Сънят

Сънят се процеждаше през клепачите — тежък и гъст, като мед. Нощта пълзеше, преливаше, наместваше се, изпълвайки всяко пространство със себе си. Душеше.

Щорите на прозорците леко дращеха стъклата, едва докосвани от вятъра, който се вплиташе в оголяващите есенни клони и задрямваше между жълтеещите листа… някак трудно му беше да стигне чак до фасадите на заспалите сгради.

Беше толкова тихо, че дишане не се чуваше. Всъщност, дишаше ли? Нищо не помръдваше — нито въздухът, нито гърдите. Очите трудно се отлепваха, клепачите тежаха като камъни.

Най-после сънят отстъпи. Въздухът лежеше като одеало и скриваше шума от тихи стъпки.

Изведнъж нещо тежко тупна на балкона… Не много тежко, но повече от птица. Пак стана тихо — ни вятър, ни дихание. Само потрепване на сънни мигли. И скърцане. От щорите, или от стъпки?