Сънят

ІV

Съмна. Нашествието продължи. Само очи и усмивки. Невероятна тишина. Само Слънцето сипеше лъчите си — не като в жълт кехлибар; като всеки ден.

Прозорците, дори затворени, започнаха да поддават — просто стъклата се издуваха, издуваха… като балони… и се пукаха. Съвсем беззвучно… После всичко изчезваше — не само звука. Първо стаите някак оголяваха, после… Всичко се оголваше. И хората ставаха все по- малко; все по-малки. По-уморени, разсеяни и примирени. Знаеха, че са загубили битката, без да знаят каква точно е тя. И сговорчиво отстъпиха.

Тя, все още боса, по пижама, стоеше до прозореца. И удряше — всяка усмихната пълзяща муцунка. Не че обичаше да удря — направо й се плачеше. Ръцете й бяха меки като гумени. И след всеки удар коленете й все повече омекваха — а-ха и ще се свлече на колене. Само че не се свлече. Дори нямаше време да обърше влагата на очите си. Удряше ли удряше, дори когато усети, че е по-лесно да удря стъклата, издуващи се като балони. После разбра, че и стените се издуват. Знаеше, че няма прегради. Само тя. Там някъде, зад гърба й, бяха майка й и баща й. Не ги виждаше, но знаеше, че са там, не са се предали… Не в безопасност — такова нещо вече нямаше, но все пак не и оглозгани. Знаеше, че и с баба й нещо се случва — нали през нейния прозорец започна нападението… но знаеше, че още съществува.

Съществата прииждаха на тълпи — все по-големи, все по-озъбени. Вече не си правеха труда да изглеждат милички. Само дето не й беше по-лесно да ги удря. Всяко си имаше лице. Падаха надолу, свличаха се — на тълпи, всяко ударено повличаше десетки, стотици. Все едно — прииждаха — с хиляди. Знаеше, че е безсмислено, но все някак — удряше.

Тогава разбра, че те са навсякъде. Вече не само пълзящи, вече не само отвън. Вътре бяха. Усмихнати, сладки. Изгризваха с поглед прозорците — правеха място за другите. Тя продължи. Съвсем безполезно бе. Чуваше писъци. Чуваше удари. И някъде далеч в суматохата — кашлицата на баба си. Жива бе. Продължи — да раздава юмруци…