Сънят

ІІ

Не помнеше как точно се озова в дома на родителите си. Всъщност, това си беше истинският й дом. Топъл и сигурен. С топлата гръд на майка й, в която зарови главата си, за да забрави ужаса. И с топлата ръка на баща й, която я изведе пак там, на светло, при ужаса.

Разказа им всичко, както си беше. Само дето думите някак не стигаха. Или нещо друго не стигаше? Родителите й нищо не разбраха и тя не им се разсърди, защото това, което чу, че чуха, не беше това, което им разказа… Или не беше това, което се случи?

Все едно — заспа на топло, все още боса, по пижама. Не мърдаше, не дишаше. Само очите й бяха отворени и гледаха в бяло. Бели сенки тичаха по стените. Пъргави, гъвкави, драскаха по мазилката с бели ръчички и тичаха запъхтени по всички блокове, къщи, огради, заводи, комини… навсякъде.

Скочи. Дишаше. Сънят си беше отишъл. Тихо бе, тъмно бе. Нощ. Вятърът дишаше в клоните на одрипавелите дървета и го мързеше да духа сред сградите. Кехлибарът си беше отишъл.

Всички спяха. Дълбоко. Почти не дишаха. Виждаше — всички.

Завити с дебели одеала; леко прехвърлили леки чаршафи; отгънати; отгърдени; голи; с пижами и нощници… спяха… По двама, прегърнати… обърнати с гръб; сами; със светнати лампи и маски против светлина; с тампони в ушите и със слушалки, надути до 120 децибела; със захвърлена до леглото книга, пред телевизора… или просто заровили глава пред компютъра… Спяха.

Майка й и баща й — в съседната стая, дълбоко, на тъмно, добре защитени… И баба й, до отворения прозорец.

Чу писъка. Не, пищеше сама.

Хукна по ледените теракотни плочки — все още боса, по пижама. Затръшна прозореца миг преди съществото да се хване за перваза. Чу писъка — май му прехапа ръката?!

Не, баба й се караше — „Защо ми затваряш прозореца? Ще ме душиш ли?“ Майка й и баща й дойдоха от тяхната стая — „Съвсем се вманиачи… Мръсотия виждаш навсякъде… и от въздуха ли ще ни пазиш?“

А те тихо стържеха стените — навсякъде. Вмъкваха се през прозорците, през щорите, през балконите, през комините… Влизаха в домовете и гризяха… Едни такива малки сладки същества, като малки сладки дечица… само дето не бяха… Само дето много бързо растяха… И всичко оглозгваха. Не до кости… до край.

Баба й се протегна в леглото, тежко си пое дъх… Закашля се. Тежка храчка загъргори в гърлото й. Цялата се разтресе. Баща й я потупа по гърба; майка й бързо отвори прозореца…