Сянката на марионетките

7. Човешката раса

Професор Антон нямаше лаборатория или библиотека, в дома му липсваше специализирана литература — нищо не подсказваше, че някога е бил учен. Бийн не беше изненадан. Навремето, когато МСО преследваше всеки, който прави изследвания в областта на промяната на човешкия геном, Антон се смяташе за изключително опасен. Беше му наложена забрана. Много години той носеше в мозъка си устройство, което предизвиква паника у него, ако се опита да се съсредоточи в тази област на изследване. Веднъж бе успял да загатне на сестра Карлота повече, отколкото би трябвало, за състоянието на Бийн. В действителност бе осакатен в разцвета на кариерата си.

Сега забраната беше вдигната, но твърде късно. Мозъкът му бе трениран да избягва задълбочено мислене в неговата област на специализация. За него нямаше връщане назад.

— Няма проблем — каза Антон. — Науката продължава напред без мен. В белия ми дроб съществува бактерия, която малко по малко руши моя рак. Аз повече не мога да пуша. В противен случай ракът ще нараства по-бързо, отколкото бактерията го разрушава. Но здравето ми се подобрява и не е нужно за това да ми изваждат белите дробове. Повървете с мен — сега наистина се разхождам с удоволствие.

Те го последваха през градината до предната врата. В Бразилия градините бяха пред къщите, така че минувачите да виждат растителността, а цветята да красят улицата. В Каталуния, както в Италия, градините бяха скрити в централен двор; от улиците не се виждаше нищо освен зидове и тежки дървени врати. Бийн нямаше представа, че е гледал на Рибейрау Прету като на свой дом. Ето защо сега, докато вървеше по чистата, но еднообразна улица, изпита носталгия по дома.

Скоро щяха да достигнат рамбла — широкото централно авеню, което във всички крайбрежни градове водеше надолу към морето. Наближаваше обяд и рамблата беше оживена. Антон посочваше магазини и други сгради, разказваше им за хората, които ги притежаваха, или които работеха или живееха там.

— Виждам, че сте станали част от живота на този град — отбеляза Петра.

— Привидно — усмихна се Антон. — Като стар руснак, заточен отдавна в Румъния, аз съм любопитен случай. Хората разговарят с мен, но не за неща, които ги вълнуват.

— Тогава защо не се върнете в Русия? — попита Бийн.

— Ах, Русия. Зная толкова много неща за Русия. Само като си ги спомня, се връщам в славните дни на моята кариера, когато подскачах весело като малко щастливо агънце около ядрото на човешката клетка. Но вие разбирате, че тези мисли постепенно ме хвърлят в паника. Така че… предпочитам да не ходя там, където ми ги напомнят.

— Но сега пак си мислите за същото — каза Бийн.

— Не, само говорех — възрази Антон. — Освен това, ако нямах намерение да мисля за своята теория, не бих се съгласил да ви видя.

— Въпреки това — каза Бийн — вие, изглежда, не желаете да ме погледнете.

— Ако те държа в периферията на зрението си, няма да мисля, че… си единственият плод, който роди дървото на моята теория.

— Ние бяхме повече от двайсет — поправи го Бийн, — но другите бяха убити.

— Ти оцеля. Другите не. Защо, мислиш, че се случи така?

— Аз се скрих в тоалетното казанче.

— Да, да — спомни си Антон. — Така ме осведоми и сестра Карлота, Бог да даде покой на душата й. Но защо ти, само ти, се измъкна от леглото си, отиде в банята и се скри на това опасно и трудно място? Бил си едва на една година. Така преждевременно развит. Така отчаяно жадуващ да оцелее. И все пак генетично идентичен с всичките си братя, нали?

— Клониран — уточни Бийн. — Така че… да.

— Не всичко е генетика, нали? Даже не знам какво е това „всички“. Толкова много остана да научим. Ти си единственият учител.

— Не мога да преподавам, аз съм войник.

— Твоето тяло ще ни обучава. И всяка клетка в него.

— Съжалявам, но все още ги използвам.

— Както аз все още използвам ума си, макар че той няма да отиде там, където най-много искам да ме заведе.

Бийн се обърна към Петра:

— Затова ли ме доведе тук? За да може професор Антон да види какво голямо момче съм станал?

— Не — отвърна тя.

— Младата госпожица те доведе тук, за да те убедя, че си човешко същество — обясни Антон.

Бийн въздъхна, макар че онова, което искаше да направи, бе да се отдалечи, да вземе такси до летището, да отлети до някоя друга страна и да остане сам. Да бъде далеч от Петра и нейните настоятелни искания към него.

— Професор Антон — каза той, — на мен ми е съвсем ясно, че генетичното изменение, което е дало в резултат моите таланти и моите дефекти, е напълно в границите на многообразието на човешката раса. Знам, че е възможно дори да дам жизнеспособно потомство, ако се оженя за човешка жена. Известно ми е, че не е задължително да предам характерните си белези на децата си. Сега може ли да се наслаждаваме на разходката надолу към морето?

— Невежеството не е трагедия — отбеляза Антон, — а възможност. Но да знаеш нещо и да отказваш да се възползваш от него е глупост.

Бийн погледна към Петра. Тя не срещна погледа му. Да, тя със сигурност знаеше колко е раздразнен и въпреки това отказа да му помогне да излезе от положението.

„Сигурно я обичам — помисли си Бийн. — Иначе не бих останал с нея, нито щях да търпя заблудата й, че винаги знае по-добре от мен какво е добро за мен. Аз съм най-умната личност на света, имаме го на запис. Тогава защо толкова хора си умират да ми дават съвети?“

— Твоят живот ще бъде кратък — каза Антон. — И накрая ще има болка, физическа и емоционална. Ще пораснеш твърде голям за този свят и твърде голям за сърцето си. Но ще си останеш с твърде голям ум за обикновен живот. Винаги си бил отхвърлен. Чужденец. Човек, но не истински член на човешката раса.

Досега думите на Антон бяха само дразнители, минаващи покрай него като капещи листа. Сега вече го заливаха с вълни тъга и съжаление, заради който се задъха. Не можеше да избегне колебанието и промяната в поведението си, за да скрие от другите, че тези думи внезапно са започнали да го засягат. Каква граница бе пресякъл Антон?

— Ти си самотен — продължи той. — А хората не са създадени да бъдат сами. Това лежи в гените ни. Ние сме социални същества. Дори най-големият интроверт изпитва непрекъснат глад за човешко общуване. Бийн, ти не си изключение.

В очите на Бийн напираха сълзи, но той нямаше да се разплаче. Мразеше емоциите, защото не можеше да ги контролира и ставаше слаб.

— Позволете ми да ви кажа каквото зная — предложи Антон. — Не като учен, този път може да не е окончателно затворен за мен, но е опасен и осеян с дупки, ето защо не го ползвам. Но, виж, моят живот като човек, тази врата е все още отворена.

— Слушам те — каза Бийн.

— Винаги съм бил самотен като теб — започна той. — Е, не толкова умен, но не и глупав. Следвах мисълта си в работата ми и оставих тя да бъде моят живот. Бях доволен от това, отчасти защото имах толкова голям успех, че моята работа ми доставяше огромно удоволствие, отчасти защото имах склонност да не поглеждам към жените с желание. — Той слабо се усмихна. — В този период от моята младост правителствата на повечето страни окуражаваха онези от нас, при които инстинктът за съвкупяване дава на късо, да не се женят и да нямат деца. Беше част от старанието им цялото човешко усилие да се насочи към голямата битка с извънземния враг. Така че от моя страна бе почти патриотично да се задоволя с мимолетни любовни афери, които не означаваха нищо и не водеха до никъде. Накъде биха могли да водят?

„Това е повече, отколкото искам да знам за теб — помисли си Бийн. — То няма нищо общо с мен.“

— Разказвам ти това — каза Антон, — за да разбереш, че и аз зная нещо за самотата. Защото съвсем внезапно ми отнеха работата. Отнеха ми дори мисълта за нея. Скоро открих, че моите приятелства не са… трансцендентни. Всички бяха свързани с работата ми. А когато тя си отиде, с нея си отидоха и приятелите ми. Те не бяха нелюбезни, продължаваха да се интересуват от мен, проявяваха инициатива, но нямаше нищо за казване. На практика нашите умове и сърца нямаха никаква допирна точка. Открих, че не съм познавал никого и никой не е познавал мен.

Отново тази мъка, пронизваща сърцето на Бийн. Този път все пак бе подготвен, пое си дълбоко въздух и го посрещна по-спокойно.

— Бях ядосан, разбира се, кой нямаше да бъде? И знаете ли за какво мечтаех? — попита Антон.

Бийн не изрече онова, което веднага си помисли: за смърт.

— Не за самоубийство, в никакъв случай. Желанието ми за живот е твърде силно и аз не бях потиснат, а бесен от яд. Е, бях потиснат, но знаех, че самоубийството само ще улесни враговете ми — правителството — при това без да им се налага да цапат собствените си ръце. Не, аз не исках да умра. Онова, което исках с цялото си сърце, бе… да започна да живея.

— Защо имам чувството, че се пее пак старата песен? — Саркастичните думи се изплъзнаха неволно от устата му.

За негова изненада Антон се засмя:

— Да, да, такова клише навежда на мисълта за сълзлива мелодрама, нали? Сантиментална песен, която разказва как не бях жив, докато не срещнах моята любима, но сега луната е нова, морето е синьо, месецът е юни, а нашата любов е истинска.

Петра избухна в смях:

— Сбъркали сте си призванието. Звучите като руския Коул Портър.

— Аз говоря сериозно — каза Антон. — Когато животът на човек е изкривен така, че страстта му не са жените, това не променя копнежа му да осмисли своя живот. Той търси нещо, което да го надживее, един вид безсмъртие. Желае да промени света, да направи живота си значим по някакъв начин. Но всичко е напразно. Бях изличен, името ми остана само в бележките под линия в статиите на другите хора. Всичко се сведе до това, което винаги е било. Но вие можете да промените света, както вече сте го правили, Бийн, Юлиан Делфики. Ти и Петра Арканян, и всички тези деца, които се сражаваха, и онези, които не се сражаваха, всички вие променихте света. Вие го спасихте. Цялото човечество е ваше потомство. И въпреки това… е безсмислено, нали? Те не го отнеха от вас по начина, по който отнеха моята работа от мен. Но времето го отне. Проблемът е, че победата ви остана в миналото, а вие сте все още живи и не знаете какво да правите с живота си?

Бяха стигнали до каменните стъпала, водещи надолу към водата. Бийн искаше просто да продължи да върви, да влезе в Средиземно море; надолу и надолу, докато открие стария Посейдон на дъното му, дори по-дълбоко — до трона на Хадес.

„Защо да живея?“

— Бийн, ти си намери цел в живота в Тайланд — продължи професорът. — После целта ти бе да спасиш Петра. Но защо я спаси? Отиде в леговището на дракона и отвлече дъщеря му — защото митът означава винаги точно това, а не отвличането на жената на дракона — и сега я имаш, обаче отказваш да видиш какво трябва да сториш, но не за нея, а съвместно с нея.

Бийн се обърна към Петра с досада:

— Петра, колко писма написа, за да обясниш на Антон какво трябва да ми каже?

— Не бързай с изводите, глупаво момче — смъмри го Антон. — Тя само иска да открие дали има начин да се коригира вашия генетичен проблем. Не ми е говорила за личните ви проблеми. Част от тях научих от моя стар приятел Хайръм Граф, друга част знам от сестра Карлота, а третата научавам сега. Достатъчно е да ви погледна. И двамата изпускате достатъчно феромони, за да оплодите яйцата на прелитащите птици.

— Аз наистина не споделям личните ни проблеми с други хора — засегна се Петра.

— Слушайте ме и двамата. Ето смисълът на живота: мъжът да си намери жена, жената да си намери мъж, възможно най-различни един от друг, да си направят бебета по един или друг начин, а после да ги отгледат и да ги възпитават, докато пораснат, поколение след поколение. Така когато умрат, ще знаят, че са непрекъснато част от великата мрежа на живота, а не парче отрязана връв.

— Това не е единственото значение на живота — възрази Петра, като че ли раздразнено.

„Е — помисли си Бийн, — ти ни доведе тук, така че си изпий твоята част от горчилката.“

— Да, така е — съгласи се Антон. — Мислите ли, че не съм имал време да помисля по този въпрос? Аз съм същият човек, със същия ум, аз съм човекът, който откри Ключа на Антон. Открил съм и много други ключове, но ми отнеха работата и трябваше да си намеря друга. Ами, ето го, аз ви давам най-големия ключ, резултатът от цялото мое… изследване. Незначителен, както може да се очаква, той все още е най-истинското нещо, което някога съм откривал. Дори в мъже, които не желаят жени, дори в жени, които не желаят мъже, гори най-дълбокото желание да бъдат неразделна част от човешката раса.

— Всички сме част от нея, независимо какво правим — отбеляза Бийн. — Дори тези от нас, които в действителност не са човешки същества.

— Заложено е във всички нас. Не само сексуалното желание — то може да бъде изопачено по всякакъв начин и често е. Не е и желание за сдобиване с деца, защото мнозина изобщо не го постигат. Въпреки това двете са вплетени в едно. Говоря ти за силния глад да откриеш личност от този странен, ужасяващо друг пол, за да водиш с нея съвместен живот. Дори в стари хора отвъд плодоносната възраст, дори в онези, които знаят, че не могат да имат деца, този глад е силен. Защото в истинския брак две различни създания стават, доколкото могат най-пълно, едно цяло.

— Сещам се за няколко изключения — отбеляза сухо Петра. — Познавам хора, чието мото е: „никога повече“.

— Аз не говоря за политика или за наранени чувства — каза Антон, — а за характерна черта, която човешката раса винаги трябва да наследява от поколение на поколение. Чертата, която не ни прави стадо животни, нито пък самотници, а нещо по средата, нещото, което ни прави цивилизовани или поне поддаващи се на цивилизоване. А онези, които се откъсват от него по свое собствено желание посредством тези изопачавания и изкривявания — като теб, Бийн, ти си категоричен, че повече няма да се раждат деца с твоя дефект и че след смъртта ти няма да има осиротели деца — онези, които се откъсват, понеже си мислят, че искат да бъдат откъснати, те продължават да изпитват глад за това. А гладът им се засилва все повече, защото не спират да отричат истината. Стават сърдити, мрачни, тъжни, а не знаят защо или, ако знаят, не могат да понесат сблъсъка с това откритие.

Бийн подозираше, че Антон може и да е прав относно неизбежното желание на всички хора. Това желание за живот навярно присъстваше във всички живи същества заради продължаването на всеки биологичен вид. Те отчаяно се бореха да го постигнат, при това не само за да оцелеят — такъв егоизъм би бил безсмислен, не би довел до нищо. Стремежът по-скоро бе оцеляване на биологическия вид, но и на индивида, като част от него, свързан с него, една от нишките в мрежата — Бийн вече го осъзна.

— Дори да сте прав обаче, аз си оставам решен да преодолея подобно желание и никога да нямам дете, и то заради причините, които току-що назовахте. Аз съм израснал сред сираци, не възнамерявам да оставям след себе си нито един.

— Ти няма да бъдат сираци — възрази Петра. — Все пак ще имат мен.

— А когато Ахил те намери и убие? — процеди Бийн. — Нима разчиташ да е достатъчно милостив да постъпи както Волеску с моите братя?

Очите на Петра се изпълниха със сълзи и тя се извърна.

— Ти си лъжец — прошепна Антон. — И то достатъчно жесток, щом й говориш така.

— Аз казах истината — отвърна Бийн.

— Ти си лъжец — обвини го отново Антон. — Но мислиш, че се нуждаеш от лъжата, ето защо няма и да се отървеш от нея. Знам какви са тези лъжи. Аз запазих своя здрав разум, като се оградих с лъжи и повярвах в тях. Но ти знаеш истината. Ако напуснеш този свят, без да оставиш деца, без да се свържеш с това чуждо създание, наречено жена, тогава животът ти няма да означава нищо за теб и ти ще умреш самотен и нещастен.

— Като вас — отвърна Бийн.

— Не — възрази Антон. — Не като мен.

— Какво, не възнамерявате да умирате ли? Само защото лекарите са обърнали развитието на рака не означава, че няма да ви сполети нещо друго.

— Не ме разбра. Ще се женя.

Бийн се засмя:

— О, разбирам. Толкова сте щастлив, че искате всички да споделят вашето щастие.

— Жената, за която възнамерявам да се оженя, е добра и мила. С малки деца, които нямат баща. Сега имам пенсия — доста голяма — и с моя помощ тези деца ще имат дом. Моето състояние не се е променило, но тя е достатъчно млада и ще намерим начин да роди дете, което да е наистина мое. Ако не се случи, ще осиновя нейните деца в сърцето си. Ще се присъединя отново към мрежата. Моята свободна нишка ще бъде втъкана, вплетена в човешката раса. Няма да умра като самотник.

— Радвам се за вас — изрече Бийн, изненадан от това колко тъжно и неискрено прозвуча гласът му.

— Да — рече Антон — и аз се радвам. Бракът, разбира се, ще ми донесе нови грижи. Ще се безпокоя за децата през цялото време… вече се безпокоя. А погаждането с жена е трудно дори за мъж, който я желае. Особено за него. Но, разбираш ли, всичко това си има своя смисъл.

— Аз също имам работа за вършене — каза Бийн. — Човешката раса се сблъсква с враг, почти толкова ужасен, колкото някога бяха формиките. И не мисля, че Питър Уигин е в състояние да ги спре, в действителност хегемонът вече е на границата да загуби всичко. Тогава кой ще остане, за да му се противопостави? Това е моята работа. Ако бях егоист и достатъчно глупав да се оженя за моята вдовица и осиновя нейните сираци, това само би ме отвлякло от тази работа. Ако пък се проваля, е, колко милиона вече са били родени и умрели като свободни нишки с клъцнат живот? Да вземем само детската смъртност, това са може би не половината, но със сигурност една четвърт от всички родени човешки същества. Толкова пропилени животи. Аз ще бъда един от тях, просто ще съм онзи, който преди да умре, е дал най-доброто от себе си, за да спаси света.

За изненада на Бийн — и за негов ужас — Антон го сграбчи в една от тези ужасяващи руски прегръдки, от които нищо неподозиращият западняк мисли, че може изобщо да не излезе жив.

— Момчето ми, ти си толкова благороден! — Антон го пусна и продължи да се смее: — Чуй се само! Така изпълнен с романса на младостта! Щял да спаси света!

— Аз не се подиграх на вашата мечта — засегна се Бийн.

— Но аз не се подигравам на твоята! — извика Антон. — Аз те поздравявам! Защото си, в известен смисъл, мой син или поне мой племенник. И както виждам, живееш живот изцяло отдаден на другите!

— Аз съм съвършен егоист! — запротестира Бийн.

— Тогава спи с тази млада жена! Знаеш, че тя ще ти позволи! Или се ожени за нея, а после спи с някоя друга, независимо дали ще осиновиш деца или не. Какво ти пука? Няма значение дали ще имаш деца, нали си съвършен егоист!

Бийн не знаеше какво да каже.

— Самозаблудата умира трудно — прошепна Петра и леко стисна ръката му.

— Аз не обичам никого — заяви Бийн.

— Ти продължаваш да си разбиваш сърцето заради хората, които обичаш — каза Петра. — Само дето не смееш да им го признаеш, преди да умрат.

Бийн мислеше за Поук. За сестра Карлота.

Мислеше за децата, които изобщо не възнамеряваше да има. Децата, които би създал с Петра. Това умно момиче, което му бе толкова добър приятел. Тази жена, която установи, че обича повече от всеки друг на Земята, когато мислеше, че може да я загуби заради Ахил. Децата, от които продължаваше да се отрича. Не искаше да съществуват, защото… Защото ги обичаше твърде много. Дори сега, когато не съществуваха, ги обичаше твърде много, за да им причини болката да загубят своя баща, за да рискува да ги остави да страдат и да умират млади, когато няма да има кой да ги спаси.

Отказваше да ги обрече на болката, която измъчваше самия него. Толкова много ги обичаше.

Сега обаче трябваше да погледне истината в лицето: къде беше смисълът да обича толкова много децата, които нямаше да има?

Разплака се и за известно време остави сълзите си да текат заради мъртвите жени, които бе обичал толкова много, както и заради собствената си смърт. Плачеше, че изобщо няма да види как децата му порастват, а Петра да остарява до него, каквото мъжете и жените бяха предопределени да вършат.

После се овладя и реши, но не с разума, а със сърцето си:

— Ако съществува начин да нямат Ключа на Антон, ще имам деца. Тогава ще се оженя за Петра.

Тя почувства как ръката му стиска нейната. Тя разбра. Беше спечелила.

— Това е лесно — увери го Антон. — Все още е мъничко незаконно, но може да бъде направено.

Петра беше спечелила, но Бийн разбра, че не е загубил. Напротив — нейната победа бе също и негова.

— Ще боли — предупреди го тя. — Но ще направим всичко, което зависи от нас, и няма да позволим на бъдещата болка да съсипе настоящето щастие.

— Ти си истинска поетеса — промърмори Бийн.

Обгърна раменете на Антон с едната ръка, с другата гърба на Петра, а премреженият му поглед се зарея над искрящото море.

Часове по-късно, след вечеря в малък италиански ресторант с древна градина и разходка по рамблата сред шумната весела тълпа от граждани, опиянени да са част от човешката раса, Бийн и Петра седнаха във всекидневната на старомодния дом на Антон. Годеницата му срамежливо седеше до него, а децата й вече спяха в леглата си.

— Казахте, че ще е лесно — напомни му Бийн. — Обяснете ми как децата ми няма да са като мен.

Антон го погледна замислено.

— Има един човек, който не само знае теорията, но и практиката. Говоря за тестове с новообразувани зародиши и за оплождане „ин витро“.

— О, чудесно — усмихна се Петра. — Девствено раждане!

— Тези зародиши могат да се имплантират дори след смъртта на бащата — поясни Антов.

— Колко мило, че мислите за всичко — изсумтя Бийн.

— Не съм сигурен, че искаш да се срещнеш с него — промърмори професорът.

— Ще се срещнем — рече Петра. — Скоро.

— Ти си имал работа с него, Юлиан Делфики — каза Антон.

— Така ли? — изненада се Бийн.

— Той те е отвличал веднъж, теб и близо две дузини от твоите близнаци. Той е човекът, завъртял малкият генетичен ключ, наречен на мое име. Той е човекът, който би ви убил, ако не се бяхте скрили, в онова тоалетно казанче.

— Волеску — изрече Петра, сякаш името бе куршум, който трябва да бъде изваден от тялото й.

Бийн се изсмя зловещо:

— Той е още жив?

— Току-що освободен от затвора — потвърди Антон. — Законите са изменени. Генетичната промяна вече не е престъпление срещу човечеството.

— Убиването на деца все още е престъпление, нали?

— Технически, според закона не е убийство тогава, когато жертвите нямат законно право да съществуват. Аз мисля, че обвинението е било „укриване на доказателства“. Защото телата са били изгорени.

— Моля ви, кажете ми, че не е съвършено законно Бийн да бъде убит — ужаси се Петра.

— Той помогна за спасяването на света — припомни й професорът. — Мисля, че законът ще се отнесе към Юлиан Делфики по друг начин.

— Какво облекчение — въздъхна Бийн.

— Не знаех, че сте познавали този не-убиец, този фалшификатор на доказателства — каза Петра.

— Не съм го познавал и не го познавам. Изобщо не съм го срещал, но той ми е писал. При това ден преди да ми пише Петра. Мога да ви свържа с него, останалото зависи от вас.

— Значи най-сетне аз ще се добера до среща с легендарния чичо Константин — каза Бийн. — Или, както го нарича баща ми, когато иска да ядоса майка ми — „моят брат-негодник“.

— Как всъщност е излязъл от затвора? — попита Петра.

— Знам само какво ми е написал. Както казваше сестра Карлота, човекът е лъжец до мозъка на костите. Волеску вярва на собствените си лъжи, Бийн, дори може да се мисли за твой баща. Казал е на сестра Карлота, че е клонирал теб и твоите братя от себе си.

— И вие мислите, че той ще ни помогне да имаме деца? — попита Петра.

— Мисля, че ако искате да имате деца без малкия проблем на Бийн, той е единственият човек, който може да ви помогне, Разбира се много доктори ще се съгласят да експериментират със зародишите, за да ви кажат дали биха наследили таланта и проклятието на Юлиан. Но моят малък ключ никога не е бил завъртан от природата, не е тестван, нито изследван. За да намерите някой, който да разработи тест, ще се подложите на процедура от доктори, които ще гледат на вас като на възможност да направят кариера. Най-голямото предимство на Волеску е, че той вече знае за вас и не е в положение да се хвали, че ви е открил.

— Тогава ни дайте електронният му адрес — каза Бийн.