлича. Военните операции в Шинджиянг вече се бяха преместили на изток в покрайнините на Хан Китай. Персийците и пакистанците бяха на път да обкръжат двете половини на Китайската армия в Западна Индия.

Новините относно действията на индонезийците и арабите във вътрешността на Китай бяха малко по-уклончиви. Китайците се оплакваха от мюсюлмански парашутисти, извършващи терористични нападения във вътрешността на Китай, и заплашваха, че ако бъдат заловени, те ще бъдат третирани като шпиони и военни престъпници. Халифът реагира незабавно — заяви, че това са редовни войски, в униформа, и изтъкна, че китайците се безпокоят, че войната, която наложиха на други, накрая е дошла в техния двор.

— Ние ще държим китайската войска и китайското правителство персонално и индивидуално отговорни за всяко престъпление срещу наши пленени войници.

Това бе езикът, който само предполагаемите победители можеха да си позволят да използват, но китайците явно взеха това присърце, обявявайки незабавно, че са били разбрани погрешно и всеки заловен войник в униформа ще бъде третиран като затворник.

За Петра най-забавната страна на китайското преструване беше, че те продължаваха да говорят за войските на индонезийците и арабите като за парашутисти. Просто не можеха да повярват, че слезлите на брега войски са стигнали така бързо толкова навътре в страната.

Изскочи и още нещо. Една от американските новинарски мрежи тъкмо излъчваше изказванията на някакъв пенсиониран генерал, който коментираше информацията от американските шпионски спътници.

— Не мога да разбера защо китайската войска, която беше изведена от Индия преди няколко дни, за да посрещне заплахата в Шинджиянг, не бе използвана в Шинджиянг или върната обратно в Индия. Една цяла четвърт от китайските военни сили седят там без работа.

Петра каза на Бийн, а той се усмихна:

— Вирломи е много добра. Задържала ги е три дни. Колко ли време остава, докато китайската армия в Индия просто остане без амуниции?

— Не върви да започнеш залагания, когато сме само двама.

— Престани да гледаш войната и се залавяй за работата.

— Защо чакаме Ахил да изпрати този сигнал, което, убедена съм, няма да стори? Защо просто не приемем поканата на Питър да се присъединим към него при щурмуването на двора?

— Защото ако Ахил мисли, че ни примамва в капан, ще ни позволи да влезем вътре без нито един изстрел. Така никой няма да умре.

— Освен ние.

— Първо, Петра, няма никакво „ние“. Ти си бременна жена и мен не ме интересува колко си добра във военните дела. Възможно е да не успея да се справя с Ахил, ако жената, която носи моето бебе, е изложена на опасност.

— Значи от мен се очаква да стоя отвън и да чакам, без да знам дали си жив или мъртъв?

— Трябва ли да спорим за това, щом така или иначе ще умра до няколко години? Ако умра, но спася зародишите, ти все още ще можеш да имаш бебета, а ако умреш, няма да имаме дори това, което е вече в утробата ти.

— Не, не, няма да водим повече този спор — ядоса се Петра.

— И второ, ти няма да чакаш отвън и да наблюдаваш, защото ще бъдеш тук, в Дамаск, ще следиш новините от войната и ще четеш Корана.

— И да си скубя косите, защото не знам какво става с теб? Наистина ли ме оставяш тук?

— Самият Ахил може и е хванат в капан в двора на Хегемонията, но той има хора, които изпълняват поръчките му навсякъде. Съмнявам се, че много от тях са били загубени, когато е прекъснал връзката си с Китай. Ако въобще я е прекъснал. Не искам да излизаш оттук, защото в стила на Ахил ще е да те убие още преди да стигнеш до Рибейрау Прету.

— Тогава защо мислиш, че няма да убие теб?

— Защото иска да наблюдавам как умират бебетата.

Петра не можа да се сдържи и избухна в сълзи.

— Извинявай. Не исках да те накарам…

— Разбира се, че не искаше да ме накараш да плача. Аз също не възнамерявах да плача. Просто не ми обръщай внимание.

— Не мога да не обръщам внимание — усмихна се Бийн. — Особено, когато мънкаш, а на пулта ти всеки момент ще капне сопол.

— Това не е сопол! — извика Петра, но после си докосна носа и откри, че е прав. Тя подсмъркна, засмя се, изтича в банята, издуха си носа и сама престана да плаче.

Когато излезе от банята, Бийн лежеше на леглото със затворени очи.

— Съжалявам — каза Петра.

— Аз съжалявам повече.

— Знам, че трябва да отидеш сам. Зная, че аз трябва да остана тук. Знам, но не ми харесва, това е всичко.

Бийн кимна.

— Тогава защо спря да търсиш в мрежите? — попита тя.

— Защото съобщението току-що дойде.

Петра отиде до неговия пулт и погледна екрана. Бийн се беше свързал към някакъв сайт за търг и съобщението беше там:

— Отговори ли? — попита тя. — Или предложи цена?

— Изпратих искане за справка, в което споменах, че бих желал да закупя всичките пет и че ще отида да ги взема лично. Казах му да ми отговори на някой от моите тайни сайтове.

— Но не проверяваш пощата си, за да видиш дали вече ти е отговорил?

— Петра, страх ме е.

— Това е облекчение. Подсказва, че не си луд.

— Той винаги оцелява, не познавам друг толкова добър в оцеляването.

— Не — възрази Петра. — Ти си най-добрият в оцеляването. Той е убиец.

— Той не е мъртъв. Досега винаги е оцелявал.

— Никой не се е опитвал да го убие през половината от живота му. Неговото оцеляване не е голяма работа. Ти обаче години наред имаше по следите си патологичен убиец и въпреки това още си жив.

— Не се страхувам, че ще ме убие — обясни той. — Планирам да умра, чак когато стана толкова висок, че да преча на ниско летящите самолети.

— Отказвам се да играя твоята ужасна малка игра „как-бих-желал-да-умра.“

— Но, ако той ме убие и се измъкне жив оттам, какво ще стане с теб?

— Той няма да излезе жив от там.

— Може би. А ако аз съм мъртъв и всички бебета са мъртви?

— Ще имам това в себе си.

— Ще съжаляваш, че си ме обичала. Аз все още не мога да разбера защо ме обичаш.

— Аз никога няма да съжалявам, че съм те обичала и винаги ще се радвам как, след като те тормозих достатъчно дълго, ти най-сетне реши, че също ме обичаш.

— Не позволявай на никого да нарича детето с глупави прякори заради ниския му ръст.

На пулта му светна иконата за пристигаща поща.

— Имаш писмо — каза Петра.

Бийн въздъхна, седна на стола и отвори писмото.

— Наистина ли очаква да му повярваш, че просто ще ти позволи да вземеш бебетата?

— Просто прави размяна срещу своята свобода — отвърна Бийн.

— Единствената размяна, която ще направи, е твоят живот срещу техния.

— О, така ли тълкуваш съобщението?

— Той има предвид точно това и ти го знаеш. Очаква и двамата да умрете там.

— Въпросът е дали зародишите наистина са при него.

— Едва ли, по-скоро са в лаборатория в Москва или в Йоханесбург, или на боклука някъде в Рибейрау.

— Сега кой е черноглед?

— Очевидно не е в състояние да ги пласира за имплантиране. Така че за него те представляват провал. Вече нямат стойност. Защо да ти ги пази за теб?

— Аз не съм казал, че ще приема неговите условия.

— Но ще ги приемеш.

— Най-трудното нещо при едно отвличане винаги е размяната, откупа за заложника. Някой винаги трябва да се довери на някого и да даде своята част, преди да е получил онова, което притежава другия. Но този случай е наистина странен, защото Ахил всъщност не иска нищо от мен.

— Освен смъртта ти.

— Но той знае, че аз вече умирам. Предложението му изглежда толкова безсмислено.

— Той е луд, не си ли го забелязал?

— Да, но не и според него самия. Имам предвид, че не е шизофреник. Той вижда реалността, както я виждаме ние. Не се самозаблуждава. И така, как вижда той изхода от тази игра? Дали просто ще ме застреля, когато влизам вътре, или ще ми позволи да спечеля, може би дори да го убия, за да е шегата за моя сметка, защото зародишите, които ми дава, не са нашите? Навярно ще са резултат от трагичното съвокупление на най-глупавите хора. Вероятно двама журналисти.

— Ти се шегуваш с това, Бийн, а аз…

— Аз ще хвана следващия полет. Ако се сетиш за още нещо, прати ми имейл. Ще си проверя пощата най-малко още веднъж, преди да се срещна със старото си приятелче.

— Не са при него. Отдавна ги е раздал на сподвижниците си.

— Напълно възможно.

— Не отивай.

— Изключено.

— Бийн, ти си по-умен от него, но неговото предимство е, че той е по-брутален от теб.

— Не разбрах…

— Аз познавам и двама ви по-добре, отколкото всеки друг на света.

— Без значение колко добре мислим, че познаваме хората, в края на краищата всички сме си чужди.

— О, Бийн, кажи ми, че не вярваш в това.

— Това, само по себе си, е очевадна истина.

— Аз те познавам! — настоя тя.

— Не. Не ме познаваш. Но всичко е наред, защото аз на практика също не се познавам, да не говорим колко познавам теб. Ние не разбираме никого, дори себе си. Но Петра, шшт, слушай. С теб създадохме нещо друго. Тази женитба. Тя се състои от двама ни, а заедно ставаме нещо друго. Това знаем. Не аз, не ти, а каквото сме ние, който сме ние заедно. Сестра Карлота цитираше Библията, според която мъжът и жената се женят, за да станат една плът. Звучи мистично и изключително странно, но в известен смисъл е вярно. А когато аз умра, ти няма да имаш Бийн, но ще продължаваш да имаш Петра-с-Бийн, Бийн-с-Петра, както и да кръстим това ново създание, което направихме.

— Според тази логика излиза, че през месеците, които прекарах с Ахил, сме изградили някакво отвратително чудовищно създание Петра-с-Ахйл?

— Не, Ахил не изгражда създания. Той само ги открива, възхищава им се и ги разкъсва на парчета. Няма никакъв Ахил-с-някого. Той е просто… празен.

— А какво стана с теорията на Ендър, че трябва да познаваш врага си, за да го победиш?

— Все още е вярна.

— Но нали всички си бяхме чужди…

— Това е въображаемо. Ендър не беше луд, ето защо знаеше, че това е само въображаемо. Целта е да видиш света през очите на своя враг, за да разбереш какво означава всичко това за него. Колкото си по-добър в това, толкова повече време ще прекараш в света, както го вижда той, толкова по-добре ще разбереш как той вижда нещата, как възприема постъпките си.

— И ти си направил това с Ахил?

— Да.

— Значи знаеш какво възнамерява да прави.

— Изготвил съм си списъче с неща, които очаквам.

— Ами ако си допуснал грешка? Единственото сигурно нещо е, че каквото и да очакваш от Ахил, той ще те изненада.

— Това е негов специалитет.

— И така, твоето списъче…

— Ами, виж, начинът, по който изготвих списъка, е следният: сетих се за всички неща, които си мисля, че би могъл да направи, и не сложих никое от тях в списъка. Записал съм си само нещата, които не мисля, че би направил.

— Това ще свърши работа.

— Може би.

— Прегърни ме, преди да тръгнеш.

Той я прегърна.

— Петра, ти мислиш, че няма да ме видиш отново, но аз предполагам, че ще ме видиш.

— Осъзнаваш ли колко ме плаши това „предполагам“?

— Аз може да умра от апандисит в самолета на път за Рибейрау. Нищо не е сигурно.

— С изключение на това, че те обичам.

— С изключение на това, че се обичаме взаимно.

Полетът на Бийн беше стандартното мъчение да седиш часове наред в затворено пространство. И понеже летеше на запад, изтощението не беше за подценяване. Отначало смяташе да отиде при Ахил веднага щом пристигне, но размисли. Нуждаеше се от ясна мисъл, за да е в състояние да импровизира и да действа бързо. Нуждаеше се от сън.

Питър го чакаше пред вратата на самолета. Титлата хегемон му осигуряваше привилегии, които се отказваха на останалите хора на летището.

Поведе го надолу по стълбите към кола, която ги закара право до хотела, избран за команден пост на МФ. Войници на МФ стърчаха до всеки вход, а Питър го увери, че има снайперисти във всяка от околните сгради, както и в тази.

— И така — започна хегемонът, когато останаха сами в стаята на Бийн, — какъв е планът?

— Явно очакваше, че имам.

— Нямащ ли? Дори цел?

— О, имам две цели. Обещах на Петра, че веднага щом открадна нашите зародиши, ще й ги върна, а междувременно ще убия Ахил.

— И нямаш никакви планове как ще го направиш?

— Имам някакви. Но във всеки случай, каквито и да са, няма да свършат работа, ето защо мисля да не им се осланям много-много.

— Всъщност Ахил вече не е толкова важен. Имам предвид, че е важен, защото всеки в този двор е негов пленник, но на световната сцена е загубил цялото си влияние. То изчезна като дим, когато свали совалката и китайците се отказаха от него.

Бийн поклати глава:

— Наистина ли мислиш, че ако сега се измъкне няма да се върне към старите си игри? Според мен вече разполага със зрители за медицинското си шоу.

— Предполагам, че няма недостиг на хора от правителството с мечти за власт, с каквато той може да ги съблазни, или тайни, за да ги изнудва, но…

— Питър, аз съм тук, за да ме измъчва и после да ме убие. Ето защо съм тук. Аз съм Неговото намерение. Неговата цел.

— Е, ако неговият план е единственият, тогава…

— Така е, Питър. Той е човекът с плана този път. А аз съм този, който може да го изненада, ако не правя това, което той очаква.

— Добре. Аз ще вляза.

— Какво?

— Убеди ме. Аз ще вляза.

— Къде ще влезеш?

— Възнамерявам да вляза с теб.

— Не, няма да влезеш.

— Аз съм хегемон. Няма да стоя отвън, докато ти влизаш и спасяваш мои хора.

— Той ще бъде много щастлив да те убие заедно с мен.

— Първо ще очисти теб.

— Не, първо теб.

— Както и да е. Ти няма да влезеш през тези порти, ако аз не съм сред петимата.

— Слушай, Питър. Причината да сме в такова опасно положение е, че се мислиш за по-умен от всеки друг, и независимо какъв съвет получаваш, винаги си вървиш, вирнал нос, и обикновено правиш нещо изумително глупаво.

— Но после си сърбам попарата.

— Признавам ти заслугата.

— Не искам да правя нещо, с което не си съгласен. Това шоу е твое.

— Тогава настоявам всичките петима в този ескорт да са добре тренирани войници.

— Няма смисъл — петима няма да са достатъчни, ако се стигне до престрелка. Шансът за теб е да няма никаква стрелба. Не пречи, аз да съм един от петимата.

— Но аз не искам да умреш с мен.

— Това ме устройва, аз също не искам да умра с теб.

— Ти имаш пред себе си още седемдесет или осемдесет години живот. Нима възнамеряваш да ги залагаш? При мен, знаеш, рискът не е кой знае колко голям, защото аз играя е джобни пари — не ми остава много да живея.

— Ти си най-добрият, Бийн.

— Това беше в училище. Какви армии съм командвал оттогава? Други хора воюват непрекъснато сега. Аз не съм най-добрият. Аз съм се оттеглил.

— Не можеш да се оттеглиш от собственото си съзнание.

— Хора непрекъснато се оттеглят от своето съзнание. Репутацията им обаче не ги оставя на мира.

— Обичам да водя философски спорове с теб, но ти се нуждаеш от сън, аз — също. Ще се видим сутринта при източните порти.

След миг излезе и затвори вратата.

И така, какво означаваше това внезапно напускане?

В Бийн се прокрадва подозрението, че може би накрая Питър му бе повярвал, че няма план, нито гаранция да спечели, нито дори минимален шанс за победа. Ако под победа той имаше предвид изход, при който Бийн е жив, Ахил е мъртъв и бебетата са спасени. Без съмнение Питър трябваше да изтича и да се снабди със застраховка живот. Или да си измисли спешен ангажимент в последната минута, който в края на краищата щеше да му попречи да мине през портите с Бийн.

— Така съжалявам — щеше да каже, — много искам да дойда с теб, но знам, че ще се справиш и без мен.

Бийн очакваше, че ще му е трудно да заспи заради леката дрямка по време на полета и напрежението от предстоящите събития.

Обаче заспа толкова бързо, че дори забрави да изгаси лампата.

На сутринта изпрати съобщение до Ахил, в което насрочи срещата за след около час. После написа кратка бележка до Петра, за да я увери, че мисли за нея, в случай че се окаже последният ден от живота му. Драсна няколко реда и до родителите си и Николай. Поне те щяха да са в безопасност, ако заедно със себе си успееше да погуби и Ахил.

Щом слезе по стълбите, откри, че Питър вече го чака до колата на МФ, която щеше да ги закара до установената граница около двора.

Пътуваха мълчаливо защото нямаше нищо повече за казване.

При границата, близо до източните порти, Бийн установи, че Питър не беше излъгал — МФ бяха приготвили ескорт. Чудесно, макар че нямаше да му трябва.

Както бе помолил, преди да напусне Дамаск, МФ бяха осигурили доктор, двама добре тренирани снайперисти и напълно екипиран специален отряд за подкрепление, от който един войник щеше да се присъедини към групата на Бийн.

— Ахил ще носи със себе си контейнер, който ще изглежда като преносим хладилник за половин дузина замразени зародиши — обясни Бийн на войника от специалния отряд. — Ако те накарам да го изнесеш отвън, значи съм сигурен, че това е бомба или съдържа някаква отрова. Отърви се от него, щом го изнесеш. Ако в края на краищата се окаже, че наистина са зародиши… грешката ще е моя и ще обясня всичко на съпругата си. Ако обаче накарам доктора да го изнесе, това ще означава, че вътре са зародишите, ето защо ви моля да внимавате с тях.

— Ами ако не си сигурен? — попита Питър.

— Ще бъда сигурен — отвърна Бийн — или няма да го дам на никого.

— Защо просто не го изнесеш ти? — попита войникът от специалния отряд. — Щом излезеш, ще ни кажеш какво да правим.

— Господин Делфики не очаква да излезе жив — обясни хегемонът вместо него.

— Моята цел за всички вас четиримата — каза Бийн, — е да излезете оттук невредими. А това няма да стане, ако започнете да стреляте, независимо по каква причина. Ето защо никой от вас няма да носи заредено оръжие, включително Питър.

Те го погледнаха, сякаш бе полудял.

— Аз няма да вляза вътре невъоръжен — отсече един от мъжете.

— Чудесно. Тогава ще влезем с един по-малко. Ахил не каза, че трябва непременно да доведа петима.

— Технически — обади се Питър — вие няма да сте невъоръжени, а с незаредени оръжия. Ще ви третират, сякаш имате куршуми, защото няма да знаят, че нямате.

— Аз съм войник, а не мухльо — процеди мъжът и се отдалечи.

— Някой друг? — попита Бийн.

В отговор другите извадиха пълнителите и ги изпразниха, накрая изхвърлиха и куршума от затвора.

— Аз не нося оръжие — каза докторът.

— Не е нужен зареден пистолет, за да носиш бомба — каза войникът от спец отряда.

Така, с малък пластмасов пистолет двайсет и втори калибър, затъкнат отзад на кръста, Бийн остана единственият член на групата със заредено оръжие.

— Мисля, че сме готови да вървим — каза той.

Беше светла тропическа утрин, когато влязоха в източната градина. Птиците по всички дървета кряскаха оживено, сякаш се опитваха да запомнят нещо, но все не им се удаваше. Хора не се виждаха.

Бийн не възнамеряваше да броди наоколо, за да търси Ахил, и определено не смяташе да се отдалечава от портите. Ето защо спря на около десетина крачки от тях. Същото сториха и останалите.

И зачакаха.

Не отне много време. Войник с хегемонска униформа излезе на открито, скоро го последваха още няколко. Общо бяха петима.

Суриявонг.

Той не направи знак, че ги е познал. По-скоро гледаше през Бийн и през Питър, сякаш не означаваха нищо за него.

Ахил излезе зад тях, но остана близо до дърветата, така че да не е лесна мишена за снайперистите. Носеше, както бе обещал, малък преносим хладилник.

— Бийн! — приветства го с усмивка. — Боже колко си пораснал!

Бийн не отговори.

— О, май не сме в добро настроение, а? — подхвърли Звярът. — Всъщност аз също не съм. Да те видя отново е почти сантиментален миг в живота ми. Да те видя като мъж. Все пак те познавам от ей толкова нисичък.

Той протегна преносимия хладилник.

— Те са тук, Бийн.

— Възнамеряваш просто да ми ги дадеш?

— На практика нямам полза от тях. Нямаше кандидати за търга.

— Волеску премина през много неприятности, за да ти ги достави.

— Какви неприятности? Той само подкупи един пазач, при това с мои пари.

— Между другото, как склони Волеску да ти помогне?

— Задължен ми е. Аз го освободих от затвора. Накарах нашия блестящ хегемон тук да ми даде властта да наредя освобождаването на затворниците, чиито престъпления са престанали да бъдат престъпления. Той изобщо не стопли, че ще освободя твоя създател.

Ахил се усмихна на Питър.

Хегемонът не коментира.

— Бийн, ти си тренирал добре тези мъже. Да бъда с тях е като… като да съм отново с нашето семейство. Като по улиците, помниш ли?

Бийн отново не каза нищо.

— Ами добре, явно не искаш да си побъбрим, така че си вземи зародишите.

Бийн си спомни един много важен факт. Ахил не се стремеше да убие жертвите си непременно със собствените си ръце. За него бе достатъчно те да умрат, независимо дали ще е в негово присъствие.

— Би ли ми направил услуга? — обърна се Бийн към войника от спец отряда. — Искам да изнесеш хладилника навън, аз ще остана да поговоря с Ахил няколко минути.

Войникът отиде до Ахил и взе преносимия хладилник.

— Чуплив ли е? — попита.

— Обезопасен и подплатен е, но не играйте футбол с него — ухили се Звярът.

Войникът излезе през портите и се изгуби от поглед.

— И така, за какво точно искаш да говорим? — попита Ахил.

— Любопитен съм относно два малки въпроса.

— Ще слушам. Може би ще отговоря.

— В миналото в Хайдарабад един китайски офицер те повали в безсъзнание, за да ни извади от безизходното положение.

— О, той ли беше?

— Какво се случи с него?

— Не съм сигурен. Мисля, че неговият хеликоптер бе свален в битка само няколко дни по-късно.

— Аха… твърде лошо. Исках да го попитам какво е почувствал, като те е ударил.

— Всъщност, Бийн, не сме ли и двамата достатъчно големи за този вид подигравки?

Отвън се чу приглушена експлозия.

Ахил се огледа стреснато:

— Какво беше това?

— Предполагам, че беше експлозия.

— На какво?

— На бомбата, която току-що се опита да ми дадеш вместо зародишите — обясни Бийн.

Ахил се опита за момент да си придаде невинен израз на лицето:

— Аз не зная какво си… — После осъзна, че няма смисъл от този цирк, извади дистанционния детонатор от джоба си и натисна бутона няколко пъти. — По дяволите цялата тази съвременна технология! Никога нищо не действа правилно! — Той се ухили на Бийн. — Не можеш да отречеш, че опитах.

— И така… у теб ли са зародишите или не?

— Те са вътре, в безопасност — отвърна Ахил.

Бийн знаеше, че това е лъжа. Всъщност още вчера бе решил, че най-вероятно зародишите изобщо не са донасяни тук.

Но щеше да извлече повече полза, като се престореше, че вярва на Ахил. Пък и винаги съществуваше шанс да не е лъжа.

— Покажи ми.

— Ще се наложи да влезеш.

— Добре.

— Това ще ни извади извън обсега на снайперистите, с които несъмнено си оградил двора от всички страни, за да ме застрелят.

— И извън обсега на онзи, който си внедрил сред тях, за да застреля мен.

— Бийн, бъди реалист. Ти ще си мъртъв, когато го поискам.

— Не е съвсем вярно. Ти си ме искал мъртъв много по-често, отколкото аз съм умирал.

Ахил се ухили:

— Знаеш ли какво каза Поук, точно преди да я сполети онзи нещастен случай с падането в Рейн?

Бийн замълча.

— Каза, че не трябва да ти имам зъб, задето си й казал да ме убие, когато се срещнахме за пръв път. „Той е само едно малко дете — каза тя. — Той не знаеше какво говори.“

Бийн продължи да мълчи.

— Ще ми се да можех да ти кажа и последните думи на сестра Карлота, но… знаеш, че войната често е причина за случайни жертви.

— Зародишите — напомни му Бийн. — Обеща, че ще ми покажеш къде са.

— Добре тогава. Следвай ме.

Веднага след като Ахил им обърна гръб, докторът погледна Бийн и заклати глава като обезумял.

— Всичко е наред — успокои го Бийн. — Всички можете да излезете навън. Повече не сте ми нужни.

Ахил се обърна отново с лице към Бийн:

— Освобождаваш целия си екскорт?

— Освен Питър. Той настоява да остане с мен.

— Не чух да го казва. Помня колко бързо напусна това място. Останах с впечатлението, че не иска да го види отново.

— Опитвам се да разбера как успя да заблудиш толкова много хора — обясни Питър.

— Но аз не се опитвах да заблудя теб — каза Ахил. — Макар да разбирам защо такива като теб копнеят да намерят наистина умел лъжец, за да се учат от него.

Смеейки се, Ахил се обърна отново и ги поведе към главния офис на сградата.

Питър се приближи до Бийн и прошепна:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Казах ти и преди, че нямам никаква идея.

Щом влязоха, бяха посрещнати от още дузина войници. Бийн ги познаваше всичките по име, но не им каза нищо, а те не посмяха да го погледнат в очите. Преструваха се, че за пръв път го виждат.

„Какво иска Ахил? — трескаво мислеше Бийн. — Неговият първи план беше да ме изпрати извън двора с дистанционно управлявана бомба, значи не смята да ме оставя жив. Сега ме е заобиколил с войници, а не им казва да стрелят.“

Ахил се обърна към него.

— Бийн, не мога да повярвам, че не се погрижи по никакъв начин да уредиш излизането ми оттук.

— Затова ли се опита да ме взривиш?

— Това беше, когато помислих, че ще се опиташ да ме убиеш веднага щом получиш зародишите. Защо не го направи?

— Защото знаех, че няма да получа зародишите.

— С Петра смятате ли ги вече за свои деца? Измислихте ли им имена?

— Не съществува никакво споразумение да ти уреждам излизането от тук, защото няма място, където можеш да отидеш. Единствените хора, на които все още им пукаше за теб, са заети да получават ритници в задника от банда ядосани мюсюлмани. Вече не можеш да отидеш и в космоса, защото свали совалката.

— Което си е право, Бийн, но никой не биваше да знае, че аз съм извършителят. Някой ще ми каже ли защо Питър не беше на совалката? Предполагам, че сте заловили моя информатор.

Той местеше погледа си от Питър към Бийн и обратно.

Бийн нито потвърди, нито отрече. Питър също запази мълчание. Ами ако Ахил оцелееше след тази среща? Защо да стоварват гнева му върху човек, който вече има достатъчно неприятности в живота си?

— Ако сте заловили моя информатор — продължи Ахил, — защо, за Бога, Чамраджнагар, или Граф, ако е бил той, все пак е изстрелял совалката? Беше ли залавянето ми чак толкова важно, че да рискуват една совалка и нейния екипаж само за да ме заловят? Признавам, че съм… поласкан. Все едно съм спечелил Нобелова награда за най-голям негодник.

— Аз мисля — каза Бийн, — че изобщо не са при теб. Убеден съм, че си ги разпръснал веднага щом си ги получил, и навярно вече си ги имплантирал.

— Грешиш — отвърна Ахил. Бръкна в джоба на панталоните си и извади малък контейнер, също като онзи, в който бяха замразени зародишите. — Донесох един, за да ти го покажа. Разбира се, малко се е размразил от телесната ми топлина и прочие. Какво мислиш? Имаме ли време да имплантираме този малък паразит в някого? Чувам, че Петра вече е бременна, така че не можеш да използваш нея. Сещам се! Майката на Питър! Ще й хареса, нали е свикнала да ражда гении? Ето, Питър, дръж!

Той хвърли контейнера към хегемона, но твърде силно, така че той мина над протегнатата ръка на Питър и се удари в пода. Не се счупи, а започна да се търкаля.

Ахил се обърна към Бийн:

— Няма ли да го вземеш?

Бийн сви рамене. Отиде до мястото, където контейнерът спря. Течността в него се плискаше. Напълно разтопена.

Той стъпи върху него и го счупи.

Ахил подсвирна:

— Ау! Какъв строг баща! Явно на децата ти нищо не им се разминава безнаказано.

Бийн отиде към Ахил.

— Добре, Бийн, виждам колко си ми ядосан, но аз никога не съм твърдял, че съм добър спортист. Нима съм имал възможност да играя с топка? Ти израсна там, където и аз. Не съм виновен, че не умея да хвърлям точно.

Той продължаваше да го дразни, но Бийн видя, че Ахил вече се страхува. Явно очакваше Бийн да моли или да скърби и така да попадне във властта му. Но Бийн вече умееше да вижда през очите на Ахил и сега разбра: действай така, както твоят враг дори не би помислил, че ще действаш.

Бийн извади плоския пистолет двайсет и втори калибър. Насочи го към дясното око на Ахил, после към лявото.

Ахил отстъпи няколко крачки назад.

— Не можеш да ме убиеш. Не знаеш къде са зародишите.

— Знам, че не са у теб и че няма да ги получа, преди да ти осигуря изход навън. А аз няма да го осигуря. Това значи, че зародишите завинаги са загубени за мен. Защо да те оставя да живееш?

— Сури — каза Ахил. — Спиш ли?

Суриявонг извади дългия си нож от канията.

— Не ти трябва нож — сопна се Ахил. — Той има пистолет.

— Не мърдай, Ахиле — каза Бийн. — Приеми го като мъж. Освен това, ако не улуча, ти ще останеш жив, но ще прекараш остатъка от дните си с повреден мозък. А и двамата искаме това да свърши чисто и окончателно, нали?

Ахил измъкна от джобовете си още едно шишенце.

— Това също е истинско, Бийн. — Той протегна ръка. — Ти уби един зародиш, но все още имаш другите четири.

Бийн го изби от ръката му и стъклото се разби, когато падна на пода.

— Убиваш собствените си деца!

— Познавам те. Известно ми е, че изобщо не би ми обещал нещо, което в действителност ще ми доставиш.

— Суриявонг! — извика Ахил. — Застреляй го!

— Сър — каза Суриявонг.

Това бе първият звук, който издаде, откакто Бийн влезе през източните порти.

Суриявонг коленичи, постави ножа върху гладкия под и го плъзна към Ахил. Оръжието спря при краката му.

— Как да разбирам това? — попита Ахил.

— Като даване на нож на заем.

— Но той има пистолет!

— Очаквам сам да решавате проблемите си. Не искам да подлагам на риск живота на хората си.

— Застреляй го! — извика Ахил. — Мислех, че си ми приятел.

— Казах ви още от самото начало — поясни Суриявонг. — Аз служа на хегемона.

С тези думи Суриявонг обърна гръб на Ахил.

Същото сториха и другите войници.

Сега Бийн разбра защо Суриявонг работеше така усилено, за да заслужи доверието на Ахил: за да може да го предаде в момент на криза.

Ахил се засмя нервно:

— Хайде, Бийн. Познаваме се отдавна. — Беше се опрял на стената. Опитваше да се облегне на нея, но краката му трепереха и той започна да се плъзга надолу по стената. — Познавам те, Бийн. — Ти просто не можеш да убиеш хладнокръвно човек, без значение колко го мразиш… Сърцето ти не позволява да го направиш.

— Напротив, позволява.

Бийн насочи пистолета към дясното око на Ахил и дръпна спусъка. Окото се затвори от вятъра, създаден от движението на куршума при минаването между клепачите и от унищожаването на самото око. Главата леко се килна от силата на малкия куршум, който влезе, но не излезе.

Ахил се свлече на пода.

Това нямаше да върне Поук или сестра Карлота, или който и да е от другите хора, които бе убил. Нямаше да върне света обратно в положението, в което беше, преди Ахил да започне да ги разделя и събира, когато си поиска. Нямаше да сложи край на войните, които бе започнал. Нямаше да направи Бийн по-щастлив. Липсваше радостта от отмъщението и от възтържествуването на справедливостта.

Но едно беше ясно: Ахил нямаше никога да убива отново.

Това бе всичко, което Бийн можеше да поиска от един малък двайсет и две калибров пистолет.