Сънят

І

Вече беше съвсем будна. Не точно будна — просто, отворени очи. Иначе — нито дихание, нито движение.

Само сянката отвън се движеше. Малка сянка, плътна сянка, на прибежки и залегнала почти до бетонната плоча на балкона, се приближи до стъклената врата. Прозираше — през полуотворените щори, малко по-черна от нощта.

На сънят не му се щеше съвсем да си отива. Тежко се отлепи от завивките. Да стане от леглото се оказа твърде трудно. Стъпи на пода — все едно босите й крака потънаха в пясък. Препъна се — без малко да падне, но се подпря на коляно. Изправи се. Опита се да вдиша — все едно не въздух, а нещо по-вискозно от мед напълни дробовете й. Не се задуши, продължи — да наднича през щорите и да следи сянката. Уж черна, а всъщност много по-черна от нощта.

Съществото ловко се докопа до вратата и с цялата си тежест се облегна върху нея. Силиконът пое натиска, а стъклото се изду. Приличаше на зрителна измама, но не беше. Съвсем лекичко вратата поддаде. Точно когато реши да я подпре с тяло видя, че прозорецът е отворен. Почти невидимо отворен, но всъщност само мрежата беше между нея и онова, отвън.

Леден ужас скова движенията й — все едно, че медът беше замръзнал… като кехлибар.

Съществото, изглежда, не изпитваше такива затруднения. Изправи се като изпусната пружинка на химикалка и отскочи. Тихо тупна на килима… Там беше, в средата на стаята. И беше светло. Все още боса, по пижама, тя го гледаше втренчено. Най-обикновено дете. Дори по-малко, отколкото беше изглеждало в началото. Не най-обикновено… страхотно чаровно дете… Едно такова… като го погледнеш, че като ти те усмихне… всичко ще направиш за него… То се усмихваше и на нея вече й се струваше, че е съвсем в реда на нещата това, дето е дошло на балкона й отникъде, на 12-тия етаж… Имаше и още нещо… беше ужасно мръсно и вонеше — все едно, че е излязло от сметището.

В първия момент й се стори, че ще припадне от шока — тя боса, по пижама, в средата на стаята, в която спи, заедно с това опърпано, омазнено с боклуци вонящо същество. Само че нямаше накъде повече да припада. За дишането — отдавна не дишаше, а за ходенето… кехлибарът си стоеше наоколо. Всъщност, сега осъзна, че не е светло, а е… кехлибарено.

Реши, че трябва бързо да хване нещото и да го изкъпе, преди да е вмирисало цялата къща. Дори не се запита защо реши да го изкъпе, а не да го изгони. Изглежда, идеята за баня му се хареса, защото тя не разбра как го хвана, но вече го къпеше. А то растеше. Докато си мислеше как ще го облече с остарелите си детски дрешки, то растеше. Все пак го изтри и го сложи босо на теракотните плочки в коридора и започна да се рови в гардероба. Когато най-после откри окъселите си панталони видя, че по-скоро тя ще може да ги облече, отколкото то.

Не, че беше кой знае колко по-голямо от обикновен човек, само дето някак изпълваше целия апартамент. И някак… ами-и-и нещо липсваше… Липсваше ли?! Къде ти — всичко беше оглозгано… и мебелите, и книгите… чак май и стените…

Не искаше повече да се чуди…